Скотт Вестерфельд - Левиатан

Левиатан [Leviathan bg] 6M, 217 с. (пер. Буюклиева) (Левиатан [bg]-1)   (скачать) - Скотт Вестерфельд

Скот Уестърфийлд
 Левиатан
(книга 1 от Левиатан)


Чарлс Дарвин е реално съществувала личност, разбира се, и в средата на 1800 г. е направил някои открития, които съставят ядрото на съвременната биология. В света на "Левиатан" той е успял да открие и ДНК и е съумял да проумее тези "жизнени нишки", за да създаде нови видове. В нашия свят, обаче, ролята на ДНК в еволюцията не е била напълно разбрана до 50-те години на ХХ в. Едва сега ние успяваме по изкуствен начин да създадем нови форми на живот, но никоя така величествена като кораба на Дерин Шарп, който тя смята за свой дом.

Нора Дарвин Барлоу също е реална личност — учен със собствено място в науката. Многогодишното растение — аквилегия "Нора Барлоу" е наименувано на нея. Тя е редактирала и някои от последните издания на творбите на дядо й Чарлс Дарвин. Ала не е била нито уредник в зоологическа градина, нито дипломат.

Тасманийският тигър е съвсем реално животно. Може би е било възможно да видите тилацин като Таса в Лондонската зоологическа градина през 1914 г., но това вече не е така. Въпреки че е бил най-разпространеният хищник на австралийския континент само преди хиляда години, видът е доведен до изчезване след преследване и лов от страна на хората още в началото на XX в.

Последният известен тасманийски тигър е умрял в плен през 1936 г.

Колкото до машинистките изобретения, те са много напред от времето си. Първите реални бронирани бойни машини не са участвали в истинска битка до 1916 г. Не са могли да крачат — за придвижване са използвани гъсенични вериги от трактор, както е и при съвременните танкове. Военните в световен мащаб едва сега започват да развиват ефективни превозни средства с крака, вместо вериги или колела. Ала животните все още са по-добрият начин за прекосяване на тежък терен, от която да е машина.

Така че "Левиатан" е много повече разказ за възможните варианти, отколкото за алтернативното минало. Книгата гледа напред, когато машините ще изглеждат повече като живи същества, а живите същества ще се произвеждат като машини. И все пак, "Левиатан" ни напомня и за онези ранни времена, когато светът е бил разделен на аристократи и простолюдие, а жените в повечето държави не са имали право да постъпят в армията, нито дори да гласуват.

Това е характерът на стиймпънк[1] течението — да смесва бъдещето и миналото.


Конфликтът между Уинстън Чърчил и османците за превзети военни кораби също е базиран на факти. Но по-добре да оставим това за Книга Втора, която следва Левиатан до древния град Константинопол — столицата на Османската империя.



Едно

Австрийските коне блестяха на лунна светлина, а ездачите им стояха гордо изправени върху седлата с вдигнати нагоре мечове. Зад тях — две редици дизелови самоходи, готови за огън, с оръдия, насочени над главите на кавалеристите. Един цепелин проучваше ничията земя в центъра на бойното поле — металната му плът преливаше в отблясъци.

Зад укрепленията си — нож за отваряне на писма, мастилница и цяла редица автоматични писалки, лазеха френската и британската пехоти със съзнанието, че нямат никакъв шанс срещу мощта на Австро-унгарската империя. Зад тях обаче се издигаше цяла стена от Дарвинистки чудовища, готови да погълнат всекиго, който посмее да се оттегли.

Атаката почти бе започнала, когато на принц Александър му се стори, че чува някого зад вратата на стаята си…

Направи виновна крачка към леглото, после замръзна на място, напрегнал слух. Дърветата навън се вълнуваха от нежния ветрец, но освен този шум, нощта бе безмълвно тиха. Майка и татко бяха в Сараево, все пак. Прислугата не би си позволила да обезпокоява съня му.

Алек отново се върна зад бюрото си и започна да мести кавалерията напред, ухилен до уши заради наближаващия апогей на битката. Австрийските самоходи завършиха бомбардировката си и беше време тенекиените коне да довършат французите — останали печално малобройни. Отне му цяла вечер да планира атаката, използвайки учебника по имперска тактика, взет от кабинета на баща му.

Алек смяташе, че е повече от справедливо да се позабавлява малко, докато родителите му са далеч и наблюдават военните маневри. Беше умолявал да го вземат със себе си, да види как подредените в безброй красиви редици войници маршируват покрай него на живо и да почувства грохота на мобилизираните бойни машини с подметките на ботушите си.

Майка му — кой друг, разбира се; беше онази, която забрани — уроците били по-важни от всякакви "паради", както ги наричаше тя. Не разбираше, че военните учения можеха да го научат на много повече неща, отколкото прашасалите стари възпитатели и разните им древни книги. Съвсем скоро Алек може би щеше да управлява една от онези машини.

В крайна сметка — задаваше се война. Всички го твърдяха.

Последният кавалерийски взвод тъкмо се бе врязал във френските редици, когато откъм коридора отново се чу лек звук — дрънчене, като от връзка ключове.

Алек се обърна, надничайки през тънкия процеп под двойните врати на спалнята си. Сенките се движеха редом със сноповете лунна светлина и тогава дочу шепот.



Имаше някой точно пред вратата.

Бързо и безшумно притича по студения мраморен под на бос крак, вмъквайки се в леглото точно в последния момент, преди някой да открехне вратата. Алек присви очи, докато се чудеше кой от прислугата има нахалството да го проверява.

Лунната светлина се разля из стаята, от което тенекиените войничета на бюрото му заблестяха. Някой се вмъкна вътре — грациозно и тихо като смъртта. Фигурата се спря за миг, загледана в Алек, после запристъпва към гардероба му. Алек чу скърцането на дърво от отварянето на чекмедже.

Сърцето му запрепуска. Никой от прислужниците не би си позволил да открадне нещо от него!

Ами ако натрапникът е нещо по-лошо от крадец? В ушите му отекнаха предупрежденията на баща му…

Имаш врагове още от деня, в който си роден.

До леглото му имаше въженце свързано към звънец, ала покоите на родителите му бяха празни. Сега, когато татко и телохранителят му бяха в Сараево, най-близките стражи се намираха чак в другия край на коридора с трофеите, на около петдесет метра от спалнята му.

Алек плъзна ръка под възглавницата си, докато пръстите му не усетиха студената стомана на ловния му нож. Лежеше в леглото, затаил дъх, сграбчил здраво дръжката на ножа, повтаряйки си друго от предупрежденията на баща си.

Изненадата е по-ценна от силата.

Тогава през вратата влезе още една фигура — чуха се тежки стъпки от ботуши и металните капси на пилотско яке, които дрънчаха като ключове. Човекът се приближи право към леглото му.

— Млади господарю! Събудете се!

Алек пусна ножа, изпускайки въздишка на облекчение. Беше просто добрият стар Ото Клоп — преподавателят му по механика.

Първата фигура започна да рови из гардероба и да вади дрехи отвътре.

— Младият принц беше буден през цялото време — обади се ниският глас на граф Волгер. — Един съвет, Ваше височество? Когато се преструвате, че спите, е желателно да не затаявате дъх.

Алек се изправи и се намръщи. Инструкторът му по фехтовка имаше дразнещия навик да разбира, че го мамят.

— Какво значи всичко това?

— От вас се очаква да дойдете с нас, млади господарю — измънка Ото, изучавайки с поглед мраморния под. — Заповеди на ерцхерцога.

— На татко? Върна ли се вече?

— Остави инструкции — каза граф Волгер със същия назидателен тон, който използваше по време на уроците по фехтовка. Хвърли на леглото панталоните на Алек и пилотско яке.

Алек се вторачи в тях — наполовина вбесен, наполовина смутен.

— Като малкия Моцарт — обади се меко Ото. — От историите на ерцхерцога.

Алек направи недоволна физиономия, спомняйки си любимите разкази на баща си за възпитанието на великия композитор. Според тези истории, учителите на Моцарт го будели посред нощ, когато съзнанието му било податливо и беззащитно и му преподавали музика. Всичко това се струваше на Алек крайно непочтително.

Посегна към панталоните си.

— Да не би да ме заставите сега да изкомпозирам някоя фуга?

— Каква занимателна мисъл — отвърна граф Волгер. — Но моля да побързате.

— В конюшните ни чака самоход, млади господарю, — притесненото лице на Ото направи опит за усмивка. — Вие ще сте на руля.

— Самоход? — разшириха се очите на Алек. Пилотирането определено беше част от обучението, заради която с удоволствие би станал от леглото. Бързичко се шмугна в дрехите си.

— Да, първият Ви нощен урок! — рече Ото, подавайки на Алек ботушите му.

Алек ги нахлузи и се изправи, а после извади любимите си пилотски ръкавици от шкафа, докато стъпките му отекваха по мраморния под.

— А сега тихо. — Граф Волгер се изправи до вратите на спалнята. Открехна ги и надникна в коридора.

— Трябва да се измъкнем тайно, Ваше височество! — прошепна Ото. — Този урок е истинско забавление! Също като малкия Моцарт!

Тримата тръгнаха крадешком по коридора с трофеите, учителят Клоп — с все така тежка стъпка, а Волгер — гладко и безшумно. Портретите на предците на Алек — фамилията, властваща над Австрия вече шестстотин години, бяха наредени по протежението на стените, а хората, нарисувани на тях гледаха надолу с непроницаеми изражения. Рогата на бащините му ловни трофеи хвърляха заплетени сенки, като осветена от луната гора. Всяка стъпка се усилваше от тишината, царяща в замъка, а въпросите отекваха в главата на Алек.

Не беше ли опасно… да управляваш самоход през нощта? И защо преподавателят по фехтовка трябваше да ги придружава? Граф Волгер предпочиташе мечовете и конете пред бездушната механика и не беше особено толерантен към хора без аристократичен произход като стария Ото. Учителят Клоп бе на служба заради пилотските си умения, не заради фамилното си име.

— Волгер… — започна Алек.

Тихо, момче! — сопна се графът.

Гневът лумна вътре в Алек, а устата му почти избълва едно проклятие — нищо, че това можеше да провали глупавата игра на тайно измъкване.

Винаги беше така. За прислугата може и да беше "младия ерцхерцог", но благородниците като Волгер се грижеха за това никога да не забрави мястото си. Заради не благородническата кръв на майка си, не бе достоен да наследи кралските земи и титли. Баща му може и да бе наследник на империя от петдесет милиона души, но самият Алек не бе наследник на нищо.

Самият Волгер беше просто граф — без фамилни земи, само известно количество горски площи, но дори той можеше да се чувства по-висшестоящ от сина на една придворна дама.

Все пак Алек се въздържа и замълча, оставяйки гнева си да се охлади, докато се прокрадваха през огромните и тъмни банкетни кухни. Годините на обиди го бяха научили как да си държи езика зад зъбите, а и беше по-лесно да преглътне неуважението с перспективата за предстоящото зад руля.

Един ден щеше да получи своето възмездие. Татко беше обещал. Брачният договор щеше да се промени все някак и кръвта му щеше да стане кралска.

Дори ако това означаваше да се изправят срещу самия император.



Две

Докато стигнат до конюшните, единствената тревога на Алек бе да не се препъне в тъмното. Луната беше почти наполовина, а ловните гори на замъка се простираха като черно море през долината. По това време дори светлините на Прага се бяха размили до едва видима мъглявина.

Щом видя самохода, от устните на Алек се откъсна лек вик.

Извисяваше се над покрива на конюшните, а двата му метални крака потъваха дълбоко в пръстта на яздитната площадка. Изглеждаше като някое от дарвинистките чудовища, дебнещо в мрака.

И това не беше някоя от тренировъчните машини — беше си истинска военна машина — Циклоп Буреход. В предната долна част беше монтирано артилерийско оръдие, а от главата му — голяма колкото цяла стая, стърчаха късите дебели носове на две картечници Спандау.

До тази вечер Алек беше управлявал само невъоръжени бръмбарчета и четирикраки тренировъчни корвети. Въпреки че е на прага на шестнадесетата си годишнина, майка му винаги бе настоявала за това, че е прекалено малък за бойни машини.

— Трябва да пилотирам това? — чу Алек как се пречупва собственият му глас. — Старото ми бръмбарче не стига и до коляното на тази машина!



Тайното измъкване

Ръката на Ото Клоп, облечена в ръкавица, го потупа тежко по рамото.

— Не се бойте, млади ми Моцарте. Аз ще съм до вас.

Граф Волгер викна на някого в машината и двигателите се събудиха за живот, разлюлявайки земята под краката на Алек. Лунната светлина потрепери върху влажните листа на камуфлажните мрежи, опънати върху Бурехода, а от конюшните се донесе нервният ропот на конете.

Люкът в долната част на машината се отвори рязко, отвътре изпадна стълба, направена от вериги и се разгъна чак до долу. Граф Волгер я хвана, спря люлеенето и постави ботуш на най-долното метално стъпало, за да я задържи неподвижна.

— Млади господарю, ако обичате.

Алек се загледа в машината. Опита се да си представи как ще направлява това чудовище в тъмното, блъскайки се в дървета, сгради и други неща, имали нещастието да попаднат на пътя му.

Ото Клоп се наведе близо до него.

— Баща ви, ерцхерцогът ни отправи предизвикателство — на мен и на вас. Иска да имате готовност да управлявате всяка машина на служба в Кралската стража, дори посред нощ.

Алек преглътна. Татко винаги казваше, че със задаващата се на хоризонта война, всеки от членовете на двора трябва да е подготвен. А имаше логика в това да започне обучението си, докато майка му беше далеч от къщи. Ако Алек се разбиеше със самохода и най-лошите рани щяха да заздравеят преди принцеса София да се върне.

Но Алек все още се колебаеше. Люкът на ръмжащата вече машина му приличаше на челюстите на гигантски хищник, навел се да откъсне парче плът от жертвата си.

— Ние, разбира се, не бихме могли да Ви принудим насила, Ваша Светлост — обади се граф Волгер с нотка на веселие в гласа. — Винаги можем да обясним на баща ви, че сте бил твърде уплашен.

Не се страхувам. — Алек сграбчи стълбата и се заизкачва. Острите като зъбите на трион стъпенки се впиваха в ръкавиците му, докато се набираше покрай шиповете, монтирани по долната част на корпуса, които възпираха нежелани посетители да се качат вътре. Пролази в тъмния търбух на машината, миризмата на керосин и пот запълваше ноздрите му, а ритъмът на двигателите отекваше в костите му.

— Добре дошли на борда, Ваше височество — каза един глас. Двама мъже го чакаха в кабината на артилеристите, а каските им проблясваха в тъмата. Екипажът на един Буреход включваше петима души, спомни си Алек. Това не беше някакво си дребно триместно бръмбарче. Едва не забрави да отвърне на поздрава им.

Граф Волгер беше малко зад него на стълбичката, затова Алек продължи да се изкачва към командната кабина. Зае пилотското място, закопчавайки коланите, докато Клоп и Волгер влизаха след него.

Постави ръце на контролните лостове, за да почувства невероятната мощ на машината, потрепваща под ръцете му. Беше странно, като си помислеше, че тези малки ръчки могат да контролират огромните стоманени крака на самохода.

— Пълна видимост — каза Клоп, отваряйки до край визьора. Прохладният нощен въздух се разля в кабината на Бурехода, а луната освети дузини ключове и ръчки.

Четирикраките корвети, които беше пилотирал преди месец, имаха само лостове за управление, уред за измерване на горивото и компас. Но сега пред него бяха наредени безброй стрелки, които потрепваха като мустаците на изнервен котарак.

За какво служеха всички тези неща?

Отмести очи от контролния пулт и се взря през визьора. Разстоянието до земята го замайваше, сякаш гледаше надолу от върха на сеновала и се канеше да скача.

Началото на гората беше само на двадесетина метра. Наистина ли очакваха да пилотира тази машина през наредените нагъсто дървета и заплетените корени… през нощта?

— Когато пожелаете, млади господарю — каза граф Волгер и вече звучеше отегчен.

Алек стисна зъби, решен да не дава повече поводи за забавление на графа. Премести лостовете напред и огромните даймлерови двигатели започнаха да набират сила от завъртането на зъбните предавки и да се задвижват.

Буреходът се надигна бавно, а земята започна да се отдалечава още повече. Алек вече можеше да вижда през короните на дърветата, чак до мъждиво блещукащата Прага.

Издърпа обратно левия лост и избута напред десния. Машината тежко се задвижи напред с нечовешки голяма крачка, притискайки го навътре в пилотското кресло.

Десният педал се надигна леко, когато кракът на самохода удари земята и избута ботуша на Алек. Той се извиваше върху контролните лостове, прехвърляйки тежестта от единия крак на другия. Кабината се люлееше като къщичка на дърво при силен вятър, залитайки назад и напред при всяка гигантска крачка. От двигателите долу се надигна хор от съскане, а стрелките на измервателните уреди играеха, докато пневматичните колена на Бурехода поемаха тежестта на цялата машина.

— Добре… отлично — мърмореше си Ото от мястото на командира. — Само внимавайте с коленното налягане.

Алек се осмели да хвърли един поглед на контролното табло, но нямаше никаква представа за какво говори учителят Клоп. Коленно налягане? Как изобщо някой би могъл да следи всички тези стърчащи от таблото иглички, без да вреже цялата машинария в някое дърво?

— Така е по-добре — рече мъжът след още няколко крачки. Алек кимна сковано, прещастлив от това, че не ги е преобърнал още.

Гората вече беше пред лицата им, изпълвайки целия визьор с тъмна плетеница от форми. Покрай тях профучаха и първите лъснали на светлината клони, закачайки ръбовете на визьора и заливайки Алек със студени душове роса.

— Дали да не запалим светлините? — попита той.

Клоп поклати глава.

— Забравихте ли, млади господарю? Тренираме за това да останем незабелязани.

— Доста неприятен начин да пътуваш — промърмори Волгер и Алек отново се зачуди защо изобщо този човек е с тях. Да не би да следваше урок по фехтовка? Що за воин-Моцарт се опитваше да създаде баща му от него?

Скърцането на механизмите изпълваше кабината. Левият педал подскочи и удари стъпалото на Алек, а цялата машина се наклони заплашително напред.

— На косъм сте, млади господарю — каза Ото, готов да поеме бързо лостовете.

— Знам — извика Алек, извивайки бясно ръчките. На половината крачка стовари десния крак на машината в земята, а коленната сглобка започна да изпуска въздух, свистейки като влакова свирка. Буреходът потрепери за кратко, готов да падне всеки миг. Само секунди по-късно Алек усети как тежестта на машината се закрепва върху пръстта и мъховете. Балансира, протягайки единия крак назад, като фехтовач след нанесен успешен удар.

Натисна и двата лоста — левият крак се издърпваше от онова, в което се бе оплел, а десният се обтягаше напред. Даймлеровите двигатели ревяха мощно, а металните сглобки съскаха. Най-после през кабината премина тремор и се чу приятният звук на корени, издърпвани от пръстта — Буреходът се надигаше отново. Задържа се на високо за малко, като пиле на един крак, а после пристъпи отново напред.

Треперещите ръце на Алек преведоха самохода през следващите му няколко крачки.

— Добра работа, млади господарю! — извика Ото и плесна веднъж с ръце.

— Благодаря, Клоп — сухо отвърна Алек, чувствайки струйките пот, стичащи се по лицето му. Ръцете му стискаха здраво лостовете, ала машината вече отново се движеше гладко.

Постепенно забрави, че е зад руля, чувствайки стъпките така, сякаш са неговите собствени. Полюшването на кабината се вля в тялото му, а ритъмът на машинариите и на пневматиката не беше по-различен от машинките, които управляваше, само че беше по-шумен. Алек дори започна да забелязва схемите, които рисуваха блещукащите стрелки по контролното табло — някои присветваха в яркочервено с всяко приземяване на крака и изгасваха отново, когато самоходът се изправяше. Коленното налягане, няма грешка.

Ала самата мощ на машината го държеше на нокти. Горещината от двигателите, вградени в кабината, нощният въздух, които го обвиваше като студени ръце. Алек се опита да си представи какво би било да пилотира по време на битка, когато визьорът е наполовина затворен, заради летящите към него куршуми и шрапнели.

Най-после боровите клони изчезнаха от погледа им, а Клоп каза:

— Обърнете тук и стъпването ни ще стане по-стабилно, млади господарю.

— Това не е ли една от яздитните алеи на майка? — попита Алек. — Ако я стъпчем, тя ще разбере за това!

Всеки път, когато някой от конете на принцеса София се препъваше в някоя следа, оставена от самоход, учителят Клоп, Алек, че дори и татко отнасяха гнева й за дни наред.

Все пак той намали скоростта, благодарен за минутката почивка и спря Бурехода на алеята. Под пилотското си яке, беше подгизнал от пот.

— Неприемливо по всички правила, Ваше височество — обади се Волгер. — Но е необходимо, ако искаме да прекараме добре тази вечер.

Алек се обърна към Ото Клоп и се намръщи.

— Да си прекараме добре? Но това е просто тренировка. Не отиваме никъде, нали така?

Клоп не отвърна, а очите му се стрелнаха към графа. Алек отдръпна ръце от контролните лостове и се завъртя на пилотското си кресло.

— Волгер, какво става?

Графът безмълвно го загледа от горе на долу и Алек изведнъж се почувства ужасно самотен тук насред мрака.

В съзнанието си започна отново да прехвърля предупрежденията на баща си — как някои от благородниците смятали, че нечистокръвният произход на Алек заплашва империята. Как някой ден обидите биха могли да се превърнат в нещо по-лошо…

Но тези мъже не може да са предатели. Волгер е държал меч пред гърлото му хиляди пъти по време на уроците по фехтовка, а какво да говорим за преподавателя по механика? Немислимо.

— Къде отиваме, Ото? Обяснете ми, незабавно.

— Трябва да дойдете с нас, Ваше височество — отвърна меко Ото Клоп.

— Трябва да се отдалечим възможно най-много от Прага — каза Волгер. — Разпореждания на баща ви.

— Но баща ми дори не е… — Алек скръцна със зъби и изруга. Какъв глупак е бил, да се остави да го подмамят в гората с приказки за среднощно пилотиране — също като да примамиш дете с бонбонче. Цялото домакинство спеше, а родителите му бяха далеч в Сараево.

Ръцете на Алек бяха все още уморени от борбата да задържи Бурехода изправен, а както беше овързан в пилотското кресло, едва ли можеше да успее да извади ножа си. Затвори очи — беше оставил оръжието си в стаята, под възглавницата.

— Ерцхерцогът остави указания — рече граф Волгер.

Лъжете! — извика Алек.

— Иска ми се да беше така, млади господарю. — Волгер посегна към вътрешността на жокейския си жакет.

Паниката заля Алек, проправяйки си път през отчаянието му. Ръцете му се стрелнаха към непознатите контролни ръчки в търсене на сигнала за бедствие. Едва ли бяха много далеч от дома все още. Със сигурност все някой би чул вика на Бурехода.

Ото скочи, сграбчвайки ръцете на Алек. Волгер извади едно малко шишенце от жакета си и насила го доближи до лицето на принца. Сладка миризма изпълни кабината и замая главата му. Опита се да не диша, борейки се до последно с едрите мъже.

Тогава пръстите му откриха аларменото въже и дръпнаха…

Ала ръцете на учителя Клоп вече бяха на таблото и отпускаха пневматичното налягане на Бурехода. Сирената успя да нададе жалък затихващ вой — колкото чайник, свален от огъня.

Алек все още се бореше, сдържайки дъха си минути наред, както му се стори, но накрая дробовете му се предадоха. Пое си рязко въздух, а острата миризма на химикали изпълни главата му…

Цяла каскада от светли петна се спусна върху инструментите, а от раменете му сякаш падна тежест. Почувства, че се рее освободен от чиито и да било ръце, освободен от коланите на седалката — дори от гравитацията.

— Баща ми ще свали главите ви — успя да изграчи той.

— Нищо подобно, Ваше височество — каза граф Волгер. — Родителите ви са мъртви, бяха убити в Сараево тази вечер.

Алек се опита да се изсмее на това абсурдно изявление, но светът се преобърна наопаки, заливайки го с мрак и тишина.



Три

— Събуди се, мамино детенце!

Дерин Шарп отвори едното си око… и се намери загледана в гравираните линии, обикалящи покрай тялото на един въздухоплавателен звяр, като течението на река около остров — диаграма на въздушните потоци. Вдигна глава от учебника по въздухоплаване и установи, че страницата, на която беше отворен, се е залепила за лицето й.

— Пак си будувала цяла нощ! — Гласът на брат й Джаспърт отново се блъскаше в ушите й. — Казах ти да поспиш малко!

Дерин внимателно отлепи страницата от бузата си и се намръщи — тънка струйка слюнка беше размазала диаграмата. Зачуди се дали като спи с глава върху учебника, в мозъка й не се натрупва още въздухоплавателно знание.

— Очевидно все пак съм дремнала, Джаспърт, предвид, че ме завари да хъркам.

— Е, хубаво де, ама не както трябва — в леглото. — Движеше се насам-натам из малката стая, която бяха взели под наем и събираше една по една частите на чистата си авиаторска униформа. — Каза ми, че ще учиш само още един час, а виждам как си изгорила и последната си свещ до край!

Дерин потърка очи, оглеждайки малката депресираща стаичка. Винаги беше влажно и миришеше на конски тор от конюшните долу. Надеждата й беше, че това бе последната нощ, в която бе спала тук — в леглото или извън него.



— Няма значение. Силите си имат свои собствени свещи.

— Аха, ама само ако издържиш изпита.

Дерин изгрухтя в насмешка. Беше учила, само защото не можеше да спи, наполовина от вълнение, че най-после ще се явява на изпита за кадети авиатори, наполовина ужасена от това, че някой ще забележи коя е под маскировката.

— Не се тревожи за това, Джаспърт, ще го взема.

Брат й кимна бавно с глава, а по лицето му мина палаво изражение.

— Аха, може и да си спец по секстантите и аерологията. И може и да можеш да нарисуваш, който и да е въздухоплавателен звяр във флота. Обаче има един тест, за който не съм ти споменавал. И той няма нищо общо с четенето на учебници — по-скоро му викат "усет за небе".

— Усет за небе? — попита Дерин. — Да не ме баламосваш нещо?

— Това е мрачната тайна на Силите. — Джаспърт се наведе напред, а гласът му се снижи до шепот. — Рискувам да ме изхвърлят от Силите, само задето се осмелявам да го спомена на цивилен гражданин.

— Ти си торба с баласт, Джаспърт Шарп!

— Не мога да кажа нищо повече. — Издърпа върху главата си закопчаната риза, а когато лицето му отново се появи изотдолу, вече се беше разляло в усмивка.

Дерин се смръщи, все още не особено сигурна дали не се шегува. Сякаш не беше достатъчно притеснена и без това.

Джаспърт завърза авиаторското си шалче.

— Обличай си костюма и да те видим на какво приличаш. Че цялото това учене може да иде на вятъра, ако шивашките ти умения не успеят да ги убедят.

Дерин погледна начумерено към купчината дрехи, които бяха взели назаем. След цялото учене и всичко останало, което бе изучила, още докато баща й бе жив, изпитът за кадет сигурно щеше да е лесен. Обаче всичко онова в главата й нямаше да има никакво значение, ако не успееше да заблуди инженерите и специалистите на Въздушните сили, че се казва Дилан, а не Дерин.

Беше преработила старите дрехи на Джаспърт така, че да пасват на фигурата й, а тя беше доста висока — по-висока от повечето момчета на кадетска възраст. Ала височината и формата не бяха всичко. Цял месец тренировки по улиците на Лондон и пред огледалото я бяха убедили в това.

Момчетата имаха нещо друго в себе си… някаква напереност.

Щом се облече, Дерин се загледа в отражението си на затъмнения прозорец. Обичайното й "аз" я гледаше оттам — момиче на петнадесет. Внимателното ушиване само я правеше да изглежда по-слаба, не толкова момче, колкото облечено в дрипи вехто плашило, сложено да стряска гаргите.

— Е? — попита тя най-накрая. — Минавам ли за Дилан?

Очите на Джаспърт се разходиха нагоре-надолу по нея, но той не каза нищо.

— Бая съм височка за шестнадесетгодишен, а? — попита тя.

Най-после той кимна.

— Аха, май ще минеш. Голям късмет, че нямаш бомби, че да е въпрос.

Дерин зина, а ръцете й се разходиха по гръдния кош.

— А ти си нехранимайко, омазан с тор!

Джаспър се разсмя и здраво я плесна по гърба.

— А така, това е настроението. Скоро ще те науча да ругаеш като истински войник.


Лондонските омнибуси бяха много по-симпатични от онези в родната Шотландия, а и много по-бързи. Този, който ги закара до летателния терен в Уормууд Скръбс, беше теглен от един хипорин, широк колкото два вола, наредени един до друг. Огромният мощен звяр успя да ги закара до Скръбс още преди изгрев-слънце.

Дерин гледаше през прозореца, наблюдавайки движението на короните на дърветата и разхвърляния от вятъра боклук и търсеше нещо, което да й подскаже какво ще е времето през деня. Хоризонтът беше червен, а Учебникът по въздухоплаване твърдеше: Аленее ли сутрин небето, морякът тревога да носи в сърцето. Само че татко винаги е казвал, че това са бабини деветини. Друго нещо е, ако видиш куче да пасе трева — тогава си сигурен, че небесата ще се разцепят.

Не че някоя капка дъжд щеше да има някакво значение — така или иначе изпитите днес щяха да се провеждат вътре. Четене, навигация и аеродинамика беше онова, което изискваха Въздушните сили от своите млади кадети. Все пак, да се взираш в небето беше по-безопасно от това да се опитваш да прочетеш погледите на останалите пътници.

Откакто се качи в автобуса, Дерин потръпваше, дори с кожата си, докато се чудеше как ли изглежда в очите на непознатите. Можеха ли да прозрат какво се крие под момчешките дрехи и постриганата коса? Наистина ли си мислеха, че е млад кандидат на път за опитните терени на Въздушните сили? Или им приличаше на някое девойче, на което му хлопа някоя дъска и което си играе на момче със старите дрехи на брат си?

Предпоследната спирка на омнибуса беше на небезизвестния затвор в Скръбс. Повечето пътници слязоха на нея — жени, понесли кутии за обяд и подаръци за мъжете си, затворени вътре. Гледката на прозорците, заградени с решетки преобърна стомаха на Дерин.

Колко големи неприятности можеше да си докара Джаспърт, ако цялата уловка се окажеше неуспешна? Достатъчно ли бе да загуби службата си в Силите? Или дори можеха да го изпратят в затвора?

Просто не беше честно да се роди момиче! Знаеше повече за въздухоплаването, отколкото татко й изобщо успя да влее в главата на Джаспърт. Отгоре на това, тя имаше по-добра физическа годност да понася височини от брат си.

А най-лошото щеше да е, ако авиаторите не я вземеха в Силите — тогава щеше отново да прекара вечерта в отвратителната стая под наем и да се запъти обратно към Шотландия на следващия ден.

Майка й и лелите й вече я чакаха, убедени, че тази лудост няма да проработи, готови да я натикат обратно в разните му поли и корсети. Никакви мечти за летене повече, никакво учене, никакви ругатни! И последните остатъци от наследството й щяха да са похарчени напразно за това пътешествие до Лондон.

Тя гледаше трите момчета, които се возеха в предната част на автобуса — те се закачаха и се подхилкваха нервно, докато наближаваха към опитното поле, щастливи като птичета в кафез. Най-високият едва стигаше до рамото на Дерин. Едва ли бяха по-силни от нея, а и тя не забелязваше да са по-умни или пък по-смели. И от къде на къде тогава на тях им беше разрешено да постъпват в Кралските сили, а на нея не?

Дерин Шарп стисна зъби, решена никой да не я разпознае под дегизировката.

Едва ли се изисква чак такова умение да се представяш за глупаво момче.


* * *


Опашката с кандидати на терена за излитане не беше впечатляваща. Повечето изглеждаха едва навършили шестнадесет, изпратени от семействата си да търсят сполука и кариера. Имаше някое и друго по-голямо момче, които се смесваха с останалите — може би кадети от морската флота.

Докато гледаше тревожните им лица, Дерин се радваше, че е имала баща, който я е качвал на балони с горещ въздух. Беше виждала земята от високо толкова пъти. Но това не спираше нервите й да подскачат. Почти хвана Джаспърт за ръката, преди да осъзнае как би изглеждало това.

— Добре, Дилан — каза той, докато приближаваха бюрото. — Просто помни онова, което съм ти казвал.

Дерин се изсмя. Предната вечер Джаспърт демонстрира как едно нормално момче си проверява ноктите — гледа дланта си със свити навътре пръсти, не като момичетата, които разперват пръсти и гледат опакото на ръката.

— Абе, Джаспърт — рече тя. — Ами то, ако ме накарат да си оправям ноктите, не мислиш ли, че ще значи край на играта?

Той не се засмя.

— Просто недей да привличаш вниманието върху себе си, ясно?

Дерин не продума повече, само го последва до дългата маса, поставена пред един бял хангарен навес. Зад нея седяха трима офицери и приемаха заявленията от кандидатите.

— А, кормчия Шарп! — рече единият. Носеше униформа на пилот лейтенант, но и бомбе с извити краища, като на учен инженер.

Джаспърт го поздрави елегантно.

— Лейтенант Куук, позволете ми да ви представя братовчед си Дилан.

Когато Куук протегна ръка към Дерин, тя почувства британската гордост, която винаги предизвикваха у нея учените. Ето този човек е стигнал и до последната брънка във веригата на живота и я е накарал да заработи за собствените му цели.

Стисна ръката му с цялата си сила.

— Приятно ми е да се запознаем, сър.

— Винаги е удоволствие да се запознаеш с някой Шарп — отвърна ученият и после се засмя на собствената си шега. — Братовчед ви се изказва високо за познанията ви по въздухоплаване и аерология.

Дерин прочисти гърло, използвайки мекия нисък глас, който бе упражнявала седмици наред.

— Тат… тоест чичо ми ме научи на всичко за летенето с балони.

— А, да, смел мъж. — Поклати глава. — Трагедия е, че не е сред нас да види триумфа на живия полет.

— Така е, щеше много да му хареса, сър. — Татко й беше летял само с балони с горещ въздух, а не със зверове, дишащи водород, като тези, които използваха сега Силите.

Джаспърт я побутна и Дерин се сети, че трябва да даде препоръката си. Извади я от якето си и я предаде на Пилот Лейтенант Куук. Той се престори, че я изучава, което си беше глупаво, защото я беше писал собственоръчно, като услуга за Джаспърт, но дори учените трябваше да следват етикета на Кралската армия.

— Всичко изглежда наред. — Очите му се преместиха от препоръката към взетия назаем костюм на Дерин и за момент изглеждаха разтревожени от онова, което виждаха.

Тя стоеше сковано под погледа му и се чудеше с какво е сгрешила. Дали беше косата? Или гласът? Дали не се е ръкувала с него някак неправилно?

— Дългуч си, а? — рече накрая ученият.

— Да, сър, предполагам.

Изражението му грейна в усмивка.

— Е, май ще трябва да угояваме и братовчед ви. Г-н Шарп, заповядайте в строя!



Четири


Слънцето едва започваше да пропълзява над дърветата, когато пристигнаха същинските военни. Прекосиха полето с карета за всякакви терени, теглена от два вълчи тигърина и спряха точно пред строя кандидати. Мускулите на зверовете се издуваха под кожените ремъци на впряга, а когато единият от тях се разтръска като чудовищна домашна котка, потта му се разхвърча във всички посоки.

С крайчеца на окото си Дерин забеляза, че момчетата около нея се сковават. С един удар на камшика си кочияшът предизвика ръмженето на тигърините, а сред строя се разнесе нервен шепот.

Един мъж в пилотска униформа стоеше изправен в откритата карета с камшик за езда под едната си ръка.

— Господа, добре дошли в Уормууд Скръбс. Вярвам, че сред вас няма такива, които да се плашат от изобретенията на натурфилософията.

Никой не отговори. Фабрикуваните зверове бяха навсякъде из Лондон, разбира се, но нито един така великолепен като тези тигри с вълча половина — целите мускули и нокти, с лукава интелигентност, просветваща в очите им.

Дерин задържа погледа си напред, въпреки че си умираше да разгледа тигърините по-отблизо. До този ден беше виждала военни фабрикати само в зоологическата градина.

— Да му се не види! — прошепна момчето до нея. Беше висок почти колкото нея, а късата му руса коса стърчеше право нагоре. — Не ми се ще тези двете да се изплъзнат на свобода.

Дерин устоя на порива да обясни, че от всички фабрикати лупусите най-много подлежат на опитомяване. Вълците всъщност са просто вид куче и лесно могат да се дресират. Виж, въздушните зверове са по-особени, това е ясно.

След като никой не пристъпи напред, за да признае страха си, капитанът каза:

— Отлично. Значи няма да ви притесни да ги разгледате отблизо.

Камшикът на кочияша изплющя отново и каретата се втурна отново през разораното поле, а най-ближният тигър мина на ръка разстояние от доброволците. Ръмжащите зверове дойдоха в повече на трите момчета в другия край на строя. Изскочиха от редицата и хукнаха с писъци обратно към отворения портал на Скръбс.

Дерин продължи да гледа напред, без да отмества поглед, докато тигрите минаваха покрай нея, но миризмата им — смесица от мирис на мокро куче и сурово месо, накара кожата по гърба й да настръхне.

— Не е зле, не е зле — каза капитанът. — Радвам се, че малцина от младите ни мъже се поддават на обичайните суеверия.

Дерин изсумтя развеселено. Малко хора — само Маймунските лудити[2], както ги наричаха — се страхуваха от дарвинистките зверове по принцип. Смятаха, че кръстосването на естествените създания е повече богохулство, отколкото наука, независимо от това, че фабрикатите се бяха превърнали в гръбнака на Британската империя през последните петдесет години.




Тя се зачуди за миг дали тези тигри не бяха тайният тест, за който я беше предупредил Джаспърт, и се захили лукаво. Ако е така, всичко това е чиста загуба на време.

— Ала железните ви нерви може да не издържат до края на деня, господа — продължи капитанът. — Преди да продължим, бих желал да разбера как се справяте с височините. Кормчия?

— Кръъъгом! — извика авиаторът. Строят от момчета се обърна с лице към хангарния навес, не без известна суматоха. Дерин забеляза, че Джаспърт още е там, застанал до един от учените. Всички бяха мръснишки нахилени.

Платната на хангара се разтвориха и челюстта на Дерин увисна…

Вътре имаше въздухоплавателен звяр — едно Хъксли за издигане във въздуха. Дузина мъже на земята го държаха здраво за пипалата. Звярът пулсираше и потреперваше, докато нежно го изкарваха навън, а прозрачният му газов балон блещукаше в червената светлина на издигащото се слънце.

— Медуза — ахна момчето до нея.

Дерин кимна. Това беше първият звяр на водородно дишане, фабрикуван някога, нищо общо с днешните гигантски живи въздушни апарати с техните гондоли, двигатели и палуби за наблюдение.

Хъкслито беше съставено от жизнените вериги на мекотели — медузи и други отровни морски твари и на практика беше също толкова опасно. Един грешен повей на вятъра можеше да изплаши Хъкслито и да го запрати към земята като птица, гмурнала се да сграбчи червей от пръстта. Рибешките вътрешности на тези създания можеха да оцелеят след почти всякакъв вид падане, но пасажерите им рядко имаха този късмет.

После Дерин забеляза пилотската установка, която висеше от звяра и очите й се окръглиха още повече.

Това ли беше тестът за "усет за небе", за който подхвърли Джаспърт? А той я беше оставил да повярва, че само се шегува! Този негодник!

— Вие, млади ми късметлии, ще се возите тази сутрин — обади се капитанът иззад гърбовете им. — Няма да е дълго — само на хиляда метра или малко отгоре и после обратно… след десет минути реене във въздуха. Повярвайте ми, ще видите Лондон такъв, какъвто никога не сте го виждали!

Дерин почувства как устните й се разливат в усмивка. Най-после! Възможност отново да види света от високо, също както някога от татковите балони.

— За онези от вас, които предпочитат да не го правят — завърши капитанът, — пожелаваме ви всичко хубаво и сбогом.

— Кой от вас, малки мерзавци, иска да си ходи? — извика кормчията от края на редицата. — Да се маха още сега! Иначе над вас е само небето!

След кратка пауза още дванадесетима си тръгнаха. Този път не се разбягаха с писъци, а просто се изнизаха през портала в стегната групичка, а неколцина обръщаха пребледнели и уплашени лица към пулсиращото чудовище, кръжащо във въздуха. Дерин с гордост осъзна, че почти половината доброволци вече ги няма.

— Много добре, тогава. — Капитанът застана пред строя. — А сега, когато Маймунските лудити са вече прочистени, кой иска да бъде пръв?

Без да се колебае, без да мисли какво бе казал Джаспърт за това да не привлича внимание и след като и последното кълбо нерви в стомаха й се изпари нанякъде, Дерин Шарп направи крачка напред.

— Моля ви, сър. Бих желал да полетя.

Пилотската установка я обхвана плътно, полюлявайки се леко под тялото на медузата. Кожените ремъци минаваха под ръцете й и около кръста, после се закопчаваха за извитата седалка, където тя седеше като конник върху странично седло. Дерин се притесни, че кормчията ще разкрие тайната й, докато я окопчаваше на пилотското място, ала Джаспърт беше прав за едно — нямаше много от онова, което можеше да я издаде.



— Само се качваш нагоре, приятелче — рече тихо мъжът. — Наслади се на гледката и изчакай докато те свалим долу. Преди всичко — не прави нищо, с което да разстроиш зверчето.

— Да, сър. — Тя преглътна.

— Ако се паникьосаш или ако решиш, че нещо не е наред, просто хвърли надолу това. — Сложи в ръката й дебела ролка жълт плат, а после завърза единия край за китката й. — Ние ще те свалим бързо и спокойно.

Дерин здраво стисна ролката.

— Не се безпокойте. Няма да се паникьосам.

— Всички така казват. — Усмихна се и постави в другата й ръка едно въженце, водещо до две торби с вода, прикрепени към пипалата на създанието. — Но ако случайно направиш нещо съвсем глупаво, Хъкслито може да се гмурне надолу. Ако земята започне да се приближава прекалено бързо, просто дръпни въжето.

— Излива водата и прави звяра по-лек — каза Дерин, кимайки с разбиране. Също като торбите с пясък на татковите балони.

— Много си съобразителен, приятелче — рече кормчията. — Но умът не замества усета за небе, както в Силите наричаме това да държиш скапаната си глава горе. Разбрано?

— Да, сър — отговори Дерин. Нямаше търпение да се отдели от земята след всичките тези години без летене, откакто инцидентът с татко легна тежко на сърцето й.

Кормчията отстъпи назад и нададе кратък сигнал със свирката си. При последния тон, хората на земята едновременно пуснаха пипалата на Хъкслито.

Докато звярът се издигаше нагоре, ремъците се впиха в тялото й, сякаш бе хваната в някаква гигантска мрежа. Само миг по-късно усещането за изкачване се изпари, а земята сякаш сама пропадаше надалеч…

Долу, в ниското, момчетата, наредени в строй, се взираха нагоре с неприкрито възхищение. Джаспърт се хилеше като луд и дори на лицата на учените проблясваха искрици интерес. Дерин се чувстваше прекрасно, докато се въздигаше, а беше и в центъра на всеобщото внимание, като акробат на люлка под купола на цирка. Искаше й се да изнесе реч: Ей, вие дръвници, аз мога да летя, а вие не! Природен талант за авиация, в случай че не сте забелязали. И в заключение бих желала да добавя, че съм момиче и всички вие може да си гледате работата!

Четиримата авиатори на лебедката отпускаха въжето доста бързо и скоро обърнатите към нея лица се размиха в далечината. Пред погледа й се разкриха по-големи геометрични фигури — избледнелите извивки на старо овално игрище за крикет върху терена за излитане; мрежата от пътища и железопътни релси около Скръбс; крилата на затвора, насочени на юг, като огромна вилица.

Дерин погледна нагоре и видя тялото на медузата, осветено от изгряващото слънце; пулсиращите вени и артерии, които се виеха като разноцветен бръшлян през прозрачната плът. Пипалата се рееха свободно, разклащани от нежните ветрове около нея и ловяха полени и дребни насекоми, изсмуквайки ги в стомашния сак над Дерин.

Разбира се, създанията на водородно дишане не вдишваха водорода в действителност. Те го издишваха и го "оригваха" в специалните си газови балони. Бактериите в стомасите им раздробяваха храната до най-простите елементи — кислород, въглерод и най-важното — по-лекия от въздуха водород.

Дерин предположи, че може би следва да й прилошава от мисълта, че виси във въздуха, поддържана само от тези мъртви насекоми в газообразен вид. Или пък да се ужаси, защото само няколко кожени ремъка деляха нея и четвърт миля падане и разбиване до смърт. Ала тя се чувстваше великолепно, като орел в полет.

Размитият силует на централен Лондон се издигаше на изток, разделен от виещата се трептяща змиевидна форма на река Темза. Скоро щеше да види и зелените пространства на Хайд Парк и градините на Кенсингтън. Беше като да разглеждаш жива географска карта — омнибусите пълзяха напред и назад, като малки буболечки, а платноходите по Темза потрепваха с платна срещу бриза.

И тогава, точно когато пред погледа й се появи върха на катедралата Св. Павел, пилотската установка се разтресе.

Дерин се намръщи. Да не би десетте минути да са минали вече?

Погледна надолу, но въжето, което я свързваше със земята, беше стабилно. Все още не бяха започнали да я спускат.

В този момент последва още едно разтрисане и Дерин забеляза, че няколко от пипалата около нея се свиват и се гърчат като панделки, заклещени между остриетата на ножица. Бавно се събираха на сноп.

Хъкслито беше нервно.

Дерин се залюля наляво и надясно, без да обръща внимание на величието, което демонстрираше Лондон под нея, взирайки се в хоризонта в търсене на онова, което плашеше въздушния звяр.

И тогава забеляза — тъмна безформена маса на север — търкаляща се вълна от облаци, която заливаше небето. Предната й част се приближаваше с бързи темпове, затъмнявайки северните предградия с дъжд.

Дерин почувства как косъмчетата на ръцете й се надигат.

Свали поглед към Скръбс, докато се чудеше дали миниатюрните авиатори под нея също виждаха задаващата се буря и дали ще започнат да я издърпват надолу. Ала опитните терени все още сияеха под светлината на изгрева. Отдолу можеха да се видят само ясни небеса — време като за пикник.

Дерин помаха с ръка. Дали можеха да я видят добре? Но те естествено щяха да си помислят, че просто я е хванало шубето.

— Тъпа работа! — изруга тя и се взря в топчето жълт плат, вързано за ръката й. Един истински специалист по издиганията щеше да си има семафорни флагчета или поне вестоносен гущер, когото да пусне по въжето надолу. А те й бяха дали само сигнал за паника.

А Дерин Шарп не се паникьосва!

Поне си мислеше, че е така…

Гледаше почернялото небе и се чудеше, дали това не е просто последното късче нощ, което изгревът още не е успял да прогони. Ами ако тя изобщо нямаше "усет за небе" и височината просто бе объркала мислите й?

Дерин затвори очи, пое си дълбоко въздух и преброи до десет.

Когато ги отвори пак, облаците все още си бяха там — дори по-близо.

Хъкслито потрепери отново и Дерин надуши светкавиците във въздуха. Наближаващата буря беше истинска, нямаше съмнение. Изглежда, че учебникът по въздухоплаване все пак е бил прав: Аленее ли сутрин небето, морякът тревога да носи в сърцето.

Тя отново се вторачи в жълтия плат. Ако офицерите долу видят, че се развива, ще си помислят, че тя се паникьосва. После ще трябва да обяснява, че това не е било страх, а обикновено хладнокръвно наблюдение върху задаващите се неподходящи климатични условия. Може би дори щяха я поощрят за правилно взетото решение.

Обаче какво би станало, ако бурята смени курса си? Или се превърне в лек дъждец, преди да достигне Скръбс?

Дерин стисна зъби, чудейки се колко дълго вече е била горе. Дали десетте минути бяха към края си? Или чувството й за време се беше изкривило сред необятното студено небе?

Очите й се стрелкаха напред-назад между навития топ жълт плат и приближаващата се буря, а тя размишляваше трескаво какво би направило в тази ситуация едно момче.



Пет

Когато принц Александър се събуди, езикът му бе покрит с лепкава сладост. Отвратителният вкус надделяваше над всички останали усещания — не можеше да вижда, нито да чува, нито дори да мисли, сякаш мозъкът му плуваше в захарен сироп.

Главата му постепенно се проясни — надуши миризмата на керосин и чу клоните на дърветата, които се удряха в бронята навън. Светът се люлееше около него — ръбат и метален.

После Алек започна да си припомня — среднощния урок по пилотиране; учителите му, които се обърнаха срещу него и накрая химикала с тежък сладък мирис, който го беше накарал да изгуби съзнание. Все още беше в Бурехода, отдалечавайки се от дома. Всичко това се беше случило наистина… Беше отвлечен.

Поне все още беше жив. Може би планираха да вземат откуп за него. Унизително, помисли си той, но все пак по-добре от смърт.

Похитителите му очевидно не го смятаха за особена заплаха. Не го бяха вързали. Някой дори се беше погрижил да сложи одеяло между него и люшкащия се метален под.

Отвори очи и забеляза бързо движещите се петна светлина, мрежа от въртящи се сенки, хвърляни от вентилатора. Покрай стените имаше лавици с прилежно наредени експлозиви, а съскането на пневматиката беше по-силно от всякога. Беше в корема на Бурехода — в оръжейната станция.

— Ваше височество? — дочу се нервен глас.

Алек се показа изпод одеялото, примигвайки в тъмното. Един от екипажа се изправи в цял ръст до една от лавиците — отворил широко очи в стойка мирно. Предател или не, човекът изглежда не бе оставал насаме с принц до този момент. Не изглеждаше на повече от двадесет години.

— Къде сме? — попита Алек, опитвайки се да вложи възможно най-заповеднически метален тон, както го беше учил баща му.

— Аз… мисля, че не знам точно, Ваше височество.

Алек се намръщи, но човекът имаше право. Тук долу нямаше кой знае какво да се види, освен през дулото на 57-милиметровото оръдие.

— А накъде тогава сме се запътили?

Войникът преглътна, а после посегна към комуникационния шлюз.

— Ще повикам граф Волгер.

— Не — извика рязко Алек и мъжът замръзна.

Александър се усмихна мрачно. Поне някой на тази машина си знаеше мястото.

— Как се казваш?

Човекът отдаде чест.

— Ефрейтор Бауер, сър.

— Добре, Бауер — отвърна той със спокоен и равен глас. — Заповядвам ти да ме пуснеш. Мога да скоча от люка в долната част докато се движим. Можеш да ме последваш и да ми помогнеш да се прибера вкъщи. Ще се погрижа баща ми да те възнагради за това. Ще бъдеш герой, а не предател.

— Баща Ви… — Лицето на мъжа притъмня. — Толкова съжалявам.

Като ехо, търкулнало се нейде от далечината, в главата на Алек се появи отново онова, което му беше казал граф Волгер преди химикалът да подейства — нещо, че родителите му са мъртви.

— Не — каза той отново, но заповедническият тон беше изчезнал. Внезапно металните стени в корема на Бурехода му се сториха смазващо тесни. Дори в собствените му уши, гласът му звучеше като детски хленч. — Моля те, пусни ме.

Ала мъжът отклони смутено поглед и посегна към шлюза с омазан в масло френски ключ.


— Баща ви подготви нещата, преди да отпътува за Сараево — каза граф Волгер. — В случай че се случи най-лошото.

Алек не отговори. Взираше се навън през визьора на Бурехода от пилотското кресло, наблюдавайки върховете на младите габъри, които се нижеха покрай тях. До него Ото Клоп управляваше машината с уверени, перфектни движения с лостовете.

Слънцето изгряваше, а хоризонтът се обагряше в кърваво червено.

Все още бяха дълбоко в гората и се носеха на запад по един тесен каретен път.

— Беше мъдър човек — обади се Клоп. — Знаеше, че може да е опасно да отива толкова близо до Сърбия.

— Но заплахите не можеха да държат ерцхерцога далеч от дълга му — каза граф Волгер.

— Дълг? — Алек се хвана за пулсиращата глава, все още усещайки вкуса на химикала в устата си. — Но майка ми… Никога не би я подложил на опасност.

Граф Волгер въздъхна.

— Баща ви беше щастлив в случаите, когато принцеса София можеше да участва в държавните дела.

Алек затвори очи. За баща му беше голяма болка, че на Софи й бе забранено да стои редом до него по време на официални събития. Още едно наказание за това да обичаш жена, която не е от кралски род.

Мисълта, че родителите му са мъртви, беше абсурдна.

— Това е номер, за да ме накарате да мълча. Всички вие лъжете!

Никой не отговори. Кабината се изпълваше с ръмженето на Даймлеровите двигатели и стъргането на клоните по камуфлажната мрежа на Бурехода. Волгер стоеше безмълвно със замислено лице.

Кожените дръжки, висящи от тавана, се полюшваха в такт с походката на самохода. Странно, но част от съзнанието на Алек можеше да се концентрира само върху ръцете на Клоп върху контролното табло и да се възхищава на умението му да управлява.

— Сърбите не биха посмели да убият баща ми — каза меко Алек.

— Мисля си за други заподозрени — отвърна равно Волгер. — Онези, които искат война сред великите сили. Но сега нямаме време да теоретизираме, Александър. Първата ни задача е да ви заведем на сигурно място.

Алек отново се взря навън през визьора. Волгер се бе обърнал към него просто като към Александър, без никаква титла, сякаш бе от простолюдието. Ала обидата някак загуби силата си.

— Сутринта имаше две нападения от наемни убийци — продължи Волгер. — Сръбски младежи, не много по-големи от вас — първо с бомби, а после и с пистолети. Провалиха се и в двата случая. Но вчера вечерта е имало пир в негова чест и са вдигали тост за смелостта на баща ви. Отровата отне живота на родителите ви за една нощ.

Алек си представи как лежат мъртви един до друг и празнината отвътре започна да расте. Само че тази история нямаше никакъв смисъл. Убийците щяха да дойдат за Алек — с половин кралско потекло, син на придворна дама. Не и за баща му, чиято кръв бе чиста.

— Ако наистина са мъртви, защо тогава някой ще се тревожи за мен? Сега съм нищо.

— Някои не мислят така. — Граф Волгер приседна на пети до командното място. Погледна през прозореца до Алек, а гласът му се снижи до шепот. — Император Франц Йозеф е на осемдесет и три години. Ако умре скоро, някои хора биха се обърнали към вас в тези смутни времена.

— Той мразеше майка ми повече от всеки друг сред тях — Алек затвори отново очи. Обагрената в червено гора вече беше прекалено безрадостна, за да я гледа повече. Заради някаква неравност по земята кабината се разтресе — сякаш светът беше станал нестабилен по пътя си към слънцето. — Просто искам да си отида у дома.

— Не и преди да сме сигурни, че сте в безопасност, млади господарю — каза Ото Клоп. — Обещахме на баща Ви.

— Какво значение имат обещанията сега, когато той е…

— Тишина! — извика Волгер.

Александър го погледна шокиран. Отвори уста да протестира, но ръката на графа го стисна за рамото.

— Спрете двигателите!

Господин Клоп спря Бурехода и започна да снижава оборотите на Даймлерите, намалявайки ги до тихо ръмжене. Съскането на пневматиката изпълни кабината.

Внезапната тишина прокънтя в ушите на Алек, тялото му пулсираше с ехото от стъпките на самохода. През визьора се виждаха листата на дърветата, които не помръдваха, а въздухът не трепваше и от повей вятър. Птиците не пееха, сякаш гората бе замлъкнала от неочакваното спиране на машината.

Волгер затвори очи.

И тогава Алек го почувства. Съвсем леко потреперване, което минаваше през металната конструкция на Бурехода — стъпките на нещо по-голямо и по-тежко. Нещо, което разтрисаше земята.



Граф Волгер се изправи и отвори люка на покрива. Светлината на изгрева се разля в кабината, докато той издърпваше горната част на тялото си навън.

Земята отново се разтресе. През визьора Алек видя как пулсацията премина през цялата гора и разлюля листата на дърветата, събуждащи се за новия ден. Това го накара да почувства топка в стомаха, като от разгневен поглед от страна на баща му.

— Ваше височество — извика го Волгер, — заповядайте да се присъедините към мен.

Алек се изправи, опитвайки се да запази равновесие върху командното кресло, докато се измъкваше през люка.

Навън, очите му се премрежиха срещу наполовина изгрялото слънце — изгревът бе оцветил небето около тях в тъмно оранжево. Буреходът се извисяваше съвсем малко над младите габъри, а хоризонтът му се струваше необятен след часовете взиране през визьора на машината.

Волгер му посочи посоката, от която бяха дошли.

— Ето ги и вашите врагове, принц Александър.

Алек примижа срещу надигащото се слънце. Другата машина беше на километри от тях и се издигаше още два пъти над дърветата. Шестте й крака се движеха плавно, но хората се щураха като мравки по артилерийската палуба — надигаха сигнални флагчета и заемаха позиции по кулите. По фланга се четяха буквите, изписващи името: СМС Беоулф[3].

Алек наблюдаваше как масивното стъпало на машината се стоварва върху горската пръст. След няколко дълги секунди ги настигна поредното разтрисане, запращайки вълни сред дърветата около тях и през металното тяло на Бурехода. Със следващата крачка една дървесна корона започна да пада и после изчезна, смачкана от гигантското стъпало на самохода.

Червените и черни ивици във флага на Наземните сили на Кайзера се вееха от спардека и плющяха на вятъра.

— Немски наземен дредноут[4] — каза меко Алек. — Но не сме ли още в Австро-Унгария?


— Да — отвърна Волгер, — но всички онези, които искат хаос и война, са по петите ни, Ваше височество. Или все още се съмнявате в мен?

Ами ако това е спасителна мисия?, помисли си Алек. Може би похитителите му все пак го бяха лъгали и татко и майка все още бяха живи. И за спасението на Алек е стартирана голяма операция с помощта на немската наземна флотилия! Защо иначе някой би позволил тази ужасия да стъпва на австрийска земя?

После Алек забеляза, че машината сменя посоката си, обръщайки се бавно странично на изгрева…

Той вдигна ръка и започна да маха.

— Насам! Насам!

— Вече ни виждат, Ваше височество — тихо каза граф Волгер.

Алек все още махаше, когато изригна първият залп — ярки проблясъци по целия фланг на дредноута и кълба оръдеен дим, образуващи замъглена завеса около машината. Звукът последва след няколко секунди — силен гръм, който се разпадна на остри, разкъсващи въздуха експлозии във всички посоки. Короните на дърветата се развълнуваха, сътресенията разлюляха Бурехода и запратиха облаци от зелени листа към небето.

Тогава Волгер издърпа Алек обратно в кабината, а двигателите се връщаха към живот.

— Заредете оръдието! — извика учителят Клоп на хората долу.

Когато машината тръгна напред, Алек се озова настанен в командирското кресло. Бореше се с коланите на седалката, но една ужасяваща мисъл се беше загнездила в главата му и вкочаняваше ръцете му.

Щом се опитват да ме убият… значи всичко е вярно.

Граф Волгер приклекна до него, надвиквайки шума на двигателите и на стрелбата.

— Погледнете и от положителната страна на тази грубост, Алек. Доказва, че все още сте заплаха за трона.



Шест

Следващият залп оръдейни снаряди се усети по-близо — в решетката на визьора се блъсна вълна от чакъл и дървени трески, а най-ситните парчета се посипаха вътре в кабината.

Алек изплю малко пръст от устата си.

— Половин видимост! — извика учителят Клоп и после изруга.

Двама от екипажа бяха долу, Волгер бе наполовина навън през люка — само краката му висяха от тавана.

Клоп погледна извинително към Алек.

— Ако обичате, Ваше височество.

— Разбира се, учителю Клоп — отговори Алек. Откопча се и се надигна от командирското кресло. Кабината се люшкаше от страна на страна и той сграбчи ремъците над главата си, за да се задържи на крака.

Опита се да помести шлюза на визьора, но той не помръдваше. Алек натисна по-силно, вече с две ръце, докато масивният брониран капак не се придвижи едва-едва с няколко сантиметра.

Поредната канонада разтърси земята под тях и самоходът залитна напред. Ботушите за езда на граф Волгер се разлюляха и изритаха Алек в задната част на главата.

— Все още ни виждат! — крещеше Волгер отгоре. — Прекалено сме високи!

Учителят Клоп завъртя лостовете, снижавайки Бурехода. Габърите се показаха през визьора, а тромавото приклякване на самохода разлюля отново ботушите на Волтер. В миг на удивление Алек наблюдаваше ръцете на Клоп върху контролните ръчки — никога не беше виждал самоход да се движи от клекнало положение, както правеше сега.

Той, разбира се, не си беше и представял, че на Циклоп Буреход ще му се наложи да се крие от нещо. Ала на фона на един дредноут, самоходът си беше просто играчка.

С много ръмжене и напъване Алек успя да затвори десния визьор до средата. Посегна към другата манивела.

— Млади господарю, антената! — извика Клоп.

— Да, разбира се! — Безжичната антена на Бурехода стърчеше над дърветата, а на нея се вееше флагът на ерцхерцога. Само че Алек нямаше никаква представа как да го свали. Огледа се в кабината и му се искаше да бе обръщал повече внимание на екипажа, когато се беше учил да пилотира.

Най-после забеляза една макара до безжичното устройство. Когато хукна към него, получи поредния удар по рамото от висящите от тавана ботуши на Волгер. Макарата бясно се завъртя в момента, в който Алек я отключи, а телескопичната антена се затвори на сантиметри от ухото му.

Понечи да се върне на командирското място, но тогава забеляза, че левият визьор е все още отворен. Посегна през наклонената кабина и започна да го избутва със сила.

Волгер скочи обратно вътре, затваряйки люка над себе си срещу внезапен дъжд от пръст и дребни камъни.

— Сега вече сме извън видимост.

Поредният залп разтресе въздуха в далечината, последван от още експлозии, които проблясваха сред дърветата пред тях. Над Бурехода се посипаха отломки, но решетките на визьора бяха вече плътно събрани като зъбите на гребен и само фин горски прах успяваше да проникне в кабината.

Алек почувства миг на удовлетворение — беше свършил нещо полезно. Това беше първата му истинска битка, а само преди часове все още си играеше с оловни войничета. Грохотът на експлозиите и воят на двигателите някак си успяваха да запълнят празнината в него.

Сега Буреходът си проправяше път през гъстата гора. Естествено — разчистените пътеки щяха да го направят видим за наблюдателните кули на Беоулф.

Сърцето на Алек биеше ускорено, докато се плъзваше обратно в командирското кресло, наблюдавайки ръцете на Клоп върху лостовете. Дългите часове на обучение сега му се струваха нищожни. Всички тренировки с бръмбарчетата се оказаха просто детска игра, за сметка на това сега — то беше истинско.

Волгер приклекна между креслата, за да надникне напред, а лицето му беше покрито с кал и пот. От драскотина над едното му око течеше кръв, светейки в яркочервено сред мрака на кабината.

— Мисля, че аз бях този, който предложи по-малка машина, господин Клоп.

Клоп се разсмя, все още съсредоточен да задържи Бурехода ниско до земята.

— Не ви допада допълнителната бронезащита, а, Волгер? Ако беше бръмбарче, отдавна да е паднало след последната атака.

Из гората отново се чу грохот, но експлозиите идваха някак доста отдалеч и от дясно. Дредноутът ги беше изгубил от полезрението си.

— Слънцето изгряваше откъм гърба на Беоулф. Което значи, че се движим на запад — каза Алек. — Трябва да завием на ляво. Боровете и елите долу на юг са много по-високи от тези габъри.

— Добра памет, Ваше височество — отвърна учителят Клоп и промени курса.

Алек го потупа по рамото.

— Били сте прав да изберете Бурехода, Клоп. Иначе досега да сме мъртви.

— Щяхме да сме на половината път до Швейцария, искате да кажете — намеси се Волгер, успявайки да звучи като по време на урок по фехтовка, който Алек не е успял да усвои. — С бръмбарче, което е два пъти по-малко от тази машина или пък на коне дори нямаше да ни забележат.

Алек се вторачи в града, но преди да успее да отвори уста, интеркомът изпука.

— Заредени и в готовност, сър.

Алек свали поглед към пода на кабината.

— Тези двамата щяха да са ни повече от полза тук горе. Едва ли биха могли да направят каквото и да било с дребните картечници срещу един дредноут.

— Вярно, Ваше височество — отвърна Клоп. — Но дредноутът сигурно има ескорт — по-малки и по-бързи машини, които се движат под дърветата. Може да се натъкнем на тях по-скоро, отколкото предполагате.

— Ах, да, прав сте, наистина. — Алек затвори уста и преглътна. Адреналинът от битката беше започнал да стихва и ръцете му трепереха.

А всичко, което направи, бе да завърти няколко макари — останалите се справиха с наистина важните неща. Натъртванията от ботушите на Волгер още го притесняваха и му припомниха как основното му занимание по време на битката бе да се пречка.

Потъна назад в командирското кресло: След като простичкият обсебващ страх от това да те застрелят избледня, празнотата отново се завръщаше с неимоверна бързина…

Щеше му се той да кърви, вместо Волгер и каквото и да било — само да забрави истината, която се проясняваше в съзнанието му.

— Извън обхвата им сме — каза Клоп. — Като за тридесетима, не беше кой знае какво.

— Отказаха се да ни преследват — отвърна Волгер. — Но само чакайте, когато патрулите им ни забележат. Ще се завърти за още една стрелба съвсем скоро.

Алек мислеше какво да каже, но осъзна, че е обзет от тиха паника — погледът му се замъгли от сълзи. Атаката беше изтрила и последните му съмнения.

Баща му беше мъртъв, майка му — също. И двамата си бяха отишли завинаги.

Негова Светлост, принц Александър фон Хохенберг беше вече сам на света. Може би никога повече нямаше да види дома си.

Въоръжените сили на две империи го гонеха, изправени само срещу един самоход и четирима мъже.

Волгер и Клоп замълчаха, а когато Алек се обърна, видя отчаянието, изписано по лицата им. Стисна силно облегалките на командирското кресло, борейки се за въздух.

Баща му щеше да знае какво да каже в тази ситуация — кратка, но изпълнена със сила реч във възхвала на хората за тяхната храброст и поощрение да продължат напред. Ала Алек можеше само да гледа към гората и да се опитва да спре сълзите.

Ако не кажеше нещо, празнотата щеше да го погълне.

Иззад дърветата пред тях изведнъж откриха огън, заглушавайки тътена на двигателите. Самоходът се завъртя в друга посока и граф Волгер отново скочи на крака.

— Обзалагам се, че е конен патрул! — каза учителят Клоп. — На Беоулф има и конюшни.

Срещу визьора на Бурехода се посипа дъжд от куршуми, по-шумен от всеки друг порой от пръст и камъни. Алек си представи как металните осколки разкъсват бронята и се врязват в него и сърцето му започна да препуска отново.

Ужасната празнота сякаш се вдигна малко…

Страшен грохот разтърси самохода, докато крачеше, а през визьора на талази проникна пушек, заливайки кабината със задушлива миризма. За момент Алек си помисли, че са ударени, но тогава от далечината се чу друга експлозия в отговор на тази, последвана от звука на падащи дървета и ужасяващите ревове на коне.

— Това бяхме ние! — промърмори си той. Хората долу бяха изстреляли снаряд от оръдието на Бурехода.

Докато ехото отмираше, Волгер извика:

— Знаете ли как да зареждате картечница Спандау, Алек? Принц Александър не знаеше нищо такова, но ръцете му вече разкопчаваха коланите на седалката.



Седем

Тъкмо бяха започнали да свалят Дерин на земята, когато бурята удари.

Наземният екипаж вече бе забелязал притъмняващото небе. Щураха се из полето, подсигурявайки хангара с допълнителни скоби и прибираха кандидатите на сигурно. Четирима души се потяха на лебедката, издърпвайки Дерин надолу с бързи и равномерни темпове. Дузина други чакаха да хванат пипалата на звяра, щом се снижи достатъчно.

Но тя все още беше на петстотин метра от земята, когато я настигнаха първите пелени от дъжд. Студените капки падаха диагонално и върху краката й, въпреки че беше под прикритието на въздушния звяр. Пипалата му се сгърчваха все по-стегнато и тя се зачуди колко ли дълго ще издържи медузата под ударите на дъжда, преди да изпусне целия водород от себе си и да се хвърли към земята.

— Моля те, запази спокойствие, мило зверче — рече Дерин нежно. — Скоро ще ни приберат.

Силен повей подхвана балона на медузата и тя се изду като кораб с пуснати докрай платна. Дерин се озова насред окото на бурята, а момчешките й панталони подгизнаха от мразовития дъжд.

Тогава въжето загуби тяга, накланяйки звяра към земята, като хвърчило без една връв. Започна да пропада към къщите и дворовете, толкова ниско, че почти допираше високите стени на затвора. Точно под Дерин хората притичваха по мокрите улици с приведени рамене, без да имат представа за звяра над главите си.

Последва нов повей на вятъра и Хъкслито пропадна толкова ниско, че Дерин можеше да види ребрата на чадърите под нея.

— Ох, зверче. Това никак не е добре.

Медузата се изду отново, докато се опитваше да набере височина и се изкачи на няколко дузини фута над покривите. Въжето се изпъна на вятъра за миг, а после се разхлаби. Дерин предположи, че наземният екипаж ги отпуска, за да могат да се издигнат още малко, като рибар, който се опитва да задържи улова си на въдицата.

Само че допълнителната дължина на въжето означаваше повече тежест, а тя и Хъкслито вече бяха натежали от дъжда. Можеше да пусне водния баласт, но веднъж изхабен, нямаше да има с какво да забави едно евентуално падане, ако зверчето се паникьосаше.

Въжето вече остъргваше покривите на затвора и се удряше в керемиди и водосточни тръби. Дерин забеляза как се закача за един от пушещите комини и очите й се разшириха от ужас…

Нищо чудно, че наземният екипаж им отпускаше още дължина на въжето — опитваха се да ги държат далеч от затвора. Ако някоя искра от комините хвръкнеше и стигнеше до балона на Хъкслито, водородът щеше да се възпламени и звярът щеше да избухне като огромна огнена топка — с дъжд или без дъжд.

Въжето отново се закачи и разтърси Хъкслито. Създанието се ужаси, пипалата му се сгърчиха и то отново започна да пропада.

Дерин сграбчи баластната връв и стисна зъби. Можеше и да оцелее при едно такова направлявано от вятъра приземяване, но керемидените покриви и оградите на дворовете долу щяха да разкъсат звяра на парченца. И всичко това щеше да е по вина на Дерин Шарп, задето не бе предупредила наземния екипаж, когато бе имала тази възможност.

Голям "усет за небе", няма що.

— Добре, зверче — извика тя. — Може би аз те вкарах в цялата тази каша, но и аз ще те измъкна от нея. И чуй добре какво ти казвам: Сега не е време за паника!

Създанието не даде никакви обещания, но Дерин все пак дръпна баластните върви. Торбите се отвориха и изсипаха водата в бурята.

Въздушният звяр бавно започна да се издига.

Хората от наземния екипаж нададоха приветствени викове и се съсредоточиха отново върху лебедката, бясно влачейки звяра срещу вятъра. Капитанът надзираваше ситуацията и издаваше заповеди от задната част на каретата си. Тигърините имаха нещастен вид в дъжда, като двойка домашни котки, застанали под улука.

След още няколко оборота на лебедката медузата вече беше над опитния терен, безопасно далеч от пушещите комини на затвора.

Ала тогава вятърът смени посоката си. Звярът се изду отново и се придвижи в полукръг към противоположния край на Скръбс.

Хъкслито зави жално, заглушавайки вятъра — ужасният звук, както при утечка в балоните на татко.

— Не, зверче! Почти сме спасени! — викаше Дерин.

Но вятърът подхвърляше медузата насам-натам прекалено често. Газовият й балон се свиваше и отпускаше, а пипалата се гърчеха като змии.

Дерин Шарп надуши изтичащия във въздуха водород с аромат на горчиви бадеми. Падаше…

Вятърът обаче все още ги носеше, сменяйки посоката си безразборно и безпричинно. Размяташе въздушния звяр като лист хартия, влачейки и Дерин зад него.



Сигурно вече бяха по-тежки от въздуха, но според Дерин при този вихър, можеше да летиш и с бомбе, овързано с няколко върви.

От другата страна на въжето наземният екипаж безпомощно наблюдаваше случващото се, а капитанът на полета приклякаше, когато извиващата се връв разсичаше въздуха над главата му. Ако се опитаха да я издърпат по-наблизо, щяха да блъснат звяра в земята.

Джаспърт тичаше през полето към нея, събрал шепи пред устата си и викаше нещо…

Тя улови звука на гласа му, но вятърът изтриваше думите.

Краката на Дерин сега висяха на няколко ярда от земята, която минаваше пред погледа й сякаш от гърба на препускащ кон. Дерин свали тежкото, мокро яке и го захвърли.

Затворът отново изникна в плашеща близост, докато Хъкслито се носеше покрай него. Ако се забиеше в стените му с тази скорост, Дерин и медузата щяха да се превърнат в кървави петна.

Пръстите й зашариха по пилотската седалка, търсейки начин да я измъкнат от установката. Дерин прецени, че ще е по-удачно да падне в калната трева, отколкото да се разбие в някаква стена. А и без нейната тежест, Хъкслито щеше отново да се издигне във въздуха.

Но, разбира се, онази торба тор — кормчията — не си направи труда да й обясни как се откопчава установката. Кожените ремъци бяха подгизнали и бяха здраво затегнати, като кокоше дупе. Очевидно Силите не се доверяваха особено на кандидатите, че няма да се откопчаят в паниката си и да се разбият до смърт.

Тогава Дерин забеляза възела над главата си — въжето, което свързваше въздушния звяр със земята!

Тя погледна към нишката, опъната между нея и лебедката… в този момент беше около триста фута. А триста фута подгизнали от дъжда конопени нишки сигурно тежаха повече от едно кльощаво девойче и мокрите му дрехи.

Ако успееше да освободи Хъкслито, можеше да има достатъчно водород, който да я върне на безопасно място.

Ала земята отново се надигаше — блестящата влажна трева и замъглените локви бяха точно под краката й, както и стената на затвора отпред. Посягайки с една ръка нагоре, Дерин усети полупознатата форма на възела…

Не беше нищо повече от буксирен моряшки възел! Спомни си как Джаспърт й бе разказвал, че хората от Въздушните сили използвали моряшки възли, като онези, които бе връзвала хиляди пъти в балоните на татко!

Докато Дерин водеше борба да освободи мокрото въже от възела, ботушите й се удариха в земята с разтърсващ костите удар и се плъзнаха по тревата.

Ала истинската опасност не беше под нея — бяха приближаващите се стени на затвора. Дерин и Хъкслито бяха на секунди от стълкновение с блестящите от влагата камъни.

Най-после пръстите й успяха да освободят края на въжето. Възелът се разтвори, а въжето се заизвива като живо същество, жулейки пръстите й, докато се изхлузваше от металния пръстен.

В момента, в който тежестта на триста фута мокра тъкан се отдели от звяра, той се издигна нагоре, избягвайки на метри стените на затвора.

Дерин затаи дъх, когато бълващият горещина комин мина точно под краката й. Представи си дъждовните капки, които се търкалят надолу през отвора към огньовете, накладени с въглища и как те изпускат пара, а хвърчащите искри възпламеняват бясната водородна маса над главата й.

Но вятърът отнасяше искрите — само мигове по-късно Хъкслито бе прекосило разстоянието до най-южната част на сградите на затвора.

Докато се издигаше, Дерин чу грубите приветствени викове отдолу.

Хората от наземния екипаж вдигаха триумфално ръце. Джаспърт сияеше, събрал двете си ръце пред лицето и викаше нещо, което звучеше като поздравление, сякаш бе направила точно онова, което я бе посъветвал!

— Идеята си беше само моя, Джаспърт Шарп — промърмори тя, смучейки изгорените си от въжето пръсти.

Тя, разбира се, все още беше насред голямата буря, вързана за раздразнително Хъксли, а двамата се рееха над Лондон, който не разполагаше с особено много подходящи за кацане места.

А и как се очакваше от Дерин да приземи зверчето? Нямаше как да изпусне водорода, нито пък имаше повече баласт, в случай че създанието отново изпаднеше в паника, нито пък имаше представа дали някой досега беше летял в свободен полет с Хъксли и бе оживял да разкаже историята.

Но все пак… поне летеше. Ако някога се върнеше на земята жива, учените трябваше да признаят, че е преминала успешно този тест.

Момче или не, в крайна сметка Дерин Шарп бе демонстрирала отличен "усет за небе".



Осем

Бурята беше странно спокойна.

Спомни си усещането от балоните с горещ въздух на татко си. Освободена от въжето, медузата много точно следваше скоростта на вятъра. Въздухът сякаш не помръдваше, земята се въртеше долу на огромно грънчарско колело.

Около нея все още кипяха тъмни облаци, които от време на време караха Хъкслито да се завърта около себе си. Най-неприятни бяха присветванията в далечината. Сигурен начин да подпалиш звяр на водородно дишане беше да го уцелиш със светкавица. Дерин се разсейваше като разглеждаше преминаващия под краката й Лондон с всичките му къщички с размер на кибритени кутийки и виещи се улици, както и фабриките със запечатани комини.

Припомняше си разказите на баща си, който описваше как е изглеждал Лондон преди добрия стар Дарвин да открие магията си. Плащеница от въглищен пушек покривала целия град, наред с толкова гъста мъгла, че дори през деня се налагало да палят уличните лампи. В най-лошите моменти на парната ера имало толкова много сажди и пепел, която се струпвала в околията на Лондон, че дори пеперудите били еволюирали, добавяйки черни петна по крилата си за камуфлаж.

Но преди още Дерин да се роди, огромните, задвижвани с въглища, двигатели били победени от фабрикуваните зверове, а мускули и сухожилия заменили парните котли и зъбните колела. Тези дни единственият пушек от комините идваше от фурните, а не от грамадните фабрики, а бурята беше изчистила дори тази мъглица от въздуха.

Дерин виждаше фабрикати, накъдето и да погледнеше. Над Бъкингамския дворец в спираловиден полет патрулираше ято артилерийски ястреби, носещи мрежи, които бяха в състояние да прережат крилете на всеки самолет, осмелил се да се доближи толкова много. Чайки-вестоносци кръстосваха Ситито, необезпокоявани от времето. Улиците бяха изпълнени с впрегатни животни — хипорини и копитни породи, един слоньовър, влачещ шейна, пълна с тухли в дъжда. Бурята, която почти унищожи нейното Хъксли, не се бе отразила особено на забързания темп на града.

На Дерин й се прииска да беше скицникът й под ръка, за да може да улови на хартия заплетените улички и зверовете, и сградите под нея. Беше започнала да рисува на един от татковите балони, опитвайки се да запази в писмен вид чудесата на полета.

Докато облаците постепенно се раздалечаваха, Хъкслито се плъзна по един сноп светлина. Дерин се протегна в топлината на лъча и се хвана да изстисква водата от студените си, влажни дрехи.

Къщите долу се смаляваха все повече, а изобилието от чадъри изпълваше мокрите улици. Колкото повече изсъхваше Хъкслито, толкова по-нагоре се издигаше.

Дерин се намръщи. За да снижиш един балон, трябваше да изпуснеш горещия въздух от горната част. Ала Хъкслитата бяха примитивни апарати за издигане, проектирани така, че винаги да са свързани със земята.

Какво трябваше да направи, да уговори зверчето да се спусне надолу?

— Оой! — извика тя. — Ей, ти, там!

Най-близкото пипало малко се сви, но това беше всичко.

— Зверче! На теб говоря!

Никаква реакция.

Дерин направи навъсена физиономия. Преди час беше толкова лесно да сплашиш Хъкслито! Може би виковете на едно ядосано момиче не се брояха след такава страховита буря.

— Ти си голяма, издута торба с тор! — извика тя, разлюлявайки крака, за да разклати пилотската седалка. — И взе да ми омръзва от компанията ти! Пусни! Ме! Долу!

Пипалата се развиха, като котка, проснала се на слънце.

— Направо върха — изръмжа тя. — Ще добавя и грубостта към останалите ти дефекти.

Докато минаваше през следващото открито слънчево петно в небето, медузата издаде нежна въздишка, раздувайки въздушната си възглавница, за да се изсуши.

Дерин почувства как се изкачва още нагоре.

Изстена, загледана в сините небеса пред себе си. Вече виждаше всичко, чак до земеделските земи в Съри. А след тях се падаше Английският канал.

Две дълги години Дерин не беше мечтала за нищо друго, освен да полети отново, както когато татко беше жив — и ето я сега, изоставена в небето. Може би това беше нещо като наказание за това, че се правеше на момче, както винаги я беше предупреждавала майка й.

Вятърът се усили, носейки звяра към Франция.

Предстоеше дълъг ден.


Хъкслито първо го забеляза.

Седалката под Дерин подскочи, като карета, която е минала през дупка на пътя. Извадена от сладка дрямка, тя погледна нагоре към животното.

— Доскуча ли ти?

Въздушният звяр сякаш блестеше, а слънцето светеше през прозрачната му кожа. Беше обяд, значи беше летяла повече от шест часа вече. Английският канал искреше недалеч пред нея, блеснал под чудното небе. Бяха оставили сивите лондонски облаци далеч назад.

Дерин се смръщи и се протегна.

— Адски прекрасно време — изгъргори. Устните и бяха пресъхнали, а дупето й беше много, много отекло.

Тогава забеляза как пипалата се увиват около нея.

— Сега пък какво? — изстена тя, въпреки че би приветствала някое ято птици да ги нападне, ако това щеше да свали зверчето на земята. Нескопосаното приземяване бе за предпочитане пред това да виси тук, докато умре от жажда.

Дерин внимателно огледа хоризонта, но не забеляза нищо. Ала почувства трептене в кожените ремъци на седалката си и чу шума от двигатели във въздуха.

Ококори се.

Огромен въздухоплавателен звяр изникваше иззад сивите облаци зад нея, а отразяващата му сребриста горна част блестеше ярко на слънчевата светлина.

Нещото беше гигантско — по-голямо от катедралата Св. Павел, по-дълго от океанския дредноут "Орион", който бе видяла на Темза преди седмица. Искрящият цилиндър имаше формата на цепелин, но фланговете пулсираха от движенията на ресните му, а въздухът около него гъмжеше от симбиотични прилепи и птички.

Медузата издаде нещастно пронизително свистене.

— Не, зверче. Не се плаши! — каза тя нежно. — Тук са да ни помогнат!

Поне така предполагаше Дерин. Но не беше очаквала нещо толкова голямо да тръгне след нея.

Въздушният кораб се приближаваше все повече, докато Дерин най-после забеляза гондолата, прикрепена към корема на звяра. Големите букви под прозорците на мостика бавно дойдоха на фокус… Левиатан.

Тя преглътна.

— Адски известни са тези приятелчета.

Левиатан беше първият от огромните зверове на водородно дишане, фабрикувани да се опълчат срещу цепелините на кайзера. Няколко звяра вече се бяха развили значително оттогава, но никой друг не бе успял да отиде до Индия и да се завърне, разбивайки всички немски въздушни рекорди.

Тялото на Левиатан беше изработено от жизнените нишки на кит, но в дизайна му бяха примесени стотици други видове — безброй създания, които си пасваха като зъбните колелца на часовника. Ята фабрикувани птици кръжаха около него — разузнавачи, бойци и хищници, които събираха храна. Дерин забеляза вестоносни гущери и други зверчета, които сновяха по кожата му.

Според учебника й по въздухоплаване, големите животни на водородно дишане са били разработени на малките Южноамерикански острови, където Дарвин бе направил прочутите си открития. Левиатан не беше едно животно, а обширна екосистема с безспирно променящ се баланс.

Задвижващите двигатели смениха наклона, надигайки носа на създанието нагоре. Звярът се подчини, а ресничките по фланговете му се развълнуваха като море от трева на вятъра — сбор от мънички весла, които гребяха назад и почти спряха движението на Левиатан.

Огромната форма се рееше бавно над главата на Дерин, закривайки небето. Коремът му беше нашарен със сиви петна — камуфлаж за нощните атаки.

Сред внезапния студ, породен от огромната сянка, Дерин се вторачи нагоре, останала без думи. Това грамадно фантастично същество наистина бе пристигнало, за да спаси нея.



Хъкслито се разтрепери отново, зачудено къде ли е изчезнало слънцето.

— Шшш, зверче. Това е просто големият ти братовчед.

Дерин дочу викове отгоре и забеляза движение.

Пред очите й падна въже и продължи да се размотава надолу. Последва още едно, после още дузина, докато Дерин не се озова заобиколена от гора полюшващи се въжета.

Протегна ръка към едно, но широчината на газовия балон на медузата не позволяваше да го докосне. Дерин разлюля пилотската седалка, опитвайки се да се приближи.

Това движение накара пипалата на Хъкслито да се сгърчат силно, което доведе до внезапно пропадане, от което на Дерин й прилоша.

— Аха, значи сега искаш да се спускаш? — оплака се тя. — Наистина си безполезно.

Двигателите отново смениха наклона и висящите въжета отново се появиха пред погледа й, но все така недостъпни. Тогава моторите над нея започнаха да се включват и изключват… и въжетата започнаха да се люлеят с ритъма на звука.

Умен човек беше пилотът там горе.

Въжетата се приближаваха все повече с всяка пулсация на двигателите. Дерин протегна ръка възможно най-надалеч…

Най-после пръстите й успяха да се хванат. Дръпна въжето към себе си и го върза за пръстена над седалката си — после се намръщи.

Да не би да смятаха да я издърпат в гондолата? Това нямаше ли да преобърне Хъкслито наопаки?

Само че въжето остана свободно и не след дълго по него се спусна един вестоносен гущер. Малките му ципести лапички обгръщаха кабела, сякаш бе тънка дървесна клонка. Яркозелената му кожа сякаш светеше в сянката на кораба.

Говореше изтънчено — странно бе да чува толкова дълбок глас от такова ситно телце.

— Господин Шарп, предполагам? — гущерът се изсмя гърлено.

Колкото беше шокирана, Дерин почти отговори. Вестоносният гущер просто повтаряше онова, което бяха казали офицерите горе, разбира се.

— Привет от Левиатан — продължи гущерът. — Приемете извиненията ни, че се забавихме толкова. Лошо време и така нататък. — После издаде звук, сякаш някой си прочиства гърлото и Дерин почти очакваше, че гущерчето ще сложи малко юмруче пред устата си. — Но ето ни тук най-после. Ще ви приберем върху дорсалната част, разбира се — стандартна процедура.

Гущерът замълча, а Дерин се замисли какво ли може да означава това "дорсална част".

— А, да. Уведомиха ме, че сте все още новобранец. Добра работа, да се изгубите още при първия си полет.

Дерин завъртя отегчено очи. Първо една торба газове и буболечки я беше пренесла през половин Англия, а сега я вземаше на подбив някакъв си гущер!

— Предполагам, че не сте запознат със стандартната процедура. Е, всъщност е доста просто, наистина. Ще се спуснем под вас, после ще се изкачим изотдолу и ще ви приберем с дорсалната лебедка. Някакви въпроси?

Гущерът се взираше в нея очаквателно и мигаше с малките си очички.

— Нямам въпроси, сър. Готов съм — каза Дерин, без да забравя да използва момчешкия си глас. Нямаше намерение да си признава, че не знае какво значи "дорсален".

Вестоносният гущер не помръдна, само мигна отново.

— Е… значи стандартна процедура? — добави тя.

Гущерът изчака още малко, но след като Дерин не каза нищо повече, започна да се катери обратно нагоре по въжето, за да повтори думите й на неизвестно кого там в другия край.

Минута по-късно всички останали въжета бяха прибрани, само онова, което бе свързано с пилотската й установка бе отпуснато още малко. То се пусна надолу, извън поглед, четвърт миля въже, както изглеждаше. После замлъкналите двигатели на кораба се съживиха отново.

Огромната сянка се отдръпна назад срещу вятъра, така че слънцето изпече иззад носа, почти заслепявайки Дерин. Тогава съдът започна да слиза, изтласквайки навън водород, което наподобяваше звука на течаща вода и с равномерни темпове се спускаше все по-ниско, докато офицерите на мостика не се изравниха с Дерин, на разстояние само двадесет ярда.

Един от тях се усмихна и ентусиазирано отдаде чест, Дерин отвърна на поздрава.

Левиатан продължи да се спуска, а Хъкслито заскимтя леко, когато с тях се изравни едно огромно око.

— Да не си посмял пак да ми създаваш проблеми — измърмори Дерин.

Наблюдаваше с интерес, обръщайки внимание на това как огромната сбруя на кораба обгръща тялото му и държи гондолите на място. Ремъците бяха свързани от мрежа от въжета, като такелажа на плавателен кораб. Странни шесткраки зверчета се катереха по него заедно с хората от екипажа и душеха по кожата на въздушния съд.

Това сигурно бяха хрътките, които надушваха водород, за които бе чела — те проверяваха мембраната за течове.

Когато цялата огромна сребриста маса на Левиатан се плъзна под нея, Дерин забеляза, че другият край на въжето сега бе вързан за една лебедка на гърба на създанието.

Значи "дорсален" бе просто думата, която Силите използваха за "гръб".

Лебедката беше малка и направена от алуминий, възможно най-лека — както и всичко останало на кораба. Двама мъже навиваха макарите, издърпвайки отпуснатата част на въжето с доста бързи темпове. Съвсем скоро Дерин и нервното й Хъксли вече се спускаха към сребристия гръб на Левиатан.

След минути половин дузина от членовете на екипажа бяха хванали пипалата на медузата и я влачеха надолу. Дерин се озова освободена от пилотската седалка и затътри изтръпналите си крака по месестата повърхност на възпалената кожа на Левиатан.

— Добре дошли на борда, господин Шарп — каза един млад офицер, които явно беше на пост.

Дерин се опита да застане изправена, но я прониза болка в гръбначния стълб. Започна да мърда пръстите на краката си в ботушите на Джаспърт и се опитваше да облекчи убожданията в стъпалата.

— Благодаря, сър — успя да продума тя.

— Добре ли сте? — попита офицерът.

— Ам' да, сър. Само малко изтръпване в… ъъъ… дорсалните ми зони.

Офицерът се разсмя.

— Дълъг полет, а?

— Ам' да, сър. Малко. — Срамежливо отвърна тя на поздрава му.

Той поне се усмихваше. Всички присъстващи членове на екипажа изглеждаха доста весели, докато проверяваха състоянието на медузата. Дерин предположи, че не им се случва често да ги призовават на спасителна мисия в небето за някой новобранец.

Един човек в униформа на кормчия я плесна по гърба.

— Хъкслито ви е в добра форма след такава буря. Сигурно ви бива да се справяте със зверчетата, господин Шарп.

— Благодаря, сър — отвърна тя. Хората на лебедката вече издигаха отново Хъкслито, връзвайки го на буксир във въздушната струя, която образуваше Левиатан след себе си.

— Малцина са кадетите, които прекарват половин ден в небето през първия си ден — каза офицерът.

— Ами аз не съм точно кадет, сър. Дори не съм се явявал още на тестовете. — Дерин се огледа с копнеж и се молеше да й позволят да разучи кораба, докато я върнат обратно в Скръбс. Само след минути щеше да е готова да ходи отново…

Кормчията се разсмя.

— Да решиш няколко задачи по въздухоплаване едва ли ще ти е толкова трудно след свободен полет с Хъксли. А и с неприятностите, които набират сила тези дни, предполагам, че Силите ще търсят да вземат още някой друг младеж.

Дерин се намръщи.

— Неприятности ли, сър?

Офицерът кимна.

— А, да. Предполагам, че не си чул за това още. Някакъв австрийски херцог и херцогиня са били убити тази нощ. Затова на континента може да стане леко напечено.

Тя примигна.

— Съжалявам, сър. Не разбирам.

Офицерът вдигна рамене.

— И аз самият не знам какво общо има това с Великобритания, но ни наложиха бойна готовност. Сега, когато приключихме с вашия случай, се насочваме директно към Франция, в случай че Машинистите решат да започнат нещо. — Усмихна се. — Както излиза, ще прекарате с нас няколко дни. Надявам се да не е проблем.

Дерин ококори очи. Усещанията се връщаха в краката й и тя можеше да почувства тътена на двигателите по кожата на въздушния звяр. От гърба на Левиатан, откъдето сребристите му флангове се спускаха стръмно надолу, небето бе необятно във всички посоки.

Няколко дни, беше казал мъжът — още сто часа в това перфектно небе. Дерин козирува отново, опитвайки се да скрие усмивката си.

— Не, сър. Никакъв проблем.



Девет

Алек се събуди от тракане в ритъма на морзов код.

Дървото изскърца, докато се наместваше, а влажна миризма изпълваше носа му. Прахолякът се виеше на снопове в светлината на слънцето, нахлуваща през полуизгнилите стени. Изправи се и примигна, поглеждайки сламата, покрила дрехите му.

Принц Александър никога до този момент не бе спал в хамбар. Разбира се, през последните две седмици бе правил редица неща за пръв път.

Клоп, Бауер и главен инженер Хофман хъркаха до него. Буреходът седеше клекнал в полуосветения хамбар, а главата му беше почти на нивото на сеновала. Алек беше успял да маневрира и да вкара машината вътре късно предната вечер, движейки се в мрака на половината от височината й, за да се вмъкне. Доста сложно пилотиране.

Морзовият код изпука отново през отворения визьор на самохода.

Граф Волгер, разбира се. Този човек бе алергичен към съня.

Пролуката между сеновала и главата на самохода беше колкото дължината на един меч — лесен скок.

Алек се приземи меко, без да вдига шум с босите си крака върху металната броня. Спусна се по ръба, за да надникне през визьора. Волгер седеше в командирското кресло обърнал лице в другата посока и притискаше безжичната слушалка към главата си.

Бавно, тихо, Алек спусна единия си крак до ръба на визьора…

— Внимавайте да не паднете, Ваше височество.

Алек въздъхна, чудейки се дали някога ще успее да хване учителя си по фехтовка неподготвен. Промуши се през визьора и се отпусна в пилотската седалка.

— Никога ли не спите, графе?

— Не и с тази дъскорезница там — Волгер хвърли поглед към сеновала.

— Имате предвид хъркането ли? — смръщи се Алек. Постепенно бе свикнал да спи сред шумовете на мъжете и на машините, но лекото припукване на точки и тирета от безжичното радио бе успяло да го събуди по някакъв начин. Две седмици в ролята на преследван дивеч бяха изострили сетивата му. — Нещо за нас?

Волгер надигна рамене.

— Кодовете отново са сменени. Но тракането е повече отколкото съм чувал досега — очевидно армията се готви за война.

— Може би са забравили вече за мен — каза Алек. През онези първи дни наземните дредноути ги причакваха от всички посоки, а наблюдателниците им бяха пълни с хора по спар дековете. Напоследък, обаче, бегълците виждаха само по някой самолет от време на време.

— Не сте забравен, Ваше височество — отвърна Волгер с категоричен тон. — Сърбия просто представлява по-лесна мишена.

— Нямат късмет — рече Алек меко.

— Късметът няма нищо общо — промърмори Волгер. — Империята от години търсеше война със Сърбия. Останалото е предлог.

— Предлог ли? — попита Алек, а гневът му се разпалваше, докато си представяше лицата на убитите си родители. Но не можеше да спори с логиката на Волгер. Дредноутите, които го бяха преследвали, бяха немски и австрийски, в крайна сметка. Семейството му бе разрушено от стари приятели, а не от някаква нещастна шайка сръбски гимназисти. — Но баща ми винаги е пледирал за мир.

— А сега вече не може да го прави. Много хитро, нали?

Алек поклати глава.

— Плашите ме, Волгер. Понякога си мисля, че се възхищавате на хората, които стоят зад всичко това.

— Няма съмнение, че плановете им не са лишени от известна елегантност — да убиеш миротвореца, за да започнеш война. Но те допуснаха една много глупава грешка. — Графът се обърна с лице към него. — Оставиха ви жив.

— Аз не означавам нищо, вече не.

Волгер изключи радиото и кабината потъна в мълчание. Плясъкът от крилете на птиците се донасяше от напречните греди на хамбара.

— Означавате много повече, отколкото някой изобщо предполага, Александър.

Как е възможно? Нямам родители, нямам истинска титла — Алек погледна тялото си, облечено в откраднати фермерски дрехи и покрито със слама. — Дори не съм се къпал от две седмици.

— Не, наистина — подуши Волгер въздуха. — Но баща ви подготви всичко за предстоящата война.

— Какво искате да кажете?

— Когато стигнем до Швейцария, ще ви обясня. — Волгер отново включи радиото. — Което обаче няма да се случи, ако утре не успеем да купим гориво и резервни части. Идете да събудите хората.

Алек изви вежда.

— Да не би току-що да ми издадохте заповед, графе?

— Идете да събудите хората, ако обичате, Ваша Светлост.

— Разбирам, че се държите безочливо само, за да отклоните вниманието ми от малката ви тайна, графе. Но това не прави нещата по-малко досадни.

Волгер се разсмя.

— Сигурно е така. Но все още не мога да ви споделя тайната си. Обещах на баща ви, че ще изчакам да дойде подходящият момент.

Алек сви юмруци. Вече му идваше в повече да се държат с него по този начин, без да го посвещават в плановете на Волгер до последния момент. Може и да беше дете в деня, когато родителите му загинаха, но вече не.

През последните две седмици се бе научил как да пали огън, как да сменя свещите на двигателите, как да проследява нощните им придвижвания към Швейцария с помощта на секстант и на звездите. Можеше да промуши Бурехода под мостове и в хамбари, да разглоби и да почисти картечниците Спандау така леко, както да изпере дрехите си — още едно ново нещо, което се бе научил да прави. Хофман дори му бе показал как да сготви това-онова — да свари сушено месо, за да го направи по-меко, добавяйки зеленчуците, които събираха, докато газеха из нивите на някой фермер без късмет.

Но най-важното — Алек се бе научил да блокира отчаянието. Не беше плакал от онзи първи ден, нито веднъж. Мъката му бе заключена в едно малко, скрито ъгълче на съществото му. Сега ужасната празнота го тормозеше единствено когато стоеше сам на пост, докато останалите спяха.

Дори тогава Алек упражняваше уменията си да сдържа сълзите.

— Вече не съм дете — каза.

— Знам. — Гласът на Волгер омекна. — Но баща ви ме помоли да изчакам Алек, и аз възнамерявам да уважа неговото желание. Идете да събудите хората и след закуска ще проведем един урок по фехтовка. Имате нужда от обостряне на рефлексите за пилотирането този следобед.



Алек се вторачи във Волгер за още един момент и накрая кимна.

Почувства нуждата от меч в ръката си.


— Ангард, ако обичате.

Алек надигна шпагата и зае отбранителна позиция. Волгер се движеше бавно в кръг около него, проверявайки стойката му повече от цяла минута — поне така му се стори.

— Повече тежест върху задния крак — каза най-после мъжът. — Иначе — приемливо.

Алек прехвърли тежестта, а мускулите му вече започваха да се схващат. Дългите дни в пилотската кабина бяха развалили формата му. Урокът предвещаваше да бъде болезнен.

Но болката, разбира се, винаги е била целта на граф Волгер. Когато Алек бе започнал обучението си на десетгодишна възраст, бе очаквал размахването на мечове да бъде нещо забавно. Но първите му уроци се състояха единствено в това да стои неподвижно часове наред, поемайки упреците на Волгер при всяко потрепване на ръката.

Поне сега, на петнадесет, вече му бе позволено да кръстосва меча.

Волгер зае своята отбранителна стойка.

— Нека да е бавно като за начало. Ще ви предизвиквам и ще очаквам париращите ви удари — каза Волгер и започна да атакува, извиквайки наименованията на отбранителните движения едновременно с нанасянето на ударите. — Трета позиция… трета отново. Сега първа. Това е ужасно, Алек. Острието ви е прекалено ниско! Два в трета. Сега отново защита. Сега четвърта. Просто отвратително. Отново…

Атаките на графа продължиха, но поне млъкна, оставяйки на Алек сам да избере париращите си удари. Мечовете хвърляха искри, краката им се движеха, без да спират и вдигаха облаци прах към сноповете светлина, които се процеждаха през процепите на хамбара.

Беше странно да се фехтува, облечен във фермерски дрехи, без наоколо да снове прислугата, готова във всеки един момент да подаде вода или чисти кърпи. През краката им притичваха мишки, а гигантският Буреход ги наблюдаваше като някакво желязно божество на войната. На всеки няколко минути граф Волгер спираше и се вторачваше в машината, сякаш с надеждата да открие в стоическото й безмълвие още малко търпение да издържи непохватната техника на Алек.

После въздишаше и казваше:

— Отново…

Алек почувства как започва да набира концентрация с всеки следващ удар. За разлика от фехтовалната зала вкъщи, тук нямаше огледала покрай стените, а Клоп и останалите мъже бяха прекалено заети с проверката на самохода, за да наблюдават боя. Никакво разсейване — само ясният звън от сблъсъка на метал в метал и движението на краката.

Спарингът ставаше все по-напрегнат и Алек осъзна, че още не бяха поставили маските си. Винаги беше молил да се дуелира без защитна екипировка, но родителите му така и не позволиха.

— Защо Сърбия? — попита внезапно Волгер.

Алек отпусна гарда.

— Моля?

Волгер изтласка полузавършеното париране на Алек и приключи с леко докосване на китката му с върха на меча.

— Какво правите? — извика Алек, потривайки ръка. Острието на спортната сабя беше затъпено, но все пак оставяше белези след допир с плътта.

— Не отпускайте гарда докато противникът ви не го направи пръв, Ваше височество. Не и по време на война.

— Но вие ме попитахте… — започна Алек, после въздъхна и отново вдигна меча. — Добре. Да продължим.

Графът започна със следващата поредица от удари, избутвайки Алек назад. По правилата на фехтовката, всеки контакт с меча на противника трябваше да слага край на официалната атака. Ала Волгер игнорираше всяко париране, използвайки брутална сила, за да завземе още територия.

— Защо Сърбия? — повтори графът, докато избутваше Алек към най-вътрешната стена на хамбара.

— Защото сърбите са съюзници на Русия! — извика Алек.

— Точно така — Волгер изненадващо прекрати атаката си, обърна гръб и се отдалечи. — Съюзът на славянските народи, който съществува от край време.

Алек примигна. Потта влизаше в очите му, а сърцето му препускаше.

Волгер зае стойка в средата на хамбара.

— Ангард, господине.

Алек се приближи уморен, но с вдигнат меч.

Волгер отново атакува, все така пренебрегвайки правилата за предимство. Това не беше никаква фехтовка, осъзна Алек изведнъж, това си беше… дуел с мечове. Концентрацията му се стесни, фокусирана само и единствено върху дължината на меча. Също, както краката на Бурехода, металът се превърна в продължение на тялото му.

— А кой е най-близък съюзник на Русия? — попита Волгер, без дори да се задъха.

— Великобритания — отвърна Алек.

— Не съвсем — острието на Волгер се шмугна под гарда на Алек и силно удари дясната му ръка.

— Ауч! — Алек отпусна гарда и разтри раната. — За Бога, Волгер! На фехтовка ли ме обучавате или на дипломация?

Волгер се усмихна.

— Имате нужда от обучение и по двете, това е очевидно.

— Но британското военно командване се срещна с руснаците миналата година! Татко каза тогава, че това е довело германците до лудост от притеснение.

— Това не е съюз, Алек. Все още не. — Волгер вдигна меча си. — И така, кой е в съюзнически отношения с Русия, тогава?

— Франция, предполагам. — Алек преглътна. — Имат подписано съглашение, нали?

— Правилно. — Волгер спря за момент — върхът на острието му рисуваше някаква фигура във въздуха. После се намръщи. — Вдигнете меча, Алек. Няма да ви предупреждавам повече, нито пък ще го правят враговете ви.

Алек въздъхна и зае позиция. Почувства как стиска сабята прекалено силно и принудително отпусна ръката си. Дали Волгер смяташе, че му помага, като го разсейва така?

— Фокусирайте се върху очите ми — каза Волгер. — А не върху края на меча ми.

— Като стана дума за очи, не носим маски.

— Във войната няма маски.

— Във войната няма и особено много бой с мечове! Не и напоследък.

Волгер надигна вежда при това изказване, а Алек се наслади на триумфалния миг. Тази игра на нерви можеше да се играе от двама.

Мъжът атакува, Алек парира, контраатакувайки едновременно с това. Острието на сабята му се размина на косъм с ръката на Волгер.

Той се изтегли назад и зае защитна позиция.

— Е, да обобщим сега — каза Волгер, а мечът му все още проблясваше. — Австрия си отмъщава на Сърбия. Какво се случва после?

— За да защити Сърбия, Русия обявява война на Австрия.

Докато говореше, съзнанието на Алек някак си оставаше фокусирано върху играта на остриетата. Беше странно пояснително да не носи маска. Беше срещал немски офицери от военните училища, за които носенето на защитна екипировка се смяташе за страхливост. Лицата им бяха белязани надлъж и нашир, сякаш носеха жестоки усмивки.

— И после? — попита Волгер.

— Германия защитава честта на Машинистите и обявява война на Русия.

Волгер замахна към коляното на Алек — неразрешена мишена.

— И после?

— Франция се възползва от съглашението си с Русия и обявява война на Германия.

— И после?

— Кой знае? — извика Алек, отбивайки сабята на Волгер. Беше изгубил почвата под краката си, усещаше го — беше оставил прекалено голяма част от тялото си незащитена. Обърна се, за да поправи това. — Великобритания също успява да се намеси някак. Дарвинисти срещу Машинисти.

Волгер атакува и сабята му се завъртя, обви се около тази на Алек като змия и я изскуба от хватката му. Металът проблесна, когато мечът полетя през хамбара, забивайки се в полуизгнилата стена с едно туп.

Графът пристъпи напред и задържа сабята си на гърлото на Алек.

— И какво заключение можем да си извадим от този урок, Ваше височество?

Алек се вторачи в мъжа.

— Можем да заключим, граф Волгер, че да дискутираш политика по време на фехтовка е идиотско занимание.

Волгер се усмихна.

— Може би е така, за повечето хора. Но някои от нас са родени без право на избор. Играта между нациите е ваше рождено право, Алек. Политиката е част от всичко, което правите.

Алек избута сабята на Волгер. Без меч в ръката, той изведнъж се почувства скован и изтощен и нямаше сили да спори срещу очевидното. Раждането му беше разклатило Австро-унгарския трон, а сега смъртта на родителите му беше разрушила деликатния баланс между силите в Европа.

— Значи тази война е по моя вина — каза той с горчивина.

— Не, Алек. Силите на Машинистите и на Дарвинистите щяха да си намерят повод за война рано или късно. Но може би вие все още може да дадете своя принос.

— Как? — попита Алек.

Графът тогава направи нещо много странно. Хвана собствената си сабя за острието и я подаде на Алек, с дръжката напред, сякаш я предлагаше на победител.

— Ще видим, Алек. Ще видим.



Десет

Освободи лостовете настрани и почувства движението на десния крак на Бурехода.

— Това е то — рече Ото Клоп. — Бавно сега.

Алек избута отново контролните ръчки и самоходът се плъзна още малко напред. Беше обезсърчаващо да маневрира в толкова тясно помещение. Само един неволен удар с рамото на самохода щеше да срине целия прогнил хамбар около тях. Поне потрепващите измервателни уреди и ръчките вече имаха някакъв смисъл. Още малко налягане в коленете може би щеше да е от полза…

С още едно избутване успя — визьорът се беше изравнил с нащърбената дупка в стената на хамбара. Следобедното слънце огряваше кабината, а пред тях се простираха полята. Един комбайн за жътва се движеше нейде в далечината на дванадесетте си крака, а дузина фермери и четирикраки камиони го следваха, за да събират купчините ожънато зърно.

Граф Волгер постави ръка на рамото на Алек.

— Изчакай да се махнат.

— Е, това е очевидно — отвърна Алек. Раните му още пулсираха, а той чувстваше, че е получил достатъчно от съветите на Волгер за един ден.

Комбайнът бавно си проправи път през полето и най-после изчезна зад един нисък хълм. Неколцина работници се влачеха зад него — черни точки на хоризонта. Алек скоро загуби и тях от поглед, но все още изчакваше.

Най-накрая гласът на Бауер изпука по интеркома.

— И последният си отиде, сър.

Ефрейтор Бауер имаше набитото око на експерт по стрелбата. Преди две седмици той бе на път да стане командир на своя собствена машина. Господин Хофман бе най-добрият инженер в стражата на Хапсбургите. Но сега и двамата не бяха нищо повече от обикновени бегълци.

Алек бавно бе започнал да разбира всичко онова, което тези мъже бяха оставили заради него — своите звания, своите семейства и бъдеще. Ако бъдат заловени, четиримата му спътници ще бъдат обесени като дезертьори. Самият принц Александър щеше да изчезне по-безшумно, разбира се, заради доброто на империята. Последното нещо, от което се нуждае една нация във война, е несигурност за това кой е наследник на трона й.



Той придвижи Бурехода към отворените врати на хамбара, използвайки тътрещата походка, на която го бе научил Клоп. Тя изтриваше масивните следи на машината, заедно с всеки друг знак за това, че се бяха крили на това място.

— Готов ли сте за първия ви бяг, млади господарю? — попита Клоп.

Алек кимна, стискайки пръсти. Беше нервен, но и щастлив, че поне веднъж ще пилотира на дневна светлина, а не в най-тъмната част на нощта.

И наистина, паденията на самохода не бяха чак толкова лошо нещо. Щяха да са ранени и очукани, но учителят Клоп можеше да вдигне машината отново на крака.

Докато двигателите ускоряваха, миризмата на отделените от тях газове се смесваше с праха и сламата. Алек пусна машината напред, а дървото скърцаше, докато самоходът си проправяше път през вратите и навън на свеж въздух.

— Без грешка, млади господарю! — каза Клоп.

Нямаше време да му отвръща. Вече бяха на открито. Алек вдигна Бурехода до максималната му височина, а двигателите се въртяха на пълни обороти. Подкара го напред, разтягайки металните му крака все по-широко с всяка крачка. После дойде моментът, в който ходенето се превърна в бяг — и двата крака бяха едновременно във въздуха, а кабината се разтрисаше при всеки техен досег със земята.

Алек чуваше как поваля ръжта под краката на машината. Следата на Бурехода щеше да е лесно забележима от самолет, но до вечерта комбайнът щеше да се е върнал да жъне и щеше да е изтрил огромните стъпки.

Продължи да следи целта си с очи — плитчината на една малка река, под прикритието на група дървета.

Това беше най-бързото придвижване, което някога бе правил, по-бързо от кон, дори по-бързо от експресния влак до Берлин. Всяка десетметрова крачка сякаш продължаваше безкрайни секунди — елегантна на фона на огромния мащаб на машината. Гръмовното темпо беше страхотно след дългите нощи, прекарани в лазене през гората.

Но с приближаването на плитчината, Алек започна да се чуди, дали самоходът не се движи прекалено бързо. Как щеше да успее да го спре?

Отпусна малко лостовете и внезапно всичко се обърка. Десният крак се приземи прекалено рано… и машината започна да залита напред.

Алек пусна левия крак долу, но инерцията на самохода продължи да го носи напред. Беше принуден да направи още една крачка, като олюляващ се пияница, неспособен да спре.

— Млади господарю… — започна Ото.

— Поемете го! — извика Алек.

Клоп сграбчи лостовете и завъртя самохода, като протегна единия крак навън и наклони цялото тяло назад. Пилотското кресло се завъртя, Волгер се разлюля бясно от кожените дръжки на тавана, но Клоп успя някак си да се задържи на контролното табло.

Буреходът се плъзна напред — единият му крак стоеше изпънат, а предният риеше в пръстта и стръковете ръж. Кабината се напълни с прахоляк, а Алек зърна дъното на реката, което бясно се приближаваше към тях.

Постепенно машината се забави, а последната инерция, която й бе останала, я изправи… и вече стоеше на двата си крака, скрита сред дърветата, с огромните си крака, натопени в реката.

Алек гледаше как прах и изпокъсана ръж прелитат през визьора. Миг по-късно ръцете му започнаха да треперят.

— Добра работа, млади господарю! — рече Клоп, потупвайки го по рамото.

— Но аз почти паднах!

— Разбира се! — разсмя се Клоп. — Всеки пада при първия си опит за бяг.

— Всеки какво?

— Всеки пада. Но вие постъпихте правилно и ми позволихте да поема управлението навреме.

Волгер отмахваше стръкчета ръж от жакета си.

— Изглежда смирението бе най-тежката част от днешния урок. Наред с това да се уверим, че изглеждаме като истински представители на простолюдието.

Смирение? — Алек стисна юмруци. — Искате да кажете, че сте знаели, че ще падна?

— Разбира се — отвърна Клоп. — Както казах, всеки го прави първия път. Но вие ми предадохте управлението навреме. И това също е урок!

Алек се намръщи. Клоп определено беше доволен от него, сякаш бе успял да направи салто с шесткрак копач. Не беше сигурен дали да се смее или да му даде да се разбере.

В крайна сметка просто изкашля праха от дробовете си и отново пое контролните лостове. Буреходът реагира нормално. Май нищо друго не бе наранено, освен собствената му чест.

— Справихте се по-добре отколкото очаквах — каза Клоп. — Особено предвид това колко претоварени сме в момента.

— Претоварени ли? — попита Алек.

— А, да де. — Клоп погледна виновно към Волгер. — Всъщност не чак толкова.

Граф Волгер въздъхна.

— Давай, Клоп. Ако ще обучаваме Негово височество на самоходска акробатика, предполагам, че ще е от полза да му покажем допълнителния товар.

Клоп кимна с хитра усмивка на лицето. Изправи се от командирското кресло и коленичи пред малък панел на пода.

— Ще ми помогнете ли, млади господарю?

Вече любопитен, Алек приклекна до него и двамата развинтиха болтовете на дръжките. Панелът се надигна и Алек примигна — вместо жици и механизми, отворът разкриваше прилежно подредени правоъгълници мъждиво блещукащ метал — всеки носеше монограма на Хапсбургите.

— Това да не са…?

— Златни кюлчета — весело отвърна Клоп. — Дузина. Почти четвърт тон общо тегло!

— Боже мили — издиша Алек.

— Съдържанието на личния сейф на баща ви — каза Волгер. — Поверен ни като част от вашето наследство. Поне няма да ни липсват пари.

— Сигурно няма — Алек се облегна назад. — Значи това е малката ви тайна, графе? Трябва да призная, че съм впечатлен.

— Това не е нищо повече от допълнителен нюанс. — Волгер махна с ръка и Клоп започна отново да запечатва панела. — Истинската тайна ни чака в Швейцария.

— Четвърт тон злато е просто допълнителен нюанс? — Алек се вторачи в мъжа. — Сериозно ли говорите?

Граф Волгер надигна вежда.

— Винаги съм сериозен. Ще тръгваме ли?

Алек се вдигна и седна отново в пилотското кресло, замислен за това какви ли още изненади му бе подготвил графът.

Алек подкара самохода с целия му екипаж по течението на реката към Лиенц — най-близкия град с някаква механична индустрия. Машината отчаяно се нуждаеше от керосин и от резервни части, а с дузината златни кюлчета може да купят целия град, ако се наложеше. Номерът беше да не се издадат.

Един Буреход Циклоп едва ли беше най-тайният начин за придвижване.

Алек придържаше машината към дърветата покрай брега на реката. Следобедната светлина вече избледняваше, така че можеха да се прокраднат достатъчно близо до града, за да стигнат до него пеш на следващия ден.

Беше странно да мисли за това, че сутринта, за пръв път от две седмици, щеше да срещне други хора. Не само четиримата мъже с него, а цял град от обикновени граждани, никой, от които нямаше да подозира, че сред тях се разхожда принц.

Изкашля се отново и погледна прашната си дегизировка от фермерски дрехи. Волгер беше прав — сега беше мръсен като селянин. Никой нямаше да си мисли, че е нещо по-специално. Не и момче с огромно богатство в златни кюлчета.

Клоп до него беше също толкова мърляв, но носеше доволна усмивка на лицето си.



Единадесет

Въпреки че г-н Ригби бе предупредил да не го прави, Дерин Шарп погледна надолу.

На хиляда фута под тях бушуваше морето. Огромни вълни се търкаляха по повърхността, а вятърът откъсваше бялата, осветена от лунна светлина пяна от върховете им. При все това, тук горе в тъмното, където тя се бе притиснала до фланга на Левиатан, въздухът не помръдваше. Също като по диаграмите на въздушните потоци в учебниците — пласт безветрие, обвит около огромния звяр.

Безветрие или не, пръстите на Дерин стискаха такелажа по-силно, докато гледаше морето. Изглеждаше студено и мокро там долу. А и както бе отбелязвал много пъти г-н Ригби през последните две седмици, повърхността на водата се оказва твърда като камък, ако падаш достатъчно бързо.

Мъничките реснички пулсираха и се накъдряха през въжетата, гъделичкайки пръстите й. Дерин пусна едната си ръка и притисна длан към топлината на звяра. Почувства стегнатостта и здравината на мембраната, без полъх на водороден теч.

— Почивате ли си, господин Шарп? — извика Ригби. — Едва на половината път сме.

— Само се заслушвам, сър — отвърна тя. По-възрастните офицери казваха, че звукът на мембраната би могла да каже всичко за един въздухоплавателен съд. Кожата на Левиатан вибрираше заедно с ръмженето на двигателите, със сновящите от вътрешната страна баластни гущери, и дори с гласовете на екипажа около нея.

— Размотавате се, с други думи — извика старшият по корабните съоръжения. — Намираме се в бойна готовност! Веднага започнете да се катерите, господин Шарп!

— Да, сър! — отвърна тя, въпреки че нямаше особен смисъл да бърза. Останалите петима кадети все още бяха зад нея. Те бяха онези, които се размотаваха, като спираха да закачат защитните си колани към напречните въжета на такелажа на всяка крачка. Дерин се катереше свободно, като старите моряци, освен когато висеше от долната страна на въздушния звяр…

Коремната част, поправи тя сама себе си — противоположна на дорсалната част. Въздушните сили мразеха нормалния език. Стените бяха "отвесни прегради", трапезарията беше "лудницата", а въжетата за катерене бяха "напречни въжета". Силите имаха различни думи дори за "ляво" и "дясно", което беше вече прекалено.

Дерин закрепи тока на ботуша си върху напречните въжета и се отблъсна нагоре отново, на рамото й тегнеше торбата с храна, а потта се стичаше по гърба й. Ръцете й не бяха толкова силни, колкото на останалите курсанти, но тя се бе научила да се катери с крака. И всъщност май наистина си беше почивала, но само за малко.

Един вестоносен гущер пробяга покрай нея, а малките му крачета-вендузи се впиваха в мембраната като пръстчета, потънали в меки бонбони. Не спря да изкряка заповеди на кадетите, а продължи с бясна скорост нагоре към гръбнака. Целият кораб беше в бойна тревога, напречните въжета се олюляваха под тежестта на сновящия надолу-нагоре екипаж, а нощният въздух беше пълен с фабрикувани птици.

В далечината Дерин различаваше светлини върху тъмното море. КНВ[5] Горгона беше кораб от Кралския флот — малък снабдителен кораб-кракен[6], който теглеше учебната мишена за тази вечер.


Г-н Ригби сигурно също го беше видял, защото извика:

— Не спирайте да се движите, дръвници! Прилепите вече очакват закуската си!

Дерин стисна зъби, посегна към следващото въже — това е напречно въже, дръвнико! — и дръпна с всичка сила.


Изпитът за кадети беше лесен, разбира се.

Правилникът на Силите гласеше, че изпитът следва да се провежда на земята, но Дерин бе молила безсрамно. На третия ден от пребиваването й на борда на Левиатан, офицерите се бяха предали. Така, докато парижките кули минаваха покрай прозорците, тя набързо разчете няколко измервания със секстант, декодира дузина сигнални флагове и направи няколко упражнения по разчитане на географска карта, както я беше обучавал татко й преди сто години. Дори в очите на киселия старши г-н Ригби се появи проблясък на възхищение.

Откакто бе минал изпитът, обаче, самочувствието на Дерин бе леко поизбледняло. Оказа се, че не знае всичко за въздухоплавателните съдове. Поне не още.

Всеки ден старшият привикваше младите кадети на Левиатан в каюткомпанията, за да им изнася лекции. Повечето бяха по въздухоплаване — навигация, консумация на гориво, прогнози за времето и безбройни възли и мелодии на командната свирка, които да се изучат. Бяха скицирали анатомията на въздушния звяр толкова често, че Дерин вече познаваше вътрешностите му, както познаваше улиците на Глазгоу. В по-късметлийски дни лекциите бяха по военна история: битките на Нелсън, теориите на Фишър, тактика за въздухоплавателни съдове срещу морски кораби и наземни сили. През някои дни проиграваха върху плотовете на масите битки срещу безжизнените цепелини и самолети на кайзера.

Но любимите лекции на Дерин бяха, когато учените обясняваха натурфилософия. Как старият Дарвин бе открил начин да създава нови видове от старите, като издърпвал тънките жизнени нишки и ги вплитал в едно цяло под микроскоп. Как еволюцията е вмъкнала по едно копие на собствената жизнена нишка на Дерин във всяка една клетка от тялото й. Как "ен" на брой различни зверчета съставяха Левиатан — от микроскопичните отделящи водород бактерии в стомаха му до огромния впрегнат кит. Как създанията на въздушния кораб, както и всичко останало в природата, винаги се борят помежду си в оплетено и сложно равновесие.

Лекциите на старшия бяха едва малка част от онова, което Дерин трябваше да налее в канчето си. Всеки път, когато някой друг въздухоплавателен съд прелетяваше покрай тях, кадетите се скупчваха на сигналната палуба, за да разчитат посланията от плющящите в далечината флагчета. Шест думи в минута без грешка или ги пращаха на дълги часове дежурство в гастричните райони. На всеки час пускаха сонди, за да проверят надморското равнище на Левиатан, като изстрелваха ракети от въздушни пистолети и измерваха след колко време ще се чуе ехо откъм морето, или пък пускаха блещукаща бутилка с фосфоресциращи водорасли и измерваха след колко време ще се разбие. Дерин се беше научила светкавично да преценява за колко секунди някой обект ще прелети каквото и да е разстояние от сто фута до две мили.

Но най-странното нещо бе да прави всичко това като момче.

Джаспърт се беше оказал прав: гърдите й не бяха опасната част. Водата бе тежка и затова къпането на кораба ставаше набързо с парцалчета и кофа. А тоалетните на борда на Левиатан ("клозетите" на езика на Силите) бяха в тъмния гастричен канал, който отвеждаше екскрементите там, където после се превръщаха в баласт и водород. Затова се оказа лесно да крие тялото си… Мозъкът й беше онова, което се нуждаеше от промяна.

Дерин винаги се бе смятала за мъжкарана измежду закачките на Джаспърт и тренировките по летене с балони на татко. Ала да поддържа нивото на останалите кадети беше повече от това да прави лицеви опори и да връзва възли — то беше като да се присъединиш към глутница кучета. Те се блъскаха и бутаха да заемат най-добрите места на кадетската маса за хранене. Присмиваха се един на друг за всеки грешно разчетен сигнал и грешни навигационни резултати и отдаваха особено значение на това кого са похвалили офицерите през деня. Безспирно се надпреварваха да видят кой ще се изплюе по-надалеч, кой ще си изпие рома по-бързо или ще се оригне най-шумно.

Беше дяволски изтощително… да си момче.

Не, че всичко беше толкова лошо. Униформата й на член на Въздушните сили беше в пъти по-добра от каквито и да било момичешки дрехи. Ботушите славно потракваха, докато се носеше с все сила към упражненията по сигнализация или противопожарните сондажи, а якето имаше дузина джобове, включително специално отделение за командната свирка и такелажния нож. А Дерин нямаше нищо против постоянните тренировки по полезни умения като мятане на нож, ругатни, както и прикриване на болката, когато те фраснат.

Но как успяваха момчетата да издържат на това темпо през целия си живот, да му се не види?

Дерин отпусна малко торбата с храна от отеклите си рамене. За пръв път бе стигнала гръбначната ос на кораба преди другите и можеше да си позволи една малка почивка.

— Пак ли се размотавате, господин Шарп? — обади се един глас.

Дерин се обърна и забеляза флотски кадет Нюкърк, които изникна пред погледа й, изкатервайки се над извивката на Левиатан, а обувките му с гумени подметки скърцаха. Тук горе нямаше веещи се ресни, само твърди дорсални люспи, на които се монтираха лебедки и оръжия.



Тя извика в отговор:

— Само вас чаках да ме настигнете, господин Нюкърк.

Винаги беше адски странно да се обръща към другите момчета с "господин". Нюкърк още имаше пъпки по лицето и едва успяваше да си върже вратовръзката. Но курсантите трябваше да се държат като истински офицери.

Когато стигна до гръбнака, Нюкърк пусна торбата си с храна долу и се ухили.

— Господин Ригби още е на километри оттук.

— Ам' да — отвърна Дерин. — Сега не може да ни казва, че се размотаваме.

Постояха така за миг, дишайки тежко, докато се наслаждаваха на гледката.

Горната част на въздушния звяр беше пълна с живот. Напречните въжета проблясваха заради електрическите фенери и светлочервеите, а Дерин усети как мембраната трепери от нечии далечни стъпки. Затвори очи, опитвайки се да почувства огромната цялост на кораба, всичките сто вида, оплетени в едно така, че да оформят един грамаден организъм.

— Адски е яко тук горе — измърмори Нюкърк.

Дерин кимна. Тези две седмици доброволно беше приемала всякакви задачи на открито, когато беше възможно. Да си на дорсала си беше истинско летене — вятърът в лицето; небето, ширнало се във всички посоки — ценно, колкото часовете, прекарани с татко й на неговите балони.

Една команда от членове на екипажа, които бяха на смяна, притича покрай тях, придружена от две водородни хрътки, които изпъваха каишките си, докато търсеха течове по мембраната. Едната подуши ръката на Нюкърк, както минаваше покрай него и той леко изписка.

Мъжете се разсмяха, а Дерин също се включи.

— Да извикаме ли лекаря, господин Нюкърк? — попита.

— Добре съм си — излая той, докато подозрително се взираше в ръката си. Майката на Нюкърк беше Маймунска лудитка и той бе наследил известно притеснение спрямо фабрикатите. Защо се бе явил за доброволец да служи в Силите и то на митично чудовище като Левиатан си беше същинска мистерия.

— Просто не си падам по тези шесткраките.

— Не са нищо страшно, господин Нюкърк.

— Затваряй си човката, господин Шарп — измърмори той, затягайки около себе си торбата за хранене. — Хайде. Ригби вече ни е зад гърба.

Дерин изстена. Изтръпналите й от болка мускули можеха да си починат още минутка. Но тя се бе присмяла на Нюкърк, което означаваше, че безкрайното състезание бе започнало отново. Тя върза своята торба с храна и го последва към носа.

Адски трудна работа е това да си момче.



Дванадесет

Докато Дерин и Нюкърк се приближаваха към носа, прилепите ставаха все по-шумни, а цвърченето им за ехо-локализация звучеше като хала върху ламаринен покрив.

Останалите курсанти вече почти ги бяха настигнали, с г-н Ригби сред тях, а той ги подканваше да побързат. Храненето на прилепите трябваше да се случи точно навреме за атаката с флашети.

Внезапно от тъмата се понесе един пищящ безпорядък — цяло гнездо артилерийски ястреби политна във въздуха, а самолетните мрежи заблестяха в мрака. Нюкърк извика изплашено и краката му се оплетоха. Затъркаля се по склона на фланга, а гумените му подметки скърцаха по мембраната. Накрая спря.

Дерин пусна торбата си и хукна след него.

— Да му се не види! — викаше Нюкърк, а вратовръзката му стоеше още по-криво от обикновено. — Тези безбожни птици ни атакуваха!

— Нищо подобно — каза Дерин и му предложи ръка.

— Трудно се държите на краката си, така ли, господа? — викна към тях г-н Ригби, надничайки от гръбнака. — Може би ще ви е нужна малко светлина.

Извади командната свирка и изсвири няколко ноти — високо и рязко. Звукът отекна през мембраната и светлочервеите се събудиха под краката им. Задвижиха се точно под кожата на звяра, отделяйки достатъчно бледа зеленикава светлина, че екипажът да може да вижда под краката си, но не и прекалено, че да може вражески кораб да забележи Левиатан в небето.

Все пак, бойните учения трябваше да се провеждат на тъмно. Нуждата от буболечките, които да ти светят, само за да ходиш, беше малко смущаваща.

Нюкърк погледна надолу, потрепервайки леко.

— Не ми харесват и тия зверчета.

— Ти не харесваш никои зверчета — отвърна Дерин.

— Тъй де, ама тези лазещите са ми най-гадни.

Дерин и Нюкърк се изкатериха обратно горе и сега бяха зад останалите курсанти. Но носът вече се виждаше, а прилепите бяха накацали по него като железни парченца, налепени по магнит. Пищенето се носеше от всички посоки.

— Звучи като да са гладни, господа — предупреди ги г-н Ригби. — Гледайте да не отхапят и някое парче от вас самите!

Нюкърк се попритесни, а Дерин го сръга с лакът.

— Не бъди глупав. Флашетните прилепи ядат само насекоми и плодове.

— Тъй, тъй, и метални шипове — измърмори. — Това си е яко неестествено.

— Ами така са проектирани, Нюкърк — извика г-н Ригби. Въпреки че не беше позволено фабрикуването на човешки жизнени нишки, курсантите бяха на мнение, че ушите на старшия бяха фабрикувани. Успяваше да чуе несвързан шепот при сила на урагана 10.

Прилепите ставаха все по-шумни при вида на торбите с храна и се боричкаха да заемат по-добра позиция по наклонената полусфера на носа. Курсантите закрепиха предпазните си въжета едно за друго и се пръснаха по издутата повърхност на кораба с приготвените торби.

— Да започваме, господа — извика г-н Ригби. — Хвърляйте с всичка сила и разпръсвайте храната възможно най-много!

Дерин отвори своята торба и пъхна вътре ръка. Пръстите й стиснаха шепа сушени смокини, всяка от които имаше по една метална стреличка-флашетка в средата. Докато ги хвърляше, във въздуха се надигна цяла вълна прилепи, а крилете им плющяха, докато се биеха за храната.

— Не ми харесват тези птици — мърмореше Нюкърк.

— Не са птици, пъзльо — отвърна Дерин.

— Ми какво друго да са?

Дерин изстена.

— Прилепите са млекопитаещи. Като конете или като теб и мен.

— Летящи млекопитаещи! — Нюкърк поклати глава. — Какво ли още ще вземат да измислят тези учените?

Дерин завъртя очи и подхвърли поредната шепа храна. Нюкърк имаше навика да спи по време на лекциите по натурфилософия.

И все пак, тя трябваше да признае, че беше адски странно да гледа как прилепите поглъщат ужасните метални стрелички. Което обаче, като че не им причиняваше болка.

— Уверете се, че всички са получили храна! — викна г-н Ригби.

— Аха, то е както, когато хранех патиците, като бях малък — промърмори Дерин. — Никога не успяваш да дадеш и трошичка на дребосъците.

Подхвърли по-силно, но без значение накъде падаха смокините, най-силните животинки винаги успяваха да ги докопат. Оцеляването на най-силните беше нещо, което учените не можеха да премахнат от създанията, които фабрикуваха.

— Достатъчно! — кресна най-накрая г-н Ригби. — Преялите прилепи не са ни от полза! — обърна се с лице към курсантите. — А сега имам малка изненада за вас, дръвници. Някой да възразява да остане на дорсала?

Курсантите извикаха някакво приветствие. Обикновено слизаха до палубите за бойните учения. Но нямаше нищо по-добро от това да наблюдаваш флашетните атаки от върха.

КНВ Горгона беше вече в обсега им, издърпвайки кораба-мишена. Той представляваше остаряваща шхуна, която не беше осветена, но белите й платна се развяваха над тъмното море. Горгоната я освободи и се отдалечи на безопасно разстояние от цяла миля. После запрати нагоре сигнална ракета, за да покаже, че е готова за началото.

— Освободете ми пътя, младежи — донесе се един глас иззад тях. Беше д-р Бъск — хирург и главен научен изследовател на Левиатан. В ръка държеше пистолет със сгъстен въздух — единственото оръжие, позволено на хората да носят на кораб с водородно дишане. Проправи си път измежду прилепите, докато черните им форми се разбягваха надалеч от ботушите му.

— Хайде! — Дерин сграбчи Нюкърк за ръката и хукна по наклона на фланга за по-добра гледка.

— Опитайте се да не падате, господа — подвикна г-н Ригби.

Дерин не му обърна внимание, стигайки долу чак до такелажа. Задачата на старшия беше да се грижи за кадетите, но Ригби май си въобразяваше, че им е майка.

Един вестоносен гущер профуча покрай Дерин и застана пред главния изследовател.

— Може да започнете атаката си, доктор Бъск — рече с гласа на капитана.

Бъск кимна, както обикновено правеха хората пред вестоносците гущери, което бе абсолютно безсмислено, и надигна оръжието.

Дерин промуши лакът през напречните въжета.

— Покрийте си ушите, господин Нюкърк.

— Да, слушам, сър!

Пистолетът прогърмя с грохот — мембраната около Дерин се разтресе, и изплашените прилепи се надигнаха във въздуха като огромна черна пелена, вееща се на вятъра. Завихриха се лудо — буря от крила и светнали очи. Нюкърк се сви от страх до нея, придърпвайки се по-близо до фланга.

— Не бъди пъзльо — каза му тя. — Още не са готови да пуснат стрелите.

— Ами, дано да не са!

Миг по-късно под основната палуба се включи прожектор, чийто лъч пронизваше мрака. Прилепите се втурнаха право към светлината, накъдето като компас ги водеха втъканите в телата им нишки от молец и комар.

Светлината на прожектора се изпълни с форми на малките им размахващи криле — като лъч светлина, в който играят снопове прах. После лъчът започна да се движи наляво и надясно, а ордата прилепи го следваше вярно през небето. Успяваха да запълнят цялата му дължина, все по-близо и по-близо до мишената, чиито платна белееха над вълните.

Преместването на светлината от прожектора беше с точно изчислено време, довеждайки гъмжилото прилепи директно над шхуната…

… и внезапно светлината придоби кърваво червен цвят.

Дерин чу писъците на прилепите — звукът стигаше до ушите й, въпреки шума на двигателите и бойните викове на екипажа на Левиатан. Флашетните прилепи се бояха до смърт от червения цвят — караше ги да се изпускат от ужас.

С падането на стрелите, прилепите започнаха да се разпръсват — оформиха се в дузина по-малки облаци и се прибираха обратно в гнездата си на борда на Левиатан. Същевременно светлината от прожектора се спусна към мишената.

Стреличките все още падаха. Бяха хиляди, проблясваха като метален дъжд на фона на яркочервената светлина и разкъсваха платната на шхуната на парченца. Дори от това разстояние Дерин можеше да види как дървото на палубата се разпада на трески, а мачтите се накланят докато стрелите разцепват щаговете и вантите им.

— Ха! — извика Нюкърк. — Няколко такива ще им дадат на германците някой и друг урок!

Дерин се намръщи, представяйки си за момент, че на този кораб има екипаж. Картината не бе особено приятна. Дори брониран съд би загубил палубните си оръдия и сигналните флагчета, а една наземна армия щеше да е лесна плячка за падащите стрелички.

Затова ли се записа? — попита тя. — Защото мразиш германците повече от фабрикатите?

— Не — отвърна той. — Силите бяха идея на мама.

— Ама тя не е ли маймунска лудитка?

— Аха, смята, че фабрикатите са безбожни създания. Но била чула, че по време на война небето било най-безопасното място. — Посочи към разбития кораб. — Не е толкова опасно колкото там долу.

— Няма съмнение в това — рече Дерин, потупвайки бучащата кожа на въздушния звяр. — Ей, я виж… е сега вече ще видим шоу!

Корабчето-кракен се беше заело със своите задачи.

От Горгоната се появиха две прожекторни светлини, премигвайки със сигнални цветове, докато се носеха по водата, призовавайки своя звяр. Когато светлините достигнаха шхуната, се озариха до ярко бяло, осветявайки всичко, което й бяха причинили прилепите на Левиатан. От платната не бе останало почти нищо, а такелажът приличаше на плетеница от сдъвкани и изплюти връзки за обувки. Палубата бе покрита с трески и бляскави стрели.

— Да му се не види! — извика Нюкърк. — Само виж какво сме…

Гласът му заглъхна щом първият крайник на звяра се надигна от водата.



Огромното пипало изплющя във въздуха, пускайки пелена от морска вода, ливнала като дъжд по цялата му дължина. Кракенът на Кралската флота бе поредният фабрикат на Хъксли, както бе чела Дерин, съставен от жизнените нишки на октопод и гигантска сепия. Крайникът се разви като огромен, бавен камшик на светлината на прожекторите.

Без да бърза, пипалото се уви около шхуната, а вендузите му плътно се впиха в корпуса. Тогава към него се присъедини още един крайник и се зае с другия край на кораба. Съдът се пречупи между двете пипала, а ужасният звук на разцепващо се дърво стигна до ушите на Дерин, отразявайки се от черната вода на морето.

Изпод водата се появиха още пипала и се увиха около кораба. Най-после се подаде и главата на кракена — едно огромно око се взря в Левиатан миг преди да потъне отново под вълните, в смъртоносна прегръдка с шхуната.

Скоро по повърхността на морето не се виждаше нищо, освен няколко плавея. Оръдията на Горгоната разцепиха въздуха с приветствен салют.

— Хмм — обади се Нюкърк. — Предполагам, че това е начинът на морската флота да има последната дума. Скапаняци.

— Не бих казал, че някой на шхуната би бил впечатлен особено от кракена — каза Дерин. — Едва ли боли особено да те убиват за втори път.

— Тъй де, ама ние бяхме тези, дето нанесоха съкрушителните удари. Адски добри — такива сме ние!

Първите прилепи вече се носеха към къщи, което означаваше, че бе време за курсантите да се спуснат долу за още храна. Дерин изпъна уморените си мускули. Не искаше да се подхлъзне и да се озове долу при кракена. Зверчето сигурно не бе особено доволно, че закуската му не съдържаше вкусни моряци, а Дерин някак си нямаше желание да подобрява настроението му.

Всъщност гледката от флашетната атака я беше разтърсила. Може би Нюкърк с нетърпение очакваше някоя битка, но тя се присъединила към Силите, за да лети, а не за да разпарчетосва някакви нещастници на хиляди фута под нея.

Едва ли германците и верните им австрийски дружки бяха толкова тъпи, че да започнат война само заради убийството на някакъв си аристократ. Машинистите бяха като майката на Нюкърк. Бояха се от фабрикуваните създания и се прекланяха пред механическите двигатели. Да не би да смятаха, че купчината крачещи приспособления и бръмчащи самолети можеха да противостоят на Дарвинистката мощ на Русия, Франция и Великобритания?

Дерин Шарп поклати глава, след като реши, че разговорите за война са само куп дрънканици. Силите на Машинистите едва ли биха пожелали да воюват.

Обърна гръб на развалината, която бе останала от шхуната и се затътри зад Нюкърк надолу към тресящия се фланг на Левиатан.



Тринадесет

Кожата на Алек настръхна, докато крачеха из Лиенц.

Беше виждал и преди такива пазари — оживени и наситени с миризмата на заколение и готвено. Може и да беше очарователно от седалката на открит самоход или от карета, но Алек никога не бе посещавал подобно място пеш.

По улиците громоляха парни коли, изплювайки горещи облаци от изпарения. Возеха купчини въглища, пилета в клетки, които пищяха в хор и препълнени касетки с продукция. Алек не спираше да се подхлъзва върху картофи и луковици, разпилени по паважа. Големи късове сурово месо висяха от колове, които мъжете разнасяха на раменете си, а товарните мулета избутваха Алек с товарите си от съчки и подпалки.

Но най-лошото от всичко бяха хората. В малката кабина на самохода беше свикнал с миризмата на некъпани тела. Но тук в Лиенц, стотици обикновени хора се тълпяха на съботния пазар, блъскаха се в Алек от всички посоки и го настъпваха, без намек за извинение.

На всяка сергия имаше хора, които се пазаряха за цените, сякаш беше задължително да спорят за всяка покупка. Онези, които не спореха, стояха сред тълпата и обсъждаха ежедневните си грижи — летните жеги, ягодовите лехи и здравословното състояние на нечие прасе.




 Непрекъснатото безсмислено дрънкане може би имаше някакъв смисъл, предположи Алек, тъй като на обикновените хора не им се случваха някакви важни неща. Ала толкова очебийната незначителност на всичко това бе поразителна.

— Винаги ли са така? — попита той Волгер.

— Как, Алек?

— Толкова тривиални в разговорите си. — Една възрастна жена се блъсна в него и после изруга под нос. — И толкова груби.

Волгер се засмя.

— Интересите на повечето хора не се простират по-далеч от чиниите им.

Алек забеляза в краката си страница от вестник, стъпкана наполовина от колело на карета.

— Но със сигурност знаят какво се е случило с родителите ми. Знаят, че се задава война. Може би смяташ, че всъщност са много притеснени и само се преструват, че не се тревожат?

— Онова, което смятам, Ваше височество, е, че повечето от тях не умеят да четат.

Алек се намръщи. Баща му винаги бе давал пари за католическите училища и бе подкрепял идеята всеки човек да има право на глас, независимо от положението му. Но сега, когато слушаше брътвежите на тълпата, Алек започна да се съмнява, че обикновените граждани можеха да разбират каквото и да е от държавните дела.

— Пристигнахме, господа — каза Клоп.

Магазинът за части беше солидна на вид каменна сграда на края на пазарния площад. Отворената му врата водеше към прохладен и безпощадно тих мрак.

— Да? — обади се един глас от сенките. Щом очите му свикнаха с тъмното, Алек забеляза един мъж, който ги наблюдаваше от работния си тезгях, където бяха разпилени разни механизми и пружинки. На стените бяха подпрени по-големи механични устройства — оси, бутала, дори един цял двигател, скрит в мрака.

— Требват ни неколко части, т'ва е — каза Клоп.

Мъжът ги огледа от горе до долу, преценявайки фермерските дрехи, които бяха откраднали от един простор преди дни. И тримата бяха все още покрити с кал и ръж от предния ден.

Очите на магазинера се върнаха към работата му.

— Нямаме много фермерска механика тук. Пробвайте се при Клуг.

— И тука става — отвърна Клоп. Пристъпи напред и пусна една кесия с пари върху тезгяха. Удари се в дървото с едно приглушено дрън, а платът се издуваше от монети.

Човекът надигна вежда, после кимна.

Клоп започна да изрежда частите и свещите, и електричарските неща, които се бяха износили по Бурехода след двуседмичен преход. Продавачът го прекъсваше с по някой въпрос от време на време, но не отделяше очи от кесията.

Докато слушаше, Алек забеляза, че говорът на господин Клоп се беше променил. Обикновено говореше със забавена, чиста интонация, а сега думите му се размиваха една в друга и вибрираха от селското провлачване. За момент Алек реши, че Клоп се преструва. После се зачуди дали това не беше нормалният му начин на говорене. Може би го променяше, когато говореше с благородници.

Беше странно като се замисли, че след три години обучение, Алек никога не бе чувал истинския говор на своя преподавател.

Когато списъкът бе изреден, продавачът бавно кимна. После очите му се спряха върху Алек.

— И може би нещо за момчето?

Издърпа една играчка от безпорядъка на масата. Беше шесткрак самоход, модел от наземната фрегата с тегло осемстотин тона, клас Мефисто. След като нави пружината, магазинерът извади ключето от гърба му. Играчката започна да се разхожда, рязко избутвайки от пътя си разните чаркове и гайки.

Мъжът погледна нагоре с надигната вежда.

Преди две седмици на Алек това щеше да му се стори забавно, ала сега тракащата играчка му се струваше твърде детинска. А и беше непоносимо този обикновен продавач да го нарича момче.

Изсмя се подигравателно на малкия самоход.

— Пилотската кабина е напълно сгрешена. Ако се предполага, че това е Мефисто, то приликата е твърде далечна.

Продавачът бавно кимна и се отдръпна назад с усмивка на лицето.

— О, вие трябва да сте някой важен млад господар, нали? Предполагам, че след малко ще ми преподадете и някой урок по механика.

Ръката на Алек инстинктивно се стрелна към бедрото, където обикновено висеше мечът му. Очите на мъжа проследиха жеста.

Стаята потъна в мъртвешка тишина за миг.

После Волгер пристъпи напред и дръпна кесията. Извади една златна монета и я постави върху тезгяха.

— Не сте ни виждали — каза, а гласът му беше метален.

Продавачът не реагира, само гледаше към Алек, сякаш се опитваше да запомни лицето му. Алек отвърна на погледа, а ръцете му все още стояха върху въображаемия меч, в търсене на предизвикателството. Внезапно усети как Клоп го влачи към вратата обратно към улицата.

Докато прахът и ярката слънчева светлина щипеха очите му, Алек осъзна какво беше направил. Говорът му, поведението му… Човекът беше видял кой е той.

— Може би урокът по смирение от вчера не беше достатъчен — изсъска Волгер, докато си проправяха път през тълпата, на път за рекичката, която щеше да ги отведе обратно при скрития самоход.

— Вината е моя, млади господарю — намеси се Клоп. — Трябваше да ви предупредя да не говорите.

— Разбрал е още щом си отворих устата, нали? — попита Алек. — Аз съм глупак.

— И тримата сме глупаци. — Волгер хвърли една сребърна монета на касапина и сграбчи две връзки наденички, без дори да спре. — Ясно е, че са предупредили Гилдията на механиците да се оглеждат за нас. — Изруга. — А ние ви доведохме директно в първия магазин, който открихме, уверени, че малко кал ще успее да прикрие кой сте.

Алек прехапа устни. Баща му никога не бе позволявал някой да го фотографира или дори скицира, а сега Алек разбираше защо — в случай че му се наложи да се крие някога. А той, въпреки това, се беше издал. Беше чул разликата в говора на Клоп. Защо не държа собствената си уста затворена?

Щом стигнаха другия край на пазара, Клоп ги спря, душейки нещо във въздуха.

— Надушвам керосин. Поне това трябва да вземем и моторно масло, или няма да успеем да минем и километър повече.

— Нека да побързаме тогава — каза Волгер. — Подкупът ми беше повече от безполезен. — Пъхна монета в ръката на Алек и посочи. — Вижте дали не можете да купите един вестник, без да започнете дуел, Ваше височество. Трябва да разберем дали са избрали нов наследник на трона и колко близо е Европа до войната.

— Но не се отдалечавайте от погледа ни, млади господарю — добави Клоп.

Двамата мъже се отправиха към една купчина наредени туби с гориво и оставиха Алек сам насред пазарната лудница. Той си проправи път през тълпата, стискайки зъби при всеки сблъсък с някого.

Вестниците бяха наредени на една продълговата маса, страниците им бяха притиснати с камъни, а крайчетата се вееха на вятъра. Погледна единия, после другия и се зачуди кой да избере. Баща му винаги бе казвал, че вестниците без снимки са единствените, които си струва да се четат.

Очите му попаднаха на едно заглавие:


ЕВРОПЕЙСКА СОЛИДАРНОСТ СРЕЩУ СРЪБСКАТА ПРОПАГАНДА.


Всички вестници пишеха в този дух, уверени, че целият свят подкрепя Австро-Унгария след случилото се в Сараево. Но Алек се зачуди дали бяха прави.

Дори хората в този малък австрийски град сякаш не се интересуваха особено от смъртта на родителите му.

— Какво ще обичаш? — попита един настоятелен глас иззад масата.

Алек се загледа в монетата в ръката си. Никога досега не бе държал пари, освен римските сребърни монети от колекцията на баща му. Тази монета беше златна и носеше фамилния герб на Хапсбургите от едната страна и портрет на прачичото на Алек от другата страна — на император Франц Йозеф. Мъжът, който беше разпоредил Алек никога да не може да седне на трона.

— Колко броя мога да купя с това? — попита и се опита да звучи обикновено.

Вестникарят взе монетата и добре я огледа. После я мушна в джоба си и се усмихна така, сякаш говореше с идиот:

— Колкото си искаш.

Алек понечи да си поиска подобаващ отговор, но думите замряха на върха на езика му. По-добре да се държи като глупак, отколкото да звучи като благородник.

Преглътна яда си и събра по един брой от всеки вестник, дори от онези, пълни със снимки на препускащи коне и дамски салони. Може би Хофман и Бауер щяха да се позабавляват с тях.

Алек погледна за последен път вестникаря и го осени неприятна мисъл. Говореше гладко френски, английски и унгарски и винаги бе впечатлявал преподавателите си по латински и гръцки. Ала принц Александър Хохенберг едва успяваше да си купи дори вестник на езика на собствения си народ.



Четиринадесет

С усилие газеха през реката, керосинът се плискаше при всяка крачка, а изпаренията изгаряха дробовете на Алек. Всеки от тримата носеше по две тежки туби и затова обратният път до Бурехода вече им се струваше много по-дълъг, отколкото разходката до града сутринта.

И все пак, "благодарение" на Алек, се бяха лишили от повечето неща, които им трябваха.

— Колко дълго ще издържим без части, Клоп? — попита той.

— Докато някой не ни уцели със снаряд, млади господарю.

— Имате предвид, докато не се счупи нещо — намеси се Волгер.

Клоп повдигна рамене.

— Циклопът Буреход е предвиден да бъде част от армия. Ние нямаме снабдителен влак, нямаме танкери, нямаме ремонтен екип.

— Щяхме да сме по-добре на коне — промърмори Волгер. Алек прехвърли тежестта на хватката си, а миризмата на керосин се смеси с тази на пушените наденички, увити около врата му. Джобовете му бяха натъпкани с вестници и пресни плодове. Почувства се като скитник, който носи в себе си всичките си вещи.

— Учителю Клоп? — попита. — Защо да не вземем онова, от което имаме нужда сега, докато Буреходът все още е в бойна активност?

— И да си навлечем цяла армия по петите ли? — попита Волгер.

— Те вече знаят къде сме — отвърна Алек. — Благодарение на моята…

— Чуйте! — изсъска Волгер.

Алек спря… Не чуваше нищо, освен плискането на горивото в тубите. Затвори очи. На ръба на възприятията си усети нисък тътен. Тропот на копита.

— Прикрийте се! — викна Волгер.

Пръснаха се по двата бряга на рекичката към гъстите храсталаци. Алек приклекна, а сърцето му биеше бясно.

С приближаването на конския тропот, към него се присъедини и лаят на ловни кучета.

Алек преглътна — беше безсмислено да се крият. Въпреки че хрътките не ги бяха душили предварително, наденичките и керосинът биха предизвикали любопитството на всяко куче.

Волгер извади пистолета си.

— Алек, вие сте най-бърз. Бягайте право към самохода. Клоп и аз ще останем тук.

— Но това са поне дванадесет коня!

— Не са чак толкова много за един самоход. Побързайте, Ваше височество!

Алек кимна и захвърли наденичките. Хукна през плитчината, докато краката му се пързаляха по хлъзгавите камъни. Кучетата нямаше да могат да го проследят през рекичката, а противоположният бряг бе по-равен и нямаше храсти.

Докато тичаше, тропотът на конете и лаят на кучетата се чуваше все по-близо. Прогърмя пистолетен изстрел, а после се чуха викове и цвилене.

Последваха още изстрели — пушечни гърмежи. Освен че бяха по-малобройни, Клоп и Волгер разполагаха и с по-малко оръжия. Хубавото беше, че конниците спряха за битка, вместо да преследват него. Все пак обикновените войници нямаха представа кой е той. Може би нямаше да се занимават с малко момче във фермерски дрехи.

Алек продължи да бяга, без да се обръща назад, като се опитваше да изгони от мислите си представата за това как го пронизват куршуми.

Рекичката се виеше измежду фермите, а от двете й страни имаше висока трева. Виждаше само групичката дървета, където бе скрит самоходът — на половин километър от него. Наведе глава и побягна още по-бързо, съсредоточен само в ботушите си и камъните покрай брега.

На половината път към дърветата до ушите му достигна ужасяващ звук — тропот от копитата на кон, който го настигаше. Алек се осмели да погледне назад и видя конник от другата страна на рекичката, който яздеше с все сила. Ремъкът на карабината му бе увит около едната ръка.

Беше готов за стрелба…

Алек се обърна в другата посока и започна да лази по речния бряг. Ръжта в полето беше израснала в почти човешки ръст — достатъчно висока, за да го скрие.

Прогърмя изстрел — на метър в дясно изригна фонтан от пръст.

Той се гмурна в ръжта, бягайки надалеч от рекичката на ръце и колене.

Карабината отново гръмна и един куршум прониза въздуха точно покрай ухото на Алек. Инстинктите му крещяха да продължи да бяга още навътре, но конникът щеше да види как се движи високата трева. Замря там, докъдето беше стигнал, дишайки тежко.

— Нарочно не уцелих! — извика един глас.

Алек остана да лежи на място, докато се опитваше да успокои дишането си.

— Виж какво, ти си само едно момче — продължи гласът. — Каквото и да са сторили онези двамата, сигурен съм, че капитанът ще е по-снизходителен към теб.

Алек чу как конят влиза във водата, без да бърза.

Започна да лази още по-навътре в ръжта, внимавайки да не разбутва стъблата. Сърцето му биеше силно, а потта се стичаше в очите му. Никога до момента не бе участвал в подобна битка — извън металния корпус на Бурехода. Волгер не му бе позволил да носи оръжие в града, дори и нож.

Първата му схватка и той бе невъоръжен.

— Хайде, момче. Не ми губи времето или лично ще те напердаша!

Алек спря, осъзнавайки предимството, което имаше — този млад войник не знаеше кого преследва. Очакваше някой обикновен селянин, не благородник, обучаван да воюва от десетгодишната си възраст.

Човекът едва ли очакваше отпор.

Конят вече се движеше из ръжта; Алек чуваше как хълбоците му разделяха дългите стъбла. Високата, кичозна украса от пера върху шлема на конника се появи пред погледа му и Алек залегна още по-ниско. Мъжът явно се беше изправил, стъпил върху стремената, за да може да огледа тревата.

Алек се намираше от лявата страна на коня, където висеше и сабята на войника. Не беше като пушката, но все пак беше по-добре от нищо.

— Не ми губи времето, хлапе. Покажи се!

Алек гледаше украсата върху шлема, осъзнавайки, че извивката на дългите й пера издаваше посоката, към която гледа. Застанал така, едва ли беше особено стабилен.

Алек пролази по-близо, все така ниско към земята, в очакване на подходящия момент…

— Предупреждавам те, момче. Каквото и да си откраднал, не си струва да получиш куршум за него!

Конят се приближаваше все повече и най-после главата на ездача се обърна в другата посока. Алек се надигна от земята и изтича няколко крачки, метна се върху мъжа, сграбчи лявата му ръка и силно я издърпа. Конникът изруга, тогава карабината му стреля във въздуха. Шумът изплаши коня, той хукна напред през ръжената нива, вдигайки краката на Алек във въздуха. Алек се държеше за лакътя на мъжа с едната си ръка, а с другата се опитваше да извади сабята, която се мяташе силно в ножницата си.

Конникът се извиваше, докато се опитваше да се задържи върху стремената. Лактите му се забиваха в лицето на Алек като чукове. Той усети вкуса на кръв, но игнорира болката, а пръстите му продължаваха да тършуват.

— Ще те убия, момче! — викна мъжът, едната му ръка усука поводите на коня, а другата се опитваше да стовари приклада на пушката върху главата на Алек.

Най-после ръката на Александър успя да хване дръжката на сабята. Пусна конника и падна на земята, а стоманата иззвъня, докато я изтегляше от ножницата. Приземи се до мятащия се все още кон и се завъртя на един крак, шляпвайки гърба на коня с плоската част на меча.

Животното се изправи на задни крака, а конникът извика, когато най-после се отдели от седлото. Карабината излетя от ръцете му към високата трева и той се стовари на земята с тежко тупване.

Алек си разсече път през ръжта, докато не застана до падналия конник. Насочи върха на сабята към гърлото на мъжа.

— Предайте се, господине.

Мъжът не отговори.

Очите му бяха полуотворени, а лицето — бледо. Не беше много по-голям от Алек, брадицата му — рехава, разперените ръце — слабички. А изражението на лицето толкова застинало…

Алек отстъпи назад.

— Ранен ли сте, господине?

Нещо голямо и топло го побута нежно изотзад — конят, внезапно успокоен. Муцуната, притисната към тила на Алек, изпрати студени тръпки по гръбнака му.

Мъжът не отвърна.

В далечината се раздадоха изстрели. Волгер и Клоп се нуждаеха от помощта му сега. Алек обърна гръб на падналия конник и се издърпа върху седлото. Юздите бяха заплетени и усукани, а конят под него беше нестабилен.

Алек се наведе и прошепна в ухото му.

— Всичко е наред. Всичко ще бъде добре.

Смушка с токове хълбоците му и конят започна да се движи, изоставяйки досегашния си ездач да лежи в тревата.


Двигателите на Бурехода вече боботеха.

Конят не се поколеба, когато Алек го насочи между двата огромни стоманени крака. Явно животното беше обучено да стои редом със самоходни машини — все пак беше австрийски кон.

А Алек току-що бе убил австрийски войник.

Насила изтласка мисълта и се хвана за висящата стълба, прогонвайки коня с вик и с ритник.

Бауер го посрещна при отвора.

— Чухме изстрели и запалихме, сър.

— Отлично — отвърна Алек. — Трябва да заредим и оръдието. Волгер и Клоп са на километър оттук, удържат цял конен взвод.

— Веднага, сър. — Бауер му предложи ръка и го издърпа вътре.

Докато Алек се изкачваше през корема на самохода към пилотската кабина, в далечината прозвучаха още изстрели. Поне битката не беше приключила още.

— Имате ли нужда от помощ, сър? — попита Хофман. Беше се подал наполовина през люка с разтревожена физиономия върху брадясалото лице.

Алек се взираше в лостовете за управление и осъзна, че никога не беше пилотирал без присъствието на учителя Клоп до себе си. И ето го сега, готов да встъпи в битка.

— Никога не си пилотирал, нали? — попита Алек.

Хофман поклати глава.

— Аз съм обикновен инженер, сър.

— Е, добре, тогава ще си по-полезен долу при Бауер за зареждането на оръдието. Дръжте се здраво — и двамата.

Хофман се усмихна и отдаде чест.

— Ще се справите отлично, сър.

Алек кимна и се обърна към контролното табло, докато люкът се затваряше. Протегна ръце.

Стъпка по стъпка, бе казвал винаги Клоп.

Алек избута лостовете напред… Самоходът се надигна, а вентилите започнаха да съскат. Единият огромен крак се придвижи напред в рекичката, запращайки пелена от ситни капки във въздуха. Алек направи още една крачка, ускорявайки темпото на машината.

Но всички измервателни уреди за мощност проблясваха в зелено — двигателите не бяха загрели.

След няколко крачки Буреходът вече бе изкатерил речния бряг, до нивото на земята. Алек подаде още сила на горивните инжектори, а двигателите ревяха.

Стрелките в уредите за мощност започнаха да се надигат.

Насочи машината напред, увеличавайки разкрача на всяка следваща стъпка. Браздите започнаха да профучават под машината, а звукът от разкъсвана ръж надделяваше над двигателите. Усети момента, в който самоходът се впусна в бяг, а машината се озоваваше във въздуха между стъпките.

При всяко издигане, Алек успяваше да види конния взвод пред него. Бяха се разпръснали в ръжта, във формация за претърсване.

Алек се усмихна. Клоп и Волгер също се бяха шмугнали във високата трева — затова бяха удържали положението толкова дълго.

Няколко глави се обърнаха и конниците препуснаха към новата заплаха.

Интеркомът изпука.

— Готови за стрелба.

— Целете се над главите им, Бауер. Това са австрийци, а и Клоп и Волгер са някъде из тревата.

— Тогава предупредителен изстрел, сър.

Няколко карабини изпукаха и Алек чу как един куршум се удари в метала някъде наблизо. Осъзна, че визьорът е широко отворен и няма кой да завърти ръчките и да го затвори.

Младият ездач, когото беше убил, не го беше уцелил нарочно. Но тези мъже се целеха да убиват.

Промени крачката на самохода, насочвайки краката настрани, така че машината започна да се движи на зигзаг от ляво на дясно.

Бягаща змия, така наричаше Клоп този прийом — да си проправяш пътя като змия през тревата.

Ала усещането в машината не бе толкова елегантно, колкото звучеше.

Оръдието изгърмя под него, а после във въздуха зад конниците изригна колона от пръст и дим. По тревата преминаха разширяващи се кръгове, като след камък във водата на езеро и два от конете паднаха странично, захвърляйки ездачите си.

Секунда по-късно, вълна от кал и сила удари Алек през отворения визьор и ръцете му се изплъзнаха от контролните ръчки. Самоходът се килна на една страна, засилвайки се към рекичката. Алек хвана лостовете, извивайки ги с все сила и Буреходът успя да се изправи, със залитане, но все пак на крака.

Конниците се бяха събрали в подреден строй, готови да се оттеглят. Но Алек забеляза, че се колебаят, чудейки се дали самоходът не е загубил контрол. Като се клатушкаше така, отстрани сигурно имаше жалкия вид на пиян петел. Усъмни се, че Бауер ще успее да презареди оръдието, ако не успееше да накара машината да стъпи здраво на краката си.



Отново се чуха изстрели и нещо профуча покрай ушите на Алек — един куршум рикошираше от стените на кабината. Нямаше смисъл да спира — това го правеше по-добра мишена, затова Алек се наведе ниско над контролното табло и се запъти уверено към конния взвод.

Конниците се поколебаха още за миг, а после обърнаха конете и се впуснаха в галоп към рекичката, решени да не изправят плът срещу метал.

— Сър! Това е господин Клоп! — донесе се гласът на Бауер от интеркома. — Стои точно пред нас.

Алек издърпа обратно лостовете, както го беше направил и на предния ден — и отново десният крак на самохода се стовари прекалено силно, така че машината понечи да се прекатурва.

Но този път той знаеше какво да прави. Извъртя самохода странично, изпъвайки единия стоманен крак. През визьора избухна облак прахоляк, а ушите му се изпълниха със звука на обтегнати до максимум механизми и разкъсана трева.

Алек почувства как машината отново си връща равновесието, а инерцията от засилването се поема от спирачната челюст.

Докато самоходът заставаше на място, Алек чу как люкът в долната част се отваря. Последваха викове и дрънченето от спускането на верижната стълба. Чий беше този глас? На Клоп? На Волгер?

Искаше да надникне през люка на кабината, но остана на таблото. Прахолякът пред него вече се утаяваше и той забеляза леко раздвижване в далечината — проблясването на шлемове и шпори. Помисли си, че може би трябва да пусне един предупредителен изстрел във въздуха, само да ги задържи надалеч.

— Млади господарю!

Алек се завъртя в пилотското кресло.

— Клоп! Вие сте добре!

— Достатъчно добре. — Мъжът се издърпа в кабината. Дрехите му бяха разкъсани и в кръв.

— Уцелиха ли ви?

— Не мен. Волгер. — Клоп се стовари върху командното кресло, дишайки тежко. — Рамото му… Хофман го преглежда долу. Но трябва да потегляме, млади господарю. Ще дойдат още от тях.

Алек кимна.

— Накъде?

— Първо обратно към реката. Керосинът все още е там.

— Да. Разбира се. — Прахолякът се разсейваше от визьора и Алек отново постави треперещи ръце върху лостовете. Осъзна, че се бе надявал Клоп да поеме управлението, но мъжът все още не можеше да си поеме въздух, а лицето му бе яркочервено.

— Не се тревожете, Алек. Справихте се добре.

Алек преглътна, принуждавайки ръцете си да задвижат Бурехода.

— Едва не го разбих за пореден път.

— Именно — едва. — Засмя се Клоп. — Спомняте ли си като ви казах, че всеки пада при първия опит за бяг?

Алек кривеше лице, докато правеше гигантска крачка върху речния бряг.

— Трудно ще ми е да забравя.

— Е, всички падат и втория път, когато бягат, млади господарю! — Смехът на Клоп премина в кашляне, после той се изхрачи и прочисти гърло. — С изключение на вас, изглежда. Късметлии сме, задето сте такъв Моцарт по отношение на лостовете за управление.

Алек продължи да гледа напред, без да отвръща. Не се чувстваше горд, след като беше оставил онзи конник да лежи ранен в тревата. Мъжът бе войник, който служеше на империята. Едва ли би могъл да разбере цялата тази политика, която се вихреше около Алек по-добре от онези обикновени хорица в Лиенц.

И все пак той бе загубил живота си.

Алек почувства как се разделя на двама души, както ставаше, когато бе сам на стража — едната част се сриваше от отчаяние в малкото си скривалище. Примигна, за да отстрани потта, която влизаше в очите му и започна да оглежда брега за безценните туби с керосин, с надеждата, че Бауер наблюдава за конници и че оръдието е заредено отново.



Петнадесет

Веднага след сондажа за надморското равнище, кадетите се бяха събрали на закуска, бърборейки за оценките си по сигнализация, за разписанието на дежурствата и за това кога най-после ще започне войната.

Дерин вече беше приключила с яйцата и картофите си. Занимаваше се да скицира начина, по който тръбите за вестоносните гущери се извиваха по стените и прозорците на Левиатан. Зверчетата винаги си подаваха главичките, когато чакаха за съобщение, като лисичета в хралупа.

Тогава изведнъж курсант Тиндал, който до този момент замечтано блееше през прозореца, извика:

— Погледнете това!

Останалите кадети наскачаха, събирайки се до прозорците на столовата. В далечината, през шарената черга от земеделски земи и селца, пред погледа им се издигаше великолепният град Лондон. Надвикваха се в обясненията си за бронираните съдове на котва в река Темза, за плетеницата железопътни линии, които се сливаха в едно и за впрегатните слоньоври, които задръстваха пътищата към столицата.

Дерин си остана на мястото, възползвайки се от възможността да свие един от картофите на кадет Фицрой.

— Не сте ли виждали Лондон досега, бе, празноглавци? — попита тя, дъвчейки.


— Не и от горе — отвърна Нюкърк. — Силите никога не позволяват на големите кораби да летят над градовете.

— Не искаме да плашим маймунските лудити все пак, нали? — рече Тиндал и фрасна Нюкърк по рамото.

Нюкърк не му обърна внимание.

— Вижте! Това Св. Павел ли е?

— Виждал съм го — обади се Дерин, открадвайки парченце от бекона на Тиндал. — Летял съм над тази част на страната с Хъксли. Интересна история, да ви кажа.

— Я стига дрънка, господин Шарп! — каза Фицрой. — Достатъчно сме я слушали тази история.

Дерин запрати парченце картоф към дорсалните части на Фицрой. Момчето винаги се надуваше, само защото баща му бе капитан от морската флота.

Усетил как снарядът стига целта, Фицрой обърна гръб на гледката и се намръщи.

— Ние бяхме тези, дето те спасиха, забрави ли?

— Какво, вие ли бе, дръвници? — отвърна тя. — Не си спомням да видях теб на лебедката, господин Фицрой.

— Сигурно не си. — Усмихна се и се обърна отново към гледката. — Но те видяхме да минаваш покрай тези прозорци точно, увиснал на Хъкслито си като прани гащи на простор.

Останалите курсанти се разсмяха и Дерин скочи от стола си.

— Мисля, че искате да перифразирате онова, което току-що казахте, господин Фицрой.

Той се обърна и се загледа спокойно през прозореца.

— А аз мисля, че може би трябва да се научите да уважавате по-добрите от вас, господин Шарп.

По-добри ли? — Дерин стисна юмруци. — Кой ще уважава торба тор като теб?

— Господа! — От коридора се донесе гласът на господин Ригби. — Моля за вашето внимание.

Дерин превключи вниманието си заедно с останалите, но погледът й не помръдна от Фицрой. Беше по-силен от нея, но в двете малки спални каюти, които деляха курсантите, имаше стотици начини да си го върнеш.

Тогава, следвайки г-н Ригби, в столовата влязоха капитан Хобс и доктор Бъск и гневът й поизбледня. Не се случваше често господарят на Левиатан, а още по-малко главният учен на кораба да се обръщат специално към низшите кадети. Тя размени няколко любопитни погледа с Нюкърк.

— Свободно, господа — каза капитанът и се усмихна. — Не ви нося вести за война. Не и днес, поне.

Някои от момчетата изглеждаха разочаровани.

Преди седмица Австро-Унгария най-после бе обявила война на Сърбия, давайки тържествен обет, че ще отмъсти за убития си ерцхерцог с инвазия. Няколко дни след това, Германия започна война с Русия, което означаваше, че Франция беше следващата в редицата. Войната между силите на Дарвинистите и Машинистите се разпростираше като порочен слух и не изглеждаше Великобритания да остане извън нея за дълго.

— Може би сте забелязали Лондон под нас — продължи капитанът. — Едно необичайно посещение, да, но това не е и половината от всичко, което предстои. Ще кацнем в Риджънт парк, в близост до Лондонския зоопарк на Негово Величество.

Очите на Дерин се окръглиха. Достатъчно лошо бе да летят над Лондон, но да кацнат в обществен парк със сигурност щеше да привлече общественото мнение. И не само на маймунските лудити. Самият стар Дарвин щеше да се възпротиви, ако огромен хилядафутов въздушен звяр се приземи на пикника му в парка.

Капитанът отиде до прозорците и погледна надолу.

— Риджънт парк е дълъг половин миля, в най-добрия случай — малко повече от двойната ни дължина. Работата е опасна, но рискът е неизбежен. Ще вземем на борда един важен гост — служител на зоологическата градина, и ще го отведем до Константинопол.

За миг Дерин се зачуди дали беше чула правилно. Константинопол се намираше в Османската империя, точно на другия край на Европа, а османците бяха Машинисти. Защо тогава, да му се не види, Левиатан ще лети натам точно в този момент?

През последния месец корабът се подготвяше за война — бойни учения всяка нощ и ежедневни сборове на флашетните прилепи и артилерийските ястреби. Дори бяха летели в обхвата на видимост на един немски дредноут в Северно море, само за да демонстрират, че живият въздухоплавателен съд не се бои от една купчина чаркове и двигатели.

А сега се отправяха на екскурзия до Константинопол?

Доктор Бъск се обади:

— Нашият пасажер е всепризнат учен и ще поеме важна дипломатическа мисия. Освен това, ще превозваме ценен товар от много деликатен характер. Той трябва да се третира с най-добрата възможна грижа.

Капитанът прочисти гърло:

— Възможно е да се наложи, на господин Ригби и на мен, да вземем някои нелеки решения относно теглото.

Дерин бавно пое дъх. Тегло… значи за това беше целият този шум.

Левиатан беше "аеростатичен", от езика на Силите — имаше същото относително тегло като въздуха около него. Поддържането на този баланс бе трудна работа. Когато на горната част на кораба се събираше дъждовна вода, се налагаше да я избутват от баластните подпори. Ако пък съдът се разширяваше на горещото слънце, трябваше да изпускат известно количество водород. А когато на борда имаше пътници или допълнителен товар, се налагаше да бъде свалено нещо друго — обикновено нещо безполезно.

А в случая нямаше нищо по-безполезно от един нов кадет.

— Ще прегледам оценките ви по сигнализация и навигация — продължи капитанът. — Господин Ригби ще ми помогне с информация за това кой от вас внимава най-много по време на лекции. И, разбира се, няма да се гледа с добро око на каквато и да било грешка по време на приземяването. Приятен ден, господа.

Обърна се и излезе с широка крачка от стаята, а главният учен го следваше. Последва момент на тишина, докато курсантите осъзнаваха новината. Само след няколко часа, някои щяха да напуснат Левиатан завинаги.

— Добре, момчета — викна господин Ригби. — Чухте капитана. Скоро ще се приземим върху импровизирано летателно поле, така че гледайте да се представите добре! Пристигнал е наземен екипаж от Скръбс, но с тях няма експерт по кацане. А нашият пасажер ще има нужда от помощ там долу. Господин Фицрой и господин Шарп, вие двамата сте най-добрите за работа с Хъкслита, така че ще слезете първи…

Докато старшият раздаваше заповеди, Дерин погледна останалите в лицата. Фицрой хладно отвърна на погледа й и не й беше трудно да отгатне какво си мисли този негодник. Едва беше прекарала месец на Левиатан, а и това бе станало по чиста случайност. За Фицрой това си беше пътуване без билет.

Дерин го гледаше право в очите. Капитанът не бе казал нищо за дължината на престоя. За него бяха важни въздухоплавателните умения, затова искаше да задържи най-добрите си мъже.

А тя беше точно това, мъж или пък не.

Може би съперничеството на Левиатан сега щеше да й послужи добре. Благодарение на обучението на татко й, Дерин винаги бе надделявала над останалите кадети по връзване на възли и работа със секстанти. А дори г-н Ригби щеше да признае, че поведението й не беше грубо, а току-що дори беше похвалил работата й с Хъкслитата.

Ако приземяването минеше перфектно, нямаше за какво да се тревожи.


Риджънт парк се простираше под Дерин, а тревата беше гъста от августовските дъждове.

Екипи от наземния екипаж притичваха насам и натам, насочвайки неколцината последни цивилни граждани да напуснат зоната за приземяване. Една редица полицаи стоеше по краищата й, сдържайки стотиците зяпачи. Сянката на Левиатан се простря върху дърветата, а въздухът потрепери от тътена на двигателите.

Дерин се спускаше бързо, целейки се в пресечната точка на две алеи, където местният главен полицейски инспектор очакваше заповеди. Един вестоносен гущер се спусна върху рамото й, а засмукващите му краченца подръпваха униформата й като ноктите на нервна котка.

— Почти стигнахме, зверче — каза тя успокояващо. Не й се щеше да кацне с паникьосан гущер на рамото, който да оплете заповедите на капитана.

Самата Дерин беше леко нервна. Беше управлявала издигащи се апарати половин дузина пъти откакто се бе присъединила към екипажа на Левиатан — тя тежеше най-малко от всички курсанти и винаги можеше да предразположи и да убеди своите зверове да полетят най-високо. Но това си беше по време на дежурство за откриване на подводници с Хъксли, вързано за кораба. Сега за пръв път от дивия си полет по време на наборната комисия, летеше свободно.

Поне засега, спускането беше като по учебник. Допълнителният баласт на звяра ги снижаваше бързо, воден от чифт криле за реене, закрепени за седалката на Дерин.

Тя се зачуди кой може да е толкова важен, че да си заслужава целия този труд. Точно сега съсипваха стотици пикници на хората и рискуваха да се случи нещастие като се приземяваха в парка, а и вероятно плашеха всеки маймунски лудит в Лондон. Всичко това, за да заведат някакъв учен до Константинопол малко по-бързо?

Този сигурно бе някой голям умник, даже учен-изследовател.

Земята се приближаваше бързо и Дерин откачи единия баласт. Спускането се забави леко, а освободената вода проблясваше на слънцето, докато се изливаше надолу като пелена. Вестоносният гущер я стисна още по-здраво за рамото.

— Не се тревожи, зверче — промърмори Дерин. — Всичко е под контрол.

Г-н Ригби й беше наредил да се спусне бързо, без глупости. Тя си представи как я наблюдава от горе и засича снижаването с хронометър, потънал в размисли кого от екипажа да освободи.

Не й се струваше честно да загуби отново това чувство, не и след дългите две години, в които усещаше липсата на татковите балони. Ригби със сигурност щеше да види, че тя е родена да лети.

Хъкслито се измести от насрещен вятър, и докато Дерин го издърпваше обратно към правилния курс, я осени ужасяваща мисъл. Ако тя бе онзи нещастен курсант, който щеше да отпадне от екипажа, дали това не бе последното й пребиваване във въздуха? С наближаващата война със сигурност щяха да я назначат на някой друг кораб. Може би дори на Минотавър, където служеше Джаспърт.

Но Дерин вече чувстваше Левиатан като част от себе си, първият й истински дом след инцидента с баща й. Първото място, където никой никога не я бе виждал в пола, нито пък очакваше от нея да реже зеленчуци на ситно и да прави реверанси. Не можеше да изгуби поста си тук, само защото някакъв си учен има нужда от превоз!

Хората от наземния екипаж тичаха след нея в сянката на Хъкслито, готови да посегнат и да хванат пипалата му. Тя прибра крилете, за да забави спускането, улеснявайки хващането от страна на екипажа долу. Последва разтрисане, когато успяха да я спрат, а вестоносният гущер изскимтя.

— Полицай Уинтроп? — избълва животинчето.

— Задръж още минутка! — примоли се Дерин. Гущерът изсумтя от недоволство, също както правеше г-н Ригби, когато курсантите се караха помежду си. Тя се надяваше, че няма да започне да плямпа безсмислици. Вестоносните гущери имаха неприятния недостатък да избълват части от стари разговори, когато бяха нервни. Никога не можеше да си сигурен каква засрамваща реплика можеха да повторят.

Хората от наземния екипаж стабилизираха Хъкслито и бързо го издърпаха до долу.

Дерин се откопча от пилотската сбруя и отдаде чест на главния инспектор.

— Кадет Шарп докладва с капитанския гущер, сър.

— Добро кацане, младежо.

— Благодаря, сър — отвърна Дерин, докато се чудеше как да помоли полицая да предаде това си настроение на г-н Ригби. Но мъжът вече поемаше гущера от рамото й. Зверчето започна да бърбори за въжета за приземяване и скорости на вятъра, изстрелвайки указания по-бързо от дузина стрелочници.

Полицаят не изглеждаше като да разбира особено онова, което казваше гущерът, но Фицрой скоро щеше да е там и да помогне. Тя забеляза как неговият апарат се приземява недалеч от тях и беше доволна, че го е изпреварила.

Тогава сянката на големия кораб падна върху тях и хората започнаха да се щурат на всички посоки. Нямаше време за губене. Фицрой беше отговорник за тази част, а работата на Дерин бе да подготви товара на учения за качване на Левиатан.

Тя отново отдаде чест на главния полицейски инспектор, погледна нагоре към кръжащия кораб и хукна към зоологическата градина.



Шестнадесет

Зоологическата градина на Негово Величество беше шумна като горяща торба канарчета. Дерин спря при входа, зашеметена от глъчката — бухания и ревове, и писъци.

От дясно една банда маймунки се бе залепила за решетките на клетката си и виеше към въздуха. След тях имаше едно оградено място, пълно с развълнувани птици — хаос от перушина и шум. Отвъд широк ров нервно пристъпваше слон и разтрисаше земята, запращайки пулсации под ботушите на Дерин.

— Да му се не види — изруга тя леко.

Беше накарала Джаспърт да я заведе до Лондонската зоологическа градина преди пет седмици, още със слизането от влака от Глазгоу. Но по време на онова посещение нямаше такава врява.

Явно Левиатан беше докарал животинките до това състояние.

Дерин се зачуди какво ли говори миризмата на кораба на естествените животни. Че е голям хищник, който идва да ги погълне? Че е някой отдавна изгубен от еволюцията братовчед? Или пък плетеницата от фабрикувани видове ги караше да мислят, че над главите им лети цял остров?

— Вие ли сте моят авиатор? — обади се един глас.

Дерин се обърна и видя една жена, облечена в дълго палто за път и чанта в едната ръка.

— Извинете, госпожо?

— Обещаха да ми изпратят един авиатор — отговори жената. — А вие май носите униформа. Или сте дошли да хвърляте фъстъци на маймуните?


Дерин примигна, а после осъзна, че жената носи черно бомбе.

— Оо… вие сте изследователят?

Жената надигна вежда.

— Виновата. Но да се запознаем — наричайте ме доктор Барлоу.

Дерин се изчерви и леко се поклони.

— Кадет Дилан Шарп на вашите услуги.

— Значи все пак вие сте моят авиатор. Отлично. — Жената протегна чантата си. — Ако бъдете така добричък, аз само ще ида да взема моя придружител.

Дерин пое чантата и отново се поклони.

— Разбира се, госпожо. Извинете за глупостта ми. Просто… никой не ми беше казал, че сте дама.

Доктор Барлоу се засмя.

— Не се безпокойте, младежо. Понякога въпросът подлежи на обсъждане.

С тези думи се обърна и изчезна през вратата на входа, оставяйки Дерин да държи тежката пътна чанта и да се чуди дали не й се привиждат неща. Никога не бе чувала за жена учен преди — или за дипломат-жена, ако става дума. Тя винаги бе смятала, че единствените жени, които се замесваха с външните работи на страната, бяха шпионите.

Но доктор Барлоу не изглеждаше като шпионин. Беше прекалено шумна, за да бъде такава.

— А сега внимавайте, господа — прокънтя гласът й от входа.

От вратата излязоха двама млади учени в бели престилки и носеха дълга кутия помежду си. Мъжете не се представиха на Дерин. Бяха прекалено съсредоточени да правят малки, предпазливи стъпчици, сякаш кутията бе пълна с барут и крехък порцелан. Измежду дъските се подаваха стръкове слама.

Нищо чудно, че Левиатан се приземи насред Лондон — този мистериозен товар беше прекалено крехък, за да се превозва с конска кола.

Дерин пристъпи напред, за да помогне, но се поколеба, когато усети силната горещина, която излизаше от кутията.

— Нещо живо ли има вътре? — попита.

— Това е военна тайна — отвърна единият от двамата млади учени.

Преди Дерин да може да отговори, д-р Барлоу се появи с гръм и трясък от входа, дърпана от най-странното животно фабрикат, което Дерин бе виждала.

Създанието изглеждаше като добре охранено жълто-кафяво куче с дълга муцуна и тигрови райета в задната част. Опъвайки каишката си, животното се опитваше да подуши протегнатата ръка на Дерин. Докато го галеше по главата, зверчето се облегна на силните си задни крака и подскочи на място веднъж.

Дали нямаше следа от кенгуру в жизнената си нишка?

— Таса май ви харесва — обади се д-р Барлоу. — Странно. Обикновено е срамежлив.

— Много е… възторжен — отговори Дерин. — Но за какво може да служи това животно?

— Да служи ли? — Намръщи се д-р Барлоу. — Какво искате да кажете, господин Шарп?

— Ами, не ми прилича на водородна хрътка. Може би е някакъв вид тигъриново куче-пазач?

— О, небеса! — Разсмя се жената. — Таса не е фабрикат и не служи за нищо. Освен че не обичам да пътувам без него.

Дерин отдръпна ръка и отстъпи с една крачка назад.

— Искате да кажете, че зверчето е естествено?

— Той е чудесен здрав тилацин. — Д-р Барлоу протегна ръка да го почеше между подскачащите уши. — Познат още като Тасманийски тигър. Макар да намираме това сравнение със семейство котки леко дразнещо, нали Таса?

Тилацинът се прозя, а дългите му челюсти се разтвориха широко като на алигатор.

Д-р Барлоу сигурно се шегуваше. Създанието никак не приличаше на естествено. А тя го взимаше за домашен любимец? Таса изглеждаше достатъчно тежък, за да измести поне още един курсант без късмет.

Но не беше особено дипломатично да изтъква това и затова Дерин прочисти гърло и каза:

— Може би трябва да се отправяме към полето, госпожо. Корабът скоро ще се приземи.

Д-р Барлоу посочи с жест към един пътнически сандък до входа. Върху него стоеше покрита клетка за птици.

— Бъдете така любезен, господин Шарп.

— Да, госпожо — въздъхна Дерин. Стиснала пътната чанта под едната ръка, тя вдигна клетката с другата. Сандъкът тежеше почти колкото нея самата (още един кадет зад борда), но Дерин успя да надигне единия край и да го повлече след себе си. Четиримата — с Таса тилацина, се насочиха към парка, а учените носеха кутията с бавна стъпка.

Докато се придвижваха към кораба, Дерин си мърмореше под нос. Едно нещо е да отстъпиш койката си на всепризнат учен на тайна мисия, но друго нещо беше някаква глупава животинка на име Таса да заеме нейното място… светът бе напълно изкукал.


Д-р Барлоу цъкна с език.

— Корабът ви изглежда нещастен.

Левиатан все още беше на петдесет фута от земята, а капитанът го приземяваше с безкрайно внимание. Ресните по фланговете му се вълнуваха, а ято фабрикувани птици се рееха из парка, напуснали гнездата си на кораба, заради нервността му.

Какво ли предизвикваше тази тревожност в огромния звяр? Дерин погледна нагоре, припомняйки си бурята, която почти не сложи край на кариерата й в Силите през първия ден. Но небето бе безоблачно. Може би беше заради зяпачите около полето с ярките им чадъри, въртящи се на слънцето.

— Товарът ми се нуждае от безпроблемно пътешествие, господин Шарп.

— Ще се успокои, когато кацне на земята — отвърна Дерин. По време на една лекция по въздухоплаване, г-н Ригби беше напълнил една винена чаша до горе и дори при най-остри завои от чашата не се разливаше и капка. — Просто въздушните потоци се оплитат тук долу.

Д-р Барлоу кимна.

— Особено насред Лондон.

— Точно тъй, госпожо. Улиците променят посоките на вятъра, а и големите кораби се изнервят, когато кацат върху непознати терени. — Дерин каза това с равен тон, без да споменава кой е виновникът за тази ситуация. — Виждате ли онези малки подобни на тревички парцалчета по страните на кораба? Казват се ресни и ми се струва, че треперят.

— Знам какво представляват ресните, господин Шарп — каза дамата-учен. — Всъщност аз самата изфабрикувах точно тези видове.


Дерин примигна и се почувства като идиотка. Да поучава един от създателите на Левиатан за въздушните потоци!

Тилацинът отново заподскача щастливо на задните си крака, а кафявите му очи следяха всичко, което се случваше наоколо. Два слоньовъра чакаха под кораба, вързани за транспортен вагон и бронирана кола. Полицаите едва удържаха тълпата от спектакъла.

Без мачта за акостиране в парка, от Левиатан се простираха въжета във всички посоки. Дерин се намръщи, когато забеляза, че някои от хората, които ги държаха, не носеха униформа на въздушните сили. Забеляза и неколцина полицаи и дори един отбор играчи на крикет, чиято игра в парка бе прекъсната.

— Фицрой сигурно е изтрещял — измърмори тя.

— Какъв е проблемът, господин Шарп? — попита доктор Барлоу.

— Онези мъже на въжетата, госпожо. Ако се надигне внезапна буря, няма да се сетят да ги пуснат — и то бързо, и ще ги отвее в небето…

— Където в крайна сметка ще се пуснат — довърши доктор Барлоу.

— Точно тъй. Един по-силен порив може да издигне Левиатан със сто фута в секунда. — Това бе едно от първите неща, на които обучаваха наземните екипажи: "Не се дръжте". Дърветата се развълнуваха над главите им и това накара Дерин да настръхне.

— Какво предлагате да направим, господин Шарп?

Дерин се намръщи, замислена дали офицерите на кораба бяха наясно с това, което се случваше. Повечето необучени хора бяха откъм кърмата и не се виждаха от капитанския мостик.

— Ами, ако успеем да предупредим капитана, ще знае да се спусне по-бързо или да отреже въжетата, ако удари буря.

Огледа полето, търсейки Фицрой или някой, който да отговаря за ситуацията. Но паркът беше в пълен хаос, а главният инспектор не се виждаше никъде.

— Може би Клементин ще ни помогне — обади се д-р Барлоу.

— Кой?

Д-р Барлоу подаде каишката на Таса на Дерин и посегна към клетката. Отгърна ленената покривка и бръкна, изваждайки отвътре една птица със сиви пера и разкошен червен пискюл на опашката.

— Добро утро, доктор Барлоу — изкряка птицата.

— Добро утро, съкровище, — отвърна докторката. После изрече бавно и ясно: — Капитан Хобс, поздрави от доктор Барлоу. Имам съобщение за вас от господин Шарп — изглежда на въжетата има неколцина необучени мъже. — Погледна към Дерин и вдигна рамене. — И… очаквам с нетърпение да се срещнем, уважаеми господине. Край на съобщението.

Притисна птицата по-близо към гърдите си и после я отблъсна към кораба.

Докато животинката се издигаше все по-нагоре и все по-надалеч, Дерин промърмори:

— Какво беше сега това?

— Вестоносен папагал — отвърна доктор Барлоу. — На основата на Африканския сив папагал жако от Конго. Обучихме го специално за това пътешествие. Може да разпознава униформите на екипажа и маркировките на гондолите, като истински гущер от Силите.

— Обучили ли сте го, госпожо? — намръщи се Дерин. — Но аз мислех, че тази история с Константинопол е изникнала съвсем внезапно.

— Действително, нещата се развиват по-бързо от очакваното. — Доктор Барлоу положи ръка на мистериозната кутия. — Но някои от нас планират тази мисия от години.

Дерин хвърли още един предпазлив поглед на кутията, а после се обърна да наблюдава папагала. Той се промушваше измежду въжетата и предпазните върви, право към отворените прозорци на мостика.

— Това е брилянтно, госпожо. Същински летящ вестоносен гущер!

— Да, притежават някои общи жизнени нишки — отвърна д-р Барлоу. — Всъщност някои от нас смятаме, че тези птици споделят общи прародители с древните гущери… — Гласът й заглъхна, докато резервоарите на Левиатан олекваха със струи баласт.

Корабът се надигна леко, разхвърляйки мъжете на въжетата по земята в неравностойна битка срещу кораба.

— Да му се не види! — изруга Дерин. — Защо се издига?

— О — рече д-р Барлоу, гледайки надолу. — Надявам се това да беше Клементин.

Дерин проследи погледа й до клетката. Друга сива човка се подаваше оттам, дъвчейки решетките.

— Два ли са?

Дамата кимна.

— Уинстън обикновено изопачава нещата, но не мога да ги различа един от друг. Голяма мъка е.

Дерин преглътна, наблюдавайки как баластната вода вали върху главите на наземния екипаж. Красиво проблясваше на слънце, но Дерин знаеше откъде идва баластът — право от стомашния канал, екскременти и всичко останало.

Цивилните сред тях решиха, че нещо се е объркало. Една групичка мъже в бели екипи за крикет пуснаха своите въжета и покриха глави с ръце, отдръпвайки се от неочаквания дъжд миризлива вода. Корабът се издигна по-високо, когато тежестта им се отдели от въжетата, но Дерин забеляза, че водородните хрътки върху горната част на съда се въртяха изнервено. Капитанът изпускаше и газ.

Корабът застана стабилно във въздуха.

Последва още един дъжд от баласт, по-силен от предния. Истинските членове на наземния екипаж, които неведнъж бяха усещали отпадните води на звяра върху главите си, останаха на пост. Но само след няколко мига всички необучени мъже изоставиха своите въжета.

— Много е хитър този ваш капитан — каза д-р Барлоу.

— Малко тор винаги може да изчисти нещата! — зарадва се Дерин, а после добави: — Образно казано, госпожо.

Доктор Барлоу се разсмя.

— Действително. За мен ще е удоволствие да пътувам с вас, господин Шарп.

— Благодаря, госпожо — Дерин погледна към огромната купчина багаж на дамата-учен. — Може би бихте могли да го споменете на старшия. Разбирате ли, корабът сега е малко претоварен.

— Ще го направя — отвърна жената, поемайки обратно каишката на зверчето си. — Бихме се радвали на свой собствен стюард, нали, Таса?

— Амиии, всъщност аз нямах предвид точно… — започна да пелтечи Дерин, опитвайки се да обясни, че и курсантите са на практика офицери. И със сигурност не стюарди.

Но д-р Барлоу вече водеше своя тилацин към кораба, заобиколена от останалите учени и мистериозната им кутия.

Дерин въздъхна. Поне беше заслужила мястото си на борда на Левиатан. А след тази бъркотия с въжетата, онзи глупак Фицрой щеше да си получи най-после заслуженото. Никак не беше зле за един ден работа.

Но, разбира се, сега имаше нова тревога.

Като друга жена, доктор Барлоу можеше да забележи някои странности, които останалите от екипажа не забелязваха. А и беше умна глава, с цялата тази наука, която криеше под бомбето. Ако някой можеше да узнае малката тайна на Дерин, то това беше дамата-учен.

— Страхотно — измърмори Дерин, докато хващаше тежкия сандък и после побърза към кораба.



Седемнадесет

Наземната фрегата стоеше на върха на едно далечно възвишение, а сигналните й флагове плющяха на вятъра.

— Лошо — каза Клоп, сваляйки бинокъла. — Хиляда тона, клас Вотан. Нов експериментален модел. Достатъчно малък, за да се движи с добра скорост, но достатъчно голям, за да ни разпердушини.

Алек взе бинокъла от Клоп и го надигна пред очите си.

Херкулес не беше най-големият наземен съд, който бе виждал, но имаше осем дълги крака, подредени като крайниците на паяк — изглеждаше добре подвижен. Многото пушек предполагаше и мощен двигател.

— Какво прави тук при швейцарската граница? — попита Алек. — Няма ли война?

— Човек би си помислил, че чака нас — обади се граф Волгер.

— Виждате ли онова гарваново гнездо? — посочи Клоп към високата мачта, която се издигаше над оръжейната палуба на фрегатата. Две малки фигурки бяха застанали върху платформата, монтирана на върха. — Такава наблюдателница не е стандартно оборудване за този съд.

— А съгледвачите са с лице насам — към Австрия — добави Бауер. Пилотската кабина беше претъпкана, останалите трима бяха се наредили около Алек като за семеен портрет. — Съмнявам се, че е позициониран тук, за да пази границите ни от инвазия.

— Не, тук са, за да не допуснат ние да напуснем границите — отвърна Алек, сваляйки бинокъла. — Разбрали са, че се насочваме към Швейцария, благодарение на мен.

Граф Волгер надигна рамене.

— А къде другаде бихме отишли?

Алек реши, че е прав. С тази война, която се разпространяваше все повече с всеки изминал ден, Швейцария бе единствената държава, останала неутрална — последно убежище за изгнаниците и бегълците.

И все пак, не беше никак честно да попаднат право в ръцете на тази наземна фрегата. Бяха кръстосвали напред и назад цяла Австрия повече от месец — промъкваха се през горите часове наред всяка вечер. Бяха ги преследвали, обстрелвали, дори нападали с бомби. Бяха прекарали цели дни да крадат части и гориво от земеделски машини и складове за отпадъци, колкото да поддържат Бурехода в движение. И ето най-после се бяха добрали до поне някакъв безопасен проход, само за да установят, че е охраняван от гигантски метален паяк.

Беше сигурно, че Херкулес няма да мръдне скоро оттам. Под двигателите му беше опъната шатра за командването, а до нея чакаше шесткрак товарен самоход за доставка на стоки и нов екипаж.

— Колко далеч от границата сме? — попита Алек.

— Виждате я, сър — отвърна Бауер, сочейки покрай фрегатата. — Онези планини са в Швейцария.

Клоп поклати глава.

— И Марс да беше, пак същото. Да си проправим път до друга планина ще отнеме поне седмица.

— Няма да успеем — каза Алек, потропвайки с пръсти по керосинометъра. Стрелката подскочи до средата — щеше да стигне максимум за няколко дни.



Откакто свърши онази глупост в Лиенц, бе станало сложно да се сдобиват с гориво. Съгледвачи на коне охраняваха пътищата, а в небето патрулираха цепелини — всичко това, защото се бе държал като разглезено момченце.

Но Волгер бе прав поне за едно нещо.

Принц Александър фон Хохенберг не бе забравен.

— Не можем да ги заобиколим — прецени Алек. — Затова ще минем през тях.

Клоп поклати глава.

— Разработен е за сериозни гонки, млади господарю. Големите оръжия са в предните кули — може да стреля, без да се налага да се обръща.

— Не казах, че ще се бием — отговори Алек. Клоп и Волгер се вторачиха в него и той се зачуди какво толкова не схващат. Въздъхна. — Някой от вас беше ли пътувал през нощта със самоход, преди да започне всичко това?

Клоп сви рамене.

— Прекалено е рисковано. По време на Балканските войни всички битки със самоходи се водеха на дневна светлина.

— Именно — отвърна Алек. — Но ние прекосихме цяла Австрия в мрака. Усвоили сме едно умение, което никой дори не смее да опита.

Вие усвоихте нощното управление — каза Клоп. — Старите ми очи не могат да се справят с това.

— Глупости, Клоп. Вие все още сте много по-добрият пилот.

Мъжът поклати глава.

— На дневна светлина — може би. Но, ако ще пътуваме в тъмното, вие трябва да сте зад руля.

Алек се намръщи. През целия този месец беше предполагал, че старият Клоп му позволява да пилотира заради практиката. Идеята, че е надминал своя стар преподавател по механика, беше обезпокоителна.

— Сигурен ли сте?

— Както никога досега — отвърна Клоп, потупвайки Алек по гърба. — Какво ще кажете, графе? Обучили сме нашия млад Моцарт достатъчно добре за нощно пилотиране. Можем и да го подложим на едно изпитание!


Запалиха двигателите веднага след залез-слънце.

Последните лъчи все още хвърляха перлени отблясъци върху заснежените върхове в далечината. Но от планините падаха дълги сенки, които потапяха прохода в мрак.

Ръката на Алек се придвижи към лостовете…

Внезапно два лъча от фрегатата пронизаха тъмнината. Плъзнаха се по замръкналата шир — ярки ножове, които разрязваха нощта на парчета.

Ръцете му се дръпнаха от контролното табло.

— Знаят, че сме тук.

— Глупости, млади господарю — каза Клоп. — Разбрали са, че се движим нощем. Но само два прожектора не могат да покрият цялата граница.

Алек се поколеба. От край време се носеха слухове за немските тайни оръжия — подслушвателни устройства или машини, които прозираха през мъгла и мрак чрез радио вълни.

— Ами ако имат нещо повече от светлини?

— Тогава ще импровизираме — усмихна се Клоп.

Алек внимателно наблюдаваше светлините. Не откри някаква схема в движението им през долината. Щеше да е истински късмет да останат под прикритие, а това не беше добро решение. Целият план бе негова идея — всеки провал щеше да е само негова отговорност.

С усилие прогони тази мисъл, припомняйки си любимата на баща му мисъл на поета Гьоте — Безбройни са опасностите на живота, ала сред тях се крие сигурността.

Истинската опасност се криеше тук в Австрия. Ако се опитаха да избегнат каквито и да било рискове, щяха да ги открият рано или късно. Постави отново ръце върху контролните лостове.

— Готови ли сте? — попита.

— Когато решите, Алек. — Граф Волгер се набра нагоре през люка и постави краката си на облегалката на пилотското място. Носовете на ботушите му потупаха Алек по раменете — и по двете едновременно, което беше сигнал да потегли.

Алек стисна контролните лостове и направи първата крачка.

Ботушът на Волгер силно притисна лявото му рамо и Алек насочи самохода на ляво. Беше дразнещо да го направляват така, като кукла на конци, но графът имаше по-добра видимост отгоре.

— Сега по-леко — намеси се Клоп, когато самоходът се наведе напред. Пътят ги водеше по стръмно надолнище към дългата и тясна долина, охранявана от Херкулес. — Малки стъпки.

Алек кимна, а хватът му се стегна, когато самоходът поднесе леко по наклона.

— Пуснете задната котва, Хофман — нареди Клоп по интеркома.

Зад тях се чу тракането на развиваща се котва.

Алек почувства опъването на котвата, докато тя се врязваше в корените и ниската растителност, влачена от самохода като детска играчка.

— Знам, че е неприятно — каза Клоп. — Но така няма да се преобърнем, ако паднем.

— Няма да падна — отвърна Алек, а ръцете му здраво стискаха лостовете. Двигателите бяха на четвърт от мощността си и масивните крака се движеха бавно — сякаш крачеше из гъст сироп.

Луната тъкмо бе започнала да се издига и Алек не виждаше през визьора нищо, освен черна плетеница от клони. Ботушите на Волгер го насочваха наляво и надясно без някаква ясна схема, а краката на самохода се оплитаха в корени и ниски храсти. Беше като да те водят с превръзка на очите и на бос крак, през стая покрита с капани за мишки.

Най-после стигнаха до долината и Клоп вдигна котвата. Алек все още не виждаше нищо, освен промушващите се през визьора клони, които ръсеха листа върху контролното табло. Зачуди се дали не раздвижват короните на дърветата, като риба, която се движи под повърхността на езеро.

Главата му гъмжеше от съмнения. Може би трябваше да изберат някоя ветровита нощ, за да се опитат да реализират този план. Или пък да бяха изчакали някоя дъждовна буря? Или пък мрака на новолунието?

Волгер скочи обратно в кабината, а ботушите му издрънчаха в метала.

— Снижете ни!

Алек посегна към контролното табло, но ръцете на Клоп бяха по-бързи — съскане изпълни кабината, докато самоходът снижаваше металния си корпус сред дърветата.

Само миг по-късно над тях се плъзна заслепяваща светлина.

Прожекторът се задържа за секунди, а после продължи към гората, без да спира мързеливия си обход по дърветата.

— Тръгваме отново — каза Волгер. — Сега ще гледат в друга посока.

— Боя се, че ще е само за момент — отвърна Клоп, а очите му бяха приковани към измервателните устройства.

— Двигателите ни едва работят — обясни Алек. — Ще ни отнеме известно време, за да върнем коленното налягане.

Облегна се назад и протегна пръсти, доволен от кратката почивка. Вече му се беше дощяло фрегатата да ги забележи и да ги подгони. Едно добро препускане щеше да е по-добре от лазенето в мрака на четвърт скорост.

Люкът към долната част се отвори и от него се показа главата на Хофман.

— Извинете ме, господа, но чухте ли това?

Всички се заслушаха за миг, а Алек долови звука от течаща вода под тътена на двигателя.

— Поток? — попита.

Хофман се ухили.

— И то доста шумен, сър. По-шумен от нас, всъщност.

— Отлично — рече Алек и се изправи на седалката. — Да качим на половин скорост, учителю Клоп?

Клоп послуша още един миг, после кимна.


* * *


Не след дълго Буреходът крачеше срещу течението на потока, а шумът от двигателите се смесваше с плясъка на водата. Луната вече бе по-нависоко, а пътят мержелееше пред тях. Волгер все още беше горе, следейки за светлините на фрегатата, но поне вече не стоеше на раменете на Алек.

Пръските от потока бяха ледени — снегът в планините сигурно още се топеше, дори сега през ранния август. Алек се зачуди колко ли време щеше да им се наложи да останат в Алпите. Надяваше се тайнствените приготовления на Волгер да включват колиба с топло огнище.

Започна да става стръмно. Приближаваха се до възвишението, върху което стоеше на стража наземната фрегата. Алек отново намали мощността на двигателите до четвърт скорост и Буреходът отново придоби влудяващо тежката оловна походка. Не се чуваше нищо, освен крясъците на нощните птици, плясъкът от стъпките на грамадните крака и бълбукането на потока.

И тогава един ботуш се удари в облегалката на креслото му с глухо отекване.

— Волгер! Какво пра…

Нещо проблесна в мрака отпред. Алек замръзна, както и самоходът на средата на крачката си. Надникна в тъмнината.

— Да изключа ли двигателите? — прошепна.

— Не! — извика Клоп. — Ако са ни забелязали, ще имаме нужда от мощност.

Волгер висеше наполовина от люка.

— Германци! Пешаци — на стотина метра пред нас. Не са ни видели. Поне не още.

Алек изруга леко, а ръцете му се извиваха върху контролните ръчки. Зачуди се кое можеше да е по-лошо — да те забележат или да стоиш, без да помръдваш, като заек в очакване да удари ястреба. Наведе се по-близо към визьора, прикривайки очите си. Нещо метално проблесна в мрака, а после се чу вик.

— Мисля, че току-що… — започна.

Пръски вода блестяха в бяло на лунна светлина — малък пехотен взвод с крясъци препускаше през потока. Един се подпря на коляно на брега и надигна пушката си.

—… ни забелязаха — довърши Алек, в момента, в който прокънтя пукот. Куршумът се удари някъде по металното тяло на самохода.

— Готови за стрелба! — извика Клоп по интеркома.

— Не! — отсече Алек с ръце над контролното табло.

— Алек е прав — намеси се граф Волгер. — Пушките може и да обострят вниманието на фрегатата, но един оръдеен залп ще изтрие всяко съмнение. Просто минете през тях.

Двигателите се съживиха с рев под него и Алек придвижи лостовете напред. Огромните крака на Бурехода се изпънаха, газейки в плитката вода.

Тръгнаха нагоре по потока, разпръсвайки германци наляво и надясно като оловни войничета. Няколко куршума се отразиха от бронята, докато минаваха, но Алек не нареди да затворят визьора. Видимостта беше по-важна от безопасността.

Повече никакви препъвания, никакви грешки или щяха да ги заловят.

Луната освети дърветата, а водата блестеше на пътя им. Лицето на Алек се разля в усмивка, докато ускоряваше Бурехода до бяг. Нека сега фрегатата да се опита да ги хване.

Никой не можеше да пилотира в мрака като него.



Осемнадесет

Сигналните ракети дойдоха първи.

Пронизваха с вой небето, изгаряйки фосфор, който озаряваше мрака със студена синя светлина. Ледените пръски от стъпките на Бурехода проблясваха като диаманти във въздуха.

Прелетяха още ракети и небето засия с дузина слънца.

Сигнални ракети и фойерверки — в крайна сметка оръжията не бяха толкова секретни.

— Към гората! — извика Клоп.

Алек рязко изви лостовете и самоходът изкачи брега на потока с една крачка. Сред дърветата беше по-тъмно, а сенките им подскачаха и танцуваха, докато сводът се озаряваше от ракетите.

Ала не се чуха повече пушечни изстрели, нито пък оръдейни залпове.

— Какво става, графе? — викна Клоп.

— Фрегатата се обръща — отвърна Волгер. — Мудна е.

— Идеално! — реч Клоп. — Хванахме я със студени двигатели.

— Но защо все пак не стреля? — попита Алек, променяйки курса на Бурехода покрай една грамада камъни.

— Добър въпрос, млади господарю. Може би възнамеряват да ви заловят жив.

Алек надигна вежда.

— Е, това беше много обнадеждаващо.

Земята под тях стана по-стръмна и двигателите на самохода работеха под напрежение. С изкачването им нагоре, сред дърветата започнаха да се откриват все по-широки пространства. Това улесняваше движението, но Алек се чувстваше уязвим и забележим под изнервящата светлина на ракетите.

— В коя посока ще сме по-прикрити? — обади се Клоп.

Волгер се спусна в кабината.

— Няма значение.

— Как така? — извика Клоп.

— Фрегатата не е най-големият ни проблем сега — Волгер се наведе напред, застанал до Алек. — Завърти ни. Трябва да ги видиш. И заредете това оръдие! — извика той надолу към долната част на машината.

Алек завъртя самохода на пълен оборот.

От открития склон, на който се намираха, можеше да види фрегатата — осемте й крака бавно се разпъваха, докато се събуждаха двигателите. Оръдейните й кули вече бяха изпънати и Алек разбра защо не бяха стреляли още.

По склона зад тях се изкачваха половин дузина самоходи, които не приличаха на нищо, което Алек бе виждал до момента. Бяха машини с по четири крака и галопиращ ход като метални коне. Управляваха се само от по един човек, седнал така, че долната част на тялото да е в машината, а главата и раменете се подаваха отгоре — самоходите със своите пилоти приличаха на кентаври. Единичните светлинки от фаровете им блуждаеха измежду дърветата като светулки.

Единствените им оръжия бяха малки цеви за изстрелване на снаряди, монтирани в задната част на корпусите. Докато Алек ги наблюдаваше, едната от машините потъна под одеяло от дим, след като изстреля поредната ракета към сияйното небе.

— Това са някакви нови съгледвачи — промърмори Клоп.

— Идеални за преследване на такива като нас — добави Волгер.

Алек се намръщи.

— Ама тези оръдийца не биха могли дори да ни одраскат!

— Няма нужда да го правят — каза Клоп, — докато ни държат под око. Фрегатата рано или късно ще потегли.

— И какво ще правим тогава? — попита Алек, с ръце върху контролните лостове. — Защо не ги нападнем сега, докато тя още загрява?

Клоп се замисли за момент.

— Не, продължавайте. Може би ще успеете да ни пренесете до границата по-бързо, отколкото те очакват.

Алек завъртя самохода и отново тръгна по склона. Чу как Волгер приготвя Спандау картечниците. Пилотите на съгледвачите бяха покрити само до половината. Няколко картечни откоса може би щяха да ги накарат да се замислят дали да преследват Бурехода толкова плътно.

Кабината на Бурехода внезапно се изпълни с червено сияние, придружено със задушаваща вълна дим. Алек примижа през мъглата — все още горяща ракета се търкаляше по земята.

Изкашля се в юмрук.

— Със сигнални ракети ли ни обстрелват сега? Да не са полудели?

— Просто е жалко — каза Клоп. — Но все пак ще затворя визьора.

Алек кимна. Мисълта за горящ фосфор, който хвърчи из кабината, беше неприятна. А и визьорът не му беше необходим в този момент — навън все още беше светло като посред бял ден.

Само едно нещо бе странно. Небето светеше в студено синьо, а ракетата, която току-що за малко не ги уцели, гореше в яркочервено.

След като затвориха визьора, прелетя поредната ракета — също червена, която изпусна Бурехода на косъм.

Волгер започна да стреля с една от картечниците, изпълвайки кабината с рева на откосите и с още повече дим. Гилзите тракаха по металния под и се търкаляха насам-натам под краката им, докато самоходът крачеше тежко нагоре.


Профуча още една червена ракета, разнасяйки пушек и искри. Очите на Алек смъдяха, а погледът му се замъгли от сълзи.

— Ото, поемете руля!

Клоп сграбчи лостовете, а Алек затърси опипом манерката си. Изля я върху лицето си, измивайки дима от очите си.

Кабината се разтресе от дрънченето на метал.

— Ударихме ли се в нещо? — попита Алек, примигвайки, за да махне водата от очите си.

Клоп поклати глава.

— Едва ли. Навън е достатъчно светло!

Алек се намръщи, чувствайки тътена на машината под себе си. Крачките на самохода бяха стабилни и равномерни по склона, а измервателните уреди показваха нормални нива на всички елементи.

С изключение на едно нещо — температурата на задното гърне бе скочила внезапно.

Алек се изправи и отвори горния люк.

— Алек! — викна Волгер, загърбвайки картечницата. — Какво правите?

— Нещо не е наред — отвърна той и се издърпа нагоре.

Свежият въздух го лъхна в лицето, а незаглушеният рев на двигателите изпълни ушите му. Започна да оглежда гората, привел ниско глава.

Нищо. Само дървета и храсти. Къде бяха изчезнали съгледвачите?

После Алек забеляза един в далечината, който се отдалечаваше от тях с максимална скорост.

— Какво по…? — започна, а после забеляза червеникавия отблясък, който идваше от задната част на машината при ауспусите. Издърпа се още малко нагоре и видя какво е.

Една съскаща бучка фосфор се бе залепила за обшивката на двигателите. Все още гореше и изпускаше дим във въздуха. Алек надигна очи и забеляза червения стълб, който се издигаше нагоре към озареното небе.

— Дотук беше с приказките за това да ме хванат жив — измърмори той и се пусна обратно през люка.

Граф Волгер го изгледа.

— Радвам се да видя, че сте възстановили…

— Клоп! — извика Алек. — Ход на зигзаг!

Учителят се поколеба, после започна да насочва Бурехода измежду дърветата.

— По-резки завои, човече! Последната ракета ни е уцелила. Закрепила се е за бронята като топка кал и изпраща нагоре димни сигнали! — Останалите се вторачиха в него, а Алек извика: — Съгледвачите си плюят на петите колкото им сила държи!

Лицето на Клоп най-после се озари в разбиране. Насочи самохода наляво за няколко дълги крачки, после обратно на дясно.

Затова и фрегатата не беше стреляла още. Артилеристите чакаха мишената да бъде маркирана и съгледвачите да се покрият. Но сега Буреходът бе на мушка.

Алек погледна към показателите на задното гърне — все още бе горещо. Колоната червен дим все още се издигаше над дърветата.

Обърна се към Клоп.

— Има ли някакъв начин да го изгасим?

— Фосфорът ли? Водата няма да свърши работа, а и ще прогори всичко, с което се опитаме да го задушим. Ще трябва да изчакаме да изгори до край.

— Колко време ще отнеме?

— Може и половин час — каза Клоп. — Което е абсолютно достатъчно да…

В далечината се чу тътен.

Алек извика, но Клоп вече завърташе лостовете, рязко обръщайки самохода. Машината премаза група фиданки, а Алек сграбчи ремъците, подхлъзвайки се на гилзите, които се търкаляха на металния под.

Тогава Буреходът се разлюля от страховит гърмеж. Звукът разтърси Алек до мозъка на костите му, а светът внезапно се наклони. Висеше на ремъците, а краката му се люлееха във въздуха.

Ръцете на Клоп не се отделиха от контролните лостове и самоходът някак успя да се изправи на крака. Рязко зави, избягвайки на косъм един бук. Тежки клони се удряха в корпуса и запращаха експлозии от листа през наполовина отворения визьор.

— Колко време имаме до следващия залп? — гласът на Волгер беше сух.

— Около четиридесет секунди — отвърна Клоп.

— Трябва да махнем тази ракета! — викна Алек. — Само ми дайте нещо, с което да я избутам!

Волгер поклати глава.

— Прекалено опасно е, Ваше височество.

На Алек му се наложи да потисне истеричния смях, който напираше отвътре и отвори със замах вратата на пилотския склад.

Опасно ли, Волгер? В сравнение с това да се оставим да ни разкъсат на парчета?

— Тогава аз ще го направя — заяви графът.

Ръката на Алек се сключи върху един меч, който никога до този момент не бе виждал. Издърпа го от склада — стара кавалерийска сабя, много по-тежка от мечовете, с които се бе фехтувал — идеален за целта му.

— Катеря се по самоходи откакто навърших десет години, Волгер — каза, прикрепяйки ножницата за колана си.

Волгер постави ръка на рамото му.



— Този меч е на двеста години! Баща ви…

— Не може да ни помогне — намеси се Алек. — Презаредете картечниците, в случай че онези съгледвачи се върнат обратно.

Без да дочака отговор се изтегли нагоре и се измъкна навън.


Горе клоните го удряха през лицето, а машината под него се люлееше като необязден кон. Клоп добре се справяше със зигзага. Горещият метал на обшивката на двигателя изгаряше пръстите на Алек, дори през пилотските му ръкавици.

Маркиращата ракета се бе заклещила между ауспусите на Бурехода — съскаше и пръскаше, и светеше още по-ярко заради скоростта, с която се движеше машината. Червеният пушек се издигаше нагоре към сияйното небе.

Алек издърпа сабята и я стисна с една ръка, докато с другата придържаше ножницата. Надигна меча високо, а после с все сила удари с острието.

Ракетата се разцепи от удара му, но това я разгоря още по-ярко — като разръчкана с маша горяща цепеница.

Алек надигна отново меча и забеляза как пламъците се простират по острието — огънят гореше върху метала! Преглътна, чудейки се какво ли би се случило ако тази адска смес се залепи за нечия кожа.

Между дърветата проблясваха светлини. Алек погледна нагоре и в далечината забеляза фрегатата — от оръжията й се изливаше дим. Когато приклекна, за да се хване по-здраво, последва оръдеен тътен с мудната скорост на звука.

След няколко продължителни секунди удариха и снарядите. Ударната вълна се разби в ушите му, запрати пръст в лицето му и вдигна въз въздуха самохода под краката му.

Алек почувства как масивните крака се приземяват отново, а машината се олюлява като новородено жребче. Отвори очи — тъкмо навреме, за да залегне под един клон, който се удари в главата на самохода.

Повече не се чу никакъв звук, освен пищенето в ушите, а разни парчета и дим лютяха в очите му. Все пак усети, че Клоп изправя самохода, възстановявайки контрола върху него.

Фрегатата скоро щеше да ги локализира. С всеки следващ залп, снарядите щяха да се приближават все повече.

Алек се приведе отново и надигна сабята, целейки се в лепкавата ракета, която пръскаше искри и гневни издихания дим. Въгленчета паднаха от острието върху униформата му, прегаряйки коженото пилотско яке. Усети миризмата от собствената си коса, изгоряла в горещината.

Покрай главата му профучаха още сигнални ракети, след като оттеглящите се съгледвачи направиха последен опит да маркират Бурехода. Алек игнорира близките атаки и продължи да потушава пламъка.

Най-после успя да отдели едно голямо парче, което обаче се залепи за сабята му като мед на клечка. Размаха острието на вятъра, но това само разпали пламъка още по-силно.

Алек изруга. Оръдията на фрегатата щяха да са заредени само след няколко секунди. Имаше само един изход.

Надигна се в полуклек, а ръката му бе обвита около един от ауспусите.

— Прости ми, татко — прошепна и с всичка сила захвърли древната сабя към гората.

Изрита последните няколко горящи парченца, залепени за бронята на Бурехода и пропълзя към отворения люк.

— Клоп! — извика. — Пълен напред с максимална скорост!

Алек хвърли един последен поглед, преди да влезе вътре. Древният меч все още гореше сред дърветата, изпращайки нагоре червен стълб дим. Артилеристите на фрегатата щяха да решат, че Буреходът е закъсал или е паднал след последната атака. Надеждата бе да бомбардират локацията още няколко пъти, преди да изпратят съгледвачите за проверка.

А дотогава самоходът им щеше да е на километри оттам.

Докато адреналинът се уталожваше, Алек почувства как тялото му пулсира от болка. Ръцете и коленете му бяха в рани и изгаряния, а кожата на униформата му миришеше на пърлено месо. Надяваше се Волгер да има нещо против изгаряния, освен нескончаемия запас от семейни реликви и безсмислени тайни.

Докато Алек се спускаше през люка, Волгер го гледаше с широко отворени очи, забелязвайки изгорената коса и пушещата униформа.

— Добре ли сте?

— Добре съм — отвърна и се срина в командирското кресло. — Само не спирайте да се движите.

Планините се извисяваха все по-високи през визьора. Границата едва ли вече беше далеч, а небето пред тях не беше озарено от сигнални ракети. Скоро щяха отново да се потопят в дружеската прегръдка на мрака.

Оръдията на фрегатата прогърмяха отново, но снарядите паднаха някъде далеч зад тях и почти не повлияха на решителния ход на Бурехода. Немците все още обстрелваха меча на баща му.

Алек се усмихна — дотук беше легендата за тайните оръжия.

Позволи си да затвори очи. След месец бягство, най-после можеше да си почине малко. Може би животът му отново щеше да добие смисъл, когато Буреходът стигнеше до сигурността.

Повече никакви изненади — поне за кратко.



Деветнадесет

— Бих разгледала пчелите ви, господин Шарп.

Дерин вдигна уморен поглед от скицника и остави молива. Последното дежурство за деня току-що бе приключило — четири неспокойни часа, през които трябваше да държи очите си отворени за немски самолети, ала д-р Барлоу май никога не спеше. Изглеждаше спретната в пътния си шлифер и бомбе, а Таса подскачаше покрай нея, винаги готов да изучава кораба.

— Пчелите ми ли, госпожо?

— Не се превземайте, господин Шарп. Разбирате, че имах предвид пчелните колонии на Левиатан. Винаги ли рисувате, докато се бръснете?

Дерин хвърли поглед към бръснача в чашата и се сети, че половината й лице е в пяна за бръснене. Беше чакала някой да мине покрай отворената каюта и да стане свидетел на малката измама. Ала само след минути се беше отказала да чупи стойки пред огледалото. Дори прекопирането на скиците от учебника по въздухоплаване в главата за топлинните инверсии беше по-интересно от това да се преструва, че се бръсне.

Избърса лицето си с кърпа.

— Това е животът на кадета, госпожо. Все учиш… и развеждаш гостуващи учени, разбира се.

— Разбира се — сладко каза д-р Барлоу. За двата си дни на борда беше обиколила почти всеки сантиметър от кораба, влачейки Нюкърк и Дерин от палуба на палуба, до горната част, та дори до колонията Хъкслита във вътрешностите на кита. Но нямаше начин да избягат от това задължение. Заради тежестта на тилацина-любимец на д-р Барлоу, всичките й тоалети и мистериозния товар в машинното отделение, на борда бяха останали само двама кадети.

Дерин чувстваше липсата на останалите, дори и само, за да има с кого да сподели работата по разчитането на данните за височината и по храненето на флашетните прилепи. Единственото хубаво нещо, освен отсъствието на онзи нехранимайко Фицрой, беше, че Дерин и Нюкърк вече имаха отделни каюти. Не, че проучванията на д-р Барлоу им позволяваха да се радват на лично пространство.

— Хайде, Таса — измърмори Дерин, поемайки каишката на животинчето, докато се измъкваше в коридора.

Поведе д-р Барлоу нагоре по стълбите на кърмата към горната палуба на гондолата. Отговорниците по такелажа и по платната спяха тук горе, въпреки че Дерин не можеше да си представи как успяваха. Стомашният канал на въздушния звяр изпълваше въздуха с миризмата на развален лук и кравешки газове.

Членовете на екипажа, които не бяха на дежурство лежаха в хамаците си, окачени от двете страни на коридора, а някои се бяха сгушили с водородните си хрътки, за да се топлят. Корабът летеше на височина от осем хиляди фута — предполагаха, че това бе прекалено голяма височина за немските самолети, които ги преследваха ежедневно, а въздухът тук беше студен като в хладилник.

Никой не обърна внимание на д-р Барлоу, нито на тилацина, докато минаваха оттам. Офицерите бяха обявили, че всеки, който се оплаче заради пътника от женски пол, ще бъде наказан. Не беше момент за морски суеверия, в крайна сметка. Германия беше обявила война на Франция на предния ден и през деня се беше насочила към Белгия. Слуховете твърдяха, че Великобритания е следващата по ред, освен ако кайзерът не прекрати цялата лудост до полунощ.

Което никой не смяташе за особено вероятно.

При люка, водещ към вътрешностите на кораба, Дерин взе Таса на ръце и се изкатери нагоре и навън. В студената, тясна пролука между въздушния звяр и гондолата, коремните камуфлажни клетки блестяха с матов сребрист оттенък, отразявайки цвета на снежните върхове долу, осветени от луната. Швейцарските Алпи се издигаха под тях. По преценка на Дерин, Левиатан беше на една трета от пътя към Османската империя.

Таса се измъкна от ръцете й, нетърпелив да проучи странната смесица от миризми — на тор от стомашния канал, на горчив бадем от изтичащия водород и солената миризма от кожата на въздушния звяр.

Дерин последва животинчето към вътрешността, а после клекна и подаде ръка на д-р Барлоу. Спряха за миг в топлия мрак, докато очите им свикваха с мъждивото зелено блещукане на червейчетата.

— Ще се възползвам от възможността да ви напомня да не пушите, докторе.

— Много смешно, господин Шарп.

Дерин се ухили и почеса Таса по главата. Откритият огън беше забранен на Левиатан. Кибритът и огнестрелните оръжия се държаха под ключ, а ботушите на всички имаха гумени подметки, за да се избегнат искри статично електричество. Въпреки това, според правилника екипажът трябваше да напомня на пътниците за забраната във всеки един момент, в който преценеше, че е необходимо.

Дори това да бяха важни клечки-учени — а да им се напомня непрекъснато очевидното понякога ги вбесяваше.

Докато вървеше напред, Таса се приведе към земята, винаги леко нервен, когато се намираше във вътрешността на кита. Пътеката под тях беше алуминиева, но стените на стомашния канал бяха живи — топли и пулсиращи, докато храносмилаха, осветени от светлочервен. Водородните мехури над тях бяха издути и прозрачни, а целият кораб се издуваше от редкия въздух на тази голяма височина.

С приближаването към носа на кораба се усилваше и жужащият звук — милиони малки крилца разбиваха въздуха, изсушавайки нектара, събран за деня над Франция. Малко по-натам по пътеката стените вече бяха покрити с гъмжило пчели. Малките им обли телца бръмчаха около главата на Дерин и се удряха леко в лицето и в ръцете й. Таса изсъска тихо и се притисна по-силно към краката й.

Дерин разбираше защо е нервен тилацинът. Когато тя самата бе видяла кошерите за пръв път, беше предположила, че това са оръжия — като атакуващите ястреби или флашетните прилепи. Но пчелите на Левиатан дори нямаха жила. Както обичаше да казва главният учен-инженер на кораба, те бяха просто начин за зареждане на гориво от природата.

През лятото, полята под въздушния звяр бяха пълни с цветя, а всяко цвете съдържаше малка капка нектар. Пчелите събираха нектара и го превръщаха в мед, а после бактериите във вътрешностите на кораба поглъщаха меда и отделяха водород под формата на газове. Беше съвсем стандартна стратегия на учените — няма смисъл от създаването на нова схема, ако можеш да заемеш вече отработена до най-дребните детайли от еволюцията система.

Една пчеличка се спря любопитно пред лицето на Дерин. Тялото й бе мъхесто и жълто, задната част — лъщяща и черна, като лачени обувки, а крилцата — истинска мъглявина. Дерин присви очи, за да я разгледа и да я запомни — щеше да я скицира по-късно.

— Привет, дребосъче.


— Казахте ли нещо, господин Шарп?

Дерин прогони с жест любопитната пчела и се обърна.

— Искате ли да видите нещо по-специално, госпожо?

Д-р Барлоу подпъхваше черен воал под бомбето си, като учен по време на погребение.

— Дядо ми изработи един от тези видове. Бих желала да вкуся работата му.

Дядо ли? Доктор Барлоу явно бе дори по-млада, отколкото изглеждаше.

— Май сте изненадан, господин Шарп. Медът е ядлив, нали?

— Тъй вярно, мадам. Господин Ригби кара всички нас — кадетите, да го опитваме. — Фицрой беше спретнал малко представление, сбръчквайки отвратено лице, а Нюкърк изглеждаше готов да си избълва вътрешностите. Но вкусът беше добър — като на натурален мед, наистина.

Дерин извади ножа си и протегна ръка към огромното пространство, покрито от пчелната пита с шестоъгълни формички, събирайки малко мед върху острието. Предложи ножа на д-р Барлоу, която топна върха на пръста си и го поднесе към устата си под воала.

— Хмм. Също като мед.

— Вода, основно — обясни Дерин. — С няколко пръски въглерод за вкус.

Д-р Барлоу кимна.

— Много точен анализ, господин Шарп. Но виждам, че се мръщите.

— Простете, госпожо. Но не споменахте ли, че дядо ви е бил Дарвинист? Трябва да е бил сред първите.

Д-р Барлоу се усмихна.

— Така беше, действително. И беше много запален по пчелите, особено за това как свързват котките с детелината.

— Котките ли, госпожо?

— Да, и детелината. Беше забелязал, че червените цветове на детелината отрупват полетата в близост до градовете, но в дивата природа почти липсват. — Д-р Барлоу прокара пръст по острието на ножа за още едно вкусване. — Виждате ли, в Англия повечето котки живеят в градовете, а котките ядат мишки. Същите тези мишки, господин Шарп, нападат пчелните гнезда, за да вземат меда им. А червената детелина не може да расте, ако пчелите не я опрашват. Следите ли мисълта ми?

Дерин надигна вежда.

— Ами, не съм съвсем сигурен, госпожо.

— Но всичко е толкова просто. Близо до градовете има повече котки, по-малко мишки, а следователно повече пчели — в резултат на което има повече цъфнали детелини. Дядо ми беше много наблюдателен за подобни мрежи от зависимости. Отново се мръщите, господин Шарп.

— Ами просто… звучи като да е доста ексцентричен господин.

— Има хора, които смятат, че е така — засмя се д-р Барлоу. — Но от време на време ексцентриците забелязват неща, които останалите не могат. Между другото, няма да е лошо да наточите бръснача си много добре.

Дерин преглътна.

— Бръсначът ми ли, госпожо?

Жената учен протегна ръка и хвана Дерин за брадичката.

— И двете страни на лицето ви са еднакво гладки. А ми се стори, че ви прекъснах на средата на бръсненето?

Докато д-р Барлоу очакваше отговор, жуженето на кошерите отекваше в главата на Дерин, а пътеката под краката й сякаш се люлееше. Голяма глупост беше да се изложи така с бръсначите. Ето как винаги я хващаха, че лъже — вечно усложняваше нещата.

— Ами аз… не съм съвсем сигурен какво имате предвид, госпожо.

— На колко години сте, господин Шарп?

Дерин примигна. Не можа да продума.

— С това гладко лице, едва ли сте на шестнадесет — продължи д-р Барлоу. — Може би на четиринадесет? Или още по-млад?

Искрица надежда проблесна пред погледа на Дерин. Дали дамата-учен беше разкрила тайната й по грешния начин? Реши да рискува с истината:

— Почти на петнадесет, госпожо.

Д-р Барлоу пусна брадичката й и надигна безразлично рамене.

— Е, сигурна съм, че не сте първото момче, което постъпва в силите малко по-рано от разрешеното. Ще опазя тайната ви. — Подаде й обратно ножа. — Виждате ли, онова, което в действителност успя да разбере моят дядо, е следното: ако премахнеш дори един елемент — котките или мишките, или пчелите, или пък цветята — то тогава цялата мрежа се разпада. Един ерцхерцог и съпругата му са убити, а цяла Европа се движи към война. Само едно липсващо парченце може да се отрази лошо на пъзела, независимо дали е в природата, или в политиката, или пък тук — в корема на кораба. Струва ми се, че сте отличен член на екипажа, господин Шарп. Не би ми било приятно да ви загубя.

Дерин кимна бавно, докато се опитваше да асимилира всичко това.

— Съгласен съм, госпожо.

— А освен всичко… — сянка на усмивка се появи по устните на д-р Барлоу. — Това, че знам малката ви тайна ме улеснява, в случай че реша да ви споделя своята.

Преди Дерин да успее дори да се зачуди какво можеше да означава това, дочу далечен звън, който заглушаваше тътена на кошерите.

— Чувате ли това, госпожо? — попита.

— Общата аларма? — Д-р Барлоу кимна тъжно. — Боя се, че да. Изглежда, че в крайна сметка Великобритания и Германия са във война.



Двадесет

Чуваше се троен сигнал, което означаваше въздушна атака.

— Трябва да побързам, госпожо — бързо каза Дерин. — Ще успеете ли да се върнете в каютата си сама?

— Мисля, че няма да стане, господин Шарп. Ще остана при товара си.

— Но… но… това е тревога — изфъфли Дерин. — Не може да ходите в машинното!

Доктор Барлоу пое каишката на Таса.

— Този товар е много по-важен от вашите правила, млади господине.

— Но пътниците трябва да остават…

— А кадетите трябва да са на шестнадесетгодишна възраст.

Д-р Барлоу помаха с ръка.

— Нямате ли някакви бойни задължения, с които да се заемете?

Дерин извика измъчено, но се предаде, изпълнена с отвращение и тръгна в обратната посока. Беше направила всичко възможно — сега учената госпожа можеше да се хвърли и от прозореца, ако искаше.

Докато Дерин тичаше към главната палуба, алуминиевата пътека под краката й се тресеше. Целият екипаж се щураше, изпълвайки коридорите на кораба. Промъкна се покрай екип от мъже в костюми за стомашната област и посегна към люка, промушвайки се наполовина навън, за да хвърли един поглед.

Леденият вятър между гондолата и въздушния звяр бе изпълнен с непознат звук. Не беше тътенът на задвижващи мотори, а гневното ръмжене на Машинистката технология. Една крилата форма улови за миг лунната светлина в далечината — на опашката му беше изрисуван железен кръст.

Значи немските самолети можели все пак да летят на такава голяма височина.

Дерин се пусна изцяло надолу, приземявайки се толкова тежко, че челюстите й се сключиха. Бойната позиция на кадетите беше в горната част на кораба при прилепите и затова й трябваше летателен костюм, който да я предпази от замръзване. Костюмът на Дерин беше в каютата й, но отговорниците за такелажа винаги имаха резервни екипи в спалното помещение. Тя се промъкна през тълпата хора и водородни хрътки, като се оглеждаше за някой костюм с чифт ръкавици в джобовете, по възможност. Нямаше време да търси очила; магарешкият инат на д-р Барлоу я беше забавил достатъчно.

Докато закопчаваше комбинезона до врата, Дерин за миг се почувства замаяна. Неочакваната битка дойде прекалено скоро след шока от разкритието на д-р Барлоу. Дамата-учен беше обещала да не казва на никого, но тя не знаеше цялата история — все още не. С този неин остър поглед обаче, нямаше как да не разбере истината в крайна сметка.

Дерин си пое дълбоко дъх и разтръска глава, за да се проясни. Сега не му беше времето да се тръшка за разните му там тайни. Войната най-после ги беше настигнала.

Дръпна силно осигурителното си въже, за да изпробва издръжливостта му и се насочи към такелажните люкове.


Имаше поне половин дузина летателни апарати по петите на Левиатан. Беше трудно да се преброят, защото се държаха на разстояние от артилерийските ястреби и мрежите им за улавяне на самолети.

Дерин беше на средата на пътя към горната част; катереше се бързо на ледения вятър. Хора и фабрикати се движеха по такелажа, а въжетата се притискаха плътно към мембраната на кораба от тежестта им.

Тя чу как задвижващите мотори сменят височината и светът започна да се накланя. Докато корабът се обръщаше, Дерин отново се озова от долната страна, увиснала на ръце от две въжета. Други членове на екипажа около нея се люлееха на осигуровките си, но карабинерът на Дерин висеше неупотребен от колана й.

— Да му се не види! — изруга тя, поглеждайки към болящите я вече ръце — май г-н Ригби се беше оказал прав за използването на осигурителните карабинери по време на битка.

Залюля крака, омотавайки единия във въжетата така, че да може да освободи една от ръцете си. Корабът се наклони още повече, а един вестоносен гущер над главата й се изпусна. Претърколи се покрай нея, крещейки произволни слова в ужасяваща смесица от различни човешки гласове.

Дерин откъсна очи от нещастното животинче — пръстите й вече бяха напипали карабинера. След като успя да го закачи за въжето се остави да увисне от осигуровката, отпускайки горящите от болка мускули на ръцете.

Ревът на машини изпълваше въздуха все повече.

От половин миля разстояние един машинистки апарат се носеше бързо към нея. На всяко от крилата гърмяха двигатели, оставяйки след себе си дълги дири от пушек. Широките като на прилеп криле се опъваха и се извиваха, докато самолетът се изравняваше странично с въздушния звяр…

Картечницата му изригна в стрелба, връхлитайки върху фланга на Левиатан.



Хора и зверчета се лутаха сляпо в опита си да избегнат куршумите. Дерин видя как уцелиха една водородна хрътка, как животното се гърчи в агония срещу въжетата, а после с вой пропада надолу. Светлочервеите изпускаха яркозелени искри, разкъсвани на парчета под кожата на звяра.

Самолетът продължи да се приближава, настъпвайки право към Дерин. Тя откачи седалката си и се плъзна надолу възможно най-бързо. Куршумите разкъсваха мембраната точно над главата й, като камъни, които падаха във вода. Въжетата подскачаха в ръцете й, треперейки в унисон с болката на кораба-звяр.

Картечницата най-после замлъкна, а самолетът се отдалечи. Но в тъмнината лумна ярка искра. Артилеристът беше запалил една фосфорна бомба. Беше я вдигнал на високо, а уредът искреше и пушеше, докато самолетът отново обръщаше към Левиатан.

Дерин затегна хвата си върху въжетата, но нямаше накъде да се катери. Водородната миризма на горчив бадем изпълваше дробовете й. Целият кораб беше готов да експлодира.

Тогава пред погледа на Дерин се плъзна светлина от прожектор. Цяло семейство артилерийски ястреби следваха извивката на лъча и носеха мрежа за улов на самолети. Лъскавите нишки се спускаха от сбруите на птиците и се вплитаха в голяма паяжина.

Ястребите се обърнаха и оформиха определен строй, опъвайки блестящата коприна на пътя на самолета…

Машината се удари, мрежата я обви изцяло и започна да изпуска фабрикувана паячна киселина от нишките си. Киселината разяде крилата, подпорите и корпуса за секунди. Частите се завъртяха бясно, а крилете на самолета се огънаха като ножици във въздуха.

Машинисткият екипаж, смъртоносната фосфорна бомба и стотици метални парчета полетяха надолу към снежните върхове.

По фланга на кораба се надигна вълна от радостни възклицания, във въздуха се вдигаха юмруци от задоволство, докато машината пропадаше надолу. Почти веднага отговорниците по такелажа се захванаха да кърпят мембраната, ала неколцина от мъжете висяха и не помръдваха в седалките си — безжизнени или стенещи от болка.

Дерин не беше лекар, а и вече трябваше да се е качила в горната част. Въпреки това й отне време преди да се реши да се заизкачва отново нагоре и да изостави кървящите хора зад себе си.

Сама си напомни, че ги следват още самолети, а флашетните прилепи се нуждаеха от храна.


* * *


Горната част на кораба беше претъпкана с хора, оръжия и хрътки, полудели от миризмата на изтичащия водород.

Дерин се отказа да се качва горе — беше пренаселено и хукна по меката странична мембрана. Реши, че звярът едва ли ще усети стъпките на един хилав кадет след цялата поредица куршуми, които разкъсаха фланга му.

Екипажът на Левиатан вече отвръщаше на огъня, картечниците кънтяха откъм дорсала и двигателните отсеци, а светлините на прожекторите насочваха артилерийските ястреби в мрака. Но това, от което действително се нуждаеше корабът, бяха още флашетни прилепи във въздуха.

Щом стигна носа, Нюкърк и Ригби вече бяха там и неуморно хвърляха пълни шепи храна на прилепите. Неколцина от екипажа се бяха присъединили към тях, за да компенсират отсъствието на останалите кадети.

Старшият я изгледа, а Дерин избълва:

— Изпълнявах задълженията си при дамата-учен, сър!

— Предположих. — Подхвърли й една торба с храна. — Хванаха ни по бели гащи, а? Не знаех, че проклетите Машинисти могат да летят толкова високо!

Дерин загреба зърно и стрели-флашети възможно най-бързо. Повечето прилепи бяха вече във въздуха, в сърцето на боя.

— Залегнете, момчета! — извика някой. — Приближават!

Един самолет се носеше с рев право към носа. Дерин се хвърли надолу и се приземи с удар върху една изпаднала на пода стреличка. Основното оръдие изстреля един залп и тя усети свистенето на снарядите над главата си. Няколко стреснати прилепа литнаха нагоре, изпречвайки се на пътя на снарядите.

Дерин вдигна очи. Въздушното оръдие на Левиатан беше ударило целта си. Самолетът се разтресе, а двигателят му се задави. После се усука във въздуха и започна да се върти безконтролно, смачкан като хартийка в гигантска ръка.

От гърба на въздушния звяр се надигнаха приветствени викове, но г-н Ригби не спря, за да се радва. Скочи на крака и на бегом приближи Нюкърк, връзвайки обезопасителните им въжета.

— Хайде, Шарп! — извика. — Ела да се вържеш! Продължаваме напред.

Дерин скочи и хукна след него, връзвайки своето въже към това на Нюкърк. Старшият ги поведе от дорсалната ос към наклона на носа. Последните няколко стотици прилепа винаги се криеха в гнездата, а точно тази вечер Левиатан имаше нужда от всичките си зверчета.

Кожата на носа беше по-здрава от тази на фланга — беше проектирана да преминава без проблеми през бури и вихрушки. Ботушите на Дерин се плъзгаха по твърдата повърхност, а тежката торба с храна нарушаваше равновесието й. Преглътна — въжетата и такелажните върви тук на челото на въздушния звяр бяха малко и доста отдалечени едно от друго.

Наклонът ставаше все по-стръмен. Съвсем скоро Дерин вече можеше да види дори предпазителите, поставени пред очите на кита, които не му позволяваха да се разсейва и да става мишена на вражески куршуми.

Друг самолет ревеше под тях, а картечницата му стреляше по двигателя на левия борд. Звукът от разкъсан метал кънтеше из студения въздух. В отговор на това, подир самолета се спуснаха две светлини, изпълнени с тъмни пърхащи форми…

Дерин гледаше ужасена. Екипите по прожекторите не си бяха направили труда да оцветят светлините в червено, което бе сигнал за прилепите да освободят флашетите. Водеха ятото точно на пътя на самолета на Машинистите. Самите прилепи не бяха особено тежки, но металните стрелички в стомасите им бяха достатъчно, за да разпердушинят машината на парченца. Ужасяващите крясъци на бедните мъници се носеха над шума на разбитите двигатели и разцепващите се крила.

Докато наблюдаваше как самолетът пада, Дерин се подхлъзна. Земята под нея се раздвижи.

— Спускаме се, момчета! — извика г-н Ригби. — Хванете се за нещо!

Покритите със сняг планини отпред се наклониха, а стомахът на Дерин се сви. Корабът никога не се бе спускал толкова бързо до този момент! Тя падна по гръб, а пръстите й се опитаха да се хванат за нещо. Торбата с храна се търкулна по наклона, разпилявайки смокини и флашетни стрелички в нощното небе.

Тя все още се плъзгаше… падаше.

След това осигурителното въже внезапно се изпъна и Дерин спря да пада. Погледна нагоре и забеляза, че Нюкърк и Ригби се бяха настанили в кухината с гнездата, а около главите им кръжаха прилепи.

Тя също се издърпа в топлата кухина. Беше пълна с изпражнения на прилепи и стари флашети, но поне имаше много места, където да се хване.

— Радвам се, че успяхте да се присъедините към нас, господин Шарп — каза Нюкърк, нахилен като малоумник. — Това е жестоко, нали?

Дерин се намръщи.

— Кога стана толкова смел?

Преди да успее да отговори светът отново се преобърна под тях.

— Изгубихме един двигател — съобщи г-н Ригби.

Дерин затвори очи, заслушана в пулса на кораба. Чуваше се едва, едва. Летеше под странен ъгъл, а въздушният поток около тях беше турбулентен.

Самолетите на Машинистите все още ревяха нейде из мрака — бяха два, ако можеше да се съди по звука, а в светлините на прожекторите като че не бяха останали прилепи. Зверчетата летяха пръснати безразборно из нощното небе — бяха прекалено стреснати от стрелбата и сблъсъците, за да се престроят отново.

— Трябват ни още прилепи във въздуха! — извика г-н Ригби и бързо отвърза въжето от колана си, заменяйки въжето, което свързваше Дерин и Нюкърк с петдесет фута връв.

— Под нас има голяма кухина с гнезда, Шарп. Спусни се долу и виж дали няма успееш да подплашиш още някой друг дребосък. — Връчи й своята торба с храна. — Увери се, че зверчетата са напълнили търбусите, преди да ги пуснеш да хвръкнат.

— Ами аз? — оплака се Нюкърк. На него битката изглежда му се отразяваше добре, но на Дерин само й се гадеше от всичко това.

— Когато ти намеря по-дълго осигурително въже — отвърна Ригби, все още разплитайки своите върви. — Не ми допада идеята да изгубя и последните си двама кадети.

Дерин прекрачи ръба на кухината, като се опиваше да не гледа към планинските върхове, които протягаха снаги към тях. Дали корабът не беше изгубил прекалено много водород, за да остане на нужната височина?

С усилие изхвърли тези мисли от главата си и внимателно се спусна към тъмната цепнатина в кожата на въздушния звяр. Ревът на машинистки двигател се усилваше в ушите й, но не посмя да отклони поглед от краката и ръцете си.

Само още няколко метра…

Зад гърба й изригна стрелба и тя се притисна плътно към Левиатан, затваряйки очи и шепнейки:

— Не се бой, зверче. Аз ще им дам да се разберат на тези нещастници вместо теб.

Светлини пробягаха по затворените й клепачи и машината се отдалечи, оставяйки след себе си неприятната миризма на бензинови пари, смесени с протекъл водород.

Дерин се остави да пропадне и така мина последните няколко фута, като ботушите й едва докосваха ръба на кухината. Хвана се здраво за въжето и се залюля навътре, приземявайки се на коленете си.

Кухината беше празна. Нямаше и един прилеп, който да полети.

— Дявол да го вземе — тихо изруга Дерин.

Подът под нея се люлееше, тя се обърна и погледна отново навън. Хоризонтът се наклони. После изчезнаха планините и на тяхно място дойде студено и обсипано със звезди небе… Левиатан пак се изкачваше!

С набиране се измъкна от кухината. Склонът, по който се бе спуснала, бе почти равен сега, когато корабът отново набираше височина. Ригби и Нюкърк бяха на открито, а седалките им бяха вързани една към друга с дълго въже.

— Нямаме късмет, сър — извика тя. — Мисля, че всички са отлетели!

— Тогава да вървим, момчета. — Г-н Ригби се обърна и започна да се изкачва обратно към гръбнака.

— Да се махаме от носа, преди да се гмурне отново надолу.

Тримата се разпръснаха по пълната дължина на въжетата си, разгонвайки по пътя си и последните прилепи останали върху кораба. Дерин се катереше възможно най-бързо. Сега, когато звярът се извърташе и обръщаше постоянно, вече не й се струваше така страхотно да се намира върху горната част.

Последните два самолета все още дебнеха в далечината и Дерин се чудеше какво чакат. Няколко артилерийски ястреба бяха във въздуха, но мрежите им бяха съсипани. Само лъчът от прожектора все още светеше, а екипажът се опитваше да събере флашетните прилепи в едно ято.

Горе на гръбнака нещата се бяха влошили. Екип по ремонтите изтегляше въздушното оръдие от предната част на кораба. Навсякъде имаше ранени, а хрътките бяха станали раздразнителни от миризмата на толкова много водородни течове. Огромната сбруя на кита беше надупчена от куршуми.

Дерин коленичи до един ранен мъж, които стискаше с ръка каишката на една водородна хрътка. Зверчето заскимтя срещу нея, отделяйки очи от бледото лице на господаря си. Дерин погледна по-отблизо. Човекът бе мъртъв.

Дерин почувства, че започва да трепери, но не знаеше дали от студ или заради шока от неочакваната битка. Беше прекарала на борда само месец, но чувството бе сякаш наблюдава как семейството й умира, а домът й гори пред очите й.

После неизбежният рев на машинистките двигатели отново изпълни въздуха и всички погледи се впиха в тъмното небе. Последните два самолета настъпваха заедно в поредна атака.

Дерин се зачуди какво ли си мислеха хората в тези машини. Бяха видели как техните събратя падат. Със сигурност знаеха, че ще умрат. Що за лудост ги караше да мислят, че е толкова важно да унищожат Левиатан?

Самотният лъч светлина пресече пътя им, а един от самолетите се разтресе. Малките черни очертания на прилепите разкъсваха крилата и той силно се наклони. Една апатична частица от мозъка на Дерин просто отбеляза промяната във въздушните потоци около крилата и как самолетът скоро щеше да се смачка и да пропадне…



Извърна се, точно когато избухна в пламъци.

Ала звукът от другия ръмжащ двигател се приближаваше все повече.

— Проклятие! Смята да мине през нас! — извика г-н Ригби и хукна напред, за по-добра видимост.

Някой на оръдието в предната част изруга. Компресорите отново бяха отказали, но останалите все още стреляха от кърмата. Изведнъж всички прожектори се върнаха към живота и осветиха мрака, докато приближаващият самолет не блесна като огнена топка в небето.

Малките черни криле пърхаха заедно с лъчовете, самолетът потрепери и се разтресе, докато заораваше сред прилепите. Но те все пак продължаваха да се трупат.

Едва на стотина фута машината най-после се усука. Крилата се огънаха, а парчетата се разхвърчаха във всички посоки. Кабината на артилериста се откъсна, а оръжието към него не спираше да стреля. Перката някак си успя да се откъсне от двигателя и отлетя в спирала като полудяло насекомо.

Дерин почувства тремор под краката си, свали едната си ръкавица и приклекна, за да постави длан върху ледените дорсални люспи. Нисък стон разтресе въздушния звяр. Части от разпадащия се самолет се врязваха в Левиатан и разкъсваха меката му мембрана. Дерин затвори очи.

Само една искра и щяха да лумнат като огромна огнена топка.

Тя чу вик. Г-н Ригби се препъваше надолу по фланга на кораба, стиснал корема си.

— Ранен е! — кресна Нюкърк.

Ригби направи още няколко олюляващи крачки, а после падна на колене, като отскочи леко от мембраната. Нюкърк хукна натам, но някакъв инстинкт накара Дерин да не помръдва от мястото си.

Целият кораб вече се накланяше напред, гмуркайки се отново право надолу. Миризмата на водород я заля.

Г-н Ригби се свлече надолу по фланга — гравитацията го беше хванала. Пързалянето се превърна в търкаляне.

Дерин направи крачка напред, после погледна надолу към въжето, което я свързваше с другите двама.

— Да му се не види!

Ако старшият паднеше от другата страна, щеше да повлече и Нюкърк с него. А след това и Дерин щеше да го отнесе като мушица на върха на жабешки език. Огледа се за нещо, към което да се върже, но въжетата в краката й бяха изпокъсани и разтеглени.

— Нюкърк, върни се тук!

Момчето спря за миг, докато гледаше как г-н Ригби се отдалечава. После се обърна — лицето му просветна в разбиране. Ала беше твърде късно — въжето, което го свързваше с г-н Ригби бързо се опъваше.

Нюкърк надигна безнадежден поглед към Дерин, а ръката му се насочи към ножа, вързан на колана му.

— Не! — извика Дерин.

После осъзна какво трябва да прави.

Обърна се и хукна в обратната посока, мятайки се надолу към противоположната страна на кораба. Лавирайки между хора и хрътки, Дерин скочи възможно най-високо в нощното небе оставяйки мембраната да се изплъзне под краката й.

Опването на въжето я преряза като ритник през стомаха, а осигурителната сбруя се впи в раменете й. Претърколи се като топка, щом тялото й се удари в мембраната на фланга и й изкара въздуха.

Подскочи и спря, после осъзна, че се плъзга обратно нагоре по въздушния звяр. Ригби сигурно бе издърпал Нюкърк зад себе си — теглото на двамата я теглеше обратно към гръбнака!

Опитваше се да хване някое от въжетата, които профучаваха покрай нея и най-после успя да сграбчи едно и да се спре. Ала осигуровката й вече опъваше много силно, а сбруята изстискваше въздуха от дробовете й.

После въжето изведнъж се отпусна, а Дерин погледна с ужас нагоре. Дали се беше разкъсало? Дали Нюкърк беше отрязал своето въже?

Върху гръбнака група мъже бяха хванали нейната осигуровка, докато се бореха с нещо от другата страна на кораба. Издърпваха Нюкърк и ранения старши обратно горе.

Дерин въздъхна с облекчение и затвори очи. Хвана се здраво за такелажа, доверявайки се само на собствените си ръце, за да не се изтърколи в тъмното небе.

Когато корабът се наклони отново под нея, обаче, тя погледна надолу и осъзна, че само две ръце нямаше да са достатъчни.



Падаха.

Алпите издигаха върхове към кораба, а най-високите бяха само на няколкостотин фута под тях. Почти целите бяха покрити със снежно одеяло, с изключение само на няколко тъмни стърчащи скали, подобни на черни зъби, които търпеливо очакваха своята жертва.

Раненият Левиатан бавно се разбиваше.



Двадесет и едно

Старият замък се извисяваше върху един каменист склон — големи преспи осветен от луната сняг отрупваха полуразрушените му стени, а прозорците бяха тъмни и зееха зловещо. Бойниците му блестяха, вледенени сред кристалния мразовит въздух, а неравните им очертания се сливаха със скалите отзад.

Алек се дръпна от визьора.

— Какво е това място?

— Помните ли пътуването на баща ви до Италия? — попита граф Волгер. — За да търси нова ловна хижа?

— Разбира се, че помня — отговори Алек. — И вие отидохте с него, а аз прекарах четири разкошни седмици без уроци по фехтовка.

— Необходима жертва. Истинската ни цел беше да купим тази купчина стари камъни.

Александър оглеждаше замъка с критичен поглед — купчина стари камъни беше точният израз. Приличаше повече на свлачище, отколкото на крепост.

— Но това беше преди две лета, Волгер. Кога сте започнали да планирате бягството ми?

— От деня, в който баща ви се ожени за обикновена жена.

Алек игнорира пренебрежението към майка му; подробностите около рождените му права сега нямаха никакво значение.



— И никой друг не знае за това място?

— Огледайте се. — Граф Волгер затегна кожената си яка. — Замъкът е бил изоставен още по време на Големия глад[7].


— Преди шестстотин години — рече тихо Алек, а дъхът му се виеше към луната.

— Алпите тогава са били по-топло място. Ето там е имало процъфтяващ град. — Графът посочи към планинския проход пред тях, който светеше в бяло под почти пълната луна. — Но ледникът е погълнал цялата долина преди векове. Сега е просто пустош.

— Предпочитам пустошта пред още една нощ в тази машина — обади се Клоп, треперейки в кожуха си. — Обожавам самоходите си, но никога не съм си падал по това да живея в тях.

Волгер се усмихна.

— Този замък предлага неочаквани удобства, сами ще разберете.

— Всяко място с камина ще свърши работа — каза Алек и постави студените си уморени ръце върху контролните лостове.


Отвътре малкият замък не изглеждаше толкова зле.

Покривите под одеялото от сняг бяха ремонтирани скоро. Външните стени бяха наполовина разрушени, но камъните във вътрешния двор бяха здрави и удържаха тежестта на Бурехода, докато се промушваше през портата. Покрай вътрешните стени бяха наредени купове дърва, а конюшните бяха пълни с провизии: пушени меса, бурета със зърно, че дори спретнати купчинки военни порциони.

Алек се вторачи в безкрайните редове от консерви.

— Колко дълго ще останем тук?

— Докато цялата тази лудост не приключи — отвърна Волгер.

Под "тази лудост" имаше предвид войната, разбира се. А войните можеха да траят години… дори десетки години. Снегът се завихряше през отворените врати на конюшните и по пода… а беше едва началото на август.

Какво ли щеше да е посред зима?

— С баща ви се подготвихме много щателно — каза Волгер, очевидно доволен от себе си. — Имаме лекарства, кожи, цяло помещение с оръжия и изба с отлично вино. Нищо няма да ни липсва.

— И една вана нямаше да е зле — обади се Алек.

— Ако не се лъжа, имаме и вана.

Алек примигна.

— Е, това е добра новина. Може би и някой друг прислужник да затопли водата?

Волгер направи жест към Бауер, който вече сечеше дърва.

— Но вие си имате нас, Ваше височество.

— Вие сте по-скоро семейство, отколкото прислуга — вдигна рамене Алек. — Всъщност единственото семейство, което имам.

— Все още сте Хапсбург. Не забравяйте това.

Алек погледна към Бурехода, приклекнал на двора. На предната му броня беше поставен фамилният герб — двуглав орел, съставен от механични части. Докато Алек растеше, този символ го заобикаляше навсякъде — върху флагове, мебели, дори върху джобовете на пижамата му — напомняше му за това кой е той във всеки един момент. Ала сега го изпълваше само с отчаяние.

— Да, чудно семейство — промълви той горчиво. — Лишиха ме от рожденото ми право от самото начало. А преди пет седмици прачичо ми поръча убийството на родителите ми.

— Не можем да сме сигурни, че императорът стои зад това. А колкото до вас… — графът замълча.

— Какво има, Волгер? — Алек никак не се чувстваше в настроение за мистерии и загадки. — Обещахте да ми разкажете всичките си тайни, когато стигнем Швейцария.

— Така е, но не мислех, че ще успеем — тихо каза Волгер. — И все пак, предполагам, че е време да узнаете истината. Последвайте ме.

Алек хвърли един поглед на останалите мъже, които усилено разтоварваха самохода в мрака. Очевидно тайната не беше за ушите на всички.

Последва Волгер по едно каменно стълбище, което се виеше покрай вътрешната стена и водеше към единствената кула на замъка. Кулата имаше обикновен заоблен парапет, издаден над скалата, по-нисък от покрива на конюшните, но с добър изглед върху долината.

Сега разбираше защо Волгер и баща му бяха избрали това място. Петима души и един Буреход можеха да го защитават срещу малка армия, ако някой изобщо успееше да ги открие там. Леденият вятър вече навяваше снежен прах върху гигантските стъпки на самохода и постепенно изтриваше всичко, което можеше да издаде, че са тук.

Волгер насочи поглед към ледника с ръце дълбоко потънали в джоба.

— Ще позволите ли да бъда откровен?

Алек се засмя.

— Чувствайте се освободен от обичайната си тактичност.

— Така и ще направя — отвърна Волгер. — Когато баща ви реши да се ожени за Софи, аз бях от онези, които се опитаха да го разубедят.

— Значи трябва да съм благодарен за съществуването си на липсата ви на убедителност.

— Няма защо. — Волгер се поклони официално. — Но трябва да разберете, Алек, ние просто се опитвахме да предотвратим разрива между баща ви и чичо му. Наследникът на една империя не може просто да се ожени за онази, която му харесва. Баща ви очевидно нямаше намерение да ни послуша и затова най-доброто нещо, което можехме да направим, бе компромисът — неофициален брак.

— Много любезен начин да го наречете. — Официалният термин бе морганатичен брак, което винаги му бе звучало като някаква болест.

— Но винаги има начин да се уредят подобни договорни отношения — продължи Волгер.

Алек кимна бавно и си припомни обещанията на родителите си.

— Татко винаги казваше, че Франц Йозеф ще се предаде в крайна сметка. Явно не е осъзнавал колко много императорът мразеше майка ми.

— Не разбираше, наистина. Но баща ви осъзнаваше нещо много по-важно, а то беше, че един обикновен император няма последната дума по тези въпроси.

Алек погледна към Волгер.

— Какво искате да кажете?

— По време на онова пътуване преди две лета ние не просто обикаляхме стари замъци. Отидохме в Рим.

— Нарочно ли говорите така объркано, графе?

— Забравяте ли фамилната си история, Алек? Преди съществуването на Австро-Унгария, кои са били Хапсбургите?

— Владетелите на Свещената Римска империя — издекламира послушно Алек. — От 1452-ра до 1806-та. Но какво общо има това с родителите ми?

— Кой е коронясвал императорите на Свещения Рим? Чие слово ги е превръщало в кралски особи?

Алек присви очи.

— Да не би да ми казвате, графе, че сте се срещнали с Папата?

— Баща ви се срещна с него. — Волгер извади един кожен калъф за свитък от джоба на кожуха си. — Резултатът бе това разрешение — узаконяване на брака на родителите ви. Само при едно условие — ако баща ви запази това в тайна до смъртта на стария император.

Алек се вторачи в калъфа. Кожата бе красиво обработена, украсена с кръстосаните ключове на папския печат. Но дори и така изглеждаше прекалено малък, за да може да предизвика толкова големи промени.

— Сигурно се шегувате.

— Подписан е пред свидетели и е подпечатан с олово. С волята на небесата този документ ви посочва за наследник на баща ви. — Волгер се усмихна. — Доста по-впечатляващо от няколко златни кюлчета, нали?

— Един документ ми дава цяла империя? Не ви вярвам.

— Можете да го прочетете, ако желаете. В крайна сметка латинският ви е по-добър от моя.

Алек се извърна, стиснал здраво парапета. Едно остро ръбче от счупен камък се впи в пръстите му. Изведнъж стана прекалено трудно да диша.

— Но… всичко това се е случило преди две години? Защо татко не ми каза нищо?

Волгер изсумтя.

— Александър, не поверявате най-голямата тайна на империята на едно нищо и никакво момче.

Нищо и никакво момче… Лунната светлина върху снега внезапно стана прекалено ярка и Алек стисна очи, чувствайки как нишката на целия му живот се разплита вътре в него. Винаги бе неканен гост в собствения си дом, а баща му не беше в състояние да му остави каквото и да било; далечните му роднини мечтаеха никога да не се бе раждал. Дори майка му — самата тя бе причината за всичко това. Тя му бе коствала цяла империя и някъде много дълбоко този факт винаги бе стоял помежду им.

Как бе възможно адът, който бе определял целия му живот досега, да изчезне така внезапно?

Отговорът бе, че не бе изчезнал. Празнината все още, го изпълваше.

— Прекалено късно е — рече. — Родителите ми са мъртви.

— Което ви нарежда като пръв претендент за трона. — Графът вдигна рамене. — Прачичо ви може би не знае за наличието на това писмо, но това не променя закона.

Никой не знае за него! — извика Алек.

— Искрено ми се иска да беше така. Но вие сам видяхте колко целенасочено ни преследваха. Германците трябва да са разбрали някак. — Графът бавно поклати глава. — Предполагам, че Рим е пълен с шпиони.

Алек взе калъфа и сви юмрук около него.

— Значи това ще да е причината за това, че родителите ми бяха… — За миг му се прищя да го хвърли от бойниците.

— Това не е вярно, Алек. Баща ви бе убит, защото бе човек на мира, а германците искаха война. Вие просто сте последица, за която трябва да се погрижат.

Алек си пое дълбоко въздух, опитвайки се да се вмести някак в тази нова реалност. Всичко, което се бе случило през последните две години — всички планове на баща му, трябваше да се преразгледат през призмата на това.

Странно, но най-много го тревожеше една съвсем дребна подробност.

— През цялото това време, Волгер, вие се държахте с мен като с…

— Със сина на една придворна дама? — усмихна се Волгер. — Необходимата заблуда.

— Моите поздравления — отвърна Алек с бавен и равен тон. — Бяхте много убедителен.

— Аз съм ваш покорен слуга — Волгер пое ръката на Алек в своите и се поклони. — А вие доказахте, че сте достоен за името на баща си.

Алек се отдръпна.

— И какво ще правим с това… парче хартия? Как ще уведомим за това хората?

— Няма да ги уведомяваме — отвърна Волгер. — Ще спазим обещанието на баща ви и няма да кажем нищо, докато не почине императорът. Той е възрастен човек, Алек.

— Но докато ние се крием, войната продължава.

— Боя се, че е така.

Алек се извърна. Мразовитият вятър все още духаше в лицето му, но той едва го усещаше. Беше прекарал целия си живот в мечти за империя, но никога не бе осъзнавал, че цената за това може да е толкова висока. Не само родителите му, а и самата война.

Спомни си войника, който беше убил. През следващите години щеше да има още хиляди убити — десетки хиляди. А той нямаше да може да стори нищо, освен да се крие тук в снега, стиснал парченце хартия.

Тази мразовита пустош бе неговото царство сега.

— Алек — повика го меко Волгер, хващайки ръката му. — Чуйте…

— Мисля, че чух достатъчно за една вечер, графе.

— Не, чуйте. Чувате ли това?

Алек се вторачи в мъжа, после въздъхна и отново затвори очи. Чуваше се как Бауер цепи дърва, чуваше се воят на вятъра, пукането на металните части на Бурехода, които се охлаждаха след прехода. И някъде на ръба на тази картина… тътенът на двигатели.

Ококори очи.

— Самолети?

Волгер поклати глава.

— Не и на тази височина. — Наведе се над парапета и огледа долината, докато си мърмореше под нос. — Не може да са ни проследили. Просто не е възможно.

Но Алек бе сигурен, че звукът идва от въздуха. Присви очи срещу ледения вятър, докато най-после не забеляза нещо, което приемаше все по-ясни форми в лунното небе. Но онова, което виждаше, нямаше никакъв смисъл.

Беше огромно — като дредноут, носещ се във въздуха.



Двадесет и две

— Това е цепелин! — извика Алек. — Открили са ни!

Графът погледна нагоре.

— Въздухоплавателен съд е, няма съмнение. Но никак не ми звучи като цепелин.

Алек се намръщи, заслушан напрегнато. Други шумове — колебливи и нелепи, се дочуваха над далечния тътен на двигателите — писъци, свирки, цвърчене — като менажерия, пусната на свобода.

На кораба му липсваше и симетрията на цепелина — предната част бе доста по-голяма от задната, а повърхността бе неравна и нашарена в различни цветове. Облаци от малки крилати форми пърхаха около него, а кожата му светеше с неземно зеленикаво сияние.

И тогава Алек забеляза грамадните очи…

— Дявол да го вземе! — изруга. Това не беше никаква машина, а Дарвинистко творение!

И преди беше виждал чудовища, разбира се — говорещи гущери из модните салони в Прага, някое и друго измислено животно по пътуващите циркове, но нищо толкова гигантско като това. Беше като една от онези военни играчки, която сякаш се бе съживила, ала хиляда пъти по-голяма и по-невероятна.

— Какво търсят Дарвинистите тук? — попита тихо той.

Волгер посочи.

— Изглежда бягат от опасност.

Очите на Алек проследиха жеста — забеляза следите от куршуми по фланга на създанието, които проблясваха със зелена светлина. По такелажа, който висеше от двете страни на кораба, пълзяха хора — някои бяха ранени, други ремонтираха. А сред тях сновяха някакви неща, които не бяха хора.

Когато корабът мина почти над главите им, Алек почти се скри зад парапета. Ала екипажът като че беше прекалено зает, за да забележи нещо под себе си. Звярът бавно се обърна, докато кацаше, снижавайки се под нивото на планините от двете страни.

— Дали това безбожно нещо ще кацне? — попита Алек.

— Изглежда нямат избор.

Огромното създание се плъзна към бялата шир на ледника — единственото място, което изглеждаше достатъчно голямо за кацане. Дори и ранено, то се приземи леко като перце. Алек задържа дъха си няколкото дълги секунди, през които съществото балансираше над снега.

Крушението се разгърна бавно. Около звяра се надигнаха бели облаци сняг, а кожата му се къдреше на вятъра. Алек забеляза неколцина мъже, които изпадаха от местата си по горната част, но бяха твърде далеч, за да се чуят виковете им, дори и през чистия студен въздух. Корабът продължи да се плъзга все по-надалеч, докато черните му очертания не изчезнаха зад бяла пелена.

— Най-високата планинска верига в Европа, а войната ни настига толкова бързо. — Граф Волгер поклати глава. — В какво време живеем.

— Смятате ли, че ни видяха?

— В целия този хаос? Не мисля. А и тази наша развалина едва ли прилича на нещо определено от далеч, дори посред бял ден. — Графът въздъхна. — Все пак — никакъв огън за домашни нужди за известно време. Трябва да определим и стража, докато не си тръгнат.

— Ами ако не си тръгнат? — попита Алек. — Ако не могат?

— Няма да издържат дълго — отвърна Волгер безразлично. — Няма нищо за ядене на този ледник, нямат подслон, нито пък гориво за огън. Само лед.

Алек се обърна и се загледа в него.

— Но ние не можем да оставим тези хора да умрат!

— Позволете да ви напомня, че те са ваши врагове, Алек. Само защото германците ни преследват, не значи, че Дарвинистите са наши приятели. На този кораб сигурно има стотина души! Може би достатъчно, за да превземат замъка. — Гласът на Волгер омекна, докато гледаше към небето. — Да се надяваме, че няма да дойде помощ. На дневна светлина самолет отгоре ще означава катастрофа.

Алек отново погледна към другата страна на ледника. Снегът, който се надигна при катастрофата, се уталожваше около кораба и разкри, че звярът лежи на една страна, като изхвърлена на брега риба. Зачуди се дали Дарвинистките творения умираха от студ толкова бързо, колкото естествените животни. Или хората.

Стотина души…

Погледна надолу към конюшните — имаше достатъчно храна за малка армия. И лекарства за ранените, кожи и дърва за огрев.

— Не можем просто да седим тук и да гледаме как умират, графе. Независимо дали са врагове или не.

— Не ме ли слушахте? — извика Волгер. — Вие сте наследник на трона на Австро-Унгария. Дългът ви е към империята, а не към хората на ледника.

Алек поклати глава.

— В момента няма какво особено да направя за империята.

— Все още не. Но ако съхраните живота си, достатъчно скоро ще се сдобиете със силата, необходима да спрем тази лудост. Не забравяйте — императорът е на осемдесет и три, а войните не са благосклонни към старите хора.

С тези последни думи гласът на Волгер се пречупи и изведнъж самият той се състари невероятно, сякаш последните пет седмици най-после го бяха настигнали. Алек преглътна отговора си, припомняйки си какво бе пожертвал Волгер — дома си, позицията си, как се бе превърнал в обект на преследване, как прекарваше безсънни нощи до радиото. И когато най-после бяха на сигурно място, това гнусно животно просто падна от небето, заплашвайки да провали толкова години на подготовка.

Нищо чудно, че искаше да забрави за въздушния звяр, умиращ сред снеговете на няколко километра от замъка.

— Разбира се, Волгер. — Алек взе ръката му и го поведе надолу от студената и ветровита тераса на кулата. — Ще наблюдаваме и ще чакаме.

— Най-вероятно ще поправят безбожното създание — каза Волгер на стълбището. — И ще ни оставят тук, без да се замислят много.

— Несъмнено.

Докато пресичаха двора, Волгер внезапно спря Алек с болезнено изражение на лицето.

— Щяхме да им помогнем, ако можехме. Но тази война ще превърне целия континент в развалини. Разбирате това, нали?

Алек кимна и поведе графа към голяма зала на замъка, където Бауер струпваше дърва в камината. Като видя храната подготвена за готвене, Волгер въздъхна уморено и съобщи на останалите мъже за падналия въздухоплавателен съд — още седмица без огън и дълги, мразовити дежурства на стража всяка нощ.

Но храната в замъка, дори и студена, беше удоволствие след всички онези забъркани на крак в долната част на Бурехода закуски. Складовете криеха късчета разкош, какъвто не бяха вкусвали от седмици — пушена риба за вечеря, сушени плодове и компот от праскови за десерт. Виното беше отлично и когато Алек предложи да поеме първата смяна, останалите вдигнаха продължителен тост в негова чест.

Никой не повдигна и дума да спасят хората от кораба. Може би останалите трима смятаха, че чудовищното създание ще полети отново. Не бяха видели дупките от куршуми по фланга, нито пък мъжете, които висяха ранени и бездиханни по такелажа. Говореха като войници, обсъждайки как да защитят замъка от въздушна атака. Бауер и Клоп спореха дали оръдието на Бурехода ще може да се насочи достатъчно нависоко, че да уцели самолет.

Алек слушаше и наблюдаваше. Беше спал почти през целия ден и бе поел управлението едва след залез-слънце, когато очите на Клоп вече се предаваха. Дори нямаше полунощ, а щеше да се зазори още преди да почувства нуждата за сън. Само че другите бяха изтощени от цял ден пътуване и от смразяващия студ.

Щом заспаха, Алек тихичко се качи до парапета на кулата.

Корабът лежеше като мрачна купчина върху безизразната белота на ледника. Сега изглеждаше по-малък, сякаш бавно се свиваше. Не се виждаха огньове или лампи, само зеленото сияние, което бе забелязал по-рано. Миниатюрни светли петънца се движеха по останките, като зелени светулки, летящи около огромните рани на гиганта.

Алек потрепери. Беше чувал ужасни истории за Дарвинистките създания — неестествени комбинации между тигри и вълци, митични чудовища, говорещи и дори разумни като хората животни, които обаче нямаха души. Бяха му разказвали, че след създаването на тези безбожни творения, духовете на демони завладявали телата им — чистото зло от плът и кръв.

Разбира се, бяха го учили и на това, че императорът е мъдър и добър, че австрийският народ го обича и че германците са техни съюзници.

Алек се спусна по стълбите на кулата и на пръсти мина покрай спящите мъже към складовете. Лесно откри медицинските комплекти — осем торбички, отбелязани с червени кръстове. Взе три, но реши да не се товари с храна. Това можеше да стане и по-късно, ако корабът наистина бе лошо ранен.

Преоблече се в селските си дрехи, отказа се от кожусите си и избра най-парцаливото кожено палто, което успя да намери. От оръжейната стая взе автоматичен пистолет Щаер и два пълнителя с по осем куршума. Не беше точно оръжието, което ще носи един швейцарски селянин, но Волгер беше прав за едно нещо — все пак бяха във война, а Дарвинистите бяха техни врагове.

Най-накрая избра чифт снегоходки. Алек не беше сигурен как точно щяха да му помогнат тези джунджурии, но Клоп се беше зарадвал, когато ги бе видял — развика се нещо за планинските походи по време на Балканските войни.

Желязното резе на портата се плъзна тихо настрани, а огромната врата се отвори широко само с леко побутване. Беше толкова просто да се измъкне навън, хвърляйки на вятъра цялата извоювана с толкова труд безопасност. Със сигурност му се струваше по-благородно от това да се крие вътре, в очакване да наследи империята.

След половин километър сред снега, Алек осъзна, че най-после бе успял да се измъкне под носа на стария си преподавател по фехтовка.


* * *


Снегоходките изглеждаха нелепо, като тенис ракети прикрепени за ботушите му. Но пък вършеха работа и предпазваха краката му от затъване през крехката коричка в дълбокия сняг отдолу. Дългите му плъзгащи се стъпки бързо го отвеждаха по стъпките на Бурехода, докато не се отдалечи дотолкова, че следите му вече не се виждаха от стените на замъка.

Беше леко да се движи по гладкия ледник и след час вече бе достатъчно близо, за да чува виковете на Дарвинистите, докато работеха по ранения си кораб. Изкачи се по ръба на равнината, докато не стигна до една издатина с изглед към огромния силует на леда.

Алек застана на ръба, смаян от гледката под себе си.

Катастрофата приличаше на късче от ада, успяло да изплува на повърхността. Ята от крилати твари се виеха около вдлъбнатините на спаружващия се балон с газ. Членовете на екипажа се носеха по кожата на големия звяр, придружени от странни шесткраки кучета, които душеха и риеха с лапи при всяка дупка от куршум. Зелените светлинки, които бе видял още от замъка, покриваха цялото тяло на животното. Лазеха, като светещи личинки по къс сурово месо.

А вонята! На развалени яйца и зеле, наред с някаква солена миризма, обезпокоително напомняща на рибата, с която беше вечерял. Алек се зачуди за миг дали германците не бяха прави в крайна сметка. Тези безбожни зверове бяха сами по себе си обида за природата. Може би си заслужаваше да водят война и да отърват света от тях веднъж завинаги.

И въпреки това не можеше да откъсне поглед от създанието. Дори ранено и проснато така безпомощно, изглеждаше могъщо — по-скоро нещо митично, отколкото създадено от човешка ръка.

Появиха се четири лъча от прожектори, които осветиха фланга на съществото. Сега Алек можеше да види защо звярът се бе търколил на една страна по време на катастрофата — гондолите, които висяха от долната му част, бяха избегнали участта да бъдат смазани под тежестта му върху снега.

Събирайки смелост, той се спусна към ледника и се насочи към неосветената страна на животното. Само неколцина мъже се трудеха там, въпреки че повредите не изглеждаха да са по-маловажни. Като се приближаваше все по-близо, Алек пристъпваше леко и само снегоходките му шумоляха в мрака.



Докато се прокрадваше по дължината на кораба, зеленото сияние като че ли капеше като кръв върху леда. Беше сигурно, че звярът умира.

Беше глупаво от негова страна да мисли, че ще може да помогне. Може би трябваше да остави лекарствата някъде наблизо и да се измъкне…

От сенките се чу леко стенание.

Алек се промъкна по-близо, а въздухът около него се затопляше с всяка крачка. Стомахът му се преобърна. Та това беше живата топлина от тялото на създанието! Борейки се с гаденето в себе си, направи още няколко крачки напред, като се опитваше да не гледа към зелените светлинки, които лазеха под кожата на съществото.

Един млад авиатор лежеше в мрака, притиснат към тялото на звяра. Очите му бяха затворени, а от носа му течеше кръв.

Алек приклекна и пролази до него.

Това беше просто момче с фини черти и светло кестенява коса. Яката на летателния му костюм беше запечена от кръв, а лицето му изглеждаше смъртно бледо на фона на меката зелена светлина. Явно бе лежал сгърчен върху леда през всичките часове от падането, а топлината на гиганта бе съхранила живота му.

Алек отвори една от медицинските торбички, ровейки измежду шишенцата с ароматни соли и спирт за втриване.

Раздвижи солите под носа на момчето.

— Да му се не види! — изкряка то на висок глас, отваряйки очи с примигване.

Алек се намръщи и се зачуди дали бе чул правилно.

— Добре ли сте? — осмели се да попита на английски.

— Малко ми се е размътила тиквата — отвърна момчето, потривайки главата си. Бавно седна, оглеждайки пейзажа наоколо, а изцъклените му очи се разшириха от удивление. — Скапана работа! Лошо се приземихме май, а? Горкото зверче май е станало на смачкана развалина.

— И ти самият си доста смачкан — рече Алек, отвъртайки капачката на спирта за втриване. Навлажни една марля и я притисна към лицето на момчето.

— Оох! Спри! — Момчето избута марлята и седна изправен, но вече с по-бистър поглед. Подозрително изгледа снегоходките на Алек. — А ти кой си, всъщност?

— Дойдох да помогна. Живея наблизо.

— Тук горе? В тоя скапан сняг?

— Да. — Алек прочисти гърло и се зачуди какво да каже. Винаги се бе оправял безнадеждно зле с лъжите. — В нещо като село.

Момчето присви очи.

— Я чакай малко — приказваш като Машинист!

— Ами… сигурно. В тази част на Швейцария използваме диалект на немския.

Момчето го загледа още известно време, после въздъхна и потърка глава.

— Хубаво, швейцарец си. Катастрофата сигурно ми е размътила ума. За момент реших, че може да се един от ония нещастници, дето ни свалиха.

Алек надигна вежда.

— А после съм се приземил тук, за да се погрижа за кървавия ти нос?

— Абе нали ти казах вече, че беше леко тъпо да си го помисля — отвърна момчето, грабвайки напоената със спирт марля от ръката на Алек. Притисна я към носа си и се смръщи. — Но благодаря за грижите. Голям късмет, че се появи, иначе задникът ми щеше да се смръзне в тоя клинч!

Алек надигна отново вежда и се зачуди дали момчето винаги си говореше така или просто още не бе дошло на себе си, от катастрофата. Дори облян в кръв и покрит с рани, имаше странно наперено излъчване, сякаш се разбиваше с гигантски кораби всеки ден.

— Да — рече Алек. — Замръзналият ти задник щеше да е неприятен инцидент.

Момчето се усмихна.

— Ще помогнеш ли?

Хванаха се за ръце и се издърпаха заедно нагоре, като момчето все още не можеше да се държи съвсем добре на краката си. Ала, когато се закрепи, се поклони триумфално, издърпа ръкавицата си и протегна ръка.

— Кадет Дилан Шарп, на вашите услуги.



Двадесет и три

Дерин изчака странното швейцарче да отвърне на жеста й. След миг колебание той най-после протегна ръка.

— Казвам се Алек — рече. — Приятно ми е да се запознаем.

Дерин се усмихна, въпреки че я болеше главата. Момчето трябва да беше на нейните години, с червеникава коса и остри, красиви черти. Коженото му палто — вероятно страшно модно някога, сега бе пълен парцал. Тъмно зелените му очи се оживяваха от някаква нервност, сякаш бе готов да се обърне и да избяга върху нелепите си обувки.

Много е странно всичко това, помисли си Дерин.

— Сигурен ли си, че всичко е наред? — попита Алек. Английският му беше адски правилен, дори и с машинистки акцент.

— Достатъчно добре — отвърна Дерин. Потропваше с крака и се чудеше кога ще започне да отшумява това замайване. Тиквата й се беше размътила, това беше сигурно. Не можеше да си спомни точния момент на падането, само спускането — вдигналите се облаци сняг, претъркулването на кораба, което заплашваше да я смаже, ако не се изкатери достатъчно бързо…

Дерин погледна надолу към осигурителното си въже — бе разтегнато и оръфано, но все още закрепено за такелажа. Явно звярът я беше теглил със себе си, докато се е плъзгал през снега. Ако се беше търкалял още малко, от нея щеше да е останало само мазно петно под кита.

— Малко ми е замаяно, само толкоз — добави, загледана нагоре в продупчената от куршуми мембрана. Миризмата на горчив бадем от водородните течове изпълваше и без това омаяната й глава. — Но не ми е и наполовина толкова зле, колкото на това зверче тук.

— Да, корабът ви изглежда ужасно — отвърна Алек. Беше се ококорил, сякаш за пръв път виждаше фабрикат през живота си. Може би това обясняваше нервността. — Мислиш ли, че ще успеете да го поправите?

Дерин отстъпи крачка назад, за да огледа по-добре развалината от кораба. Почти никой не работеше по десния борд. Но по гръбнака светлината на лъчовете осветяваше силуетите на мъжете, които се трудеха там. Явно гондолите се бяха извили от другата страна и затова поправките бяха започнали оттам.

Дерин разбираше, че трябва да е там и да им помага, както и да разбере какво се бе случило с Нюкърк и г-н Ригби, но чувстваше ръцете си прекалено слаби, за да се катери. Студът се бе просмукал през костите й, докато бе лежала в безсъзнание.

— В крайна сметка, сигурно да. — Очите й оглеждаха тъмния терен. — Но едва ли ще е много добре да оставаме тук прекалено дълго! Може би твоите съселяни биха могли да ни помогнат?

Момчето леко се изцъкли.

— Селото ми е доста далеч оттук. А и не разбираме нищо от въздухоплавателни съдове.

— Не, разбира се, че не. Но тук май ще има нужда от много работа. Ще ни трябват много въжета, може би и механични части. Страничните двигатели сигурно са на парчета. Вие, швейцарците, сте добри в механиката, нали?

— Боя се, че няма да можем да ви помогнем. — Алек свали няколко кожени торбички от рамото си. — Но мога да ви оставя тези. За ранените.

Подаде торбичките на Дерин. Тя отвори една и надникна вътре — превръзки, ножици, термометър в кожен калъф и дузина малки шишенца. Които и да бяха тези хора на Алек, явно знаеха какво е необходимо за планината.

— Благодаря — каза тя. — Но откъде ги имате?

— Боя се, че трябва да тръгвам. — Момчето направи крачка назад. — Очакват ме да се прибера скоро.

— Чакай, Алек! — извика тя и го накара да подскочи. Живеейки тук, сигурно не бе свикнал с непознати. Но тя не можеше да го остави да се изплъзне така. — Само ми кажи къде се намира селото ти.

— От другата страна на ледника. — Посочи с ръка към хоризонта, без да конкретизира посоката. — Доста далеч.

Дерин се замисли дали не крие нещо. Разбира се, че животът в такава мразовита пустош сигурно ти размътваше разсъдъка. Или пък тези хора бяха някакви престъпници?

— Доста странно място за село — рече тя предпазливо.

— Е, не е някакво голямо село. Само аз… и голямото ми семейство.

Дерин бавно кимна, все още усмихната. Значи сега Алек променяше историята. Та имаше ли село или не?

Той отстъпи отново.

— Виж, наистина не бива да съм толкова далеч от дома. Просто се случи, че се разхождах наоколо и видях как корабът ви се спуска.

— Разхождал си се наоколо? — повтори Дерин. — В скапания сняг? Посред нощ?

— Да. Често се разхождам нощем по ледника.

— С лекарства в чантата?

Алек примигна.

— Е, така стана този път, защото… — последва дълга пауза. — Ами, боя се, че не знам думата на английски.

— Думата за какво?

— Нали казах — не я знам! — Обърна й гръб и започна да се плъзга върху странните си свръхголеми обувки. — Сега трябва да си тръгвам.

Очевидно беше, че историята на Алек е пълна измишльотина. И откъдето и да идваше, офицерите на кораба щяха да искат да разберат това. Тръгна след него, но ботушите й пропаднаха през крехката кора и се напълниха със сняг.

— Скапана работа! — изруга тя и внезапно й се проясни смисълът на странните обувки. — Не си отивай, Алек! Имаме нужда от теб!

Момчето спря с нежелание.

— Виж какво. Ще ви донеса каквото мога, става ли? Но не бива да казваш на никого, че си ме видял. Ако дойдете да търсите семейството ми, няма да свърши добре. Не си падаме по непознати, а и може да е доста опасно.

— Опасно ли? — попита Дерин. Сигурно бяха някакви престъпници — или нещо по-лошо. Постави ръка върху джоба си и опипа свирката си.

— Смъртно опасно — повтори Алек. — Затова трябва да ми обещаеш да не казваш на никого за мен! Разбрахме ли се?

Стоеше там, вперил зелените си очи върху нейните. Дерин задържа дъха си, опитвайки се да удържи на силата на погледа му. Беше като битката с очи преди юмручен бой и предизвика трепет в стомаха й.

— Обещаваш ли? — настоя отново той.

— Не мога да те пусна, Алек — отвърна тя меко.

— Не можеш… какво?

— Трябва да докладвам за теб на офицерите. Ще искат да ти зададат няколко въпроса.

Той се ококори.

— Ще ме разпитвате?

— Съжалявам, Алек. Но сега е пълно с всякакви опасни хора и е мой дълг да съобщя на офицерския състав. — Повдигна торбичките. — Вие сте някакви контрабандисти или нещо такова, нали?

— Контрабандисти! Не ставай смешен — отвърна Алек. — Ние сме съвсем почтени хора!

— Щом сте толкова почтени — каза Дерин, — защо ми ги редиш тези врели-некипели?

— Просто се опитвах да помогна! И не знам какво е това врели-некипели! — избухна момчето и после каза нещо неприятно на немски. Завъртя се на грамадните си обувки и се скри в мрака.

Дерин извади свирката си от джоба. Леденият метал изгори устните й, докато наду няколко бързи поредици — сигналът за появата нарушители разцепи студения въздух.

Напъха обратно свирката в джоба си и закрачи тромаво след него, без да обръща внимание на снега, който се трупаше в ботушите.

— Чакай, Алек! Никой няма да ти причини болка!

Той не отговори, а продължи да се отдалечава. Дерин обаче чу викове зад гърба си и драскането от ноктите на водородните хрътки по такелажа. Животинките скачаха като зайци щом се чуеше сигнал за нарушител отвън.

— Алек, спри! Само искам да поговорим!

Момчето хвърли поглед през рамо, а очите му се разшириха от ужас при вида на хрътките. Нададе уплашен вик и забави бяг, обръщайки се отново с лице към нея.

Дерин тичаше по-силно и се надяваше да изпревари хрътките. Нямаше смисъл животинките да плашат горкия Алек до смърт.

— Само чакай там! — извика тя. — Няма смисъл да…

Гласът й секна щом видя какво държеше в ръката си Алек — черен пистолет — металът проблясваше на лунна светлина.

— Ти откачи ли? — извика тя, вдишвайки горчивия мирис на водорода. Само една искра от изстрела щеше да възпламени въздуха и да превърна кораба в огромна огнена топка.

— Не се приближавай! — кресна Алек. — И извикай тези… неща!

Дерин спря, поглеждайки към хрътките, които се приближаваха към тях по снега.

— Добре, ще ги повикам. Но не си мисли, че ще ме послушат!

Пистолетът се насочи от нея към хрътките и тя забеляза как Алек стиска зъби.

— Недей! — извика. — Ще ни подпалиш!

Ала той вече надигаше ръка и се прицелваше към най-близкото зверче…

Дерин се хвърли напред, покривайки оръжието с тялото си. Един куршум беше нищо в сравнение с огъня. Сграбчи Алек за раменете и го повлече надолу в снега.

Главата й разтроши кората на снега с пукот, което предизвика звезди пред очите й. Алек се приземи върху нея, а дулото на оръжието се заби със сила в ребрата й. Затвори очи в очакване на експлозия от агония и шум.

Той се бореше да освободи пистолета и тя го придърпа още по-силно към себе си. Ледът проряза бузата й, докато затъваха все по-надълбоко в снега, вплетени в схватка.

— Пусни ме! — извика той.

Дерин отвори очи и се взря право в неговите. Той замръзна за миг, а тя заговори бавно и ясно.

— Не. Стреляй. Въздухът е пълен с водород!

— Не искам да убивам никого. Само се опитвам да се махна оттук!

Отново започна да се боричка, а пистолетът все по-силно се притискаше към ребрата й. Дерин изпъшка. Обви ръка около оръжието и се опита да отклони дулото от себе си.

През снега се донесе ниско ръмжене и една хрътка навря продълговатата си муцуна в лицето на Алек. Той отново се скова, а ужасът източваше цвета от лицето му. Изведнъж се оказа заобиколен от всички животни, а топлият им дъх пускаше пара в мразовитата нощ.


— Няма нищо, зверчета — обади се Дерин със спокоен глас. — Ще се отдръпнете ли, само малко, моля ви? Плашите нашия приятел тук, а не искаме да дръпне скапания спусък, нали?

Най-близката хрътка надигна глава и нададе нисък вой. Дерин дочу викове — хората викаха зверчетата обратно. Около тях се напълни със зелени сенки от фенери, пълни със светлочервеи.

Алек въздъхна, а мускулите му се отпуснаха.

— Пусни пистолета — каза тя. — Моля те?

Не мога — отвърна той. — Стискаш пръстите ми.

— О… — Дерин осъзна, че ръката й е все още обвита около неговата. — Хубаво, ако те пусна нали няма да ме застреляш?

— Не бъди глупав — отговори той. — Досега да съм те застрелял, ако исках да го направя наистина.

— Глупак ли ме наричаш? Скапан пъзльо! Едва не ни вдигна всички във въздуха! Не знаеш ли как мирише водородът?

— Разбира се, че не — отговори той и я изгледа с гнусливо изражение. — Що за нелеп въпрос е това?

Тя отвърна на погледа му, а после отпусна хватката си. Момчето остави пистолета да падне и се изправи, заставайки предпазливо лице в лице с мъжете около него. Дерин скочи на крака, изтупвайки сняг от летателния си костюм.

— Какво става тук? — дойде един глас от тъмнината. Беше г-н Роланд — старшият на отговорниците по такелажа.

Дерин отдаде чест.

— Кадет Шарп докладва, сър. Бях в безсъзнание след катастрофата, а когато се свестих, това момче беше на място. Даде ми тези торбички — пълни с лекарства, както предполагам. Живее някъде в околността, но не казва къде. Опитах се да го спра за разпит, а той извади оръжие, сър!

Тя коленичи и вдигна пистолета, подавайки го гордо на г-н Роланд.

— Но аз успях да го обезвредя.

— Нищо подобно — промърмори Алек, а после се обърна към г-н Роланд. Изведнъж нервността му се бе изпарила някъде. — Настоявам да ме пуснете!

— Така ли? Веднага ли? — Г-н Роланд изгледа строго Алек, а после насочи поглед към пистолета. — Австрийски е, нали?

Алек кимна.

— Предполагам.

Дерин се вторачи в него. Значи в крайна сметка може би наистина беше Машинист?

— И откъде го имате? — попита г-н Роланд.

Алек въздъхна и кръстоса ръце.

— От Австрия. Всички се държите абсурдно. Дойдох само, за да ви донеса лекарства, а вие се отнасяте към мен като към враг.

Изкрещя последната дума и една от хрътките излая. Алек се сви и погледна ужасе`н надолу.

Г-н Роланд се засмя.

— Е, щом сте тук само, за да помогнете, значи не би трябвало нещо да ви тревожи. Последвайте ме, млади господине. Ще разнищим цялата тази история.

— Ами аз, сър? — попита Дерин. — Аз го залових!

Г-н Роланд я изгледа с онзи поглед, който всички пълноправни офицери пазеха за обикновените кадети — сякаш поглеждат към нещо върху обувката си.

— Ами, защо не занесете торбичките на учените? Вижте дали няма да им свършат някаква работа.

Дерин отвори уста да протестира, но думата "учени" я подсети за д-р Барлоу. Точно преди удара тя се беше запътила към машинното. А там беше пълно с разни джаджи и резервни части — не беше най-подходящото място, където да се преобръща човек при катастрофа!

— Тъй вярно, сър — отвърна Дерин и се насочи тичешком към кораба.

След като се извини набързо на наполовина спадналия въздушен звяр, тя се хвана за въжетата и се набра нагоре. Ръцете й трепереха и все още бяха слаби, но щеше да й отнеме сума време да заобиколи грамадното животно — затова нагоре и точка по въпроса.

Издърпа се по-нависоко, прогонвайки въпросите, които изникваха в главата й за странното момче.



Двадесет и четири

Вече на гръбнака, Дерин виждаше крушението по-добре.

Имаше хора и зверове навсякъде по фланга на кораба, а четирите лъча хвърляха сенките си в чудовищни пропорции. Главната гондола лежеше под ъгъл, наполовина увиснала от сбруята, наполовина положена в снега. Дерин се спусна надолу по въжетата и със засилка скочи на земята.

Вътре в гондолата палубите и преградите се бяха наклонили към десния борд — като в увеселителен парк — беше пълно с преобърнати мебели. Заради миризмата на водород, която се носеше навсякъде, газените лампи бяха изгасени и целият хаос бе осветен от мъждукащото зелено сияние на светлочервеите. Хората се блъскаха по наклонените коридори и изпълваха кораба с ругатни, викове и заповеди.

Дерин се промушваше и обикаляше измежду тях с надеждата да зърне Нюкърк или г-н Ригби. Висяха от тази страна на кораба, която се бе обърнала към небето, значи не беше възможно да са се разбили…

Но пък старшият изглеждаше зле ранен още преди падането. Ами ако е бил мъртъв още тогава?

Дерин преглътна мисълта и продължи да бяга. Първата й задача бе да провери дали всичко е наред с дамата-учен — едно задължение, което вече бе закъсняла да изпълни.

Спря пред машинното отделение и отвори вратата. Помещението беше нагоре с краката. Цели кутии с части се бяха преобърнали по време на крушението и подът бе покрит с метални парчета. Блещукаха на светлината на лампата с червеи, която висеше под ъгъл от тавана.

— А, господин Шарп — дочу се един глас. — Най-после се появихте.

Дерин въздъхна — наполовина от облекчение, наполовина от спомена за това колко изтощително може да бъде общуването с д-р Барлоу. Тя бе застанала в ъгъла на стаята, надвесена над мистериозното сандъче, в което се съдържаше товара й.

Таса изскочи от сенките и се хвърли към Дерин, пружинирайки щастливо на задните си крака. Тя го почеса зад ушите.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, госпожо. — Дерин посочи засъхналата кръв по яката на летателния си костюм. — Преживях малък инцидент.

Всички ние го преживяхме, господин Шарп. Мисля, че е очевидно. А сега бихте ли ми помогнали, ако обичате?

Дерин подаде торбичките.

— Простете, госпожо, но съм тук да ви помоля…

— Времето е от решаващо значение, господин Шарп. Боя се, че вашият въпрос ще трябва да почака.

Дерин понечи да спори, но забеляза, че капакът на кутията бе отстранен. Отвътре се надигаше топлина, дори няколко струйки пара, които се заизвиваха в ледения въздух. Навсякъде бе застлано с опаковъчна слама — тайната мисия на това пътуване до Константинопол най-после бе разкрита.

— Ами, предполагам, че може — отвърна Дерин. Прекоси разстоянието по наклонения под до сандъка, като внимаваше да не се подхлъзне на разпиляната слама или някое обло метално парченце. Таса подскачаше безгрижно около нея, сякаш е бил роден на склона на някой хълм.

Отне й само миг да надникне в тъмната вътрешност на кутията. Щом очите й свикнаха с тъмнината, пред погледа й се разкриха дванадесет закръглени форми, осветени слабо от лампата с червеите.

— Госпожо… това яйца ли са?

— Точно така, и то такива, които съвсем скоро ще се излюпят. — Д-р Барлоу почеса Таса по главата и въздъхна. — Или поне бяха. Повечето са счупени. Това не беше безпроблемното пътешествие, което ми обещахте, господин Шарп.

Дерин погледна по-отблизо и забеляза пукнатините по черупките, както и някаква жълтеникава течност, която сълзеше измежду тях.

— Признавам, че не беше. Но от какво са тези яйца?

— Въпреки тежкото ни положение, това си остава военна тайна. — Д-р Барлоу посочи към четирите яйца, които бяха най-близо до нея. — Тези май са живи, господин Шарп. И ако ще се опитваме да ги запазим в това състояние, ще трябва да ги държим на топло.



Дерин надигна вежда.

— Да не искате да седна да ги мътя, госпожо?

— Чудна картинка щеше да е, но не. — Д-р Барлоу зарови и двете си ръце в сламата и извади оттам две малки стъкленици, които светеха с червеникава светлина. Приличаха на бутилките с фосфоресциращи водорасли, които кадетите пускаха за проверка на височината.

Д-р Барлоу разтръска бурканчетата и сиянието се усили, а във въздуха се надигна пара. Постави ги обратно в сламата.

— Електрическата печка се счупи при катастрофата, но тези бактериални нагреватели ще запазят яйцата живи — поне засега. Номерът е да се поддържа точната температура, което няма да е никак лесно. — Посочи към бъркотията в единия ъгъл на кутията — червеникави капчици сред натрошени стъкла. — Ще трябва да почистите остатъците от този термометър, впрочем. Внимавайте с живака — много е отровен.

— Възможно ли е да използвате нов, госпожо? — Дерин бръкна в една от торбичките, които й бе дал Алек. — По случайност ми се намират няколко.

— Намират ви се термометри? — дамата-учен примигна от удивление. — Колко предвидливо от ваша страна, господин Шарп.

— Радвам се, че мога да съм от полза, госпожо. — Дерин подаде термометъра и отвори друга от торбичките. — Има още два, мисля.

Щом Дерин надигна поглед, д-р Барлоу все още се взираше в уреда.

— Редовна практика на Въздушните сили ли е да използва машинистко оборудване, господин Шарп?

Дерин се ококори. Да не се окажеше сега, че тази жена може да чете и мисли?

— Ама вие как…

— Отново подценявате набитото ми око. — Подаде й обратно термометъра. Дерин го взе и го разгледа от двете страни. Изглеждаше й напълно нормален термометър.

— Обърнете внимание на червената линия на 36.8 градуса — каза д-р Барлоу. — Това е телесна температура по Целзий. При досега ми с въоръжените сили до момента не се бе случвало да използват метричната система.

Дерин прочисти гърло.

— Е, ние не сме Машинисти, нали?

— Нито пък сте учени. — Д-р Барлоу дръпна термометъра от пръстите на Дерин. — Защо тогава червената линия не е на 98.6? Не ми приличате на машинистки шпионин, господин Шарп, освен ако не сте някой напълно некомпетентен такъв.

Дерин се опита да не издаде досадата си.

— Щях да ви кажа, госпожо, но не ми позволихте. Имаше едно странно момче… отвън на снега. От него взех комплектите.

— Момче? И позволете да предположа, че се е взел от нищото, понесъл сноп термометри.

— Ами да, малко или много. Когато се свестих след крушението, той просто беше там.

— Трудно ми е да повярвам на тази история, господин Шарп. — Д-р Барлоу постави хладната си длан върху синината около окото на Дерин. — Май сте си ударили главата доста силно?

— Не е проблемът в главата ми, госпожо. Целият този планински връх е проблемът. Едно момче се появи от нищото! Казва се Алек.

Д-р Барлоу си размени изпълнен със съмнение поглед с Таса.

— Господин Шарп, и двамата знаем, че не се гнусите да послъгвате.

Дерин зяпна срещу жената, сякаш я бе ударила с мокър парцал.

— Може и да съм подвел Силите за някои свои… особености, когато постъпвах, но това не значи, че ще лъжа под път и над път, без основателна причина!

— Е добре, ако ми казвате истината, значи този "Алек" трябва да е доста интересна особа. — Д-р Барлоу отново взе термометъра, разтръска го и го пъхна в сламата. — Каза ли къде живее?

— Не съвсем. — Дерин се смръщи, докато се опитваше да си спомни точните думи на Алек. — Първо спомена някакво село, но говореше предимно за семейството си. Обзалагам се, че са престъпници… или може би шпиони. Сякаш беше нервен през цялото време, подскачаше като нашия Таса. После ми насочи пистолет и щеше да ни направи всички на парчета! Но аз успях да му го избия от ръцете.

— Какъв късмет — рече д-р Барлоу разсеяно, сякаш бе свикнала ежедневно да я спасяват от ужасяваща смърт. Протегна се към една от торбичките и извади съдържанието на пода. — Полеви превръзки, турникет… не, Таса, това не е за душене… дори скалпел.

— Доста претенциозно като за малко селце на върха на планината — каза Дерин. — Не мислите ли?

Д-р Барлоу вдигна една кутия и загледа етикета с присвити очи.

— А това носи знака на двуглавия орел — австрийски военен предмет.

Очите на Дерин се удвоиха.

— Не сме много далеч от Австрия, госпожо. Но Швейцария би трябвало да е неутрална!

— Технически погледнато, господин Шарп, и ние нарушаваме този неутралитет. — Д-р Барлоу завъртя скалпела в ръката си и острието му проблесна. — Това е много тревожна новина. Но вярвам, че скоро отново ще потеглим, нали?

— Съмнявам се, госпожо. Корабът е тотален погром.

— Но сигурно ще тръгнем щом поправят кожата и ще продължим с ремонтите някъде на по-топло място? Яйцата ми няма да издържат дълго на този студ.

Дерин понечи да каже, че не е сигурна, понеже бе в безсъзнание след падането. Ала д-р Барлоу сякаш не беше в настроение за празни приказки. А от онова, което бе видяла отгоре, отговорът беше очевиден.

— Не и в близките няколко дни, госпожо. Изгубили сме половината водород, поне.

— Разбирам — отвърна дамата-учен, свличайки се надолу по стената на сандъка с товара. Придърпа Таса по-близо към себе си, а бледото й лице бе осветено от зеленото мъждукане на лампата. — Тогава се боя, че никога няма да си тръгнем оттук.

— Не бъдете глупава, госпожо. — Дерин си спомни за това как им представяше винаги ситуацията г-н Ригби. — Този кораб не е някакъв машинистки механизъм. Той е живо същество. Може да си създаде колкото водород пожелае. Повече се тревожа за двигателите.

— Боя се, че не е толкова просто, господин Шарп. — Д-р Барлоу посочи през наклоненото помещение към люка. — Надникнахте ли навън?

— Да, бях там половината нощ! — Дерин си спомни странната дума, която момчето бе използвало. — Казват му ледник, госпожо.

— Запозната съм с концепцията — отвърна д-р Барлоу. — Огромен пласт лед, безжизнен колкото самите полюси. Колко високо в планината мислите, че се намираме?

— Ами, Машинистите ни удариха на осем хиляди фута. Може да сме се снижили с хиляда-две хиляди, преди да се ударим в снега…

— Доста над зоната с дърветата — каза меко д-р Барлоу. — Пчелите на дядо ми няма да открият много нектар тук, нали?

Дерин се намръщи. Не бе видяла и едно живо същество сред снежната пустош. Което означаваше, че нямаше цветя за пчелите, нито пък насекоми за прилепите.

— Ами ястребите и другите хищници, госпожо? Могат да летят доста надалеч, за да ловуват.

Д-р Барлоу кимна.

— Може и да намерят плячка в близката долина. Но Левиатан се нуждае от повече от няколко мишки и зайци, за да се излекува. Това място е биологична пустош, изпразнена от всяко нещо, необходимо за оцеляването му.

Дерин искаше да спори, но корабът трябваше да яде, за да оздравее — както всяка природна твар. А сред тази огромна снежна шир нямаше и шепа храна.

— Значи искате да кажете, че няма какво да направим?

— Не съм казала това, господин Шарп. — Д-р Барлоу се изправи и посочи купчината шишенца на пода. — Първо трябва да осигурим на яйцата подходящата температура. Хайде разтърсете ги тези нагреватели.

— Веднага, госпожо!

— А после бих искала да се срещна с това ваше мистериозно момче.



Двадесет и пет

Алек беше нещастен, унизен и изтощен. Но не можеше да спи — беше прекалено студено.

Навсякъде в ранения кораб имаше счупени прозорци и дупки от куршуми, а по наклонените коридори се гонеха ледени ветрове. Дори в каютата на Алек, която бе със заключена врата и затворен люк, бе мразовито. Вместо с газова лампа, на която да топли ръцете си, помещението се осветяваше от същите зелени червеи, които покриваха кожата на кораба. Дузини от тях бяха поставени в един фенер, провесен от тавана и се гърчеха като блещукащи въшки.

Целият кораб гъмжеше от всякаква безбожна сган. Ужасните шесткраки кучета кръстосваха свиващия се балон, а въздухът бе пълен с всякакви летящи създания. Дори вътре в гондолата по стените бягаха земноводни от всякакъв калибър. Докато офицерите на кораба разпитваха Алек, един говорещ гущер с лепкави лапки сновеше насам-натам по наклонения таван и повтаряше уловени части от разговора им.

Не, че Алек бе казал кой знае какво. Отговорите на въпросите им, като откъде е дошъл и защо е там, се простираха отвъд тяхното разбиране. Нямаше смисъл да казва на Дарвинистите истинското си име — никога нямаше да му повярват, че е син на ерцхерцог. А когато се опита да им обясни колко е опасно да го държат там, предупрежденията му бяха прозвучали като празни и пресилени заплахи.

Беше се държал като такъв глупак — това грамадно създание, тези хора му бяха толкова чужди. Беше лудост от негова страна да се опита да прекоси бездната между техния свят и неговия.

Заключен в студената, мрачна каюта, Алек се зачуди дали благородните му намерения не бяха обикновена смешка още от самото начало. Сякаш някой би могъл да носи храна за стотина души през ледника, всяка вечер и то тайно. Може би бе дошъл от нездраво любопитство, привлечен като дете към умряла птичка на земята.

През малкия люк на каютата черният хоризонт бавно посивяваше. Времето му изтичаше.

Ото Клоп скоро щеше да стане за втората смяна. Една бърза обиколка щеше да изясни, че Алек липсва от замъка, а не беше нужно особено въображение, за да се досетят къде е отишъл. Само след няколко часа граф Волгер щеше да гледа към падналия кораб, да крои плановете си и да размишлява върху факта, че наследникът на трона на Австро-Унгария е пълен идиот.

Алек стисна зъби. Поне бе постигнал нещо.

Онзи млад авиатор — Дилан, щеше да измръзне до смърт, ако бе останал да лежи в снега цяла нощ. Но Алек го бе спасил от бялата смърт. Може би така човек запазваше здравия си разум по време на война — като прави куп благородни дела сред хаоса.

Дилан, разбира се, го бе предал пет минути по-късно.

И кое му беше здравият разум на това?


По коридора се чу дрънкане на ключове и Алек извърна глава от люка. Наклонената врата се отвори и влезе…

Ти — изграчи Алек.

Дилан му се усмихна.



— Аха, аз съм. Надявам се, че си добре.

— Не, благодарение на теб, неблагодарна малка свиня.

— Е това вече е малко грубо. Особено след като съм ти довел компания. — Дилан се поклони, махвайки с ръка към вратата. — Нека да ти представя д-р Нора Барлоу.

В стаята с широка крачка влезе още някой и очите на Алек се разшириха от удивление. Вместо авиаторска униформа, тя носеше натруфена рокля и малка черна шапка, а в ръката си държеше каишката на странно кучеподобно създание. Какво правеше жена на този кораб?

— Приятно ми е да се запознаем — каза тя. — Алек, нали така?

— На вашите услуги. — Докато се покланяше, странният звяр подуши Алек по ръката, а той се опита да не трепне. — Вие сте корабният лекар? Ако е така, то аз не съм ранен.

Жената се разсмя.

— Сигурна съм, че е така. Но аз не съм медицински доктор.

Алек се намръщи, после осъзна, че черната й шапка всъщност бе бомбе. Беше една от Дарвинистките учени, които фабрикуваха несъществуващи животни — тя реално практикуваше безбожната наука!

С ужас погледна надолу към създанието, което сумтеше при крачола на панталона му.

— Какво е това? Защо доведохте този звяр тук?

— О, не се страхувайте от Таса — отвърна жената. — Той е абсолютно безобиден.

— Нищо няма да ви кажа — заяви Алек, като се опитваше да прикрие страха в гласа си. — Не ме е грижа дали това безбожно създание ще ми направи нещо.

— Какво? Таса ли? — Дилан се изсмя. — Предполагам, че може да те изближе до смърт. А той е абсолютно естествен вид, между другото. Нарича се тилацин.

Алек се вторачи в момчето.

— Тогава любезно те моля да го махнеш от мен.

Дарвинистката се настани на един стол в горния край на наклонената каюта и го загледа с надменно изражение.

— Съжалявам, че Таса ви кара да се чувствате неудобно, но няма къде да отиде. Германските ви приятели превърнаха кораба ни в пълен хаос.

— Аз не съм германец.

— Не, вие сте австриец. Но германците са ваши съюзници, нали така?

Алек не отговори. Жената просто гадаеше.

— И какво прави един млад австриец толкова високо в тези планини? — продължи тя. — Особено сега — във време на война?

Взря се в д-р Барлоу, чудейки се дали си заслужава опита да я обори. Въпреки че беше жена, тя бе и учен, а Дарвинистите боготворяха науката. Може би имаше някаква власт на този кораб.

— Няма значение защо съм тук — каза, като се опитваше да вложи в гласа си повелителния тон на баща си. — Онова, което има значение, е, че трябва да ме пуснете да си вървя.

— И защо трябва да правим това?

— Защото ако не го сторите, семейството ми ще дойде да ме прибере. И трябва да ми повярвате, че не бихте желали това да се случи!

Д-р Барлоу присви очи. Офицерите на кораба се бяха присмели на заплахите му. Но тя го слушаше.

— Значи семейството ви знае, че сте тук — попита. — Те ли ви изпратиха при нас?

Той поклати глава.

— Не. Но те ще се досетят съвсем скоро. Нямате много време, за да ме пуснете.

— Ах да… времето е от значение. — Жената се усмихна. — Значи семейството ви живее тук наблизо?

Алек се намръщи. Нямаше намерение да издава това.

— В такъв случай предполагам, че трябва да ги открием, и то бързо. — Обърна се към Дилан. — Какво предлагате, господин Шарп?

Младият авиатор надигна рамене.

— Предполагам, че бихме могли да тръгнем по следите му в снега. Може би да поднесем подарък на мамчето му, за да забравим лошите чувства.

Алек изгледа момчето с хладен поглед. Едно нещо бе да те предадат, а съвсем друго да те правят за смях.

— Внимавах за следите си. А дори да успеете да откриете семейството ми, ще ви посрещнат само куршуми. Те мразят непознатите.

— Ама че необщителни хора — обади се д-р Барлоу. — И все пак са ви наели преподаватели по английски и то от най-висока класа.

Алек се обърна отново към люка и пое дълбоко въздух. Маниерите и изказът му го издаваха за пореден път. Беше вбесяващо.

Жената продължи, удивена от това, че той се разстрои.

— Предполагам, че ще се наложи да използваме други средства, господин Шарп. Дали да не представим Алек на младите ни Хъкслита?

— Хъкслитата? — По лицето на Дилан се разля усмивка. — Идеята ви е фантастична, госпожо!

Алек се скова.

— Кои са тези?

— Хъкслито не е някой, пъзльо, — отвърна Дилан. — По-скоро е нещо, понеже е направено основно от медузи.

Алек се вторачи в момчето, убеден, че отново го взимат на подбив.


Поведоха го през кораба — пренаселен лабиринт от наклонени коридори и странни миризми. Останалите членове на екипажа едва поглеждаха към Алек, докато тримата минаваха покрай тях, така че единствената му охрана бяха д-р Барлоу и Дилан, който изглеждаше хилав като съчка. Направо си беше обидно. Може би съществото Таса бе по-опасно отколкото признаваха.

Но, разбира се, беше безсмислено да бяга. Дори да откриеше начин да се измъкне от кораба, похитителите му му бяха отнели снегоходките, а той беше почти премръзнал. Нямаше да издържи и половин час върху ледника.

Тръгнаха нагоре по едно спираловидно стълбище, което, както останалата част от кораба, бе наклонено под опасен ъгъл. Миризмите ставаха все по-странни, колкото по-нагоре се изкачваха. Таса започна да души въздуха и да подскача на задните си крака по наклонения под. Дилан спря под един капак на тавана и се наведе да хване звяра на ръце. Мина през отвора, изчезвайки в мрака горе.

Щом го последва, Алек усети как около него се отваря огромно пространство.

Очите му бавно свикваха с мрака. Високите извити стени бяха оцветени в прозрачни шарки на розовото, над тях се простираше сегментирана бяла арка, а въздухът бе натежал от непознати миризми. Алек осъзна колко топло беше тук и истината най-после го удари.

— Боже мили — измърмори.

— Великолепно, нали? — попита Дилан.

Великолепно? — Гърлото на Алек се сви при тази дума, а в устата си почувства остър вкус. Сегментираните арки около него всъщност представляваха гигантски гръбнак! — Това е… отвратително. Намираме се във вътрешността на животно!

Изведнъж наклонената пътека под краката му му се стори хлъзгава и нестабилна.

Дилан се разсмя и се обърна да помогне на д-р Барлоу да излезе от отвора.

— Е, да, но кожите на вашите цепелини са направени от вътрешности на добитък. То е същото като да си във вътрешността на животно, нали? Както и това да носиш кожено яке!

— Но това животно е живо! — извика Алек.

— Вярно — отвърна Дилан, крачейки по металната пътека с Таса. — А да си във вътрешността на мъртво животно е много по-ужасно, ако се замислиш. Вие, Машинистите, сте странни хора.

Алек не си направи труда да отвръща на тези безсмислици. Беше прекалено зает да гледа в краката си и да не излиза от линията точно по средата на пътеката. Беше наклонена повече от останалата част на кораба и мисълта да се подхлъзне и реално да докосне розовите вътрешности на това безбожно чудовище, беше непоносима.

— Съжалявам за миризмата — каза Дилан, — но това е храносмилателният тракт на зверчето.

— Храносмилателен тракт? Да не би да ме водите, за да ме яде?

Дилан се разсмя.

— Да, бихме могли да използваме водорода ти!

— Хайде, хайде, господин Шарп. Не ми давайте такива идеи — намеси се д-р Барлоу. — Само искам да покажа на Алек колко лесно можем да открием семейството му.

— Добре — каза Дилан. — А ето го и Хъкслито!

Алек примижа в полумрака. Забеляза плетеница от въжета пред тях. Бавно се полюшваха напред и назад, като върбови клонки на вятъра.

— Погледни по-нависоко, глупчо! — рече Дилан.

Алек се принуди да проследи висящите въжета нагоре по гнусните розови стени. Един силует се носеше горе в мрака — закръглен и неясен.

— Ехо, зверче! — извика Дилан, а едно от въжетата като че помръдна в отговор, навивайки се като котешка опашка.

Това не бяха никакви въжета…

Алек преглътна.

— Какво е това нещо?

— Не ме ли слушаше? — отвърна Дилан. — Това е Хъксли, нещо като медуза, пълна с водород. А май е и пораснало. Гледай сега!

Той хукна към висящите въжета — или пипала? — и сграбчи няколко, вдигайки крака, за да се залюлее успоредно на пътеката. Останалите пипала се извиваха и гърчеха, но Дилан се качваше все по-нагоре, издърпвайки закръгления силует надолу към себе си. Алек сега ясно виждаше кожата, направена от парчета. Беше покрита с мехури — като пришки или като брадавиците върху жабешка кожа.

И все пак, въпреки ужаса си, Алек бе запленен от извънземната грация на филизите. Звярът сякаш бе нещо от дебрите на океана или от някой сън. Чувстваше се едновременно погнусен и хипнотизиран, докато го наблюдаваше.

Таса тичаше под Дилан, докато той се люлееше, захапваше ботушите му и лаеше. Момчето се смееше, катерейки се нагоре, придърпвайки издутото създание все по-надолу, докато накрая едва не докосна отвратителната му кожа.

Най-после го пусна и се приземи върху металната пътека с дрънчащ удар. Ядосаните пипала се увиха около него, докато създанието се изстрелваше обратно нагоре към вътрешностите на кораба.

— Това вече заяква — обади се д-р Барлоу. — Съвсем скоро ще бъде готово.

— Готово за какво? — попита меко Алек.

— Да ме носи — усмихна се Дилан. — Големите могат да вдигнат човек на височина от една миля! Имаме няколко възрастни Хъкслита по-навътре.

Алек се вторачи в съществото. Цяла миля… повече от километър и половина. От такава височина лесно щяха да различат квадратната форма на замъка и дори да забележат Бурехода, стоящ в двора.

— Виждам, че вече разбирате, Алек — каза д-р Барлоу. — Много скоро ще открием семейството ви. Може би ще ни спестите тази подробност.

Алек бавно си пое дъх.

— И защо да ви помагам?

— Вие вече се опитахте да ни помогнете — отвърна тя. — И да, знам, че са се отнесли непростимо към вас, вместо благодарност. Но не можете да ни вините, че сме подозрителни. В крайна сметка сме във война.

— Че защо тогава ще си създавате повече врагове, отколкото имате в момента?

— Защото се нуждаем от помощта ви — от помощта на семейството ви. Без нея може всички да загинем.

Алек погледна жената право в очите. Беше съвсем сериозна.

— Не можете да поправите кораба, нали?

Д-р Барлоу бавно поклати глава, а Алек се извърна.

Ако Дарвинистите наистина бяха в капан тук, единственият начин да ги спаси, беше да им предостави замъка и всички негови запаси. Това или да ги остави да умрат от глад. Ала можеше ли да замени сигурността на собствените си хора, дори може би на цялата империя в бъдеще, за стотина живота?

Трябваше да разговаря с Волгер.

— Пуснете ме — каза. — И ще видя какво мога да направя.

— Може би ако ни заведете до дома ви? — рече д-р Барлоу. — Под бяло знаме, за да предотвратим всякакви неприятности.

Алек помисли за миг и кимна. Така или иначе щяха да открият замъка.

— Добре. Но нямаме много време.

— Ще говоря с капитана. — Щракна с пръсти да повика Таса. — Господин Шарп, вярвам, че имате задължения в машинното.

— Да, госпожо, — отвърна Дилан. — Ами Алек? Да го заключа ли отново?

Д-р Барлоу погледна към Алек.

Bella gerant alii[8]?

Алек кимна отново.

— Това не е моята война.

Жената му се усмихна и поведе Таса.

— Мисля, че можем да имаме доверие на Алек да не се развихри, господин Шарп. Чувствайте се свободен да го заведете с вас в машинното. Той е едно добре възпитано момче.

Тя и Таса изчезнаха в полумрака, а полюшващите се пипала на Хъкслитата продължаваха да се вият.

— Разбра ли какво каза? — попита Дилан. — Това май беше нещо на езика на учените?

Алек завъртя очи.

— Казва се латински, невежа такъв. А  "Bella gerant alii" означава "Нека другите водят войни". Каза това, за да не се налага да се бием помежду си.

— Знаеш латински? — разсмя се Дилан. — Ти си голямо конте, а?

Алек отново се смръщи, осъзнавайки поредната грешка.

— Аз съм глупак, това съм аз.

Д-р Барлоу все още го изпитваше, докато се опитваше да разбере кой и какво всъщност е. Синът на някой контрабандист или на планински селянин нямаше да разбира латински, нито пък щеше да е в състояние да отговори, без да му мигне окото.

Странното беше, че фразата, която бе произнесла, бе част от стара поговорка за Хапсбургите — за това как са се сдобивали с повече земи чрез сключване на бракове, отколкото чрез война. Мисли ли четеше, освен че беше учен?

Колкото по-скоро се махнеше от тези Дарвинисти, толкова по-добре.



Двадесет и шест

Докато се връщаха към отвора, Дилан каза:

— Дамата сигурно мисли, че си някой специален.

Алек го погледна.

— Какво искаш да кажеш?

— Машинното е с ограничен достъп.

Дилан се наведе и прошепна:

— Там има нещо адски странно.

Алек не отговори, замислен какво изобщо би могло да бъде квалифицирано като странно в тази какофония от мерзости. През последните няколко часа беше видял достатъчно неестествени създания за целия си живот.

— Но предполагам, че няма проблем — продължи Дилан. — Предвид това как реши да ни помогнеш.

— Не и благодарение на теб.

Дилан спря.

— Това пък какво трябваше да означава?

— Ако беше само ти на ледника и пръста нямаше да си мръдна.

— Е, това вече беше грубичко!

Грубичко ли? — избухна Алек. — Донесох ви лекарства, спасих те от… премръзнал задник. А когато те помолих да си мълчиш, изпрати след мен онези отвратителни кучета!

— Тъй де — отвърна Дилан. — Ама ти бягаше.

— Трябваше да се прибера вкъщи!

— Е да, ама аз трябваше да те спра. — Дилан скръсти ръце. — Заклел съм се пред Въздушните сили и пред крал Джордж да защитавам този кораб. Затова не можех да поемам обещания към някакъв непознат, когото току-що съм срещнал, нали така?

Алек се извърна, гневът му внезапно угаснал.

— Добре, предполагам, че си изпълнявал дълга си.

— Тъй де и аз така предполагам. — Дилан се обърна обиден и продължи да крачи. — А аз щях да ти благодаря задето не ме застреля.

— Няма защо.

— И специални благодарности, задето не изгори целия кораб. Включително и теб самия, глупчо.

Не знаех, че въздухът е пълен с водород.

— Не можа ли да го надушиш? — разсмя се Дилан. — Онези твоите снобарски учители май не са те научили на много полезни неща, а?

Алек не понечи да спори — сред нещата, които бе научил от учителите си, бе как да игнорира оскърбленията. Вместо това попита:

— Значи това, което надушвам в момента, е водород?

— Не и тук — отговори Дилан. — Храносмилателният тракт си има нормален въздух, с изключение на метана, който е малко в повече. Затова ти мирише на кравешки газове.

— Образованието ми продължава — въздъхна Алек.

Дилан посочи към розовите извити стени.

— Виждаш ли онези пухкави неща между ребрата? Това са водородни торбички. Цялата горна половина на кита е пълна с него. Това, което виждаш, е просто вътрешност — малка частичка. Зверчето е двеста фута високо от горе до долу!

Над шестдесет метра — Алек се почувства нестабилен върху собствените си крака.

— Кара те да се чувстваш като кърлеж върху куче, нали? — рече Дилан, докато отваряше капака. Обви стълбата с крака и се плъзна надолу, приземявайки се глухо върху палубата.

— Очарователна картина — промърмори Алек, чувствайки тръпка на облекчение, докато слизаше обратно в гондолата. Беше хубаво отново да чувства твърда повърхност под краката си, нищо че беше наклонена, и твърди стени наместо мембрани и торбички. — Боя се, че предпочитам машините.

— Машини! — извика Дилан. — Адски безсмислени джаджи. На мен ми дай фабрикати за всеки ден.

— Наистина? — попита Алек. — Вашите учени отгледали ли са нещо толкова бързо, колкото влак?

— Не, но вие, Машинистите, някога правили ли сте влак, който ловува и се храни сам, или пък се лекува сам, или пък се възпроизвежда?




— Да се възпроизвежда? — Алек се разсмя. За момент си представи цяла тумба бебета-влакове, които задръстват железопътно депо, а това доведе мисълта му до някои други аспекти на чифтосването. — Не, разбира се. Ама че отблъскваща идея.

— А и на влаковете им трябват релси, за да се движат — продължи Дилан, изброявайки на пръсти. — А един слоньовър може да прекосява всякакви терени.

— И самоходите го могат.

— Самоходите са пълен боклук в сравнение с истинските неща! Тромави са като пияна маймуна, а дори не могат да се изправят като паднат!

Алек изсумтя, въпреки че последното бе вярно за по-големите дредноути.

— Е, ако "зверчетата" ти са толкова чудесни, как така германците успяха да ви свалят? С машини.

Дилан го изгледа лошо, сваляйки едната си ръкавица. Ръката му се сви в юмрук.

— Десет на един, а и те всички бяха свалени. И се обзалагам, че не са се приземили така меко.

Алек осъзна, че е прекалил. Дилан сигурно познаваше хора от екипажа, които са били ранени или дори убити по време на крушението. За момент се зачуди дали момчето нямаше да го удари.

Но Дилан просто се изплю на пода и се завъртя в обратната посока.

— Чакай — извика Алек. — Съжалявам.

Момчето спря, но не се обърна.

— Съжаляваш за какво?

— За това, че корабът ви е толкова лошо ранен. И задето казах, че бих ви оставил да умрете от глад.

— Хайде — рече Дилан сковано. — Трябва да се погрижим за яйцата.

Алек примигна, а после побърза след него. Яйца ли?


Стигнаха до една малка стая на средната палуба на гондолата. Беше пълен хаос — по целия под имаше разпръснати машинни части, счупени стъкла и снопове слама. Беше странно топло вътре и миришеше на нещо като…

— На развалени яйца ли мирише? — попита Алек.

— По научному се казва сяра. Виждаш ли тук? — Дилан го заведе до една голяма кутия в ъгъла, която изпускаше гореща пара в студения въздух. — Яйцата имат много сяра в себе си, а повечето от тези са счупени, благодарение на германските ти приятели.

Алек примигна в полумрака. Облите форми пред него приличаха точно на… гигантски яйца.

— Що за чудовищно създание е снесло тези яйца?

— Не са снесени, а са направени в лаборатория. Когато създаваш ново зверче, трябва да изчакаш да се оформи добре. Жизнените нишки са вътре и изграждат зверчетата от хранителните вещества в яйцата.

Алек погледна надолу с погнуса.

— Всичко това звучи безбожно.

Дилан се разсмя.

— Същото нещо се е случило и когато твоята майка те е носила в утробата си. Всяко живо същество има жизнени нишки — цялостно разписание във всяка клетка на тялото ти.

Това очевидно беше пълна глупост, но Алек не посмя да спори. Последното нещо, което му трябваше, бе да слуша още гнусни подробности. И все пак не можеше да откъсне поглед от яйцата, които издигаха пара.

— Какво ще излезе от тези?

Дилан надигна рамене.

— Дамата-учен не казва.

Момчето мушна ръка в сламата, в която бяха положени яйцата, и извади един термометър. Изгледа го с присвити очи, изруга в мрака, а после извади от джоба си тънка тръбичка и изсвири няколко тона.

В стаята изведнъж стана по-светло и Алек забеляза цял грозд светещи червеи, които увиснаха от тавана точно до главата му. Отстъпи от тях.

— Какви са тези неща?

Дилан надигна глава от работата си.

— Кое? Светлочервеите ли?

Алек кимна.

— Името е подходящо, предполагам. Вие, Дарвинистите, не сте ли открили още огъня?

— Я млъквай — отвърна Дилан. — Използваме газови лампи, но, докато корабът е в кръпки, е прекалено опасно. Какво използват на цепелините, свещи ли?

— Не ставай смешен. Мисля, че имат електрически лампи.

Дилан се изсмя.

— Загуба на енергия. Биолуминесцентните червеи преработват и създават светлина от всякакъв тип храна. Могат да ядат дори пръст, като земни червеи.

Алек смутено погледна грозда от червеи.

— На тях ли свириш?

— А, да — Дилан размаха тръбичката. — Мога да управлявам повечето от животинчетата на борда с това.

— Да, помня, че изсвири на онези… кучета-паяци?

Дилан се засмя.

— Водородни хрътки. Патрулират по мембраната на кораба за течове… и преследват някой друг натрапник, ако се появи. Извинявай, ако са те изплашили.

— Не ме изплашиха… — започна Алек, но после забеляза купчината торбички на пода. Бяха онези, които бе донесъл — комплектите за първа помощ.

Приклекна и отвори един. Беше пълен.

— А-а, да. — Дилан обърна гръб на яйцата с виновно изражение. — Не успяхме да занесем тези в лечебницата.

— Виждам.

— Ами, д-р Барлоу трябваше да ги види първа! — Дилан прочисти гърло. — После пожела веднага да се срещне с теб.

Алек въздъхна и затвори торбичката.

— Явно беше безсмислен жест това да ви нося лекарства. Сигурен съм, че вие, Дарвинистите, лекувате хората с… пиявици или нещо такова.

— Не че знам за такива методи — засмя се Дилан. — Разбира се, използваме хлебна плесен, за да спираме инфекции.

— Искрено се надявам да се шегуваш.

— Никога не лъжа! — отвърна Дилан и се изправи. — Виж, Алек, тези яйца са топли като да са в печка. Хайде да занесем комплектите на лекарите сега. Сигурен съм, че ще им намерят приложение.

Алек надигна вежда.

— И не ме взимаш на подбив?

— Ще ми се да потърся и старшия. Стреляха по него точно преди падането и не знам дали е прескочил трапа. Той и един мой приятел висяха от едно въже, когато взехме да пропадаме.

Алек кимна.

— Добре.

— Идването ти никак не е безсмислен жест — каза Дилан. — В крайна сметка спаси задните ми части от премръзване.


* * *


Докато крачеха към лечебницата, Алек забеляза, че коридорите и стълбищата сякаш бяха по-изправени.

— Корабът май не е толкова наклонен вече, а? — попита.

— Нагласят сбруята — отвърна Дилан. — По малко на всеки час, за да не притесняват кита. Чух, че трябва да сме успоредно на земята до изгрев-слънце.

— Изгрев — промърмори Алек. Дотогава Волгер вече ще е стартирал плановете си, каквито и да бяха те. — След колко време е това?

Дилан извади часовник от джоба си.

— Половин час. Но може и да е повече, докато слънцето се появи над планините.

— Само половин час? — разфуча се Алек. — Мислиш ли, че капитанът ще послуша д-р Барлоу?

Дилан сви рамене.

— Тя е клечка, дори и за учен.

— Какво точно означава това?

— Означава, че е адски важна. Приземихме се в Риджънт парк само, за да я вземем. Тя ще накара стареца да я послуша.

— Хубаво. — Минаха покрай цяла поредица люкове и Алек се загледа в просветляващото небе. — Семейството ми скоро ще е тук.

Дерин завъртя очи.

— И ти се мислиш за голямото добрутро, нали?

— Моля?

— И ти се смяташ за някой много важен — обясни бавно Дилан, сякаш разговаряше с идиот. — Сякаш си много специален.

Алек изгледа момчето и се зачуди какво да каже. Всъщност нямаше смисъл да го обяснява, той наистина беше специален — наследник на империя от петдесет милиона души. Дилан нямаше да разбере какво има предвид.

— Може да се каже, че съм отгледан в необичайна среда.

— Явно си единствено дете.

— Ами… да.

— Ха! Знаех си — викна Дилан. — Значи мислиш, че семейството ти ще се хвърли срещу сто човека военни, само за да прибере теб?

Алек кимна и отвърна просто:

— Ще го направят.

— Да му се не види! — Дилан поклати глава и се разсмя. — Родителите ти сигурно много са те разглезили.

Алек се извърна и отново тръгна по коридора.

— Предполагам, че е било така.

Било? — Дилан изтича, за да го настигне. — Чакай малко, родителите ти са мъртви?

Отговорът на Алек заседна в гърлото му и той осъзна нещо много странно. Майка му и баща му си бяха отишли преди месец, но тази част — да го каже на някого, беше нещо съвсем ново. Екипажът на Бурехода знаеше истината преди него, в крайна сметка.

Не посмя да се обади. Дори след толкова време, с произнасянето на тези думи рискуваше да загуби контрол над празнотата вътре в себе си.

Успя само да кимне.

Странно, но Дилан му се усмихна окуражаващо.

— И моят татко си отиде! Това е наистина най-ужасното нещо, нали?

— Да, така е. Съжалявам.

— Поне майка ми е още жива. — Момчето надигна рамене. — Но се наложи да я разочаровам. Не разбираше желанието ми да стана войник.

Алек се намръщи.

— Коя майка не би искала синът й да бъде войник?

Дилан прехапа устни и отново надигна рамене.

— Малко е сложно. Татко щеше да ме разбере, ама…

Гласът му заглъхна докато минаваха през една голяма стая с дълга маса по средата, а студеният вятър проникваше вътре през грамаден счупен прозорец. Дилан спря и застана за миг на място, загледан в небето, което добиваше металически, червеникавосив цвят. Тишината натежа и на Алек за стотен път му се прииска да бе наследил дарбата на баща си да казва правилното нещо в правилния момент.

Най-накрая прочисти гърло.

— Радвам се, че не те застрелях, Дилан.

— Аха, и аз също — отвърна простичко момчето и се извърна. — А сега да носим тези комплекти на доктора и да видим какво става с господин Ригби.

Алек го последва с надеждата, че г-н Ригби, който и да бе той, е все още жив.



Двадесет и седем

Тридесет минути по-късно Дерин вече беше на гръбнака и се връзваше за пилотската седалка на най-голямото Хъксли на Левиатан. Беше изтощена и полузамръзнала, но за пръв път от крушението насам нещата изглеждаха под контрол.

Тя и Алек бяха открили г-н Ригби в лечебницата — беше жив и изглежда се чувстваше добре — раздаваше заповеди от леглото. Беше пронизан от куршум, който някак бе успял да подмине важните органи, без да ги засегне. Според хирурга на кораба щеше да изпълнява отново служебните си задължения след седмица.

В лечебницата ги беше открил един вестоносен гущер, който им обясни плана на капитана с гласа на д-р Барлоу — добре въоръжена група от екипажа щеше да придружи Алек под бяло знаме, но не и преди да се провери с Хъксли каква е обстановката наоколо. Така че Алек бе оставен да гледа яйцата, а Дерин беше на гръбнака, готова да се издигне.

Затегна ремъците през раменете си и погледна нагоре към Хъкслито. Животинчето изглеждаше здраво, а мембраната му лъщеше опната в разредения планински въздух.

Добре беше поне за една миля височина. Ако семейството на Алек наистина живееше в долината, Дерин веднага щеше да ги види.

— Господин Шарп! — повика го някой от фланга. Беше Нюкърк, който усмихнато се катереше към нея. — Вярно е — жив си!

— Разбира се, че съм жив! — отвърна Дерин и се усмихна. Г-н Ригби й бе казал, че Нюкърк не е ранен, но беше хубаво да го види с очите си.

Изкачи се тичешком до нея, понесъл в ръка бинокъл.

— Навигаторът ти изпраща това заедно с комплиментите си. Това е най-хубавият му бинокъл, затова гледай да не го счупиш.

Дерин се намръщи като видя марката на производителя върху кожения калъф — Оптика Цайс. Всички казваха, че машинистките бинокли са най-добрите, но беше дразнещо да им се напомня през цялото време. Добре, че Алек го нямаше да пусне някоя забележка. Сирак или не, беше изтърпяла достатъчно машинистка арогантност за един ден, а слънцето дори не бе изгряло още.

— С господин Ригби вече бяхме започнали да си мислим, че си паднал преди удара — рече Нюкърк. — Радвам се да разбера, че само си се размотавал.

— Я, млък — отвърна Дерин. — Ако не бях аз и двамата щяхте да сте петна върху снега. И не съм се размотавал. Ескортирах важни затворници из кораба.

— А, да, чух нещо за тази твоя откачалка. — Нюкърк присви очи. — Вярно ли е, че говори за някаква чудовищна армия от снежни човеци, която ще дойде да го спаси?

Дерин се разхили.

— Аха, малко му хлопа дъската. Ама май не е чак толкова зле.

Когато видя ризата на г-н Ригби, изрязана около раната, Дерин изведнъж осъзна какъв късмет бе извадила. Ако Алек не я беше събудил, сега можеше да е сложена да лежи в лечебницата. И ако бе показала дори малък намек за измръзване, лекарите щяха да й съблекат униформата… и щеше да лъсне скритото под нея.

Разбираше, че поне това дължи на момчето.

Прозвуча сигнал и двамата кадети замълчаха.

Долу на ледника, всички се събираха под огромното тяло на кораба. Капитанът щеше да се обръща към екипажа при първите лъчи на слънцето.

На изток то тъкмо започваше да наднича иззад планината, затопляйки съвсем леко въздуха. Мембраната на Левиатан вече потъмняваше, готова да поеме топлината на деня.

— Надявам се капитанът да има добри новини — рече Нюкърк. — Нямам желание да оставам на този айсберг прекалено дълго.

— Това е ледник — поправи го Дерин. — А и докторката смята, че може и да се наложи.

Сред хората долу настъпи някакво раздвижване, след което вниманието на всички бе приковано към капитана, които излезе на снега.

— В шест часа тази сутрин приключихме с последната кръпка по мембраната — съобщи той. — Левиатан отново е херметизиран!

Хората, наредени по гръбнака, нададоха радостни викове и двамата кадети се присъединиха към тях.

— Доктор Бъск провери вътрешността и здравословното състояние на звяра изглежда достатъчно добро — продължи капитанът. — Още повече — нашите приятели, Машинистите, не успяха да пробият гондолите. Да, има много счупени прозорци, но инструментариумът ни е в отлична форма. Единствено задвижващите мотори се нуждаят от по-сериозен ремонт.

Дерин хвърли поглед на двигателя на левия борд — целият беше надупчен от куршуми, а на снега изтичаше машинно масло. Задните двигатели също изглеждаха зле. Германците бяха фокусирали огъня основно върху механичните части на кораба — типично мислене за Машинисти. Двигателят на десния борд беше под кита — смачкан в ледника, разбира се.

— Ще ни трябват два работещи двигателя, за да контролираме кораба — каза капитанът. — Поне части не ни липсват. — Замълча за кратко. — Така че най-основната ни задача ще бъде да подсилим кораба.

Ето, задава се, помисли си Дерин.

— За съжаление, нямаме достатъчно водород.

Сред екипажа се понесе несигурен шепот. Малките зверчета във вътрешността на кита произвеждаха водород, в крайна сметка — по същия начин, по който хората издишат въглероден диоксид. Дори след дълъг зимен сън корабът винаги си възстановяваше размера само в рамките на няколко дни.

Това обикновено бе толкова просто и всички някак пропускаха очевидното, че водородът не се появява от нищото. Той се доставя от пчелите и птиците на кораба.

Главният учен пристъпи напред.

— Алпите някога са били на дъното на древно море — започна той. — Ала сега тези върхове са най-високите в Европа и не са подходящи нито за човека, нито за животното. Ако се огледате ще забележите, че няма насекоми, няма растения, нито пък дребна плячка за нашите ята. В момента нашите фабрикати оцеляват, благодарение на запасите на борда. Докато те са живи, корабът ще може да преработва техните екскременти и бавно ще презарежда водородните си клетки.

— Екскременти? — прошепна Нюкърк.

— Т'ва е думата на учените за тор — обясни Дерин и Нюкърк се изсмя.

— Но при проектирането на Левиатан — продължи д-р Бъск, — никой от нас не си бе представял приземяване на толкова сурово място. И се боя, че равносметката е неоспорима — целият водород от запасите на кораба не е достатъчен, за да ни издигне във въздуха.

Сред тълпата се разнесе поредният шепот. Картината вече им се проясняваше.



— Някои от вас може би се чудят — рече д-р Бъск с полуусмивка, — защо не вземем водород от снега около нас.

Дерин се смръщи. Тя не се бе чудила подобно нещо, но звучеше като разумен въпрос. Снегът бе просто вода, в крайна сметка — водород и кислород. Винаги й се бе струвало подозрително, че комбинацията от два газа прави течност, но пък учените бяха дяволски сигурни по въпроса.

— За съжаление, разделянето на водата на съставните й елементи изисква енергия, а енергията изисква храна. За да се възстанови, екосистемата, която е наш дом, зависи от прехраната, която намира в природата. — Погледът на д-р Бъск се плъзна по ледника. — А това ужасяващо място само по себе си е природна празнота.

Докато капитанът отново пристъпваше напред, Дерин не чуваше нищо друго, освен вятъра във въжетата и тежкото дишане на водородните хрътки. Екипажът беше замлъкнал.

— Рано тази сутрин пуснахме две прелетни рибарки, които да доложат на Адмиралтейството за местоположението ни — обяви капитанът. — Няма съмнение, че нашите кораби скоро ще ни намерят, ако войната не им попречи по някакъв начин.

Из тълпата се разнесе смях, а Дерин почувства как в нея се разпали искрица надежда. Може би нещата не стояха толкова зле, колкото си мислеше д-р Барлоу.

— Ала изпращането на спасителна мисия за сто души по време на война може да отнеме седмици. — Капитанът замлъкна, а главният учен до него имаше угрижен вид. — Нямаме много храна в запасите ни — за малко повече от седмица при половин дажба. Може би малко повече, ако използваме останалите ресурси, които имаме на разположение.

Дерин надигна вежда. Какви други ресурси? Главният учен току-що обяви, че на ледника няма нищо.

Капитанът зае по-източена стойка.

— Първата ми отговорност е към вас — хората от моя екипаж.

Хората — не фабрикуваните създания. Да не би да имаше предвид храната за зверчетата? Не, не беше възможно капитанът да твърди, че…

— За да се спасим може да се наложи да оставим Левиатан да загине.

— Да му се не види! — изсъска Нюкърк.

— Няма да се стигне дотам — отсече Дерин, издърпвайки машинисткия бинокъл от ръцете му. — Моят откачалник ще ни помогне.

— Какво? — попита Нюкърк.

— Кажи на хората на лебедката да ми отпуснат малко въже — каза тя. — Готов съм да полетя.

— Не мислиш ли, че е леко грубо — прошепна Нюкърк, — да се издигнеш, докато капитанът говори?

Дерин погледна към другия край на ледника — нищо, освен бял сняг, който започваше да искри под изгряващото слънце. Но някъде там имаше хора, които знаеха как да оцелеят на това ужасно място. А капитанът бе наредил да се издигне с първите лъчи на слънцето…

— Стига приказки, господин Нюкърк.

Момчето въздъхна.

— Много добре, Ваше адмиралтейство. Ще желаете ли също така и вестоносен гущер?

— Споко, ще си викна един — отвърна Дерин. — Само ми донеси няколко сигнални флагчета.

Докато чакаше Нюкърк да донесе флагчетата, Дерин извади свирката си и я наду, за да извика вестоносен гущер. Няколко глави от тълпата долу се обърнаха към нея, но тя не им обърна внимание.

Не след дълго едно гущерче прекоси спаружения балон и притича към нея по гръбнака на кораба. Дерин щракна с пръсти и то се покатери по летателния й костюм, настанявайки се на рамото й като папагалче.

— Бъди готов, зверче, — каза му тя.

Лебедката започна да се върти, а въжето се спускаше надолу по фланга на кораба. Нюкърк й подаде сигналните флагчета и застана в готовност да развърже въжето.

Дерин вдигна палци и той отпусна възела.


Въздухът се проясняваше, докато се изкачваше нагоре.

Долу при повърхността вятърът непрекъснато завихряше снега и се носеше по ледника като вледеняваща пясъчна буря. Но тук горе, над снежната мъгла, под нея се простираше цялата долина. От двете й страни се издигаха планини, покрити с бяло одеяло. Древният пласт на океанското дъно изпъкваше през снега в назъбена шарка.

Дерин извади бинокъла от калъфчето му. От къде да започне?

Първо прегледа периметъра на катастрофата, търсейки пресни следи по снега. Няколко оплетени дири се отдалечаваха от кораба и се връщаха обратно — там, където екипажът се измъкваше да попуши или да се облекчи. Само една следа изглеждаше по-широка и оставена не от крачки, а чрез плъзгане — от странните обувки на Алек.

Дерин я проследи. Криволичеше напред и назад, личеше, че бе минавал през незатрупани от снега камъни там, където бе възможно. Алек бе постъпил умно и се бе опитал да обърка всекиго, който би опитал да го проследи до дома. Но не беше предполагал, че някой ще търси следите му отгоре.

Стъпките избледняваха в далечината и Дерин бе уверена, че той бе дошъл от изток — там, където се намираше Австрия.

Слънцето вече бе на небето и караше белия сняг да блести. Ала Дерин беше благодарна за топлината. Очите й се насълзяваха от студ, а вестоносният гущер я стискаше за рамото като менгеме. Фабрикуваните гущери не бяха съвсем студенокръвни, ала мразовитият въздух забавяше жизнените им функции.

— Дръж се, зверче. Съвсем скоро ще те изпратя на мисия.

Дерин огледа с бинокъла източния край на долината, търсейки нещо необичайно. И внезапно ги забеляза… някакви следи.

Не бяха човешки. Бяха огромни, сякаш някакъв гигант бе минал през снега. Какво беше казал Нюкърк за ужасяващите снежни човеци?

Следите водеха до една купчина скали или поне нещо, което приличаше на скали. Докато се взираше в тях, формите на разрушените стени дойдоха на фокус, заедно с каменните сгради, сгушени около открития двор.

— Дявол да го вземе! — изруга. Нищо чудно, че Алек говореше толкова изискано. Живееше в скапан замък.

Ала тя още не бе открила източника на онези следи. Дворът беше празен, а конюшните бяха прекалено малки, за да приютяват нещо толкова масивно. Дерин бавно огледа структурата, докато не откри порта в стените на замъка… Беше отворена.

С леко треперещи ръце тя отново проследи следите, излизащи от замъка и този път забеляза онова, което бе пропуснала първия път. Още една диря се отклоняваше оттам в посока директно към круширалия кораб.

Следите бяха пресни.

Дерин си припомни спора с Алек за животните и машините. Беше споменал за самоходи, нали така? Онези нелепи машинистки имитации на зверове. Ала що за откачено семейство би притежавало собствен самоход?

Дерин плъзна поглед по снега, вече по-бързо, докато пред погледа й не трепна нещо с металически отблясък. Тя примигна, връщайки бинокъла обратно към мястото, докато…

— По дяволите!

Машината настъпваше през снега, отделяйки горещина в студения въздух, като чудовищен, разгневен чайник на два крака. Грозният силует на оръдие изпъкваше от долната му част, а две картечници стърчаха като уши от главата му.

Носеше се в бяг право към Левиатан.

Издърпа сигналните флагчета от колана си и усилено ги размаха. От горната част на кораба присветнаха в отговор — Нюкърк наблюдаваше.

Дерин размаха флагчетата в азбучна подредба, която гласеше…

В-Р-А-Г — Н-А-Б-Л-И-Ж-А-В-А — О-Т — И-З-Т-О-К

Присви очи, в очакване на потвърждение от долу.

Светлината примигна в отговор:

К-А-К-Ъ-В — М-Е-Т-О-Д-?

С-А-М-О-Х-О-Д — Н-А — Д-В-А — К-Р-А-К-А — отвърна тя.

Отново проблесна потвърждение, но това бе всичко. Явно в този момент вече са се раздвижили, опитвайки се да изградят някаква защита срещу въоръжена атака. Но какво можеше да стори екипажът на Левиатан срещу брониран самоход? На земята въздухоплавателният съд беше безсилен.

Нуждаеха се от повече информация. Отново надигна бинокъла към лицето си и се опита да разчете знаците по машината.

— Алек, ти негоднико! — извика. Две стоманени плочи покриваха и защитаваха краката на самохода — и двете със знака на железния кръст. А двуглавият орел бе изрисуван на гръдния щит. Алек бе швейцарец толкова, колкото бе направен от синьо сирене!

— Зверче, събуди се — викна Дерин. Пое си дъх, за да се успокои, а после изрече бавно и отчетливо: — Тревога, тревога. Съобщение до Левиатан от кадет Шарп. Приближаващият самоход е австрийски. Два крака, едно оръдие — непотвърден тип. Сигурно е семейството на Алек — момчето, което заловихме. Може би той би могъл да поговори с тях…

Дерин замлъкна за миг, мислейки какво друго да каже. Хрумваше й само един начин да спре машината, а той бе прекалено сложен, за да го вкара в малката главица на гущера.

— Край на съобщението — каза и побутна зверчето. То побърза надолу по въжето.

Докато наблюдаваше как напредва, Дерин изстена. Далеч от топлината на тялото й, леденият вятър го забавяше. Щеше да му отнеме дълги минути да достави съобщението.

Отново погледна към ледника с невъоръжено око. От снега проблесна метал, приближаваше се все повече към кораба. Самоходът щеше да пристигне преди гущера да успее да се спусне.

Само Алек можеше да спре машината, но кой щеше да се сети за него в цялата тази суматоха?

Единственият начин беше сама да се спусне долу.



Двадесет и осем

Това бе първото бягство чрез спускане на Дерин.

Беше изучавала диаграмите в учебника по въздухоплаване, разбира се, а всеки курсант в Силите си търсеше извинение да го изпробва. Само че не беше разрешено да практикуват спускания.

Прекалено опасни бяха, няма съмнение.

Първият й проблем беше ъгълът на въжето, което я свързваше с кораба. Точно в момента беше прекалено прав — можеше да свърши на пихтия върху снега. В учебника пишеше, че най-подходящият ъгъл е четиридесет и пет градуса. Но за да го постигне, Хъкслито трябваше да свали малко височина и то бързо.

— Ей, зверче! — викна тя нагоре към животното. — Мисля да пална една клечка кибрит тук долу!

Едно от пипалата се загърчи на вятъра, но не реагира по никакъв друг начин. Дерин изръмжа от яд. Да не би да бе уцелила единственото Хъксли във въздушната флота, което не се стряскаше лесно?

— Ей, глупчо! — извика, подскачайки в седалката. — Полудях и смятам да се самозапаля!

Още няколко пипала се заизвиваха, а Дерин забеляза как хрилете-отдушници леко се набръчкват. Хъкслито изпускаше водород, но не достатъчно бързо.

Зарита с крака, за да се залюлее напред-назад, дърпайки силно ремъците, които свързваха седалката й с въздушния звяр.

— Слизай надолу, глупаво същество!

Най-накрая миризмата на водород изпълни носа й и Дерин почувства как Хъкслито се снижава. Свързващото въже вече изглеждаше по-малко стръмно, като нишката на падащо хвърчило.

Сега следваше хитрата част — да преобрази пилотската сбруя в екипировка за бягство.

Крещейки все още към звяра, Дерин започна да сваля осигуровката. Отпусна ремъците около раменете си, освобождавайки първо едната си ръка, а после и другата. Щом отключи катарамата на колана, който я обезопасяваше през кръста, я заля първата вълна на замайване. Вече нищо не я задържаше в седалката, освен собственото й чувство за равновесие.

Осъзна, че не бе спала вече двадесет и четири часа — без да брои часовете, през които бе лежала в безсъзнание в снега и едва ли биха могли да се окачествят като добър сън. Може би не бе най-подходящото време за рисковани маневри…

Загледа се в откопчаните ремъци и катарами и се опита да си спомни как трябваше да се закопчаят в нова конфигурация. Как щеше да ги съедини отново, като едва се държеше на мястото си?

Въздъхна и реши, че ще използва и двете си ръце, дори ако това означаваше, че е на едно Хъксли разстояние от дълго падане.

— Забрави за това, което ти казах преди малко, зверче — измърмори. — Хайде сега спокойно да си се пореем, а, какво ще кажеш?

Пипалата останаха сгърчени около нея, но създанието все пак продължаваше да се снижава. Въжето почти бе достигнало ъгъла от четиридесет и пет градуса.

След дълги минути усилен ръчен труд, осигуровката за бягство изглеждаше както трябва — закопчалките оформяха нещо като карабинер в средата. Дерин рязко опъна приспособлението между ръцете си и го задържа стегнато.

Сега вече следваше страшната част.

Стисна осигурителното въже между зъбите си и се издърпа нагоре с две ръце. Щом дупето й се освободи от седалката, удари следващата вълна на замайване. Ала само миг по-късно Дерин стоеше в полуклек, а ботушите с гумени подметки стискаха здраво извитата кожена сбруя.

Посегна нагоре и закачи катарамите за свързващото въже, после пое двата края на ремъка в двете ръце, като уви кожената материя няколко пъти около китките си.

Хвърли един поглед надолу към ледника.

— Дявол да го вземе!

Докато се беше подготвяла, самоходът вече бе преполовил разстоянието до кораба. И по-лошо — свързващото въже отново бе станало стръмно. Вятърът дърпаше Хъкслито нагоре. Под този ъгъл Дерин щеше да се плъзга по въжето прекалено бързо. Учебникът беше пълен със страховити истории за пилоти, които бяха допускали тази грешка.

Дерин се изправи в пълен ръст, главата й само на инчове от мембраната на Хъкслито.

Бау! — извика.

Звярът потрепери и изпусна малко водород с аромата на горчив бадем право в лицето й. Седалката подскочи под Дерин, а ботушите й се изплъзнаха от износената кожа…

След части от секундата ремъците около китките й се опнаха и рязко издърпаха раменете й. Когато се окопити, вече летеше надолу към огромната маса на кораба.


Не чувстваше нищо, освен тътен в ушите си — беше като да се взира в насрещния вятър. Сълзите се лееха от лицето й, замръзваха по страните й, но Дерин неволно нададе дивашки, екзалтиран писък.

Ето това беше истинско летене, по-добро от всякакви кораби или апарати за издигане, или балони с горещ въздух — като орел, който се спуска към плячката си.

За няколко ужасяващи секунди, ъгълът стана по-стръмен, но учебникът предупреждаваше за това. Хъкслито просто се издигаше зад Дерин, освободено от тежестта й.

Погледна нагоре към осигуровката си. Металните катарами съскаха шумно, а заради триенето от въжето се надигаше пушек. Ала тя се движеше прекалено бързо, за да прогори нишките. Всичко вървеше идеално.

Докато поредният повей на вятъра не издърпа Хъкслито нагоре…

Корабът порасна пред нея. Екипажът вече сновеше наоколо — цяло гъмжило от миниатюрни точици в снега. Това беше добре. Не бе имала време да докладва официално. Трябваше да стигне до машинното и да изхвърчи отново навън, преди да пристигне самохода…

Ама какво беше това? На въжето пред нея сякаш от никъде изникна малка формичка — дали беше възел или някакъв проблем по въжето? С тази скорост, ударът с възела щеше да счупи китките й, или дори по-лошо — да скъса кожата на осигуровката.

После Дерин осъзна какво беше — вестоносният гущер, който все още се спускаше към кораба.

— Махни се от пътя ми, гущерчееееее! — извика.

Животното я чу в последния момент и скочи във въздуха! Дерин профуча покрай него и се завъртя, за да погледне назад. Гущерът отново се приземи върху въжето, обвивайки лепкавите си лапички около него, крещейки откъслечни предупреждения, докато Дерин хвърчеше надолу.



— Съжалявам, зверче! — извика тя, а после се извърна обратно към кораба.

Той се приближаваше толкова бързо.

Опита да забави скоростта, замахвайки с крака така, че да улови повече въздух между тях. Поне мембраната беше смачкана и наполовина спаднала. Флангът вече бе на секунди разстояние, а хора и хрътки се разбягваха настрани, за да избегнат сблъсъка с нея. Дерин остави ремъците около китките й да се развият…

В последната секунда се пусна.

Потъна в мембраната със страховит тътен. За миг потъна в топлата, задушаваща прегръдка на кожата на въздушния звяр — бездиханна и замаяна.

Претърколи се с лице нагоре, докато ушите й все още звъняха от удара и се озова лице в лице с любопитна водородна хрътка.

— Ауч — рече й Дерин. — Това болеше.

Зверчето я подуши и излая притеснено — явно приземяването бе отворило поредния теч.

Някакви ръце се протегнаха надолу и издърпаха Дерин, помагайки й да си стъпи на краката.

— Добре ли си, приятел?

— Тъй вярно, благодаря — отвърна тя и се огледа за офицер наблизо. Ала такъв не се появи, за да изиска обяснение. Отговорниците по такелажа бяха в движение около нея, а екипажът сновеше долу.

— Вижда ли се вече?

— Имаш предвид онова чудо ли? — човекът се обърна и насочи очи към далечината. На хоризонта едно отражение пулсираше в равномерен ритъм в съответствие с походката на самохода. — Казват, че бил голям.

— Голям е — потвърди Дерин и хукна надолу.


* * *


Търчеше по мембраната с треперещи крака и се надяваше, че Алек все още бе при яйцата. Дали щеше да се сети какво означаваше бойната сирена и дали щеше да се опита да избяга? Или сега, когато врагът наближаваше, някой оглупял офицер можеше да реши отново да го заключи?

Колкото по-бързо го откриеше, толкова по-добре.

Когато забеляза една плетеница такелажни въжета, опънати върху главната гондола, Дерин дори не помисли да използва някое от мостчетата. Спусна се по въжетата и влетя в гондолата през един счупен прозорец. За летателния й екип се закачиха парчета стъкло, но дебелата му кожа само ги отскубна от дограмата, а ботушите й се приплъзнаха по пода, щом се приземи.

Вътре не цареше някакъв хаос, само контролирана тревога. Притича група мъже, които надуваха свирките си, призовавайки ястребите да се съберат.

Но какво щяха да направят въздушните оръжия и самолетните мрежи срещу брониран самоход? Нямаха никакъв шанс.

Машинното беше точно в дъното на коридора. Хукна натам и влетя през вратата.

— Господин Шарп! — Обади се д-р Барлоу от мрака. — Каква е тази суматоха навън?

Миг по-късно Дерин свикна с това, което виждаше — той беше там, клекнал до сандъка с товара.

— Алек! — извика тя. — Семейството ти!

Той се изправи и въздъхна.

— Както очаквах.

— Изпратили са емисар? — попита д-р Барлоу.

— Изпратили са проклета военна машина! — игнорирайки изражението на дамата, Дерин сграбчи Алек за ръката и го задърпа към вратата.

Щом го изкара в коридора, той сам хукна да бяга. Тя го поведе към долната палуба.

— Предполагах, че Волгер може да предприеме директен подход — каза той, докато се спускаха по стълбите.

— Като говорим за директен, как така пропусна да ми споменеш, че семейството ти има скапан самоход?

— Щеше да ми повярваш ли?

Все още не съм сигурен дали вярвам!

На долната палуба Дерин хукна към вратата на главната гондола. Ала щом стигнаха мостчето, то вече бе пренаселено с цяла редица хора, които пренасяха тежки касетки. Думите "експлозиви" накараха Дерин да спре на място.

— Не би искал да се натресеш на тези. Въздушни бомби.

Алек се облещи.

— Откъде смятат да ги пускат?

— Може би от Хъксли? Точно каквото ни трябва, за да накараме онзи твой самоход да започне да стреля! — Тя го дръпна. — Хайде, скачаме през прозореца.

В целия хаос, счупеният прозорец, през който се бяха промушили сутринта, все още не бе поправен. Дерин скочи на перваза, но се спря. Сега, когато гондолата стоеше под такъв ъгъл, скокът изглеждаше по-далечен, отколкото бе очаквала.

Алек се качи при нея и погледна със съмнение надолу.

— Снегът е мекичък — рече Дерин, докато се опитваше да убеди сама себе си. — Лесно е да се скочи!

— След теб тогава — отвърна Алек.

— Няма да стане — Дерин го сграбчи за ръката и скочиха заедно.

Не беше толкова зле. Снегът ги обви плътно с приглушено хрустене, сякаш някой ги цапардоса с ледена възглавница.

Алек се изправи на крака и я изгледа кръвнишки.

— Ти ме блъсна!

— По-скоро те дръпнах. — Посочи с ръка над снега. — Няма време за губене.

Самоходът почти ги беше достигнал.

Докато бягаха, Дерин вече чувстваше стъпките на машината под себе си, а въздухът трепереше от рева на двигателите му. Огромните крака се отблъскваха от снега и надигаха бели облаци подире им.

— Поне не стрелят още.

— А са в обхват — отвърна Алек. — Не искат да ми се случи нещо.

— На това разчитам. — Тя го издърпа през снега, покрай членовете на екипажа, наредени да защитават кораба.

Дерин вече разбираше какъв бе планът на капитана. Във въздуха имаше втори апарат за издигане — управляван от Нюкърк, който стискаше въздушна бомба в ръце. На по-предни позиции се виждаха още бомби, наполовина заровени в снега, целите омотани в жици. Ако самоходът се приближеше прекалено много, вероятно щяха да се взривят от движението на краката му.

Докато с Алек бягаха през защитните редици, някой ги повика. Ала Дерин се престори, че не чува. Трябваше да изправи Алек най-отпред, преди да започнат престрелките.

— Мислиш ли, че вече ни виждат? — попита тя.

— Хайде да се уверим. — Алек забави крачка и размаха ръце.

Самоходът продължи да се движи към тях още няколко секунди, а после внезапно даде назад. Дерин си помисли за миг, че ще падне. Но после единият стоманен крак се изпъна напред, заоравайки в снега, което накара машината да спре с плъзгане, надигайки около нея леден облак.

— Добра работа, Клоп — измърмори Алек и после се обърна към Дерин. — Виждат ни.

— Идеално! О, и съжалявам за това. — Дерин сграбчи Алек за ръката, извади ножа си и го притисна към гърлото му.

— Ама какво… — започна той, ала думите замряха в гърлото му, докато студеният метал допираше плътта.



— Недей да се бориш, глезльо! — изсъска тя. — Да не искаш да си загубиш главата? Просто се грижа за това никой да не пострада.

— Някак не успявам да схвана логиката ти! — изръмжа Алек, но спря да се противи.

Докато се взираше в огромната машина, Дерин сложи предизвикателно изражение на лицето си. Самоходът стоеше срещу нея, съвсем неподвижен, сякаш се бе превърнал в грамадна желязна статуя.

— Ей, насам! — извика. — Нито крачка или ще изкормя приятеля ви!

— Ако направиш това — посочи й Алек, — просто ще те направят на парчета.

— Не ставай глупав — прошепна тя. — Няма наистина да те…

Гласът й заглъхна, когато главата на машината започна да се движи. Два комплекта стоманени зъби се отвориха, за да открият две лица вътре.

— Ха! — рече Дерин. — Сега вече със сигурност ни виждат.

Алек въздъхна.

— Да, но какво очакваш да направят? Да се предадат на върховната мощ на ножа ти?

— Е… — намръщи се Дерин. — Виж, тази част не я бях обмислил.

Алек я погледна.

— Май наистина си голям пъзльо, нали?

— Аз? Пъзльо? — извика Дерин. — Току-що спасих всички ни от това да хвръкнем във въздуха!

— Нали не мислиш наистина, че щяха да… — започна Алек, а после въздъхна отвратено. — Само извикай Волгер да слезе под бял флаг. Той ще знае какво да прави.

Дерин реши, че това звучи разумно, който и да беше този Волгер. Пое дълбоко дъх и извика:

— Внимание, Машинисти! Изпратете ни Волгер, под бяло знаме.

Последва дълго затишие. Дерин погледна нагоре и видя Нюкърк, който се носеше с летателния си апарат над кораба. Вятърът беше утихнал. Само се надяваше, че Нюкърк стиска здраво въздушната бомба.

Зад тях екипажът на кораба бе потънал в мълчание, а въздухът едва помръдваше. Единствените звуци бяха прищракванията и пукотевиците от охлаждащите се двигатели на военната машина. Тя се зачуди дали офицерите щяха да са ядосани, заради тази нейна идея. Никой не й бе наредил да използва Алек като заложник.

Разбира се, никой не й бе наредил и да не го прави.

Леко метално скърцане привлече погледа на Дерин към самохода, а хватката й върху Алек се затегна. Между краката на машината се отвори нещо като люк. Отвътре се изтърколи стълбица от вериги, залюля се бясно за миг, докато слънцето проблясваше върху стоманените пръстенчета.

Тогава по нея се спусна някакъв човек — бавно и внимателно. Дерин забеляза, че под коженото му палто се крие меч.

— Това ли е Волгер? — прошепна тя.

Алек кимна.

— Само се надявам капитанът ви да уважава силата на примирието.

— Да, и аз се надявам — отвърна тя. Един изстрел от оръдието на машината все пак можеше да унищожи Левиатан на място.

Преговорите трябваше да сработят.



Двадесет и девет

Граф Волгер тръгна към тях, а изражението на лицето му бе непроницаемо.

Алек преглътна. При тези обстоятелства Волгер едва ли щеше да го нареди, както заслужаваше. И все пак беше достатъчно унизително да стои така, като заложник на едно обикновено момче.

Волгер спря на няколко метра, а очите му уморено се движеха между екипажа на кораба в далечината и острието, опряно в гърлото на Алек.

— Не се притеснявайте от този млад глупак — каза Алек на немски. — Само се преструва, че ме заплашва.

Волгер погледна към Дилан.

— Виждам. За съжаление онези хора зад вас имат сериозни намерения. Съмнявам се, че ще успеем да стигнем до Бурехода, преди да ни заловят.

— Не, но мисля, че можем да се договорим с тях.

— Ей, вие двамата! — извика Дилан. — Стига машинистки приказки!

Граф Волгер изгледа момчето с отегчено изражение и продължи на немски.

— Сигурен ли сте, че не говори нашия език?

— Силно се съмнявам — отговори Алек.

— Добре тогава — каза Волгер. — Нека се престорим, че не говоря английски. Може и да научим нещо интересно, ако Дарвинистите смятат, че не мога да ги разбера.

Алек се усмихна — Волгер вече поемаше контрол върху ситуацията.

— Какво си казвате, вие двамата? — настоя да научи Дилан, затягайки хватката си.

Алек обърна лице към него, превключвайки на английски:

— Боя се, че приятелят ми не говори вашия език. Иска да се срещне с капитана ви.

Момчето изгледа твърдо Волгер, а после кимна с глава към кораба.

— Добре, да вървим. Но без шмекерии.

Алек се изкашля учтиво.

— Ако обещая да не правя шмекерии, би ли махнал този нож от гърлото ми?

Дерин се ококори.

— А, да. Извинявай.

Хладната стомана се отдели от плътта, Алек докосна врата си и погледна към ръката си. Нямаше кръв.

— Използвах тъпата страна, глупчо — прошепна Дилан.

— Оценявам това — отвърна Алек. — Това се казва бързо мислене — да ме свалиш тук долу.

— Тъй де — отвърна Дилан, усмихнат. — Направо велик, такъв съм аз. Само се надявам офицерите да не ми сритат задника, задето мисля самостоятелно.

Алек въздъхна и се зачуди дали някога ще успее да разбере необичайния начин на изразяване на Дилан. Поне никой не стреляше още.

Може би момчето не беше чак такъв глупак.

Капитанът ги посрещна в един салон, който се простираше по цялата ширина на кораба. Сега, когато газените лампи бяха запалени и гондолата бе почти изправена, корабът изглеждаше по-малко странен, дори луксозен. Алек оприличи арките по тавана на лози, които се вият над главите им и въпреки че чувстваше стола солиден, му се струваше, че не тежи и грам. Дали Дарвинистите фабрикуваха и дървета, освен животни? Масата бе украсена с шарка, която сякаш бе вградена в структурата на дървото.

Очите на Волгер гледаха широко, докато оглеждаше помещението. Алек осъзна, че сигурно са първите австрийци, качвали се на борда на един от големите въздухоплавателни съдове с водородно дишане.

Около масата седяха седем души — Волгер и Алек, д-р Барлоу и друг учен с бомбе, капитанът и двама негови офицери.

— Надявам се, че няма да ни откажете по кафе — каза капитанът, докато сервираха чашите. — Малко е рано за бренди, а пурите са строго забранени.




— А все пак присъства и дама — добави д-р Барлоу с усмивка.

— А, да, разбира се — промърмори капитанът, прочисти гърло и леко се поклони към нея. Двамата сякаш не бяха в най-дружески отношения.

— Кафето е повече от добре дошло — отвърна Алек. — Не съм спал много.

— Това бе дълга нощ за всички ни — съгласи се капитанът.

Алек изнесе представление, като преведе казаното до момента. Волгер се усмихна и кимна, докато го слушаше, сякаш чуваше всичко за пръв път.

После попита.

— Смятате ли, че някой от тях говори езика ни?

Когато Алек хвърли поглед около масата, никой от Дарвинистите не реагира на въпроса. Ала Алек измърмори:

— Дамата владее отличен латински. Може би знае и други езици.



Волгер кимна леко, а погледът му се задържа за миг върху бомбето на д-р Барлоу.

— Тогава нека бъдем внимателни.

Алек кимна и отново се обърна към капитана на Левиатан.

— Много добре, тогава — каза капитанът. — Нека да започна с извинение за грубото ни отношение. По време на война се налага да очакваме и най-лошото от външни лица.

— Няма обида — отвърна Алек, размишлявайки за това колко лесно идваха извиненията с насочено насреща оръжие.

— Ала трябва да призная, че все още сме объркани за това кои сте вие. — Капитанът прочисти гърло. — Това там е австрийски Буреход, нали не греша?

— И то с герба на Хапсбургите — добави д-р Барлоу.

Докато превеждаше на Волгер, Алек си припомни плановете на Клоп да дегизира австрийския императорски самоход. Ала така и не успяваха да стигнат до това да нанесат една ръка прясна боя докато спасяваха живота си.

— Обяснете, че сме политически опоненти на императора — каза Волгер. — И че той се е възползвал от войната, за да се отърве от враговете си. Не сме дезертьори. Нямахме друг избор, освен да бягаме.

Докато превеждаше на английски, Алек се възхити на бързото мислене от страна на Волгер. Обяснението не само бе убедително, но и много близо до истината.

— Но кои точно сте вие? — попита д-р Барлоу, когато приключи с превода. — Прислуга? Или самите вие сте Хапсбурги?

Алек замълча за миг, зачуден какво ли щяха да направят Дарвинистите, ако им кажеха, че той е племенник на императора. Дали щяха да го заведат в Англия като военен трофей? Да публикуват историята на бягството му като пропаганда?

Обърна се към Волгер.

— Как да отговорим, графе?

— Би било мъдро — отвърна шепнешком графът с твърд тон — да не се обръщате към мен с титлата ми.

Алек застина и хвърли бърз поглед на д-р Барлоу. Или не бе чула думата "граф" или бе прекалено умна, за да го покаже. Или пък не говореше немски, в крайна сметка.

— Кажете им, че предпочитаме да не обсъждаме тази тема с чужденци — продължи Волгер. — Достатъчно е да се каже, че заемаме неутрална страна в тази война. Положително нямаме никакви вражески намерения спрямо един корабокруширал екипаж.

Алек преведе внимателно последните думи, благодарен за това, че бе поупражнявал английския си с Дилан.

— Крайно загадъчно — обади се д-р Барлоу.

— Но със сигурност обнадеждаващо. — Ученият се наведе напред. — Може би бихте могли да ни помогнете. Нуждата ни е съвсем простичка — храна. Много храна.

— Само храна ли? — намръщи се Алек.

— Това не е някаква мъртва машинистка джаджа — отвърна мъжът със самочувствие, сякаш повтаряше църковния катехизис. — Корабът може сам да се излекува, стига да имаме достатъчно храна.

Алек се обърна към Волгер и надигна рамене.

— Казва, че всичко, от което имат нужда, е храна.

— Добре тогава. Ще им я дадем.

— Така ли? — попита Алек. — Но едва вчера вие…

— Вашата глупава постъпка ми даде възможност да преосмисля нещата — прекъсна го Волгер. Докато планирахме атаката си тази сутрин, видяхме изпратените от тях вестоносни птици. Няма съмнение, че изпращат молба за помощ. А по-лошото е, че германците може би също ги издирват.

— Значи колкото по-рано напуснат долината, толкова по-добре — заключи Алек, усещайки как унижението му избледнява поне малко. Щом безумната му разходка през снега бе накарала Волгер да помогне на екипажа, може би все пак бе взел правилното решение.

— Освен това — продължи графът, — те ще искат нещо в замяна на вас, досаден, безполезен млади ми приятелю.

Алек се вторачи във Волгер, който благо му се усмихваше насреща. Просто снижаваше важността на Алек, разбира се, в случай че д-р Барлоу все пак ги разбираше. Ала трябваше ли да изпитва такова удоволствие от това.

Алек се стегна, а после каза на английски:

— С удоволствие ще ви предоставим храна. От какво се нуждае корабът ви?

— Сурово месо и плодове са най-добрият вариант — отвърна д-р Барлоу. — Всичко, което би могло да се яде от една птица. Захарта и медът са полезни за пчелите ни, а ние можем да разтваряме брашно и нишестета директно в храносмилателния канал.

— Но в какви количества? — попита Алек.

— Шест или седем тона общо.

Алек надигна вежда, докато се опитваше да си спомни колко тежеше английският тон. Почти хиляда килограма? Мили Боже, гладен звяр беше това.

— Боя се, че нямаме… мед. Но имаме много захар, месо и брашно. Сушените плодове вършат ли работа?

Д-р Барлоу кимна.

— Нашите прилепи много обичат сушени плодове.

Прилепи? Алек потрепери, докато превеждаше на Волгер.

— Малката ви експедиция ни излиза скъпичко, Алек — коментира графът. — Но ще се справим. В замяна на това ще ви отведем оттук — веднага.

Алек се обърна към капитана.

— Ще разменим храната за свободата ми.

Мъжът се намръщи.

— Ще се радваме да ви изпратим вкъщи, разбира се. Щом получим храната.

— Боя се, че ще трябва да ме освободите още сега. — Алек погледна към Волгер. — Семейството ми не е съгласно на друг вариант.

Д-р Барлоу се усмихваше.

— Загрижеността им към вас е трогателна, Алек. Но има един проблем. В момента, в който престанете да бъдете наш гост, онзи самоход може да ни унищожи без никакво затруднение.

— Предполагам, че е така — отвърна Алек. Обърна се към Волгер и каза на немски: — Искат да ме задържат като застраховка.

— Предложете им замяна. Мен за вас.

— Не мога да ви позволя да сторите това, Волгер. Вината за всичко това е моя!

— Трудно бих оспорил това — каза графът. — Но ще ни трябват двама добре обучени пилоти, за да превозят толкова много храна.

Алек се намръщи. Беше очаквал, че истинската причина бе да го пазят за трона на Австро-Унгария. Но и другото беше вярно — старият Клоп нямаше да може да управлява претоварения Буреход напред-назад в този студ, не и сам. И, разбира се, ето и истинската причина, поради която графът се преструваше, че не говори английски. Искаше да шпионира нищо неподозиращите Дарвинисти, докато бе техен заложник.

— Добре тогава. Ще им кажа, че искаме замяна.

Волгер вдигна ръка.

— Може би трябва да им предложим по-тежка размяна. Ако задържим един от тях като пленник, може да са по-склонни да ме върнат в нормалното ми състояние.

Алек се усмихна. Дарвинистите го разиграваха цяла нощ. Беше време да им върне услугата.

— Волгер ще остане на моето място — каза. — А ние искаме… гост в замяна на това. Може би вие, капитане?

— Не мисля — обади се един от офицерите. — Капитанът е необходим на борда.



Тридесет

На Таса изглежда му харесваше да се вози на Бурехода.

Животното лазеше по пода на пилотската кабина и си играеше с празните патрони, които се търкаляха по ъглите. Скоро се отегчи от това и започна да души шкафа с провизиите за спешни случаи. После се загледа в краката на Алек върху педалите и взе да ръмжи. Беше доста дразнещо.

— Тази машина има особена походка — каза д-р Барлоу от командирското кресло. Очите й не се отделяха от ръцете на Алек, докато той управляваше, а това беше много смущаващо. — На базата на някое определено животно ли е проектирана?

— Нямам представа — отвърна Алек и му се искаше Клоп да беше там да отговаря на въпросите. Беше се оттеглил при артилеристите долу, ужасен от присъствието на жена в неговия Буреход. Или пък се боеше от Таса.

— Крачи малко като птица — каза д-р Барлоу.

— Аха, като грамаден железен петел! — добави Дилан.

Алек въздъхна — искаше му се да беше постигнал по-равностойна размяна на заложници. Не беше честно д-р Барлоу да води целия си антураж — животно, асистент и цял сандък с багаж. А там, на кораба, Волгер нямаше дори резервен чифт чорапи.

Алек игнорира въпросите им и се концентрира върху управлението. Буреходът се бореше с един каменист наклон, който водеше към замъка, а не му се искаше да се препъва пред Дарвинистите.

Д-р Барлоу се наведе напред щом рушащите се стени се откриха пред погледите им.

— Колко недодялано.

— Идеята е да е скришно — измънка Алек.

— Разрухата като камуфлаж? Хитро.

С приближаването към портата, Алек забави самохода, но все пак закачи железните панти с дясното рамо на машината. Потрепери, когато металното остъргване се разнесе из кабината, а Таса надигна нос и нададе пронизителен вой.

— Малко е тесничко, а? — отбеляза Дилан. — Ако ще се разхождате наляво-надясно с тая чудесия, трябва да си сложите по-голяма врата!

Алек стисна лостовете още по-здраво докато спираше самохода, но успя да задържи езика зад зъбите си.


— Сигурно сте много хора — възкликна д-р Барлоу.

— Само петима — отговори Алек, отваряйки широко вратите на конюшните. — Но сме добре запасени. — Не спомена, че това бе само един от многото складове.

— Колко удобно. — Д-р Барлоу отвърза Таса и животното изчезна в полумрака, душейки всеки сандък и всеки варел по пътя си. — Но едва ли сте донесли всичко това с машината си.

— Не — отвърна простичко Алек. — Чакаше ни тук, само за всеки случай.

Жената тъжно изсумтя.

— Да, дългогодишните семейни крамоли може да са крайно неприятни.

Алек не отговори, скърцайки със зъби. Всяка дума от устата му само издаваше повече информация.

Зачуди се дали Дарвинистите вече предполагаха кой всъщност е той. Убийството все още бе новина от първа страница, а несъгласието между баща му и императора не беше тайна. За щастие, австрийските вестници така и не бяха обявили за изчезването на Алек. Правителството сякаш искаше това да остане в тайна, поне докато не го превърнат в реалност.

Дилан се появи на врата на конюшните и подсвирна.

— Това ли ти е килерът? — разсмя се момчето. — Чудно защо си толкова слаб.

— Нека не си играем с добрата съдба, господин Шарп — каза д-р Барлоу, сякаш тя самата не бе кълбо от въпроси само допреди малко. Подаде на Дилан един бележник и химикал, а после започна да се движи между касетките и чувалите, разчитайки етикетите, диктувайки резултатите от изследването на провизиите.

След като погледа кратко как тя безпроблемно превежда етикетите, Алек прочисти гърло:

— Немският ви е доста добър, д-р Барлоу.

— О, благодаря.

— Изненадан съм, че не си разменихте няколко думи с Волгер — продължи той.

Тя се обърна към него и се усмихна невинно.

— Немският е толкова важен за науката език, че се научих да го чета. Разговорната страна е съвсем друг въпрос.

Алек се зачуди дали това бе вярно или тя все пак ги бе разбрала идеално.

— Е, радвам се, че отдавате заслуженото на нашата наука.

Тя сви рамене.

— Заемаме идеи от вашата инженерна наука толкова, колкото и вие от нашата.

— Ние, да заемаме от Дарвинистите? — Алек се изсмя. — Колко абсурдно.

— А-а, вярно си е — намеси се Дилан от другия край на помещението. — Господин Ригби казва, че вие, Машинистите, нямаше да изобретите самоходните си машини без нашия пример, който да следвате.

— Разбира се, че щяхме да ги изобретим! — викна Алек, въпреки че тази взаимовръзка никога не му бе хрумвала. Но как иначе щеше да се движи, която и да е военна машина? На вериги, като старомоден трактор?

Ама че нелепост.

Щом Дарвинистите се захванаха отново с работата си, тревогата на Алек се превърна в яд към самия него. Ако не се бе изпуснал, че е разбрал как д-р Барлоу разбира немски, може би Волгер щеше да измисли някакъв начин да я заблуди.

После въздъхна, депресиран от това колко често напоследък мислите му се въртяха около измамата. В крайна сметка, д-р Барлоу просто направи същото, което Волгер стори с Дарвинистите — престори се, че не говори езика им, за да ги шпионира.



Беше странно, наистина, колко много си приличаха тези двамата.

Алек потрепери при мисълта, после тръгна към Клоп и останалите да подготвят Бурехода. Колкото по-скоро си тръгнеха Дарвинистите, толкова по-скоро щеше да свърши цялата тази игра на шпионаж.


* * *


— Тази ваша измишльотина наистина ли може да влачи всичко това? — попита Дилан.

Алек погледна към шейната, която бе отрупана с връх с варели, касетки и чували — общо осем хиляди килограма. Плюс тежестта на Таса, който се бе настанил най-отгоре върху планината от храна и улавяше последните слънчеви лъчи. Нямаше шанс да потеглят, преди да падне мрак, но щяха да са готови при изгрев-слънце на другия ден.



— Господин Клоп казва, че ще се плъзга лесно по снега. Номерът е да не счупим веригите.

— Е, не е зле — изкоментира Дилан. Момчето скицираше Бурехода и товара му, улавяйки силуета с бързи и уверени щрихи. — Трябва да призная, че вие, Машинистите, сте доста напред с машинариите.

— Благодаря — отвърна Алек, въпреки че беше невероятно лесно да изработят шейната. Просто бяха откачили едната врата от портата на замъка и я бяха положили на земята, прикрепяйки към нея две железни релси за плъзгачи. Сложното беше да прикрепят шейната към Бурехода. В това време Клоп се бе покатерил до средата на една стълба и подсилваше котвата на машината, заварявайки я с пращящия пламък на оксижен.

— Но не коства ли прекалено много усилия? — попита Дилан. — Да накараш една машина да прави нещо, в което животните са много по-добри?

— По-добри? — повтори Алек. — Съмнявам се, че някое от фабрикуваните ви създания ще може да изтегли този товар.

— Бас ловя, че един слоньовър ще го изтегли като стой, та гледай. — Дилан посочи към Клоп. — И нямаше да се налага да му смазвате частите на всеки пет минути.

— Господин Клоп просто проявява предпазливост — обясни Алек. — Металът може да е много уязвим на студа.

— Точно това имам предвид. А мамутините обожават студа!

Алек се сети, че бе виждал снимка на мамутин — огромно, космато нещо, подобно на сибирски слон — първото от изчезналите животни, което Дарвинистите бяха върнали на този свят.

— Но те не умират ли в жегата?

— Това е машинистка лъжа! — възкликна Дилан, а после надигна рамене. — Добре са си, само да не ги водиш на юг от Глазгоу.

Алек се засмя, макар никога да не бе сигурен кога се шегуваше Дилан. Момчето имаше чувство за хумор, въпреки грубоватия си изказ. Беше много находчив за това как да завържат товара за шейната и се бе сприятелил с Бауер и Хофман така лесно, както Алек така и не бе успял досега — и то без да продума и дума на немски.

Алек може и да беше обучаван на бойни техники и тактика през целия си живот, но Дилан бе истински войник. Ругаеше с безгрижна разточителност, а по време на обяда бе метнал ножа си от три метра и бе уцелил една ябълка право в сърцевината. Беше по-хилав от повечето младежи на неговата възраст, но работеше редом с мъжете и те се отнасяха към него като към един от тях. Дори синината на окото от катастрофата му придаваше леко пиратски вид.

По някакъв начин Дилан бе точно такова момче, каквото Алек би искал да бъде, ако не се бе родил син на ерцхерцог.

— Е, не се тревожи — рече Алек и шляпна Дилан по рамото. — Буреходът може да пренесе цялата храна, необходима за вашия въздушен звяр. Въпреки че не разбирам как ще изяде всичко това.

— Не ставай глупав. Левиатан не е едно същество — отвърна Дилан. — Той е цяла мрежа от зверчета — казва се екосистема.

Алек бавно кимна.

— Май чух доктор Барлоу да споменава нещо за прилепи?

— А, да, флашетни прилепи. Трябва да ги видиш в действие.

— Флашетни? Като "стреличка" на френски?

— Звучи правдоподобно — отвърна Дилан. — Прилепите поглъщат едни метални шипове, а после ги освобождават над врага.

— Ядат метални шипове — повтори бавно Алек. — А после… ги освобождават?

Дилан потисна смеха си.

— Да, обикновено така правят.

Алек примигна. Момчето не можеше да казва онова, което си мислеше Алек. Може би това бе поредната от странните му шеги.

— Е, тогава се радвам, че не сме във война, така че вашите прилепи да не… ъ-ъ-ъ… освобождават флашетите си върху нас.

Дерин кимна със сериозно изражение на лицето си.

— И аз се радвам, Алек. Всички казват, че Машинистите се интересуват само от собствените си машини. Но ти не си такъв.

— Ама, разбира се, че не.

— Много смела постъпка — да прекосиш сам целия този лед.

Алек прочисти гърло.

— Всеки би сторил същото.

— Това са празни приказки. Докара си неприятности за това, че ни помогна, нали?

— Не мога да отрека.

Дилан протегна ръка.

— Е, това беше адски благородна постъпка от твоя страна.

— Благодаря, сър. — Алек пое ръката на момчето и я стисна. — А от твоя страна беше много благородно да ме спасиш от огнена смърт.

— Това не се брои — рече Дилан. — То щеше да е и моята огнена смърт!

Алек се засмя.

— Все пак го оценявам — стига да ми обещаеш да не опираш отново нож в гърлото ми.

— Обещавам — отвърна Дилан, но лицето му остана сериозно. — Сигурно ти е било тежко да избягаш от къщи.

— Тежко беше — каза Алек, а после подозрително изгледа момчето. — Да не би доктор Барлоу да те е помолила да разбереш кой съм?

— Докторката не се нуждае от помощта ми — изсумтя Дилан. — Тя така или иначе смята, че си някой важен.

— Заради замъка? Или защото дойдоха да ме приберат със самоход?

Дилан поклати глава.

— Защото размениха цял граф за теб.

Алек тихо изруга. Д-р Барлоу беше разбрала отлично, когато се бе обърнал Волгер с титлата му. А това не беше единственият път, когато от устата му глупаво му се бе изплъзнало нещо.

— Мога ли да ти се доверя, Дилан? Да пазиш тайна.

Момчето го изгледа с недоверие.

— Не и ако крие опасност за кораба.

— Разбира се, че не. Просто… Би ли си замълчал пред доктор Барлоу за това, че съм сирак? — Алек замълча, замисляйки се, че е възможно да се издаде само заради този въпрос. — Ако го узнае, ще разбере кой съм. И тогава отново могат да се появят проблеми между нас.

Дилан го загледа за миг, а после кимна сериозно.

— Мога да пазя тази тайна. Семейството ти не е наша работа.

— Благодаря ти. — Докато отново стискаха ръце, Алек почувства как от плещите му пада товар и беше уверен, че Дилан ще удържи на думата си. След месец на предателства — от страна на семейството му, от страна на съюзниците и на собственото му правителство — беше истинско облекчение да се довери на някого.

Потрепери и скочи на крака.

— Да се махаме от този студ?

— Да. Чаша горещ чай би ми дошла идеално.

— Може да си запалим огън! — извика Алек, изведнъж осъзнал, че вече няма нужда да крият дима. Това беше още един от плюсовете да помагат на Дарвинистите — щеше да си вземе гореща вана и да хапне топла храна за пръв път от седмици насам.


Вечерята беше екстравагантно удоволствие, но банята беше още по-хубава.

Първо Бауер напълни ваната със сняг, после го разтопи с кофи вряла вода. В крайна сметка се получи приятно гореща вана, която за пръв път от месец насам успя да премахне машинното масло изпод ноктите на Алек. А в присъствието на дама, Клоп, Бауер и Хофман се избръснаха, докато Дилан шумно се жалваше, че не си е донесъл бръснача, макар да не изглеждаше да има особена нужда от него.

Д-р Барлоу, разбира се, отклони поканата да се къпе в замък, пълен с мъже. Ала когато и Дилан отказа да се възползва от ваната, Алек се зачуди дали на борда на дарвинисткия кораб по принцип не течеше свободно гореща вода.

Хофман размрази агнешко на огъня, докато господин Клоп и Бауер готвеха огромна тенджера с картофи в пилешки бульон, лук и черен пипер. Угощението продължи до след тъмно, въпреки умората им.

Присъствието на дама на масата беше освежаващо приятно. Както бе предположил и Алек, разговорният немски на д-р Барлоу бе доста свободен. А Дилан някак успяваше да разсмее останалите мъже с малкото думи, които бе научил за един ден.

С напредването на нощта Алек започна да се чуди кога отново ще срещне някой непознат. След като се бяха крили пет седмици, почти бе забравил какво е да се запознаеш с нов човек или да се сприятелиш с някого.

Ами ако се наложеше да остане в замъка с години?


На следващата сутрин първите стъпки на Алек бяха бавни.

Първоначално шейната не помръдваше — като куче, което отказва да се разхожда. Ала най-накрая плъзгачите пропукаха леда, който ги беше сковал през нощта и застъргаха по камъните на двора.

Когато Буреходът се приближи към портата, Алек се зачуди дали шейната зад тях бе наред.

Господин Клоп сякаш му прочете мислите.

— Може би трябва да се покажа през люка и да следя нещата, като Волгер.

— Не се обиждайте, Клоп — отвърна Алек, — но сте доста по-едър, за да стоите на раменете ми.

Учителят по механика надигна рамене с облекчен вид.

— Може би господин Шарп ще помогне — предложи д-р Барлоу на немски. Отново беше седнала в командирското кресло, а Таса лежеше в краката й.

Алек се съгласи и не след дълго Дилан се бе промушил наполовина през люка, застанал на раменете на Алек, обърнат с лице назад.

— Поне сме сигурни, че шейната ще мине през вратата — измърмори Клоп. — Защото тя е вратата.

След няколко малки сблъсъка и застъргвания отново бяха на открития лед. Но да влачиш шейната все пак беше като да крачиш в захарен сироп. При всяка стъпка двигателите ревяха мъчително. Това, че Дилан стоеше горе, а ботушите му подскачаха върху раменете на Алек, беше дразнещо.

— Пригответе се да увеличите леко скоростта — каза Клоп, когато стигнаха до склона, водещ надолу от замъка. — Не искаме товарът ни да се вреже в нас изотзад.

Алек кимна и сграбчи лостовете още по-силно. Когато се засилеше надолу по хълма, шейната щеше да ускори по инерция.

Дилан скочи обратно в кабината.

— Тук са!

Всички го изгледаха безмълвно.

— Да ни спасят! — извика. — Два кораба, задават се над планините горе!

Алек бързо спря Бурехода и погледна към Клоп.

— Освободете ни от товара. Трябва да си върнем Волгер.

— Но те ще решат, че ги нападаме.

— Моля ви, изчакайте за момент и двамата — намеси се д-р Барлоу.

— Според капитана Въздушните сили не биха могли да стигнат дотук за седмица!

Господин Клоп не отговори, наведе се напред и вдигна бинокъла пред очите си. Погледът му се плъзна по небето за кратко, а после се съсредоточи върху една-единствена точка с намръщено лице.

Алек надникна през визьора и ги видя — две точки точно над хоризонта. Изгаси самохода, заслушан в звука от двигателите над снега.

— Не са въздухоплавателни зверове — простичко каза Клоп. — Това са цепелини на кайзера, идват да довършат плячката.



Тридесет и едно

Дерин слушаше стария механик, който спореше за нещо с Алек.

Нямаше нужда да знае машинистки, за да разбере какво казваше — беше чула думата "цепелин" от устата на Клоп. Значи това не бяха спасителните екипи…

Бяха проклети германци!

Предположи, че Клоп иска да се върнат обратно в замъка и да оставят цепелините да си свършат работата. Двата самолета едва ли бяха вече забелязали Бурехода. Така че веднъж да бъде унищожен Левиатан и Алек и приятелите му щяха да продължат да се укриват необезпокоявани.

Д-р Барлоу тъкмо щеше да се намеси в спора, когато Дерин я накара да замълчи с ръка на рамото, сигурна какво точно трябва да каже.

— Приятелят ви Волтер е там, Алек. Защото той се предаде заради теб!

— Знам това — отвърна Алек. — Но изглежда Волгер е имал план и за този вариант. Накарал е Клоп да обещае, че ще ме крие, в случай че германците дойдат.

Дерин въздъхна. Този граф беше голям хитрец.

Алек отново заговори на машинистки, заповядвайки на Клоп да прекъсне връзката между самохода и шейната. Беше странно колко много немски думи бяха почти същите като в английския, стига да имаш слух да ги чуеш. Но както никога, Алек не постигаше онова, което иска. Възрастният мъж стоеше със скръстени ръце, продължавайки да повтаря "найн" и "нихт[9]", което и последният глупак можеше да прецени, че на машинистки значи "не".

Беше очевидно, че Бауер и Хофман ще се подчинят на Клоп, а не на Алек, колкото и да беше важно това момче по машинистките земи. Без помощта им Буреходът щеше да си стои тук, като куче, вързано за кол.

Дерин извади ножа си, но реши, че едва ли би сработило отново да го опре в гърлото на Алек. А освен това му беше обещала да не го прави повече.

Ала беше време да сложи край на кавгата.

С дръжката на ножа здраво чукна Клоп по каската със заострен връх. Тя се плъзна пред очите му, заглушавайки последната му реплика.

Дерин се обърна към Алек.

— Дай ми една брадва.


За миг се спусна по стълбицата от вериги, а брадвата бе запасана през ремъците на осигуровката й. Тук по наклона снегът бе доста дълбок и изпълваше ботушите й с убийствен студ, докато си проправяше път към шейната.

Беше наблюдавала как Клоп подготвя приспособлението си и затова знаеше слабостите му. Краищата на веригата бяха заварени за два железни лоста в предната част на шейната, а самата верига минаваше през стоманен пръстен в средната част на Бурехода. Ако успееше да скъса единия край, веригата щеше да се плъзне през пръстена и да се освободи от самохода.

Но веригата беше масивна — всяка брънка бе дебела колкото юмрука на Дерин. Избра дясната страна на шейната. Заварката изглеждаше по-недоизпипана от тази страна — дървото около желязото беше цялото накапано с разтопен метал. Взе малко сняг с ръце и го натрупа около една от брънките на веригата. Надяваше се Алек да беше прав и смразяващият студ да направи метала по-чуплив.

— Добре, сега — каза и надигна брадвата. — Счупи се!

Първият удар немощно отскочи. Веригата беше прекалено отпусната, за да поеме силата на замаха.

— Нямаме време за това! — извика тя, поглеждайки към хоризонта. Двата самолета вече бяха достатъчно близо, за да види маркировката им — железните кръстове на опашките и сребристото проблясване на броните на утринното слънце.

— Господин Шарп! — извика д-р Барлоу, промушила глава през люка на Бурехода. — Можем ли да помогнем някак?

— Да — извика Дерин. — Опънете веригата!

Д-р Барлоу изчезна и само след миг двигателите се съживиха. Буреходът направи крачка напред и веригата се опна. Шейната се поотмести леко до Дерин, докато тя трупаше още сняг.

Със следващия замах нанесе силен удар върху твърдия метал, а обратната сила се върна като неприятен шок по ръцете й. Наведе се да погледне отблизо — ударът беше оставил малък белег върху една от брънките и още един върху самата брадва. Веригата обаче все още бе непокътната.

— Да му се не види!

— Нещо?

Дерин не отвърна, а замахна отново с все сила. Брадвата отскочи от ръцете й — Дерин се отдръпна назад, докато инструментът се завърташе във въздуха и накрая се приземи на няколко ярда.

— Внимавайте, господин Шарп! — скара се дамата.

Дерин я игнорира и отново погледна отблизо. Един от пръстените на веригата вече беше леко счупен, но не достатъчно, за да може другият пръстен да се освободи.

Но ако се приложеше повече сила металът можеше да поддаде.

Тя викна към Бурехода.

— Кажете на Алек да дърпа — колкото може по-силно!

Д-р Барлоу кимна и не след дълго Буреходът отново заръмжа. Машината прехвърли тежестта си от единия крак на другия и се зарови по-надълбоко в снега. Захвърчаха искри, докато металните крака стържеха по скалата най-отдолу. Шейната се премести малко напред, опирайки се в коляното на Дерин, като някакво грамадно сляпо зверче, което се опитва да привлече вниманието й.

Счупената брънка вече се огъваше, а пукнатината се разширяваше с всяко подаване на сила в двигателите. Дерин предпазливо отстъпи назад с една крачка. Веригата щеше да се изплющи като гигантски метален камшик, щом се освободеше.

Огледа хоризонта. Двата кораба се бяха разделили, за да се спуснат към жертвата си от противоположни посоки. Небето оживя, когато ятата на Левиатан се спуснаха нагоре. Ала самият кит лежеше неподвижен на земята, неспособен да избяга от атаката на Машинистите.

— Да му се не види и това! — Дерин тръгна с мъчителни стъпки през снега към мястото, където бе паднала брадвата и я издърпа от преспата. Един добър удар някъде по веригата щеше да успее да разкъса проклетата брънка.

Хвана един ремък, отвързан от товара, за да се пристегне, заслушана към напъните на Бурехода. Когато улови ритъма в главата си, надигна брадвата с едната ръка и я стовари долу, точно когато двигателите ревяха най-силно…

Веригата се разкъса и частите излетяха по-бързо, отколкото можеше да ги види. Внезапно освободен, самоходът се втурна напред, а брънките започнаха да се изнизват през металния пръстен в средата на корпуса му, тракайки като картечница Максим. Освободеният край се развъртя във въздуха за секунди, плющейки диво над главата на самохода, което накара д-р Барлоу да се стресне и да се скрие вътре.



Ала веригата все още бе прикрепена към лявата страна на шейната… и когато се освободи от стоманения пръстен на Бурехода, полетя с цялата си дължина обратно към Дерин.

Тя се хвърли в снега и чу как металът профучава над главата й. Уари се в товара върху шейната, прерязвайки чувалите с брашно и въздухът се изпълни с мъгла от бял прах.

Веригата падна тежко върху снега и се плъзна по земята, следвайки олюляващия се самоход, който най-после набра нужната му енергия.

Дерин се изправи, изкашляйки сухия вкус на вдишаното брашно.

Нещо се опираше в коляното й…

Шейната настоятелно я побутваше, набирайки скорост. Какво я дърпаше сега? После осъзна какво се бе случило. Последният тласък от веригата я бе засилил по склона.

— А, сега, чудна работа! — рече Дерин, покатервайки се върху шейната. Звукът от плъзгането на релсите по снега се усилваше, докато тя продължаваше да плюе още брашно от устата си.

Отпред Буреходът бе спрял, а предната част бе обърната в обратната посока. Алек явно я изчакваше да се качи обратно по стълбата.

Но шейната се носеше право към краката на самохода!

Олюлявайки се върху един чувал със сушени кайсии, Дерин оформи фуния пред устата си с шепи и извика:

— Доктор Барлоу!

Отговор не последва, нито пък някой се показа от люка. Какво правеха там вътре? Да не би да играеха на "Не се сърди човече»?

А шейната се ускоряваше все повече.

— Доктор Барлоу! — извика тя отново.

Най-после от люка се подаде черното бомбе. Дерин размаха ръце, за да посочи къде е шейната, как се движи и как нещата отиват към пълен крах. Очите на дамата-учен се разшириха, когато забеляза как освободеният товар се носи надолу към самохода.

Отново изчезна.

— Време беше — каза Дерин и скръсти ръце.

Голям късмет беше, че успя да се изкатери отгоре. Шейната се засилваше с всяка изминала секунда и вече се спускаше по-бързо, отколкото Дерин би могла да бяга в снега. Отново се хвана здраво за един от ремъците, защото не искаше да изпадне и да свърши като петно под шейната.

Буреходът най-после започна да се движи отново, правейки огромна крачка напред. Машината се олюля леко, като заслепено животно, което се чуди дали да бяга от хищника по петите си.

Дерин се намръщи, надявайки се, че няма да се впуснат в битка без нея. Ала Алек не изглеждаше от онези, които изоставят хората си.

Д-р Барлоу се показа отново, а двигателите на самохода ревнаха. Докторката викаше нещо към кабината, насочвайки Алек по някаква вдъхновена от науката стратегия.

Ала шейната вече ги застигаше, набирайки по-голяма скорост от Бурехода върху заледения сняг. Дерин погледна нагоре към товара, който се извисяваше над нея. Ако тези два грамадни обекта се сблъскаха, тя щеше да е точно по средата.

— Мърдай! — извика тя, покатервайки се още по-нагоре по купчината.

Буреходът се приближаваше все повече и Дерин осъзна, че д-р Барлоу е откачила. Дори не се опитваше да ги насочи извън траекторията на шейната. Самоходът продължаваше да върви с равномерен ход, само идейка по-бавно от натоварената врата.

Тя се опита да покаже недоумението си на д-р Барлоу, а дамата имитира движения на изкачване в отговор на това.

Дерин се намръщи и тогава видя стълбицата, която висеше от долната част на Бурехода. Полюшваше се на вятъра, заедно с бяга на машината, влачейки се отзад като счупено детско хвърчило.

— О, едва ли мислите, че ще мога да се хвана за това нещо — измърмори си тя. Стълбата беше цялата от вериги и метални пръчки, които служеха за стъпала — достатъчно тежка, за да избие някой зъб!

Дерин скръсти ръце. Можеше да се качи върху самохода, ако шейната спреше, нали така? Разбира се, колкото по-бързо успееше да се върне на борда, толкова по-скоро щяха да отидат и да помогнат на Левиатан.

Там от другата страна на ледника, Машинистите вече правеха първия си заход. Картечниците проблясваха от гондолите им, заобиколени от облак флашетни прилепи. Сега виждаше колко малки са цепелините — едва стигаха дължина от двеста ярда. Ала Левиатан под тях бе съвсем безпомощен — ятата му гладуваха и бяха разбити от битката предната вечер.

— Явно нямам друг избор — измърмори Дерин.

Буреходът вече беше близо, толкова близо, че огромните му крака хвърляха сняг в лицето й. Ала стълбата все така се вееше далеч от нейния обсег. Дерин запристъпва предпазливо към предния край на шейната и се качи върху един варел захар в нестабилен баланс. Въпреки това не успяваше да достигне целта си. Налагаше се да скочи.

Приготви се, разпъвайки ръце и се опита да улови някакъв ритъм в люшкането на стълбата.

Най-накрая скочи във въздуха…

Пръстите й се сключиха около една от металните пръчки и тя се озова в полет между краката на самохода. Ревът на двигателите беше оглушителен. Около нея дрънчаха и скърцаха всякакви джаджи и бутала, а два ауспуха изхвърляха горещ черен дим в лицето й. Тя се разклащаше при всяка гигантска крачка, а краката й се люлееха лудо. Стълбата се усука във въздуха и завъртя Дерин като пумпал.



Тя замаха с крака, докато единият ботуш не се закачи за една от ниските пръчки, които служеха за стъпала и застопори стълбата — светът престана да се върти бясно около нея.

Погледна нагоре и забеляза Бауер и Хофман, които надничаха от мрака на корпуса. Бауер протегна ръка навън. Тя трябваше само да се качи няколко метра по-нагоре.

Сякаш беше лесна работа това.

Дерин посегна нагоре, за да се хване за следващата пръчка. Металът беше нащърбен и се закачаше за ръкавиците й. Издърпа се решително нагоре, като се опитваше да не забелязва шиповете, наредени около входа на люка.

Най-после се приближи достатъчно, за да посегне и да се хване за ръката на Бауер. Хофман също се хвана здраво и двамата я издърпаха бързо вътре.

— "Вилкомен ан борд[10]" — Бауер с усмивка на лицето. Туй, разбира се, значеше "Добре дошъл на борда".

Да му се не види, машинисткият език си беше лесен.



Тридесет и две

— Бял сте като призрак! — Възкликна д-р Барлоу.

— Просто брашно. — Дерин се издърпа със стенание в пилотската кабина. Ръцете я боляха от стискането на металните пръти на стълбата, а мускулите на ръцете й сякаш виеха от болка. Сърцето препускаше като локомотив.

— Брашно ли? — повтори д-р Барлоу. — Колко странно.

— Добра работа, Дилан! — Алек извиваше цялото си тяло, докато управляваше машината. — Не бях виждал някой да се качва на борда на самоход по този начин!

— Не го препоръчвам. — Отпусна се върху наклонения под на кабината, дишайки тежко. Таса долази до нея, за да я подуши по ръката, а после изкиха цяла шепа брашно.

Само след малко Дерин се почувства замаяна от движението на самохода. Пътят до замъка беше достатъчно неприятен — стърженето на метал в метал, миризмата на масло и на изгорели газове, безкрайният, убийствен тътен на двигателите. Ала сега при ход на пълни обороти, да се возиш на самоход беше като да се намираш в тенекиена табакера, която някой периодично разтръсква. Нищо чудно, че Машинистите носеха тези глупаво изглеждащи каски — това бе единственото, което Дерин би могла да стори, за да предпази главата си от удари в стената.

Клоп, който гледаше с бинокъл през визьора, каза на Алек нещо на немски.

— Мислех си, че не иска да помага — измърмори Дерин.

— Това беше, когато имахме възможност да се скрием — каза д-р Барлоу. — Сега, когато германците със сигурност са ни видели, запя друга песен. Ако не свалим и двата цепелина, ще докладват за това на нашите австрийски приятели.

— Е, можеше по-рано да си промени мнението — Дерин погледна надолу към ръцете си, които силно я боляха. — Нямаше да ми е излишна малко помощ за онази верига.

Д-р Барлоу я потупа по рамото.

— Справихте се добре, господин Шарп.

Дерин се направи, че не чува комплимента и се изправи. Дойде й достатъчно да се развява безпомощно като парцалена кукла. Хвана се за двете дръжки, висящи от тавана и се издърпа нагоре и навън през люка.

Студът я удари в лицето. Беше като да си на гърба на кораба по време на буря, а хоризонтът се люлееше на всяка крачка.

Дерин примижа срещу вледеняващия вятър. Цепелините се движеха ниско, влачейки въжета по земята. По въжетата се спускаха хора и се приземяваха в снега с оръжия и екипировка на гърбовете.

Но защо изобщо се занимаваха с това? Ако искаха да унищожат Левиатан можеха да останат горе и да използват въздушни бомби.

Скочи обратно в кабината.

— Спускат хора на земята.

— Това са Кондори Зет-50 — каза Алек. — Превозват командоси, наместо тежки оръжия.

— Изглежда целта им е да заловят кораба ни — отвърна д-р Барлоу.

— По дяволите! — изруга Дерин. Жив кораб с водородно дишане в ръцете на Машинистите щеше да е катастрофа — щяха да научат всичко, което можеше да се узнае за слабостите на големите кораби.

— Но не се ли боят от нас?

— Сигурно имат противосамоходни оръжия на борда — мрачно каза Алек. — Не могат да ги изстрелват от въздуха. Но на земята ще ни дадат да се разберем.

Дерин преглътна. Беше достатъчно лошо това, че се возеше на тази джунджурия. Но мисълта да бъде сварена жива в някаква бронирана черупка я подлудяваше.

— Отново се нуждаем от помощта ти, Дилан.

Тя се вторачи в Алек.

— Да не би сега да поискате да управлявам тази машинария?

— Не — отвърна той. — Кажи ми, можеш ли да стреляш с картечница Спандау?


Дерин дори не знаеше какви са тези картечници, но беше стреляла с въздушни пушки много пъти. Това, обаче, беше доста по-различно. Както всичко останало, изобретено от Машинистите, беше десет пъти по-шумно, по-нестабилно и по-неуправляемо, отколкото изглеждаше. Когато натисна спусъка за проба, оръжието затрака като подвижна клапа в ръцете й. От едната му страна хвърчаха гилзи и се отблъскваха от стените на кабината с горещ металически вой.

— Да му се не види! — развика се тя. — Как можеш изобщо да уцелиш нещо с това?

— Просто го насочете най-общо в нужната посока — намеси се д-р Барлоу. — Машинистите компенсират липсата на финес с поголовна разруха.

Дерин се наведе напред, надничайки през миниатюрната дупчица. Виждаше само сняг и небе. Почувства се полусляпа и затворена в най-тясното пространство. Беше обратното на това да гледа от гърба на Левиатан и да вижда битката под себе си като на шахматна дъска.

Хвърли поглед на Клоп, който беше на другата картечница. Вместо да гледа навън, просто чакаше Алек да му каже кога да стреля.

— Дръжте това. Ей сегичка се връщам — рече Дерин и се издърпа нагоре през отвора.

И двата Кондора вече бяха спуснали командоси. Едната група се насочваше към Левиатан, а цепелинът им ги прикриваше отгоре с картечен огън. Другата група сглобяваше някаква артилерийска машина — оръдие с продълговато дуло, насочено директно срещу Бурехода.

— Ах, по дяволите — извика тя.

Машинистите работеха бързо и само след минути дулото на оръдието изригна в огън. Самоходът се изви под краката й и ударната вълна я захвърли срещу отвора с ужасна сила. Едва успя да се задържи да не падне през дупката и само краката й увиснаха през нея.

За миг се зачуди дали не ги бяха уцелили. Тогава почувства снаряда, който профучаваше покрай тях, а ушите й започнаха да пукат. Буреходът бе направил широк оборот и най-после си връщаше равновесие на снега.

Или Алек се справяше блестящо с управлението, или беше тотално откачил. Крачеха право към противосамоходното оръдие, накланяйки се напред и назад точно в обсега му, докато войниците отчаяно презареждаха.

Дерин се пусна обратно при картечниците и хвана своето оръжие, насочвайки го ниско долу. Предполагаше, че ще са при германските командоси след около пет секунди, ако дотогава не ги направеха на парчета.

— Приготви се! — извика Алек.

Дерин дори не изчака, а направо натисна спусъка. Оръжието подскачаше и тракаше в ръцете й, изстрелвайки смърт във всички посоки. Няколко тъмни форми се плъзнаха покрай дупчицата пред нея, но нямаше представа дали бяха хора или скали или противосамоходното оръдие.



Кабината се разтресе от металически удар и светът внезапно започна да се накланя наляво. Дерин бе захвърлена от картечницата си и тя се подхлъзна върху търкалящите се по целия под празни гилзи.

Приземи се върху нещо меко, което се оказа д-р Барлоу и Таса, които се бяха сгушили в ъгъла.

— Съжалявам, госпожо! — извика тя.

— Не се тревожете — отвърна дамата. — Вие не сте кой знае колко тежък.

— Мисля, че успяхме да го уцелим! — извика Алек, все още въртейки контролните лостове.

Дерин се изправи на крака и се издърпа нагоре и извън люка отново. Зад тях противосамоходното оръдие лежеше в развалини сред гигантските им стъпки — преобърнато и с пречупено дуло. Хората бяха пръснати по земята — някои не помръдваха, а белият сняг около тях беше обагрен в яркочервено.

— Успя, Алек! — извика тя с дрезгав глас.

Завъртя се, за да погледне и напред. Буреходът вече се движеше към друга група командоси. Те залягаха в снега, а над тях летяха артилерийски ястреби — острите им нокти проблясваха зловещо на слънцето.

Неколцина от командосите се обърнаха и забелязаха самохода, който се приближаваше към тях, а Дерин се зачуди дали щеше се наложи да стреля отново с това смъртоносно оръжие. Тогава Буреходът под нея се разтресе отново. От долната част се надигна облак дим и покри Дерин, изпълвайки устата й с остър вкус.

Очите й смъдяха, но тя се насили да ги отвори в момента, в който снарядът удари. Той експлодира сред командосите, разхвърляйки мъжете на всички посоки.

— Да му се не види — измърмори тя.

Когато димът и снежинките се уталожиха, навън не помръдваше нищо, освен няколко ястреба, които летяха обратно към Левиатан. Дерин погледна обратно към оръдието. Оцелелите вече бягаха, а един Кондор се спускаше надолу, за да ги събере от леда.

Машинистите се оттегляха!

Но къде беше другият цепелин?

Огледа хоризонта — нищо. После върху снега пробяга сянка — в посока на запад и Дерин погледна право нагоре. Цепелинът беше точно над тях, а бомбената установка се подготвяше да се включи в боя. Ято флашетни прилепи се издигаше все по-нагоре и тя забеляза стряскащия снаряд, който летеше в дъга от Левиатан към тях, готов да избухне и да ги изплаши така, че да изпуснат товара си.

Грабна дръжката върху капака на люка и скочи долу, затваряйки плътно отвора след себе си.

— Започва бомбардировка! — извика. — Както и проклети флашети!

— Видимост на четвърт — нареди спокойно Алек и Клоп започна да върти манивелата от своята страна на кабината. Дерин забеляза още една до себе си и се зачуди накъде трябва да я върти точно.

Докато протягаше ръка, светът експлодира…

Заслепяваща светлина освети кабината, последвана от гръмовен трясък, който отново събори Дерин. Подът се люлееше и всичко се накланяше надясно. Скърцането на чарковете и воят на Таса се просмукваха през полуоглушелите й уши, а после удари рамото си в една от металните стени, когато цялата кабина се наклони за пореден път и то силно.

През визьора се посипа снежна лавина и тя остана погребана сред студ и внезапна тишина…



Тридесет и три

Алек се опита да помръдне, но ръцете му бяха като заковани, притиснати в смразяващата прегръдка на снега.

Опита се да се бори за кратко, а после осъзна, че все още е вързан за пилотското кресло. Когато разкопча катарамите и се изплъзна от стола, светът сякаш се намести отново.

Визьорът беше наопаки, като вертикалната цепка в окото на котка.

Сега като се замисли, цялата кабина лежеше странично. Десният борд играеше ролята на под, а всички дръжки на тавана висяха в безпорядък.

Алек примига, неспособен да повярва. Беше катастрофирал със самохода.

Кабината беше тъмна — светлините бяха изгаснали, и беше странно тихо. Двигателите явно бяха изгаснали автоматично при падането. Алек чу дишане до себе си.

— Клоп — промълви, — добре ли сте?

— Мисля, че да, но нещо е… — Мъжът вдигна едната си ръка. Таса се показа отдолу, скимтейки жално, а после се разтръска и пръсна сняг по цялата кабина.

— Спри с това, Таса — дочу се гласът на д-р Барлоу от мрака.

— Добре ли сте, госпожо? — попита Алек.

— Добре съм, но господин Шарп изглежда е ранен.

Алек се приближи лазешком. Дилан лежеше с глава върху скута на д-р Барлоу и затворени очи. През челото му се простираше пресен разрез, а кръвта се стичаше по синината от преди това. Нежните му черти бяха бледи под раните.

Алек преглътна. Вината беше негова — той беше на руля.

— Помогнете ми да намеря някакви превръзки, Клоп.

Разчиствайки снега настрани, успяха да отворят вратата на шкафа. Клоп извади два комплекта за първа помощ и подаде единия на Алек.

— Аз ще се погрижа за господин Шарп — каза д-р Барлоу и взе комплекта. — Не съм толкова безнадеждно лоша сестра, за каквато се представям.

Алек кимна и се обърна да помогне на Клоп да отвори люка за долната част, който сега се намираше на стената на прекатурената кабина. Механизмът се опъваше известно време, а после се отвори с яростно металическо скърцане.

Хофман, закопчан странично в артилерийския стол, нададе глас и обясни, че с Бауер са ранени и насинени, но цели. Алек въздъхна с облекчение. Поне не беше убил никого.

Обърна се към Клоп.

— Съжалявам, че паднах.

Мъжът се изсмя.

— Доста време ви отне, млади господарю. Сега най-после можем да ви наречем истински пилот.

— Какво?

— Мислите, че аз никога не съм катастрофирал със самоход? — Клоп се разсмя. — Това е част от усвояването на занаята, млади господарю.

Алек примигна — не беше сигурен дали мъжът не се шегуваше.

През кабината се разнесе дрънчене. Клоп погледна нагоре, когато последва още един, а после и още удари, като засилваща се буря.

— Флашети — обясни д-р Барлоу.

— Да се надяваме, че ще хванат на тясно тези цепелини — меко каза Клоп. — Иначе граф Волгер никак няма да е доволен от нас.

— Ще погледна навън — рече Алек. — Може би ще успеем да се изправим и да се присъединим отново към битката.

Клоп поклати глава.

— Не ми се вярва, млади господарю. Останете тук, докато не приключи всичко.

— Звучи разумно — намеси се и д-р Барлоу на немски език.

Ала дъждът от флашети отшумяваше и Алек дочу двигателите на цепелините много близо.

— Трябва да проверя какво става — заяви. — Картечниците ни все още работят!

Клоп се опита да спори, но Алек не му обърна внимание, разчисти с шепи снега и се измъкна от визьора.

Осветеният от слънцето сняг го заслепи за миг, с изключение на тъмния кратер, оставен от някоя от въздушните бомби на цепелина. Почти директен удар. Следите от Бурехода тръгваха точно от почернялата дупка и водеха на зигзаг към мястото, където машината лежеше в смачкан вид.

Алек протегна ръце и си припомни борбата да задържи самохода изправен. Почти беше успял. Ала думата почти нямаше никакъв смисъл сега. Обшивката на двигателите беше пропукана, а горещото масло капеше на снега, вдигайки пара. Единият грамаден метален крак бе неестествено извит. Машината едва ли щеше да се изправи отново.

Откъсна поглед от нея и се взря в небето. Кондорът, който ги беше бомбардирал, едва се беше отдалечил на стотина метра. Летеше над снега, а балонът му се вееше на вятъра, целият надупчен от флашетната атака.

Отгоре се чуха викове. Двама авиатори го бяха видели и обръщаха картечницата си към него.




Тогава Алек осъзна къде беше застанал — точно пред плочата на самохода с герба на Хапсбургите, който заявяваше недвусмислено кой и какъв точно е той…

Кръгъл глупак.

Преди да успее да помръдне, картечницата на Кондора изригна. Куршумите летяха по стоманения корпус на самохода и отскачаха по снега в краката му. Алек се скова, готов да почувства как горещият метал разкъсва плътта му.

Тогава въздухът около цепелина се накъдри. Заслепяващата светлина на картечницата се разля надолу по фланга. Прекалено късно — немските авиатори осъзнаха какво се случва. Оръжието замлъкна.

Ала пламъкът вече бе живо същество, танцуваше по разкъсаната кожа, от която изтичаше водород. Кондорът загуби височина, а гондолата му се удари тежко в снега. Балонът се сбръчка, изстисквайки още водород от дупките, в резултат на което изригнаха стотици огнени гейзери.

Алек примижа и покри лицето си. Целият въздухоплавателен съд светеше из отвътре, докато се издигаше отново, носен от собствената си топлина. Алуминиевият скелет вътре се стопяваше. Кондорът се усука, счупи се през средата, а от цепнатината израсна грамадна огнена гъба.

После двете половини отново полетяха надолу в спираловидна линия.

Изглеждаше сякаш се удариха леко в земята, но снегът се гърчеше и съскаше докато стопеният метал и горящият водород го превръщаха в пара. Бели облаци се надигнаха около двете половини и Алек чу ужасяващи крясъци над пукота на пламъците.

— Вие, Машинистите, наистина трябва да се научите да използвате въздушни пушки.

Алек се обърна.

— Дилан! Добре ли си?



— Е, нали ме знаеш — рече момчето. Челото му бе превързано, а очите му искряха, докато наблюдаваше огнения ад. — Малко ароматни соли и пак съм на крак. — Усмихна се и се олюля леко.

Алек обгърна момчето през раменете, за да го задържи, но очите им бяха привлечени отново към умиращия съд.

— Ужасно, нали? — прошепна Алек.

— Много прилича на кошмарите ми. — Дилан се огледа. — Виж, другият се измъква.

Алек се обърна. Виждаше се как вторият цепелин се отдалечава. Няколко от по-големите ястреби на Левиатан го преследваха, понесли хора на гърбовете си. Но съвсем скоро прелетя над планините, в посока към хангарите на Боденското езеро.

— Надвихме ги — каза Дилан с уморена усмивка.

— Може би. Но сега ще знаят къде сме.

Алек погледна отново към Бурехода — счупен и притихнал, с изключение на съскането от горещото масло, което прокапваше на снега. Ако Клоп не успееше да го поправи, германците щяха да заварят два трофея, щом се върнеха — раненият Левиатан и изчезналият принц фон Хохенберг.

— Когато се върнат — каза, — ще водят повече от чифт Кондори.

— Е, може би. — Дилан го плесна по рамото. — Но не се тревожи, Алек. Ние ще сме готови за тях.


* * *


— Може би Дарвинистите ще могат да ни помогнат — каза Клоп.

Алек погледна към двигателите, където стоеше и подаваше инструменти на Хофман. Трансмисията не беше толкова зле, колкото бе очаквал. И последната капка масло бе изтекла, но никой от чарковете не беше счупен.

Изникваше отново истинският проблем. Едно от колената на самохода се бе усукало. Може би щеше да е в състояние да ходи, но друг въпрос беше как ще го вдигнат.

Алек поклати глава.

— Съмнявам се, че имат достатъчно силни зверове, които да могат да повдигнат един самоход.

— Имат един — рече Клоп, загледан в огромната маса на кораба. — Когато онзи безбожен звяр успее да се издигне, можем да вържем Бурехода за него. Като да задвижваш кукла на конци.

— Тридесет и петтонна марионетка? — На Алек му се искаше д-р Барлоу да беше още с тях, щеше да е наясно с подемния капацитет на Левиатан. Но тя и Дилан бяха тръгнали към кораба, за да проверят безценните й яйца.

— Защо не? — попита Клоп и погледна към замъка. — Имат цялата храна, за която могат да мечтаят.

От другата страна на ледника изоставеният товар на Бурехода беше отрупан от птици. Дарвинистите бяха изпратили хора да отворят сандъците и варелите и не след дълго изгладнелите ята вече се спускаха към тях.

Създанията на Левиатан изглежда разбираха, че нямат време за губене.

— Млади господарю? — тихо повика Хофман. — Задават се неприятности.

Алек погледна нагоре и забеляза една фигура в кожено палто, която крачеше към тях в снега. Почувства как устата му пресъхва.

Лицето на граф Волгер носеше студено изражение. Едната му ръка бе сключена около дръжката на сабята.

— Разбирате ли какво ни сторихте? — попита.

Алек отвори уста, но нищо не излезе оттам.

— Вината беше… — започна Клоп.

— Замълчете — Волгер надигна ръка. — Да, трябваше да ударите този млад идиот по главата, за да не ви се бърка. Но искам да чуя неговото обяснение, а не вашето.

— В интерес на истината, те удариха мен по главата — измънка Клоп и тръгна към Бауер, за да му помогне.

Алек се изправи.

— Изборът ми беше правилен, графе. Единственият начин да останем под прикритие бе да свалим двата цепелина. — Посочи към обгорените останки в снега. — Все пак успяхме да надвием единия.

— Да, браво — иронично отвърна Волгер. — Успях да видя брилянтната ви стратегия да стоите под открития му огън.

Алек бавно си пое дъх.

— Граф Волгер, любезно ще ви помоля да сдържате тона си.

— Напускате поста си, игнорирате собствената си сигурност, а сега и това! — Волгер посочи към разбития самоход, а ръката му трепереше от ярост и отвращение. — И ми казвате да сдържам тона си? Не разбирате ли, че германците ще се върнат съвсем скоро, а вие не ни оставихте път за бягство!

— Беше риск, който реших да поема.

Волгер изгуби глас.

— Едно нещо е да рискувате себе си, Алек, но какво ще кажете за живота на хората си? Какво мислите, че ще се случи с тях, когато дойдат германците?

Алек погледна към Клоп, но останалите си бяха намерили работа извън полезрението му.

— Клоп казва, че може да поправи самохода.

— Може и да съм офицер-кавалерист, Алек, но виждам, че тази машина сама не може да се изправи.

— Не. Но Дарвинистите могат да ни издърпат, щом си поправят кораба.

— Забравете за новите си приятели — горчиво каза Волгер. — След тази последна атака, корабът им не може да се поправи.

— Но цепелините дори не успяха да го уцелят.

— Само защото искаха да го заловят жив — отвърна графът. — Затова съсредоточиха огъня върху механиката. От това, което успях да чуя, разбрах, че двигателите им са на парчета — невъзможно е да се поправят.

Алек погледна към гигантския черен силует, проснат на снега, а птиците кръжаха над него.

— Но те пълнят балона. Сигурно планират нещо.

— Затова съм тук — каза Волгер. — Ще се издигнат без двигатели, като балоните с горещ въздух. Източният вятър ще ги пренесе до Франция. Би трябвало да сработи, ако вятърът задуха преди германците да пристигнат.

Алек погледна с отчаяние към Бурехода. Може би все пак щяха да успеят да изправят самохода… но Левиатан никога нямаше да добие достатъчно контрол, за да го постави на крака.

Волгер направи още една крачка напред, а гневът се изпаряваше от лицето му. Внезапно доби изтощен вид.

— Решението е ваше, Алек, ако решите да се предадете.

— Да се предам? — повтори Алек. — Но германците ще ме обесят.

— Не… Да се предадете на Дарвинистите. Да им обясните кой и какъв сте вие. Сигурен съм, че ще ви вземат с тях. Ще бъдете затворник, но ще сте в безопасност. Може би те ще спечелят тази война. И тогава, ако сте достатъчно покорен, може да ви сложат на трона на Австро-Унгария, като приятелска марионетка-император, която да поддържа мира.

Алек направи крачка назад в снега. Не беше възможно Волгер да казва това. Едно нещо бе да се укриват — никой не очакваше някой петнадесетгодишен да се бие на фронта. Но да се предаде на врага?

Щяха да го запомнят като предател за всички времена.

— Трябва да има и друг начин.

— Разбира се. Може да останете тук и да се биете, когато се върнат германците. И да загинете заедно с всички нас.

Алек поклати глава. Всичко това нямаше смисъл — тези приказки на Волгер. Този човек винаги имаше стратегия, някакъв план, по който да подчини света на волята си. Не беше възможно да се предава.

— Няма нужда да решавате веднага, Алек — продължи Волгер. — Имаме поне ден, докато германците се върнат. Може би ви очаква дълъг живот, ако се предадете. — Отново вдигна рамене. — Но аз вече се отказвам да ви съветвам за каквото и да било.

С тези думи той се обърна и се отдалечи.



Тридесет и четири

Алек си пое дълбоко въздух и почука на вратата.

Дилан отвори и се намръщи, щом видя Алек.

— Изглеждаш отвратително.

— Дойдох да видя доктор Барлоу — каза Алек.

Младият авиатор отвори по-широко вратата на машинното.

— Скоро ще се върне. Но се боя, че никак не е в добро настроение.

— Знам, че имате проблеми с двигателите — каза Алек. Беше решил да не крие от тях, че графът ги бе шпионирал. За да проработи планът му, той и Дарвинистите трябваше да си имат доверие.

Дилан му посочи към кутията с мистериозните яйца.

— Да, а отгоре на това, онзи идиот Нюкърк не се е грижил достатъчно добре за тези тук снощи. Но вината е само моя, разбира се, ако питаш докторката.

Алек надникна в кутията — бяха останали само три яйца.

— Лоша работа.

— Мисията и без това е в задънена улица. — Дилан извади термометъра от кутията и го провери. — Без двигатели ще трябва да разчитаме само на късмет, за да стигнем до Франция.

— Затова дойдох — каза Алек. — С нашия самоход също е свършено.

— Сигурен ли си? — Дилан посочи към шкафовете, с които бе пълно помещението. — Можем да ви дадем всички части, от които се нуждаете. На нас не са ни необходими вече.

— Боя се, че имаме нужда от нещо повече от части — каза Алек. — Не можем да изправим самохода на крака.

— Пусти машини! — възкликна Дилан. — Нали ти казах? Не се е случвало да видя някое животно да не може да се изправи само. Е, освен костенурките. И една от котките на леля ми.

Алек надигна вежда.

— Да, сигурен съм, че котката на леля ти щеше да оцелее след онази бомбена атака.

— Би се изненадал. Доста е дебела. — Очите на Дилан светнаха. — А защо не дойдете с нас?

— Това е проблемът — отвърна Алек. — Не мисля, че останалите ще се съгласят, не и ако това означава да се предадем на французите. Но ако има как да се измъкнем, когато се приземите, тогава може би…

Може би щеше да успее да убеди хората си да се спасяват. И може би щеше да си върне малко от уважението на Волгер.

Дилан кимаше.

— Най-вероятно ще направим екстремно приземяване на някое произволно място, така че се съмнявам да има почетна стража, която да ни приветства. А и да ти кажа, трудна работа е това, да летиш свободно на апарат с водородно дишане. Всичко може да се случи.

— Какви са шансовете ви?

— Не са толкова лоши — надигна рамене Дилан. — Веднъж прелетях над цяла Англия с едно Хъксли — и то сам!

— Сериозно? — попита Алек. Като за момче, Дилан изглежда вече беше имал най-необичайни приключения. За миг Алек си пожела да можеше да забрави за рожденото си право и да стане като него — обикновен войник без земя или титла.

— Беше през първия ми ден в Силите — започна Дилан — и се развихри неочаквана буря — една от най-лошите, които някога е виждал Лондон. Успя да вдигне цели сгради от земята, включително и…

Вратата внезапно се отвори широко и д-р Барлоу влетя в машинното, размахвайки калъф с географска карта и с бясно изражение на лицето.

— Капитанът е глупак — обяви тя. — Този кораб е пълен с идиоти!

Дилан отдаде чест.

— Но яйцата са топли като пресен хляб, госпожо!

— Е, това е успокояващо, въпреки че е напълно безсмислено предвид настоящите обстоятелства. Иска да се връща във Франция, видиш ли! — Д-р Барлоу завъртя калъфа в ръцете си, а после разсеяно вдигна очи. — А, Алек. Надявам се, че вашата самоходна машина е в по-добра форма от този окаян кораб.

Той се поклони.

— Боя се, че не, докторе. Господин Клоп е на мнение, че няма да успеем да го изправим повече на крака.

— Толкова ли е лошо?

— Боя се, че да. Всъщност съм тук, за да ви попитам дали можем да се присъединим към вас. — Алек се вторачи в ботушите си. — Ако можете да поемете тежестта на още петима души, ще сме ви много задължени.

Д-р Барлоу потупа калъфа за картата в дланта си.

— Издигането няма да е проблем. Изчерпваме собствената си храна, както и вашата и даваме всичко на животните. — Тя погледна през прозореца. — А и екипажът ни е по-малоброен, отколкото беше някога.

Алек кимна. Беше видял покритите с платно тела навън и мъжете, които се трудеха да ги погребат в твърдия като камък лед под снега.

— Но Франция не е неутрална територия — каза тя. — Ще ви пленят.

— Това е и услугата, за която съм дошъл да ви моля. — Алек си пое дълбоко въздух. — Ще кацнете на произволно място, както каза Дилан. Можем да се измъкнем в момента, в който се приземите.

— И никой няма да се усети — добави Дилан.

Д-р Барлоу кимна бавно.

— Може и да сработи. А ние със сигурност сме ви задължени, Алек. Ала се боя, че не зависи от мен.

— Да не би да казвате, че капитанът няма да си затвори очите? — попита Алек.

— Капитанът е идиот — повтори тя с горчивина. — Отказва да завършим мисията. Не желае дори да опита! Ако някой може да лети на свободен ход до Франция, то със сигурност е възможно да се направи това и до Османската империя. Въпрос на вятър в правилната посока. — Размаха калъфа. — Въздушните потоци на Средиземноморието не са кой знае каква загадка!

— Може и да е малко опасно това, госпожо — обади се Дилан и прочисти гърло. — А и технически погледнато крайната ни цел все още е военна тайна.

Д-р Барлоу погледна към яйцата.

— Напълно безсмислена тайна, на този етап.

Алек се намръщи, зачуден защо Левиатан се бе запътил към Османската империя. Османците бяха убедени антидарвинисти, заради мюсюлманската си религия. Бяха врагове на Русия от векове наред, а султанът и кайзерът бяха стари приятели. Волгер винаги бе твърдял, че рано или късно османците ще обединят сили с Германия и Австро-Унгария.

— А това е неутрална територия, нали така? — предпазливо попита той.

— За момента, да — въздъхна д-р Барлоу. — Това може би ще се промени съвсем скоро и точно поради тази причина, нашето забавяне е катастрофално. Години усилен труд на вятъра.

Алек слушаше гневните й излияния и размишляваше върху това ново развитие. Османската империя беше идеалното място да изчезне. Беше огромно и бедно царство, където само срещу няколко златни монети можеш да стигнеш далеч. Беше пълно с немски агенти, но поне нямаше да падне в плен още с пристигането си.

— Ако нямате нищо против, доктор Барлоу, но мисията ви мирна ли беше или военна?

Тя задържа погледа му за кратко.

— Не мога да ви издам всичките ни тайни, Алек. Но не е ли очевидно, че аз съм учен, а не воин.

— И дипломат?

Д-р Барлоу се усмихна.

— Всички изпълняваме дълга си.

Алек отново погледна към кутията. Какво общо можеха да имат тези яйца с дипломацията беше отвъд неговите разбирания. Ала от значение бе дали д-р Барлоу бе готова да рискува всичко, за да ги отведе до Османската империя…

Което пък даде на Алек една дръзка идея.

— Ами ако ви предоставим двигатели, доктор Барлоу?

Тя надигна вежда.

— Моля?

— Буреходът има два мощни двигателя — каза той. — И двата са в отлично състояние.

Последва кратка тишина и д-р Барлоу се обърна към Дилан.

— Възможно ли е подобно нещо, господин Шарп?

Момчето не изглеждаше особено уверено.

— Сигурен съм, че имат достатъчно мощ, госпожо. Но са ужасно тежки! А и тези машинистки джаджи са голяма играчка. Ще ни трябва много време да ги преработим, а сме притиснати.

Алек поклати глава.

— Хората ви няма да има какво толкова да правят. Клоп е най-добрият майстор-механик в Австрия, лично е избиран от баща ми. Той и Хофман поддържаха Бурехода в работен режим цели пет седмици и то само с една шепа части. Мисля, че ще се справят със задвижването на две перки.

— Е, да, може би — отвърна Дилан. — Но има и нещо повече от това да завъртиш перките.

— Тогава вашите инженери ще могат да ни помогнат. — Алек се обърна към д-р Барлоу. — Какво мислите? Вашата мисия ще продължи, а моите хора и аз ще можем да избягаме при дружеска сила.

— Само че има още един проблем — каза жената. — Ние ще сме зависими от вас.

Алек примигна — не се бе замислил за това. Контролът върху двигателите означаваше контрол върху целия кораб.

— Можем да обучим инженерите ви по пътя — отвърна той. — Моля ви, повярвайте ми, встъпвам в този съюз с добри намерения.

— Вярвам ви, Алек — отговори тя. — Но вие сте само момче. Как мога да съм сигурна, че думата ви тежи пред хората ви?

— Защото съм… — започна Алек, а после бавно си пое дъх. — Ще правят каквото кажа аз. Размениха граф за мен, не помните ли?

— Помня — каза тя. — Но ако ще се договарям с вас, Алек, трябва да знам кой сте в действителност.

— Аз… не мога да ви кажа това.

— Нека да ви улесня, тогава. Най-добрият механик в Австрия е част от домакинството на баща ви?

Алек бавно кимна.

— И вие твърдите, че бягате от пет седмици — продължи тя. — Така че пътешествието ви, грубо пресметнато, е започнало около двадесет и осми юни?

Алек замръзна на място. Д-р Барлоу бе назовала именно нощта, през която Волгер и Клоп бяха дошли за него в спалнята му — нощта, през която бяха загинали родителите му. Явно вече го бе подозирала, след като се бе изпускал толкова пъти. А току-що й бе посочил и последните парченца от пъзела.

Опита се да отрече, но изведнъж не можеше да продума. Беше по-лесно да се контролира, когато криеше отчаянието си, но сега празнотата вътре в него се надигаше отново.

Д-р Барлоу посегна и го хвана за ръката.

— Много съжалявам, Алек. Сигурно е било ужасно. Значи слуховете са верни? Били са германците, нали?

Той извърна лице, неспособен да понесе жалостта й.

— Преследват ни от онази първа нощ.

— Тогава ще трябва да ви отведем оттук. — Тя се надигна, събирайки полите на пътния си шлифер. — Ще обясня всичко на капитана.

— Моля ви, госпожо — каза Алек, докато се опитваше да успокои гласа си. — Не казвайте на другиго кой съм аз. Може да усложни нещата.

Д-р Барлоу се замисли за миг, а после каза:

— Предполагам, че това може да остане между нас, поне засега. Капитанът ще е доволен от предложението ви за двигателите.

Тя отвори вратата, а после се извърна. На Алек му се искаше просто да се махне. Празнотата вече го заливаше неконтролируемо, а той не искаше да плаче пред жена.

Ала всичко, което каза бе:

— Грижете се за него, господин Шарп. Ще се върна.



Тридесет и пет

Тъгата на Алек бе очевидна от самото начало, поне така смяташе Дерин.

Беше я забелязала още, когато се събуди в нощта на катастрофата и видя зелените му очи, пълни със скръб и страх. А вчера беше споменал, че е сирак — трябваше да предположи колко тежко му бе на сърцето от това как мълчеше.

Но сега всичко излезе наяве, сълзите се стичаха по страните му, ридаеше дълбоко. Това, че го разкриха, някак разруши умението му да прикрива тъгата си.

— Горкото момче — каза нежно Дерин и клекна до него. Алек се бе сгушил до сандъка с товара, заровил лице в шепите си.

— Съжалявам — измънка засрамен.

— Не ставай глупав. — Тя седна до него, а кутията стопляше гърба й. — Едва не полудях, когато татко ми загина. Не говорех с никого цял месец.

Алек се опита да каже нещо, но не успя. Преглътна болезнено, сякаш гърлото му бе залепено с лепило.

— Шшш — каза Дерин и отмести кичур коса от лицето му. Страните му бяха влажни от сълзите. — И не се тревожи, няма да кажа на никого.

Нито, затова че плачеше, нито за това кой бе в действителност. Сега беше ясно. Беше глупаво от нейна страна да не го забележи по-рано. Алек бе синът на онзи херцог, заради когото бе започнала цялата тази работа. Дерин си спомни деня, в който се бе качила на борда на Левиатан и как бе чула, че са убили някакъв аристократ, което е предизвикало недоволството на Машинистите.

Цялата тази беля заради някакъв си херцог — ето какво си бе мислила тя толкова много пъти. Но това, разбира се, едва ли изглеждаше по същия начин за Алек. Смъртта на родителите ти кара света да рухне точно така, както го прави обявяването на една война.

Дерин си спомни как след смъртта на татко й, майка й и лелите й се бяха опитали да я превърнат отново в истинско момиче — поли, чаени партита, всички останали щуротии. Сякаш искаха да изтрият старата Дерин и всичко, което тя е била. Трябваше да се бори неистово, за да остане такава, каквато бе.

Това беше номерът — да продължава да се бори, независимо от всичко.

— Докторката ще успее да убеди капитана да застане на твоя страна — меко каза Дерин. — И съвсем скоро ще се махнем оттук. Ще видиш.

Не, че беше съвсем уверена дали планът с двигателите на Алек ще проработи. Но всичко бе по-добро от това да стои тук и да чака попътен вятър.

Алек преглътна отново, опитвайки се да си върне гласа.

— Отровили са ги — промълви най-после. — Първоначално са опитали с бомби и с пистолети, за да изглежда, че виновниците са сръбски анархисти. Но в крайна сметка са успели с отрова.

— И това само, за да започне тази война?

Той кимна.

— Германците смятаха, че войната трябва да започне. Беше просто въпрос на време — за тях колкото по-скоро, толкова по-добре.

Дерин понечи да каже, че това е пълна лудост, но после си спомни всички онези от екипажа, които бяха толкова нетърпеливи войната да започне. Реши, че винаги има някой идиот, който да разпалва боя.

И все пак нямаше никакъв смисъл.

— Семейството ти оглавява Австрия, нали?

— Да, през последните петстотин години, че и повече.

— Тогава щом германците са убили татко ти, защо Австрия им помага, вместо хубавичко да срита кайзера? Семейството ти не разбира ли какво се е случило наистина?

— Знаят… или най-малкото подозират. Ала баща ми не беше голям любимец на фамилията.

— И какво пък толкова се е провинил?

— Оженил се е за майка ми.

Дерин надигна вежда. Беше виждала семейни раздори заради деца, които се женят, но обикновено не стигаха до бомбардировки.

— Твоите роднини да не са тотално изперкали?

— Не, ние сме владетели на империя.

За Дерин то си беше горе-долу същото, но предпочете да си замълчи. Разговорите за това явно помагаха на Алек да си върне самоконтрола и затова тя просто попита:

— Какво не й беше наред?

— Майка ми не е от владетелски род. Не беше точно от простолюдието — имало е някаква принцеса сред предците й. Но, за да се омъжиш за един Хапсбург, трябва да имаш подходящото кралско потекло.

— Е, да, разбира се — отвърна Дерин. Изведнъж високомерните маниери на Алек добиха много повече смисъл. Предположи, че сега, когато баща му бе мъртъв, самият той бе станал херцог — или пък ерцхерцог, което звучеше още по-благородническо.

— Така че, когато са се обикнали — продължи той, — е трябвало да го пазят в тайна.

— Е, това е страшно романтично — възкликна Дерин. Когато Алек я изгледа странно, снижи глас и добави. — Нали се сещаш, да се крият така.

На лицето му се появи нещо като усмивка.

— Да, сигурно е било, особено както го разказваше майка ми. Тя е била придворна дама на принцеса Изабела. Когато баща ми започнал да я посещава, Изабела решила, че той ухажва някоя от дъщерите й. Но не можела да разбере коя от тях харесвал. И един ден той забравил часовника си на тенис корта.

Дерин изсумтя.

— А, да. У дома, все си забравям часовника по тенис кортовете.

Алек завъртя очи, но продължи да разказва.

— Изабела отворила часовника с надеждата да открие портрета на някоя от дъщерите си вътре.

Дерин се ококори.

— Обаче вътре имало снимка на майка ти!

Алек кимна.

— Изабела била бясна. Освободила майка ми от свитата си.

— Доста строго — прецени Дерин. — Да загубиш работата си само заради това, че някакъв херцог си пада по теб!

— Загубата на "работата" е бил най-малкият проблем. Прачичо ми, императорът, отказал да разреши този брак. Дори не разговарял с баща ми цяла година. Това разтърсило цялата империя. Кайзерът, руският цар, че дори и Светият отец във Ватикана се опитали да оправят нещата.

Дерин надигна вежда и пак се зачуди дали Алек не е луд или пък просто си дърдори. Дали не й се причу или той наистина каза, че папата се е месил в семейните им работи?

— В крайна сметка стигнаха до компромис — неофициален брак.

— Какво пък значи това? — попита тя.

Алек избърса сълзите от лицето си.

— Позволили са им да се оженят, но децата им нямат право да наследят нищо. Ако питаш прачичо ми, аз не съществувам.

— Значи не си ерцхерцог или нещо такова?

Той поклати глава.

— Просто принц.

— Просто принц? Да му се не види, колко ти е тежко!

Алек се обърна към нея и присви очи.

— Не очаквам да ме разбираш, Дилан.

— Съжалявам — измънка тя. Наистина нямаше намерение да му се подиграва. Този раздор в семейството бе коствал на Алек родителите му, в крайна сметка. — Просто всичко това звучи малко странно.

— Предполагам, че е така — въздъхна той. — Нали няма да кажеш на никого?

— Разбира се, че не. — Протегна ръка. — Както казах вече, твоето семейство не е наша работа.

Алек се усмихна тъжно, докато стискаха ръце.

— Ще ми се да беше вярно. Но се боя, че се превърнахме в проблем на целия свят.

Дерин преглътна и се зачуди какво ли е семейната кавга да прерасне в масова война. Нищо чудно, че момчето изглежда като ударено с мокър парцал през цялото време. Въпреки че нито една от тях не бе негово дело, трагедиите винаги посяваха семената на вината в огромни количества.

Дерин все още продължаваше да превърта инцидента с баща й по дузина пъти всяка нощ и си представяше какво още е можела да стори, за да го спаси, замислена дали онзи пожар не бе възникнал по нейна вина.

— Нали знаеш, че не си виновен за нищо? — каза му тя нежно. — Искам да кажа, както го представя д-р Барлоу, нещата са стигнали дотук с помощта на не по-малко от стотина политици.

— Но аз съм причината за раздора в семейството — отвърна Алек. — Аз провалих всичко и дадох повод на германците да започнат войната.

— Ти си нещо повече от това, обаче. — Дерин го хвана за ръката. — Ти си този, който прекоси леда, за да спаси задника ми от премръзване.

Алек я погледна, избърса очи и се усмихна.

— Може би и това също.

— Алек? — гласът на д-р Барлоу дойде някъде от нищото и момчето подскочи във въздуха.

Дерин се засмя, докато се изправяше и му показа вестоносния гущер на тавана.

— Капитанът е съгласен с вашето предложение — продължи животинчето. — Моля да се срещнем при вашата самоходна машина. Трябват ни поне двама преводачи, за да координираме нашите инженери и вашите хора.

Алек само се взираше ужасено в гущерчето. Дерин се усмихна и го дръпна.



— Чака отговора ти, глупчо.

Той преглътна и после произнесе с нервен глас.

— Ще съм там възможно най-скоро, доктор Барлоу. Може би трябва да помолите и граф Волгер за помощ. Говори отличен английски, когато пожелае. Благодаря ви.

— Край на съобщението — добави Дерин и зверчето избяга.

Алек потрепери целият.

— Боя се, че още не мога да свикна с тези говорещи животни. Изглежда ми неестествено, да ги правиш да приличат на хора.

Дерин се разсмя.

— Не си ли чувал никога за папагали?

— Това е различно — отвърна той. — Природата е предвидила да могат да говорят така. Но аз… искам да ти благодаря, Дилан.

— За какво?

Алек вдигна празните си ръце и за миг Дерин си помисли, че пак ще заплаче. Ала той каза само:

— За това, че знаеш кой съм.

Тогава я обгърна с ръце — груба прегръдка, която трая само миг. После той се обърна и побърза да напусне машинното, хукнал към падналия Буреход.

Щом вратата се захлопна, Дерин потрепери — най-странното нещо, което бе чувствала. Там, където ръцете на Алек бяха докоснали раменете й, усещаше нещо като гъделичкане — като потрепване по кожата на въздушния звяр, когато небето в далечината се разцепи от гръм.

Дерин се обгърна с ръце, но чувството не беше същото.

— Да му се не види — промърмори тихо и се обърна отново към яйцата.



Тридесет и шест

На следващата следобедна стража, Дерин и Нюкърк бяха на пост на гърба.

Само за една нощ корабът се бе издул, а вътрешностите му храносмилаха усилено погълнатата от зверчетата храна. Долу на снега бяха разпънати и последните запаси на кораба, нападнати от пируващите птици. Дерин почувства, че собственият й стомах къркори след закуската от мазни бисквити и кафе. На всички бе позволено да ядат само храна, която зверчетата не биха докоснали.

Ала няколко спазъма от глад си заслужаваха опъването на мембраната под краката на Дерин — здрава и стегната отново. Бучките по фланговете на звяра се изглаждаха. Около обяд вятърът беше започнал да влачи олекналия кораб над ледника и принуди хората да напълнят баластните резервоари с разтопен сняг.

Д-р Бъск бе казал, че нещата ще са на косъм, като се издигнат с тежестта на машинистките двигатели, заедно с още петима души на борда.

— Движи се — каза Нюкърк. — Трябва да е все още жив.

Дерин погледна нагоре към Хъкслито. Г-н Ригби бе настоявал да поема поста горе, заявявайки, че няма да понесе да загуби и последните си двама кадета, като ги остави да замръзнат от дългите часове в леденото небе, дори ако това означаваше да се измъква тайничко от лечебницата.

— Няма да е лошо да го свалим скоро — рече Дерин. — Д-р Бъск ще ни скалпира, ако замръзне там горе.

— Аха — отвърна Нюкърк, подухвайки в шепите си. — Но ако слезе, един от нас ще трябва да се качи.

Дерин вдигна рамене.

— По-добре е от яйцата.

— При яйцата поне е топло.

— Е, можеше и да поемаш този пост, господин Нюкърк, ако не беше убил едно от яйцата на докторката.

— Не съм виновен, че сме закъсали на този айсберг!

— Ледник, тъпчо!

Нюкърк изръмжа нещо неприятно и хукна нанякъде, стъпвайки тежко върху люспите на гърба. Настояваше, че вината за яйчената катастрофа бе на д-р Барлоу, задето не беше обяснила машинистките температури, но пък според Дерин числата си бяха числа.

Понечи да го извика и да му се извини, но само изруга. Я по-добре да погледне как върви работата при новите отсеци за двигателите.

Дерин надигна бинокъла…

Предните двигатели бяха в долната част по двата фланга на кораба — стърчаха настрани като уши. Капаците и на двата отсека бяха махнати и във всички посоки стърчаха плетеници от машинистки чаркове. Алек работеше на левия борд, заедно с Хофман и г-н Хърст — главния инженер на Левиатан. Бяха потънали в дълбок разговор и размахваха ръце на студения вятър.

Цялата работа като че ли се придвижваше много бавно. Около обяд десният двигател — където работеха Клоп и Бауер, се върна към живот за няколко шумни секунди, което накара мембраната под краката на Дерин да потрепери. Ала нещо се бе объркало. Двигателят замлъкна с вой, а Машинистите прекараха следващия един час да изхвърлят обгорели парчета метал в снега.

Дерин се обърна да огледа хоризонта. Беше минал повече от ден от атаката на Кондорите. Германците едва ли щяха да им отпуснат повече време. Няколко разузнавателни самолета вече се бяха показвали иззад планините — само се уверяваха, че раненият кораб не е изчезнал. Всички казваха, че германците не бързат, защото събират голяма сила. А атаката можеше да последва във всеки един миг.

Ала очите на Дерин отново се върнаха върху Алек. Сега превеждаше на Хофман, сочейки му нещо в предната част на двигателния отсек. Завъртя ръце като перки, а Дерин се усмихна, като си представи гласа му в този момент.

Тогава свали бинокъла и изруга, изпразвайки главата си от глупостите. Тя беше войник, а не някоя мома, дето си усуква полите на селската вечеринка.

— Господин Шарп! — донесе се викът на Нюкърк. — Ригби е в беда!

Тя погледна нагоре. Нюкърк вече беше на лебедката и въртеше бясно ръчката. От Хъкслито се вееше жълта лента — означаваше беда, а сигналните флагчета на г-н Ригби се движеха. Дерин вдигна бинокъла.

Буквите се редяха с двойна скорост и тя бе изпуснала началото, докато се бе занимавала с глупости. Ала скоро смисълът на съобщението се проясни.

… О-Т — И-З-Т-О-К — О-С-Е-М — К-Р-А-К-А — И — Р-А-3-У-З-Н-А-В-А-Ч-И

Дерин се намръщи и се зачуди дали не се е заблудила при разчитането на сигналите. "Крака" значеше самоход, разбира се, но в учебника нямаше информация за самоходи с осем крака. Дори и най-големите машинистки дредноути имаха нужда само от шест крака, за да се движат.

А това беше Швейцария — все още неутрална територия. Дали германците щяха да се осмелят да атакуват по суша?

Ала, когато Ригби повтори сигналите, думите отново блеснаха — ясни като бял ден. Заедно с още една новина:

П-Р-И-Б-Л-И-З-И-Т-Е-Л-Н-О — Д-Е-С-Е-Т — М-И-Л-И — П-Р-И-Б-Л-И-Ж-А-В-А-Т — Б-Ъ-Р-З-О

Мозъкът на Дерин изведнъж заработи отново изцяло във войнишки режим.

— Ще можеш ли да го спуснеш без мен, Нюкърк? — извика.

— Да, но ако е ранен?

— Не е. Това са проклети Машинисти… и настъпват по суша! Трябва да вдигна тревога.

Дерин извади свирката си и подаде сигнала за наближаващ враг. Стоящата наблизо хрътка наостри уши, а после нададе тревожен вой.

Воят се понесе през кораба — от хрътка на хрътка, като жива сирена за въздушна тревога. Само след миг навсякъде гъмжеше от хора. Дерин се огледа за дежурния офицер — видя го — г-н Роланд бягаше към нея по горната част на кораба.

— Докладвайте, господин Шарп.

Тя посочи към Хъкслито.

— Старшият, сър. Забелязал е още един самоход, който се приближава!

— Господин Ригби? Той какво прави там горе?

— Настоя да се издигне, сър — отвърна Дерин. — Казва, че самоходът има осем крака — проверих тази част два пъти.

Осем? — повтори г-н Роланд. — Това ще да е най-малкото наземен крайцер.

— Да, голям е, сър. Забелязал го е от десет мили.

— Е, това се казва късмет. Големите не са толкова бързи. Имаме поне час преди да стигне дотук. — Обърна се, за да докладва на един вестоносен гущер, които минаваше наблизо.

— Моля да ме извините, сър — прекъсна го Дерин, — но господин Ригби каза "приближава бързо". Може би този е някакъв по-подвижен модел.

Офицерът се намръщи.

— Едва ли, момче. Но иди да питаш Машинистите. Може да знаят нещо за тези осемкраки неща. После докладвай на мостика.

Дерин отдаде чест, завъртя се на токове и хукна надолу.


По целия гръб на звяра бяха пуснати въжета, така че тя закачи карабинера си за едно и се понесе надолу, отблъсквайки се с крака от фланга. Въжето съскаше под ръкавиците й, а металният карабинер се нагорещи от плъзгането.

Кръвта на Дерин закипя, приливът на енергия от задаващата се битка заглушаваше всичко останало. Корабът все още бе беззащитен, освен ако Машинистите не успееха да подкарат двигателите си.

Когато ботушите й опряха в металните подпори на двигателя, г-н Хърст надигна поглед от оплетената механика. Човекът висеше от ръба на двигателя, а не се виждаше осигурително въже.

— Господин Шарп! За какво е цялата тази врява?

— Забелязан е още един самоход, сър — отвърна тя, а после се обърна към Алек. Лицето му бе омазано с масло, като на черно-бяла картина, изобразяваща войната. — Не сме сигурни за вида. Но има осем крака, сигурно е доста голям.

— Звучи като да е Херкулес — каза той. — Успяхме да му се изплъзнем на швейцарската граница. Фрегата от хиляда тона — нов и експериментален наземен съд.

— Бърза ли е?

Алек кимна.

— Почти колкото нашия самоход. Значи казваш, че е тук в Швейцария? Германците да не са полудели съвсем?

— Достатъчно — на десет мили на изток е, а води и разузнавачи. Колко време имаме според теб?



Алек поговори с Хофман, превеждайки му новината на немски, а разстоянието — според метричната система. Дерин почувства, че потропва с крак, докато чака, а дланите й плътно стискат въжето. Един скок и щеше да е на път към мостика.

— Може би двадесет минути? — обяви най-после Алек.

— По дяволите! — изруга тя. — Отивам долу да съобщя на офицерите. Има ли още нещо, което трябва да знаят?

Хофман посегна и дръпна ръката на Алек, мънкайки нещо на забързан машинистки. Очите на Алек се ококориха, докато го слушаше.

— Точно така — каза. — Екипът от разузнавачи, които спомена — и ние ги видяхме. Въоръжени са със сигнални ракети, които съдържат някакъв вид лепкав фосфор!

Всички замълчаха за миг. Фосфор… идеалното средство да изпепелиш звяр на водородно дишане.

Може би германците нямаха план да ги залавят живи в крайна сметка.

— Е, тръгвай, момче! — Викна на Дерин г-н Хърст. — Ще изпратя гущер до другия двигател. А вие двамата — да вземем да задвижим тази машинария!

Дерин погледна за последно към Алек, а после прекрачи двигателя. Хвърли се надолу към мостика, а въжето цвърчеше между ръкавиците й.



Тридесет и седем

— Но двигателите не са загрели още! — извика Алек. — Някоя клапа може да се пропука в този студ!

— Или ще сработи, или няма да сработи — извика му в отговор Хърст. — Корабът така или иначе ще се издигне!

Главният инженер на Левиатан беше прав. Баластът, който се изсипваше под тях от баластните резервоари, проблясваше на слънцето. Металната палуба под краката на Алек се надигна, както морски съд, носен от вълна в океана. Хората препускаха през снега към кораба, а навсякъде около тях като в джунгла се носеше безбожният вой на хрътките и свирките на екипажа.

Корабът отново се надигна, въжетата от кораба до земята се изопнаха и затегнаха, а ледът върху им се пропука и захвърча във всички посоки. Г-н Хърст сновеше около отсека и прерязваше вървите на установките, които бяха използвали, за да издърпат частите на двигателя нагоре. След съвсем кратко всички връзки със земята щяха да са прекъснати.

Ала моторът все още не беше напълно смазан. Половината от свещите още не бяха тествани, а Клоп бе забранил да се пали, преди лично да е проверил клапите.

— Дали ще заработи? — попита Алек Хофман.

— Заслужава си да опитаме, сър. Просто го запалете бавно.

Алек завъртя стартера. Все още му беше странно да вижда стрелките и измервателните уреди на Бурехода извън обичайното им обкръжение в пилотската кабина, както и чарковете и буталата, които обикновено се намираха в долната част на самохода — сега прострени под открито небе.

Когато смаза свещите, около главата му се разхвърчаха искри.

— Сега по-бавно — рече Хофман, поставяйки очилата на лицето си.

Алек пое в ръка единствения лост — другият бе при двигателя на десния борд, заедно с Клоп, и го избута леко напред. Частите се задвижиха все по-бързо и по-бързо, докато ревът на двигателя не разтресе целия отсек. Надникна през рамо, за да види как вътрешностите на осакатения Буреход се въртят пред очите му, а от ауспусите се надига черен дим.

— Чакайте заповед! — Надвика тътена г-н Хърст. Посочи към сигналната маркировка върху мембраната на въздушния звяр. Главният инженер вече бе обяснил, че е направена от кожа на сепия, свързана чрез изкуствено създадена нервна тъкан към рецептори, поставени на мостика. Щом офицерите на кораба поставеха оцветен лист хартия към сензорите, сигналната маркировка повтаряше цвета с точния оттенък, на принципа на животните, които умеят да се сливат с пейзажа в естествената природа. Яркочервеното означаваше пълен напред, лилавото означаваше на половин скорост, а синьото — на четвърт скорост, с всички останали междинни оттенъци.

Ала сега двигателите не бяха тествани и Алек се съмняваше, че неговата представа за ход на половин скорост би съвпаднала с тази на Клоп. Можеше да им отнеме дни да установят необходимия баланс, а германците щяха да са тук само след минути.

Наземните въжета плющяха, докато хората от екипажа ги прерязваха и Алек отново почувства движение под краката си. Студеният вятър сега избутваше кораба — големият звяр се придвижваше странично над ледника.

— Четвърт скорост! — крещеше Хърст. Сигналната маркировка бе придобила тъмно син цвят.

Алек бавно натисна крачния педал. Перката се задвижи. Врътна се мързеливо за миг, а след това всички чаркове се впримчиха и се завъртяха бързо — остриетата изчезнаха от поглед в размазано петно.

Съвсем скоро перката започна да всмуква леден вятър над незатворения двигател. Алек приклекна ниско, загръщайки се по-плътно с палтото. Ако това бе четвърт скорост, какво ли щеше да е пълната?

— Намалете малко — извика Хърст.

Алек погледна към сигналната маркировка, която бе избледняла. Отпусна леко лоста, като внимаваше да не натоварва двигателя.

— Чувате ли това? — попита Хофман, след като стана сравнително тихо. — Двигателят на Клоп.

Алек се заслуша напрегнато — долови далечен тътен. Докато неговият двигател се задавяше, този на Клоп работеше стабилно и вече караше кораба да се завърти наляво.

— Работи! — извика той, смаян от това, че двигателите на Бурехода могат да накарат нещо толкова огромно да се движи в небето.

— Но защо завиваме на изток? — попита Хофман. — Не е ли това посоката, от която се задава фрегатата?

Алек преведе въпроса на г-н Хърст.

— Може би капитанът иска да набере скорост надолу по дължината на долината. Малко сме тежички заради вашите двигатели и движението напред ще успее да повдигне кораба. — Хърст посочи с пръст над рамото му. — А може би е забелязал онези негодници там…

Алек се обърна, надничайки през размазаното петно на перката. Зад гърба им във въздуха се носеше цяла флотилия кораби — Кондори, изтребители Хищници и гигантски нападателен кораб Албатрос с прикрепени към гондолата му безмоторни съдове. Голяма въздушна атака, изчислена така, че да се спусне към тях, точно когато Херкулес и неговите разузнавачи пристигнеха от Австрия.

Главният инженер се облегна на подпорите и мързеливо постави крак върху основната сглобка. Отново постави очилата си и каза:

— Надявам се тези ваши така шумни машинарии да са готови.

— И аз така се надявам. — Алек нагласи собствените си очила и се обърна отново към контролната установка. Носът на Левиатан се накланяше бавно на изток, докато корабът не застана в стартова позиция към дължината на долината.

Сигналната маркировка се обагри в яркочервено.

Алек не дочака командата на Хърст. Рязко избута лоста напред. За миг плетеницата от чаркове и клапи се задави. Но след това двигателят отново ревна и перката се завъртя срещу трептящата слънчева светлина.

— Проверете баланса — извика Хърст, надвиквайки шума.

Алек разбра какво имаше предвид мъжа — корабът завиваше към десния борд, а неговият двигател работеше на по-силни обороти от този на Клоп. Черните зъбери на планината се изпречваха пред тях.

Издърпа малко лоста, но само след миг корабът бързо започна да завива в обратната посока. Явно Клоп също бе забелязал отклонението и бе засилил още оборотите на своя двигател, за да компенсира.

Алек изръмжа от отчаяние. Сякаш двама души се опитваха да управляват отделно двата крака на един самоход.

Г-н Хърст се засмя и извика.

— Не се тревожете, младежо. Звярът ни вече схвана идеята.

Алек присви очи срещу ледения насрещен вятър. Флангът на създанието, прострян пред погледа му, се съживи. От долната му част се носеха вълни по цялата му дължина, като тревисто поле, полюшващо се на силния вятър.



— Какво става?

— Казват се ресни. Като малки гребла, които се движат във въздуха. Звярът ще изправи посоката на движение, дори ако машинистките ви двигатели не успеят да го сторят.

Алек преглътна, неспособен да откъсне очи от движението по повърхността на въздушния звяр. Докато работеше по двигателя, се бе опитал да си представи, че той е просто грамадна машина. Сега отново се бе превърнал в живо същество.

Малките гребла някак успяваха да ги насочат по протежението на долината. Алек предположи, че е като да яздиш кон. Можеш да му подсказваш накъде да върви, но той сам избира къде точно да стъпи.

Хофман го смушка по рамото.

— Кажете сбогом на милия ни дом, млади господарю.

Алек погледна наляво. Замъкът се изнизваше покрай тях. Провизии за десет години и всичко това бе загубено само за две нощи престой…

Ала беше прекалено близо до тях — стените на замъка бяха почти на едно ниво с двигателя. Висящите под Алек въжета все още се влачеха по снега. А те се насочваха право към фрегатата и нейните разузнавачи.

— Не се издигаме!

— Сякаш сме натоварени с още около половин тон — извика Хърст. — Не е възможно учените да са сгрешили толкова много! Убедени ли сте, че тези двигатели не са по-тежки, отколкото ни казахте?

— Не е възможно! Господин Клоп знае точното тегло на всяка част от Бурехода.

— Може, но нещо ни задържа! — извика Хърст.

Алек забеляза как нещо просветва пред тях — още баласт, който се изливаше от предните резервоари. После под тях прелетя някакъв предмет.

— Мили Боже! — викна Хофман. — Това беше стол!

— Какво става? — попита Алек Хърст.

Главният инженер проследи поредния стол, който се приземи долу.

— Дадоха баластна тревога. Всичко, което можем да си спестим, отива зад борда. — Посочи напред. — И ето защо!

Алек присви очи срещу ледения вятър. В далечината се надигаше бяла вихрушка. Метални крайници просветваха на слънцето и вдигаха облаци от сняг.

Херкулес се носеше нагоре по долината към тях. На тази височина мостикът на Левиатан можеше да се удари в артилерийската палуба на фрегатата.

Инстинктът на Алек бе да дръпне лоста назад. Но сигналната маркировка още бе червена. Да загубят скорост означаваше да загубят височина, което само щеше да влоши нещата. А обратният завой щеше да ги заведе право под огъня на цепелините.

Хофман го сграбчи за ръката, наведе се близко към него и промърмори на забързан немски:

— Вината може би е на графа.

— Какво искате да кажете? — попита Алек. Почти не беше виждал Волгер откакто се бяха скарали на предния ден. Графът с неохота се бе съгласил с плана, но така и не им помогна с двигателите. Беше прекарал целия ден да снове от Бурехода до кораба и обратно, пренасяйки частите на безжичното радио и резервни части за новите им каюти на борда на Левиатан.

— Пренасяхме разни неща до каютата ви, сър. На два пъти ми нареди да завивам златни кюлчета в дрехите ви. А те са тежички.

Алек затвори очи. Какво си мислеше Волгер?

Всяко от кюлчетата тежеше двадесет килограма. Дузина кюлчета се равняваха на трима нелегални пътници на борда!

— Поемете управлението! — извика.



Тридесет и осем

Подпорите, които водеха до кораба, вибрираха като струни на пиано, пулсиращи с ритъма на двигателите. Металът трептеше в ръцете му, а Алек се държеше здраво, за да устои на ледените ветрове, докато бързо минаваше покрай главния инженер.

— Къде отивате? — викна мъжът.

Алек не отвърна, а погледът му остана насочен в земята, която се плъзгаше долу. Не разбираше как Дилан се справяше така ловко с тези въжета. Кожените осигурителни седалки, които носеха Дарвинистите, не му се струваха достатъчно здрави, за да издържат тежестта на един човек. Но те сигурно бяха направени от фабрикувана кожа, разбира се, което само усилваше опасенията му.

Ресните се полюшваха бясно по фланга на създанието — океан от трептяща трева, а такелажните въжета се вееха във въздуха. Поне не му се налагаше да се качва на тях. Подпорите го отвеждаха право към един от входовете към кораба, чийто люк бе разположен между двете ребра, удържащи тежестта на двигателя. Алек пролази между тях и се насочи надолу.

След вледеняващия вятър вън, вътрешната топлина на създанието го посрещна гостоприемно, въпреки странните и горчиви миризми. Ребрата бяха свързани помежду си с въжета, така че Алек трябваше просто да си представи, че слиза по стълба, а не под кожата на грамаден звяр.

Беше глупаво от негова страна да не осъзнае, че Волгер ще се опита да пренесе каквото може на борда на кораба. Този човек никога не спираше да крои планове в главата си, никога не оставяше следващата си стъпка на съдбата. Приготовленията на Волгер за тази война му бяха отнели петнадесет години, все пак. Нямаше да хвърли на вятъра четвърт тон злато без бой.

Алек стигна до долу и после се спусна през един друг отвор, който водеше към главната гондола. И тогава се спря, оглеждайки накланящите се коридори от горе до долу…

Коя беше каютата на Волгер? След като цяла нощ бе работил върху двигателите, Алек не беше спал в своята. Не му помогна да се ориентира и сновящият наляво-надясно екипаж, разнасящ мебели и резервни униформи, които да изхвърли зад борда.

После забеляза, че подът на гондолата като че ли бе наклонен леко на ляво. Разбира се. Каютите, които им бяха предоставили, се намираха на левия борд. И то в предната част — затова златото накланяше носа на кораба!

Хукна напред, докато не забеляза познат коридор. Блъсна вратата на Волгер и я отвори широко. Беше празна, с изключение на едно легло, заключен шкаф и безжичното радио на Бурехода на бюрото.

Волгер не бе оставил златото така, че да се вижда с просто око, разбира се. Алек издърпа чекмеджетата на бюрото, но не откри нищо. В шкафа имаше само дрехи и оръжие от запасите на замъка.

Хвърли се на пода и забеляза чанта под леглото. Алек посегна под леглото и се опита да я издърпа, но тя не помръдна — тежка бе като купчина желязо. Застопори крака на леглото и започна да дърпа с две ръце — въпреки това не помръдваше.

После Алек осъзна, че леглото трябва да е много по-леко от златото и го отмести. Ключалките на чантата бяха заключени. Трябваше да изхвърли цялото нещо. Алек се изправи и отвори прозореца, после се опита да я вдигне.

Не се отлепваше и на сантиметър от земята. Беше прекалено тежка.

— Дявол да го вземе! — изруга и изрита ключалката.

— Това ли търсите?

Алек надигна очи. Граф Волгер стоеше на прага и държеше ключ.

— Дайте ми го или всички сме мъртви!

— Да, това е очевидно. Защо смятате, че съм тук? — Волгер тресна вратата и прекоси стаичката. — Доста неприятно упражнение — да слезеш от отсека на двигателите до долу.

— Но защо?

Волгер приклекна до калъфа.

— Клоп имаше нужда от малко превод.

— Не! — ревна Алек. — Защо направихте това?

— Какво, да взема огромно богатство в злато? Мисля, че е ясно от само себе си. — Волгер отключи чантата с едно завъртане на ключа и я отвори.

Златните кюлчета блестяха с матово отражение — цяла дузина или над двеста килограма. Волгер вдигна едно с две ръце и с недоволно мърморене го метна през прозореца. Двамата се наведоха напред и видяха как проблесна на слънце докато падаше.

— Е, това бяха седемдесет хиляди крони на вятъра — рече Волгер.

Алек се наклони и вдигна още едно, а мускулите на ръцете му крещяха, докато го промушваше през прозореца.

— Почти не ни убихте! Да не сте полудял?

— Полудял? — Волгер изсумтя, надигайки още едно кюлче. — За това, че се опитвам да спася и малкото наследство, което още не сте изхвърлили на боклука?

— Това е въздухоплавателен съд, Волгер. Всеки грам е от значение! — Алек извади още едно кюлче. — А вие товарите цял златен фонд на борда?

— Не смятах, че Дарвинистите ще правят толкова точна сметка. — Той отново изсумтя, а поредното кюлче отлетя надалеч. — Само си представете колко щяхте да сте доволен, ако се бях оказал прав.

Алек изпъшка. От съвместната работа с екипажа на Левиатан бе попил манията на авиаторите за теглото. Ала Волгер мислеше в категории като тежки оръдия и бронирани самоходи.

Алек хвърли още едно кюлче през прозореца — сега бяха останали само шест.

— Но, разбира се, можем да приключим нещата окончателно — продължи Волгер. — Да изхвърлим всичко, както оставихме самохода и замъка и запасите за десет години!

— Значи за това е всичко? — каза Алек, вдигайки поредното кюлче. — Задето съм хвърлил на вятъра тежкия труд, който сте положили. Не разбирате ли, че спечелихме нещо много по-ценно?

— Какво може да е по-ценно от рожденото ви право?

— Съюзници. — Алек избута кюлчето през прозореца. Докато то падаше му се стори, че усеща палубата да се изравнява леко под краката му. Може би имаше ефект.

— Съюзници? — изсмя се Волгер, а после вдигна още едно кюлче и го запрати навън. — Значи заради новите ви приятели си заслужава да изхвърлите всичко, което ви е оставил баща ви?

— Не всичко — отвърна Алек. — Цял живот вие и баща ми сте ме подготвяли за тази война. Благодарение на това, не ми се налага да се крия от нея. Хайде останаха само четири. Двамата ще успеем да ги вдигнем наведнъж.

— Все още са прекалено тежки. — Волгер поклати глава. — Баща ви беше романтичен идеалист и това му струваше скъпо. Винаги съм се надявал, че сте наследили поне малко от прагматизма на майка си.



Алек погледна към калъфа.

Само четири златни кюлчета… Зачуди се какво ли би казало момче като Дилан за подобно богатство. Може би това, което бе сторил Волгер, не беше чак такава лудост.

— Добре — каза, — може би трябва да си запазим едно.

Волгер се усмихна, докато приклякаше, извади едно от кюлчетата и го мушна под леглото.

— Може би все пак има някаква надежда за вас, Алек. Е, да приключваме ли?

Алек клекна срещу него и двамата надигнаха калъфа. Лицето на Волгер почервеня от усилието. Алек почувства как собствените му мускули пулсират.

Най-после успяха да го поставят на перваза. Алек направи крачка назад, после с всичка сила блъсна дограмата с рамо.

И последните три кюлчета полетяха към снега — въртяха се бясно и проблясваха на слънцето. Алек почувства как Волгер го държи за рамото, сякаш си мисли, че щеше да ги последва. Корабът сякаш подскочи под краката на Алек, накланяйки се към десния борд, олекнал от тежестта на бащиното му злато.

— Но трябва да знаете, че наистина не смятах, че това ще има някакво значение, не и на такъв голям кораб — тихо промълви Волгер. — Не съм имал намерение да ви излагам на опасност.

— Знам това — въздъхна Алек. — Всичко, което направихте, бе, за да ме предпазите. Ала аз вече избрах различен път — по-несигурния. Или ще признаете това, или пътищата ни ще се разделят, когато корабът кацне.

Граф Волгер пое бавно въздух, после се поклони.

— Оставам на вашите услуги, Ваша светлост.

Алек завъртя очи и понечи да каже още нещо. Ала отвън нещо просветна и двамата отново се наведоха от прозореца. От земята в дъговидна траектория летяха ракети. Левиатан се бе изравнил с първите немски съгледвачи. Минохвъргачките им стреляха, запращайки нагоре ярки светлини. Алек вдиша острата позната миризма на фосфор, а до ушите му стигна грохотът от близкото оръдие.

— Само се надявам да не е прекалено късно.



Тридесет и девет

— Хайде, животинки, стига мързелувахте! — извика Дерин и вдигна още едно ято прилепи във въздуха.

Г-н Ригби бе пратил кадетите напред, за да олекоти носа. Имаше нещо тежко, което накланяше предната част на кораба. Или беше това, или предните водородни клетки изтичаха. Ала хрътките не бяха открили и най-малко изпускане.

От горе Дерин виждаше цялата долина и гледката бе потресаваща. Машинисткият самоход беше спрял на няколко мили от тях. Съгледвачите му се разпръсваха в редица по ледника и изчакваха кораба да долети до обсега на оръжията им.

Внезапно мембраната под краката й се понадигна. Предницата лекичко помръдна нагоре.

— Усети ли това? — викна Нюкърк от другата страна на носа.

— Да, нещо е започнало да работи — отвърна тя. Продължавай да гониш зверчетата!

Дерин откопча осигурителното си въже и хукна към едно ято прилепи, като викаше и размахваше ръце. Обърнаха се да я изгледат скептично, преди да се пръснат — още не ги бяха хранили със стрелички.

А и нямаше да ги хранят скоро. Когато се надигна баластната тревога, г-н Ригби изхвърли два пълни чувала със стрели. Ако ги настигнеха цепелините, Левиатан щеше да е безпомощен, защото ятата й бяха претъпкани с храна, но не и с метал, сега пръснат на вятъра.

Поне взетите назаем машинистки двигатели работеха за момента. Бяха шумни и миризливи, от тях хвърчаха искри, които караха Дерин да потръпва от ужас всеки път, но как дяволски добре движеха кораба напред!

Старите задвижващи мотори само побутваха звяра в правилната посока, като плугчията, който подръпва ушите на магарето. Ала сега беше обратно — ресните служеха за кормило и набелязваха курса, а машинистките двигатели носеха напред целия кораб.

Дерин не бе разбирала колко съобразителен можеше да е китът и как лесно можеше да се адаптира към новите двигатели. Освен това никога не бе виждала кораб да се движи толкова бързо. Цепелините по петите им, някои от тях — дребни и бързи изтребители, вече изоставаха.

Ала немските наземни машини все още ги причакваха отпред.

Корабът подскочи отново и Дерин загуби равновесие и се плъзна по склона. Кракът й се закачи за едно от такелажните въжета, което рязко спря падането.

— Безопасността е на първо място, господин Шарп! — викна Нюкърк и опъна ремъците на осигуровката си като тиранти.

— Голям хвалипръцко като за глупак — измърмори Дерин и се закопча за такелажа. Отново подвикна на прилепите без особено старание, но корабът така или иначе май не се нуждаеше вече от това. Носът се надигаше на тласъци и подскачаше нагоре на всеки десет секунди.

Сякаш изхвърляха офицери от прозореца на мостика! Но поне корабът се издигаше.

Дерин се придвижи леко напред, докато пред очите й не се разкри добър изглед върху германците.

Малкият екипаж от съгледвачи — машините се носеха като дългоножки по снега, стреляха с минохвъргачките си. Но зарядите бяха само сигнални ракети, а те не бяха предвидени да се изстрелват много нагоре. Извиваха се в дъга на няколко фута, а после изгаряха, без да са постигнали нищо, опушвайки въздуха под гондолата на кораба.

Ала сега оръдията на големия осемкрак самоход се надигаха и се насочваха към звяра, без още да стрелят. Със скоростта, с която се движеше Левиатан, щяха да имат само един изстрел, преди да прелети покрай тях.

Прозвуча командна свирка — един дълъг тон, толкова висок, че едва се чуваше. Сигналът за "всички на кърмата»!

Дерин се обърна и хукна. От двете й страни към опашката на кораба търчаха хрътки. Горната част беше пренаселена с хора и зверове и всички бягаха в една и съща посока. Екипите с въздушни пушки изваждаха оръжията си.

Беше последен отчаян опит да преместят цялата тежест в задната част на кораба. Ако го стореха едновременно, носът щеше да се вдигне още и звярът щеше да полети още по-нависоко.

На средата на пътя Дерин забелязва нещо, което проблясваше на снега под тях и тя надникна през рамо. Дулата на самохода изригваха с огън, а димът се вдигаше на облаци.

Преди дори да чуе грохотът, корабът отново се надигна — този път по-рязко, сякаш някой бе изхвърлил огромно пиано зад борда. Носът полетя нагоре, скривайки немския самоход от погледа на Дерин, а палубата се наклони рязко надясно. Каквото и да бяха изхвърлили, явно е било откъм левия борд.

Тогава чу закъснелия грохот от оръжията, а наоколо засвистяха снаряди. Представляваха огромни запалителни ракети, които възпламеняваха небето като светкавици.

Една от тях прелетя толкова близо, че Дерин почувства топлината по бузите и челото си. Въздухът се бе изсушил от огъня, а очите й бяха полузатворени от яркостта на снарядите. Светлината от пламналите ракети хвърляше сенки на хора и зверове по мембраната, разтегнати и безформени заради извивките на кораба.

Ала канонадата бе прекалено далеч, за да достигне до тях.

Внезапната загуба на тегло, каквото и да беше то, бе измъкнала кораба от пътя на огъня тъкмо навреме. А работата на хората от последните два дни бе издържала — кожата на звяра не изпускаше и струйка водород.

Дерин продължи да бяга към задната част на кораба, заедно с останалата част от екипажа. Не само, за да надигнат носа още, а и за да види какво остава отзад.

И ето го отново там, осемкракият самоход, който сега се плъзгаше далеч зад тях. Оръдията се завъртаха, за да стрелят още веднъж. Но новите машинистки двигатели на Левиатан вече отнасяха кораба надалеч много бързо.

Когато оръжията започнаха стрелбата отново, горящите снаряди започваха да пропадат още на сто фута от звяра. Падаха върху снега и там разгаряха яростта си, така че останалите самоходи изчезваха зад димна завеса.

Дерин се присъедини към радостните викове, които се понесоха по гръбнака. Водородните хрътки също виеха в хор, полудели от странната шумотевица.

Появи се и Нюкърк — от него се лееше пот и дишаше тежко, и потупа Дерин по рамото.

— Дяволски добър бой! А, господин Шарп?

— А, да. Надявам се да е приключил вече.

Надигна бинокъла си, за да проследи опасността от цепелините, които сега бяха силуети на фона на залязващото слънце. Бяха изостанали още повече безнадеждно надвити от превъзходството на двигателите от Бурехода.

— Сега никога няма да успеят да ни настигнат — каза тя. — Не и сега по свечеряване.

— Мислех, че тези Хищници са бързи!



— Бързи са. Но ние сме по-бързи с тези двигатели.

— Ама те не са ли също с машинистки двигатели? — попита Нюкърк.

Дерин се намръщи, загледана надолу по фланговете на Левиатан. Ресните се вееха бясно, размествайки въздушния поток около кораба, а това подпомагаше останалите потоци в небето и добавяше към мощта на двигателите.

— Сега сме някак по-различни — отвърна тя. — Малко от нас и малко от тях.

Нюкърк се замисли за миг, после изсумтя недоверчиво и отново я плесна по гърба.

— Честно казано, господин Шарп, не ми пука дори самият кайзер да ни побутне, стига да се разкараме от този айсберг.

— Ледник — поправи го Дерин. — Но си прав — хубаво е, че отново летим.

Затвори очи и си пое дълбока глътка мразовит въздух, чувствайки странната нова вибрация на мембраната под ботушите си.

Усетът вече й бе подсказал, че звярът лети на юг, поемайки курс към Средиземноморието. Цепелините зад тях бяха вече минало, пред тях беше Османската империя.

В каквато и оплетена кръстоска да го бяха превърнали Машинистите, Левиатан бе оцелял.



Четиридесет

Буталата бяха най-сложни за рисуване. Имаше нещо странно в начина, по който си пасваха — машинистката им логика, която не даваше мира на Дерин.

Беше скицирала новите двигатели цял следобед и си представяше рисунките публикувани в някое бъдещо издание на Учебник по въздухоплаване. Но дори и никой никога да не ги видеше, топлият ден беше достатъчно извинение да си лежи тук. Корабът беше само на сто ярда от водата, а следобедното слънце се отразяваше от вълните и караше всичко да блести. След три злощастни нощи на ледника, този следобед бе идеален да се излежаваш на такелажа, да попиваш топлината и да си рисуваш.

Но дори когато Средиземно море се простираше около тях във всички посоки, Машинистите като че ли не успяваха да се отпуснат. Алек и Клоп не спираха работата си в двигателните отсеци още от обяд и разработваха нови ветропротектори, които да защитават пилотите на двигателите. Така се бяха назовали — пилоти, не отговорници по двигателите или пък друг подходящ термин от Силите. Вече бяха забравили, че истинските пилоти се намираха на мостика.

Но от друга страна, беше чула слуховете, че корабът не се нуждае от пилотиране през последните дни — нито Дарвинисти, нито Машинисти. Китът бе развил независимост и склонност сам да намира пътя си между термиките и другите въздушни потоци. Някои се чудеха дали катастрофата не бе предизвикала някои смущения в главата на звяра. Ала Дерин смяташе, че това беше заради новите двигатели. Кой не би се почувствал свободен с цялата тази мощ?

Една пчела пълзеше по скицника и тя я отпрати. Кошерите се бяха събудили от тридневния си зимен сън гладни и се нахвърляха жадно на дивите цветя на Италия, докато Левиатан се насочваше на юг. Артилерийските ястреби изглеждаха дебели и щастливи този следобед — разполагаха с купища диви зайци от полята и откраднати от фермите прасенца.

— Господин Шарп? — дочу се гласът на главния кормчия.

Дерин едва не застана в стойка мирно, но тогава забеляза вестносния гущер, който се бе вторачил в нея с мигащи очички.

— Моля докладвайте в каютата на капитана — продължи гущерът. — Незабавно.

— Да, сър. Веднага! — Дерин потръпна, когато чу пискливия си момичешки глас. Снижи децибелите и довърши: — Край на съобщението.



Докато зверчето се отдалечаваше, тя събра скицника и моливите си, чудейки се дали не бе направила нещо нередно. Нищо чак толкова лошо, че да си заслужи аудиенция при капитана — поне не си спомняше. Г-н Ригби дори я беше похвалил, задето бе взела Алек за заложник по време на атаката на Бурехода.

И все пак беше нервна.


Покоите на капитана бяха близо до носа, до навигационната зала. Вратата бе полуотворена, капитан Хобс седеше зад бюрото си, а топлият бриз от отворения прозорец развяваше картите по стените.

Дерин стегнато отдаде чест.

— Кадет Шарп докладва, сър.

— Свободно, господин Шарп — каза мъжът, което я изнерви още повече. — Моля, заповядайте. И затворете вратата.

— Да, сър — отвърна тя. Вратата на капитана бе от солидно естествено дърво, не от фабрикуваната балсамова дървесина и се захлопна с тежко усещане за безвъзвратност.

— Мога ли да ви попитам, господин Шарп, за мнението ви относно нашите гости?

— Машинистите ли, сър? — намръщи се Дерин. — Те са… много умни. И доста решени да поддържат двигателите в изправност. Бих казал, че са добри съюзници.

— Така ли? Значи имаме късмет, че официално не са наши врагове. — Капитанът почука с молив по клетката на бюрото си. Вестоносното птиче вътре размаха крилца и извади езиче, за да вкуси въздуха. — Току-що научих, че Англия официално не е във война с Австро-Унгария, още не. В момента трябва да насочим вниманието си изцяло към германците.

— Е това е много подходящо за момента, сър.

— Наистина. — Капитанът се облегна назад и се усмихна. — С младия Алек сте в приятелски отношения, нали?

— Да, сър. Добро момче.

— Така изглежда. Младеж като него има нужда от приятели, особено след като е избягал от дома и родината си. — Капитанът надигна вежда. — Тъжно, не мислите ли?

Дерин кимна и отвърна внимателно:

— Предполагам, сър.

— И всичко е така загадъчно. Ето ни нас, оставени на тяхното благоволение, погледнато технически, а още не знаем кой знае колко за Алек и приятелите му. Кои са те в действителност?

— Малко са потайни, сър — отвърна Дерин, което не беше лъжа.

— Съвсем вярно. — Капитан Хобс вдигна един лист хартия от бюрото пред себе си. — Самият Първи лорд на Адмиралтейството се заинтересува от тях и отправи молба да го държа в течение. Така че може да е полезно, Дилан, да държите ушите си отворени.

Дерин бавно издиша.

Това, разбира се, бе моментът, когато дългът изискваше от нея да разкаже на капитана всичко, което знаеше — че Алек е син на ерцхерцог Фердинанд и че германците стояха зад убийството на баща му. Самият Алек го беше казал — това не бяха просто семейни работи. Убийствата бяха предизвикали цяла война, в крайна сметка.

А сега самият лорд Чърчил питаше за това!

Ала тя бе обещала на Алек да не казва. Дължеше му поне толкова, след като изпрати хрътките по петите му още при първата им среща.

А и в крайна сметка целият кораб му беше задължен. Алек бе издал скривалището си, за да им помогне да отблъснат цепелините, беше загубил Бурехода и цял замък, пълен с провизии. А всичко, за което бе помолил в замяна, бе да остане анонимен. И беше невъзпитано от страна на капитана дори да пита за това.

Тя не можеше да наруши обещанието си — не и по този начин, без дори да поговори първо с Алек.

Дерин отдаде чест.



— За мен ще бъде удоволствие да направя, каквото мога, сър.

И излезе, без да каже нищо на капитана.


* * *


Същата вечер, когато отиде да търси Алек на пост при яйцата, вратата на машинното бе заключена.

Дерин потропа. Алек отвори и се усмихна, но не се помести.

— Дилан! Радвам се да те видя. — Снижи гласа си. — Но не мога да те пусна.

— Защо?

— Едно от яйцата не изглежда много добре, затова трябваше да пренаредим отоплителите. Много е сложно. Доктор Барлоу каза, че още един човек в помещението ще повлияе на температурата.

Дерин завъртя очи с досада. Колкото повече се приближаваха до Константинопол, толкова по-запалена ставаше докторката на тема предпазване на яйцата. Бяха оцелели след корабокрушението, бяха прекарали три нощи върху ледник, бяха минали през атака от цепелини, а тя все още смяташе, че могат да се напукат само от нечий лош поглед.

— Това са глупости, Алек. Пусни ме.

— Сигурен ли си?

— Да! Поддържаме им почти телесна температура. Още един човек вътре няма да е от значение.

Алек се поколеба.

— Е, тя каза, че Таса не е излизал на разходка цял ден. Ще издере стените на каютата й, ако не идеш да го разходиш.

Дерин въздъхна. Беше удивително колко досадна можеше да е докторката, без дори да присъства в стаята.

— Трябва да ти кажа нещо важно, Алек. Помести се и ме пусни вътре!

Той се намръщи, но отстъпи и я остави да се промуши през вратата в задушното машинно.

— Да му се не види, сигурен ли си, че не е прекалено горещо?

Алек вдигна рамене.

— Нареждания на доктор Барлоу. Каза, че болното яйце има нужда от топлина.

Дерин надникна в сандъчето. Две от оцелелите яйца бяха сгушени в единия край, другото бе само в средата, обградено от цял куп нагреватели — прекалено много. Пристъпи напред, за да провери термометъра и се намръщи. Яйцата си бяха на доктор Барлоу. Ако искаше да ги сготви — нейна си работа.

Дерин имаше по-важни неща, за които да се тревожи.

Обърна се към Алек.

— Капитанът ме повика днес. Попита ме за теб.

Алек помръкна.

— О…

— Не се тревожи. Нищо не казах — продължи тя. — Искам да кажа, че не бих нарушил обещанието си.

— Благодаря ти, Дилан.

— Въпреки че той… — Тя прочисти гърло и се опита да звучи съвсем нормално. — Каза ми да те наглеждам и да му кажа, ако разбера нещо.

Алек кимна бавно.

— Директно нареждане, нали?

Дерин отвори уста, но думите не излизаха — нещо се променяше в нея. По пътя насам се бе надявала, че Алек ще й позволи да каже на капитана и така щеше да се реши целият проблем. Ала сега в съзнанието й пропълзяваше едно напълно различно желание.

Осъзна, че онова, което в действителност желае, е Алек да разбере как е излъгала заради него и как ще продължи да го прави пак заради него.

Внезапно пак почувства същото, както когато Алек бе разказал за родителите си — пукот в прегрелия въздух. Кожата й бе изтръпнала там, където я бе прегръщал.

Нещата никак не отиваха на добре.

— Да. Май, да.

Алек въздъхна.

— Директно нареждане. Значи ако разберат, че си крил истинската ми самоличност, ще те обесят като предател.

— Да ме обесят ли?

— Да, задето заговорничиш с врага.

Дерин се намръщи. При цялото претегляне между обещания и преданост, бе пропуснала да мисли толкова напред.

— Е… не точно врагът. Не сме във война с Австрия, поне така каза капитанът.

— Още не. Но от онова, което Волгер чу по безжичното радио, то е въпрос на седмица-две. — Усмихна се тъжно. — Странно как всички тези политици решават дали да сме врагове или не.

— Да, страшна нелепица — промърмори Дерин. Тя стоеше тук срещу него, а не някакъв си политик. Решението беше нейно. — Обещах, Алек.

— Но ти си се клел пред Въздушните сили и пред крал Джордж — напомни й той. — Няма да те карам да нарушаваш обета си. Прекалено добър войник си, за да правиш това, Дилан.

Тя преглътна, пристъпвайки от крак на крак.

— Но какво ще ти сторят тогава?

— Ще ме заключат — отвърна Алек. — Прекалено ценен съм, за да позволят да избягам някъде в дебрите на Османската империя. А когато ме заведат в Англия, ще ме скрият на някое сигурно място докато не свърши войната.

— По дяволите! — възкликна тя. — Но ти ни спаси!

Момчето вдигна рамене. В очите му все още се таеше тъга. Вече не предизвикваше сълзи, но беше много по-дълбока от преди.

Тя му отнемаше и последната искрица надежда.

— Няма да те издам — обеща отново.

— Тогава сам ще се предам — тъжно каза Алек. — Истината ще трябва да излезе наяве рано или късно. Няма смисъл да се оставяш на бесилото.

Дерин искаше да спори, но и Алек не отстъпваше. Беше прав за това какво значи да не се подчиняваш на заповеди по време на война. Наричаше се предателство, а предателите се наказваха с екзекуция.

— Вината е изцяло на доктор Барлоу — мърмореше тя. — Никога нямаше да разбера кой си, ако не беше толкова любопитна. Тя също си мълчи, но такава умница като нея няма да я обесят.

— Сигурно няма — Алек отново вдигна рамене. — В крайна сметка тя не е войник. А освен това е жена.

Дерин зина. Почти беше забравила — Въздушните сили нямаше да обесят една жена, нали така? Дори да е обикновен войник. Ще я изритат, естествено, ще й отнемат всичко, което е желала — дома в небето. Но никога не биха екзекутирали петнадесетгодишно момиче. Би било прекалено неудобно пред обществото.

Почувства, че по лицето й се разлива усмивка.

— Не се тревожи за мен, Алек. Имам си един коз в ръкава.

— Не ставай глупав, Дилан. Това не е някоя от щуротиите ти. Това е сериозно!

Всички мои приключения са дяволски сериозни!

— Не мога да позволя да поемеш такъв риск — продължи той. — Достатъчно хора си отидоха вече заради мен. Сега ще отидем двамата при капитана и ще му обясним всичко.

— Няма нужда да го правиш — спореше Дерин, но знаеше, че Алек няма да я послуша. Нямаше да повярва, че няма опасност за нея, освен ако не разбереше истината. Най-странното беше, че тя почти жадуваше да му каже, да размени своята тайна за неговата.

Приближи се с една крачка.

— Няма да ме обесят, Алек. Не съм войникът, за когото ме смяташ.

Той се смръщи.

— Какво искаш да кажеш?

Дерин си пое дълбоко въздух.

— Аз всъщност не съм…

Откъм вратата се дочу шум — дрънчене на ключове. Отвори се и вътре влезе доктор Барлоу, а погледът й помътня щом падна върху Дерин.

— Господин Шарп. Вие какво правите тук?



Четиридесет и едно

Алек никога не бе виждал толкова студенина в очите на д-р Барлоу. Погледът й прескачаше от Дилан на яйцата и обратно, сякаш смяташе, че момчето бе тук, за да открадне някое.

— Съжалявам, госпожо — промърмори Дилан, преглъщайки онова, което щеше да каже преди малко. — Тъкмо бях тръгнал да търся Таса.

Алек го хвана за ръката.

— Чакай. Не си тръгвай. — Обърна се към д-р Барлоу. — Трябва да кажем на капитана кой съм.

— И защо трябва да го правим?

— Заповядал е на Дилан да ме държи под око и да му съобщи, ако разбере нещо. Всичко. — Алек зае изправена стойка, като се опитваше да поддържа заповедния тон на баща си. — Не мога да моля Дилан да не се подчинява на директно нареждане.

— Не се тревожете за капитана. — Д-р Барлоу махна с ръка. — Тази мисия е моя, не негова.

— Да, госпожо, но не е само той — каза Дерин. — Адмиралтейството знае, че на борда има Машинисти и самият Първи лорд е питал за тях!

Лицето на д-р Барлоу потъмня отново, а гласът й се снижи до недоволен шепот.

— Този човек. Знаех си. Цялата тази криза е по негова вина, а той все още се осмелява да се намесва в моята мисия!

Дилан се опита да каже нещо в отговор, но не успя.

Алек се намръщи.

— Кой е този човек?

— Говори за лорд Чърчил — успя да обясни Дилан. — Той е Първият лорд на Адмиралтейството. Ръководи целия флот!

— Да, и човек би си помислил, че това ще му е достатъчно на Уинстън. Но не — сега прекрачва всичките си правомощия — каза д-р Барлоу. Седна до яйцата и издърпа няколко от нагревателите от болното яйце. — Седнете и двамата. Ще трябва да ви разкажа цялата история, османците така или иначе ще разберат съвсем скоро.

Алек си размени поглед с Дилан и двамата се настаниха на пода.

— Миналата година — започна тя — Османската империя предложи да си закупи военен кораб, построен във Великобритания. Кораб, който е сред най-модерните в света, с животно, което е достатъчно силно, за да промени баланса на силите в морето. И този кораб вече е готов да плава.

Тя замълча, погледна към термометъра, а после подреди още няколко нагревателя в сламата.

— Ала в деня преди аз и вие да се срещнем в Риджънт парк, господин Шарп, лорд Чърчил реши да отнеме кораба в полза на Великобритания. Въпреки че той вече бе напълно изплатен. — Поклати глава. — Подозираше, че османците може да преминат на другата страна през тази война и не искаше Осман в ръцете на врага.

Алек се намръщи.

— Но това е обикновена кражба.

— Сигурно може и така да се нарече. — Д-р Барлоу почисти стръкче слама. — По-важното е, че това е шокираща дипломатическа грешка. Този отвратителен мъж направи почти сигурно преминаването на османците на страната на Машинистите. И нашата мисия е да предотвратим това.

Тя потупа болното яйце.

— Но какво общо има това с тайната ми? — попита Алек.

Д-р Барлоу въздъхна.

— С Уинстън сме на нож по отношение на османците от доста време. Той не се радва на това, че се опитвам да поправя неговите грешки и с удоволствие се изпречва на пътя ми. — Погледна към Алек. — Ако разбере, че синът на ерцхерцог Фердинанд е наш пленник, ще му даде повод да върне кораба в Лондон.

Алек стисна зъби.

— Пленник? Страните дори не са във война! И ако позволите да ви напомня — кой поддържа двигателите на този кораб?

— Точно това имам предвид — каза д-р Барлоу. — Сега разбирате ли защо не искам вие и Дилан да отидете и да издрънкате всичко на капитана? Това ще ни причини много неприятности и ще ни изправи едни срещу други. А толкова добре се разбираме до този момент!

— Да, права е — рече Дилан. Момчето изглеждаше сякаш се е отърсил от някакъв товар.

Д-р Барлоу се обърна и нагласи отново яйцето.

— А лорд Чърчил можете да оставите на мен.

— Но проблемът не е само ваш, госпожо — възрази Алек. — Проблемът е и на Дилан. Казвате, че ще го предпазите, но как може да обещаете да… — Намръщи се. — Коя сте вие, госпожо, че да можете да се справите сама с лорд Чърчил?

Жената се изправи в пълния си ръст и намести бомбето на главата си.

— Аз съм точно онази, която виждате — Нора Дарвин Барлоу, главен уредник на Лондонската зоологическа градина.

Алек примигна. Да не би да беше казала Нора Дарвин Барлоу? В стомаха му затрептяха още нервни окончания.

— Искате да к-кажете — заекна Дилан, — че дядо ви… пчеларят?

— Не съм казвала, че е пчелар — разсмя се тя. — Казах само, че намираше вдъхновение в пчелите. Теориите му нямаше да постигнат такава елегантност без поучителния им пример. Така че спрете да се безпокоите за лорд Уинстън, господин Шарп. Той не е нещо, с което да не мога да се справя.

Дилан кимна, пребледнял.

— Ще ида да видя Таса тогава, госпожо.

— Чудесна идея. — И му отвори вратата.

— И повече да не се случва да ви хващам тук без разрешение.

Момчето се заизмъква през вратата, после хвърли един последен поглед на Алек. За миг погледите им се сключиха. После Дилан поклати глава и изчезна.

Най-вероятно бе смаян, също като Алек. Д-р Барлоу не беше просто Дарвинист, тя беше Дарвин — внучката на човека, който бе проумял същината на самите нишки на живота.

Алек почувства, че подът под него се люлее, но се съмняваше, че корабът се накланя. Стоеше до въплъщението на всичко онова, от което го бяха учили да се бои.

А той му бе поверил себе си в напълно.

Д-р Барлоу се обърна към яйцата. Пренареждаше нагревателите и отново ги трупаше около болното яйце.

Алек стисна юмруци, за да спре треперенето на гласа си.

— А какво ще стане, когато стигнем до Константинопол? — попита. — Щом веднъж стигнете там в безопасност — вие и яйцата ви, какво може да ви спре да ме заключите?

— Моля ви, Алек. Нямам намерение да заключвам никого. — Протегна ръка и разроши косата му, което го накара да потрепери. — Имам други планове за вас.

Тя се усмихна, докато крачеше към вратата.

— Доверете ми се, Алек. И тази нощ дръжте под око яйцата.

Щом вратата се затвори зад нея, Алек се обърна да погледа меката светлина, която идваше от сандъчето, докато се чудеше какво толкова важно имаше в тези яйца. Що за фабрикуван звяр би могъл да замени могъщ военен кораб? Как е възможно животно, не по-голямо от цилиндър, да задържи една империя извън войната?

— Какво има вътре във вас? — нежно промълви Алек.

Ала яйцата просто си лежаха там, без да отвръщат.



Примечания


1

Стиймпънк е подстил на фантастиката — фантастичните елементи представляват алтернативни пътища на развитие на науката и технологиите (усъвършенствани парни машини, Стирлингови двигатели, механични или класически електрически технологии). — Бел.прев.

(обратно)


2

Лудит е термин за обозначаване на човек, който участва в някаква форма на работнически протест, с цел да се предотврати въвеждането на нова техника. Произлиза от групата английски работници, ръководена от Нед Луд, които през периода 1811-13 г. се противопоставят на въвеждането на машини в текстилното производство. "Маймунски лудит" е авторова измислица за целите на повествованието. — Бел.прев.

(обратно)


3

СМС на немски Seiner Majestät Schiff или в превод "Съд на Негово Величество". В края на XIX и началото на XX в., действително е имало военен кораб с името СМС Беоулф. Бил е част от група от шест такива кораба за охрана на бреговете и има минимално участие през Първата световна война — Бел.прев.

(обратно)


4

Дредноут — поколение бойни плавателни съдове от класа на линкорите от началото на XX век, със значителен брой оръдия с голям калибър на борда — Бел.прев.

(обратно)


5

КНВ — Кораб на негово/нейно величество, това съкращение официално е част от името на всеки един кораб от Британския кралски флот. — Бел.прев.

(обратно)


6

Кракен — митично морско чудовище, подобно на октопод или сепия — Бел.прев.

(обратно)


7

Големият глад — период в европейската история между 1315 и 1317 г., когато климатични промени и значително застудяване са довели до слаби реколти и смъртта на много от жителите на континента. — Бел.прев.

(обратно)


8

От средата на късното средновековие, Австро-унгарската империя е имала политиката да прави коалиции посредством сключване на бракове. На латински мотото на тази политика било "Bella gerant alii, tu felix Austria, nube!» или "Нека другите водят войни — а ти, щастлива Австрия, жени се!» — Бел.прев.

(обратно)


9

На немски "nein" и "nicht" — и двете означават "не". — Бел.прев.

(обратно)


10

На немски език "Willkommen an Bord", в превод "Добре дошли на борда". — Бел.прев.

(обратно)

Оглавление

  • Едно
  • Две
  • Три
  • Четири
  • Пет
  • Шест
  • Седем
  • Осем
  • Девет
  • Десет
  • Единадесет
  • Дванадесет
  • Тринадесет
  • Четиринадесет
  • Петнадесет
  • Шестнадесет
  • Седемнадесет
  • Осемнадесет
  • Деветнадесет
  • Двадесет
  • Двадесет и едно
  • Двадесет и две
  • Двадесет и три
  • Двадесет и четири
  • Двадесет и пет
  • Двадесет и шест
  • Двадесет и седем
  • Двадесет и осем
  • Двадесет и девет
  • Тридесет
  • Тридесет и едно
  • Тридесет и две
  • Тридесет и три
  • Тридесет и четири
  • Тридесет и пет
  • Тридесет и шест
  • Тридесет и седем
  • Тридесет и осем
  • Тридесет и девет
  • Четиридесет
  • Четиридесет и едно
  • X