Маргарет Уэйс - Драконите на сломеното слънце

Драконите на сломеното слънце [Dragons of the Fallen Sun bg] 3M, 512 с. (пер. Тушков) (Войната на душите [bg]-1)   (скачать) - Маргарет Уэйс - Трейси Хикмэн

Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Драконите на сломеното слънце
(книга 1 от "Войната на душите")

С благодарност посвещаваме тази книга на Литър Адкисън, който позволи на магията Dragonlance да се случи отново.




Песента на Мина

Денят полека си отива.
Цветя за сън се в листи скриват.
И сетните лъчи погиват
в болнав и блед просвет.
Нощта донася чернота,
звезди повива в тъмнина
и ето, потопен света
е в мъка, страх и гнет.
Спи сън всевечен, спи.
Нощта над тебе бди.
В дълбоки мрачини
спи сън всевечен, спи.
Души, сега сте покорени
в чертози празни, вледенени —
за Нея в дар определени —
туй ваша е съдба.
Сънувайте от мрак небе
и сладко изкупление
след бран — от любещо сърце,
от Нейната ръка.
Спи сън всевечен, спи.
Нощта над тебе бди.
В дълбоки мрачини
спи сън всевечен, спи.
Очите морни си склопете,
вси мисли в жертва принесете
и свойте воли положете
във Нейните нозе.
Покой изпълва небеса
и потопени в тишина,
душите ви летят сега
към ласкави ръце.
Любими мой, завинаги заспи.
Нощта над тебе бди.
В дълбоки мрачини
любими мой, заспи.


1
Песента на смъртта

Джуджетата наричаха долината Гамашиноч — „Песента на смъртта“. Никой от живите не пристъпяше тук по своя собствена воля. Онези, които все пак се осмеляваха да го сторят, идваха от чисто отчаяние, ужасяваща нужда или подчинявайки се на заповедите на своя командир.

Песента не им бе давала мира в продължение на няколко часа, докато все повече се приближаваха до опустошената долина. Беше зловеща, страховита песен. Думите й, макар в действителност да не се чуваха добре и никога да не бяха достатъчно ясно различими — поне не и в ушите им — разказваха за смърт и за съдба, в сравнение с която смъртта е сладка утеха. Разказваха за клопката на горчивото отчаяние и безкрайни изтезания. Песента беше вопъл и копнеж по място, където душата е намирала пристан и покой, горчив спомен за отдавна изгубеното, непостижимо минало.

Когато я чуха за пръв път, рицарите сепнато дръпнаха юздите на конете си с ръце на мечовете и се заоглеждаха разтревожено, викайки „какво е това?“ и „кой там?“.

Ала там нямаше никой. Никой жив. Очите на всички се обърнаха към командващия офицер, който се изправи на стремената и внимателно огледа канарите, извисяващи се вдясно и вляво от тях.

— Няма нищо — каза най-сетне. — Вятърът между скалите. Продължавайте.

Той отново подкара коня си по пътя, който се провираше с безкрайни извивки и завои през планините, известни с името Господарите на Смъртта. Мъжете под негово командване го последваха в колона по един. Твърде тесен бе проходът, за да могат да се движат редом.

— И преди съм чувал вятъра, милорд — рече дрезгаво един от рицарите, — но този има човешки глас. Предупреждава ни да се държим настрана. Ще сторим най-добре, ако го послушаме.

— Глупости! — Водачът на Нокътя Ернст Магит се извърна рязко в седлото и отправи гневен поглед към своя съгледвач и заместник-командир. — Суеверни дрънканици! Е, вие минотаврите сте известни с детинските си предразсъдъци. Време ти е да пристъпиш в новата епоха. Боговете си отидоха и ако питаш мен, прав им път. Сега ние, хората, владеем света.

В началото бе запял един глас, женски глас. Сега към него се присъедини страховит хор от гласовете на мъже, жени и деца. Заплашителният напев за безнадеждна загуба и нещастие отекваше между надвисналите възвишения.

Скръбният звук накара някои от конете да заиграят и да откажат да продължат напред, а и ездачите им не полагаха големи усилия да ги накарат.

Конят на Магит започна да се дърпа и също затъпка с копита на едно място. Рицарят го пришпори, оставяйки дълбоки кървави бразди в хълбоците му. Животното раздразнено се хвърли напред с приведена глава и потрепващи уши. Водачът на Нокътя язди половин миля, преди да си даде сметка, че вече не чува тропота на други копита след себе си. Той се озърна. Беше сам. Никой от хората му не го бе последвал.

Магит яростно обърна и препусна към тях. Половината мъже от отряда бяха слезли от конете, а другата половина все още седяха посърнали и изплашени върху треперещите животни.

— Глупавите добичета имат повече ум от господарите си — каза минотавърът от мястото, където стоеше. Малко коне биха позволили на минотавър да седне на гърба им и още по-малко имаха силите да носят минотавър като него. Галдар беше висок седем стъпки, като се брояха и рогата му, и по правило тичаше редом с патрула в непосредствена близост до стремето на командира си.

Магит се изправи на седлото с ръце върху ефеса и огледа хората си. Бе висок и прекомерно слаб, но жилест и далеч по-силен, отколкото изглеждаше в действителност. Очите му бяха воднистосини, не издаваха никакви признаци за особена интелигентност и бяха лишени от каквато и да било дълбочина. Беше известен с жестокостта си, със своята — за някои дори лишена от разум — пристрастеност към дисциплината и пълната, абсолютна отдаденост на една-единствена кауза: Ернст Магит.

— Сега ще се качите на конете и ще тръгнете след мен — произнесе студено той. — Или ще докладвам за всеки един от вас на груповия командир. Ще ви обвиня в малодушие и предателство спрямо Видението, както и в опит за бунт. Както знаете, наказанието за всяко от тях е смърт.

— Може ли да го направи? — прошепна един току-що произведен в рицарство младеж, който участваше в първото си назначение.

— Може — отвърнаха мрачно ветераните. — И ще го направи.

Рицарите се метнаха на конете и ги пришпориха по пътя, принудени да заобикалят Галдар, който не бе помръднал от мястото си.

— Да не би да отказваш да се подчиниш на пряката ми заповед, минотавре? — попита гневно Магит. — Помисли добре. Може да си протеже на Пазителя на Черепа, но дори той няма да може да те отърве, ако публично те изоблича като страхливец и нарушител на клетвата.

Водачът се наведе над шията на коня си и каза с доверителен тон, в който ясно се долавяше насмешка:

— А и от онова, дето подочувам, Галдар, твоят господар едва ли е склонен да те защитава повече. Еднорък минотавър. Минотавър, когото дори минотаврите гледат съжалително и с презрение. Минотавър, понижен до ранга на „съгледвач“. А всички знаем, че те назначиха само защото трябваше да ти намерят някакво място. Дори разправяха, че обмислят да те оставят да пасеш заедно с останалите крави.

Галдар сви юмрук, единствения си юмрук, забивайки острите нокти в плътта на дланта си. Много добре знаеше, че Магит се опитва да го подмами, да го предизвика на двубой на място, където щеше да има малко или никакви свидетели. Тук, където можеше да убие сакатия минотавър с лекота, след което да се завърне у дома и да заяви, че битката е била славна и напълно честна. Не че Галдар бе особено привързан към живота — не и след като загубата на ръката, с която държеше меча, го бе превърнала от страховит войн в трудноподвижен съгледвач. Но проклет да бе, ако умреше в ръцете на Ернст Магит. Не възнамеряваше да му достави това удоволствие.

Минотавърът си проправи път покрай коня на Водача, който го проследи с презрителна усмивчица.

Патрулът продължи по пътя си с надеждата да стигне своята цел, докато все още имаше достатъчно светлина — ако бледият, мразовит светлик въобще можеше да се нарече така.

Песента на смъртта се носеше все тъй протяжно навсякъде край тях. Един от новобранците яздеше със сълзи на очи. Ветераните на свой ред не смееха да вдигнат взор, приведени над конете, опитвайки да закрият ушите си с рамене. Ала дори да запушеха ушите си с кълчища, дори да пробиеха тъпанчетата си, пак щяха да чуват ужасната песен.

Понеже Песента на смъртта звучеше в сърцето.

Патрулът навлизаше в долината, наречена Нерака.

В отдавна забравени времена Такхизис, Царицата на Мрака, положила в южната част на долината камък, спасен от основите на разрушения храм на Царя-жрец в Истар. Камъкът започнал да расте, попивайки злото, шестващо по света, за да се превърне в храм — огромен и отблъскващ храм, въплъщаващ великолепието и грозотата на злото.

Такхизис замисляла да използва храма, за да се завърне в света, от който Хума, Губителя на дракони, я бил прокудил и само любовта и саможертвата на нейните противници й попречили да осъществи плановете си. Независимо от това обаче, Царицата се сдобила с чудовищна власт — достатъчна, за да започне война, която едва не довела света до неговата гибел. За щастие военачалниците на Царицата, подобно на глутница гладни кучета, започнали междуособици. Героите, които се борели срещу нея, надникнали дълбоко в сърцата си и открили там силата, която им била необходима, за да се справят с нея, да осуетят плановете й и да я прогонят. Храмът в Нерака бил унищожен и разпръснат на парчета в резултат на безсилната й ярост.

Стените му експлодирали и се посипали като дъжд от небесата. Огромните черни канари премазали град Нерака. Пречистващите огньове унищожили къщите на прокълнатия град, изгорили до основи тържищата за роби и безбройните му укрепления и покрили виещите се, подобни на лабиринт улички с дебел пласт от пепел.

Петдесет години по-късно вече не се забелязваха никакви следи от прежния град. Руините на храма покриваха земята в южната част на долината Нерака като костите на мъртъв звяр. Вятърът отдавна бе издухал пепелта, ала там не растеше нищо и всички признаци на отминал живот бяха скрити под навятия пясък.

Единствено черните канари, останките на храма, се издигаха от пясъците на долината. Само видът им караше косата да настръхва и дори Водачът на Нокътя Магит, щом ги погледна за пръв път, тайно се запита дали решението му да навлязат в тази част на Нерака е било от най-умните. Далеч по-разумно би било да изберат дългия път, ала това щеше да удължи пътуването поне с два дни, а така или иначе вече закъсняваха, понеже си бе позволил да прекара няколко допълнителни нощи с една нова блудница в любимия си вертеп. Налагаше се да побързат, тъй че бе избрал по-краткия маршрут през южната част на долината.

Вероятно поради топлината на експлозията черните скали от стените на храма се бяха превърнали в засъхнали кристални отломъци. На вид не приличаха на обикновени скали — не бяха нито очукани, нито назъбени. Имаха гладки страни с рязко отсечени ръбове, завършващи в една и съща точка. Човек лесно можеше да ги сравни с черни кварцови кристали, подаващи се от сивия пясък, високи почти колкото четири пъти човешки бой. И да — човек можеше да се вгледа в идеално гладките черни страни и да види собственото си отражение. Леко размазано, но все пак достоверно.

Мъжете, които с готовност се бяха присъединили към армията на Рицарите на Такхизис, изкушени от обещанията за плячка и спечелени в битка роби, от чиста любов към убийствата, саморазправата и омразата си към елфите или кендерите, или джуджетата, или към всеки по-различен от тях, тези мъже — твърде отдавна загубили усещане за мярка и добро, се взираха в блестящите повърхности на черните кристали и се ужасяваха от лицата, които на свой ред отправяха взор към тях. Защото отразени, техните лица изглеждаха така, сякаш отваряха усти и припяваха зловещата песен.

Мнозина просто хвърляха по един поглед, потръпваха и бързо отвръщаха очи. Галдар се стараеше да не го прави. Още щом забелязаха камъните в далечината, той сведе очи към земята и повече не ги вдигна, най-вече от уважение и респект. Нямаше нищо против да го наричат както си искат, дори и суеверен. Ернст Магит определено нямаше да пропусне възможността. Самите богове отдавна си бяха отишли от тази долина, Галдар бе сигурен в това, защото всички знаеха, че са били прогонени от Крин още преди трийсет години. Ала тяхното присъствие все така се долавяше, сякаш духовете им бяха останали — в това нямаше никакво съмнение.

Ернст Магит също се взря в отражението си в един от камъните и понеже нещо го накара да трепне, остана загледан в него, додето му се стори, че най-сетне собственото му отражение понечи да отмести очи.

— Няма да се изплаша от собствената си сянка като някакво теле! — заяви, поглеждайки многозначително Галдар. Тази шега му бе хрумнала съвсем наскоро. Намираше я за изключително смешна и наистина оригинална и не пропускаше случай да я използва в присъствието му. — Като теле. Схващаш ли, минотавре? — Водачът се изсмя.

Мъртвешката песен се вплете в смеха и му придаде мелодия, нюанс — мрачен и дисонантен ритъм, противопоставящ се на хора от гласове. Звукът бе тъй ужасен, че Магит потръпна. Той се изкашля и преглътна смеха си за огромно облекчение на останалите мъже.

— Доведохте ни тук, Водачо на Нокътя — каза Галдар. — Вече сме сигурни, че тази част от долината е необитаема и че наоколо не се спотайват соламнийски рицари, готови да се нахвърлят върху нас. Сега можем да продължим. Знаем, че нищо от света на живите не ни заплашва по тези места. Да тръгваме, и то възможно най-бързо. Да се връщаме и да докладваме какво сме видели.

Конете бяха навлезли в южната част на долината с толкова силно нежелание, че на моменти на ездачите им се налагаше да слизат от седлата и да ги водят със закрити очи. И хора, и животни нямаха търпение да се махнат оттук. Конете вече играеха и теглеха не по-малко изплашените мъже обратно по пътя, по който бяха дошли.

Ернст Магит искаше да напусне това място също толкова бързо, колкото който и да било от тях. Точно поради тази причина обаче Водачът взе решение да останат. По природа той беше страхливец и го осъзнаваше напълно. Целият му живот бе преминал в опити да си докаже, че не е. Нищо наистина героично. Винаги когато бе възможно, избягваше опасността и това беше една от причините да патрулира, вместо да се присъедини към останалите Рицари на Нерака, заети с обсадата на контролирания от соламнийците град Санкшън. Основната част от заниманията му се състоеше в това да предприема дребни, незначителни подвизи, които да докажат на самия него и на хората му, че не се страхува. Подвизи, подобни на този да остане и да пренощува в прокълнатата долина.

Магит демонстративно присви очи към небето, което имаше нездрав жълтеникав оттенък, какъвто никой от рицарите не си спомняше да е виждал досега.

— Пада здрач — обяви надуто. — Нямам никакво намерение да замръквам в планината. Ще направим лагер тук и ще потеглим на сутринта.

Рицарите го гледаха недоверчиво и ужасено. Вятърът бе утихнал. Песента вече не отекваше в сърцата им. Настъпилата тишина в началото им се стори по-приемлива, но сега откриваха, че колкото по-дълго продължава, толкова по-непоносима става. Тишината потискаше и задушаваше. Никой не смееше да проговори. Всички очакваха техният командир да им каже, че си е направил малка шега с тях.

Водачът на Нокътя Магит скочи от седлото.

— Ще издигнем лагера тук. Издигнете палатката ми в близост до най-големия от тези монолити. Галдар, назначен си за отговорник по настаняването. Вярвам, че ще се справиш с тази съвсем проста задача?

Думите му прозвучаха неестествено високо — гласът му бе писклив и груб. Внезапно през долината премина студен, остър повей, повдигна облаци прах, завъртя ги през оголената земя и също толкова внезапно отмря.

— Допускате грешка, сър — произнесе съвсем тихо Галдар, за да не нарушава допълнително зловещата тишина. — Не сме желани тук.

— От кого, Галдар? — попита подигравателно Водачът на Нокътя Магит. — От тези камъни? — Той потупа един от черните кристални монолити. — Ха! Дебелоглава, суеверна крава, ето това си ти! — Гласът му придоби стоманени нотки: — Мъже. Слизайте от конете и започнете да издигате лагера. Това е заповед.

Ернст Магит поразкърши ръце и крака, като се опитваше да изглежда възможно най-нехаен. Направи няколко клякания. Междувременно рицарите мрачно се заеха да изпълнят дадените заповеди. Разопаковаха походните одеяла и се захванаха да издигат малките двойни палатки, носени от половината отряд. Останалите имаха грижата за храната и водата.

Палатките се оказаха пълен провал. Никой не беше в състояние да забие металните клинове в твърдата земя, без значение колко силно удряха с чуковете. Всеки удар отекваше зловещо в околните склонове и се връщаше стократно усилен, докато накрая ехото зазвуча така, сякаш не те, а планината блъскаше върху главите им.

Галдар захвърли чука, който несръчно се бе опитвал да използва с единствената си ръка.

— Какво има, минотавре? — попита заповедно Магит. — Нима си толкова слаб, че не можеш да забиеш един клин?

— Опитайте сам, сър — предложи Галдар.

Останалите мъже също захвърлиха чуковете и загледаха с мрачно предизвикателство своя командир.

Магит пребледня от яд.

— Е, щом сте толкова глупави, че да не знаете как да разпънете една палатка, ще спите на открито!

Все пак не направи опит да прикове палатката към каменистата земя. Потърси нещо с очи, докато погледът му не се спря върху четири от черните кристални монолити, които образуваха нещо като груб четириъгълник.

— Привържете палатката ми към онези камъни там — заповяда им. — Поне аз ще спя както трябва тази нощ.

Галдар се подчини. Той започна да пристяга въжетата около основите на монолитите, като през цялото време мърмореше минотавърски заклинания, за да умилостиви духовете на неспокойните мъртъвци.

Рицарите също се опитаха да завържат конете за основите на монолитите, ала животните започнаха да скачат и да се дърпат, полудели от паника. Накрая мъжете опънаха въже между две от скалите и ги завързаха към него. Конете се скупчиха на едно място, все така неспокойни и нервни, без да престават да въртят очи в опит да застанат колкото може по-далече от монолитите.

Докато всички се трудеха, Ернст Магит извади една карта от дисагите на коня си, хвърли на рицарите унищожителен поглед, за да им напомни за последен път какви са задълженията им и се зае да я изучава с прилежен и задълбочен вид, който не можеше да заблуди никого. Потеше се, а не вършеше нищо.

През долината Нерака пълзяха дълги сенки, потапяйки всичко в мрак, който рязко контрастираше с огненожълтото вечерно небе. Въздухът бе спарен и далеч по-горещ от времето, когато бяха дошли, ала понякога от запад повяваше студен вятър, който смразяваше до мозъка на костите. Рицарите не носеха със себе си дърва. Наложи се да изядат дажбите си студени. Или поне да опитат. Всяка хапка в устата им скърцаше от навятия пясък и имаше вкус на пепел. Накрая се оказа, че по-голямата част от храната не става за нищо и много от хората предпочетоха да я изхвърлят. Седяха мълчаливо на земята с извадени мечове и непрестанно се оглеждаха през рамо към пълзящите сенки. Не беше необходимо да назначават нощна стража. Никой нямаше намерение да заспива.

— Ха! Гледай ти! — извика тържествуващо Ернст Магит. — Току-що направих важно откритие! Добре че минахме оттук. — Той посочи първо картата, а после в западна посока: — Виждаш ли онази планинска верига там? Не е отбелязана.

Сигурно се е образувала наскоро. Без съмнение трябва да информирам за това Пазителя. Може пък да я кръстят на мое име.

Галдар се загледа към планината. Той се изправи на крака, без да откъсва очи от западното небе. Наистина на пръв поглед стоманеносивата синкава формация приличаше на новообразувана планина, изникнала направо от земята. Ала колкото повече се взираше в нея, толкова по-ясно разбираше, че във възбудата си Водачът на Нокътя бе пропуснал нещо съществено. Планината растеше и се разширяваше с обезпокоителна бързина.

— Сър! — извика минотавърът. — Това не е планина! Това са буреносни облаци!

— Вече знаем, че си теле, не бъди и магаре, Галдар — смъмри го Магит. Командирът вдигна един почернял камък и започна да рисува с него, за да добави планината към чудесата на света.

— Сър, на младини прекарах десет години по море — настоя минотавърът. — Мога да позная кога се задава буря. Но дори и аз не съм виждал нещо подобно!

Границите на облака вече пълзяха над тях с невероятна бързина. В дълбините му цареше пълна чернота, разкъсвана от гърчове, като главите на помръдващо многоглаво чудовище, решило да прехвърли върховете на планините, да пропълзи над тях и да ги погълне в бездънния си търбух. Изви се постоянен, смразяващ вятър, който мигом вдигна пясъка от земята и го хвърли в очите и устата, а само секунда по-късно палатката между четирите монолита вече плющеше, увиснала на опънатите си до скъсване въжета.

Песента зазвуча отново. Остро, виещо и отчаяно — безкраен писък от ужас, болка и отчаяние.

Мъжете започнаха да се изправят един през друг, брулени от силния вятър.

— Сър! Трябва да напуснем това място! — изрева Галдар. — Още сега! Преди да е започнала бурята!

— Да — произнесе пребледнелият и разтреперан Ернст Магит. Той облиза устни и изплю полепналия по тях пясък. — Да, прав си. Трябва да напуснем незабавно. Зарежи палатката! Доведете коня ми!

Мълния проряза смраченото небе и прониза земята недалече от мястото, където бяха привързали животните. Екотът експлодира оглушително. Ударната вълна покоси неколцина мъже. Конете зацвилиха ужасено и започнаха да се изправят на задни крака, мятайки копита във въздуха. Рицарите, които не бяха изпопадали, опитаха да ги успокоят, но безуспешно. Секунда по-късно животните се отскубнаха от придържащото въже и препуснаха подивяло по обратния път.

— Уловете ги! — изпищя Ернст, ала всичко, което мъжете можеха да направят в този момент, бе да се опитват да останат прави под напора на ураганния вятър. Един или двама положиха напразни усилия да пристъпят след животните, но беше ясно, че не могат да сторят нищо повече.

Буреносните облаци нахлуха и мигом закриха небето, побеждавайки остатъците от вечерната светлина без особени усилия. Слънцето се скри, надмогнато от мрака.

Нощта покри всичко. Гъст мрак, изпълнен с вихрушки от пясък. Галдар не можеше да види нищо, дори собствената си ръка. В следващата секунда местността се озари от още една унищожителна мълния.

— Всички долу! — изкрещя и сам се хвърли на земята. — Лягайте! Дръжте се далече от монолитите!

Заваля косо. Дъждовните капки свистяха като стрели, запратени от милион тетива. Градушката не закъсня. Парчетата се стоварваха върху главите им с убийствена, вършееща сила. Кожата на Галдар бе достатъчно дебела и за него парчетата град бяха като жилещи ухапвания от мравки, но останалите мъже закрещяха от ужас. Огнените копия на мълниите вече се стоварваха навсякъде около тях. Гръмотевиците разтърсваха тътнещо земята.

Галдар лежеше по очи, като се бореше с атавистичното желание да започне да копае, да се зарови колкото може по-навътре в дълбините на света. При отблясъка на следващата мълния изумено осъзна, че командирът му се мъчи да се изправи на крака.

— Сър, не ставайте! — изрева минотавърът и посегна да го издърпа.

Магит се озъби и изрита протегнатата ръка. После наведе глава и превит на две срещу вятъра, тръгна към един от монолитите. Когато стигна до него, се сви в основата, търсейки укритие срещу брулещия дъжд и тежката градушка. После се изсмя високо към останалите мъже, облегна гръб на монолита и изпружи крака.

Блясъкът на светкавицата едва не ослепи Галдар. Тътенът бе оглушителен. Силата на удара го повдигна от земята, след което отново го накара да се стовари върху нея. Мълнията падна толкова близо, че за миг му се стори, че чува пращенето и долавя миризмата на фосфор и сяра. Но този път имаше и друг мирис — на изгоряла плът. Потърка очи в опит да види нещо през мъглата от червеникави кръгове. Когато най-после отново възвърна способността си да вижда ясно, погледна към посоката, в която се намираше командирът му. При следващия отблясък видя, че в основата на монолита се е свило нечие обезформено тяло.

Под овъгления повърхностен пласт плътта на Магит беше кървавочервена. Приличаше на парче изгоряло месо. От тялото му се издигаше пушек, а вятърът го отнасяше на парцали заедно с късове почерняла кожа. Лицето му бе изчезнало напълно. На мястото му имаше единствено уста, пълна с отвратително ухилени зъби.

— Радвам се, че все още имаш сили да се смееш, Водачо на Нокътя — измърмори Галдар. — Предупредих те.

Минотавърът извърна поглед от ужасната гледка и опита да се притисне още повече към земята, проклинайки собствените си ребра, задето стояха на пътя му.

Изглеждаше невъзможно, но дъждът заваля още по-силно. Зачуди се колко ли дълго ще продължи бурята. Струваше му се, че се е проточила през целия му живот, че се е родил, ще остарее и ще умре в нея, а бурята все така ще вилнее, без каквито и да било намерения да спира. Нечия ръка го улови за рамото и го разтърси.

— Сър! Вижте там! — Един от рицарите бе пропълзял през вятъра, дъжда и градушката и сега лежеше редом с него. — Сър! — Рицарят приближи до ухото на Галдар и изкрещя с всичка сила, за да надвика плющенето на дъжда, тропота на градушката, непрекъснатия тътен на гръмотевиците и, по-ужасните дори в сравнение с тях смразяващи мъртвешки гласове: — Видях някой да се движи ей там!

Галдар вдигна глава и се втренчи в посоката, в която сочеше рицарят. Вгледа се в самото сърце на долината Нерака.

— Изчакайте следващата светкавица! — изкрещя войнът. — Ето! Ето го!

Последвалият блясък не беше просто мълния, а стена от огън, която освети с пурпурнобялата си светлина небесата, земята и планините. Към тях, ясно очертана на фона на всичко това, вървеше нечия фигура. Вървеше спокойно и право през бушуващата буря, сякаш недокосната от пясъчната вихрушка, светкавиците и приковаващите гръмотевици.

— Да не е от нашите? — попита Галдар, който вече се чудеше дали някой от мъжете не се е побъркал и подобно на конете е хукнал накъдето му видят очите.

Ала още докато задаваше въпроса, знаеше, че случаят не е такъв. Фигурата ходеше, а не тичаше. И приближаваше, а не се отдалечаваше.

Мълнията постепенно изтля. Мракът отново се спусна и силуетът изчезна безследно. Галдар нетърпеливо зачака следващата светкавица, за да огледа по-добре побъркания, посмял да предизвика яростта на природата. Земята, планините и небето лумнаха в поредния отблясък. Човекът все още бе там и все така се приближаваше. Галдар си даде сметка, че мъртвешката песен изведнъж е зазвучала като хвалебствен химн.

Отново мрак. Вятърът започваше да стихва. Дъждът намаля и заваля по-слабо, макар да не преставаше. Заедно с това изчезна и градушката. Мълниите прогърмяваха ритмично и човек би помислил, че тътенът отмерва крачките на странната фигура, която приближаваше неотклонно. Бурята отминаваше, отнасяйки яростта си към далечните планини, към други части на света. Галдар се изправи.

Подгизнали до кости, рицарите също ставаха на крака, чистеха калта от лицата си и поглеждаха опечалено към мокрите одеяла. Дори и отслабнал, вятърът бе пронизващо студен. Всички с изключение на минотавъра, чиято кожа бе дебела и покрита с козина, започваха да треперят неудържимо. Галдар отърси дъждовната вода от рогата си и зачака фигурата да се приближи на хвърлей от тях.

На запад се появяваха първите звезди — блещукащи, студени и смъртоносни като изострени върхове на копия. Разкъсаните остатъци от облаците постепенно разкриваха небето над тях. Единствената луна също изгряваше и отправяше закъснялото си предизвикателство към отминаващата буря. Фигурата на непознатия вече се намираше на не повече от двайсет стъпки от тях. Сребристата светлина на нощното светило най-после позволи на Галдар да го огледа по-добре.

Човек, младеж, ако се съдеше по слабото, стройно тяло и гладките черти на лицето. Тъмната му коса бе обръсната, оставяйки само силно зачервена, набола кожа. Липсата на коса излагаше на показ високите скули, острата брадичка и красиво извитата уста. Младежът носеше ризата и туниката на обикновен пехотинец; също и кожени ботуши, но нямаше меч, нито каквото и да било друго оръжие, или поне Галдар не виждаше такова.

— Спри и се представи! — извика дрезгаво минотавърът. — Спри на място. Не прекрачвай границата на лагера.

Младежът се подчини и спря, като вдигна ръце, за да се уверят, че са празни.

Галдар изтегли меча си. Нямаше желание да поема излишни рискове, особено в такава странна нощ. Държеше оръжието неумело. Мечът беше едва ли не безполезен в ръката му. За разлика от много изгубили ръката си при ампутация войни, така и не се бе научил да борави както трябва с другата. Преди да го ранят, Галдар се сражаваше доста добре с меч, но сега беше по-скоро несръчен и смешен, и в битка можеше да причини повече вреда на себе си, отколкото на врага. Неведнъж Ернст Магит бе наблюдавал минотавъра да се упражнява непохватно с непривичната за него ръка и всеки път се заливаше от гръмогласен смях.

Е, сега Магит едва ли се веселеше толкова.

Галдар тръгна към непознатия. Дръжката на оръжието бе мокра и хлъзгава. Надяваше се да не го изпусне. Младежът нямаше как да знае, че минотавърът е бивш, вече безопасен войн. Втренчи се изпитателно в него и изненадано установи, че странникът дори не трепна от погледа му. Всъщност дори не изглеждаше впечатлен.

— Не нося оръжие — произнесе непознатият. Гласът му бе дълбок и някак не съответстваше на младежкия му вид. Имаше странен тембър в него, сладък и мелодичен… И неизвестно защо напомняше на Галдар за някой от гласовете, пеещи песента, която сега бе притихнала до едва доловимо мърморене, сякаш от благоговение пред нещо или някого. Не беше мъжки глас.

Минотавърът се вгледа по-внимателно в младежа, в стройната, подобна на стебло на цвете шия, поддържаща прекрасно оформената глава, увенчана с червеникавия изгрев на едва наболата коса. Галдар огледа гъвкавото му тяло. Ръцете, както и краката, обути с вълнени чорапи, бяха мускулести. Мократа риза висеше прекалено свободно от слабите рамене. Нямаше как да разбере със сигурност дали човекът пред него е жена или мъж.

Рицарите вече се събираха около минотавъра, втренчени в измокрения младеж — подгизнал и лъщящ като новородено. Лицата им бяха намръщени, в очите им все още се четеше предпазливост. Не можеше да ги вини. Навярно в този момент всеки един от тях, както и самият той, си задаваше съвсем същия въпрос. Какво, в името на великия рогат бог, който бе умрял и оставил хората да страдат, правеше този човек в прокълнатата долина по време на такава прокълната нощ?

— Как те наричат? — попита заповедно Галдар.

— Името ми е Мина.

Момиче. Младо момиче. Навярно на не повече от седемнайсет… дори и по-малко. Ала независимо, че сама произнесе името си — име на жена, което бе доста популярно сред човеците, — и въпреки че вече забелязваше съвсем ясно издайническите признаци в нежните очертания на шията и грацията на движенията й, минотавърът все още изпитваше съмнения. В нея имаше нещо изключително неженствено.

Мина се усмихна едва-едва, сякаш можеше да чуе неизречените му съмнения и каза:

— Да, аз съм жена. — Тя сви рамене. — Макар това да не е от голямо значение.

— Приближи се — нареди рязко минотавърът.

Момичето се подчини и направи крачка към него.

Галдар се вгледа в очите й. Дъхът му спря. В живота си беше виждал много човеци. От всякакви размери и форми. Но никога досега не бе попадал на човек или каквото и да било живо същество с очи като нейните.

Неестествено раздалечени, дълбоко поставени, очите й имаха цвета на кехлибар, с черни зеници и ириси, заобиколени от сенки. Липсата на коса ги правеше дори по-големи, отколкото бяха всъщност. Струваше му се, че в света съществуват само тези очи. Те го поглъщаха и превръщаха в затворник така, както златният кехлибар завинаги заключва в себе си трупа на насекомото.

— Ти ли водиш тези мъже? — попита тя.

Галдар хвърли поглед към овъгленото тяло в основата на монолита.

— Вече да — отвърна.

Мина хладно проследи взора му. Кехлибарените очи отново се насочиха към минотавъра. Можеше да се закълне, че в този миг е видял тялото на Магит заключено някъде в дълбините им.

— Какво правиш тук, момиченце? — попита грубо Галдар. — Да не си изгубила пътя си в бурята?

— Не. Намерих пътя си в бурята — произнесе тя. Кехлибарените очи светеха немигащо. — Намерих теб. Повикаха ме и се отзовах. Вие сте от Рицарите на Такхизис, права ли съм?

— Бяхме — поправи я сухо Галдар. — Дълго чакахме завръщането на Такхизис, но сега дори командирите ни признават това, което повечето от нас знаеха отдавна. Тя няма да се върне. Ето защо решихме да се наричаме Рицари на Нерака.

По всяко друго време и на всяко друго място наобиколилите ги рицари може би щяха да се закискат или да подхвърлят по някоя и друга шега. Ала сега никой от тях не беше в настроение. Галдар също. Бурята го бе разтърсила като нищо друго през четиридесетте години, прекарани на този свят. Водачът им беше мъртъв. Очакваше ги дълга разходка, освен ако по силата на някакво чудо не успееха да открият избягалите коне. Нямаха храна — беше останала по дисагите на животните. Не разполагаха и с вода, ако не се броеше онази, която можеха да изстискат от подгизналите одеяла.

— Кажи на глупавото девойче бързо да изтича обратно при майка си — обади се нетърпеливо един от рицарите. — Какво ще правим, Подкомандир?

— Предлагам да се омитаме оттук — каза друг. — Готов съм да ходя цяла нощ, ако трябва.

Останалите замърмориха утвърдително.

Галдар вдигна очи към небето. Беше съвсем ясно. Все още прогърмяваше, но някъде в далечината. Над западния хоризонт проблясваше пурпурна мълния. Луната щеше да им осигури достатъчно светлина, за да могат да пътуват безопасно. Почувства се уморен, необичайно уморен. Лицата на мъжете бяха хлътнали и изнурени, почти всички бяха на границата на пълното изтощение. И все пак знаеше как се чувстват.

— Тръгваме — заяви най-сетне. — Но първо трябва да се погрижим за това. — Той посочи с палец димящите останки на Ернст Магит.

— Да го оставим — каза един от рицарите.

Галдар поклати рогата глава. През цялото време чувстваше, че момичето не сваля странните си очи от него.

— Нима искаш духът му да те преследва до края на дните ти? — попита сериозно.

Мъжете се спогледаха. Отново насочиха взор към тялото. Навярно само преди ден биха се закискали при мисълта, че духът на Магит може да ги преследва след смъртта си. Но не и тази вечер.

— Какво да правим с него? — попита жалостно някой. — Не можем да заровим негодника. Земята е прекалено твърда. Нямаме и дърва за клада.

— Увийте тялото в палатката му — обади се Мина. — Съберете онези камъни и ги струпайте около него. Не е първият, който умира в долината Нерака — добави студено, — нито ще бъде последният.

Галдар погледна през рамо. Палатката, която бяха привързали към четирите монолита, все още беше на мястото си, макар и натежала от събралата се дъждовна вода.

— Идеята на момичето не е лоша — каза. — Срежете платнището и го покрийте. Размърдайте се. Колкото по-скоро свършим, толкова по-скоро ще се махнем оттук. Свалете му бронята — сети се изведнъж. — Ще трябва да я отнесем обратно в щаба като доказателство за смъртта му.

— Как? — намръщи се един рицар. — Плътта му е полепнала отвътре като прегоряла пържола.

— Нарежете го — нареди минотавърът. — Почистете я доколкото можете. Не бях толкова привързан към него, че да го разнасям с нас и след смъртта му.

Мъжете се захванаха с грозната задача с желание, продиктувано единствено от нуждата да потеглят възможно най-бързо.

Галдар отново се обърна към Мина, за да срещне все същите очи с цвят на кехлибар. Гледаше го внимателно.

— Най-добре се върни при семейството си, момиче — каза сърдито. — И бездруго няма да можеш да ни следваш, а и едва ли някой ще се наеме да ти пее приспивни песни и да те завива, когато ти е студено. Пък и тези мъже не са от най-големите защитници на женската добродетел. Тичай вкъщи.

— Аз съм си вкъщи — отвърна Мина, като обгърна долината с поглед. Черните монолити отразяваха студената светлина на звездите, привличаха я и я караха да сияе бледо и смразяващо. — И току-що намерих семейството си. Ще стана рицар. Това ще бъде моята съдба.

Галдар вече губеше търпение, но откри, че не знае какво да й отговори. Последното, което искаше сега, бе това странно умопобъркано момиче-жена да пътува заедно с тях. Изненадваше го най-вече това, че изглеждаше страшно самоуверена, владееше себе си и ситуацията толкова добре, че просто не му хрумваше никакъв аргумент, с който да я разубеди.

Минотавърът премисли нещата още веднъж, след което понечи да върне меча си в ножницата. Дръжката беше мокра и хлъзгава, хватката му — непохватна и зле премерена. Засуети се и почти изпусна оръжието. Успя да го улови в последния момент, не без огромно усилие на волята. Погледна я яростно в очакване да види по лицето й първите признаци на присмеха, предизвиквайки я дори само да си помисли да го съжали.

Тя наблюдаваше борбата му, без да проговори, абсолютно безизразно.

Най-сетне минотавърът успя да напъха меча в ножницата му.

— А колкото до желанието да се посветиш в рицарство, най-добре се яви в най-близката щабквартира и поискай да впишат името ти в книгата.

Продължи да й обяснява изискванията към новите попълнения и обучението, през което трябваше да премине. Наблегна на годините посвещение и саможертвата, като през цялото време мислеше за Ернст Магит, който бе купил пътя си в рицарската йерархия. Внезапно установи, че напълно е изгубил вниманието й.

Момичето не го слушаше. Изглеждаше така, сякаш се вслушва в друг глас — глас, който той не можеше да чуе. Погледът й бе разсеян, а лицето — спокойно и без всякакво изражение.

Думите замряха на устата му.

— Не ти ли е трудно да се биеш с една ръка? — попита тя.

Той я изгледа мрачно.

— Може да не съм много сръчен — подхвърли язвително, — но си служа с меча достатъчно добре, за да сваля главата от раменете ти!

Тя се усмихна.

— Как се казваш?

Той й обърна гръб. Разговорът беше свършил. Мъжете вече бяха успели да отделят Магит от собствената му броня и тъкмо увиваха буцестите останки от трупа в палатката.

— Галдар, струва ми се — продължи Мина.

Минотавърът я погледна стреснато, зачуден откъде ли е научила името му.

Разбира се, помисли си, някой от мъжете сигурно го бе изрекъл. Но колкото и да се напрягаше, не успяваше да си спомни кога е станало това.

— Дай ми ръката си, Галдар — каза му Мина.

Последното вече наистина го разгневи.

— Махай се, докато все още имаш тази възможност, момиче! Не ни е до глупавите ти игри. Командирът ми е мъртъв. Сега аз нося отговорност за тези мъже. Нямаме нито коне, нито храна.

— Дай ми ръката си, Галдар — повтори тихо тя.

И ето, че в гласа й — груб и едновременно с това сладък — той отново чу песента на скалите. Усети как настръхва. Потръпна от внезапно пробягалия през гръбнака му ужас. Канеше се отново да й обърне гръб, но вместо това откри, че е вдигнал лявата си ръка.

— Не, Галдар — поклати глава Мина. — Дясната. Дай ми дясната си ръка.

— Нямам дясна ръка! — изкрещя й минотавърът.

Викът заглъхна в гърлото му. Мъжете загледаха към тях, ужасени от странния клокочещ звук.

Галдар гледаше невярващо. Бяха отрязали ръката му при рамото. Сега, направо от отдавна зарасналия чукан, се подаваше призрачният образ на онова, което някога бе наричал своя дясна ръка. Образът потрепваше на вятъра, сякаш направен от дим, и все пак можеше да го види съвсем ясно, както пред себе си, така и отразен в една от блестящите повърхности на най-близкия монолит. Усещаше фантомната ръка, но това не означаваше нищо, понеже винаги бе усещал присъствието й, дори и след ампутацията. Ала сега я виждаше… Виждаше собствената си дясна ръка, вдигната към лицето му; наблюдаваше собствените си потрепващи пръсти.

Мина се протегна и докосна призрачната ръка на минотавъра.

— Сега отново ще можеш да държиш меча си с нея — каза тя.

Галдар се взираше поразен.

Неговата дясна… ръката му отново беше…

Неговата дясна ръка.

Вече не беше привидение. Вече не беше образ от дим и пепел, сън, който ще изчезне веднага щом се събудиш. Минотавърът стисна очи, стисна очи много силно, след което ги отвори.

Ръката оставаше на мястото си.

Рицарите бяха замръзнали от удивление. Под лунната светлина лицата им изглеждаха смъртно бели. Взираха в Галдар, взираха се в ръката му и местеха очи към Мина.

Минотавърът нареди на пръстите си да се разтворят. После ги стисна в юмрук. Усещаше как се подчиняват. Протегна разтреперано лявата си ръка и ги докосна.

Кожата беше топла, козината — мека. Ръката му бе там — от плът, кост и кръв. Беше истинска.

Посегна към ръкохватката на меча и го изтегли от ножницата. Почувства познатата тежест на оръжието. Внезапно бликналите сълзи го заслепиха.

Отмалял и разтреперан, Галдар се свлече на колене.

— Лейди — произнесе с несигурен от страхопочитание и почуда глас. — Не зная какво направихте, не зная как го направихте, но ще ви остана длъжен до края на живота си. Ще имате всичко, което поискате от мен.

— Закълни ми се в ръката, с която държиш меча, че ще направиш всичко, което поискам от теб — каза тя.

— Заклевам се! — отговори дрезгаво минотавърът.

— Направи ме свой командир.

Челюстта на Галдар увисна. Устата му продължи да се отваря и затваря. Той преглътна.

— Аз… бих могъл да ви препоръчам на командването…

— Направи ме свой командир — повтори Мина, а гласът й бе твърд като земята и мрачен като монолитите. — Не се сражавам поради алчност. Не се стремя към печалба. И не искам власт. Искам само едно — прослава. Не за себе си, а за своя Бог.

— Кой е твоят бог? — попита минотавърът с благоговение.

Мина се усмихна. Усмивката й беше слаба, бледа и студена.

— Името му не може да бъде произнесено. Моят бог е Единият Бог. Онзи, що язди в бурята, Онзи, що владее нощта. Моят бог е Единият Бог, който направи плътта ти едно цяло. Закълни ми се във вярност, Галдар. Последвай ме в победата.

Минотавърът си помисли за всички командири, на които бе служил някога. Командири като Ернст Магит, които въртяха отегчено очи, щом се споменеше Видението на Нерака. За тях то бе просто измама, лицемерна лъжа, и повечето от управниците по върховете на Ордена бяха съгласни с това. Командири като Господаря на Лилията, покровителя на Галдар, който се прозяваше открито по време на рецитациите на Кръвната клетва, който беше помогнал на Галдар да влезе в Ордена, просто за да разсее скуката и да се пошегува с останалите рицари. Командири като настоящия Господар на Нощта Таргон, за когото всички знаеха, че гребе с пълни шепи от хазната и от ден на ден става все по-богат.

Галдар се надигна и срещна очите с цвят на кехлибар:

— Ти си мой командир, Мина — каза той. — Заклевам се във вярност в теб и никой друг.

Мина отново докосна ръката му. Допирът й беше болезнен и попари кръвта му. Минотавърът прие болката с въодушевление. Твърде дълго бе усещал другата болка — онази в ръката, която всъщност не съществува.

— Ти ще бъдеш мой заместник, Галдар. — Тя обърна очи към другите рицари. — Ще ме последват ли останалите?

Някои от мъжете бяха присъствали по времето, когато Галдар изгуби ръката си, знаеха как струеше кръвта от разкъсаната плът. Четирима от тях го бяха държали, докато хирургът вършеше ужасното си дело. Знаеха за горестните му молби да сложат край на живота му — смърт, която му отказаха и която той сам не би могъл да постигне. Сега тези мъже се взираха в новата му ръка, виждаха меча в нея, знаеха, че момичето е дошло при тях през убийствената, неестествена буря, без да получи и драскотина.

Някои от рицарите вече прехвърляха трийсет години. Бяха преживели безмилостни войни и нелеки кампании. Може би за Галдар не беше проблем да се закълне във вярност на това необикновено дете-жена. Тя отново му бе върнала ръката. Колкото до тях самите…

Мина не ги притискаше. Не се опитваше да ги ласкае, не спореше с тях. Очевидно приемаше съгласието им за даденост. Тя се приближи до подножието на монолита, където, частично увито в палатката, лежеше овъгленото тяло на Водача на Нокътя, и вдигна металния нагръдник на Магит. Огледа го за момент, след което промуши ръце през ремъците и го сложи върху мократа си риза. Нагръдникът така или иначе беше твърде голям и твърде тежък за нея. Галдар очакваше да види как момичето се превива надве от огромната тежест.

Вместо това той изумено отвори уста, щом металът засия в огненочервено, започна да се променя и прие очертанията на слабото й тяло, прегръщайки я като любовник.

Бронята бе черна и украсена с изображение на череп. Мълнията я беше засегнала, но пораженията бяха изключително странни. Сега черепът в областта на гърдите бе разделен на две половини. Помежду им блестеше назъбена стоманена мълния.

— Това ще бъде моето знаме — произнесе Мина, като докосна черепа.

Започна да надява и останалата част от снаряжението на Магит — предпазителите за китките и пищялите. Всяка отделна част на бронята я докосваше и се нажежаваше до червено, сякаш току-що извадена от пещта на ковача, след което постепенно изстиваше, прилепнала към тялото й така, все едно са я изработили специално за нея.

Мина вдигна шлема, но не го сложи. Вместо това го подаде на Галдар.

— Подръж го малко, подкомандир.

Той пое шлема гордо, почтително, сякаш беше предмет, в търсенето на който е прекарал целия си живот.

Мина коленичи до тялото на Ернст Магит. Взе едната му почерняла, овъглена ръка, склони глава над нея и започна да се моли.

Никой не чуваше думите й, никой не чуваше какво казваше или на кого го казваше. Песента на смъртта се усили. Звездите изчезнаха, луната се скри. Мракът ги обгърна. Мина се молеше, а прошепнатите думи носеха утеха.

Когато след малко се изправи, откри, че всички рицари са паднали на колене пред нея. В пълната тъмнина не виждаха нищо, дори себе си. Виждаха единствено нея.

— Ти си моят водач, Мина — каза един от тях, отправил взор към нея така, както гладният се взира в комат хляб или жадният гледа прохладен извор. — Моят живот е и твой.

— Не мой — отвърна тя. — А на Единия Бог.

— Единият Бог! — Гласовете им се надигнаха и бяха пометени от песента, която вече не беше плашеща, а възторжена, изпълнена с живот, зовяща. — Мина и Единият Бог!

Звездите блестяха в монолитите. Лунната светлина искреше в назъбената светкавица върху бронята на Мина. Прогърмя, ала този път звукът не идваше от небето.

— Конете! — извика някой. — Конете са се върнали!

Пред животните вървеше жребец, какъвто никой досега не бе виждал. Червен като вино, като кръв, конят препускаше далеч пред останалите. Когато най-после стигна до тях, той отърка муцуна в момичето и отпусна глава на рамото й.

— Изпратих Тленен Огън да доведе конете ви. Ще имаме нужда от тях — каза Мина, галейки черната грива на жребеца. — Ще потеглим на юг още тази нощ. Пътят ще бъде дълъг и труден. След три дни трябва да бъдем в Санкшън.

— Санкшън! — попита удивено Галдар. — Момиче… искам да кажа, Водачке на Нокътя… Санкшън е в ръцете на соламнийците! Градът е под обсада. Сборното ни място е в Хур. Заповедите бяха да…

— Потегляме още тази нощ — повтори твърдо Мина и отправи поглед на юг.

— Но защо, Водачке на Нокътя? — попита минотавърът.

— Защото сме призовани — отговори тя.


2
Силваношей

Странната, неестествена буря връхлиташе над цял Ансалон. Светкавиците кръстосваха земята, подобно на гигантски войни, запращащи мълнии от унищожителен огън. Древни дървета — огромни дъбове, устояли и на двете Катастрофи — избухваха в пламъци и за миг се превръщаха в димящи, почернели останки. Вихрушките следваха тътнещите светкавици и разкъсваха на парчета всяка къща по пътя си, вдигаха с лекота във въздуха дъски, тухли, камъни и мазилка. Внезапните проливни дъждове се изсипваха и караха реките да се надигат, да заливат бреговете си и да отнасят младите кълнове на бъдещата реколта — току-що напъпили с надежда за спокойни летни дни.

В Санкшън и на обсадени, и на обсаждащи не остана нищо друго, освен да напуснат постовете си и да потърсят закрила от вилнеещата буря. Уловените в открито море кораби опитаха някак си да се спасят. В резултат много от тях потънаха, а за други не се чу нищо. По-късно някои — макар и закърпени надве-натри — доплаваха до дома, носейки истории за удавени моряци или работещи денонощно помпи.

По покрива на Великата библиотека в Палантас се появиха неизброими пукнатини. Дъждът започна да се просмуква във вътрешността, хвърляйки Бертрем и останалите монаси в луда паника, докато се опитваха да запушат пробивите и да подсушат наводнения под. В Тарсис дъждът беше толкова силен, че морето, което бе изчезнало по време на Катаклизма, отново се завърна за почуда и удивление на всичките му жители. Новообразуваното море пресъхна само няколко дни по-късно, оставяйки след себе си купища мъртва риба и чудовищна воня.

Бурята връхлетя остров Скелсий с особена сила. Ветровете потрошиха всеки прозорец в Любящо сърце. Корабите, закотвени в пристанището, бяха запратени срещу доковете и превърнати в трески. Гигантският прилив успя да удави повечето сгради и къщи, построени в близост до брега. Хиляди загинаха и безброй останаха без дом. Бежанци от всички кътчета на острова се стичаха към Цитаделата на светлината, умолявайки мистиците да им укажат помощ.

Сега Цитаделата беше като пътеводен светлик на надеждата за потъналия в непрогледен мрак Крин. След изчезването на боговете, Златна Луна бе направила всичко възможно, за да запълни зейналата празнина, обръщайки се към мистичната сила на сърцето. Така светът получи ново изцеление. Златна Луна беше истинското доказателство, че макар Паладин и Мишакал вече да ги нямаше, все още съществуват хора, в чиито сърца живее добрината и любовта към боговете.

И все пак Златна Луна остаряваше. Споменът за боговете отслабваше. А и — или поне така изглеждаше — заедно със спомена отслабваше и добрината на сърцето. Един по един мистиците усещаха как могъществото им се отдръпва — отлив, който никога повече нямаше да се завърне. Независимо от всичко обаче те нямаха нищо против да разтворят широко вратите на Цитаделата и сърцата си, за да помогнат доколкото им е по силите на жертвите на бурята, предоставяйки подслон и закрила, утеха и лечение на пострадалите.

Соламнийските рицари, разположили свое укрепление на острова, също взеха участие, изправяйки се срещу нов враг — един от най-страшните врагове, с които благородните войни се бяха сблъсквали досега. С риск за живота си рицарите изваждаха хора от бушуващите води, измъкваха ги изпод развалините на рухнали къщи, работеха неуморно в дъжд, вятър и непрогледен мрак, за да спасят живота на онези, заради които бяха положили тържествена клетва пред Кодекса на честта.

Цитаделата на светлината устоя на яростта на бурята, макар множеството й сгради да понесоха сериозен удар от свирепите ветрове и проливния дъжд. С последното издихание на чудовищната си мощ бурята запрати срещу кристалните стени парчета град с размерите на човешка глава. Навсякъде, където парчетата удряха, се появяваха мънички пукнатини. Дъждовната вода се просмукваше през тях и се стичаше надолу по стените като сълзи.

Едно от най-големите парчета навярно бе поразило стените някъде в близост до покоите на Златна Луна, основателка и господарка на Цитаделата, Мистиците чуха шум от разтрошено стъкло и веднага се спуснаха, за да се уверят, че всичко с възрастната жена е наред. За тяхно изумление, откриха, че вратата към стаята й е заключена. Започнаха да удрят по нея и да умоляват Златна Луна да им позволи да влязат.

Нечий глас, нисък и ужасяващ глас, който беше неин и едновременно с това не приличаше на никой друг, им нареди да я оставят на мира и да се заемат с по-належащите си задължения. Други се нуждаят от помощта ви, казваше гласът, не аз. Объркани и смутени, повечето от мистиците се подчиниха. Онези, които все пак се позабавиха, по-късно разказваха как от вътрешността на покоите се разнесъл звук от ридания — сърцераздирателни и изпълнени с отчаяние.

— Тя също е изгубила силите си — говореха мистиците пред вратата. Решили, че разбират, те най-сетне я оставиха сама.

Когато отново настъпи утринта и слънцето се издигна над хоризонта, обливайки всичко в злокобна червена светлина, хората се заоглеждаха, парализирани от ужас пред унищожението, което ги бе връхлетяло през изминалата нощ. Мистиците се върнаха пред покоите на Златна Луна, за да помолят за съвет, но така и не получиха отговор. Вратата към стаята й си оставаше заключена и залостена.

Бурята не отмина и елфическото кралство Квалинести — земите, отдалечени от родните гори на елфите не само на стотиците мили разстояние, но и с древните омраза и недоверие, възцарили се през годините между двете нации. Там вихрените ветрове изтръгваха от корен гигантски дървета и ги разхвърляха по пътя си като клечки за Квин Таласи, популярната елфическа игра. Бурята разтърси Кулата на Говорителя на Слънцето от самите й основи, превръщайки красивите стъклописи на легендарните й прозорци в дъжд от натрошени парчета, пръснати навсякъде по пода. Надигналите се води заляха ниските етажи на наскоро построената твърдина на Мрачните рицари в Нови Пристан, като ги принуди да сторят онова, което никой враг не можеше да стори — да вдигнат ръце и да напуснат позициите си.

Бурята наруши дрямката дори на великите дракони — потънали в охолство и тлъстини в своите натъпкани със съкровища бърлоги. Връх Малис — леговище на Малистрикс, огромната червена драконеса, която сега наричаше себе си Кралица на Ансалон, с намерението в съвсем близко бъдеще да се превърне в Богиня на Ансалон, стига нещата да вървят все така добре — също почувства разтърсващата й сила. Дъждът оформи бушуващи реки, които нарушиха покоя във вулканичния дом на Малис. Водите нахлуха в езерата от лава, вдигайки огромни облаци зловонна пара, изпълваща пещери и коридори. Измокрена и заслепена, драконесата полетя от зала в зала, за да намери местенце, което все още не е засегнато от бурята и отново да се върне към дрямката си.

Най-сетне Малис бе принудена да се спусне до най-ниските равнища на планинския си дом. Тя беше древен дракон и притежаваше злокобна мъдрост, така че почти веднага долови неестествения произход на бурята и това я накара да изпита леко безпокойство. Като мърмореше ядосано нещо, драконесата влезе в Залата на Тотема. Тук, върху една огромна плоска черна скала, бяха струпани черепите на всички по-нискостоящи дракони, които бе погълнала от появата си на този свят насам. Един върху друг, като паметник на нейното величие, стояха черепите — сребърни и златни, червени и сини. Всеки от тях пазеше спомена за спечелена битка, за победен и разкъсан на парчета враг. Малис почувства как при вида на натрупаните черепи лека-полека започва да се отпуска. Поне тук дъждът едва ли щеше да успее да проникне. Дори воят на вятъра вече не се чуваше, а отблясъците на мълниите не можеха да нарушат сладката й дрямка.

Тя се загледа към празните очни ями на драконовите черепи и навярно заспа, понеже изведнъж й се стори, че черепите са оживели и на свой ред отвръщат на погледа й. Изсумтя и вдигна глава. Взря се по-внимателно. Езерото от лава разпръскваше зловещата си светлина в цялата зала и караше черепите да изглеждат така, сякаш й намигаха. Драконесата се смъмри за проявеното нездраво въображение, отново се уви около тотема, въздъхна и потъна в дълбок сън.

Друга от великите драконеси, една от зелените, помпозно нарекла себе си Берилинтранокс, също не можеше да заспи. Леговището на Берил бе оформено от две живи дървета, огромни лози — една желязна и една червена. Клоните на лозите-близнаци бяха сплетени толкова гъсто едни в други, че до този момент нито капка не бе успявала да проникне във вътрешността му. Ала дъждът, който се сипеше от скълбените черни буреносни облаци над тях, сякаш смяташе за лично предизвикателство целта да проникне възможно най-дълбоко сред дебелите листа. Веднага щом първата капка успя да намери пътя си до леговището, я последваха още хиляди от малките й събратя. Берил отвори сънено очи, учудена от необичайното усещане за вода върху носа си. В същия момент един от чудовищните стволове на червеното дърво, което оформяше част от колонадата на леговището й, бе поразен от мълния. Дървото избухна в пламъци. Огънят се разгоря и както при маслената лампа, започна бързо да се разпространява, подхранван от потоците дъждовна вода.

Гневният рев на Берил мигом вдигна на крак слугите й и те се хвърлиха да потушават разрастващия се пожар. Сините и червени дракони, които се бяха присъединили към нейната свита, изправени пред избора или да бъдат с нея, или да попаднат в търбуха й, рискуваха всичко, за да изтръгнат с лапи горящите клони и да ги хвърлят в морето. В същото време драконидите насичаха пламтящите ластари на лозите и гасяха пламъците с пръст и кал. Мнозина изгубиха живота си в тази неравна борба, но в края на краищата леговището на Берил бе спасено. В продължение на дни след това, драконесата остана в ужасно настроение и беше напълно убедена, че бурята е предизвикана от нейната братовчедка Малис. В плановете на Берил определено влизаше един ден да завладее леговището на Малис. В този момент обаче на драконесата не й оставаше нищо друго, освен да използва магическите си способности — също отслабващи, нещо, за което тя със спотаен гняв обвиняваше своята братовчедка, — за да закърпи положението и да се заеме с подготовката на жестоко отмъщение.

От своя страна Келендрос Синия (изоставил старото име Ские заради новото и далеч по-великолепно, значещо „Буря над Ансалон“) беше един от малкото местни дракони, успели да оцелеят по време на голямата Драконова чистка. Понастоящем той владееше Соламния заедно с всичките й околности. Освен това в задълженията му влизаше да надзирава Скелсий и Цитаделата на светлината, чието присъствие благосклонно понасяше, понеже — според собствените му думи — намираше за забавни опитите на дребничките човеци да се противопоставят на настъплението на всепоглъщащия мрак. В действителност истинската причина, поради която избягваше да се занимава с Цитаделата, бе нейният пазител, сребърният дракон Огледало. Огледало и Ский бяха отколешни врагове и сега, във взаимната им ненавист по отношение на новите велики дракони, избили толкова много от техните събратя, двамата бяха, ако не приятели, то поне недотам враждебно настроени един към друг.

Бурята създаде много повече главоболия на Келендрос, отколкото на която и да е от двете велики драконеси. Въпреки че — и това бе най-странното — яростта й не нанесе чак толкова щети на леговището му, колкото на техните. Драконът кръстосваше неуморно огромната си пещера в планините Вингаард и наблюдаваше как огромните буреносни войни запращат унищожителни мълнии срещу подстъпите на Кулата на Върховния свещенослужител, когато му се стори, че сред шума навън долавя нечий глас, глас, който пееше за смърт. Келендрос така и не можа да заспи. Вместо това остана буден до сутринта.

Бурята вършееше все тъй унищожително, дори когато връхлетя над древното кралство Силванести. Елфите бяха издигнали над Силванести магически щит, който до този момент не само отблъскваше атаките на мародерстващите дракони, но и опитите на останалите раси да навлязат в техните земи. Щитът най-сетне им позволи да постигнат главната си историческа задача — да се изолират напълно от неприятностите, сполетели останалата част от света, но не можеше да ги предпази от дъждовните капки, вятъра и светкавиците.

Ужасяващите вихрушки отнасяха къщи, мълниите изгаряха цели дървета. Река Тон-Талас придойде, принуждавайки онези, които живееха по бреговете й, да потърсят подслон по околните възвишения. Водата заплаши дори дворцовата градина — Градината на Астарин, където се издигаше магическото дърво, отговорно — както смятаха някои — за целостта на щита, разпънат над кралството. Магията на дървото го запазваше непокътнато. И наистина, когато бурята спря, откриха, че почвата около корените му е напълно суха. Всичко останало в градината бе удавено или отнесено. Горските градинари и елфите от двореца, известни с безкрайната си любов и нежна отдаденост към всички треви, дървета и билки — привързаност, която можеше да се сравнява единствено с любовта им към собствените им деца — бяха съкрушени при вида на ужасните разрушения, които бурята бе оставила след себе си.

Не след дълго навсякъде отново кипеше усилена работа. Елфите разравяха собствените си градини, за да възвърнат към живот великолепната Градина на Астарин. Все пак мнозина със свито сърце отбелязваха, че откакто са издигнали щита, растенията в градината са започнали да боледуват, а сега така или иначе са на път да изгният окончателно, най-вече понеже слънчевите лъчи и без друго с мъка достигаха подгизналата земя.

Скоро странната буря най-после напусна континента и полесражението, в което го бе превърнала — като победна армия, оставяща след себе си разруха и разорение. На следващата утрин жителите на Ансалон щяха да се събудят и потресено да се взрат в нанесените щети, след което бързо да се заемат да утешават осиротелите, да заравят мъртвите и да си разказват един на друг истории за злокобните предзнаменования от изминалата нощ.



И все пак през тази нощ поне един от тях се наслаждаваше на бурята. Името му беше Силваношей, беше млад елф и в този миг ликуваше. Трясъкът на крачещите гигантски войни, мълниите, подобни на искри от сблъсъка на мечове, отекваха в кръвта му като призива на бойни барабани. Силваношей не потърси закрила от бурята. Вместо това той излезе навън по времето, когато тя вилнееше с най-съкрушителната си сила. Младият елф стоеше в центъра на неголямо открито пространство сред гората, вдигнал лице към жилещите дъждовни капки, потопен в порой от всепроникваща вода, отдаден на чувството, че бурята е способна да отмие всички негови желания и дори най-неясните мечти, стаени в сърцето му. Наблюдаваше вцепеняващата мощ на проблясващите мълнии, наслаждаваше се на разтърсващия тътен, смееше се при внезапните съкрушителни пориви на вятъра, огъващи велики дървета, каращи ги да свеждат снага и да отдадат почит на яростта на бурята.

Силваношей бе син на Портиос — някога гордия владетел на Квалинести, а сега низвергнат от собствения си народ и наречен „мрачен елф“, или елф, обречен да живее завинаги извън светлината на обществото на елфите. Майка на Силваношей пък беше Алхана Звезден бриз, водачката на Силванести в изгнание — съдба, заслужена от нея, след съгласието й да се омъжи за Портиос. Бракът помежду им целеше най-сетне да обедини двете нации под едно крило, за да могат заедно да се изправят срещу омразните дракони и да извоюват жадуваната независимост.

Наместо това женитбата им само задълбочи съществуващите ненавист и недоверие. В този момент Квалинести бе под управлението на Берил и на практика се смяташе за окупирана територия, стопанисвана от Рицарите на Нерака. Силванести от друга страна беше отрязан от реалния живот, изолиран по волята на собствените си жители, които като деца се криеха под своя щит и се надяваха, че това одеяло ще ги спаси от чудовищата, спотайващи се в мрака навън.

Силваношей беше единственото дете на Портиос и Алхана.

— Силван се роди в годината на Войната на Хаоса — имаше обичай да казва Алхана. — Двамата с баща му бягахме постоянно. По това време всеки наемен убиец имаше разрешението на елфите да ни погуби и да прослави името си, независимо дали в очите на управниците в Квалинести или Силванести. Силван се роди в деня, когато погребаха двама от синовете на Карамон Маджере. Хаос беше негова бавачка, Смърт — негова акушерка.

На практика Силван бе отгледан в настръхнал от въоръжени мъже и жени лагер. Бракът на родителите му, ако и продиктуван от политическата ситуация, скоро прерасна в любов, приятелство и безкрайно взаимно уважение. Така двамата поведоха безкрайна, неблагодарна битка, първо срещу мрачните рицари, вече управници на Квалинести, а по-късно и срещу страховитата драконеса Берил, която бе пожелала земите на елфите и бе настояла да получава данък от тях в замяна на собствения им живот.

Когато се разнесоха слуховете, че елфите от Силванести са успели да издигнат щит над земите си, щит, чиято цел бе да защити нацията от нападенията на драконите, Алхана и Портиос видяха в събитието възможност за спасение на своя народ. Алхана веднага отпътува заедно с хората си на юг, оставяйки Портиос да продължи сам борбата за Квалинести.

Опитът й да се свърже с елфите от Силванести завърши с пълен провал. Изпратеният посланик така и не бе успял да преодолее издигнатата преграда. Последвалата атака срещу щита — едновременно със стомана и магия, също доведе до неуспех. Колкото повече Алхана изучаваше този щит, толкова по-ужасена бе от мисълта, че елфите са в състояние да понасят присъствието му над главите си.

Всичко, което се докоснеше до него, умираше. Горите в близост до границите му бяха пълни с измрели или умиращи дървета. Поляните постепенно се превръщаха в посивели стърнища. Цветята повяхваха, съсухряха се и се превръщаха във фина сива пепел, която покриваше труповете на мъртвите като гробовен саван.

За всичко е виновна магията на щита! — пишеше тя в едно от писмата си до Портиос. — Щитът не защитава земите ни, а е на път да ги погуби!

Елфите в Силванести не се интересуват от това — бе неговият отговор. — Сега страхът е техният единствен съветник. Страх от великани, страх от човеци и дракони, страх от ужаси, които дори не могат да назоват. Щитът е просто външната проява на техния страх. Нищо чудно, че всичко, което се докосне до него, изтлява и загива!

Това беше и последното, което Алхана чу от съпруга си. В продължение на години двамата бяха поддържали връзка посредством съобщения, носени от бързоногите вестоносци на елфите. Постепенно сведенията за обезкуражителната му борба с Берил ставаха все по-мрачни. А после дойде денят, когато вестоносецът не се бе завърнал от Квалинести. Алхана изпрати втори, но и той, както и първият, повече не се появи. Вече няколко месеца подред от Портиос липсваха каквито и да е вести. Най-накрая, притисната от липсата на достатъчно хора, Алхана реши да не рискува повече.

Бурята завари нея и войните й след поредния безполезен опит да пробият щита, намерили подслон в древна надгробна могила в близост до границата на Силванести. Бяха я открили доста отдавна, още при първите опити на Алхана да изтръгне контрола над родната си страна от ръцете на хора, които очевидно водеха народа й към окончателна гибел.

При други, далеч по-щастливи обстоятелства, елфите не биха си позволили да нарушават съня на мъртвите, ала в момент, в който ги преследваха великани и отчаяно се нуждаеха от леснозащитима позиция, нямаха голям избор. Все пак, преди да пристъпят в гробницата, Алхана нареди да извършат необходимите обреди за умилостивяване, за да измолят от духовете разрешение и разбиране.

Могилата се оказа празна. Нямаше нито мумифицирани трупове, нито кости или каквито и да било следи, че някой някога е бил погребван в нея. Елфите приеха това за знак, че делото им е справедливо. Алхана не спори с тях, макар да почувства горчивата ирония от факта, че тя — единствената и законна Кралица на Силванести — е принудена да дири подслон в дупка в земята, която дори мъртвите бяха изоставили.

Понастоящем ползваха надгробната могила за щаб. Нейните рицари и лични охранители също бяха вътре. Останалата част от армията бе разположена на лагер в околността. Периметърът се наблюдаваше от съгледвачи, които постоянно бяха в движение, за да наблюдават отблизо намиращите се в района великани. Съгледвачите нямаха за цел да влизат в схватка с врага, а по-скоро да открият навреме приближаването му и незабавно да я информират, за да могат да организират защитата си.

Подразделението на Горските градинари се бе погрижило около могилата да израсте барикада от сплетени тръни. Растенията разполагаха с противни бодили, способни да проникнат дори под дебелата кожа на великан. Зад барикадата — кой както може, — се бяха разположи войните на Алхана. След това ги връхлетя бурята.

Палатките почти незабавно рухнаха под непосилната тежест на проливния дъжд, принуждавайки елфите да потърсят безредно укритие зад канари и в ями, като доколкото можеха, гледаха да се държат по-далече от високите дървета — мишени на чудовищните мълнии.

Измокрени до кости, измръзнали и ужасени от бурята, каквато между другото дори най-старите измежду тях не си спомняха да са преживявали някога, войните поглеждаха към подскачащия под проливния дъжд като някакъв лунатик Силваношей и изумено клатеха глави. Макар в действителност да не му се възхищаваха, нито пък да го уважаваха, елфите го харесваха. Силваношей беше красив и обаятелен, покоряваше с веселата си природа и бе добър събеседник, с глас тъй сладък и мелодичен, можеше лесно да убеди дори птиците по дърветата да накацат по протегнатите му ръце.

В много отношения той не приличаше на никой от родителите си. Не беше мрачен, суров и решителен по природа като баща си и злите езици нашепваха, че може и да не е негов син, макар приликата така или иначе да бе така близка, че не можеше да има никакво съмнение. Освен това Силваношей, или Силван, както го наричаше майка му, не бе наследил нейното типично царствено поведение. Имаше нещо в него от нейната гордост все пак, но доста малко от състраданието й. Беше го грижа за народа, но не притежаваше неугасващите й любов и отдаденост. Самият той смяташе решимостта й да пробие щита за пълна загуба на енергия и не можеше да проумее защо похабява толкова време и усилия, за да се върне при хора, които дори не искаха да произнасят открито името й.

Сега, когато Портиос малко или много бе изгубен за нея, Алхана обожаваше сина си до полуда. Чувствата на Силван по отношение на майка му бяха далеч по-сложни, въпреки че младежът не можеше да ги разбере напълно. Ако го попитаха, вероятно би отвърнал, че я обича и я издига на пиедестал и това наистина беше вярно. Ала тази любов приличаше на масло, плуващо по повърхността на неспокойна вода. Понякога Силван усещаше, че изпитва гняв към родителите, гняв, който го тревожеше със своето заслепение и сила. Алхана и Портиос го бяха ограбили. От детството му, от всякакви удобства, от законното право да бъде сред своя народ.

По време на бурята надгробната могила остана сравнително суха. Кралицата стоеше на входа и наблюдаваше проливния дъжд, като едновременно мислеше с тревога за сина си — застанал гологлав под пороя, изложен на чудовищните мълнии и дивите ветрове — и с горчивина си даваше сметка, че дъждовните капки пробиват с лекота щита над Силванести, докато тя, при цялата мощ на армията си, така и не бе успяла.

Една особено могъща светкавица едва не я заслепи. Оглушителният тътен разтърси могилата из основи. Загрижена за Силваношей, тя пристъпи няколко крачки напред и напрегнато се взря през дъждовната завеса. Още една мълния разцепи небесата с пурпурнобялата си светлина и почти веднага й позволи да го открие — вгледан нагоре, с отворена уста, крещящ срещу гръмотевиците с присмех и предизвикателство.

— Силван! — извика Алхана. — Навън не си в безопасност! Прибери се при мен!

Той не я чуваше. Поредната гръмотевица премаза думите й, а вятърът ги отнесе надалече. Може би все пак младежът усети нейната загриженост, понеже обърна глава:

— Не е ли великолепно, майко? — изкрещя. Вятърът, който бе отнесъл нейните думи, довя неговите ясно и силно.

— Ще заповядате ли да изляза и да го довлека обратно, кралице? — попита нечий глас над рамото й.

Алхана стреснато се обърна:

— Самар! Изплаши ме!

Елфът се поклони.

— Съжалявам, Ваше величество. Не исках да ви тревожа.

Не бе доловила приближаването му, но в това нямаше нищо чудно. Дори и да не трещяха гръмотевици, Алхана не би могла да го чуе — не и ако той не го пожелаеше. Самар произхождаше от Дома на Регента. Портиос го бе назначил в нейната свита и оттогава насам — повече от трийсет години — елфът й служеше вярно и неотклонно.

Понастоящем Самар беше заместник-командир и на практика предвождаше армията й. Алхана много добре знаеше, че я обича, въпреки че никога не би споменал за чувствата си, оставайки лоялен към Портиос и като към приятел, и като към свой владетел. Освен това Самар разбираше, че тя е вярна на своя съпруг, макар да не бяха получавали вести от Портиос вече няколко месеца. Любовта му към Алхана беше дар и той го полагаше в краката й всекидневно, без да очаква каквото и да е в замяна. Стигаше му дори това, че може да крачи редом с нея и да осветява пътя й по мрачната пътека на живота, който водеха.

Самар не изпитваше подобни чувства към Силваношей. Смяташе го за разглезено конте, а в ежедневието им нямаше място за такива като него. Заместник-командирът приемаше живота като непрестанна битка, която трябва да бъде водена и печелена. Лекомислието и смехът, шегите и лудориите биха били приемливи за принц, чието кралство се намира в състояние на мир — принц, който като принцовете на елфите в едни по-щастливи времена, по цял ден няма много за вършене, освен да се учи да свири на лютня или да съзерцава съвършенството на розовата пъпка. Пламенната младежка кръв съвсем не беше на мястото си в свят, в който елфите се бореха единствено за своето оцеляване. Бащата на Силваношей бе изчезнал и вероятно вече бе мъртъв. Майка му излагаше собствения си живот на неразумни рискове и се хвърляше срещу съдбата, а тялото и духът й всеки ден понасяха нови и нови рани. Самар смяташе смеха и приповдигнатия дух на Силван за публично оскърбление и лична обида.

Единственото нещо, което може би си струваше в младежа, бе, че по някакъв незнаен начин, дори когато никой и нищо не можеше да я разведри, винаги успяваше да извика усмивка по устните на Алхана.

Тя положи ръка на рамото на Самар.

— Кажи му, че се тревожа. Глупави майчини страхове. Или не дотам глупави — добави сама на себе си, понеже Самар вече се бе отдалечил. — Има нещо злокобно в тази буря.

Самар моментално се измокри до кости, сякаш току-що бе пристъпил под водопад. Поривите на вятъра го препъваха. Той се наведе и закрачи упорито срещу непрестанния воден поток, като не спираше да проклина глупавото безгрижие на Силван.

Младежът просто стоеше с отметната глава, затворени очи и полуотворени устни, разперил ръце и изложен на дъжда. Валеше тъй проливно, че дъждът бе успял да смъкне вълнената риза от раменете му. Водата се стичаше по полуголото му тяло.

— Силван! — изкрещя Самар в ухото на младия елф. Той го улови за рамото и здравата го разтърси. — Излагате се пред всички! — произнесе тихо и разгневено. Разтърси го отново. — Майка ви си има достатъчно грижи, че да добавяте и тази към тях! Прибирайте се там, където ви е мястото!

Клепачите на Силван се отвориха съвсем леко. Очите му бяха пурпурни, подобни на тези на майка му, но не толкова тъмни; имаха цвета по-скоро на вино, отколкото на кръв. Бяха изпълнени с екстаз. Устните му се раздалечиха в усмивка.

— Светкавиците, Самар! Никога не съм виждал такива. Не само мога да ги видя, но и да ги почувствам. Докосват ме и ме карат да настръхвам. Обгръщат ме в пламъци. Гръмотевиците ме разтърсват до дъно и чувствам как земята помръдва под краката ми. Кръвта ми гори, а дъждът, жилещият дъжд успокоява треската ми. Няма опасност за мен, Самар. — Усмивката на младежа стана по-широка. Дъждовната вода се стичаше по лицето и косите му. — Опасността е не по-голяма от това да съм в леглото с любовница…

— Непристойни думи, принц Силван — смъмри го заместник-командирът с едва сдържан гняв. — Трябва да сте…

Думите му рязко бяха прекъснати от сигнала на ловните рогове. Изпълнените с екстаз сънища на Силван се разпръснаха на стотици парченца от този звук — може би първото нещо, което си спомняше да е чувал като малко дете. Това беше звукът на предупреждението, звукът за приближаваща опасност.

Очите на младежа се отвориха напълно. Не можеше да каже със сигурност от каква посока идваше, струваше му се, че се разнася навсякъде около тях. Алхана стоеше на прага на гробницата, заобиколена от рицарите си. Всички се взираха напрегнато през дъждовната завеса.

Внезапно откъм храстите шумно изскочи съгледвач. Нямаше време за потайно придвижване. Нито пък нужда.

— Какво има? — извика Силван.

Без да му обръща внимание, войникът се втурна към заместник-командира.

— Великани, сър — изкрещя.

— Къде? — попита рязко Самар.

Съгледвачът си пое дъх:

— Навсякъде около нас, сър! Обградени сме. Въобще не сме ги чули. Възползвали са се от бурята, за да прикрият стъпките си. Предните отряди се изтеглят зад барикадата, но тя е…

Елфът не успя да продължи — не можеше да си поеме достатъчно въздух. Вместо това посочи на север.

Нощта се раздираше от странен пурпурнобял отблясък, подобен на този от мълниите. Ала този отблясък не изчезваше, а ставаше все по-ярък.

— Какво има? — надвика трясъка на мълниите Силван. — Какво означава това?

— Барикадата на Горските градинари гори — отвърна мрачно Самар. — Добре е, че вали. Дъждът ще изгаси огъня…

— Не, сър. — Съгледвачът най-сетне успя да си поеме въздух. — Барикадата беше ударена от светкавица. Не само на едно място, а на няколко.

Този път той посочи на изток и запад. Пожарите вече се виждаха от всички страни. Пламъците изригваха навсякъде, но не и на запад.

— Дъждът въобще не успява да изгаси огъня. Дори му помага да се разгори. Сякаш някой излива масло от небесата.

— Кажи на Горските градинари да използват магията си, за да го потушат.

Съгледвачът го погледна безпомощно.

— Сър, Горските градинари са изтощени до крайност. Заклинанието, което използваха, за да издигнат барикадата, отне почти всичките им сили.

— Как е възможно? — настоя ядосано Самар. — Това е съвсем просто заклинание… Не, няма значение!

Знаеше отговора, макар да не искаше да го признае. През последните две години вълшебството на елфите бе започнало постепенно да отслабва. В началото загубата се чувстваше едва-едва и се отдаваше на изтощение или болест, ала с времето чародеите се принудиха да признаят, че магическите способности им се изплъзват като зърно, изтичащо през пръстите на невнимателен стопанин. Успяваха да задържат част от прежното си могъщество, но недостатъчно. Елфите не бяха единствени. До тях достигаха слухове, че същото се случва и с магьосниците на човеците, ала това бе малка утеха.

Великаните бяха използвали бурята като прикритие, за да се промъкнат покрай съгледвачите по предните линии и в момента атакуваха часовите. Бодливите прегради горяха ожесточено на няколко места в основата на възвишението. Отвъд пламъците командирите вече подреждаха стрелците с лъкове и се готвеха да дадат първия отпор. Върховете на стрелите проблясваха като искри.

Поне на първо време огънят щеше да задържи великаните, ала веднага щом изгаснеше, врагът щеше да се хвърли в атака. Стрелците едва ли щяха да бъдат от съществено значение в мрака, дъжда и силния вятър — със сигурност ги грозеше провал. А когато ги прегазеха, щеше да се разрази неминуема касапница. Великаните мразеха всички раси по лицето на Крин, ала омразата им към елфите бе особено силна и се простираше обратно във времето до сътворението, когато все още са били красиви и обичани от боговете. По-късно боговете отвърнали своята благосклонност от великаните и я насочили към новите си любимци, елфите. Великаните така и не можеха да им простят това.

— Офицерите при мен! — извика Самар. — Старши командир! Подреди стрелците си в линия зад копиеносците при бариерата и им нареди да не стрелят преди да са получили нареждане.

Той се втурна във вътрешността на могилата. Силван го следваше плътно. Вълнението му от бурята се бе заменило с напрегнатото, пламенно очакване на предстоящата битка. Алхана хвърли на сина си разтревожен поглед. След като се увери, че всичко с него е наред, тя изцяло насочи вниманието си към Самар и струпаните наблизо командири.

— Великани? — попита.

— Да, кралице. Използвали са бурята като прикритие. Вестоносецът смята, че вече са ни обградили. Но не съм сигурен дали може да му се вярва напълно. Според мен пътят на юг все още е открит.

— Предложения?

— Ваше величество, предлагам да се изтеглим възможно най-бързо по посока на крепостта на Стоманения легион. Контролирано отстъпление. Преговорите ви с рицарите на човеците минаха добре. Смятам, че…

Планове и кроежи. Стратегия и тактика. Силван имаше чувството, че му се повдига от тях. Дори мисълта за това го караше да се поболява. Младежът използва възможността да се измъкне незабелязано, след което забързано навлезе във вътрешността на могилата, където бе постелята му. Порови под одеялото и измъкна оттам меча, който беше купил в Утеха. Вдигна оръжието пред себе си и удовлетворено кимна. Изглеждаше ново и блестящо. Ръкохватката му бе оформена като клюн на грифон. Държеше се трудно — клюнът се забиваше болезнено в дланта ти — ала като цяло изглеждаше великолепно.

Силваношей не бе войн. Никога не го бяха обучавали за такъв. Вината не беше негова, а изцяло на Алхана, която неизменно се възпротивяваше в това отношение.

— За разлика от моите ръце, неговите — казваше тя, като улавяше ръцете на сина си — няма да бъдат докоснати от кръвта на никой от расата му. Тези ръце ще лекуват раните, които баща му и аз, и то против волята ни, бяхме принудени да нанесем. Ръцете на моя син никога няма да пролеят елфическа кръв.

Ала сега не ставаше дума за кръвта на елфите, а за тази на великани. Майка му не можеше да му попречи да се включи в битката. Силван беше израснал невъоръжен в лагер, населен с войни и често имаше усещането, че останалите го гледат отвисоко, че дълбоко в себе си другите го смятат за страхливец. Така той взе решение да закупи меча в пълна тайна, след което се погрижи да вземе няколко урока по фехтовка (които бързо му омръзнаха); оттогава насам с нетърпение очакваше удобен случай да докаже храбростта си.

И ето, че най-сетне имаше тази възможност. Силван пристегна меча около слабия си кръст и отново се присъедини към офицерите. Оръжието подрънкваше и се удряше в бедрото му.

Вестоносците на елфите продължаваха да пристигат от всички страни, носейки новини за положението им. Неестественият огън поглъщаше барикадата с обезпокоителна бързина. Неколцина великани вече бяха направили опит да я пресекат, но това само ги бе превърнало в лесна мишена за стрелците. За нещастие всяка стрела в обхвата на огъня пламваше и изгаряше, още преди да е стигнала целта си.

Плановете за изтегляне вече бяха приведени в ход — Силван така и не успя да чуе всички подробности. Нещо за отстъпление на юг, където да се срещнат с въоръжен отряд на Стоманения легион. Командирите един по един започваха да се връщат при своите войни. Накрая от офицерите останаха само Самар и Алхана. Двамата разговаряха бързо и тихо.

Силван изтегли със звън меча от ножницата и го размаха, като едва не отряза ръката на Самар.

— Какво, в името на… — Заместник-командирът се втренчи раздразнено в кървавата резка на ръкава си и изгледа ядосано младежа. — Дайте ми това! — Той посегна и още преди Силван да е успял да реагира, измъкна оръжието от пръстите му.

— Силваношей! — Алхана очевидно също бе ядосана. Както обикновено. — Нямаме време за тези глупости! — Кралицата му обърна гръб. Знак, че е силно раздразнена.

— Не са глупости, майко — отвърна предизвикателно Силван. — Не, не ми обръщай гръб! Не и този път! Няма да ти позволя да се скриеш зад мълчанието. Този път ще ме чуеш и ще изслушаш онова, което имам да кажа!

Алхана се обърна съвсем бавно. Втренчи се внимателно в него. Очите й бяха огромни, а лицето — пребледняло.

От притеснение останалите присъстващи не знаеха накъде да погледнат. Никой не смееше да оспорва решенията на кралицата, никой не можеше да й противоречи, нито дори и твърдоглавият й син. Самият Силван бе поразен от собствения си кураж.

— Аз съм принц на Силванести и Квалинести — продължи той. — За мен е привилегия и задължение да се присъединя към отбраната и да защитя народа си. Нямаш никакво право да се опитваш да ме спреш!

— Имам пълното право, сине — отговори Алхана. Тя го улови за китката. Ноктите й пронизаха плътта му. — Ти си наследникът, единственият наследник. Ти си всичко, което ми е останало… — Кралицата замълча, моментално съжалила за изреченото. — Простете ми. Нямах предвид, че съм лишена от всичко. Всичко, което съм и което имам, принадлежи на хората около мен. А ти, Силван, си всичко онова, което народът ни има. Сега отиди да си събереш нещата — заповяда му с глас, в който се четеше усилието й да се овладее. — Рицарите ще те отведат дълбоко в гората…

— Не, майко, повече няма да се крия — отговори твърдо той, като се стараеше да говори решително, спокойно и с уважение. Ако се държеше като капризно дете, каузата му щеше да бъде изгубена. — През целия ми живот си се отнасяла с мен като с предмет. Винаги, когато възникне опасност, ме отпращаш надалече, напъхваш ме в пещера или под някое легло. Нищо чудно, че хората ми не ме уважават достатъчно. — Той отмести очи към Самар, който го наблюдаваше мълчаливо и сериозно. — Искам този път да свърша и моята част от работата, майко.

— Добре казано, принц Силваношей — кимна Самар. — И все пак елфите имат една поговорка: „Мечът в ръката на неумелия приятел е по-опасен от меча в ръката на врага ми“. Никой не се учи да се сражава в навечерието на битката, младежо. Независимо от всичко, ако наистина горите от желание да се заемете сериозно, с удоволствие и при други обстоятелства съм готов да ви дам първите уроци. Междувременно, има нещо друго, което можете да направите. Мисия, която е точно за вас.

Заместник-командирът много добре разбираше какъв отзвук ще предизвикат думите му. Ето защо никак не се изненада, когато острият като бръснач гняв на Алхана намери нова мишена:

— Самар, трябва да поговорим! — Заповедните нотки в гласа й се долавяха съвсем ясно. Тя обърна гръб на всички и с високо вдигната глава се оттегли в дъното на могилата. Самар почтително я последва.

Отвън долитаха викове и крясъци, звук от бойни рогове, както и дълбоките, ужасяващи ревове на великаните, примесени с туптящия напев на барабаните. Бурята продължаваше нестихващо изцяло в полза на враговете им. Силван стоеше в близост до изхода и се бореше със смесените си чувства, едновременно горд и ужасен, предизвикателен и разтърсван от напиращите опасения. Напорът на тези чувства го объркваше. Опита се да види какво става, ала гъстият дим от барикадите се стелеше плътно през разчистеното пространство пред могилата. Постепенно виковете и писъците отслабваха и замлъкваха. Искаше му се да подслуша разговора, който неговата майка и Самар водеха и наистина можеше да се промъкне в близост до тях, но бързо отхвърли мисълта като детинска и под достойнството му. И бездруго можеше да си представи онова, което казваха в този момент. Често ставаше свидетел на подобни спорове.

И в действителност не беше твърде далеч от истината:

— Самар, много добре знаеш какви са плановете ми за Силваношей — заяви Алхана, веднага щом се отдалечиха на достатъчно разстояние от останалите. — Но независимо от това ми се противопоставяш и окуражаваш неразумното му поведение. Дълбоко съм разочарована от теб.

Думите и вложеният в тях яд бяха пронизващи и накараха Самар да потръпне. Ала Алхана беше кралица и носеше отговорност за своите хора, както и самият той. В задълженията му влизаше да мисли за настоящето и бъдещето им. В това бъдеще елфите се нуждаеха от силен наследник, а не от мамино синче като Гилтас, синът на Танис Полуелф, който точно в същия момент си играеше на управление в Квалинести.

Все пак Самар не можеше да си позволи да изрази онова, което мисли. Той не каза: „Ваше величество, това е първият признак на някакъв характер, който виждам в сина ви и смятам, че трябва да го насърчим“. Освен войник, заместник-командирът беше и дипломат:

— Ваше величество — произнесе бавно, — Силван е на трийсет години…

— Дете… — прекъсна го Алхана.

Самар се поклони почтително.

— Може би по нормите на народа на Силванести, кралице. Но не и в съответствие с тези в Квалинести. Съгласно законите там, възрастта му вече изисква чин във войската. Доста отдавна щяха да му позволят да започне военното си обучение. Алхана, Силваношей навярно е твърде млад — добави, решил да изостави формалните обръщения, както правеше често, когато оставаха насаме, — но помислете само за изключителния живот, който той е принуден да води! Приспивните му песни разказваха за военни подвизи, люлееше го щит вместо креватче. Никога не е познавал роден дом. Случаите, при които е виждал родителите си в една и съща стая от раждането му насам, сигурно се броят на пръсти. При битка го целувате и отпътувате, може би устремена към смъртта си. Той знае, че в такива случаи може никога да не се завърнете, Алхана. Виждам го в очите му!

— Опитах да го защитя от всичко това — отвърна тя, вгледана замислено в сина си. В този момент приликата с Портиос бе толкова силна, че чувствата бяха на път да я залеят изцяло. — Какво ще ми остане, ако го изгубя, какво би могло да оправдае продължаването на това пусто и безнадеждно съществуване?

— Не можете да го предпазите от живота, Алхана — възрази внимателно Самар. — Не и от ролята, която му е писано да играе. Принц Силваношей е прав. Той има отговорности към своя народ. Ще му позволим да ги следва и — наблегна той — едновременно с това ще го изведем встрани от пътеките на опасността.

Кралицата не отговори, но от погледа й се разбираше, че му дава неохотното си разрешение да продължи.

— Само един от съгледвачите ни се завърна в лагера — каза заместник-командирът. Останалите са или мъртви, или се сражават за живота си. Сама споменахте, че трябва да изпратим известие на Стоманения легион и да ги предупредим за атаката. Предлагам да изпратим Силваношей с молба рицарите да се вдигнат на крак и да ни се притекат на помощ. Върнахме се съвсем наскоро от крепостта, няма как да е забравил в коя посока се намира. Главният път е недалече от лагера. Ще го открие лесно… Така няма да го заплашва голяма опасност. Великаните все още не са ни обградили напълно. А и ще бъде далеч по-добре защитен, ако се намира извън лагера. — Самар се усмихна. — Ако имах право на глас, кралице, вие също щяхте да се присъедините към него.

Алхана отвърна на усмивката му. Гневът й се бе изпарил.

— Мястото ми е при войниците, Самар. Аз бях тази, която ги доведе тук. Те се сражават за моята кауза и ще изгубят всякакво доверие в мен, ако ги напусна. Да, предполагам, че си прав за Силван — добави мрачно. — Не е необходимо да натриваш повече сол в раните ми.

— Кралице, нямах предвид, че…

— О, напротив, Самар — каза спокойно тя, — но думите ти извират от сърцето и в тях има истина. Ще натоварим принца с тази мисия. Синът ми трябва да отнесе вестта за положението, в което сме изпаднали, при Стоманения легион.

— Когато се върнем в крепостта, ще се погрижа да бъде възхвален за куража си — предложи той. — И лично ще му купя меч, който съответства на принц, а не на клоун.

— Не, Самар — възпря го Алхана. — Може да носи вести, но никога няма да позволя да държи меч. В деня, когато той се роди, дадох тържествена клетва пред боговете, че той не ще вдигне ръка срещу собствения си народ. Елфите няма да проливат кръвта си заради него.

Заместник-командирът се поклони и мъдро запази мълчание. Беше опитен пълководец и знаеше кога е време да заповяда настъпление, кога да спре, кога да упражни натиск или да изчака. Алхана се отправи тържествено към предната част на могилата.

— Синко — произнесе, а в гласа й не се долавяше и следа от каквито и да било емоции или чувства. — Взех решение.

Силваношей се обърна, за да се изправи лице в лице със своята майка. Дъщеря на Лорак, злочестия крал на Силванести, станал едва ли не причина за окончателния край на народа си, Алхана Звезден Бриз се бе заела да плати за злодеянията на своя баща и да откупи греховете му пред елфите. За нещастие, опитите й да наложи обединение с техните братовчеди от Квалинести и желанието й да сключи съюз с човеците и джуджетата я доведоха до това, че елфите не желаеха да имат нищо общо с нея и я бяха изолирали не без помощта на щита и всичките странични последици, до които той водеше във връзката им с останалия свят и другите култури.

Кралицата навлизаше в зрелите си години, все още далеч от старостта както я разбираха елфите, невероятно красива, по-красива от всеки друг път в живота си. Косите й бяха черни като дълбините на морето, където не прониква слънчев лъч. Очите й, някога с цвят на аметисти, отдавна бяха потъмнели, сякаш от всичките страдания и неправда, които бе принудена да види в живота си. За близките до нея красотата й не бе благословия, а причинител на скръб. Подобно на легендарното Драконово копие, чието откриване бе помогнало светът отново да намери себе си, човек също можеше да си помисли, че Алхана е обгърната в лед. Не беше възможно да разбиеш стените и защитната бариера, която сама бе издигнала край себе си, без при това да разбиеш на парчета и жената отвътре.

Само синът й, само Силван имаше силата да разтопи този лед, да протегне ръка и да почувства живата топлина на жената-майка, а не на кралицата. Ала жената вече я нямаше. Майката я нямаше. Сега пред него, студена и неумолима, се възправяше кралицата. Изпълнен със страхопочитание, смирен и изплашен от мисълта, че може би се е държал глупаво, той се свлече на колене пред нея.

— Майко, прости ми — каза младежът. — Ще се подчиня. Още сега ще напусна…

— Принц Силваношей — произнесе кралицата. Сега гласът й съдържаше в себе си нотки на официалност, с каквито никога не се бе обръщала към него. Младежът не знаеше дали трябва да се чувства поласкан или така, сякаш е изгубил нещо, безвъзвратно и завинаги. — Командир Самар изрази нуждата ни от вестоносец, който да се свърже с аванпоста на Стоманения легион. Трябва да уведомиш рицарите за отчаяното ни положение. Предай на техния предводител, че смятаме да се изтеглим, давайки отпор. Ще оценим подкрепата му, ако мобилизира силите си и причака великаните при кръстопътя, за да ги нападне по десния фланг. В момента, в който ги атакуват, ще се обърнем и също ще се включим в битката. Ще ти се наложи да пътуваш бързо, в нощта и през бурята. Не позволявай на нищо да те отклонява от пътя ти, Силван, защото съобщението е важно и трябва да намери получателя си.

— Разбирам, кралице — отговори той. Младежът се изправи, изчервен от удържаната победа, чувствайки как усещането за опасност прорязва кръвта му като мълния. — Няма да предам вашите или надеждите на народа си. Благодарен съм за гласуваното доверие.

Алхана взе лицето му в ръцете си. Бяха тъй студени, че той не успя да овладее потреперването си. Тя притисна устни към челото му. Допирът й бе изгарящ като лед и смрази сърцето му. От този момент нататък винаги щеше да си спомня за тази целувка. Зачуди се дали бледите устни не бяха оставили незаличимия си отпечатък върху кожата му.

Решителният професионализъм на Самар му се притече на помощ:

— Знаете посоката, принце — обади се той. — Имахте възможност да я запомните само преди два дни. Пътят лежи на около миля и половина в южна посока оттук. Звездите не се виждат, но вятърът духа от север. Дръжте го откъм гърба си и винаги ще се движите в правилната посока. Пътят се простира по права линия от изток на запад. Все някога ще го пресечете. Веднъж щом се окажете на него, се насочете на запад. Така бурята ще връхлита откъм дясната ви страна. Не е необходимо да се придвижвате безшумно. Звукът от битката и бездруго ще заглуши всяка ваша стъпка. Успех, принц Силваношей.

— Благодаря ти, Самар — отговори развълнувано младежът. За пръв път елфът бе говорил с него като с равен, дори с известна доза респект. — Ще оправдая надеждите ти. Твоите и тези на майка ми.

— Оправдайте надеждите на народа си — каза Самар.

Като хвърли последен поглед и отправи усмивка към майка си — усмивка, на която тя не отвърна — Силван се обърна, излезе от надгробната могила и бързо се отправи в указаната посока. Все още не се беше отдалечил напълно, когато до него долетя високият глас на заместник-командира:

— Генерал Араноша! Вземете със себе си две отделения пехотинци по лявото крило и изпратете още две по дясното. Ще оставим два взвода в центъра, за да можем да защитим Нейно величество в случай на пробив.

Пробив! Беше невъзможно. Линиите им щяха да удържат. Силван спря и погледна назад. Елфите вече подхващаха своята бойна песен. Сладките й припеви се издигаха окуражително над грубите подвиквания на великаните. Поободрен от гледката, младежът тъкмо се канеше отново да поеме по пътя си, когато вляво от хълма ослепително избухна кълбо от огнена синьо-бяла светлина. Пламтящата топка профуча надолу по склона, право към поредицата надгробни могили.

— Стреляйте вляво! — нареди Самар.

За момент стрелците сякаш бяха изгубили представа къде се намират и кои са целите им, но техните командири бързо въведоха ред и ги обърнаха в правилната посока. Друго огнено кълбо се блъсна в бариерата, възпламени гъстите храсти и продължи да се търкаля нататък. За момент Силван си помисли, че пламъците са предизвикани по магически начин и се зачуди какво ли могат да сторят стрелците срещу това, ала секунда по-късно установи, че огнените топки всъщност представляваха големи вързопи слама, търкаляни надолу по склона от отделни групи великани. Вече успяваше да различи огромните им неясни силуети, очертани на фона на бушуващите пламъци. Великаните използваха дълги пръти, с които направляваха топките от безопасно разстояние.

— Чакай команда! — извика високо Самар. Независимо от заповедта му, неколцина изнервени елфи отпуснаха тетивата, запращайки стрелите си по посока на горящата слама. — Не, проклети да сте! — изкрещя разярено заместник-командирът. — Все още не са достатъчно близо. Изчакайте!

Разнеслият се тътен от гръмотевица удави думите му. Видели, че другарите им стрелят, останалите стрелци също отпуснаха тетивата на лъковете си. Стрелите описаха дъга през изпълнената с пушек нощ. Трима от великаните, които бутаха вързопите със слама, паднаха покосени, но останалите стрели се приземиха встрани от целите си.

— И все пак — каза си Силван. — Накрая ще успеят да ги спрат.

Недалече от елфите, в тъмнината на гората, се разнесе вой, сякаш хиляди вълци се готвеха да нападнат дълго преследваната плячка. Младежът стреснато се взря, за момент помислил, че дърветата са оживели.

— Прехвърлете огъня в центъра! — изкрещя отчаяно Самар.

Стрелците не можеха да го чуят поради рева на приближаващите пламъци. Беше твърде късно. Командирите им чак сега бяха забелязали внезапното раздвижване в основата на отсрещното възвишение. Линията на великаните се устреми през откритото пространство към защитната стена от храсти пред елфите. Пламъците бяха отслабили барикадата. Огромните великани се врязаха в димящата маса от пръчки и дънери, проправяйки си път силом. Хилядите горящи въгленчета се оплитаха в сплъстените им коси и бради, ала великаните не обръщаха внимание нито на тях, нито на болката и заслепени от ярост, продължаваха напред.

Сега, вече атакувани едновременно в центъра и по фланга, елфите още по-припряно започнаха да затъкват стрели в тетивата, опитвайки да дадат последен залп, преди да бъдат връхлетени от враговете. Пламтящите вързопи със сено с трясък се врязаха в редиците на защитниците. Сега елфите не бяха сигурни срещу кой от нападателите си да се борят най-напред. Мнозина губеха присъствие на духа. Самар раздаваше гръмогласни заповеди. Офицерите се опитваха да въведат ред сред войниците си. Стрелците запратиха нов град от стрели, като някои попаднаха във вързопите, а други поразиха атакуващите по фланга великани.

Задаваха се и още нападатели, безчет на брой. Силван най-после си даде сметка, че елфите трябва да започнат да отстъпват. Наблюдаваше ужасено колко безстрашно напредваха великаните.

— Самар, къде са резервите ни? — извика Алхана.

— Мисля, че са ги отрязали — отвърна мрачно заместник-командирът. — Не бива да стоите навън, Ваше величество. Приберете се обратно вътре, там ще бъдете в безопасност.

Сега и Силван можеше да види майка си. Беше напуснала надгробната могила. Бе облечена в сребърна броня и носеше меч.

— Аз водя хората си тук — отговори Алхана. — Нима ще ме накараш да се крия в някаква дупка, докато те умират?

— Да — изръмжа Самар.

Тя му отправи усмивка, която въпреки че бе напрегната, все пак си оставаше такава. Десницата й се сключи около дръжката на меча:

— Ще успеят ли да пробият, как мислиш?

— Не виждам какво може да ги спре, Ваше величество — каза мрачно заместник-командирът.

Елфите запратиха още един залп от стрели. Офицерите си бяха възвърнали контрола над войниците. Всеки изстрел попадаше в целта си. Великаните по предните редици падаха на цели дузини. Залпът бе покосил половината от линията на нападателите и все пак атаката продължаваше. Живите стъпкваха телата на падналите. Всеки момент щяха да се приближат съвсем и да се окажат лице в лице със защитниците.

— Включете пехотата! — изрева Самар.

Въоръжените с мечове елфи изникнаха от позициите си зад барикадите по левия фланг, нададоха боен вик и се хвърлиха срещу връхлитащите великани. Стоманата срещна стомана. Още подпалени вързопи слама избухнаха в централната част, премазвайки мъже, подпалвайки дърветата, тревата и дрехите на изпречилите се на пътя им. Внезапно без всякакво предупреждение, редиците на великаните промениха посоката си. Един от тях бе уловил отблясъците на огъня в сребърната броня на Алхана. Сега всички сочеха с гърлени викове към нея и бавно, но сигурно премазваха всичко по пътя си, устремени към примамливата плячка.

— Майко! — възкликна Силван, усещайки как стомахът му се свива на топка. Трябваше да доведе помощ. Разчитаха на него, ала ето че стоеше като парализиран, хипнотизиран от ужасната гледка. Не можеше да й се притече на помощ. Не можеше и да избяга. Не можеше да помръдне.

— Къде са тези резерви? — изрева побесняло Самар. — Араноша! Негоднико! Къде са пехотинците на Нейно величество?

— Тук сме, Самар! — раздаде се викът на един войн. — Наложи се да си пробием път, но сме тук!

— Поведи ги надолу, Самар — нареди спокойно Алхана.

— Ваше величество! — опита да възрази заместник-командирът. — Не мога да ви оставя без охрана!

— Ако не отрежем пътя на предните им линии — отговори кралицата, — едва ли ще има някакво значение дали някой ме охранява или не. Побързай!

Самар не спори повече. Сериозното, решително лице на Алхана даваше да се разбере, че по-нататъшните разисквания щяха да са просто загуба на ценно време. Заместник-командирът набързо построи резервите около себе си и се хвърли в атака.

Алхана остана сама. Огнените пламъци сияеха ослепително по повърхността на сребърната й броня.

— Не се бави, Силван. Не се бави. Животът ни зависи от теб.

Говореше на себе си, ала без да знае, бе проговорила и на сина си.

Думите й най-сетне го подтикнаха към действие. Беше получил заповед и възнамеряваше да я изпълни. Проклинайки горчиво изгубеното време, с туптящо от страх сърце, той се обърна и се хвърли през шубраците.

Адреналинът нахлуваше на вълни през вените му. Провираше се, отхвърляйки настрани надвиснали клони и из гнили дървета. Под краката му пращяха клечки. Вятърът бе силен и студен и духаше от дясната му страна. Вече не усещаше проливния дъжд. Небето се раздра от поредната мълния и той приветства светлината, която огря за момент пътя му.

Беше достатъчно благоразумен, за да следи за всеки възможен знак, който би могъл да му укаже присъствието на притаен в засада враг. Постоянно душеше въздуха в търсене на гнилата миризма на месоядните великани, които обикновено можеха да бъдат усетени далеч преди да бъдат видени. Освен това се ослушваше внимателно. Макар самият той да вдигаше толкова шум, колкото един елф би сметнал за недопустим и безотговорен, все пак в сравнение с ужасяващия тропот, пращене и сумтене, с които един великан би известил присъствието си, Силваношей се движеше като елен, плъзгащ се по отдавна отъпкана горска пътека.

Известно време се промъква бързо и неуловимо, като срещаше по пътя си само по някое нощно животно, излязло да половува, додето най-сетне и последните звуци от далечната битка се изгубиха сред шумовете на гората. Чак тогава си даде сметка, че е останал напълно сам сред нощта и отшумяващата буря. Адреналинът в кръвта му започваше да намалява. Усети моментен пристъп на страх и съмнения в сърцето. Ами ако пристигнеше прекалено късно? Ами ако човеците — известни със своята непредсказуема и ексцентрична природа — откажеха да се намесят в тяхна полза? Ами ако атаката на великаните успееше и премажеше защитниците-елфи? Ами ако просто ги бе оставил да умрат? Местността му се струваше все по-непозната и негостолюбива. Ами ако беше взел погрешен завой и се е изгубил?

Отхвърлил всички тези мисли, Силван решително се промъкваше все по-напред с лекотата на роден и отраснал в гората. Радостно осъзна, че най-после е излязъл в района на позната клисура; спомняше си я много добре от предишните им пътувания до крепостта. Страхът, че е възможно да се е изгубил, изчезна напълно. Внимаваше само да не се приближава прекалено близо до скалистия склон на клисурата — внезапно пропадане в самия край на надвисналата гора.

Силван бе млад и силен. Съмненията нямаше да му помогнат да завърши успешно мисията, с която го бяха натоварили. Падна мълния. Светлината освети пътя право пред него. Гледката поднови силата и решимостта му. Трябваше само да се добере до пътя. Тогава щеше да ускори крачка. Всички знаеха, че е отличен бегач и често тича заради чистото удоволствие да усеща как мускулите му се напрягат до крайност, как потта се стича по тялото, вятърът брули лицето, а топлината го обгръща и отнема болката.

Вече си представяше как разговаря с лорд-рицаря и отправя молба към него да им се притекат на помощ. Виждаше се как повежда спасителния отряд, виждаше грейналото от гордост лице на майка си.

В реалността Силван откри, че пътят му е препречен. Той раздразнено спря в средата на калната пътека и изучи изникналото препятствие.

Точно през пътя му бе рухнал огромен клон, част от прекършен древен дъб. Листата и по-дребните клонки образуваха непреодолима стена. Налагаше се да заобиколи, но това би го принудило да се озове в опасна близост със ската на клисурата. Независимо от всичко, младежът не се съмняваше в краката си. Поредната светкавица отново освети пътеката. Той започна да се промъква внимателно. Мястото беше предостатъчно, имаше дори няколко стъпки допълнително пространство. Тъкмо се прехвърляше през някакъв по-голям клон и протягаше ръка към един бор недалече от себе си, когато от смраченото небе изтрещя мълния и порази бора.

Дървото експлодира в разтърсващо кълбо от бяла светлина. Ударната вълна събори Силван и го прекатури през ръба на клисурата. Той започна да се търкаля по осеяната с остри камъни, почти отвесна стена, след което шумно се блъсна в дънера на някакво пречупено дърво на дъното.

Страданието бе непоносимо, ала далеч по-ужасяваща бе болката, която почувства в сърцето си. Нямаше да успее да се добере до крепостта. Рицарите никога нямаше да получат съобщението. Хората му едва ли щяха да се справят сами срещу великаните. Щяха да бъдат избити. А майка му щеше да умре с вярата, че я е предал.

Опита да помръдне, да се изправи, ала болката мигом го шибна — нажежена до бяло, толкова ужасна, че усети как губи съзнание. Последното му се стори като опрощение, понеже знаеше, че ще умре. Щом не можеше да помогне на хората си, поне би могъл да умре заедно с тях.

Отчаянието и скръбта го връхлетяха като огромна, мрачна вълна, която го заля и го повлече със себе си.


3
Неочакван гост

Бурята бе изчезнала. Беше наистина странна буря. Враг, който връхлетя над Ансалон подобно на армия от нашественици, нанасяйки едновременни удари по всички краища на континента по едно и също време, само за да се изтегли в края на нощта, точно преди зазоряване. Слънцето изпълзя от мрака на раздираните от светкавици далечни облаци и величествено засия над синьото небе. Светлината и топлината раздвижиха унилите жители на Утеха и ги накараха да се подадат от домовете си, за да огледат нанесените щети.

Селцето не бе пострадало толкова много, колкото други части от континента, въпреки че и тук бурята сякаш беше положила специални усилия да премаже всяка съпротива. Могъщите валенови дървета бяха устояли на всяка от унищожителните мълнии, които ги поразяваха през отминалата нощ. На моменти върховете им пламваха, ала огънят така и не се бе разпространил из по-ниските клони и бързо отмираше. Клоните на дърветата се клатеха, брулени от свирепите ветрове, но някак бяха смогнали да удържат сгушените по тях домове. И наистина, реките се надигаха и преливаха, полетата се наводняваха, но къщите и хамбарите бяха останали по местата си.

Гробницата на Последните герои — красива постройка от бял и черен камък в покрайнините на града, бе понесла големи щети. Един от заострените й върхове бе поразен от мълния, а парчетата се бяха разпилели навсякъде по моравата наоколо.

Ала най-много бяха пострадали грубите временни жилища на бежанците, напуснали западните земи и заселили се на юг из местности, които само допреди година бяха свободни, но понастоящем започваха да изпитват силата на безогледната драконеса Берил.

Три години по-рано драконите, сражавали се помежду си за контрол над континента Ансалон, най-сетне бяха стигнали до нещо като нестабилно примирие. Постепенно те разбираха, че битките само изтощават силите им и бяха взели решение всеки да се задоволи със земите, които вече е придобил и да не подхващат нови войни. Пактът издържа в продължение на две години. Тъкмо тогава Берил забеляза, че магическите й способности са започнали да намаляват. В началото драконесата бе сметнала всичко за игра на собственото й въображение, ала колкото повече време минаваше, толкова по-силно се убеждаваше в противното.

Берил обвиняваше червената драконеса Малис за загубата на магията си — всичко това беше просто поредният коварен опит на нейната по-голяма и по-силна братовчедка да увеличи и бездруго неимоверното си богатство. Берил държеше отговорни и магьосниците на човеците, които все така криеха от нея Кулата на Върховното чародейство в Уейрит. В следствие на това драконесата неотклонно бе започнала да разширява контрола си и над техните земи. Правеше го бавно, за да не привлича излишно вниманието на Малис. Братовчедка й едва ли щеше да забележи, ако тук или там изгореше град или някой плячкосаше незначително село. Хейвън бе типичният пример за това. Поне засега Утеха оставаше незасегнат, но очите й го следяха изключително внимателно. Вече бе пристигнало нареждането й пътищата, водещи до него, да бъдат затворени, за да почувстват жителите му натиска, който възнамеряваше да окаже върху тях.

Бежанците, напуснали Хейвън след падането му, бяха увеличили популацията на Утеха поне три пъти над обичайния размер. Хората пристигаха, натоварили собствеността си на гръб или струпана на каруци и се пръскаха из домове, които старейшините бяха определили за „временно настаняване“. Набързо построените колиби бяха временни в истинския смисъл на думата, ала непрестанният поток от бежанци вече започваше да разрушава всички добри намерения на жителите на градчето. За нещастие, временните колиби се превръщаха в постоянни и срещу това нямаше какво да се направи.

Първият човек, който успя да се добере до лагера на бежанците на сутринта след бурята, беше Карамон Маджере. В конската кола, която караше, бяха натоварени хранителни припаси, дървен материал за поправка, сухи дърва за горене и топли одеяла.

Карамон вече прехвърляше осемдесетте — с колко точно едва ли някой можеше да каже, понеже и той самият вече беше изгубил броя на изминалите години. Понастоящем старият войн можеше да се нарече „патриарх“, както бе прието в Соламния за хора на неговата възраст. В неговия случай старостта беше настъпила като среща с благороден враг. Времето му бе изтекло постепенно и с достойнство, а не се беше опитало да го издебне от засада, да го прониже в гръб или да ограби здравия му разсъдък. В цветущо здраве, натежал, но не и прегърбен („Никога няма да се изгърбя, коремът ми не го позволява“ — обичаше да казва с гръмогласен смях), Карамон ставаше пръв в цялата къща, цепеше дърва и качваше огромните бъчви с пиво нагоре по стълбите.

За странноприемницата „Последен дом“ се грижеха двете му дъщери — единственото, от което старецът се бе отказал в своята напреднала възраст. Нищо обаче не му пречеше да продължава да работи зад тезгяха и все така да разказва незабравимите си преживелици. Лора се занимаваше със Странноприемницата, а Дезра, която имаше наклонност към приключенията, обикаляше пазарите в Хейвън и отвъд в търсене на най-добрия хмел за пиво, най-добрите съставки за медовина, че дори се нагърбваше и с превоза на джуджешка ракия чак от Торбардин. В мига, в който Карамон се подадеше на улицата, веднага биваше обграден от съседските деца. Наричаха го „Дядко“, катереха се по исполинските му рамене или го умоляваха да им разказва приказки за отдавнашни герои. Освен това беше и приятел на бежанците, които надали щяха да разполагат дори и с малкото, което имаха, ако той сам не се бе погрижил да получат дървен материал за колибите и не беше надзиравал строежа им. В последно време дори бе взел присърце идеята в покрайнините на Утеха да се издигне истинско селище, и то за постоянно, като лично настояваше, и ако трябва — сплашваше неподатливите към нововъведенията градски власти. Карамон Маджере не можеше да пристъпи по никоя от улиците на градчето, без да чуе името си, произнесено с обич или благословия.

Веднага щом се погрижи за бежанците, той отново се върна в Утеха, за да се увери, че всички са добре и за да повдигне духа на унилите и пострадалите през изминалата ужасна нощ. След като и тази работа бе свършена, Карамон най-после се зае със закуската си, която напоследък споделяше с един соламнийски рицар, чието присъствие му напомняше за двамата му сина, умрели по време на Войната на Хаоса.

Соламнийските рицари бяха основали свой гарнизон в Утеха в дните непосредствено след Войната. В началото гарнизонът беше съвсем малък и се поддържаше единствено с желанието Гробницата на Последните герои да не остава без почетна стража. По-късно размерът му бе увеличен, за да отговори на нарасналото влияние, което омразните дракони придобиваха из цял Ансалон.

Що се отнася до Берил — додето човеците от Утеха не се инатяха да плащат изисквания данък, множаха се и забогатяваха, за да могат да плащат още по-голям данък, тя нямаше нищо против тях и незначителното им селце. За разлика от драконите в предишни времена, намиращи особено удоволствие в убийствата, палежите и грабежите, драконесата бе открила, че веднъж опожарен, никой град не може да се развива нормално. Мъртвите не плащаха данъци.

Немалко хора си задаваха въпроса защо ли драконите, с техните невероятни магически способности, ламтят за богатства и определят налози. Ала Берил и Малис бяха лукави създания. Двете драконеси много добре разбираха, че ако упражняват прекалено силен натиск, ако извършват убийства и се излежават върху планини от кости, народите на Ансалон съвсем логично ще въстанат срещу тях и ще ги унищожат. В крайна сметка се оказваше, че повечето хора намират живота под игото им за относително комфортен и предпочитат нещата да си останат такива, каквито са.

Вярно, някои раси страдаха. Но ги сполитаха злини, които същите тези раси без съмнение си заслужаваха. Ако стотици кендери бяха загубили живота си, и още повече — своите домове, ако бунтовните елфи от Квалинести биваха измъчвани и хвърляни в затвора, какво общо имаха с тяхната съдба човеците? Освен това драконесите се грижеха сред тях винаги да има достатъчен брой шпиони и доносници, които да всяват несъгласие, да разпалват страхове и да следят за движението на всяка медна монета, предназначена за сандъците на Берил или Малис.

Карамон Маджере беше един от малцината, които открито изразяваха омразата си към тях и нуждата да се плащат налози. Той дори отказваше да го прави.

— Няма да отделя и капка пиво за тези демони — отговаряше разпалено на всеки, който го попиташе, което всъщност се случваше доста рядко, понеже хората знаеха, че наблизо винаги се навърта по някой доносник и усърдно си записва имената на недоволните.

Карамон беше непоколебим, но проблемът го тревожеше. Утеха започваше да се замогва, а и всички знаеха, че градът е доста по-богат от Хейвън. Данъците за градчето бяха едни от най-високите. Тика съвсем уместно бе отбелязала, че дялът, който не плащат те, излиза от джоба на другите граждани и поставя в тежка ситуация доста от жителите на Утеха. Старият войн не можеше да не се съгласи с мъдростта в думите й. В края на краищата, Карамон бе стигнал до съвсем новата идея сам да обложи с данък Странноприемницата. Парите, плащани от тях, се разпределяха измежду онези домове в градчето, които страдаха най-силно от „таксата на дракона“.

По този начин хората плащаха и неговия данък, а старейшините им възстановяваха парите и всички бяха доволни, включително и дракона.

Оставаше единствено взривоопасният въпрос с постоянното недоволство на Карамон, който не спираше да се оплаква на висок глас и да обяснява на всички колко мрази потисниците, понеже „ако само се съберем заедно, бихме могли да мушнем Берил в окото с драконово копие“. Ала когато няколко седмици по-рано Берил бе атакувала Хейвън под предлог, че защитава финансовите си интереси и несъбрани взимания, старейшините на Утеха бяха отишли при него, за да измолят на колене обещанието му да прекрати бунтовните приказки.

Впечатлен от очевидния им страх и загриженост, Карамон бе дал съгласието си да „понижи глас“ и старейшините си отидоха доволни от постигнатото. В действителност старият войн наистина понижи глас, но продължи да се оплаква. Единствената разлика в сравнение с преди беше, че сега не го правеше толкова гръмогласно.

Тъкмо тази сутрин Карамон преповтаряше възгледите си по този въпрос и пред младия соламнийски рицар.

— Ужасна буря, сър — каза рицарят, настанявайки се срещу него.

В далечния край на странноприемницата закусваше друга група от соламнийски рицари, ала Джерард ут Мондар демонстративно не им бе обърнал внимание. На свой ред и те се бяха направили, че не го забелязват.

— Задават се ужасни дни — съгласи се Карамон, докато също се наместваше на мястото си в дървеното сепаре — място, което бе излъскано до блясък от задните му части. — Но все пак ми се стори ободряваща.

— Татко! — възкликна възмутено Лора. Тръсна пред него чиния говеждо с яйца и купа овесена каша пред рицаря. — Как можеш да говориш така? Толкова много хора пострадаха. Чух, че някои къщи дори са били отнесени.

— Нямах точно това предвид — протестира с разкаян вид Карамон. — Наистина съжалявам за хората, които са пострадали, но нощес ми хрумна, че и леговището на Берил трябва здравата да се е поразтърсило. Бурята може дори да е подпалила опашката на старата кучка. Ето какво имах предвид. — Той хвърли разтревожен поглед към купата на рицаря. Джерард, сигурен ли се, че овесената каша ще ти бъде достатъчна? Мога да накарам Лора да ти изпържи малко картофи…

— Благодаря ви, сър, но това е всичко, от което имам нужда на закуска — отговори Джерард, както между другото отговаряше на съвсем същия въпрос на закуска от доста време насам.

Карамон въздъхна. Макар наистина да харесваше младежа, не можеше да разбере някой, който не се наслаждава на храната. Човек, който не можеше да се радва на прочутите пикантни картофи на Отик, едва ли умееше да се радва и на живота. Само веднъж досега се бе случвало Карамон да стигне дотам, и то само преди няколко месеца, когато бе починала неговата възлюблена съпруга Тика. Тогава старият войн просто бе отказал да се храни, което моментално хвърли целия град в смайване и ужас, превърнали се в безумна надпревара по готвене в опит да изнамерят нещо, което отново да го приобщи към живите.

Карамон отказваше да се храни, да върши обичайните си задължения и да говори. Или се размотаваше безцелно из целия град, или просто стоеше и се взираше невиждащо в цветните стъкла на странноприемницата — същата странноприемница, където за пръв бе срещнал червенокосата лудетина, която по-късно стана и негова спътница в живота, която бе държал в ръцете си като любовница, като приятел — неговото спасение в тежки мигове и мрачни моменти. Не можеше да пролее и една сълза за нея, не можеше да се насили да отиде при гроба й под валеновите дървета. Не искаше нито да спи в общото им легло, нито да изслуша съболезнователните писма на Лорана и Гилтас от Квалинести и на Златна Луна от Цитаделата на светлината.

Карамон бе отслабнал, кожата му се отпусна и придоби нездрав сивкав оттенък.

— Скоро ще я последва — разправяха хората от градчето.

И може би наистина щеше да стане така, ако не се бе случило по време на безцелното си скитане из Утеха да се натъкне на едно от децата на бежанците. Детето решително му препречи пътя, подавайки му парче хляб:

— Ето, сър — бяха думите му, — мама казва, че ако не се храните, ще умрете. Какво ще стане тогава с нас?

Карамон го изгледа изумено. После просто коленичи и взе детето в прегръдките си, избухвайки в дълго сдържани сълзи. Разказваше се, че след това старият войн изял хляба до последната троха, върнал се у дома и заспал в леглото, което толкова дълго поделяли двамата с Тика. На другия ден занесъл цветя на гроба й и изял закуска, която би заситила поне трима души. Отново се появила усмивката на лицето му, отново се чул смехът му, ала имало нещо в тази усмивка и този смях, което преди не били забелязвали в него. Не точно тъга, но някакво тъжно нетърпение.

Понякога, щом вратата на странноприемницата се отвореше, Карамон поглеждаше през нея към синьото слънчево небе и казваше съвсем тихо:

— Не се тревожи, любов моя. Не бързай. Няма да се бавя.

Джерард ут Мондар се хранеше дисциплинирано и без наистина да се интересува от вкуса на храната. Ядеше кашата, отказвайки да я подправя с кафява захар или канела, нито дори със сол. Храната помагаше на тялото му да се движи и нищо повече. Когато приключи с яденето, той пресуши чаша тарбиански чай и се заслуша в ужасяващия разказ на Карамон за бурята от предната нощ.

Другите рицари платиха сметката си, на минаване покрай тях поздравиха любезно Карамон, но се направиха, че не виждат неговия събеседник. Джерард сякаш изобщо не ги беше забелязал.

Старият войн проследи рицарите с очи и реши да прекъсне историята си, точно на мястото когато по небето пропълзяваше най-голямата мълния, която някой някога бе виждал:

— Оценявам факта, че споделяш времето си със стар дядка като мен, Джерард, но ако предпочиташ да закусваш заедно с приятелите си…

— Те не са ми приятели — отговори младият рицар без каквато и да е горчивина, сякаш просто излагаше фактите. — Предпочитам да се храня с разумни и здравомислещи хора. — Той вдигна чашата си по посока на Карамон.

— Просто ми се струваш малко… — старият войн замълча, дъвчейки енергично пържолата си. — Самотен — измърмори с пълна уста. Преглътна и набучи на вилицата си друго парче говеждо. — Трябва да си намериш приятелка или… или например жена…

Джерард изсумтя.

— Коя жена би погледнала мъж с лице като това? — Рицарят с отвращение огледа отражението си в силно излъсканата калаена чаша.

Джерард беше грозен; този факт просто не можеше да се отрече. Още на младини лицето му бе обезобразено от болест, а носът му — счупен и зараснал накриво при сбиване със съседче на десетгодишна възраст. Косата му бе жълта — не руса, нито просто светла, а сламеножълта. В действителност беше и оплетена като слама и не искаше да застане мирно при каквито и да е обстоятелства — просто стърчеше във всички посоки. За да избегне външната прилика с плашило, както го бяха наричали за по-кратко на младини, Джерард се подстригваше възможно най-ниско.

Единственото хубаво нещо в него бяха очите, които бяха стряскащо — или, както някои биха се изразили, тревожно сини. Но понеже в тях рядко се долавяше топлота и тъй като те винаги се съсредоточаваха върху онова, което гледаше, с изключително внимание без да мига, синеокият Джерард по-скоро отблъскваше, отколкото привличаше хората.

— Ба! — с едно махване на вилицата си Карамон прати по дяволите всичката красота и миловидност на света. — Жените не ги е грижа как изглежда един мъж. Те търсят смелост и достойнство. А за един млад рицар на твоята възраст… На колко години си?

— Видял съм двадесет и осем години от живота си, сър — отвърна Джерард. Той довърши остатъците от кашата и бутна купата настрана. — Двадесет и осем скучни и напълно пропилени години.

— Скучни? — Карамон беше скептичен. — И, казваш, си бил рицар? И аз съм преживял една-две битки. Мога да кажа, че бяха всякакви, но не и скучни, нито една от тях…

— Никога не съм влизал в битка, сър — каза Джерард и този път в гласа му се долавяше горчивина. Той се изправи и подхвърли една монета на масата. — Ако ме извините, днес трябва да поема смяната си пред гробницата. Нали знаете, Средиден е, а по това време на годината за празниците идват онези ужасни хулигани, кендерите. Заповядано ми е да се явя един час по-рано. Желая ви лек и приятен ден, сър, и благодаря за компанията.

Той се поклони сковано, след което се обърна на пети и — сякаш вече бе влязъл в ролята си на маршируващ гвардеец пред гробницата — излезе навън. Карамон остана заслушан, докато стъпките на рицаря отшумяваха надолу по дългото стълбище, водещо надолу от кацналата на едно от най-високите валенови дървета в Утеха Странноприемница.

Старият войн се облегна по-удобно в сепарето си. Слънчевите лъчи нахлуваха през зелените и червените стъкла на прозорците и го затопляха приятно. Сега, когато стомахът му бе пълен, можеше да се каже, че е доволен. Навън хората разчистваха след бурята, събираха изпотрошените клони на валеновите дървета, проветряваха влажните си домове, разпръскваха слама по калните улици. Когато наближеше следобед, щяха да облекат най-хубавите си дрехи, да закичат косите си с цветя и да започнат да празнуват най-дългия ден в годината с танци и угощения. От мястото си Карамон все още виждаше как Джерард гази сковано през калта, без да обръща внимание на нищо и никой край себе си, упътен към Гробницата на Последните герои. Наблюдава отдалечаващия се рицар, додето най-сетне го изгуби в тълпата.

— Наистина е странен — обади се Лора, докато почистваше след Джерард и прибираше монетата му. — Чудя се как изобщо можеш да се храниш с него, татко. Лицето му е толкова грозно, че дори млякото се пресича когато е наблизо.

— Той не е виновен за лицето си, дъще — отговори сурово Карамон. — Останаха ли още яйца?

— Ще ти донеса. Нямаш и най-малка представа какво удоволствие е човек отново да те види да се храниш. — За момент Лора спря и целуна баща си по челото. — Колкото до младежа, не лицето му го прави грозен. Навремето можех да се влюбя и в далеч по-грозни от него. Но е прекалено арогантен и горделив, а това отблъсква хората повече от всичко друго. Мисли се за кой знае какво, може би че е по-добър от всички нас, знам ли? Известно ли ти е, че произхожда от едно от най-богатите семейства в Палантас? Разправят, че баща му на практика поддържа Ордена. И сигурно плаща предостатъчно, за да държат сина му тук, в Утеха, далеч от разни опасни места, като Санкшън, например. Нищо чудно, че останалите рицари не го обичат много.

Лора се завъртя и изчезна в кухнята, за да напълни чинията на баща си.

Карамон все още зяпаше изумено подире й. Вече почти два месеца закусваше с този младеж, а така и не бе разбрал и половината от онова, което тя току-що бе споделила с него. Смяташе, че двамата с Джерард са развили нещо като близко приятелство, а ето че Лорана, която рядко разменяше нещо по-различно от „Захар за чая ви?“ с младежа, знаеше историята на целия му живот.

— Жени — промърмори старият войн, наслаждавайки се на топлите слънчеви лъчи. — Подминах осемдесет, но със същия успех мога да бъда и на осемнайсет. Не ги проумявах тогава, не ги проумявам и сега.

Лора се върна с яйцата. От едната страна в чинията беше натрупала прилично количество пикантни картофи. Целуна баща си още веднъж и се зае със задълженията си за деня.

— Но пък наистина прилича на майка си — поклати с привързаност глава той и започна да се храни с наслада от втората си чиния с яйца.



Докато газеше през дълбоката до глезените кал, Джерард ут Мондар също мислеше за жените. Ако можеше да дочуе отнякъде мислите на Карамон, младият рицар на драго сърце би се съгласил, че на мъжете не им е писано да се научат да разбират тези създания. Все пак старият войн ги харесваше, докато Джерард нито ги харесваше, нито имаше смелостта да им се довери. Някога, още на четиринайсетгодишна възраст, докато се възстановяваше от болестта, която окончателно бе съсипала външността му, едно съседско момиче се бе присмяло на Джерард, наричайки го „надупчено лице“.

Майка му го бе открила облян в сълзи. И беше казала:

— Не обръщай внимание на глупавото девойче, сине. Един ден жените ще те обожават. — След което бе добавила, сякаш току-що й хрумваше: — В края на краищата, ти си изключително богат.

След още четиринайсет години, младият рицар продължаваше да се буди нощем, чувайки пронизителния, предизвикателен смях на момичето и душата му все така се свиваше от срам и притеснение. Чуваше и мъдрия съвет на майка си. Тогава смущението му се превръщаше в горчив гняв, който гореше дори по-силно от факта, че майка му се оказа пророк. „Глупавото девойче“ му се беше хвърлило на врата още на осемнайсет, карайки го да осъзнае, че парите могат да превърнат и най-грозния плевел в красива роза. Естествено, достави му огромно удоволствие да я постави на мястото й. Оттогава насам Джерард винаги подозираше, че жените, които го гледат с интерес, всъщност тайно изчисляват на колко се равнява богатството му, докато прикриват отвращението си със сладки усмивки и пърхащи мигли.

И понеже много добре му бе известно, че най-добрата защита е нападението, рицарят постепенно се обгради с истински крепостен зид — настръхнал от остри бодли, добре зареден с отровни подмятания, скрит зад облак от черен хумор и опасан с ров от сърдито негодувание.

Освен това защитната стена се оказа изключително ефективна и срещу мъжете. Слуховете, които бе дочула Лора, бяха верни. Джерард ут Мондар наистина произхождаше от едно от най-богатите семейства в Палантас, може би дори най-богатото в цял Ансалон. Още преди Войната на Хаоса баща му, Мондар ут Алфрик, притежаваше преуспяваща корабостроителница в Палантас. Предвидил навреме надигането на Мрачните рицари, сър Мондар благоразумно бе обърнал по-голямата част от недвижимата си собственост в чиста конвертируема стомана, след което заедно със семейството си се бе преместил в Южен Ергот, за да подхване бизнеса си със строителство и ремонт на кораби наново — бизнес, който понастоящем процъфтяваше.

В средите на рицарите сър Мондар имаше силно влияние. Самият той правеше по-големи дарения на Ордена от всеки друг. И се беше погрижил синът му не само да стане рицар, но и да заема възможно най-безопасната служба. Бащата на Джерард никога не го бе питал какво иска от живота. Старият рицар просто приемаше за даденост, че синът му винаги е искал да стане част от Ордена, а синът на свой ред също приемаше за даденост, че няма абсолютно нищо против, поне до нощта на бдението преди официалното му посвещаване. Същата нощ всичко му беше станало напълно ясно, бе видял бъдещето си във видение, в което нямаше слава и достойнство, спечелени по време на битка, а ръждясващ в ножницата си меч, тичане по поръчки и даване на почетна стража пред нечии тленни останки, които така или иначе никой не искаше да ограби.

За съжаление, връщане назад нямаше. Ако точно в този момент решеше да се отметне, би нарушил семейна традиция, за която се предполагаше, че се простира чак до времето на Винас Соламнус. Баща му щеше да го низвергне, да го мрази до края на дните си, а майка му, вече разпратила стотици покани за празненството по случай посвещаването, щеше да остане с месеци на легло. И така, Джерард бе дал своя обет — обет, който смяташе за напълно лишен от смисъл. И бе надянал бронята, която щеше да бъде негов затвор.

Понастоящем рицарят служеше вече седем години в Ордена, една от които прекарана в „почетна“ стража пред няколко трупа. Преди това беше запарвал тарбиански чай и водеше кореспонденцията на командващия офицер в Южен Ергот. Когато все пак успя да си издейства назначение като караул в Санкшън и вече се канеше да замине, Рицарите на Нерака нападнаха града. Разбира се, баща му веднага се бе погрижил назначението да бъде анулирано и заменено с далеч по-безопасната служба в Утеха.

Джерард най-сетне стигна до крепостта, почисти ботушите си от калта и отново излезе, за да се присъедини към другия постови, с когото трябваше да дава презряната, омразна му стража пред Гробницата на Последните герои.

Самата Гробница беше изключително семпло построена сграда с елегантни линии, издигната от джуджета, използвали единствено бял мрамор и черен обсидиан. Около нея елфите бяха посадили дървета, чиито клони целогодишно бяха отрупани с цвят. Във вътрешността й лежаха телата на Танис Полуелф, героят от битката за Кулата на Върховния свещенослужител, и това на Стийл Блестящото Отрие, син на Стурм Блестящото Острие и също герой от последната битка на войната. Тук бяха и тленните останки на рицарите, водили сражение срещу бога на Хаоса. Над вратата на гробницата пък бе написано едно-единствено име: Тасълхоф Кракундел, героят кендер от войната на Хаоса.

Естествено, от цял Ансалон се стичаха кендери, за да отдадат почит на своя герой, да хапнат добре из околните ливади, да попеят песни за чичо Тас и да разкажат по някоя история за славните му дела. За нещастие, само няколко години след като гробницата бе построена, на кендерите внезапно бе хрумнало, че няма нищо лошо в това да си вземеш парченце от нея за късмет. Последвалата атака с помощта на чукове и длета бе принудила рицарите да издигнат стабилна ограда от ковано желязо около постройката, чиито стени бавно започваха да приличат на нещо, гризано от мишки.

Слънцето напичаше, Джерард се пържеше в нажежената броня и маршируваше бавно и сериозно, отмервайки стоте крачки от левия край на Гробницата до средата й. Там двамата с другия постови се срещаха, отдаваха си чест, обръщаха се, отдаваха чест на падналите герои и поемаха по обратния път, като движенията им съвпадаха съвсем точно.

Сто крачки напред, сто крачки назад.

Отново, и отново, и отново.

За някой това може би беше голяма чест, например за мъжа, който днес даваше караул с Джерард. Рицарят беше постигнал поста си с кръв, не с пари. Ветеранът изминаваше отреденото му разстояние с леко накуцване, но гордо. И никой не можеше да го вини, че всеки път, когато заставаха лице в лице, устните му се изкривяваха презрително и враждебно.

Джерард маршируваше, а денят напредваше и тълпата ставаше все по-голяма. Мнозина бяха дошли до Утеха специално заради празника. Кендерите пристигаха на тумби, разстилаха огромни трапези по моравата, ядяха, пиеха, веселяха се и играеха на гоблинова топка или пу-за-кендер. Освен това страшно си падаха да зяпат рицарите и да ги дразнят. Ту се кривяха около постовите, ту се опитваха да ги разсмеят, гъделичкаха ги, чукаха по броните им, наричаха ги „чайници“ и „консервирано задушено“ или им предлагаха храна в случай, че са огладнели.

Джерард ут Мондар не обичаше хората. Не обичаше и елфите. Но мразеше кендерите. Определено ги ненавиждаше. Презираше ги. Мразеше всички кендери поравно, включително и така наречените „печални“ кендери, на които повечето човеци гледаха с истинско съжаление. Тези същества бяха оцелели след атаката на драконесата Малис над родните им земи. Разправяше се, че са присъствали на деяния, чиито жестокост и бездушие завинаги са променили веселия им, невинен нрав, превръщайки ги в подобие на човеци: подозрителни, предпазливи и отмъстителни. Джерард не вярваше на подобни приказки. За него всичко беше просто въпрос на поредния начин малките негодници да проврат мръсни ръчички в джобовете ти.

Кендерите бяха паразити. Можеха без всякакви проблеми да сплеснат лишеното си от кости тяло така, че да се промъкнат през всяка пролука, оставена от човешки или джуджешки строители. Поне в това младият рицар беше абсолютно уверен, така че никак не се изненада, когато някъде към края на караула, в късния следобед, чу от вътрешността на Гробницата да се разнасят пискливи викове и подвиквания като „ехоо“.

— Казвам — отново изкрещя някой отвътре, — може ли да ме пуснете? Изключително тъмно е и не мога да намеря дръжката на вратата.

Другият постови за момент обърка поредната си отмерена стъпка. После спря на място, обърна се и се втренчи изумено в Джерард:

— Чу ли това? — попита настоятелно и се намръщи към гробницата. — Прозвуча така, сякаш идва оттам.

— Какво да чуя? — отговори младият рицар, макар наистина да беше чул виковете съвсем ясно. — Въобразяваш си.

Ала никой от двамата не си беше въобразил. Виковете ставаха все по-силни. Сега към „ехоо“ и „ей!“ се добавиха усилено удряне и блъскане.

— Я, от гробницата се чуват гласове! — оповести на всеослушание едно момченце, което бе изприпкало след топката, рикоширала в левия крак на Джерард. Малкият кендер залепи нос на оградата и посочи към масивните запечатани врати: — Вътре има някой! И иска навън!

Разнородната тълпа от кендери и местни, дошли на празника, за да се наливат с пиво и да дъвчат студени пилешки крачета, мигом забравиха за хапването и игрите и се втурнаха целеустремено към оградата, за да видят какво се случва, като едва не прегазиха двамата рицари.

— Заровили са някой жив! — изпищя момиче.

Тълпата се заблъска още по-решително.

— Назад! — извика Джерард и измъкна меча си. — Това е свещена земя! Всеки, който я оскверни, ще бъде арестуван! Рандолф, отиди да извикаш подкрепления! Трябва да прочистим района.

— Дали пък не е призрак? — предположи другият рицар с разширени от страх очи. — Призракът на някой от падналите Герои е дошъл да ни предупреди за смъртна опасност.

Джерард изсумтя:

— Бардовете са ти напълнили главата с небивалици! Със сигурност е някой от малките досадници. Напъхал се е вътре и сега не може да излезе. Имам ключ от оградата. Но не зная как се отварят портите.

Ударите по вратата ставаха все по-нетърпеливи.

Рицарят му хвърли отвратен поглед.

— Ще отида да извикам отговорника. Той ще знае как да постъпим.

Рандолф забързано се отдалечи, като придържаше меча си с една ръка.

— Отдръпнете се! Мърдайте! — заповяда твърдо Джерард.

Извади ключа, застана с гръб към вратата на оградата, за да не изпуска от очи тълпата, и затърси опипом ключалката. След секунда се чу изщракване, последвано от развълнувани подвиквания и неколцина от тълпата веднага опитаха да се шмугнат покрай него. Джерард здравата напердаши с плоското на меча си най-смелите от тях, накара ги да отстъпят за момент и с невероятна скорост затръшна вратата под носа им.

Тълпата от хора и кендери бързо се разпредели така, че да наблюдава какво се случва през пролуките на оградата. Не след дълго първите деца заклещиха главите си и нададоха рев, по-ловките решиха да се покатерят на главите на останалите и да се прехвърлят през пречките, а други просто протягаха ръце без някаква особено логична причина, може би само за да докажат още веднъж на Джерард онова, което отдавна подозираше — че всички смъртни са невероятни глупаци.

Рицарят още веднъж се увери, че вратата на оградата е заключена и осигурена, и отиде при входа на гробницата с намерението да остане на пост, докато отговорникът дойде и намери начин да разчупят печата.

Вече се изкачваше по изработеното от мрамор и обсидиан стълбище, когато чу гласът отвътре да казва бодро:

— О, няма значение. Готово!

Чу се високо изщракване на механизъм, сякаш някой завърташе ключалка, след което портите към Гробницата съвсем бавно и поскърцващо започнаха да се отварят.

Тълпата възкликна, задавена от ужас и вече направо й се искаше да прегази оградата, като всеки се стремеше да намери най-доброто място за гледане, за да не изпусне момента, когато пълчищата от скелети-войни се появяват и разкъсват рицаря на парчета.

На входа се появи малка фигура. Беше прашна, мръсна, косата й изглеждаше така, сякаш я е издухал вятърът, дрехите й бяха в окаяно състояние и опърлени, а кесиите, които носеше, бяха по-скоро оплетени и съвсем неподходящи за носене пред хора. Но не беше скелет. Не беше кръвожаден вампир, нито съсухрен призрак.

Беше кендер.

Тълпата изстена от горчиво разочарование.

Кендерът надникна към ярката светлина навън и премигна полузаслепен.

— Здрасти — каза. — Името ми е… — Той направи пауза, колкото за една кихавица. — Извинете. Ужасно прашно е там вътре. Някой наистина трябва да се погрижи за чистотата. Да ви се намира носна кърпа? Изглежда съм забутал някъде моята. Е, всъщност беше на Танис, но сега едва ли ще си я иска, след като е вече мъртъв. Къде съм?

— В ръцете на закона — осведоми го Джерард, като го спипа за раменете и го повлече след себе си надолу по стълбите.

Разбираемо разстроена, задето не е станала свидетел на кръвопролитна схватка между Рицаря и Неумрелите от Гробницата, тълпата лека-полека се разпръскваше, за да се завърне към обичайните забавления, като похапване и игра на гоблинова топка.

— Това място ми е познато — заяви кендерът и още по-ентусиазирано се озърна, вместо да гледа къде го влачат, което напълно естествено водеше до това, че постоянно се препъваше. — Намирам се в Утеха. Добре! Точно тук исках да дойда. Името ми е Тасълхоф Кракундел и съм дошъл, за да говоря на погребението на Карамон Маджере, тъй че ще бъдете ли така любезен да ме заведете в Странноприемницата, понеже наистина трябва да се връщам съвсем скоро. Нали разбирате, онзи гигантски крак тъкмо се е засилил надолу — бум! — за да се стовари върху мен, а хич не ми се иска да пропускам подобно нещо и…

Джерард вмъкна ключа във вратата на оградата, завъртя го и отвори. Засили кендера пред себе си така, че почти го накара да се просне по очи.

— Единственото място, което ще посетиш днес, е затворът. Достатъчно пакости си натворил.

Кендерът жизнерадостно се изправи на крака. Въобще не беше ядосан, нито дори разстроен.

— Ужасно мило от ваша страна, че искате да ми намерите местенце за пренощуване. Не че смятам да оставам толкова дълго. Тук съм, за да говоря… — Той замълча. — Споменах ли, че се казвам Тасълхоф Кракундел?

Джерард изръмжа, напълно изгубил интерес. Отново улови здраво кендера и зачака търпеливо, докато някой дойде да го отърве от малкия негодник.

— Онзи Тасълхоф — наблегна затворникът.

Рицарят плъзна изморен поглед над тълпата и извика:

— Всеки, който се казва Тасълхоф Кракундел, да вдигне ръка!

Във въздуха се стрелнаха трийсет и седем ръце, а две кучета изджавкаха.

— Я гледай — възкликна кендерът, очевидно хванат неподготвен.

— Ясно ли ти е сега защо не съм впечатлен — каза Джерард и с надежда загледа по пътя, в търсене на някакъв знак, че спасението му е близо.

— Предполагам, едва ли ще има някакво значение, ако ти кажа, че аз бях оригиналният Тасълхоф… Ъъъ, не? — Кендерът въздъхна и нетърпеливо зачака под горещите лъчи на слънцето. Ръката му от чиста скука откри пътя до кесията на рицаря. Джерард беше подготвен, така че бързо съумя да парира нападението, като го удари през кокалчетата на пръстите.

Кендерът засмука насинената си ръка.

— За какво е всичко това? — Той огледа тичащите и скачащи по моравата хора. — Какво прави целият този народ тук? Защо не са на погребението на Карамон? Ами че това е най-голямото събитие, което Утеха някога е виждал!

— Може би поради факта, че Карамон Маджере все още е жив — отговори саркастично Джерард. — Къде се бави този безделник, отговорникът?

— Още е жив? — втренчи се в него кендерът. — Сигурен ли си?

— Тази сутрин лично закусвах с него — отговори рицарят.

— О, не! — дребничкият пленник простена съкрушено и се плесна по челото. — Пак съм объркал всичко! И сигурно вече не ми се полага право на трети опит. С онзи гигантски крак и прочее. — Започна да тършува из една от кесиите си. — Е, поне мога да опитам. Да видим… Къде ли сложих това устройство…

Джерард мрачно се огледа и затегна хватката около прашната яка на затворника си. Трийсет и седемте кендери на име Тасълхоф Кракундел бяха дошли, за да се запознаят с трийсет и осмия си събрат.

— Изчезвайте! — махна с ръка рицарят, все едно пъдеше пилци.

Съвсем естествено, кендерите не му обърнаха внимание. И независимо, че бяха изключително разочаровани да разберат, че новият Тасълхоф не е поклащащо се зомби, все пак искаха да разберат къде е ходил, какво е видял и какви съкровища крие в торбичките си.

— Искаш ли малко средиденски кейк? — попита го приятно на вид момиче.

— Много благодаря, колко мило от ваша страна. Аз… — Очите на пленника се разшириха. Опита се да каже нещо, не успя заради кейка в устата си, след което едва не се задави. Наобиколилите го кендери със съчувствие го потупаха по гърба. Парчето кейк изхвърча като стрела, а той се закашля и най-сетне успя да си поеме въздух. — Кой ден е днес?

— Средиден! — извикаха в един глас кендерите.

— Но тогава не съм го изпуснал! — извика триумфално Тасълхоф номер трийсет и осем. — Всъщност дори е станало по-добре, отколкото можех да се надявам! Така ще мога да кажа на Карамон какво възнамерявам да говоря на погребението утре! Сигурен съм, че ще му се стори изключително интересно.

Кендерът вдигна очи към небето. Прецени местоположението на слънцето — на около половината път до хоризонта — и каза:

— Хм-хм. Явно нямам чак толкова време. А сега, ако ме извиниш, най-добре да бягам.

И наистина побягна, оставяйки втрещения Джерард да стои на моравата, стиснал в ръката си връхната му дреха.

Рицарят стоя така цели пет секунди, зачуден как ли малкият негодник е успял да се измуши от дрехата, без да изгуби нито една от кесиите, които понастоящем весело подскачаха и се тресяха, сипейки по пътя му съкровища за най-голямо удоволствие на трийсет и седемте тасълхофци. Накрая Джерард се принуди да заключи, че е станал свидетел на феномен, който може да се сравни единствено със заминаването на боговете и който никога не му е съдено да разбере, и вече се канеше да се втурне след скитащия си затворник, когато си даде сметка, че не може да изостави поста без охрана.

За щастие тъкмо в този момент се зададе отговорникът, придружен от цял отряд соламнийски рицари. Мъжете изглеждаха сериозни и носеха най-излъсканите си брони, готови да посрещнат завръщащите се Герои, понеже тъкмо това бяха разбрали, че се готвят да направят.

— Просто кендер, сър — обясни Джерард. — Някак е успял да се промъкне в гробницата. После сам се пусна навън. Избяга ми, но мисля, че знам накъде се е упътил.

Отговорникът, як мъжага, който не пропускаше възможността да се наслади на чаша пиво, почервеня. Рицарите се заоглеждаха глуповато — кендерите се бяха хванали за ръце и танцуваха в кръг около тях — след което се втренчиха обвинително в Джерард.

— Ами, аз да бягам да го хвана — измърмори рицарят и се втурна по петите на избягалия затворник.

Кендерът имаше добър аванс. Освен това тичаше бързо, навикнал на чести преследвания на живот и смърт. Джерард също не падаше по-долу, но бе изключително затруднен от тежката церемониална броня, която тракаше, дрънчеше и го промушваше на няколко деликатни места. Навярно щеше да изгуби беглеца още в самото начало, ако кендерът не спираше често, оглеждаше се изумено и настояваше за обяснение:

— Откъде се взе пък това? — попита първия път, втренчен в новопостроения гарнизон, а малко по-нататък: — Но какво правят всички тези тук? — по адрес на къщите на бежанците. И: — Кой е сложил това нещо тук? — към знака, върху който старейшините от града бяха написали, че Утеха се развива добре, че са платили всичките си данъци на дракона, следователно е напълно безопасно за всеки пътник, решил да се отбие при тях.

Очевидно последното го бе накарало да се смути най-силно. Стоеше пред знака и му хвърляше заплашителен поглед.

— Не може да остане тук — извика възмутено. — Ще препречва пътя на процесията.

— Джерард тъкмо си мислеше, че най-сетне е успял да го докопа, ала в този момент кендерът отново му се изплъзна и продължи да бяга колкото му държат краката. Рицарят се принуди да спре, за да си поеме дъх. Тичането в жегата, облечен в тежка броня, не водеше до нищо добро, освен до замайване. Вече виждаше как пред очите му се излива водопад от падащи звезди. Все пак се намираше съвсем близо до Странноприемницата и със задоволство проследи как беглецът пъргаво се изкачва по високото стълбище и хлътва през входната врата.

— Е, добре — измърмори мрачно. — Сега вече те спипах.

Той смъкна шлема си и го захвърли на земята, след което опря гръб на знака, за да нормализира дишането си. Не сваляше очи от стълбището. Така кендерът нямаше да успее да избяга. Противно на всякакви правила, Джерард започна да смъква една по една частите на бронята, които му пречеха да се движи свободно, уви ги в наметалото си и ги скри в най-тъмния ъгъл на бараката за дърва на Странноприемницата. После отиде при варела с вода в сянката на огромното валеново дърво и потопи в нея кратуната за пиене. Водата му се стори прохладна и сладка. Без да откъсва очи от входа, той отново напълни кратуната и я изля върху главата си.

Водата освежително се стичаше по врата и гърдите му. Отпи още една глътка, приглади коса, избърса лицето си и вдигна шлема от земята. Сложи го под мишница и пое по дългия път нагоре към входа. Сега вече чуваше съвсем ясно гласа на кендера. Ако се съдеше по официалния тон и неестествената дълбочина, негодникът изнасяше реч.

— „Карамон Маджере беше голям герой. Той се сражаваше срещу дракони, немъртви, гоблини и хобгоблини, великани и дракониди и стотици други, за които в момента не се сещам. Върна се назад във времето с ей това устройство — можете да го видите в ръката ми…“ — Беглецът за момент отново заговори нормално: — После показвам на тълпата устройството, Карамон, но ще ти демонстрирам по-късно, понеже сега не мога да го открия. Не се тревожи, няма да позволя на никой да го пипа. Докъде бях стигнал?

Мълчание, последвано от шумолене на хартия.

Джерард продължаваше да се катери по стълбите. Никога досега не си бе давал сметка колко много стъпала има до вратата на Странноприемницата. Краката му вече се бяха схванали от продължителното тичане и сега горяха; дъхът му излизаше със свистене. Искаше му се да беше свалил всички части на бронята. Раздразнено осъзна, че се е отпуснал далеч повече, отколкото предполагаше. От предишното атлетично тяло не бе останала и следа. Превръщаше се в госпожица. Поспря за миг на една от площадките и чу как кендерът продължи с речта:

— „Карамон Маджере се върна назад във времето. Там той спаси лейди Кризания от Бездната.“ Тя също ще присъства, Карамон, ще долети на гърба на сребърен дракон. Ще дойдат Златна Луна и Речен Вятър, и техните красиви деца, и Силваношей, кралят на Обединената нация на елфите, заедно с Гилтас, новият посланик на Обединените човешки нации, и разбира се — Лорана. Даже Даламар ще дойде, помисли си само, Карамон! Главата на Конклава да присъства на собственото ти погребение. Ще стои ей тук, точно до Палин, който е начело на Белите мантии, но предполагам, че това го знаеш, понеже ти е син и така нататък. Всъщност само предполагам къде ще стоят. Последният път, когато бях тук за твоето погребение, вече беше късно и всички си бяха тръгнали. Палин ми разказа. Разправяше, че всички много съжалявали. И че ако знаели, че ще се появя, щели да почакат. Тогава ми стана малко криво, но Палин ми обясни, че всички ме смятали за умрял, и аз наистина съм, естествено, само не и в момента. Но понеже първият път пропуснах погребението ти, трябваше да опитам отново.

Джерард простена. Не само, че му се налагаше да се разправя с кендер, но и на кендера явно му хлопаше дъската. Вероятно беше от онези, за които твърдяха, че са „опечалени“. Съчувстваше на Карамон и се надяваше старецът да не е твърде разстроен от станалото. Навярно щеше да прояви разбиране. Поради някаква причина, която напълно убягваше на рицаря, старият войн очевидно изпитваше слабост към дребните досадници.

— Както и да е, речта ми продължава така — каза кендерът. — „Карамон Маджере направи всички тези неща и още други. Той беше велик герой и велик войн, но знаете ли с кое се справяше най-добре?“ — Гласът му се смекчи. — „Беше страхотен приятел. Беше мой приятел, най-добрият приятел, който някога съм имал. Върнах се, или по-скоро напреднах, за да го кажа, понеже смятам, че е важно. Физбан също смяташе, че е важно, така че ми позволи. Струва ми се, че да бъдеш добър приятел е далеч по-важно от това да бъдеш велик войн или голям герой. Да бъдеш добър приятел е по-важно от всичко. Само си помислете. Ако всички по света бяха добри приятели, тогава нямаше да бъдем такива ужасни врагове един с друг. Някои от вас днес са врагове…“ В този момент, Карамон, поглеждам Даламар. Поглеждам го наистина сериозно, понеже е сторил разни работи, които никак не са хубави. После продължавам, казвайки: „Но сте дошли, защото бяхте приятели на този мъж така, както той беше ваш и мой приятел. Така че се надявам, когато го оставим да почива в сетния си сън, да сме станали малко по-добри отпреди и да бъдем малко по-приятелски настроени един към друг. И защо това да не е началото на един траен мир?“. Тогава се покланям и това е краят. Какво мислиш?

Джерард се показа на вратата, тъкмо когато кендерът скочи от масата, откъдето бе изнесъл речта си и изтича обратно при Карамон. Лора бършеше ъгълчето на очите си с края на престилката. Блатното джудже, помагащо в странноприемницата, цивреше безсрамно в единия ъгъл, докато редовните посетители аплодираха шумно, блъскаха чашите си в масите и викаха:

— Браво, браво!

Карамон Маджере седеше в едно от сепаретата с високи облегалки. Усмихваше се и усмивката му бе огряна от последните златисти лъчи на слънцето, които се бяха промъкнали в странноприемницата, само за да кажат лека нощ.

— Съжалявам за случилото се, сър — обади се Джерард и пристъпи към стария войн. — Не си дадох сметка, че може наистина да ви обезпокои. Сега ще го изведа.

Карамон протегна ръка и погали вързаната на опашка коса на кендера — същата тази опашка, която стърчеше право нагоре като козината на наистина стресната котка.

— Не ме безпокои. Радвам се, че отново го виждам. Онази част за приятелството беше чудесна, Тас. Направо чудесна. Благодаря ти. — Старият войн се намръщи и поклати глава. Но не разбирам и думичка от останалото, за което говориш. Всички тези работи за Обединена нация на елфите и, че Речен Вятър щял да дойде в Странноприемницата, след като е мъртъв от толкова много години. Нещо не е наред. Трябва хубаво да го обмисля. — Карамон се измъкна от сепарето и тръгна към вратата. — Смятам да се поразходя, както обикновено, Лорана.

— Вечерята ще те чака, когато се върнеш, татко — отговори тя.

Съдържателката приглади престилката си и здравата разтърси блатното джудже, за да го накара да се стегне и да се връща на работа.

— Не му мисли твърде дълго, Карамон — подвикна след него Тас. — Понеже… ами… нали се сещаш.

Чак тогава кендерът вдигна очи към Джерард, който безмилостно го бе уловил за рамото. Този път се бе погрижил между пръстите му да има не само дрехи, но и порядъчно количество плът.

— Понеже скоро ще умре — прошепна гръмогласно Тас. — Не ми се искаше да го споменавам. Щеше да излезе прекалено грубо, не мислиш ли?

— Мисля, че ще прекараш остатъка от годината в затвора, ето какво мисля — обясни му строго рицарят.

Карамон Маджере все още стоеше в началото на стълбите.

— Да, Тика, скъпа. Идвам — каза той.

После сложи ръка на сърцето си и се хвърли с главата надолу.

Кендерът се отскубна от хватката на Джерард, сетне се свлече на земята и избухна в сълзи.

Рицарят се движеше бързо, но не достатъчно, за да пресече падането на Карамон. Едрият войн се прекатури и затъркаля надолу по стълбите на своята любима Странноприемница. Лора изпищя. Клиентите се разкрещяха. Минувачите по улицата, забелязали, че Карамон е паднал, се втурнаха към хана.

Джерард пръв успя да стигне до стареца. Докато слизаше възможно най-бързо по стълбите, мислеше единствено, че ще го завари в адски мъки, понеже едва ли на човек можеше да остане здрава кост при подобно падане. Все пак изглеждаше, че Карамон не страда. Тревогите на смъртните отдавна го бяха изоставили. Сега духът му се бавеше единствено колкото да им пожелае сбогом. Лора се хвърли до него. Улови ръката му и я притисна към устните си.

— Не плачи, скъпа моя — каза тихо и с усмивка старецът. — Майка ти е тук. Тя ще се погрижи за мен. Всичко ще бъде наред.

— О, татко! — изплака Лора. — Не ме оставяй!

Очите на Карамон обходиха жителите на града, които се бяха скупчили край тях и безмълвно наблюдаваха сцената. Усмихна се и кимна едва-едва. Продължи да търси нещо сред тълпата. Намръщи се.

— Но къде е Рейстлин? — попита след секунда.

Лора вдигна стреснато поглед, но каза на пресекулки:

— Татко, брат ти е мъртъв от дълго, дълго време…

— Каза, че ще ме чака — произнесе баща й. Гласът му придобиваше твърди нотки, макар да бе отслабнал. — Трябва да е тук. Ето я Тика. Не разбирам. Нещо не е както трябва. Тас… Какво каза Тас… Различно бъдеще…

Погледът му срещна този на Джерард. Старият войн му даде знак да се приближи.

— Има нещо, което трябва да… направиш — каза му с усилие. Дъхът стържеше в гърлото му.

Рицарят коленичи до стареца. Беше далеч по-трогнат от смъртта на този човек, отколкото въобще си беше представял, че може да бъде.

— Да, сър — каза той. — Какво?

— Обещай ми — прошепна Карамон. — Закълни се в честта си… на рицар.

— Обещавам — кимна Джерард. Предполагаше, че старият войн ще го помоли да наглежда дъщерите му или да пази техните деца. Един от внуците на Карамон също бе посветен в рицарство към Ордена на соламнийците. — Всичко, което мога да сторя за вас, сър.

— Даламар ще знае… Отведи Тасълхоф при Даламар. — Внезапно старецът откри достатъчно сила, за да проговори силно и ясно. Той се вгледа съсредоточено в Джерард. — Обещаваш ли? Заклеваш ли се, че ще го направиш?

— Но, сър — заекна рицарят, — онова, за което ме молите, е невъзможно! Никой не е виждал Даламар от години. Повечето хора смятат, че отдавна е мъртъв. А колкото до този кендер и това, че нарича себе си Тасълхоф…

Карамон протегна окървавената си от падането ръка. Сграбчи неохотната десница на Джерард и я стисна силно.

— Обещавам, сър — сведе глава рицарят.

Старият войн се усмихна. После изпусна дъха си за последен път. Очите му се бяха фокусирали в смъртта и гледаха право в Джерард. Дори и сега ръката му отказваше да го пусне. Наложи се рицарят да отскубне силом пръстите му. Цялата му длан бе окървавена.

— С удоволствие ще дойда с вас, за да се срещна с Даламар, сър рицарю, но едва ли ще успея за утре — обади се кендерът, като подсмърчаше и бършеше с ръкав обляното си в сълзи лице. — Трябва да кажа няколко думи на погребението на Карамон.


4
Странно събуждане

Ръката на Силван гореше от болка. Едва ли би изтърпял още дълго невероятното страдание, а и никой нямаше да му се притече на помощ. Опита се да повика Самар и майка си, ала виковете му оставаха без отговор. Беше разгневен, дълбоко разгневен и наранен, че нямаше да дойдат, че не му обръщаха внимание. После изведнъж си даде сметка, че причината, поради която не идват, е защото на свой ред и те му бяха ядосани. Беше се провалил. Не бе успял да оправдае надеждите им и сега вече никога нямаше да дойдат за него.

Силван се събуди с вик на уста. Отвори очи и видя над себе си плътен сив балдахин. Зрението му бе леко замъглено, така че за миг погрешно взе сивотата над себе си за тавана на надгробната могила. Ръката продължаваше да го боли и споменът за огъня все още беше жив. Задъхано се помести, за да потуши пламъците. Болката тутакси го шибна през ръката и се заби право в главата му. Не видя никакви пламъци и разбра, че огънят е бил просто сън. Но болката в лявата му ръка не беше сън. Болката беше истинска. Изучи ръката си доколкото успя, въпреки че всяко помръдване на главата му струваше болезнено стенание.

Нямаше съмнение. Беше счупена точно над китката. Плътта около мястото се бе подула и ръката му приличаше на лапа на чудовище. Кожата бе придобила странен пурпурнозеленикав оттенък. Отново се отпусна и объркано плъзна поглед край себе си, учуден, че майка му все още не идва, за да успокои ужасната агония…

— Майко! — младежът се изправи тъй рязко, че болката не закъсня да се увие около стомаха му и го накара да избълва съдържанието си.

Нямаше никаква представа как се е озовал тук, нито къде се намира. Знаеше къде трябва да бъде и че е изпратен да доведе помощ за обсадените елфи. Огледа се още веднъж, като опитваше да разбере колко време е минало. Слънцето блестеше в небето. Даде си сметка, че е сбъркал балдахина от сиви листа с тавана на надгробна могила. Листата бяха мъртвешки сиви и висяха отпуснато от мъртвите си клони. Смъртта не ги бе споходила постепенно заедно с края на лятото, потапяйки ги в жълти и червени огньове преди дългия зимен сън. Вместо това животът сякаш беше изсмукан от тях, от клоните им, от дънерите и корените на дърветата, изоставяйки ги съсухрени и мумифицирани, все така прикрепени на мястото си, подобно на черупки, на изпразнена от смисъл подигравка към самия живот.

Никога дотогава Силван не бе виждал подобна болест по дърветата и душата му мигом се сви от ужас пред невероятната гледка. Все пак сега нямаше време да се занимава с това. Трябваше да доведе мисията си до успешен край.

Небето имаше странен перлен оттенък, примесен с неестествено трептене, което младежът отдаде на отминалата буря. „Едва ли е минало много време — опита да се успокои. — Не съм ги провалил напълно. Все още мога да повикам помощ.“

Налагаше се да сложи шина на счупеното място, така че се зае да потърси из шубраците някакъв подходящ за целта клон. Когато най-сетне му се стори, че е открил онова, което търси, той посегна… а клонът просто се разпадна между пръстите му и се превърна в съвсем фина прах. Младежът стреснато се вгледа в ръката си. Пепелта беше мокра и някак мазна на допир. Избърса отвратен длан в подгизналата си риза.

Навсякъде край него се виждаха посивели дървета. Посивели и умиращи или сиви и мъртви. Тревата беше сива, бурените бяха сиви. И всичко изгледаше така, сякаш е било изсмукано и изсушено.

Вече беше виждал нещо подобно някъде или бе чувал да се говори… Не можеше да си спомни, а и нямаше време за чудене. Забързано продължи търсенето, додето най-после откри каквото му трябваше — клон, който бе покрит с прах, но изглеждаше незасегнат от странната болест. Постави клона по протежение на ръката си и едва не припадна от ужасната болка, но скърцайки със зъби успя да запази съзнание. Раздра задната част на ризата си, за да го прикрепи с нея на място. Краищата на пречупената кост скърцаха един в друг. Болката и отвратителният звук едва не го запратиха отново в несвяст. Отпусна се прегърбено и с наведена глава, като се бореше с повдигането и внезапната топлина, която го бе обляла.

Най-сетне избухването на червеникави звезди се оттегли и погледът му отново се проясни. Болката намаля донякъде. Силван притисна ранената си лява ръка към тялото и се изправи с олюляване. Вятърът бе стихнал. Вече не можеше да прецени в коя посока трябва да тръгне. Едва ли би могъл да се ръководи и по слънцето, не и при този ужасен перлен цвят на небето. Ако все пак рискува предположението, че по-ярката част от облаците бяха на изток, трябваше просто да им обърне гръб и да поеме в правилната посока.

За съжаление не си спомняше как или защо е паднал. Заговори си сам, колкото да чуе успокоителния звук на гласа си:

— Последното, което помня, е, че пътят за Сителност беше точно пред мен — каза високо. Говореше на езика на Силванести, езикът на своето детство, който майка му тъй силно обичаше. — Някой или се е изкатерил, или е паднал в тази клисура — произнесе, като хвърли замислен поглед към зигзагообразната следа, оставена по склона. По устните му заигра печална усмивка. — Мога само да предположа, че този някой съм бил аз. Навярно съм стъпил накриво в мрака и съм се търколил надолу по ската. Което значи — добави поободрено, — че пътят минава някъде там горе вдясно. Надали ще ми се наложи да вървя дълго.

Започна да се катери по стръмния склон на клисурата, ала последното се оказа далеч по-трудно, отколкото му се бе сторило в началото. Сивата пепел беше образувала хлъзгава като гъша мас кал. На два пъти се олюля и полетя обратно надолу, блъскайки немилостиво ранената си ръка, като едва не загуби съзнание.

— Така няма да стане — измърмори.

Реши да тръгне по дъното на клисурата, без да изпуска от очи края й, с надеждата да се натъкне на оголени скали, които да използва като стълби, за да преодолее хлъзгавия склон.

Препъваше се по неравната земя в мъгла от агония и страх. Всяка стъпка запращаше в ръката му пробождаща болка. Все пак не можеше да си позволи да спира и продължаваше да гази из лепкавата кал и мъртвите растения, в търсене на изход от тази сива долина на смъртта, която започваше да ненавижда от душа и сърце така, както затворникът мрази килията си.

Изгаряше от жажда. Усещаше вкуса на пепел в устата си и с копнеж си представяше как отпива глътка чиста вода, която да отмие неприятното усещане. На едно място се натъкна на локва, ала водата в нея също бе покрита със съвсем тънък слой пепел и не можа да се насили да отпие, така че просто продължи напред със залитане.

— Трябва да се добера до пътя — произнасяше отново и отново в едно с ритъма на собствените си стъпки. — Не бива да спирам — казваше си сънливо, — понеже ако умра тук, ще се превърна в посивяла мумия и никой никога няма да ме открие.

Клисурата свършваше изведнъж в бъркотия от струпан камънак и изпопадали дървета. Силван се стегна, пое дълбоко въздух и избърса ледената пот от челото си. Почина си за момент и започна да се катери, като непрекъснато се пързаляше по хлъзгавите скали, поради което неведнъж му се наложи да подхваща изкачването отначало. Независимо от всичко обаче все така упорстваше, решен да се измъкне от клисурата, дори това да е последното дело на живота му. Вече беше съвсем близо до върха и мястото, откъдето предполагаше, че пътят трябва да се вижда ясно.

Надзърна през дънерите на посивелите дървета, сигурен, че пътят е там, но не успява да го види заради странното потрепване на въздуха — потрепване, което караше дърветата да играят размазано пред очите му.

Продължи да се изкачва.

— Мираж — каза високо. — Като да видиш вода по средата на пътя в горещ ден. Ще изчезне веднага щом го наближа.

Най-после се добра до върха и отново погледна през дърветата, опитвайки да открие пътя, който със сигурност лежеше някъде отвъд тях. За да не спира, постепенно бе превърнал представата за него в най-важното нещо на света — по-важно от всяка болка — и сега вече не съществуваше нищо друго освен пътя и необходимостта да се добере до него.

— Трябва да се добера… — мърмореше като в транс. — Пътят е краят на болката, пътят ще ме спаси, мен и хората ми. Веднъж щом стигна до него, със сигурност ще се натъкна на някой отряд съгледвачи от армията на майка ми. Ще им предам мисията си. После ще се простра на пътя, болката ще свърши и сивата пепел ще ме покрие…

Подхлъзна се и едва не падна. Страхът мигом го изтръгна от унеса. Младежът разтреперано се изправи и се ощипа, за да накара съзнанието си отново да изплува от приятното място, в което отчаяно се опитваше да намери покой. Беше само на няколко стъпки от пътя. С благодарност установи, че тук дърветата отново са зелени и са засегнати съвсем леко от странната сива болест. Листата им все още имаха цвят, макар да изглеждаха оклюмали. Дървесната кора също имаше необичайна окраска и на места се ронеше.

Погледът му започна да блуждае. Виждаше пътя, но неясно. Всичко пред очите му потрепваше, додето най-сетне не почувства как му се завива свят. Зачуди се смутено дали пък това не се дължи на падането.

— Може би ослепявам — изрече сам на себе си.

Стреснато обърна глава и погледна зад гърба си. Зрението му се проясни. Сивите дървета се възправяха право нагоре и вече не трепереха. Облекчено погледна пътя. Изкривяването на образа се повтори.

— Странно — промърмори. — На какво ли се дължи?

Неволно бе забавил крачка. Изучи потрепването от по-близо. Имаше необикновеното усещане, че изкривяването е причинено от мрежа, опъната от някакъв чудовищен паяк. Нямаше никакво желание да се приближава повече. Имаше обезпокоителното усещане, че паяжината ще го улови и вече няма да го пусне, след което ще изсмуче живота от него така, както го бе изсмукала от всички тези дървета край него. Ала въпреки това, отвъд нея лежеше пътят — негова цел и единствена надежда.

Направи крачка напред, но внезапно бе принуден да спре. Не можеше да продължи. Пътят бе там, само на няколко стъпки от него. Заскърца със зъби и упорито продължи, като несъзнателно се сви от предстоящото усещане за полепнала по лицето му паяжина…

И не успя. Не почувства нищо. Не съществуваше ничие физическо присъствие, което да го възпира и все пак не можеше да продължи напред. Можеше да се движи странично, можеше да отстъпи, но нямаше начин да пристъпи напред.

— Невидима бариера. Сива пепел. Умрели или умиращи дървета — измърмори.

Посегна сред гаденето и болката, и страха, и отчаянието, и най-после се добра до отговора:

— Щитът. Това е щитът! — повтори слисано.

Магическият щит, който елфите от Силванести бяха разпънали над родните си земи. Никога досега не го бе виждал, но достатъчно често беше чувал описанието му от майка си. Спомняше си съвсем ясно разказите на хора, които бяха виждали странното потрепване, изкривяването, причинено от присъствието му.

— Не може да бъде — изкрещя от безсилие Силван. — Щитът не може да е тук. Намира се на юг! Приближавах пътя, който отива на запад. Щитът беше на юг от мен. Той потърси слънцето с очи, ала облаците бяха станали още по-гъсти и вече не можеше да го открие.

Отговорът дойде, а с него го връхлетя и горчивото отчаяние.

— Объркал съм се — каза той. — Вървях толкова дълго… но съм объркал посоката!

Сълзите жегнаха клепачите му. Мисълта, че трябва да се обърне, да слезе по склона, да мине по целия път през клисурата, да преповтори всяка стъпка, коствала му такива нечовешки усилия, беше непоносима. Той се отпусна на земята и се остави да потъне в отчаянието.

— Алхана! Майко — прошепна в агония, — прости ми! Предадох доверието ти! Но какво друго съм правил през живота си, освен да предавам доверието ти…

— Кой си ти и защо произнасяш забраненото име? — обади се нечий глас. — Кой си ти и защо изговаряш името Алхана?

Силван скочи на крака. Избърса очите си с кална ръка и се озърна, за да открие онзи, който го бе заговорил. В началото съзря единствено искрящо зелено, изпълнено с живот петно и си помисли, че е открил част от гората, която е останала незасегната от странната сива болест. Ала ето, че петното се раздвижи и се превърна в лице, очи, уста и ръце. Превърна се в елф.

Очите на елфа бяха сиви като гората край тях, но в действителност просто отразяваха смъртта, която виждаха, отразяваха мъката от непрежалимата загуба.

— Кой съм и защо произнасям името на майка си? — попита нетърпеливо Силван. — Нейният син, разбира се. — Залитна крачка напред и протегна ръка. — Но битката… Кажи ми как завърши битката! Как се справихме?

Елфът се отдръпна надалеч от търсещите му пръсти.

— Каква битка? — попита той.

Младежът просто се втренчи в него. В същия момент мярна раздвижване встрани от непознатия елф. От гората изникнаха още трима като него. Едва ли въобще щеше да ги забележи, ако не се бяха размърдали. Силван се запита колко ли дълго са стояли там. Не успяваше да разпознае лицата им, но това едва ли беше за чудене. Рядко се смесваше с долните чинове от войските на майка си. А и никога не го бяха окуражавали в това отношение, понеже един ден щеше да бъде техен крал и владетел.

— Битката! — повтори още по-нетърпеливо Силван. — През нощта ни нападнаха великани! Разбира се, трябва да…

Внезапно всичко му се изясни. Тези елфи не бяха облечени за война. Носеха пътнически дрехи. Разбира се, че не знаеха нищо за никаква битка.

— Сигурно сте част от най-далечните ни патрули. Връщате се тъкмо навреме. — Младежът замълча и се концентрира в опит да пробие през мъглата от болка и отчаяние в мислите си. — Нападнаха ни снощи, по време на бурята. Армия от великани. Аз… — Отново замълча и прехапа устни в нежеланието да признае провала си. — Бях изпратен да доведа помощ. Стоманеният легион има крепост близо до Сителност. Надолу по пътя — посочи отслабнало. — Навярно съм паднал. Поел съм по грешен път и сега трябва да се върна обратно, а вече нямам сили. Едва ли ще успея, но вие бихте могли. Отнесете това съобщение на военачалника на легиона. Кажете му, че Алхана Звезден Бриз е била нападната…

Младежът замълча. Един от елфите бе възкликнал едва доловимо. Водачът им, онзи, който пръв го бе заговорил, вдигна ръка, за да го накара да запази спокойствие.

Силван ставаше все по-раздразнителен. Разбираше, че изглежда просто ужасно в очите им, подобно на ранена птица, притиснала криле към тялото си. Но беше отчаян. Навярно вече преваляше средата на утринта. Нямаше да успее да продължи. Беше на път да рухне окончателно. Изпъна се и приглади наметалото, което съответстваше на сана и личното му достойнство. Произнесе с нетърпящ възражение тон:

— Вие служите на моята майка, Алхана Звезден Бриз. Сега нея я няма, но синът й Силваношей, вашият принц, стои пред вас от плът и кръв. От нейно и от мое име ви заповядвам да отнесете съобщението на Стоманения легион. Кажете им, че имаме нужда от тяхната помощ. Побързайте! Започвам да губя търпение!

Освен това бързо губеше съзнание, но не искаше да се издаде пред войниците — не желаеше да им покаже слабостта си. Краката вече не го удържаха. Той се олюля, но преди да падне се улови за дънера на едно дърво. Елфите не бяха помръднали. Наблюдаваха го предпазливо и някак изумени, разширили бадемовите си очи. Погледите им се местеха от пътя, който лежеше отвъд щита, към него и обратно.

— Какво сте ме зяпнали? — извика Силван. — Изпълнявайте! Аз съм вашият принц! — Внезапно му хрумна нещо. — Не се страхувайте за мен. Ще се справя някак. — Махна с ръка. — Просто тръгвайте! Тръгвайте! Спасете ги!

Водачът на елфите се приближи, вперил сивите си очи в него, сякаш се опитваше да го прецени.

— Какво искаш да кажеш? Как така си поел по грешен път?

— Защо губите време в задаване на глупави въпроси? — отвърна разгневено Силван. — Ще докладвам за случая на Самар! Ще се погрижа всички до един да бъдете понижени! — Той се втренчи унищожително в елфа, който не откъсваше поглед от него. — Щитът се простира на юг от пътя. Бях тръгнал за Сителност. Сигурно, когато съм паднал, съм се обърнал в противоположната посока! Защото щитът… пътят…

Озърна се към клисурата. Опита отново да си припомни какво се е случило, ала от болката в главата се чувстваше оглупял.

— Невъзможно — прошепна.

В каквато и посока да се бе насочил, все някога щеше да се добере до пътя. Защото пътят се простираше извън щита.

И си оставаше там. Той се намираше във вътрешността му.

— Къде съм? — попита объркано.

— Намираш се в Силванести — отговори елфът.

Силван затвори очи. Всичко беше загубено. Провалът му беше пълен. Той се отпусна на колене, след което просто се строполи по лице в сивата пепел. Чуваше нечии гласове, но всичко вече му се губеше като в кладенец.

— Мислиш ли, че наистина е той?

— Да.

— Откъде си толкова сигурен, Ролан? Може да е някаква измама!

— Видяхте го. Чухте какво каза. Усетихте мъката и отчаянието в гласа му. Ръката му е счупена. Погледнете синините по лицето му, разкъсаните му дрехи. Намерихме и следите по склона, откъдето е паднал. Подслушахме го да си говори сам, когато все още не знаеше, че сме наблизо. Видяхте как се опита да се добере до пътя. Как изобщо можете да се съмнявате?

Тишина, а после пронизителен шепот:

— Но как е минал през щита?

— Някой бог ни го е изпратил — отговори водачът на елфите и младежът усети как нечии пръсти внимателно докосват бузата му.

— Какъв бог? — попита скептично другият. — Няма богове.



Когато Силван се събуди, откри че зрението му се е прояснило и отново може да разсъждава трезво. Наистина тъпата болка в главата правеше мисленето по-трудно от обичайното и в началото реши просто да остане неподвижен, за да позволи на мозъка си да прецени ситуацията. После си спомни пътя…

Изправи се с усилие.

Една твърда ръка легна на гърдите му и за момент го накара да застане неподвижно.

— Не се въртете. Наместих ръката ви и я наложих с лапа, за да ускорим заздравяването. Опитайте се да й дадете малко почивка.

Силван се огледа. В началото си бе помислил, че всичко е просто един сън. Че се е събудил и отново се намира в надгробната могила. Но не беше сънувал. Дънерите на дърветата бяха точно такива, каквито си ги спомняше — грозно сиви, заболели, умиращи. Постелята от листа, върху която го бяха положили, беше като предсмъртен одър от загниваща растителност. Младите дървета, растения и цветя в гората слабееха и вехнеха.

Силваношей прие съвета на елфа и се отпусна назад, по-скоро за да си даде време да прецени ситуацията и собственото си объркване, отколкото защото имаше нужда.

— Как се чувствате? — попита почтително елфът.

— Главата ме боли съвсем малко — отговори младежът. — Но болката в ръката ми е изчезнала.

— Добре — кимна елфът. — Можете да се изправите. Но бавно, иначе ще припаднете отново.

Силната ръка му помогна да седне. Почувства как го връхлита замайване и желание да повърне, ала затвори очи и изчака неприятното усещане да отмине.

Елфът поднесе една дървена паница към устните му.

— Какво е това? — попита Силван, като надникна с подозрение към кафеникавото съдържание на паницата.

— Отвара от билки — отвърна болногледачът му. — Навярно сте преживели леко сътресение. Отварата ще облекчи болката в главата и ще ви помогне да се възстановите. Хайде, изпийте я. Защо се противите?

— Учили са ме никога да не пия или ям онова, което ми предлагат, освен ако преди това не съм видял, че някой опитва от него — каза Силваношей.

Мъжът повдигна удивено вежди.

— Дори и ако ви го предлага друг елф?

— Особено тогава — отвърна мрачно младежът.

— А — каза елфът. Чертите му се смекчиха в тиха печал. — Да, разбирам.

Силван направи опит да се изправи на крака, ала замайването отново го връхлетя. Междувременно елфът допря купата до устните си и сам отпи няколко големи глътки. После учтиво изтри ръба й и пак я предложи на принца.

— Но вземете предвид следното, младежо. Ако наистина исках да ви погубя, щях да ви прережа гърлото още докато бяхте в безсъзнание. Или просто щях да ви оставя там, където ви намерихме — кимна към сивите съсухрени дървета. — Така смъртта ви щеше да е бавна и болезнена, но пак би ви намерила, както намери твърде много от нас.

Силваношей премисли казаното, или поне се опита да го обмисли през болката в туптящата си глава. В думите на елфа имаше смисъл. Той пое паницата с несигурни ръце и отпи. Течността беше горчива. Имаше вкус и мирис на дървесна кора. Отварата плъзна из тялото му и го затопли. Болката в главата намаля, а замайването постепенно отмина.

Младежът най-после си даде сметка, че наистина е постъпил глупаво като е помислил този човек за член на армията на майка си. Елфът носеше странно наметало, направено от кожа и все пак подобно на килим от листа, на слънчева светлина, на трева и на храсти. Ако елфът не се движеше, вероятно просто би се стопил в гората, дотолкова съвършена бе изработката на дрехата. Тук, сред смъртта, той се възправяше като зелен спомен за предишната гора, сякаш отправяше предизвикателство към болката и страданието.

— Колко дълго бях в безсъзнание? — попита Силван.

— Няколко часа. Все още е Средиден, ако това ще ви помогне да се ориентирате.

Младежът се огледа.

— Къде са останалите? — Внезапно му бе хрумнало, че елфите вероятно се крият от някого.

— Там, където трябва — отговори мъжът.

— Благодаря ви, че ми помогнахте. Вероятно имате работа на някое друго място, както и аз. — Силван се изправи. — Трябва да вървя. Сигурно вече е прекалено късно… — Замълча, за да преглътне горчивината в устата си. — Но все още не съм изпълнил мисията си. Ако само ми покажете мястото, откъдето отново да прекося щита…

Елфът го изгледа със съвсем същата напрегнатост.

— Щитът не може да бъде преодолян.

— Трябва да може! — настоя гневно Силван. — Аз го направих, нали? — Той се взря към дърветата в близост до пътя. Странното потрепване все още бе там. — Ще се върна обратно там, където минах за пръв път. Сигурен съм, че отново ще се получи.

Закрачи мрачно по обратния път. Мъжът го последва, без да отрони и дума.

Дали майка му и армията й бяха издържали срещу великаните толкова дълго? Младежът беше виждал войните на кралицата да извършват не един и два подвига. Налагаше му се да повярва, че отговорът е „да“. Налагаше се да убеди сам себе си, че все още разполагат с достатъчно време.

Скоро откри мястото, където тялото му се бе търколило по склона към клисурата. Първият път, когато бе направил опит да се изкачи догоре, пепелта беше твърде хлъзгава, но сега започваше да изсъхва. Пътят нагоре беше по-лесен. Заизкачва се, като внимаваше да не размести ръката си. Елфът остана на дъното на клисурата и загледа мълчаливо след него.

Силван достигна щита. Както и по-рано, нямаше никакво желание да го докосва. И все пак, точно тук, тъкмо на това място той бе преминал, съзнателно или несъзнателно. Виждаше съвсем ясно дирята, която петите му бяха оставили в калта. Виждаше падналото през пътеката дърво. Далечният спомен, че се е опитвал да го заобиколи, започваше да се завръща.

Самият щит беше невидим, с изключение на едва загатнатото потрепване, когато слънчевите лъчи преминеха през него под точно определен ъгъл. Нямаше никакъв друг начин да разбереш, че съществува, освен по странното нагъване, което изкривяваше образите на дърветата и растителността от другата страна. Напомняше му на начина, по който горещите вълни набраздяваха картината над нагрято поле, карайки всичко да изглежда така, сякаш се отразява във водна повърхност.

Силван стисна зъби и тръгна право срещу щита.

Бариерата не искаше да го пропусне. По-лошо — всеки път, щом опиташе да направи крачка напред, изпитваше непреодолимо чувство за гадене, имаше чувството, че щитът залепя устни към тялото му и се старае да изсмуче цялата му жизнена енергия.

Той се отдръпна разтреперан. Не възнамеряваше да опитва повече. Втренчи се в щита с безсилна ярост. Майка му с месеци бе опитвала да го преодолее, но така и не бе успяла. Срещу него бяха хвърляни армии, само че им се бе наложило да се върнат обратно. Самата Алхана, с риск за собствения си живот, се бе хвърлила срещу него, яздейки грифон — отново безуспешно. Какво можеше да стори той без ничия помощ?

— И все пак — не се предаваше Силван, — се оказах от вътрешната му страна! Щитът ме пропусна. А сега ще ми позволи да изляза! Трябва да има начин. Онзи елф. Сигурно той е отговорен. Той и неговите съучастници са ме пленили, вкарали са ме в този затвор!

Младежът рязко се обърна и видя, че мъжът продължава да стои на дъното на клисурата. Спусна се забързано по склона, като през целия път надолу се пързаляше по измокрената от дъжда трева. Слънцето залязваше. Средиден може и да бе най-дългият в годината, но все някога трябваше да отстъпи пред нощта. Най-сетне стигна долу.

— Вие сте ме вкарали тук! — произнесе високо, толкова разгневен, че му се наложи да си поеме дълбоко дъх, за да успее да изговори думите. — И пак вие ще ме пуснете. Трябва да ме пуснете!

— Това беше най-смелата постъпка, която някога съм виждал. — Мъжът мрачно огледа щита. — Самият аз не смея да се доближа толкова, а не съм страхливец. Смела и все пак — безнадеждна. Не можете да преминете. Никой не може.

— Лъжеш! — обвини го яростно младежът. — Завлекли сте ме тук против волята ми. Незабавно ме пуснете да изляза!

Без да е съвсем наясно какво прави, той посегна към шията на елфа, за да го стисне за гърлото, да го принуди да му се подчини, да го сплаши, за да го накара да му се подчини.

Мъжът пресрещна китката му, изви я с вещина и преди да е разбрал какво се случва с него, Силван откри, че е застанал на колене. Елфът го освободи на секундата.

— Все още си млад и си изпаднал в беда. Не ме познаваш. Мога да проявя снизхождение. Името ми е Ролан. Член съм на кирата. Аз и спътниците ми те открихме да лежиш на дъното на клисурата. Това е истината. Ако си чувал за кирата, знаеш, че говорим само истината. И нямам представа как си преминал през щита.

Силван беше чувал родителите си да говорят за така наречения кират, организирана група от елфи, които патрулирали по границите на Силванести. Едно от задълженията на кирата беше да не позволява на чужденците да навлизат в родните им земи.

Младежът въздъхна и скри лице в шепи.

— Провалих се! Провалих тях! И сега те ще умрат!

Ролан се приближи и сложи ръка на рамото му.

— Вече ни каза името си, когато те намерихме за пръв път, но сега ще те помоля да се представиш отново. Няма причина да се страхуваш или да пазиш самоличността си в тайна, освен, разбира се — добави внимателно, — ако не носиш име, от което се срамуваш.

Силван вдигна очи като попарен.

— Нося името си гордо и достойно. И ако то стане причина да изгубя живота си, така да бъде. — Той заекна. Гласът му потрепери. — Бездруго хората ми сигурно вече са мъртви. Или умират точно в този момент. Защо пък аз да бъда пощаден?

Той премигна, за да накара сълзите да се скрият и погледна мъжа.

— Аз съм син на елфи, които вие наричате „мрачни“, но които в действителност са единствените, виждащи ясно в мрака край нас. Аз съм син на Алхана Звезден Бриз и Портиос от Квалинести. Името ми е Силваношей.

Очакваше присмех. И естествено — недоверие.

— И защо смяташ, че това име ще ти донесе смърт, Силваношей от Дома на Калдарон? — попита спокойно Ролан.

— Понеже родителите ми са мрачни елфи. Понеже наемните убийци на елфите неведнъж са се опитвали да сложат край на живота им — отвърна младежът.

— И все пак Алхана Звезден Бриз и нейните войни многократно са опитвали да пробият щита и да навлязат в земите, в които я наричат престъпница. Самият аз съм я виждал по време на обиколките ни в близост до бариерата.

— Мислех, че ти е забранено да произнасяш името й — попита сърдито Силван.

— Твърде много неща са ни забранени в Силванести — кимна Ролан. — И както изглежда, списъкът се увеличава всекидневно. Отговори ми. Защо Алхана Звезден Бриз прави опити да се върне в страната, която не я иска?

— Това е нейният дом — каза принцът. — Къде другаде да отиде?

— И къде другаде би могъл да отиде нейният син? — допълни тихо Ролан.

— Значи ми вярваш?

— Познавах майка ви и баща ви, Ваше височество — отговори мъжът. — Преди войната бях градинар в двора на злощастния крал Лорак. Познавах майка ви, когато беше дете. И се борих срещу съня заедно с баща ви Портиос. Приличате му, но има нещо и от нея, което веднага се набива на очи. Само обезверените не биха го признали. Чудото се случи. Вие се завърнахте. Никак не ме учудва, че щитът се е отдръпнал, за да ви пропусне.

— Но все пак не пожела да ме пусне да изляза — напомни му сухо Силван.

— Може би защото сте там, където трябва да бъдете, Ваше височество. Народът ви има нужда от вас.

— Ако е така, защо тогава не вдигнете щита окончателно и не позволите на майка ми да се върне в кралството си? — настоя принцът. — Защо я държите настрана? Защо държите собствения си народ извън него? Елфите, които се бият за нея, са в опасност. Ако я бяхте допуснали, сега майка ми нямаше да се сражава с великани и нямаше да е попаднала в капан…

Лицето на Ролан се беше смрачило.

— Повярвайте ми, Ваше височество. Ако ние от кирата можехме да свалим този прокълнат щит, щяхме да сме го сторили отдавна. Бариерата хвърля плащеница от страх и отчаяние над всеки, който я приближи прекалено много. И убива всичко, що я докосне. Вижте! Вижте тук, Ваше височество.

Ролан посочи трупа на една катерица на земята. Мъртвото тяло на малкото й също лежеше недалеч от нея. Посочи му и златните птици, заровени в пепелта. Никой вече нямаше да чуе песните им.

— Ето как умира народът ни — произнесе натъжено.

— Какво говориш? — попита изумено Силван. — Как умира?

— Мнозина, млади и стари, прихващат болестта, за която няма лек. Кожата им посивява, като кората на тези дървета, крайниците им се съсухрят, очите им губят блясъка си. Отначало започват да се уморяват при тичане, сетне не могат да ходят, а накрая не успяват дори да се изправят. Изтляват бавно, додето смъртта не ги отведе.

— Но защо тогава не свалите щита? — настоя младежът.

— Неведнъж сме опитвали да убедим хората да се обединят срещу генерал Конал и Водачите на Дома, които са отговорни за издигането му. Но повечето отказват дори да ни изслушат. Казват, че болестта е чума, дошла при нас от външния свят. Така щитът е единственото, което стои между тях и злините отвън. Смятат, че ако го премахнем, всички ще умрем.

— И може би не са далеч от истината — отрони Силван, като хвърли един поглед към бариерата и се замисли за великаните, които ги бяха нападнали през изминалата нощ. — Няма никаква чума, която поразява елфи, поне не и такава, за каквато да съм чувал. Но съществуват други врагове. Светът е изпълнен с опасности. Тук вътре поне не се грижите за тях.

— Баща ви твърдеше, че ние, елфите, трябва да се присъединим към света, да станем част от него — отвърна с мрачна усмивка Ролан. — Че в противен случай ще изсъхнем и ще отмрем, като клонката, отсечена от дървото или…

— … като роза, откъсната от храста — довърши Силван и също се усмихна от напиращите спомени. — Отдавна не сме чували нищо за баща ми — добави, загледан към сивата пепел, докато несъзнателно я разравяше с върха на ботуша си. — За последно знаех, че продължава борбата срещу Берил в Квалинести, земята, която драконесата държи в подчинение. Някои смятаха, че е мъртъв. Майка ми също, макар да отказваше да го признае на глас.

— Ако е мъртъв, значи е изгубил живота си, борейки се за кауза, в която е вярвал — каза Ролан. — Смъртта му не е безсмислена. Въпреки че сега може и да изглежда така, саможертвата му ще помогне злото да бъде унищожено и светлината отново да огрее този мрачен свят. Умрял е от любов към живота! Храбро и предизвикателно. Когато народът ни умира — продължи елфът, а в гласа му се долавяше все по-голяма горчивина, — човек го забелязва трудно. Птичето перо пърха по вятъра и се отпуска безжизнено. — Той погледна Силван. — Все още сте изпълнен с живот. Чувствам как младостта се излъчва от вас така, както някога чувствах лъчите на слънцето. Колко много се различаваме! Виждате го, нали? Факт е, че и аз съм започнал да изсъхвам. Всички ние умираме съвсем бавно. Погледнете ме, Ваше височество. Забелязва се съвсем лесно.

Силван не знаеше какво да отговори. Наистина мъжът изглеждаше малко по-блед от обичайното, кожата му имаше съвсем лек сивкав оттенък, но досега просто го беше отдавал на възрастта му или може би на това, че се намираха на това прокълнато място. Припомни си, че и останалите елфи от отряда носеха съвсем същия отпечатък в изпитите си очи.

— Хората веднага ще забележат контраста във вас и бързо ще разберат какво са изгубили — настоя Ролан. — Това е причината, поради която сте били изпратени при нас. За да им покажете, че навън няма никаква чума. Единствената чума е тук, вътре — той постави ръка на сърцето си. — Вътре в нас! Трябва да ги убедите, че ако се отървем от щита, ще възвърнем себе си и своите земи към живот.

„Макар моят живот да е свършен“ — каза си Силван. Болката се върна. Главата му се пръскаше. Ръката му пулсираше. Ролан го изгледа загрижено.

— Не изглеждате добре, Ваше височество. Трябва да напуснем това място. Твърде дълго се задържахме в близост до щита. Елате с нас, преди болестта да е поразила и вас.

Силваношей поклати глава.

— Благодаря ти, Ролан, но не мога да се отдалеча оттук. Щитът може да се отвори и да ме пропусне още веднъж.

— Ако останете тук, със сигурност ще умрете, Ваше височество — произнесе сериозно елфът. — Майка ви едва ли би го одобрила. Сигурен съм, че щеше да ви насърчи да отидете в Силваност и да предявите правата си над трона.

Един ден ти ще седнеш на трона на Обединената нация на елфите. На този ден неправдите на миналото ще бъдат изправени. Ще прочистиш душите ни от всички грехове на елфите. Грехът на гордостта, на предубежденията и омразата. Тези грехове донесоха нашето падение. А ти ще бъдеш нашето изкупление.

Думите на майка му. Спомняше си първия път, когато ги бе чул от нея. Трябва да е бил на пет или шест години. Лагеруваха в пустошта недалеч от Квалинести. Беше нощ. Той спеше. Внезапно нечий вик разкъса съня му и го накара да се събуди. Огънят бе почти изгаснал, ала светлината бе повече от достатъчна, за да осъзнае, че баща му се бори с нещо, което приличаше на сянка. Още сенки се тълпяха край тях. Не бе успял да види нищо друго, тъй като майка му се хвърли отгоре му с цялото си тяло, притискайки го към земята. Не можеше да вижда, не можеше да диша, нито да изкрещи. Нейният страх, нейните топлина и тежест почти го бяха задушили.

А после всичко беше приключило. Тъмната, топла тежест на Алхана се вдигна. Майка му го взе на ръце и го залюля, като проливаше сълзи, целуваше го и го молеше да й прости, ако го е наранила. На бедрото й имаше кървава бразда. На рамото на баща му се виждаше дълбока рана от нож — съвсем близо до сърцето. Недалеч от огъня лежаха телата на трима елфи, облечени в черно. Години след това Силваношей продължаваше да се буди нощем със стряскащата мисъл, че един от тези елфи е бил изпратен, за да го убие.

Изоставиха телата на убийците на вълците. Никой не желаеше да се наеме с погребението им. Алхана го бе приспала и тогава за пръв бе чул тези думи от нея. По-късно щеше да ги чува отново и отново.

Може би сега тя бе мъртва. И все пак, общата им мечта живееше, живееше в него. Той обърна гръб на щита. — Ще дойда с вас — кимна на Ролан от кирата.


5
Свещеният огън

В старите дни, преди Войната на Копието, пътят, водещ от Нерака към пристанищния град Санкшън, се поддържаше добре, тъй като единствен той минаваше през планините, известни под името Господарите на Смъртта. Пътят, наричан още Пътят на Стотната миля, понеже беше дълъг точно сто мили — плюс-минус фърлонг или два1 — беше настлан с чакъл. Хиляди крака бяха минали по този чакъл през изминалите години. Обутите в ботуши крака на човеците, косматите крака на гоблините, ноктестите лапи на драконидите. Толкова много, че чакълът се беше набил в земята и повече не можеше да помръдне.

В разгара на Войната на Копието Пътят на Стотната миля бе задръстен от хора, добитък и каруци с провизии. Всеки, който искаше да се придвижва по-бързо, трябваше да се издигне в небето на гърба на лекокрилите сини дракони или да използва услугите на летящите цитадели. Онзи обаче, който се принуждаваше да използва пътя, със сигурност рискуваше забавяне с дни поради стотиците пехотинци, които упорито пъплеха по ужасния маршрут, независимо дали упътени към Нерака или бягащи оттам. Пътят се спускаше стръмно от високопланинската долина чак до равнището на морето и изминаването му често се оказваше опасно начинание.

Каруците, натоварени със злато, сребро, стомана, сандъци с крадени скъпоценности и плячка, ограбена от покорени народи, се теглеха от мамути — единствените достатъчно силни създания, които можеха да се справят със стръмния наклон. От време на време се случваше някоя от каруците да се преобърне или да счупи колело и да разсипе товара си или мамутът, който я тегли, да полудее и да прегази коларите и всеки, изпречил се под краката му. В онези дни пътят се задръстваше напълно, докато офицерите не успееха с викове и удари да въведат ред сред хората си.

Сега мамутите ги нямаше, бяха измрели. Пътниците също бяха изчезнали. Повечето бяха твърде остарели. Други пък — отдавна мъртви. И всички до един бяха забравени. Пътят стоеше опустял и само ветровете виеха над него, независимо че с гладката си повърхност от фин чакъл бе смятан от мнозина за едно от малкото сътворени от човеците чудеса по лицето на Крин.

Вятърът духаше откъм гърбовете на мрачните рицари, докато препускаха по извиващото се тяло на змията, наречена Пътят на Стотната миля. Този вятър, останка от бурята, виеше сред планинските върхове и донякъде напомняше за Песента на смъртта от долината, но все пак беше просто ехо — нито толкова ужасно, нито толкова плашещо. Рицарите яздеха бясно, яздеха в унес, без всякаква идея защо или накъде са се упътили. Яздеха с въодушевление, каквото никога дотогава не бяха изпитвали.

Поне Галдар не си спомняше някога да е преживявал нещо подобно. Минотавърът тичаше с огромни скокове редом с Мина и усещаше в себе си неестествена сила. Имаше чувството, че с лекота би могъл да тича по този начин оттук чак до Ледена стена. При всеки друг случай Галдар лесно би могъл да отдаде енергията и чистата си радост на факта, че отново е възвърнал изгубената си ръка, ала по лицата на мъжете край себе си виждаше съвсем същата бодрост, същите плам и страхопочитание, каквито сам изпитваше.

Отдалече човек лесно би могъл да ги сбърка с вече отминалата буря — копитата на конете разтърсваха планинските стени, железните подкови изтръгваха искри от повърхността на камъните.

Мина яздеше начело, подканяше ги да продължават, дори когато чувстваха, че са изчерпали всичките си сили, помагаше им да открият още малко желание и енергия в себе си, винаги когато вече смятаха, че са дали всичко от себе си. Яздеха в нощта, а пътят им се осветяваше от отблясъците на мълниите. Яздеха денем и спираха единствено за да напоят конете и да хапнат по няколко залъка на крак.

Чак когато вече на всички им се струваше, че животните са на път да изпопадат от преумора, Мина най-сетне им позволи да спрат. Вече бяха изминали почти половината разстояние. Тленен Огън изглеждаше така, сякаш би продължил на драго сърце. Всъщност конят дори ясно даде да се разбере, че негодува срещу почивката — пръхтеше недоволно, а раздразнените му протести разцепваха въздуха и отекваха обратно от околните върхове.

Тленен Огън се подчиняваше единствено на своята господарка. Очевидно не виждаше никакъв смисъл в съществуването на който и да било друг. По време на първата почивка Галдар бе допуснал грешката да се приближи, за да поеме поводите му, докато Мина слизаше — нещо, на което го бяха учили като основно задължение към предводителя, и което вършеше, макар и недотам успешно по време на службата си при Ернст Магит. Устните на Тленен Огън тутакси се вдигнаха, за да оголят зъбите му, а очите му загоряха подивяло със странна светлина, която поне донейде обясняваше как е получил името си. Галдар благоразумно побърза да отстъпи назад.

Много коне се плашеха от минотаврите. Сметнал, че може би проблемът е в това, Галдар нареди на едного от мъжете да се заеме с животното на водачката.

Мина тутакси отмени заповедта му.

— Отдръпнете се. В Тленен Огън няма любов за никой друг освен за мен. Подчинява се само на моите команди и то, единствено когато те не противоречат на собствените му инстинкти. Няма как да му попреча да забие задните си копита във всеки, който се приближи прекалено много.

След тези думи Водачката пъргаво и без ничия помощ скочи на земята. После сама разседла и свали юздите на коня и го отведе на водопой. Нахрани го и го почисти със собствените си ръце. Войниците последваха примера й и започнаха да се приготвят за настъпващата нощ. Мина не им позволи да запалят огньове.

— Очите на соламнийците гледат — каза тя. — А пламъците се забелязват отдалече.

Мъжете бяха не по-малко изморени от животните. Не бяха спали от два дни и една нощ. Ужасната буря ги бе изцедила, а принудителният преход ги беше довел до пълно изтощение. Вълнението, отвело ги толкова далече, започваше да отслабва. Приличаха на затворници, сънували прекрасен сън за свобода и простор, които току-що са се събудили и открили, че все още са оковани във вериги.

Сега, когато очарованието на мълниите и тъмносивата роба на гръмотевиците вече ги нямаше, Мина не изглеждаше по-различно от всяко друго момиче, при това дори не им се струваше привлекателна, а по-скоро мършава и кокалеста. Рицарите се привеждаха над храната си в светлината на луната и мърмореха, че до един са били пратени за зелен хайвер. Не малко погледи се насочваха мрачно и разгневено към Мина. Някой дори стигна дотам, че на всеослушание заяви: какво толкова, всеки мрачен мистик би могъл да възстанови ръката на Галдар, голяма работа.

Минотавърът лесно можеше да ги накара да замълчат с довода, че никой мрачен мистик така и не се бе наел да възстанови ръката му, без значение колко молби беше отправил. За него нямаше значение дали му бяха отказали, защото не им достигаха сили, или понеже в джобовете му нямаше достатъчно стоманени монети. Мрачните мистици от ордена на Нерака не му бяха върнали ръката. Ала това странно момиче беше и той нямаше нищо против да й посвети остатъка от живота си. Все пак не каза нищо. Ако нещата стигнеха дотам, на драго сърце би я защитил, но бе любопитен да разбере как ли ще се справи Мина с тази ситуация.

Момичето сякаш не обръщаше внимание на това, че авторитетът постепенно й се изплъзва. Просто седеше встрани и над мъжете, настанена върху една огромна канара. От мястото си наблюдаваше протежението на планинската верига — озъбена почерняла паст с бели върхове, зинала към звездното небе. Тук и там чернотата се взривяваше от оранжевите огньове на вулканите. Вглъбена в себе си, Мина бе потънала в мисли дотам, че като че ли не забелязваше назряващия бунт сред редиците им.

— Проклет да съм, ако продължавам да яздя към Санкшън! — обади се един от рицарите. — Знаете какво ни чака там. Хиляда проклети соламнийци, ето какво!

— На развиделяване изчезвам към Хур — каза друг. — Сигурно съм си изгубил ума, че да стигна толкова далече.

— Няма да съм първа смяна — рече високо трети. — И бездруго тя не ни дава нито да запалим огньове, нито да затоплим храната. Нека тя пази.

— Ами да, нека тя пази първа — съгласиха се охотно останалите.

— Така и смятам да направя — обади се спокойно Мина. Тя стана и се върна обратно на пътя. Застана встрани от него с разкрачени крака. После скръсти ръце на гърдите си и се обърна към мъжете:

— Ще изкарам всички смени тази нощ. Нуждаете се от почивка за утрешния ден. Нуждаете се от сън.

Не изглеждаше разгневена. Нито изпитваше съчувствие. Нито се опитваше да им помогне, нито се съгласяваше с когото и да било с надеждата да възвърне благоразположението им. Просто излагаше фактите, привеждайки логичен аргумент. Хората се нуждаеха от почивка, за да се справят с утрешния ден.

Мъжете започнаха да се успокояват, но все още бяха гневни, като деца, с които са си направили шега и това не им е харесало. Мина даде нареждания всички да приготвят постелите си и да лягат.

Рицарите се подчиниха, но продължаваха да мърморят, че одеялата им били мокри от бурята и как изобщо някой можел да очаква от тях да спят на твърдите скали? До един се кълняха, че първото, което ще направят на сутринта, е да си оберат крушите по-далече от лудото момиче.

Мина се върна на мястото си на канарата и вдигна очи към звездите и изгряващата луна. Сетне запя.

Песента й не приличаше на Песента на смъртта, ужасния погребален напев, който бяха чули сред призрачните скали на долината Нерака. Песента на Мина беше бойна песен. Песен, която храбреците пееха, додето крачат към врага, която ободрява сърцата им и кара душите на противниците им да се свиват от ужас.

Слава зове ни
със тръбен звук,
зове ни за храбри дела
на поле на честта.
Зове твойта кръв
из лумнали пламъци,
в черна земя,
в жадна земя
и огън пресеят.

Песента продължаваше като химн на победители в момент на тържество, песен за спомените на стария войн.

Галдар затвори очи. Виждаше подвизи, изтъкани от храброст и кураж, но ето — и това го изпълни с невъобразима гордост, — че великите дела, за които се пееше в песента, извършваше не някой друг, а самият той. Неговият меч блясваше в пурпурнобелите мълнии и той пиеше от кръвта на враговете си. А сетне крачеше към поредното славно сражение с все същата песен на уста. Мина неизменно беше пред него, водеше го, вдъхновяваше го, подканяше го да я последва в сърцето на битката. Пурпурнобелият блясък се лееше от нея и го къпеше в светлината си.

Песента беше свършила. Минотавърът премигна. Удивено и раздразнено осъзна, че е заспал. Нямаше намерение да заспива, искаше да остане на пост заедно с нея. Разтърка очи. Щеше му се песента да започне отново. Без нея нощта му се струваше празна и студена. Озърна се, за да види дали и останалите се чувстват по този начин.

Мъжете спяха дълбоко и умиротворено, с усмивка на уста. Стискаха оръжията си така, сякаш бяха готови всеки момент да скочат и да се хвърлят във вихъра на сражението. До един споделяха общ сън. Сънят, за който се разказваше в песента.

Той погледна учудено Мина. Очите й срещнаха неговите.

Галдар се изправи, за да се присъедини към нея на канарата.

— Знаещ ли какво видях, Командире? — попита я той.

Очите с цвят на кехлибар бяха уловили луната в прегръдката си.

— Да, зная — отговори тя.

— Ще сториш ли всичко това за мен, за нас? Ще ни поведеш ли към победата?

Кехлибарените очи, превърнали луната в свой пленник, можеха да го погълнат.

— Ще го сторя.

— Твоят бог ли дава тези обещания?

— Да — отвърна мрачно Мина.

— Кажи ми името му, за да го славословя — настоя Галдар.

Момичето бавно и категорично поклати глава. Погледът й изостави минотавъра и се насочи към небето, което изведнъж бе притъмняло сега, след като бе уловила луната в очите си. Единствената светлина извираше от тези очи.

— Времето не е дошло.

— Кога, кога ще дойде времето? — поиска да узнае той.

— Смъртните са изгубили вярата си напълно. Те са като деца, изгубени в мъглата, които не виждат нищо друго освен собствените си носове. Така че ги следват, ако въобще следват някой или нещо. Някои са така изплашени, че се страхуват да помръднат. Хората трябва да повярват първо в себе си. Чак след това ще бъдат готови да повярват другиму.

— Ще превърнеш ли това в действителност, Командире? Ще го накараш ли да се случи?

— Утре ще станеш свидетел на чудо — отговори тя.

Галдар седна на канарата.

— Коя си ти, Командире? — попита. — Откъде идваш?

Мина го погледна и отвърна с лека усмивка:

— А кой си ти, Подкомандире? И откъде идваш?

— Аз съм минотавър. Роден съм в…

— Не — тя поклати глава. — Преди да се родиш.

— Преди да се родя? — Галдар беше объркан. — Не зная. Никой не знае.

— Именно. — Момичето отмести поглед.

Галдар почеса рогатата си глава и сви рамене. Очевидно тя не желаеше да каже, а и защо ли? Не му влизаше в работата. Пък и беше без значение. Тя бе права. До този момент не вярваше в нищо. Но ето, че беше открил нещо, в което си струваше да повярва. Беше открил Мина.

Отново чу гласа й. Звучеше рязко:

— Уморен ли си?

— Не, Водачке на Нокътя, не съм — отвърна той. Беше спал едва няколко часа, ала и този сън му се бе сторил изключително ободряващ.

Тя разтърси глава.

— Не ме наричай Водачка на Нокътя. Наричай ме Мина.

— Но това е недопустимо, Водачке на Нокътя — запротестира минотавърът. — Ако ви наричам по име, значи не проявявам нужното уважение.

— Ако хората ми нямат уважение към мен, ще има ли значение как ме наричат? — произнесе тя. — Пък и — добави със студена убеденост — истинското ми звание все още не съществува.

Сега вече на Галдар му се стори, че Мина донякъде е прекалила. Може би някой трябваше да отрезви това момиче.

— Вероятно смятате, че трябва да се издигнете до „Господар на Нощта“? — предположи по-скоро на шега, имайки предвид най-високата титла в редовете на Рицарите на Нерака.

Мина не се засмя.

— Някой ден Господарят на Нощта ще коленичи пред мен.

Галдар много добре познаваше лорд Таргон и за момент се обърка в опита да си представи как алчният, ненаситен и амбициозен човечец се навежда за нещо по-различно от медно петаче. Самата идея беше нелепа и минотавърът не успя да измисли отговор на думите й, така че запази мълчание, като предпочете отново да си припомни за съня и славата, подобно на жаден човек, който протяга ръце към прохладна вода. Искаше му се да запази тази вяра, искаше му се тази вяра да бъде нещо повече от обикновен мираж.

— Ако си сигурен, че не си уморен, Галдар — продължи Мина, — ще те помоля за една услуга.

— Всичко, каквото пожелаете, Вод… — заекна той.

— Утре ще влезем в битка. — През гладките черти на лицето й премина лека тръпка. — Никога не съм използвала каквото и да е оръжие. Мислиш ли, че ще имаме време да ми покажеш как да си служа с такова?

Долната челюст на Галдар увисна. Зачуди се дали е чул правилно. Беше толкова изумен, че не успяваше да намери правилния отговор.

— Вие… никога не сте си служили с оръжие?

Тя спокойно кимна.

— А някога влизали ли сте в битка, Мина?

Поклащане на глава. Отчаянието на минотавъра растеше:

— Виждали ли сте битка?

— Не, Галдар — Мина му се усмихна. — Тъкмо поради тази причина моля за помощта ти. Ще слезем малко по-надолу по пътя, за да не смущаваме почивката на останалите. Не се тревожи. Ще бъдат в пълна безопасност. Тленен Огън ще ме предупреди, ако се зададе враг. Донеси някое оръжие, което смяташ, че ще усвоя най-лесно.

Тя го остави и пое надолу по пътя, за да намери някое подходящо за упражнения място. Все така изумен, минотавърът се засуети в търсене на оръжие — за момиче, което никога дотогава не се бе сражавало и което щеше да ги поведе в утрешната битка.

Разтърси яростно глава, опитвайки да възвърне ясната си преценка. Сънят изглеждаше реален, а реалността приличаше на сън. Той изтегли камата си и за момент остана вгледан в нея. Лунната светлина протече като живак по острието й. Сетне промуши с върха й ръката си, същата ръка, която Мина бе възстановила. Парливата болка и стичащата се топла кръв потвърдиха, че ръката му е истинска, подсказваха, че е съвсем буден.

Галдар бе дал обещание и ако имаше нещо в живота му, което да не бе продал, разрушил или захвърлил, то навярно това беше собственото му достойнство. Върна обратно камата в пояса си и започна да разглежда струпаните оръжия.

За меч не можеше и дума да става. Нямаше достатъчно време, за да я обучи както трябва, а не му се искаше да гледа как причинява повече вреда на себе си и на хората край нея, отколкото на враговете им. Не успяваше да открие нищо подходящо. Изведнъж погледът му попадна върху точно определено оръжие. Лунната светлина се отразяваше в него, сякаш нарочно искаше да привлече вниманието му — оръжието, известно под името зорница, или утринна звезда. Галдар се втренчи в него. Намръщи се замислено и го претегли на ръка. Утринната звезда е боен чук, окичен в единия си край с множество шипове, които, според хората с по-развихрена фантазия, му придават вид на зорница. Не беше тежък, не изискваше много време и усилия да го овладееш и вършеше чудесна работа срещу тежко бронирани рицари. Човек просто трябваше да налага с него врага си, докато бронята му не се пропука като черупка на орех. Естествено, през цялото време, докато го налагаш, е от съществено значение да избягваш ударите на меча му. Минотавърът подбра малък щит и въоръжен по този начин, слезе тежко надолу по пътя, поверил лагера на един кон.

— Сигурно съм си изгубил ума — измърмори. — Чисто и просто съм превъртял.

Мина вече беше избрала подходящо място край пътя. Беше достатъчно широко и навярно в миналото преминаващите армии го бяха използвали за почивка между отделните преходи. Тя пое утринната звезда, прецени я на око и я завъртя, за да усети центъра на тежестта й. Галдар й показа как да държи щита и къде да го разположи, за да има най-голяма полза от него. После й обясни как да използва чука и й позволи да направи няколко опита, колкото да навикне към усещането за оръжието.

С удовлетворение (и облекчение) установи, че Мина се учеше бързо. Макар да нямаше необходимото телосложение, беше силна. Пазеше равновесие умело, а движенията й бяха отмерени и бързи. Минотавърът издигна собствения си щит и й нареди да му нанесе няколко пробни удара. Първият беше впечатляващ, вторият го накара да отстъпи, а третият изрови огромна дупка в щита и разтърси ръката му до костта.

— Харесва ми това оръжие, Галдар — каза одобрително тя. — Изборът ти е добър.

Минотавърът изръмжа, потърка тръпнещата си ръка и остави настрана щита. Изтегли меча си, уви го в наметалото, а наметалото пристегна с въже, след което зае позиция.

— А сега е време да се захванем за работа сериозно — каза.

В края на следващите два часа Галдар не можеше да не признае, че е впечатлен от напредъка на своята ученичка.

— Сигурна ли си, че никога не са те обучавали за войник? — попита, като спря за момент да си поеме дъх.

— Никога — отговори Мина. — Виж, ще ти покажа. — Тя прехвърли меча в другата си ръка и му показа онази, с която го бе държала. — Сам отсъди дали говоря истината.

Меката й длан бе покрита с разкървавени мехури. И все пак, дори за секунда не се бе оплакала, не бе примижала по време на ударите, макар навярно болката от раните и да бе непоносима.

Галдар я изгледа с неподправено възхищение. Ако има поне едно достойнство, което минотаврите да признават, то е умението да понасяш мълчаливо всяка болка, колкото и голяма да е тя.

— Навярно в теб живее духът на някой наистина голям войн, Мина. Минотаврите имат предания, които разказват, че това вече се е случвало. Когато някой от нашите войни умре в храбра битка, обичаят повелява да отрежеш сърцето му и да го изядеш. Така духът му може да се пресели в теб.

— Единствените сърца, които възнамерявам да ям, са тези на враговете ми — каза Мина. — Волята и силата са ми дадени свише. — Тя отново прехвърли утринната звезда в окървавената си ръка.

— Не, достатъчно упражнения за тази нощ — възпротиви се Галдар и й отне оръжието. — Трябва да се погрижим за тези рани. Изглеждат зле — добави, като я погледна сърдито. — Страхувам се, че утре няма да можеш да държиш юздите на коня си, да не говорим за боен чук. Може би все пак трябва да изчакаме няколко дни, за да се възстановиш.

— Утре трябва да бъдем в Санкшън — каза Мина. — Така трябва. Ако пристигнем и ден по-късно, битката ще е приключила, а нашите войски ще са претърпели ужасни загуби.

— Санкшън е под обсада от доста отдавна — възрази със съмнение минотавърът. — Така е, откакто соламнийците сключиха сделка с мошеника, който управлява града, Хоган Примката. Не можем да ги прогоним, а и те нямат достатъчно сили, за да ни отблъснат. Положението е безизходно. Всеки ден атакуваме стените, а те се отбраняват. Избиват се цивилни. Части от града вече са опожарени. Може би в края на краищата цялата работа ще им омръзне и накрая ще се предадат. Обсадата продължава повече от година. Не виждам как един ден може да промени всичко. Най-добре да останем тук, за да си починеш.

— Все още не виждаш, понеже очите ти не са се отворили напълно — каза Мина. — Донеси ми малко вода, за да се измия и намери някаква дреха, с която да почистя кръвта. Не се плаши. Ще бъда в състояние както да яздя, така и да се бия.

— Но защо не се излекуваш сама? — предложи Галдар, като едновременно с това я изпитваше, в надеждата си да види още едно чудо. — Излекувай се, както излекува мен.

Очите с цвят на кехлибар уловиха първите лъчи на зората. Тъкмо започваше да се развиделява. Стоеше загледана в изгрева и в същия миг минотавърът си помисли, че може би точно сега Мина виждаше и залеза.

— Стотици ще издъхнат в ужасни мъки — каза тихо тя. — Болката, която понасям, е в тяхно име. Принасям тази болка в дар на своя бог. Разбуди хората, Галдар. Време е.

Минотавърът очакваше повече от половината мъже да заминат, както бяха заплашвали предната вечер. Когато обаче се върна в лагера, откри, че рицарите са наставали и оживено разговарят за големите подвизи, които ги очакват през настъпващия ден. Духът им беше приповдигнат и във въздуха се носеше нетърпеливо очакване. Всички разказваха за странните сънища, които са имали.

Мина се появи малко по-късно, понесла с окървавените си ръце щита и бойния чук. Галдар я наблюдаваше загрижено. Упражненията и усилената езда от предния ден я бяха изтощили. Застанала в средата на пътя, изолирана, самотна, тя изглеждаше крехка и смъртна като всички останали. Главата й бе сведена, а раменете й бяха отпуснати. Навярно болката в ръцете й беше нетърпима. Мускулите й сигурно се бяха превърнали в обтегнати въжета. Внезапно Мина въздъхна, вдигна очи към небето, сякаш безмълвно отправяше въпрос дали наистина има силата да продължи.

Щом я забелязаха, рицарите вдигнаха мечове над глави и започнаха да ги удрят в щитовете си за поздрав.

— Мина! Мина! — повтаряха унесено, а виковете им се отразяваха в околните планински склонове и се връщаха назад като ясния звук на бойна тръба.

Мина вдигна глава. Поздравите бяха като вино за отпадналия й дух. Устните й се разтвориха и тя отпи. Отпадналостта се свлече от гърба й като непотребна дрипа. Бронята й заблестя в червено под зловещите лъчи на изгряващото слънце.

— По конете! Днес ще срещнем славата — произнесе тя. Рицарите избухнаха в радостни възгласи.

Тленен Огън се приближи по даден от нея знак. Тя се метна на седлото и улови юздите му с разкървавените си ръце. Чак тогава, докато заемаше мястото си до стремената на коня, Галдар забеляза, че Мина носи сребърен медальон около шията си. Огледа го по-внимателно, за да види какво е изписано върху него.

Медальонът беше празен. Чисто сребро. Без никакви означения.

Странно. Защо й беше да носи празен медальон? Така и не му се удаде да попита, понеже в същия момент Водачката смушка коня си в хълбоците.

Тленен Огън се понесе в галоп по пътя.

И рицарите на Мина я последваха.


6
Погребението на Карамон Маджере

С изгрева на слънцето — великолепие от злато и пурпур, напръскано с трептящо червено — жителите на Утеха започнаха да се събират пред странноприемница „Последен дом“, за да отдадат последната си почит към така обичания от тях храбър, добър и мил човек, който сега бе положен вътре.

Почти не разговаряха. Хората стояха мълчаливо и надвисналата тишина беше като предвестник на голямата тишина, която един ден ще застигне всекиго. Майките усмиряваха плачещите си деца, които се взираха в обляната в светлини Странноприемница, без да разбират какво се случва, макар все пак да усещаха, че не е хубаво. Чувството бе толкова силно, че щеше да се запечата в неукрепналите им умове като нещо, което да помнят до края на живота си.

— Наистина съжалявам, Лора — каза й Тас в тихите часове преди зазоряване.

Лора стоеше до сепарето, в което Карамон обичаше да закусва рано сутрин. Просто бе застанала наблизо, без да прави нищо, без да вижда каквото и да било, с бледо и измъчено лице.

— Карамон беше най-добрият приятел в целия свят — каза й Тас.

— Благодаря ти — усмихна се тя едва-едва. Очите й бяха зачервени от плач.

— Тасълхоф — напомни й кендерът, помислил, че е забравила името му.

— Да. — Лора изглеждаше смутена. — Ъъъ… Тасълхоф.

— Аз съм Тасълхоф Кракундел. Оригиналният — добави той, сетил се за трийсет и седемте съименници, които имаше. Трийсет и девет, ако се брояха и кучетата. — Карамон ме позна. После ме прегърна и каза, че много се радва да ме види.

Лора го погледна несигурно.

— Определено изглеждаш като Тасълхоф. Но за последно съм го виждала, когато още бях малко момиченце, а и всички кендери така или иначе си приличат, пък и няма никакъв смисъл! Тасълхоф Кракундел е мъртъв от трийсет години!

Тас тъкмо се канеше да й обясни всичко за Устройството за Пътуване във времето, за Физбан и за това, как е нагласил устройството погрешно, така че вместо в началото е пристигнал в края на първото погребение на Карамон — ала в гърлото му бе заседнала толкова голяма буца, че така и не успя да проговори.

Очите на Лора се насочиха към стълбището на Странноприемницата. Тя отново заплака и скри лице в шепите си.

— Хайде, хайде — рече Тас и я потупа по рамото. — Скоро ще дойде Палин. Той знае кой съм и ще изясни всичко.

— Палин няма да дойде — изплака Лора. — Не мога да му изпратя вест. Твърде опасно е! Собственият му баща е мъртъв, а той не може да присъства на погребението. Жена му и добрата ми сестра няма как да напуснат Хейвън, понеже драконът е завардил пътищата. Само аз съм тук да кажа сбогом. Твърде трудно е! Не мога да го понеса!

— Ама защо, разбира се, че Палин ще дойде — увери я Тас, като се чудеше какъв ли дракон е завардил пътищата и защо. Канеше се да попита, ала в ума му се бореха твърде много мисли и въпросът така и не успя да се вреди. — В Странноприемницата е отседнал един млад вълшебник. Стая Седемнайсет. Името му е… е, забравих му името, но ще го изпратиш до Кулата на Върховното чародейство в Уейрит, където Палин е водач на Ордена на белите мантии.

— Каква кула в Уейрит? — каза Лора. Беше престанала да плаче и изглеждаше объркана. — Кулата я няма, изчезна, също като онази в Палантас. А Палин беше водач на Академията за чародеи, но сега дори това не му е останало. Драконесата Берил унищожи академията преди почти година, горе-долу на тази дата. И няма никаква стая Седемнайсет, не и откакто построихме Странноприемницата за втори път.

Тас бе толкова зает да си припомня фактите, че не я слушаше.

— Палин ще се отзове веднага и ще доведе със себе си Даламар, а с него и Джена. После ще изпрати човек до лейди Кризания в Храма на Паладин и до Златна Луна и Речен Вятър в Кю-шу и до Лорана и Гилтас и до Силваношей в Силванести. Съвсем скоро ще пристигнат, така че трябва… трябва…

Гласът на кендера постепенно заглъхна.

Лора се взираше в него така, сякаш внезапно му бяха поникнали две глави. Знаеше за какво става дума, понеже някога беше виждал как на един трол му пониква втора глава, а тогава почувства съвсем същото изражение и на собственото си лице. Лора започна да отстъпва, без да откъсва очи от Тас.

— Стой си там — каза му, като говореше много внимателно и изключително тихо. — Седни, а аз… ще ти донеса голяма чиния с…

— Пикантни картофи? — попита грейнал кендерът. Ако нещо изобщо можеше да го отърве от буцата в гърлото, то това трябваше да бъдат само пикантните картофи на Отик.

— Да, голяма, препълнена чиния с пикантни картофи. Още не сме запалили огъня, а и готвачката беше толкова разстроена, че й позволих да си отиде, така че може да не стане веднага. Ти просто седни ей там и ми обещай, че няма да ходиш никъде — каза Лора, като все така отстъпваше от масата. Придърпа един стол между себе си и Тас.

— О, никъде няма да ходя — обеща кендерът, като се настаняваше доволно. — А и нали се сещаш, трябва да говоря на погребението.

— Да, правилно. — Лора така силно стисна устни, че в резултат в продължение на няколко секунди не успяваше да отрони и дума. После си пое дълбоко дъх и добави: — Трябва да говориш на погребението. Стой там, добър кендер.

„Добър“ и „кендер“ бяха две думи, които — ако изобщо някога се случваше — доста рядко биваха произнасяни в едно и също изречение, така че Тасълхоф прекара известно време на масата, като размишляваше какво ли означава добър кендер и дали самият той не е такъв. Накрая заключи, че вероятно беше, понеже всички го наричаха герой и така нататък. След като реши въпроса по задоволителен начин, той отново извади бележките за речта си и започна да ги преглежда, като си тананикаше някаква мелодийка, колкото да му прави компания и да прогони тъгата.

Чуваше приглушения глас на Лора, която говореше с някого, може би дори с младия вълшебник от стая Седемнайсет. В разговора ставаше дума за кендер, който е силно опечален, даже побъркан и вероятно твърде опасен, но Тас не му обърна никакво внимание. По всяко друго време Тас щеше силно да се интересува да види със собствените си очи кендер, който е опечален, побъркан и опасен, ала тъй като бе предприел това пътуване на първо място — или по-скоро, на второ място, — за да изнася реч, предпочете да се концентрира изцяло върху нея.

Все още се съсредоточаваше — в компанията на чиния с картофи и халба пенливо пиво, когато изведнъж си даде сметка, че над него се е надвесил висок човек. Лицето на човека не беше никак дружелюбно.

— О, здрасти — рече Тас, като вдигна очи и се усмихна на своя изключително добър приятел рицаря, който го бе арестувал предния ден. Тъй като рицарят му бе изключително добър приятел, беше адски жалко, че никак не успяваше да си припомни името му. — Сядай. Искаш ли малко картофи? Яйца?

Рицарят отказа, без да обяснява каквото и да е. Той седна срещу кендера и се втренчи мрачно в него.

— Казаха ми, че продължаваш да причиняваш неприятности — произнесе студено и някак неприятно мъжът.

Всъщност точно в този момент Тасълхоф бе изключително горд от себе си, задето не причинява неприятности. Просто си седеше тихичко на масата и се отдаваше на тъжни размисли за смъртта на Карамон, както и на някои по-весели за времето, което бяха прекарвали заедно. Не беше вдигнал поглед нито веднъж, за да провери за нещо интересно в сандъка за дърва. И бе пропуснал обичайната си практика да прерови сребърната кутия. Може би ставаше дума за необичайната кесия, попаднала по неизвестен път в негово притежание, но тъй като нямаше никакъв спомен да я е взимал, трябваше да заключи, че някой просто я е изгубил. Със сигурност щеше да се погрижи да я върне на собственика й веднага след погребението.

Ето защо Тас имаше пълното право да изрази справедливото си възмущение от намеците на рицаря. Той му хвърли строг поглед. Или по-скоро леко разфокусиран, но строг поглед.

— Сигурен съм, че не си имал намерение да го даваш толкова грозно — рече. — Разстроен си. Разбирам те напълно.

Лицето на младия рицар тутакси се обля в изключително отличим цвят, който бързо преля във взривоопасно червено. Опита се да каже нещо, ала беше толкова ядосан, че вместо думи от устата му излязоха единствено пръски слюнка.

— Виждам къде е проблемът — поправи се Тас. — Нищо чудно, че не се разбираме. Нямах предвид „грозно“ като това да си „грозен“. Имах предвид отношението, а не лицето ти, което все пак си остава забележително грозно. Не си спомням някога да съм виждал такова чудо. Все пак приемам напълно, че няма как да си намериш ново лице, а и едва ли можеш да си намериш ново отношение към останалите, след като си соламнийски рицар и прочее, но допускаш грешка. Не съм причинявал никакви неприятности. Просто си седях ей тук и хапвах картофи — между другото наистина са доста добри, сигурен ли си, че не искаш? Е, щом отговорът е не, ще довърша останалите. Докъде бях стигнал? А, да. Просто си седях тук, хапвах и работех върху речта си. За погребението.

Когато рицарят най-сетне успя да проговори без да пръска слюнки, речта му бе станала дори още по-студена и неприятна, ако това изобщо беше възможно:

— Господарката Лора ми прати съобщение по един от клиентите, че си я плашел с чудатите си, неразумни изявления. Началниците ми ме изпратиха да те върна в затвора. Освен това биха искали да знаят — добави с мрачни нотки — как си успял да избягаш оттам тази сутрин.

— Ужасно бих се радвал да се върна в затвора с теб. Беше наистина хубав затвор — отвърна любезно Тас. — Никога не бях виждал тъмница, която да е осигурена срещу кендери. Но ще дойда веднага след погребението. Разбираш ли, веднъж вече пропуснах събитието. Не мога да си го позволя за втори път. Ох! Не, съвсем забравих. — Тас въздъхна. — Не мога да се върна в затвора с теб. — Наистина му се искаше да си припомни как се казва рицарят. Ала нямаше как да го попита. Не беше възпитано. — Трябва веднага да се прибирам в собственото си време. Обещах на Физбан. Не бива да се размотавам. Може би бих могъл да посетя затвора ви друг път?

— Дали пък няма да е по-добре, ако му позволите да остане, сър Джерард? — обади се Лора, като застана до тях. От неудобството ръцете й извиваха и мачкаха престилката. — Изглежда решен на всичко и не ми се иска да причинява повече неприятности. А пък и — сълзите отново напълниха очите й — може би казва истината! В края на краищата, баща ми смяташе, че наистина е Тасълхоф.

Джерард! Тас въздъхна облекчено. Джерард, това беше името на рицаря.

— Наистина ли? — попита скептично войнът. — Така ли каза?

— Да — отговори Лорана, като бършеше сълзите си с престилката. — Кендерът влезе в странноприемницата. Татко седеше на обичайното си място. Кендерът отиде право при него и каза: „Здрасти, Карамон! Дойдох да говоря на погребението ти. Малко съм подранил, така че ми се стори уместно първо да чуеш речта ми.“ А татко го погледна изненадано. В началото ми се стори, че не му повярва, но после го погледна отблизо и извика „Тас!“, след което го прегърна продължително.

— Така е — потвърди с леко запушен нос Тас. — Прегърна ме и каза, че се радва да ме види и къде съм се губил през цялото това време. Казах му, че е дълга история, а точно сега времето е единственото нещо, с което не разполага в изобилие, така че най-добре веднага да му прочета речта си. — Носът му окончателно се запуши, така че кендерът решително го избърса с ръкав.

— Можем да му позволим да остане за погребението — предложи Лора. — Идеята сигурно би се харесала на татко. Ако само нямате нищо против… да го наглеждате.

Джерард определено се колебаеше. Дори се опита да спори с нея, ала в това отношение Лора приличаше на майка си и веднъж решила, не искаше да променя намеренията си. В този момент не можеше да я разубеди и армия от дракони.

Лора разтвори вратите на Странноприемницата, за да позволи на слънчевите лъчи да влязат вътре, да влязат животът и живите, които желаеха да отдадат последна почит на починалия. Карамон Маджере лежеше в прост дървен ковчег точно пред голямото огнище, което толкова много бе обичал. Сега огнището бе празно — пламъците отдавна бяха изтлели и на мястото им имаше единствено пепел. Жителите на Утеха минаваха един по един и всеки спираше, за да остави по нещо — мълчаливо сбогом, тиха благословия, любима играчка или свежо набрани цветя.

Опечалените веднага забелязваха, че изражението на Карамон беше необичайно умиротворено, някак по-радостно в сравнение с времето, което бе прекарал без своята любима Тика.

— Сега вече са заедно — казваха хората през сълзи.

Лора стоеше до вратата и приемаше съболезнованията им. Беше облечена във всекидневните си дрехи — снежнобяла блуза, чиста престилка, красива пола в наситено синьо и бяла фуста. Посетителите се чудеха защо ли не е сложила черна забрадка.

— Татко би се възпротивил — беше краткият отговор.

Хората разправяха, че било страшно тъжно, задето й се налагало сама да изпраща баща си. Сестра й Дезра беше в Хейвън по работа — там купуваха хмел за всеизвестното пиво на Странноприемницата, ала сега беше уловена в капана на драконесата Берил. Все пак Дезра беше успяла да изпрати тайно съобщение, че е добре, но не смееше да пътува, пътищата в тези времена вече не бяха така безопасни, както в миналото.

Колкото до сина на Карамон, Палин, той бе заминал на поредното от мистериозните си пътувания. Дори и да знаеше къде е, Лора не обелваше и дума за него. Ъша, неговата жена, която работеше като художник на портрети и бе доста известна, бе заминала заедно с Дезра. Тъй като Ъша бе рисувала портретите на някои доста изтъкнати членове на ордена на Нерака, тя бързо влезе в преговори с тях, за да се опита да им издейства безопасно завръщане в Утеха. Нейните деца, Улин и Линша, на свой ред бяха заминали да дирят приключения. За Линша — соламнийския рицар — не бяха чували нищо от месеци насам. Улин пък бе заминал надалече, след като до него бяха достигнали слухове за някакъв магически артефакт, открит в Палантас.

Тас седеше в сепарето, пазен от Джерард. Загледан как хората влизат и излизат, кендерът поклати глава:

— Казвам ти, погребението на Карамон не би трябвало да има нищо общо с това — настоя още веднъж.

— Затваряй си устата, дяволе — просъска тихо войнът. — И без глупавото ти бърборене, на Лора и приятелите на баща й им е достатъчно тежко. — И за да подчертае важността на думите си, той улови кендера за рамото и хубаво го разтърси.

— Боли — запротестира Тас.

— Добре — изръмжа Джерард. — А сега пази тишина и изпълнявай каквото ти се нарежда.

Тас наистина запази мълчание — доста необичайно изживяване за него. Мълчание, което постигна далеч по-леко, отколкото повечето му познати биха допуснали. Всичко се дължеше на буцата в гърлото, която все така не можеше да преглътне от мъка. Тъгата се примесваше с объркване, а объркването му бе толкова силно, че му пречеше да мисли.

Погребението на Карамон въобще не вървеше така, както се предполагаше. Кендерът можеше да го твърди със сигурност, понеже вече бе присъствал на първото погребение на приятеля си и знаеше как са преминали нещата. Този път нямаше нищо общо с предишния. Следователно Тасълхоф някак не можеше да се наслади пълноценно на изживяването такова, каквото го бе очаквал.

Нещо не беше както трябва. Всичко се бе объркало. Категорично. Напълно и необратимо. Никой от сановниците, които трябваше да присъстват, така и не бяха дошли. Палин го нямаше и Тас вече започваше да си мисли, че Лора е била права. Може би той наистина нямаше да дойде. Лейди Кризания също. Липсваха Златна Луна и Речен Вятър. А Даламар не се беше материализирал от сенките, тоест все още никой не си бе изгубила ума от страх. Тас откри, че не може да произнесе замислената реч. Буцата в гърлото му беше твърде голяма. Още едно от нещата, които не си бяха на мястото.

Тълпата бе огромна — почти цялото население на Утеха. Всички бяха тук и искаха да отдадат последна почит на обичния човек. Но при все това не беше толкова голяма, колкото при първото събитие.

Погребаха стария войн близо до любимата му Странноприемница, точно до гробовете на неговата жена и двамата му сина. Младата валенова фиданка, която самият Карамон бе посадил в чест на мъртвата си съпруга, вече растеше и избуяваше. Валеновите дървета, посадени за двамата му сина, се издигаха напълно израсли, горди като почетната стража от соламнийски рицари, които отдаваха на Карамон чест, каквато рядко спохождаше някой извън техния Орден — придружавайки ковчега му до самия гроб. Сега на свой ред Лора трябваше да засади валеново дърво в името на баща си — дърво, което щеше да се издига в самия център на Утеха, недалече от дървото на майка й. Двойката валени се издигаше в центъра на града години наред и всички бяха съгласни, че присъствието им е изключително подходящо.

Сега обаче младата фиданка на Карамон стоеше в прясно обърнатата земя и изглеждаше самотна и отчаяна. Хората казаха онова, което им бе на сърце и отдадоха последна почит. Рицарите прибраха мечовете си със сериозни изражения и с това погребението приключи. Всички се разотидоха за вечеря.

Странноприемницата стоеше затворена за пръв път, откакто по време на Войната на Копието червеният дракон я бе вдигнал и запратил надалече от дървото. Приятелите на Лора й предложиха да прекарат първите няколко вечери с нея, за да я избавят от самотата, ала тя решително отказа с думите, че иска да остане с мислите си. Готвачката също си отиде, понеже тъй или иначе плачеше непрекъснато и не беше в състояние да сготви абсолютно нищо. Колкото до блатното джудже, от мига, в който бе научило за смъртта на Карамон, то не бе помръднало от мястото си в ъгъла. Джуджето остана там и плака, и рева до безкрай, додето, за всеобщо облекчение, сълзите му най-сетне не пресъхнаха, а то потъна в непробуден сън.

— Сбогом, Лора — каза Тас и протегна ръка. Той и Джерард си тръгваха последни; кендерът отказа да се помести, докато всички не си отидоха и бе напълно уверен, че нищо не се е случило по начина, по който трябваше да се случи в действителност. — Погребението беше много хубаво. Не толкова хубаво, колкото другото погребение, но предполагам, това не зависеше от теб. Наистина не разбирам какво не е наред. Може би точно заради това Карамон помоли сър Джерард да ме заведе при Даламар, което, естествено, ще направи, макар да ми се струва, че Физбан би го сметнал за размотаване. Няма значение, сбогом и много благодаря.

Лора сведе очи към кендера. Сега Тас никак не изглеждаше весел и бодър. Вместо това беше унил и отпаднал духом, и наистина отчаян. Внезапно тя коленичи до него и го прегърна.

— Вярвам ти! Вярвам, че си Тасълхоф! — каза му тихо и пламенно. — Благодаря ти, че дойде. — Прегърна го още по-силно, така, че без малко да го остави без дъх, след което тичешком излезе по посока на семейната част от Странноприемницата. — Ще заключите ли, сър Джерард? — долетя гласът й, преди вратата да се затвори шумно.

Странноприемницата остана съвсем тиха. Единственият звук долиташе от шумоленето на листата и отъркването на валеновите клони един в друг. Шумоленето звучеше някак тъжно, а клоните сякаш плачеха. Никога досега Тас не беше виждал Странноприемницата толкова празна. Той се огледа и си припомни нощта, в която всички се бяха срещнали след петгодишна раздяла. Виждаше лицето на Флинт и чуваше сърдитото му мърморене, виждаше Карамон, застанал съвсем близо и покровителствено до своя брат-близнак, докато острите очи на Рейстлин внимателно изучаваха всичко и всеки край него. Почти можеше да чуе отново песента на Златна Луна:

Жезъл, лумнал във синьо, изчезва сега;
поляните вехнат, дойде есента.

— Всички изчезнаха — произнесе тихо Тас, усещайки как носът му отново започва да се запушва.

— Да тръгваме — обади се Джерард.

Рицарят сложи ръка на рамото му и го насочи към изхода. На вратата двамата спряха, колкото кендерът да се освободи от разни ценни предмети, които съвсем случайно се бяха търкулнали из кесиите му. Джерард се погрижи да остави предметите на тезгяха, за да могат собствениците им да си ги потърсят. След като свърши с това, той откачи ключа от куката му до вратата и заключи. После отново го закачи, но на куката отвън, в случай, че дойдеше някой окъснял пътник, който се нуждае от стая за през нощта. Чак тогава отново завъртя кендера в правилната посока и двамата заслизаха по стълбището.

— Къде отиваме? — попита Тас. — Какъв е този пакет? Може ли да погледна вътре? Ще ме заведеш ли при Даламар? Отдавна не съм го срещал. Разказвал ли съм ти историята за това как го видях за пръв път? Карамон и аз бяхме…

— Просто млъкни, става ли? — пресече го с нетърпящ възражения тон Джерард. — От всички тези дрънканици ме заболява главата. Ако толкова искаш да знаеш къде отиваме, връщаме се в гарнизона. И като заговорихме за пакета, който нося, ако дори го докоснеш, ще те изкормя на място.

Рицарят не каза нищо повече, макар Тас да продължи да го разпитва и да задава въпроси, и да се опитва да познае, а после отново да пита дали е познал и дали Джерард не би му дал поне някаква идея, дали е топло или студено. Съдържанието на пакета беше ли по-голямо от кутия за сладки? Да не би да е котка? Да не би да е котка в кутия за сладки? Напразно. Войнът мълчеше. А хватката му си оставаше все така желязно сключена около рамото на кендера.

Скоро двамата стигнаха до гарнизона на соламнийските рицари. Постовите на входа поздравиха Джерард сдържано. Рицарят не отвърна на поздрава им. Вместо това направо заяви, че трябва да се срещне с Господаря на Щитовете. Стражите, които бяха част от свитата на Господаря на Щитовете, отговориха, че веднага щом лордът се върнал от погребението, наредил никой да не го безпокои. После поискаха да узнаят причината за посещението му.

— Причината е лична — отвърна рицарят. — Предайте на лорда, че се нуждая от наставление по въпросите на Кодекса на честта. И че въпросът не търпи отлагане.

Единият от стражите се отдалечи. Минута по-късно се върна и неохотно каза, че сър Джерард може да заповяда.

Войнът понечи да влезе, повлякъл след себе Тас.

— Не толкова бързо, сър — стражът препречи пътят му с алебардата си. — Господарят не спомена нищо за никакъв кендер.

— Кендерът е под моя опека — обясни Джерард. — По лично нареждане на лорда. Не съм получавал заповед да го освобождавам. Все пак съм готов да го оставя при вас, ако можете да ми гарантирате, че докато съм вътре няма да му се случи нищо лошо — а срещата може да се проточи до няколко часа, сами разбирате дилемата ми — и че когато се върна, ще го открия там, където съм го оставил.

Стражът се поколеба.

— Сигурен съм, че кендерът с удоволствие ще ви разкаже историята за първата си среща с магьосника Даламар — добави сухо Джерард.

— Влизайте — каза стражът.

Двамата преминаха през портата, разположена в средата на висока ограда от заострени дървени трупи. Във вътрешността на гарнизона бяха разположени конюшните, неголямо тренировъчно поле с цели за стрелците с лък, както и няколко допълнителни сгради. Не беше голям гарнизон. В началото просто го бяха изградили, за да могат гвардейците, даващи караул пред Гробницата на Последните герои, да се разположат все някъде. Впоследствие бе станало ясно, че по един или друг начин това ще бъде последната защита на Утеха при бъдещо нападение от страна на драконесата Берил.

От известно време Джерард живееше със сгряващата мисъл, че може би дните му на обикновен постови са към края си и че битката с дракона е неминуема. Все пак на никой от рицарите не беше позволено да разгласява тази информация. Така или иначе нямаха никакви доказателства, че Берил планира нападение над града, нито пък искаха по какъвто и да било начин да я навеждат на тази мисъл. Ала командирите на соламнийските рицари предпочитаха да играят на сигурно и тихо подготвяха почвата за бъдещи бойни действия.

Във вътрешността на ограждението бе приютена дълга постройка, която рицарите и войниците под тяхно разпореждане използваха за спане. Другите постройки се използваха за складове и помещения за личния състав. В една от тях управителят на гарнизона разполагаше с лични покои, които изпълняваха функцията и на кабинет.

Адютантът на лорда посрещна Джерард и го въведе вътре.

— Негова светлост ще ви приеме веднага, сър Джерард — каза той.

— Джерард! — обади се нечий женски глас. — Колко се радвам да те видя. Стори ми се, че чух името ти.

Лейди Уорън беше красива жена в началото на шейсетте, със снежнобяла коса и кожа с цвят на топъл чай. През четиридесетте години брак бе придружавала съпруга си навсякъде. И макар да беше също толкова непоклатима и решителна, колкото всеки един войник, в момента носеше престилка, опръскана с брашно. Тя целуна Джерард по бузата и хвърли подозрителен поглед към кендера.

— Богове! — произнесе. — Дребосъче! — извика към вътрешността на дома с глас, който като нищо можеше да звънти и над бойното поле. — Бързо, заключи всичките ми бижута!

— Тасълхоф Кракундел, мадам — обади се Тас и й предложи ръката си.

— Кой не е в днешно време? — отговори лейди Уорън и бързо скри под престилката покритата си с брашно ръка, върху която блестяха няколко изключително интересни пръстена. — Как са скъпите ти майка и баща, Джерард?

— Извънредно добре, благодаря ви, мадам — каза той.

— Непослушно момче такова — нахока го тя и го заплаши с пръст. — Не знаеш абсолютно нищичко за здравето им. И не си писал на скъпата си майчица от цели два месеца. Горката жена се принуждава да пише на съпруга ми и най-жалостиво да се интересува дали пазиш краката си сухи. Засрами се. Да я тревожиш така безжалостно! Негова светлост й е обещал, че ще й пишеш възможно най-скоро. Няма да се учудя, ако още сега не те накара да седнеш пред него и да започнеш да съчиняваш писмо до нея.

— Да, мадам — каза Джерард.

— Трябва да вървя и да довърша във фурната. Дребосъчето и аз решихме да изпечем за Странноприемницата сто самуна хляб, за да помогнем на Лора да се справи някак. Горкичката. Тъжен ден за Утеха. — Лейди Уорън избърса една напираща сълза и остави по бузата си брашнена следа.

— Да, мадам — каза Джерард.

— Можете да влезете — извести адютантът, като отвори вратата, която свързваше общата част на къщата с личните покои на лорда.

Лейди Уорън се отдалечи, като преди това му поръча непременно да изпрати поздравите й на майка си. Джерард безизразно обеща, че ще изпълни молбата й. После й се поклони и последва адютанта.

Веднага щом влезе вътре, бе посрещнат топло от огромен мъж на средна възраст с черна кожа, която бе нещо обичайно за населението на Южен Ергот. Изненадващо, рицарят отвърна също толкова топло на поздрава му.

— Радвам се, че се отби, Джерард! — каза лорд Уорън. — Влизай и сядай. Значи това е кендерът?

— Да, сър. Благодаря ви, сър. Ако позволите. — Джерард отведе Тас до едно кресло и го бухна в него. В ръцете му се появи въже. Действаше толкова бързо, че кендерът така и не успя да възрази. Рицарят завърза китките му за дръжките на креслото, след което запуши устата му с кърпа.

— Необходимо ли е? — попита предпазливо лордът.

— Ако възнамеряваме да проведем поне някакво подобие на разумен разговор, да, сър — отвърна Джерард, като си придърпваше стол. Той постави мистериозния вързоп на пода пред себе си. — В противен случай рискувате да чуете истории как това е вторият път, когато сме погребали Карамон Маджере. Кендерът ще ви увери, че погребението се е различавало от предишното, на което е присъствал. Освен това ще ви изрецитира списък на присъстващите при първото и списък на онези, които не са присъствали на второто.

— О — лицето на лорд Уорън се смекчи и придоби жалостиво изражение. — Трябва да е от печалните. Бедното създание.

— Какви са тези печални? — попита Тас, само дето благодарение на превръзката през устата думите му не се чуваха никак ясно и звучаха така, сякаш говореше малко джуджешки с щипка гномски, за да бъде още по-неразбираемо. Естествено, никой не го разбра и следователно не си направи труда да му отговори.

Джерард и лордът се впуснаха в обсъждане на погребението. Лорд Уорън говореше с такава тъга за починалия Карамон, че буцата в гърлото на кендера отново се завърна и напълно обезсмисли наличието на превръзката.

— А сега, Джерард, какво мога да направя за теб? — попита накрая командирът на гарнизона, щом разговорът за погребението най-сетне се изчерпа. Той внимателно се вгледа в младия рицар. — Адютантът спомена, че си искал да те посъветвам за нещо свързано с Кодекса на честта.

— Да, милорд. Нуждая се от наставленията ви.

— Ти, Джерард? — едната посивяваща вежда на сър Уорън се повдигна. — И откога даваш и пукната пара за повелите на този Кодекс?

Рицарят видимо се изчерви и се размърда от неудобство. Лордът се усмихна победоносно.

— Чувам, че изказваш на всеослушание мнението си за старите начини и тесногръдите ветерани…

Джерард отново се размърда в стола си.

— Сър, възможно е понякога наистина да изказвам съмненията си относно определени предписания на Кодекса…

Веждата на сър Уорън се издигна още по-високо.

Младият рицар разсъди, че е напълно уместно да смени темата.

— Милорд, снощи имахме инцидент. Имаше и цивилни свидетели. Ще се задават въпроси.

Изражението на лорда стана мрачно:

— Ще се наложи ли събиране на Съвета?

— Не, милорд. Ценя високо мнението ви и ще се съобразя с решението ви по въпроса. Беше ми възложена задача. Трябва да зная дали да се впусна в нейното изпълнение или да откажа.

— Кой ти даде тази задача? Друг рицар? — Сър Уорън изглеждаше смутен. Беше напълно наясно за взаимната омраза, която цареше между Джерард и останалите рицари от гарнизона. Отдавна имаше опасения, че ще възникнат разправии и дори някое глупаво предизвикателство на полето на честта.

— Не, сър — отговори с равен тон войнът. — Задачата ми беше поставена от умиращ човек.

— А! — възкликна лордът. — Карамон Маджере.

— Да, милорд.

— Предсмъртна молба?

— Не толкова молба, милорд — каза Джерард. — Задача. Бих казал заповед, но Маджере не принадлежеше към Ордена.

— Не и по рождение, може би — поправи го внимателно командирът на гарнизона, — но по душа едва ли се е раждал по-добър рицар от него.

— Да, милорд. — Джерард замълча за момент, а Тас изумено и за пръв път видя колко дълбок отпечатък беше оставила смъртта на Карамон в младия мъж.

— Последното желание на умиращия е закон за положилия клетва пред Кодекса на честта. Кодексът постановява, че подобно желание трябва да бъде осъществено, независимо от трудността му и стига да е изпълнимо от смъртен. Кодексът не прави разлика дали умиращият принадлежи към Ордена или не, дали е мъж, жена, елф, джудже, гном или кендер. Честта те задължава да приемеш задачата, Джерард.

— Ако е изпълнимо от смъртен — повтори думите му Джерард.

— Да — кимна лордът. — Така постановява Кодексът. Синко, виждам, че си дълбоко разтревожен. Ако е възможно, бих искал да узная повече за същността на предсмъртното желание на Карамон.

— Няма нищо доверително, сър. Така или иначе трябва да ви обясня за какво става дума, понеже ако се наема с изпълнението му, ще ми бъде необходимо разрешение да напусна поста си. Карамон Маджере поиска от мен да отведа този кендер, кендера, който виждате и който твърди, че е самият мъртъв от поне трийсет години Тасълхоф Кракундел, при Даламар.

— Магьосникът Даламар? — попита недоверчиво лорд Уорън.

— Да, милорд. Ето как се случи всичко. Докато лежеше в ръцете ми, Карамон спомена, че отново е срещнал съпругата си. Сетне ми се стори, че търси някого сред насъбралите се наоколо ни хора. А после каза: „Но къде е Рейстлин?“

— Това трябва да е неговият брат-близнак? — прекъсна го командирът на гарнизона.

— Да, сър. Карамон добави: „Каза, че ще ме чака“, имайки предвид, че Рейстлин се е съгласил да го изчака, преди да е напуснал този свят и да се е упътил към следващия, или поне така тълкуваше думите му Лора. Самият Карамон често повтаряше, че тъй като двамата са били близнаци, единият не може да влезе в света на благословените без другия.

— Не ми се вярва някой въобще да си помисли да допуска Рейстлин Маджере в който и да е от „благословените светове“ — отбеляза сухо лорд Уорън.

— Вярно е, сър — усмихна се накриво Джерард. — Ако наистина съществува такъв свят, в което се съмнявам, то тогава…

Той замълча и се покашля от притеснение. Лордът мълчеше смръщено и го измерваше строго. В края на краищата Джерард реши да пропусне философските измерения на дискусията и да продължи своя разказ.

— Карамон добави нещо като: „Рейстлин трябва да е тук. Ето я Тика. Не разбирам. Нещо не е както трябва. Тас… Какво каза Тас… Различно бъдеще… Даламар ще знае… отведи Тасълхоф при Даламар.“ Беше извънредно разстроен и ми се стори, че едва ли ще умре в мир, освен ако не дам обещанието си. Така че го направих.

— Магьосникът Рейстлин е мъртъв повече от петдесет години! — възкликна сър Уорън.

— Да, сър. Така нареченият герой Кракундел също е мъртъв от повече от трийсет, така че това също не може да е той. А магьосникът Даламар е изчезнал. Никой нито го е виждал нито чувал, още откакто Кулата на Върховното чародейство е изчезнала. Говори се, че членовете на Последния конклав официално са го обявили за мъртъв.

— Слуховете са верни. Палин Маджере лично го потвърди пред мен. Но не разполагаме с никакви доказателства и ни се налага да се справим някак с предсмъртното желание на неговия баща. Не съм сигурен как да постъпим.

Джерард замълча. Тас на драго сърце би проговорил, ала бързо осъзна, че превръзката през устата му пречи на двамата мъже да разбират думите, така че нямаше никакво значение дали говори или мълчи. В интерес на истината дори самият кендер не беше сигурен как да постъпи. Нарежданията на Физбан бяха да присъства на погребението, след което незабавно да се върне обратно. „Не се размотавай!“ бяха точните думи на магьосника и очевидно особено държеше на тях, понеже очите му не предвещаваха нищо добро. Тас седеше в креслото, дъвчеше замислено превръзката и се опитваше да определи точния смисъл на думата „размотаване“.

— С ваше разрешение, милорд — обади се Джерард, — искам да ви покажа нещо.

Той вдигна пакета от пода и го постави върху бюрото на лорда. Започна да развързва въжето, с което бе пристегнат.

По същото време Тас вече бе успял да измъкне ръцете си. Сега вече спокойно можеше да се разтъпче наоколо и да огледа стаята, по чиито стени висяха няколко наистина приказни меча, един щит, а в единия ъгъл дори се намираше цяла чанта с карти. Кендерът погледна картите с копнеж и едва не се поддаде на желанието си краката му да го отнесат при тях, ала преди всичко го задържа любопитството да разбере какво има в пакета на рицаря.

Джерард все още се бавеше; очевидно му бе трудно да се справи с възлите.

Тас се канеше да му предложи услугите си, ала рицарят със сигурност нямаше да остане във възторг, така че просто започна да убива време в зяпане и опит да преброи зрънцата, които падаха от горната в долната част на пясъчния часовник. Беше истинско предизвикателство, понеже падаха страшно бързо. Точно когато вече си мислеше, че е уловил ритъма, две или три от тях падаха наведнъж и разваляха всичките му сметки.

Беше стигнал някъде между пет хиляди седемстотин трийсет и шест и пет хиляди седемстотин трийсет и осем, когато пясъкът изтече напълно. Джерард все още се бореше с възлите. Сър Уорън се пресегна и обърна пясъчния часовник наопаки. Тас отново започна да брои.

— Едно, две, три-четири-пет…

— Най-сетне! — измърмори младият рицар и развърза вързопа.

Тас мигом заряза броенето на песъчинки и се изправи на пръсти, за да вижда по-добре.

Джерард внимателно разопакова краищата, като полагаше грижи — последното не убягна от вниманието на кендера — да не се докосва до съдържанието. Скъпоценните камъни проблеснаха в лъчите на залязващото слънце. Възбудата обзе така силно Тас, че той скочи от креслото и махна със замах превръзката от устата си.

— Хей! — извика и посегна към предмета. — Ами това е точно като моето! Откъде го намери? Я гледай! — продължи, като го разглеждаше отблизо. — То е моето!

Железните пръсти на Джерард се сключиха около ръката на кендера, малко преди да е докоснала инкрустирания със скъпоценни камъни предмет. Лорд Уорън се взираше надолу с отворена уста.

— Намерих го в една от кесиите на малкия негодник, сър — каза рицарят. — Предната нощ, докато го претърсвахме, преди да го заключим в затвора. Затвор, който — бих добавил — не е чак толкова добре осигурен срещу кендери, колкото смятахме. Не съм сигурен — не съм магьосник или нещо подобно, милорд — но устройството изглежда магическо. Доста магическо.

— То е магическо — заяви, като се пръскаше от гордост, Тасълхоф. — С него дойдох тук. Беше на Карамон, но той винаги се тревожеше, че някой може да го открадне и да направи маса поразии. Поне аз не мога да си представя кой би сторил нещо подобно. Предложих му да се погрижа за него, но той каза, не, смятал, че трябва да отиде при някой, при когото ще бъде в безопасност и тогава Даламар също предложи да го вземе, така че Карамон му го даде и… — Кендерът престана да разказва, понеже никой не го слушаше.

Лорд Уорън отдръпна ръце от писалището. Предметът беше горе-долу с размерите на яйце и богато инкрустиран със скъпоценни камъни, които проблясваха и сияеха. Ако човек се вгледаше по-внимателно, щеше да установи, че е сглобен от безброй по-малки частички, които изглеждаха така, сякаш можеха да се приплъзват една покрай друга и да променят положението си. Командирът на гарнизона се взираше предпазливо в него. Джерард продължаваше да държи здраво кендера.

Слънцето потъваше зад хоризонта и лъчите му ярко нахлуваха през прозореца. В кабинета беше прохладно и всичко постепенно потъваше в сенки. Предметът искреше и блещукаше като малко слънце.

— Никога не бях виждал нещо подобно — обади се със страхопочитание лордът.

— Нито пък аз, сър — отвърна Джерард. — Но Лора е.

Сър Уорън изненадано вдигна поглед.

— Каза, че баща й притежавал подобен предмет. Държал го под ключ в някоя от стаите на Странноприемницата. Стая, посветена на неговия брат-близнак Рейстлин. Спомня си съвсем ясно деня, още преди Войната на Хаоса, когато баща й извадил предмета от скривалището му и го дал на… — Рицарят замълча.

— Даламар? — попита изумено лордът. Той отново се втренчи в устройството. — Споменал ли е баща й какво може да прави, каква магия обладава?

— Да. Според него, предметът му бил даден от Пар-Салиан и сам лично той се бил връщал назад във времето с помощта на магията му.

— Съвсем вярно — намеси се Тасълхоф. — Аз също бях с него. Оттам знам как работи устройството. Нали разбирате, изведнъж ми хрумна, че може и да не надживея Карамон…

Лорд Уорън произнесе една-единствена дума — изключително искрено и натъртено. Тасълхоф беше впечатлен. Рицарите обикновено не употребяваха такива думички.

— Мислиш ли, че е възможно? — попита комендантът. Сега гледаше право в Тас и го гледаше така, сякаш и той бе забелязал, че на кендера са пораснали две глави.

„Очевидно никога не е виждал трол. Тези хора наистина трябва да излизат повече“ — помисли си Тас.

— Дали това е истинският Тасълхоф Кракундел?

— Карамон Маджере смяташе, че е така, милорд.

Сър Уорън отново насочи вниманието си към странното устройство.

— Явно е древен артефакт. В днешно време никой магьосник няма способностите да създава такива предмети. Дори и аз мога да доловя излъчването му, а не съм чародей, за което само мога да благодаря на съдбата. — Той се обърна към Тас: — Не ми се вярва. Кендерът го е откраднал, а после е скалъпил някаква история, за да извини престъплението си… Разбира се, налага се да върнем устройството, ако не на Даламар, то поне на маговете. — Комендантът се намръщи. — Най-малкото, трябва да го държим далеч от ръцете на кендера. Къде е Палин Маджере? Според мен той е правилният човек, с когото трябва да се допитаме.

— Не можете да попречите на устройството само да се върне в ръцете ми — изтъкна Тас. — Така е направено, че винаги да се оказва в мое притежание, случва се рано или късно. Пар-Салиан… Великият Пар-Салиан, нали разбирате, веднъж се срещнахме. Изпитваше огромно уважение към кендерите. Огромно. — Той изгледа изпод вежди младия рицар с надеждата, че Джерард ще разбере намека. — Както и да е, Пар-Салиан обясняваше на Карамон, че устройството е направено така, че винаги да се връща при онзи, който го използва. Това е защитна мярка, за да не се окажеш захвърлен във времето, без да можеш да се върнеш обратно у дома. Доста е удобно, понеже имам обичая да губя разни неща. Веднъж дори успях да изгубя цял вълнист мамут. Случи се така, че…

— Съгласен съм с вас, милорд — обади се с по-висок тон от обичайното Джерард. — Мълчи, кендере. Говори, само когато те питат.

— Съжалявам — сви рамене вече започналият да се отегчава Тас. — Е, ако не искате да ме слушате, имате ли нещо против да разгледам картите ви? Страшно си падам по карти.

Лордът махна с ръка. Тас щастливо изприпка до дъното на стаята и съвсем скоро бе потънал напълно в разглеждането им. Бяха наистина прекрасни карти, но колкото повече ги разглеждаше, толкова повече му се струваше, че в тях има нещо объркано.

Джерард снижи глас така, че кендерът вече не успяваше да чува разговора им:

— За съжаление, милорд, Палин Маджере е на тайна мисия в Квалинести, където провежда важни обсъждания с чародеите на елфите. Драконесата Берил забранява подобни събирания. Ако местонахождението му стане известно, драконът ще изиска от тях ужасно възмездие.

— Да, но имам чувството, че Палин Маджере трябва да бъде уведомен за настоящото положение незабавно — не се съгласяваше комендантът.

— Може би сте прав. Освен това някой трябва да го извести за смъртта на баща му. Ако ми разрешите да отпътувам незабавно, милорд, съм готов да отведа кендера заедно с устройството при Палин Маджере, както и да го информирам за тъжната загуба. След като обсъдим предсмъртното желание на Карамон, вече ще сме наясно дали то може да бъде изпълнено, или не. Не се съмнявам, че в края на краищата синът на покойника ще ме освободи от даденото обещание.

Тревожното изражение на лорд Уорън започваше да се прояснява.

— Говориш мъдро. Ще оставим решението в ръцете на сина. Ако той отсъди, че последната воля на баща му е неизпълнима, ще можеш да се оттеглиш с чест. Все пак идеята да пътуваш до Квалинести точно сега не ми се нрави особено. Няма ли да е по-благоразумно да изчакаме, докато магьосникът се върне?

— Милорд, не разполагаме с никаква информация за времето на завръщането му. Най-вече в момент, когато Берил е завардила всички пътища. Смятам, че случаят е наистина спешен. А и — Джерард понижи още повече тон — ще срещнем трудности да държим кендера до безкрайност.

— Физбан ми нареди, веднага щом приключи погребението да се връщам в собственото си време — осведоми ги на висок глас Тасълхоф. — Не бива да се размотавам. Но ми се ще да поговоря с Палин, за да разбера защо цялото погребение беше така объркано. Смятате ли, че това може да се нарече „размотаване“?

— Квалинести лежи дълбоко в териториите под контрола на Берил — казваше в същия момент лордът. — Освен това тези земи са в юрисдикцията на Рицарите на Нерака, които ще бъдат особено зарадвани да сложат ръка върху някой от нашия Орден. Но ако дори те не те задържат и екзекутират като шпионин, ще го сторят елфите. В царството им не може да се промъкне цяла армия от рицари, камо ли сам човек.

— Не се нуждая нито от армия, нито от придружители, милорд — заяви твърдо Джерард. — Планирам да пътувам сам. Предпочитам да пътувам сам — наблегна. — Единственото, за което ви моля, милорд, е да получа временен отпуск от задълженията си.

— И го получаваш, разбира се. — Комендантът поклати глава. — Макар да не съм съвсем сигурен какво би казал баща ти.

— Би казал, че се гордее с мен, понеже ще го информирате, че съм се нагърбил с мисия от най-висока важност, за да изпълня последната воля на един умиращ човек.

— Излагаш се на опасност — каза лордът. — Това никак няма да му хареса. А колкото до майка ти… — Сега сър Уорън се намръщи заплашително.

Джерард не помръдна.

— Вече от десет години съм рицар, милорд, и всичко, с което мога да се похваля, е полепналата прах по ботушите ми от кръстосване пред някаква гробница. Заслужавам мисията, милорд.

Лордът се изправи.

— Ето моят съвет. Кодексът определя предсмъртното желание като свещено. Честта ни изисква, стига желанието да е изпълнимо от смъртен, да му се подчиним. Ще отидеш в Квалинести, за да се посъветваш с чародея Палин. Смятам го за човек на добрата преценка и здравия разум… за един магьосник. Човек не бива да очаква твърде много от тези типове. И все пак, смятам, че можеш да разчиташ на него, за да откриеш как да постъпиш. Най-малкото ще се отървем от кендера и откраднатия магически артефакт.

— Благодаря ви, милорд. — Джерард изглеждаше изключително щастлив.

„Разбира се, че ще бъде щастлив — помисли си Тасълхоф. — Заминава за земи във владението на дракон на име Берил, който е завардил всички пътища, може да го пленят мрачни рицари, които ще го помислят за шпионин, а ако това не свърши работа, ще навлезе в кралството на елфите и ще се срещне с Палин и Лорана, и Гилтас.“

Сладката тръпка беше добре позната на кендера. Беше така пристрастен към нея, че безпогрешно я разпознаваше всеки път, когато го жегнеше по протежение на гръбнака. Тръпката се прехвърли към краката му, а сетне се стрелна през ръцете и накара пръстите му да се размърдат неспокойно. Усещаше как косата му започва да се накъдря от едва сдържано нетърпение.

Тръпката накара ушите му да забучат и — най-вече поради внезапния приток на кръв в главата си, Тас откри, че строгият съвет на Физбан да се връща скоро е започнал да изчезва сред всички мисли за мрачни рицари, шпиони и разбира се — за Пътя.

„Освен това — осъзна изведнъж Тас — сър Джерард разчита да тръгна заедно с него! Не мога да изоставя рицар в нужда. А и Карамон. Не мога да изоставя и него, макар да е доста мъртъв след онова падане по стълбите.“

— Ще ви последвам, сър Джерард — заяви великодушно Тасълхоф. — Обмислих всичко много внимателно и ми се струва, че едва ли може да се нарече размотаване. Повече ми прилича на приключение. А съм сигурен, че Физбан едва ли ще има нещо против, ако се позабавя колкото за едно съвсем мъничко приключение.

— Ще измисля какво да кажа на баща ти, за да го успокоим — казваше лордът. — Има ли нещо, от което да се нуждаеш за мисията? Как ще пътувате? Известно ти е, че Кодексът не позволява да прикриваш истинската си самоличност.

— Ще пътувам като рицар, милорд — отвърна Джерард със съвсем леко потрепване в едната си вежда. — Имате думата ми.

Сър Уорън го изгледа дълбоко замислен.

— Имаш нещо предвид. Не, не ми казвай. Колкото по-малко знам, толкова по-добре. — Той се наведе още веднъж над проблясващото на писалището устройство и изпусна дълбока въздишка. — Магия и кендери. Прилича ми на фатална комбинация. Благословиите ми ще бъдат с теб.

Джерард внимателно уви устройството във вързопа. Лорд Уорън заобиколи писалището, за да го изпрати до вратата, като пътьом спипа Тасълхоф и го повлече след себе си. Джерард се възползва от възможността да възстанови на коменданта няколкото неголеми карти, които съвсем случайно се бяха напъхали под ризата на кендера.

— Взех ги, за да ги поправя — обясни Тас, като гледаше обвинително към сър Уорън. — Наели сте наистина некадърни картографи. Допуснали сте ужасно много сериозни грешки. Мрачните рицари вече не са в Палантас. Изтласкахме ги две години след Войната на Хаоса. И защо около Силванести е нарисувано онова смешно малко кръгче, приличащо на сапунен мехур?

Рицарите бяха потънали в личен разговор, който навярно имаше общо с мисията на Джерард, така че не му обърнаха внимание. Тас измъкна друга карта, която някак бе успял да натика в панталоните си (и която през цялото време беше притискала някои особено чувствителни части от анатомията му) и я прехвърли в една от торбичките си. Докато правеше последното, кокалчетата на пръстите му се удариха в нещо остро и с формата на яйце.

Устройството за Пътуване във времето. Устройството, което можеше да го отведе обратно в собственото му време. Беше се върнало при него, както се и очакваше да направи. Намираше се в негово притежание. Суровото нареждане на Физбан още веднъж отекна в съзнанието му.

Тас погледна устройството, замисли се за Физбан и внимателно претегли на ум обещанието, което беше дал на стария вълшебник. Можеше да стори само едно.

Стисна го здраво, но внимателно, за да не го активира случайно, пропълзя зад Джерард, който бе все така погълнат от разговора си със сър Уорън, и съвсем лекичко, но умело освободи едно ъгълче от вързопа в ръцете на рицаря. Като се трудеше пъргаво и съвсем безшумно, както само кендерите умеят, Тас пъхна устройството обратно на мястото му.

— И стой там! — заповяда му сериозно.


7
Проломът на Бекард

Разположен на брега на Ново море, Санкшън бе един от главните пристанищни градове в североизточната част на континента Ансалон.

Градът беше древен, създаден дълго преди Катастрофата. За историята му не се знаеше много, освен това, че преди това е бил доста приятно място за живот.

Мнозина се бяха чудили как е получил странното си име. Легендата твърдеше, че някога, когато все още бил съвсем малко селце, в него живеела стара жена от расата на човеците, чиято мъдрост била добре известна и почитана на мили наоколо. Споровете и несъгласията, независимо дали ставало дума за правата над цели кораби, или за брачни спогодби, винаги стигали до нея. Тя изслушвала страните, след което отсъждала честно и безпристрастно, мъдро и без предразсъдъци.

— Старицата реши — казвали по обичая си хората след всяко нейно отсъждане.

Така малкото селце, в което живеела, неусетно получило името си и станало известно като място, където царят е авторитетът и законът2. Когато в гнева си боговете запратили огнената планина към света, тя се стоварила върху континента Ансалон и го разцепила на парчета. Водите на океана Сирион веднага нахлули в образувалите се пукнатини, създавайки ново море, съвсем уместно наречено Новото море. Вулканите по протежението на планинската Верига на Смъртта, оживели в яростни пламъци и избълвали реки от лава, която започнала да се стича към Санкшън.



Човечеството винаги бърза да превърне нещастието си в преимущество. Съвсем скоро онези, които допреди това обръщали земята с плугове и отглеждали боб и ечемик, хванали мрежите и започнали да събират плодовете на морето. По бреговете на Ново море бързо изникнали цели рибарски селища.

Жителите на Санкшън също се насочили към бреговете, където бризът успявал да прогони изпаренията и дима от вулканите. Известно време градът просперирал, но не нараствал, додето най-сетне на пристаните му не започнали да пристигат високите кораби. Авантюристично настроените моряци от Палантас прехвърлили корабите си в Новото море с надеждата да открият бърз и лесен проход до противоположната част на континента и по този начин да избегнат дългото, пълно с опасности пътуване през студените вълни на северното море Сирион. Скоро обаче надеждите им се разбили. Не съществувал никакъв проход. Онова, което открили обаче, било естествено защитеният пристан на Санкшън и сухопътна връзка, която не представлявала трудност за решените да се доберат до пазарите, очакващи своите стоки от другата страна на планините Калкист.

Градът започнал да процъфтява, да се разраства и, както всяко дете, да мечтае. Санкшън видял в себе си втори Палантас: прочут, улегнал, безстрастен и заможен. Тези мечти така и не станали реалност. Докато Палантас принадлежал на соламнийските рицари, които се грижели за него, защитавали го и го управлявали съгласно Клетвата на честта, Санкшън бил в ръцете на всеки, който имал силите и желанието да го притежава. Градът се разраствал твърдоглаво и развратно, без никакви кодекси или закони, като се къпел в купища пари.

Санкшън не бил никак придирчив към съюзниците си. Градът приветствал алчните, ненаситните и безскрупулните. Крадците и бандитите, мошениците и блудниците, наемниците и убийците наричали Санкшън свой дом.

Дошло времето, когато Такхизис, Царицата на Мрака, се опитала да се завърне обратно в света. Богинята вдигнала на крак армии, които да покорят континента в нейно име. Предводителят на тези армии — Ариакас, бързо осъзнал стратегическото разположение на Санкшън спрямо светия град Нерака и предния му военен пост Хур. Лордът насочил войните си към града и го покорил, макар да се носела мълва, че съпротивата не била от най-самоотвержените. Сетне построил в Санкшън храмове в чест на своята Царица и разположил в града щаба си.

Господарите на Смъртта, вулканите, опасващи пристанищния град като в пръстен, тутакси почувствали горещия полъх от амбицията на Такхизис и отново се върнали към живот. Нощем потоците от лава огрявали със зловещото си сияние целия Санкшън. Земята се разтърсвала и потрепервала в гърчове. Хановете из целия град изгубили цяло състояние в изпочупени чаши и чинии, в резултат на което започнали да сервират храна и напитки в ламаринени подноси и дървени канчета. Въздухът се замърсил от отровни и серни изпарения. Черноризите магьосници се трудели ден и нощ, за да поддържат града в състояние, което да е пригодно за живот.

Такхизис се стремяла да покори света, но в края на краищата не успяла да надмогне себе си. Генералите й потъвали в непрестанни дрязги помежду си и в крайна сметка играта била спечелена от любовта и саможертвата, лоялността и честта. Така камъните на Нерака легнали почернели и прокълнати в смрачената долина, водеща към Санкшън.

Дошъл редът и на рицарите от Соламнийския орден. След една решителна битка с обитателите на града, те го завладели. На тях също не убягнало доброто стратегическо разположение и финансовите изгоди, които можели да произлязат за всеки, решил да завладее Ансалон. Ето защо рицарите установили там силен гарнизон и се заели да разрушават храмовете на злото, да опожаряват пазарите за роби и да изравняват със земята бордеите. Конклавът на чародеите изпратил хора, които да продължат прочистването на въздуха.

Когато двайсет години по-късно Рицарите на Такхизис започнали да набират сили, Санкшън бил един от главните им приоритети. Задачата била лесна. Годините на мир и добруване направили соламнийските рицари невнимателни и отпуснати. Точно преди градът да падне в ръцете на мрачните рицари, избухнала Войната на Хаоса и това за момент отклонило вниманието им и дало възможност на соламнийците да се разбудят.

Сетне Войната на Хаоса приключила. Боговете си заминали. Жителите на Санкшън най-сетне осъзнали, че божествата вече ги нямало. Магията — такава, каквато я познавали — също си била отишла. Хората, които били преживели войната, изведнъж се видели изправени пред опасността да се задушат до смърт в нездравите изпарения на околните вулкани. Не след дълго жителите напуснали града си и плъзнали по околните брегове, за да дишат чистия морски въздух. Така, за известно време, Санкшън се завърнал там, откъдето всъщност бил тръгнал.

Но един необикновен и обвит в мистерия магьосник на име Хоган Примката не само въздигнал Санкшън до предишната му слава, но и успял да му помогне да я надмине. Той сторил онова, което никой друг чародей не бил постигал дотогава: освен че прочистил въздуха над града, Хоган пренасочил потоците лава встрани от него. Сега от заснежените върхове на околните планини се стичали потоци, пълни с чиста и прохладна вода. Най-сетне човек можел да излезе от дома си и да поеме въздух с пълни гърди, без да се превие на две и да започне да кашля задавено.

Колкото повече остарявал и помъдрявал Санкшън, толкова повече просперирал, забогатявал и толкова по-уважаван ставал. Под закрилата на Хоган в града започнали да се появяват добри и достойни търговци. Някъде по това време и соламнийците, и рицарите на Нерака направили постъпки пред магьосника с желанието да защитават Санкшън едни от други.

Хоган нямал доверие на никого, така че нито един от двата ордена не получил разрешението му. Разгневени, Рицарите на Нерака излезли с довода, че градът е част от териториите, дадени им от Съвета в замяна на службата по време на Войната на Хаоса. Соламнийските рицари от своя страна също упорито опитвали да влязат във връзка с него, а той продължавал да отказва помощта им.

Междувременно Мрачните рицари, които вече били широко известни под името Рицарите на Нерака, набирали сили, богатства и власт — понеже именно те събирали данъците на драконите. Мрачните рицари наблюдавали Санкшън така, както котката наблюдава дупката на мишката. Отдавна в сърцата им се таял копнежът да притежават пристанището на града, откъдето лесно можели да разпространят влиянието си и да подчинят всички градове по бреговете на Новото море. Ето как, виждайки, че мишките са заети да се хапят и дращят една друга, котката решила да нападне.

Рицарите бяха обсадили Санкшън и наистина не бързаха.

Веднага след атаката, враждуващите фракции вътре в града се бяха обединили. Но нападателите имаха търпение. Нямаше начин да принудят обсадените да гладуват, понеже въпреки блокадата, доставките на провизии не спираха. Във възможностите на мрачните рицарите на Нерака обаче беше да отрежат всички сухопътни търговски връзки. По този начин Санкшън бе попаднал в смъртна хватка, която бавно, но постепенно задушаваше икономиката му.

Притиснат от настояванията на жителите, Хоган Примката се бе съгласил с навлизането на соламнийските рицари. Така през последната година от обсадата към защитниците се бяха присъединили и те. В началото посрещнаха рицарите като спасители. Всички очакваха, че след като получат своето, те незабавно ще сложат край на бедственото положение. Соламнийците бяха отвърнали, че първо трябва да проучат ситуацията.

След като в продължение на месеци жителите на града наблюдаваха как рицарите „проучват ситуацията“, те отново ги подканиха да разкъсат обсадата. Рицарите посочиха, че са твърде малко на брой и чакат подкрепления.

Всяка нощ катапултите откъм позициите на мрачните рицари запращаха към стените огромни камъни и лумтящи бали сено. Горящите бали причиняваха пожари, а камъните пробиваха покривите на къщите. Умираха хора и се унищожаваше недвижима собственост. Нощем никой не можеше да се наспи. И точно според изчисленията на Рицарите на Нерака, ентусиазмът и патриотизмът на жителите на Санкшън, които в началото на обсадата ги правеха толкова непреклонни противници, месец след месец отслабваха и се заменяха с далеч по-трезви чувства. Някои открито вече наричаха соламнийците страхливци и виняха тях за всичките си неприятности. Рицарите отвръщаха, че жителите на Санкшън са луди и искат всички те да умрат за нищо. Веднага щом шпионите на Ордена на Нерака започнаха да донасят, че съюзът на защитниците е на път да се разруши, мрачните рицари решително се заеха с подготовка на финалното настъпление. Сега нападателите чакаха само знак, че са се появили фаталните пукнатини в сърцето на враговете им.

Източно от Санкшън лежеше долина, наречена долината Закар. Мрачните рицари я бяха овладели в сравнително ранен етап от обсадата заедно с всички проходи, които водеха от града към нея. Така тази долина, удобно скрита сред гънките на планините Закар, се използваше за преден пост и плацдарм на нахлуващите войски от армията на Ордена на Нерака.



— Целта ни е долината Закар — казваше Мина на своите рицари. Ала когато я питаха защо или какво щяха да правят там, тя отказваше да каже нещо повече от това, че са призовани.

Бяха пристигнали по обед. Слънцето се издигаше високо в безоблачното небе и сякаш се взираше във всичко под себе си с жадно очакване — очакване, което поглъщаше вятъра и оставяше въздуха неподвижен и сгорещен.

Мина накара неголемия си антураж да спре пред входа на долината. Точно пред тях, на отсрещната страна, се намираше проходът, известен като Пролома на Бекард. През него се виждаше обсадения град и част от защитните стени. Между тях и Санкшън се намираше собствената им армия. В долината се издигаше втори град, но изграден от палатки и лагерни огньове, каруци и впрегатен добитък, войници и многобройни слуги.

Очевидно Мина и рицарите й пристигаха в подходящо време. Лагерът на Ордена на Нерака кънтеше от радостни възгласи. Свиреха тръби, офицерите издаваха високо заповеди, а ротите тъкмо се строяваха на пътя. Няколко формирования вече минаваха през пролома и се насочваха към града, други се готвеха да ги последват.

— Много добре — каза Мина. — Успяхме.

Тя пришпори коня си в галоп надолу по стръмния път, а рицарите препуснаха след нея. В призива на тръбите се долавяше нещо от музиката, която бяха чули в съня си. Сърцата биеха в гърдите, дишането им се учести и все пак нямаха никаква представа защо.

— Разбери какво подготвят — нареди Мина на Галдар.

Минотавърът откри първия офицер, който му се изпречи на пътя и го разпита. Когато отново се върна при нея, той потриваше ръце и се усмихваше широко:

— Проклетите соламнийци са напуснали града! — докладва. — Магьосникът, който го управлява, явно ги е уловил за ушите и най-после им е показал пътя. Изритали са ги по задника. Събрали са си багажа и ако се вгледаш — той се обърна и посочи през Пролома на Бекард, — можеш да видиш корабите им. Онези малки точици на хоризонта.

Рицарите около Мина нададоха радостни възгласи. Тя се загледа към хоризонта, ала не се усмихна. Тленен Огън риеше неуморно с копита, разтърсваше грива и пръхтеше нетърпеливо.

— Доведе ни точно когато трябваше, Мина — продължи ентусиазирано Галдар. — Вече се готвят за последната атака. До довечера ще пием от кръвта на Санкшън. Тази нощ ще пием санкшънско пиво!

Мъжете се разсмяха. Мина все така мълчеше. Изражението й не подсказваше нито въодушевление, нито радост. Очите с цвят на кехлибар блуждаеха из лагера на мрачните рицари, ала като че не откриваха това, което търсеха, понеже между веждите й се бе появила съвсем лека черта в знак на недоволство. Най-сетне намръщеното й изражение се проясни. Кимна сама на себе си и потупа успокоително Тленен Огън.

— Галдар, виждаш ли онази рота стрелци?

Той се загледа и кимна.

— Не носят униформите на Ордена.

— Това са наемници — обясни минотавърът. — Плащаме им, но се бият под свое собствено командване.

— Отлично. Доведи командира им при мен.

— Но, Мина, защо…

— Изпълнявай, Галдар — каза тя.

Рицарите зад нея си размениха стреснати погледи и учудено започнаха да вдигат рамене. Минотавърът се канеше отново да оспори заповедта, искаше да я подкани да му позволи да се включи във финалната атака, да участва в славната победа, а не да го изпраща да върши нещо като някакво момче за поръчки. Усети как през дясната му ръка преминава дразнещо изтръпване. В продължение на един безкраен, ужасяваш момент откри, че не може да помръдне пръстите си. Нервите му се гърчеха и протестираха. Чувството продължи само няколко секунди, но го разтърси до дъно. Може би не беше кой знае какво, ала му напомни колко й дължи. Галдар преглътна напиращите въпроси и послушно се зае с възложената му задача.

Скоро се върна, придружен от ротния командир — сериозен мъж, може би около четирийсетте, с прекомерно развити мускулести ръце на човек, който изкарва прехраната си със стрелба с лък. Изражението на лицето на наемника беше мрачно и раздразнително. Едва ли щеше да се отзове на поканата й, но страшно трудно бе да откажеш на изключително настоятелен минотавър, чиято глава, чиито рога и рамене се издигат над теб като обсадна кула.

Мина носеше шлема си. Забралото му бе вдигнато. Изключително мъдър ход, помисли си Галдар. Така шлемът оставяше в сянка младостта и момичешкото й лице.

— Какви са заповедите, които си получил, Водачо на Нокътя? — попита тя. Гласът й резонираше в шлема — студен и нетърпящ възражение като самия метал.

Командирът я изгледа презрително и без ни най-малък признак, че е успяла да го сплаши.

— Не съм ви никакъв „водач на нокътя“, сър рицарю — отвърна, като вложи леко неприятна, саркастична нотка в думата „сър“. — Запазих чин капитан в собствената си рота. Не приемаме заповеди от хора като теб. Само пари. Правим само онова, което си искаме.

— Покажи уважение към Водачката на Нокътя — изръмжа Галдар и разтърси офицера така силно, че мъжът с мъка запази равновесие.

Капитанът се извърна към него и измъкна късия си меч. Минотавърът вече бе сложил десница върху ръкохватката на своя. Рицарите край тях наизваждаха със звънтене оръжията си. Мина не помръдваше.

— Какви са заповедите ти, капитане? — попита го отново.

Осъзнал, че го превъзхождат, офицерът плъзна обратно меча в ножницата. Движенията му бяха преднамерено бавни, за да демонстрира, че не са спечелели, но пък и той не е дотам глупав.

— Да изчакам, докато започне нападението, след което да дам нареждане за стрелба по защитниците на стените, сър — добави намусено и мрачно. — Ще влезем последни в града, което значи, че по-хубавите дреболии вече ще бъдат разграбени.

Мина го наблюдаваше замислено.

— Явно не уважаваш много Рицарите на Нерака. Нито пък каузата ни.

— Каква кауза? — Смехът на капитана отекна късо и лаещо. — Да напълните собствените си сандъци? Само това ви интересува. Вас и вашите глупави фантазии. — Той плю на земята.

— И все пак някога беше един от нас, капитан Самювал. Някога беше рицар на Такхизис — отговори тя. — Напусна, само защото каузата, заради която се присъедини, вече не съществуваше. Напусна, защото вече не вярваше.

Очите на офицера се разшириха. Чертите на лицето му за момент се отпуснаха.

— Откъде… — Той шумно си затвори устата. — И какво, ако е било така? — изръмжа. — Не дезертирах, ако това имаш предвид. Откупих се според всички правила. Имам документи, които…

— Но ако вече не вярваш в каузата ни, защо продължаваш да се биеш на наша страна, капитане? — попита Мина.

Самювал изсумтя.

— О, вече й вярвам, всичко е наред — отвърна ехидно. — Вярвам в парите, както и вие.

Мина седеше на коня си и се взираше през Пролома на Бекард право към Санкшън. Животното стоеше съвсем мирно под успокояващата й ръка. Внезапно Галдар си помисли, че вероятно сега Мина виждаше през стените на града, виждаше през бронята на защитниците, виждаше през плътта и през костите, в сърцата и душите им, точно както бе видяла неговата душа. Точно, както виждаше в душата на капитана.

— Никой няма да влезе в Санкшън днес, капитане — произнесе тихо тя. — Само лешоядите ще получат своите „по-хубави дреболии“. Корабите, които сте видели да отплават, не превозват соламнийски рицари. Войните по палубата са просто натъпкани със слама чучела, облечени в брони на Соламнийския орден. Това е капан.

Галдар се втренчи слисано в нея. Вярваше й. Вярваше й дотам, че все едно вече беше виждал корабите с очите си или бе видял скритата в засада армия зад стените на града.

— Откъде знаеш всичко това? — попита настоятелно офицерът.

— Ами ако аз ти дам нещо, в което отново да повярваш, капитан Самювал? — посрещна с въпрос въпроса му тя. — Ами ако те превърна в героя на тази битка? Ще ми се закълнеш ли във вярност тогава? — По устните й пробяга лека усмивка. — Не мога да ти предложа пари. Имам само чисто познание, което на драго сърце споделям с теб: бий се на моя страна и в този ден ще познаеш единия истински бог.

Капитан Самювал се втренчи нагоре към нея в безгласно изумление. Изглеждаше замаян, като ударен от мълния.

Мина разтвори покритите си с мехури, разкървавени длани:

— Предлагам ти избор. В едната си ръка държа твоята смърт. В другата има слава. Какво да бъде?

Самювал се почеса по брадата.

— Странна си, Водачке на Нокътя. Не приличаш на никой рицар от нашия Орден.

Той погледна през рамо към Пролома на Бекард.

— Слуховете твърдят, че градът е изоставен — каза Мина. — Мъжете са чули, че портите ще се отворят и жителите са готови да се предадат. Армията ви се е превърнала в тълпа. И всички са се устремили към собствената си смърт.

Говореше истината. Дори докато произнасяше последните си думи, офицерите в долината продължаваха напразно да раздават заповеди, в опит да накарат разпасаните пехотинци отново да съберат редиците. В същия миг Галдар си даде сметка, че пред очите им Рицарите на Нерака се превръщат в недисциплинирана орда, отделни отломъци, които се изливаха през пролома. Жадни за убийства и за плячка. Капитан Самювал отново плю отвратено. Когато погледна Мина, изражението му бе станало мрачно.

— Какво искаш от мен, Водачке на Нокътя?

— Премести стрелците на онова възвишение там. Виждаш ли го? — Мина посочи към полите на планините точно над Пролома на Бекард.

— Виждам го — отговори той. — И какво да правим, след като стигнем там?

— Междувременно аз и рицарите ми също ще заемем позиции. Веднага щом пристигнете, ще получите допълнителни нареждания — каза Мина. — Искам от теб да се подчиниш на заповедите ми, без да задаваш въпроси.

Тя протегна към него окървавена ръка. Дали тази ръка предлагаше живот или смърт, зачуди се Галдар.

Може би капитан Самювал си задаваше същия въпрос, понеже се поколеба, но най-накрая прие предложената му ръка. Собствената му десница беше огромна, мръсна и ожулена лапа, с множество мазоли от употребата на лъка. Нейната бе малка и докосването й почти не се усещаше. Беше покрита с мехури и окървавена и все пак не тя, а капитанът се присви, когато се здрависаха.

Мъжът сведе поглед към пръстите си и ги отърка в кожената броня, сякаш се опитваше да отмие болката или ужилването… изгарянето.

— Побързай, капитане. Нямаме много време — подкани го Водачката.

— А как да те наричам, сър рицарю? — попита Самювал, като все така разтъркваше ръката си.

— Аз съм Мина — отговори тя и дръпна юздите.

Тленен Огън рязко се обърна, Мина заби шпори в хълбоците му и препусна в галоп към възвишенията над Пролома на Бекард. Рицарите я последваха вкупом. Минотавърът затича редом с нея, като полагаше извънредни усилия да не изостава.

— Откъде си сигурна, че капитанът ще ти се подчини? — извика Галдар, за да надвика тропота на копитата.

Тя погледна надолу към него и се усмихна. В сенките на шлема кехлибарените й очи сияеха.

— Ще се подчини — отговори, — ако не заради друго, поне за да покаже на началниците си, че ги презира и смята заповедите им за глупави. Ала освен това капитанът е човек, който дълго време е изпитвал глад, Галдар. Сърцето му копнее за насита. Досега са го хранили с пепел. Аз ще му дам месо. Месо, което да нахрани душата му.

Мина се наведе над шията на коня и го накара да подскочи и запрепуска още по-бързо отпреди.



Стрелковата рота на капитан Самювал заемаше позиции по линията на възвишенията над Пролома на Бекард. Бяха няколкостотин силни, добре тренирани мъже, взимали участие в не едно и две сражения на страната на Рицарите на Нерака. Използваха големия елфически лък — сериозно и високоценено от стрелците оръжие. На билото на възвишенията нямаше много място, така че им се наложи да застанат рамо до рамо. Всички до един бяха в отвратително настроение. Докато гледаха как армията на рицарите се разлива пред стените на града, немалко от мъжете започваха да мърморят, че за тях няма да остане нищо — нито жени, нито къщи, които да плячкосват. Вече беше все едно. Със същия успех още сега можеха да се приберат по домовете си.

Над тях облаците започваха да се сгъстяват — мътни и сиви, избликнали през върховете на планината Закар. Постепенно се спускаха все по-ниско по склоновете.

Лагерът в долината беше празен, с изключение на палатките, каруците с провизии и неколцината ранени, които не бяха успели да се присъединят към братята си по оръжие и сега проклинаха горчиво падналия им се жребий. Звуците от битката лека-полека се отдалечаваха. Ниската облачност и околните планини заглушаваха допълнително атаката на нападателите. Долината потъваше в зловещо мълчание.

Стрелците се взираха сърдито към капитана. На свой ред той се взираше в Мина с очакване.

— Какви са заповедите ти, Водачке на Нокътя? — попита.

— Изчакайте — беше отговорът.

Войниците чакаха. Армията на мрачните рицари достигна стените на Санкшън и се разби в портите му. Крясъците и ударите се чуваха едва-едва, като далечен тътен. Мина свали шлема и прокара ръка през остриганата си глава с едва набола тъмночервена коса. Седеше на коня с изправен гръб и вдигната брадичка. Ала очите й не гледаха към Санкшън, а към синьото небе над всички тях — синьо небе, което започваше бързо да се смрачава.

Стрелците се втренчиха, изумени от младостта й, удивени от странната й красота. Тя не обръщаше внимание нито на погледите, нито на грубите им забележки, които бързо отмряха в тишината, преизпълваща долината зад тях. Мъжете чувстваха нещо злокобно в тази тишина. Онези от тях, които все пак продължиха да подхвърлят забележчици, го правеха по-скоро за да се изперчат, но скоро и те замлъкнаха, сгълчани от смутените си другари.

Внезапната експлозия разтърси земята около Санкшън и разби тишината на парчета. Облаците завряха, слънчевата светлина изчезна. Радостните победни възгласи на атакуващите мрачни рицари бяха пресечени като с нож. И се превърнаха в ужасени писъци.

— Какво става? — започнаха да питат стрелците, чиито езици изведнъж се бяха развързали и сега говореха един през друг. — Някой вижда ли?

— Тишина в строя! — изрева капитан Самювал.

Един от рицарите, когото бяха оставили на пост като наблюдател в близост до пролома, се завърна, пришпорвайки коня:

— Капан! — закрещя още отдалеч. — Портите се разтвориха, но изсипаха вълни от соламнийци! Сигурно са поне хиляда. Начело яздят чародеи и заливат всичко по пътя си с прокълнатите си магии!

Рицарят дръпна юздите и накара коня да спре пред тях.

— Ти говореше истината, Мина. — Гласът му бе изпълнен с благоговение и възхита. — Големият магически взрив изби стотици от нашите още в самото начало. Телата им димят, разхвърляни по земята. Армията ни отстъпва безредно! Войниците тичат право насам и скоро ще навлязат в пролома. Разгром!

— Значи всичко е загубено — произнесе капитан Самювал, макар да гледаше Мина по странен начин. — Силите на соламнийските рицари ще ги натикат в долината. Ще се окажат между чука и наковалнята.

В думите му имаше истина. Войните от ариергарда вече се изливаха през пролома. Мнозина нямаха никаква идея накъде са тръгнали. Знаеха само, че искат да бъдат по-далече от кръвта и смъртта. Малка част от по-съобразителните се бяха сетили да се насочат към тесния път за Хур, който минаваше през планините.

— Флаг! — каза с нетърпящ възражения тон Мина. — Дайте ми флаг!

Капитанът развърза мръсния бял шал, който носеше около врата си и й го подаде.

— Вземи това и добре дошла, Мина.

Тя взе шала и сведе глава над него. Прошепна няколко думи, които никой не успя да чуе, след което го целуна и подаде на Галдар. По белия плат бе останала кръв от мехурите по ръцете й. Един от рицарите на Мина предложи копието си. Минотавърът завърза шала за върха на копието и й го върна, вече като знаме.

Водачката накара Тленен Огън да се обърне и се изкачи нагоре по скалите до една неголяма издатина, където вдигна флага над главата си.

— Към мен, мъже! — извика. — Към Мина!

Облаците се разделиха. През плътния им покров се прокрадна петънце слънчева светлина, което падна върху нея и я огря, възседнала коня си на билото на възвишенията. Черната й броня гореше, сякаш обляна в пламъци, от кехлибарените й очи струеше неземна светлина, светлина, призоваваща на бой. Внезапният й вик накара бягащите войни да спрат. Рицарите в долината започнаха да се оглеждат, за да видят откъде е дошъл и скоро я откриха — ярка като пламък, пламтяща като сигнален огън на възвишенията над тях.

Сега всички бяха спрели и гледаха смаяно към нея.

— Към мен! — извика отново Мина. — Днес славата ще бъде наша!

Войниците се поколебаха, а сетне един от тях затича нагоре по склона, като се препъваше и хлъзгаше. Последва го друг, още един, радостни, че отново са намерили цел и посока.

— Извикай и онези мъже — нареди на Галдар тя, сочейки към друга група, която отстъпваше малко по-далеч от тях. — Доведи колкото можеш повече. И се погрижи да бъдат въоръжени. После ги подреди в бойна формация на скалите там долу.

Галдар се подчини. С помощта на останалите рицари минотавърът прегради пътя на отстъпващите войници и им нареди да се присъединят към техните другари, които вече започваха да оформят нещо като мрачно езеро в краката на Мина. През пролома се изливаха още и още войници. Рицарите на Нерака яздеха сред тях, като някои от офицерите полагаха храбри, но отчаяни опити да обърнат отстъплението, а други просто се включваха в масовото бягство на пешаците, увлечени в общата лудост. Зад гърбовете им връхлитаха соламнийските рицари в блестящите си сребърни доспехи и увенчани с гребени от бели пера шлемове. Припламваше смъртоносна сребриста светлина. Навсякъде, където избухнеше тази магическа светлина, умираха хора. Сетне и соламнийците навлязоха в пролома, гонейки пред себе си обикновени войници и рицари от ордена на Нерака — подобно на добитък, подкаран на заколение.

— Капитан Самювал — извика Мина и се спусна надолу по хълма. Флагът плющеше след нея. — Нареди на хората си да стрелят.

— Соламнийците са още далеч — възрази той, като клатеше глава пред глупостта й. — Всеки идиот може да го види.

— Соламнийците не са ваша цел, капитане — отвърна студено тя и посочи към силите на Рицарите на Нерака. — Ето коя е вашата цел.

— Нашите собствени хора? — втренчи се изумено в нея той. — Да не сте се побъркали?

— Разгледай бойното поле, капитане — настоя Мина. — Това е единственият начин.

Капитан Самювал се подчини и плъзна поглед по морето от хора. Прокара ръка през лицето си, след което заповяда:

— Стрелци, огън!

— Накъде? — попита някой.

— Чухте Мина! — отговори дрезгаво капитанът.

Сетне грабна лъка от ръцете на един от хората си, запъна стрела и я запрати.

Стрелата прониза гърлото на един от отстъпващите мрачни рицари. Той рухна от седлото и тутакси бе прегазен от бягащите си другари.

Стрелковата рота откри огън. Стотиците стрели — всяка от която бе полетяла след внимателно прицелване и почти от упор — изпълниха въздуха със смъртоносното си бръмчене. Повечето намериха целта си. Пехотинците се улавяха за гърдите и се строполяваха на земята. Стрелите се забиваха през процепите на шлемовете на рицарите или в шиите им.

— Продължавайте стрелбата, капитане — нареди Мина.

Летяха още стрели. Падаха още тела. Сега паникьосаните войници започваха да осъзнават, че ги нападат отпред. Спряха, запрепъваха се, опитвайки да разберат къде се намира новият им враг. Идващите отзад се разбиваха в спрелите, подлудени от приближаващите соламнийски рицари. Стръмните склонове на пролома отрязваха всеки път за бягство.

— Огън! — крещеше подивяло изпадналия в бяс капитан Самювал. — За Мина!

— За Мина! — отвръщаха стрелците и отпускаха тетивата на лъковете.

Стрелите излитаха със свистене и глухо се забиваха в целите си. Мъжете пищяха и падаха отсечено. Телата на мъртвите се трупаха и образуваха грозни купчини, кървава барикада.

Някакъв офицер ги приближи и диво замахна с меча си.

— Безумецо! — изкрещя на капитана. — Кой ти даде тази заповед? Избиваш наши хора!

— Аз му дадох тази заповед — обади се с хладен тон Мина.

Рицарят побесняло се завъртя към нея.

— Предателка! — издигна се мечът му.

Мина не помръдна. Не обръщаше внимание на рицаря, вперила поглед в касапницата под себе си. Юмрукът на Галдар нанесе разцепващ удар върху шлема на офицера. Той се стовари с пречупен врат, тялото му се търколи надолу по склона и изчезна някъде. Минотавърът засмука изранените кокалчета на ръката си и погледна Водачката.

Забеляза с изумление, че по страните й съвсем свободно се стичат сълзи. Стискаше медальона около шията си. Устните й помръдваха. Навярно се молеше.

Атакувани едновременно отпред и отзад, войниците, уловени в теснините на Пролома на Бекард, започнаха да се щурат във всички посоки. Другарите им зад тях бяха изправени пред ужасен избор. Или трябваше да се оставят да бъдат прободени в гръб от соламнийците, или трябваше да се обърнат и да дадат отпор. Избраха второто и съвсем скоро битката се разрази, подхранвана от отчаянието и свирепостта на уловения в капан, останал без изход войник.

Соламнийските рицари продължаваха да напредват, ала вече не чак толкова бързо, докато постепенно устремът им бе възпрян.

— Прекратете стрелбата! — заповяда Мина. Тя подаде знамето на Галдар. Сетне измъкна утринната звезда и я размаха високо над главата си. — Рицари на Нерака! Времето ни настъпи! Последвайте ме в този славен час!

Тленен Огън подскочи високо във въздуха и се хвърли надолу по склона, понесъл господарката си право към авангарда на соламнийците. Конят се движеше толкова бързо и достигна целта тъй неочаквано, че останалите рицари нямаха време да реагират. Всички втрещено се взираха как Мина препуска към собствената си гибел. Ала ето, че минотавърът на свой ред издигна бялото знаме.

— Смъртта е сигурна! — изтътна гласът му. — Но също и славата! За Мина!

— За Мина! — изкрещяха рицарите с мрачни, дълбоки гласове и смушкаха конете надолу по хълма.

— За Мина! — извика капитан Самювал, като захвърли лъка и също измъкна късия си меч. Заедно с него и цялата Стрелкова рота се насочи към дивата блъсканица от проблясващи остриета и окървавени тела.

— За Мина! — присъединиха се към останалите и войниците, които бяха успели да се съберат под знамето. Обединени от общата кауза, всички вкупом се понесоха към смъртта и грохота на боя.

Галдар тичаше с всички сили — отчаян, но решен да се добере до Водачката и да я защити. Сама беше признала, че никога досега не е влизала в битка. Нямаше нито опита, нито необходимите умения. Със сигурност щеше да намери смъртта си. Лицата на враговете им се мяркаха размазано пред него. Мечовете им свистяха, копията им го пробождаха, стрелите им го жилеха. На свой ред минотавърът отбиваше мечовете, пречупваше копията и не обръщаше внимание на стрелите. Врагът беше просто дразнител, който му пречеше да постигне своята цел. За момент я изгуби, след което отново я откри, намери я напълно обкръжена от нападатели.

Забеляза как един от соламнийците се опита да я прониже с меча си. Тя отби удара и замахна с бойния чук. Първият й удар разцепи шлема му. Следващият — главата му. Докато се бореше с рицаря, друг я приближаваше откъм гърба. Галдар изрева предупредително, макар да бе изгубил надежда, че Мина ще успее да го чуе. Впусна се в отчаяна и свирепа сеч, за да я достигне, прегазвайки онези, които стояха между него и неговата водачка, без да вижда лица, а само кървавите дири, които мечът му оставяше по пътя си.

Не сваляше очи от нея. Яростта му оцветяваше всичко в червено. Сетне сърцето му почти спря, когато видя, че са успели да я свалят от коня. Забори се по-разярено отвсякога. Нечий страничен удар го повали на колене. Опита да се изправи, ала завалелите дивашки удари го подкосиха окончателно и накараха света около него да изчезне.

Битката приключи някъде по здрач. Рицарите на Нерака удържаха и долината отново бе в техни ръце. Соламнийците и войните на Санкшън бяха принудени да отстъпят обратно зад стените на града — град, който стоеше изправен пред собственото си ужасно поражение. Победата, която вече бяха предусещали, изведнъж се бе изплъзнала, беше им отнета грубо и безкомпромисно и сега стоеше стъпкана в калта. Покрусени и обезсърчени, соламнийските рицари се заеха да лекуват раните си и да изгорят своите мъртъвци. Бяха прекарали месеци в подготовка на плана за изненадващото нападение, което може би бе и последният им шанс да разкъсат обсадата над Санкшън. Мнозина се питаха отново и отново къде ли са допуснали фаталната грешка.

Един от тях говореше пред всички как от нищото пред него изникнал войн, чийто гняв можел да се сравни единствено с гнева на изчезналите богове. И други го бяха видели. Някои разправяха че бил младеж, други твърдяха че бил момиче, за чието лице човек на драго сърце би отдал живота си. Момичето се носело в челото на контраатаката и се врязало в редиците им като гръмотевица — без щит, без шлем, а утринната звезда в ръцете й била окъпана в гореща кръв.

Когато все пак успели да я смъкнат от коня, тя продължила битката без него.

— Трябва да е загинала — казваше гневно някой. — Видях я да пада.

— Вярно, падна, но конят я защити — поправи го друг. — И всеки, който посмееше да я доближи намираше смъртта си под копитата му.

Ала никой не знаеше със сигурност дали красивото момиче е оживяло. Вълната на атаката се разби в железен отпор, след което се обърна, премина покрай него и помете всичко пред себе си, захвърляйки соламнийските рицари обратно към града.



— Мина! — извика дрезгаво Галдар. — Мина!

Нямаше отговор.

Продължаваше да търси, но все по-отчаяно.

Димът от погребалните клади висеше неподвижно над долината. Нощта все още не беше настъпила. Сумракът покриваше всичко в сива пелена, изпълнена с пушеци и тлеещи оранжеви въгленчета. Вече бе ходил до палатките на мрачните мистици, които се занимаваха с лекуване на ранените, но и там я нямаше. Не се поколеба дори пред ужасната задача да провери всички мъртви, които трупаха, за да бъдат изгорени по-късно на кладите. Повдигаше поредното тяло, оглеждаше лицето, сетне поклащаше глава и продължаваше нататък.

Така и не я бе открил сред мъртъвците, поне не и сред онези, които бяха докарали в лагера до този момент. Работата по пренасянето на всички тела от лобното им място между склоновете на окървавения Пролом вероятно щеше да продължи до утринта. Раменете му бяха отпуснати. Беше ранен и изтощен, ала твърдо решен да не се отказва от търсенето. Все още носеше в дясната си ръка знамето на Мина. Белият му плат отдавна вече не беше бял, а кафеникавочервен, втвърден от съсирената кръв.

Винеше само себе си. Трябваше да остане близо до нея. Така поне, щом не бе успял да я защити, щяха да умрат заедно. Беше се провалил, бяха го издебнали в гръб. Когато най-сетне дойде на себе си, битката беше свършила. Разправяха, че мрачните рицари са спечелили.

Замаяно се върна обратно на мястото, където я беше зърнал за последно. Телата на враговете й лежаха навсякъде, но тя не се виждаше.

Не беше нито сред живите, нито сред мъртвите. Галдар започваше да си мисли, че просто я е сънувал, че просто си е въобразил съществуването й от обикновената нужда да вярва в нещо или някой, когато усети, че някой докосва ръката му.

— Минотавре — чу глас. — Съжалявам, така и не научих името ти.

За момент Галдар не успя да различи войника — лицето му почти напълно бе скрито под пластовете кървави превръзки. Сетне разпозна капитана на Стрелковата рота.

— Търсиш нея, нали? — попита капитан Самювал. — Мина?

Мина! Викът отново отекна в сърцето му. Галдар кимна.

Беше твърде уморен и твърде обезсърчен, за да говори.

— Ела с мен — каза офицерът. — Трябва да ти покажа нещо.

Двамата се повлякоха през долината към бойното поле. Онези от войниците, които не бяха ранени, сега изграждаха наново лагера — в голямата си част унищожен по време на хаотичното отстъпление. Мъжете работеха трескаво, без да чакат някой да ги подканва. Галдар беше виждал същите тези хора след всяка битка да допълзяват до огньовете, да ближат сърдито рани, да се наливат с джуджешка ракия или да се хвалят наляво-надясно с героичните си постъпки. Обикновено в такива моменти историите се въртяха около това как някой е заклал ранен противников войник.

Сега, докато подминаваше групи мъже, заети да забиват колчетата на палатките, да изправят нащърбените си брони и щитове, да събират разхвърляните здрави стрели или да се занимават с хиляди други дреболии, той се вслуша в онова, което говореха. Разговорите им не се въртяха около тях, а около нея, благословената, омагьосана Мина.

Името й беше в устата на всеки, делата й се повтаряха и преповтаряха. Нов дух бе овладял всички, сякаш бурята, от която бе излязла Мина, беше запратила в сърцата им мълнии, за да ги ободри и изпълни с енергия.

Галдар слушаше и не преставаше да се учудва, но не казваше нищо. Вървеше след капитан Самювал, който очевидно нямаше желание за приказки и бе отказал да отговори на всичките му въпроси. В по-други времена раздразненият минотавър бързо щеше да го накара да проговори, блъскайки главата му в някоя скала, но не и сега. И двамата бяха споделили мигове на триумф и въодушевление, каквито никой от тях дотогава не беше изпитвал в битка. И двамата бяха излезли от тленната си обвивка, за да извършат дела, изтъкани от храброст и героизъм, непознати за повечето хора. И се бяха сражавали за една кауза, бяха се сражавали рамо до рамо за една обща кауза и накрая — напук на всичко — бяха спечелили.

Ако капитан Самювал се препънеше, Галдар щеше да протегне ръка и да го подкрепи. А в моменти, когато Галдар се подхлъзнеше в локва от кръв капитанът бе наблизо, за да му помогне да се изправи. Двамата най-сетне се добраха до края на бойното поле. Офицерът се взря през завесата от дим, която висеше над долината. Слънцето беше изчезнало зад планините. Последните му отблясъци обливаха небето с изтляващи бледочервени петна.

— Там — посочи капитанът.

Вятърът се надигаше в края на деня и отвяваше пушеците, разкъсвайки ги на въртеливи парцали, ефирни като копринени шалове. Внезапно картината пред очите им се избистри, за да им покаже кон с цвят на кръв и фигура, коленичила на няколко стъпки от него.

— Мина! — възкликна Галдар. Облекчението се разля по всичките му мускули. Усети как нещо загоря в очите му, но го отдаде на дима, понеже минотаврите не плачеха и никога не биха могли да заплачат. Той избърса очи. — Но какво прави тя? — попита след секунда.

— Отправя молитва — отвърна Самювал. — Моли се.

Мина бе коленичила до тялото на някакъв войник. Стрелата, причинила смъртта му, бе преминала чисто през гърдите, за да го прикове към земята. Мина вдигна ръката на мъртвеца, сложи я на гърдите си и сведе глава. Дори и да казваше нещо, Галдар не успяваше да го чуе, но знаеше, че капитанът е прав. Тя се молеше на своя бог, на своя единствен, истински бог. Онзи бог, който бе провидял капана, същият, който я беше довел тук, за да превърне поражението им в славна победа.

Когато приключи с молитвата, Мина положи ръката на мъжа върху ужасната рана на гърдите му. Наведе се над него, притисна устни към студеното чело и след това най-сетне се изправи на крака.

Виждаше се, че едва има сили да ходи. Беше покрита с кръв, част от тази кръв бе нейната собствена. Изведнъж нещо я накара да спре. Главата й остана сведена, а тялото отпуснато. После Мина вдигна глава. Погледна към небесата, откъдето като че ли черпеше силите си, защото в същия момент раменете й се изправиха и тя закрачи по-леко.

— Веднъж щом се разбра, че печелим битката, започна да ходи от труп на труп — обясни Самювал. — Търси само онези, които са загинали от нашите стрели. Спира, коленичи на пропитата с кръв земя и им предлага молитвите си. Никога не бях виждал нещо подобно.

— Правилно е, че ги почита — каза дрезгаво Галдар. — Тези мъже заплатиха победата ни с кръвта си.

— Тя заплати победата ни с кръвта им — поправи го капитанът и единствената вежда, която се виждаше изпод пластовете превръзки на лицето му, едва забележимо потрепна.

Зад Галдар се надигаше някакъв звук. Нещо незабавно му напомни за Гамашиноч, Песента на смъртта. Тази песен обаче излизаше от гърлата на живите, започваше тихо и ниско, подета от малцина. И други се присъединиха към тях и я запредаваха нататък така, както бяха вдигнали падналите си мечове, за да продължат битката.

— Мина… Мина…

Песента се усилваше. Започнала като нежен, изпълнен с уважение припев, сега повече приличаше на триумфален марш, хвалебствен химн, акомпаниран от блъскащите се в щитовете мечове, от тропането на крака и пляскането с ръце.

— Мина! Мина! Мина!

Минотавърът се обърна към остатъците от армията, насъбрани в края на бойното поле. Ранените, които не можеха да допълзят сами, намираха подкрепа в другарите си. Окървавени и окъсани войници повтаряха само едно — нейното име.

Галдар изкрещя силно и издигна знамето на Мина. Отвърнаха му радостни викове, които отекнаха в планините като далечни гръмотевици и разтърсиха земята и нейните могили от мъртъвци.

Мина бе понечила да коленичи. Песента я прекъсна. Тя се поколеба, сетне се обърна и погледна радостната тълпа. Лицето й бе силно пребледняло. Устните й бяха напукани и изсушени. Загледа се към стотиците живи, които крещяха, пееха и повтаряха напевно името й.

Вдигна ръце.

Гласовете на войниците заглъхнаха на секундата. Стихнаха даже стоновете и писъците на ранените. Единственият звук идваше от името й, отекващо в околните планини, но скоро и то отмря в тишината, която обгърна притъмнялата долина.

Мина повика коня си и го възседна, за да може цялото множество, насъбрало се в края на бойното поле, вече известно под името „Славата на Мина“, да може да я вижда.

— Грешите като удостоявате мен с тази чест! — каза им. — Аз съм само съдина. Честта и славата се падат на бога, който ме води и по чиито пътеки вървя.

— Пътеката на Мина е пътека за всички ни! — извика някой.

Подхванаха възгласите наново.

— Чуйте ме! — издигна се звънтящият й глас. Сега в него се долавяха авторитет и власт. — Старите богове ги няма. На мястото им сега е само един. Един бог ще владее света. Само един. На него дължим верността си!

— Как е името му? — извика още някой.

— Не може да бъде произнесено — отвърна тя. — Името му е твърде свято, твърде могъщо.

— Мина! — каза друг. — Мина! Мина!

Тълпата подхвана напева и вече нищо не можеше да я спре.

За момент Мина изглеждаше раздразнена, дори нервна. Ръката й посегна и тя обви пръсти около медальона на шията си. Тогава лицето й отново омекна и се проясни.

— Добре! Произнасяйте името ми — каза високо. — Но знайте, че го произнасяте в името на моя бог.

Виковете бяха така оглушителни, че можеха да откъртят цели скали от планинската твърд.

Галдар викаше заедно с всички — забравил за болката, забравил за всичко друго. Озърна се и забеляза, че спътникът му мълчи мрачно, загледан в друга посока.

— Какво? — надвика глъчката минотавърът. — Нещо не е наред ли?

— Погледни там — посочи Самювал, — при командната палатка.

Не всички в лагера се радваха. Пред палатката, около своя водач, Господар на Черепа, се беше събрала група рицари на Нерака, която наблюдаваше ставащото с мрачни изражения и кръстосани на гърдите ръце.

— Кой е този? — попита Галдар.

— Лорд Милс — отвърна капитанът. — Онзи, по чиято вина за малко не избиха всички ни. Както виждаш, някак е успял да се измъкне от битката. По блестящата му броня няма и петънце от кръв.

Лордът очевидно се опитваше да привлече вниманието на войниците. Размахваше ръце и крещеше нещо, което никой не чуваше.

Никой и не искаше да го чуе. Накрая явно се отказа.

Галдар се ухили.

— Чудя се дали му е харесало да види как цялата му власт изтича в канала.

— Едва ли е в най-доброто си настроение — сви рамене Самювал.

— Той и останалите рицари смятаха, че отдавна са се отървали от боговете — каза минотавърът. — Отдавна бяха престанали да говорят за Такхизис. Преди две години Господарят на Нощта Таргон преименува Ордена на Рицарите на Нерака. В отминалите времена, когато някой рицар заслужеше да получи Видението, му даваха да разбере къде се намира в големия план на богинята. След като Такхизис изчезна от света, водачите опитаха известно време да поддържат Видението чрез различни мистични начини. Рицарите все още минават през това изпитание, но сега човек може да бъде сигурен единствено в онова, което Таргон и неговата пасмина кроят в извратените си умове.

— Само една от причините, поради които напуснах — обади се капитанът. — Таргон и офицерите като този Милс винаги се наслаждават на факта, че държат юздите в ръцете си. Едва ли ще им хареса, когато най-сетне разберат, че има опасност да бъдат низвергнати. Бъди сигурен, че Милс незабавно ще изпрати съобщение в щаба за новата водачка.

Мина слезе от коня. След това поведе след себе си Тленен Огън, за да напусне бойното поле и да навлезе в лагера. Мъжете крещяха, додето не ги приближеше, след което, движени от някаква неразбираема сила, падаха на колене и свеждаха глави. Някои протягаха ръце, за да я докоснат, когато минаваше край тях, а други я умоляваха да ги погледне и да ги благослови.

Лорд Милс наблюдаваше триумфалната процесия с изкривено от отвращение лице. После се обърна на пети и отново влезе в палатката си.

— Ба! Нека се спотайват и да правят кроежи! — каза с приповдигнат дух Галдар. — Тя вече има своята армия. Какво толкова могат да й сторят?

— Нещо вероломно и непочтено, без съмнение — отвърна Самювал. Той погледна към небето над себе си. — Може и наистина да го има този Един, който я наблюдава оттам отгоре. Но й трябват и приятели, които да се грижат за нея тук, долу.

— Говориш мъдро — съгласи се Галдар. — С нея ли си, капитане?

— До края на времето си, или на това на света, което дойде първо — отговори офицерът. — Както и хората ми. А ти?

— Винаги съм бил с нея — каза Галдар и наистина му се струваше, че е така.

Минотавър и човек си стиснаха ръцете. Галдар гордо издигна знамето и тръгна по стъпките на Мина, додето тя правеше победната си обиколка из лагера. Капитан Самювал крачеше недалече от тях с ръка на меча, готов да защити гърба й в случай на опасност. Рицарите на Мина се подредиха зад знамето. Всички, които я бяха последвали от Нерака дотук, макар и да имаше немалко ранени, все още бяха живи. Вече се носеха истории за чудеса.

— Право към мен се носеше стрела — говореше някой. — Знаех, че това е краят. Извиках името на Мина и стрелата просто падна в краката ми.

— Един от онези проклети соламнийци вече вдигаше меча си към гърлото ми — говореше друг. — Извиках името на Мина и острието на меча му се разцепи на две.

Войниците й предлагаха храна. Носеха й вино, вода. Неколцина от тях конфискуваха палатката на един от офицерите, изхвърлиха го от нея и я подготвиха за Мина. Множество ръце взеха горящи главни от лагерните огньове, за да осветяват пътя й през тъмнината. Докато ги подминаваше, произнасяха името й, сякаш беше някакво заклинание.

— Мина — викаха мъжете и вятърът, и мракът. — Мина!


8
Под щита

Елфите от Силванести винаги са почитали нощта.

За разлика от тях, тези от Квалинести изпитват наслада от слънчевите лъчи. Техният владетел се нарича Говорителят на Слънцето. Дневните лъчи всякога са добре дошли в домовете им, сделките се сключват преди спускането на нощта и всички важни церемонии — като например женитбата — се провеждат през деня, за да получат благословията на слънчевите лъчи.

В Силванести обожаваха звездната нощ.

Водачът на Силванести се нарича Говорителят на Звездите. Някога нощта била благословено време в Силваност, тяхната столица. Тя водела след себе си звездите, сладкия сън и сънищата за красота над прекрасната им страна. Сетне дошла Войната на Копието. Крилата на злите дракони затъмнили светлината на звездите. Един от тези дракони, чието име било Циан Кръволока, предявил права над кралството. Отдавна този дракон мразел елфите и повече от всичко искал да ги види да страдат. Лесно можел да ги изтреби до крак, но бил жесток и умен. Смъртта е страдание наистина, ала болката е краткотрайна и бързо се забравя, щом мъртвите пристъпят от единия свят в другия. Циан искал да им причини болка, която нищо да не може да успокои, която да продължи цели столетия.

По онова време владетел на Силванести бил елф, чиито познания в магията надминавали обичайното. Лорак Кала дон съвсем правилно провидял злините, които очаквали Ансалон в близко бъдеще. Той изпратил елфите в изгнание, като ги уверил, че е достатъчно могъщ, за да предпази кралството от драконите. Тайно от всички той бил откраднал от Кулата на Върховното чародейство една от магическите драконови сфери. Предупреждението, че всеки опит да използваш драконовите сфери без необходимите за това умения ще завърши със собствената ти гибел, не помогнали. Лорак вярвал, че ще успее да подчини сферата на волята си. Когато се вгледал в нея, драконът от вътрешността й отвърнал на погледа му. Така Лорак бил уловен и превърнат в роб.

Циан Кръволока получил своя шанс. Драконът се промъкнал в Кулата на Звездите и заварил Лорак да седи на трона си, здраво стиснал сферата в ръка. Циан започнал да нашепва в ушите му за сън, ужасен сън, в който всички прекрасни дървета в Силванести се превръщали в чудовищни създания, нападащи онези, които някога са ги обичали. Сън, в който Лорак ставал свидетел на смъртта на народа си, в който елфите умирали един по един и всяка смърт била по-ужасна и по-болезнена от предходната, а водите на река Тон-Талас червенеели от кръв.

Войната на Копието приключила. Такхизис била победена. Циан Кръволока се видял принуден да напусне пределите на Силванести, но задоволството му било явно, понеже успял да постигне целта си. Над страната тегнел ужасен сън, от който елфите никога нямало да успеят да се събудят. Когато народът им най-сетне се завърнал по родните си земи, елфите с ужас открили, че кошмарът се е превърнал в реалност. Сънят, който Циан Кръволока внушил на Лорак, бил променил някога красивите им земи по отвратителен начин.

Елфите от Силванести подхванали борба с кошмара под водачеството на генерала от Квалинести Портиос и в края на краищата сполучили да го победят. Цената все пак се оказала висока. Много елфи станали жертва на тази война и дори когато най-сетне всичко свършило, дърветата, растенията и животните в Силванести запазили ужасните си деформации. Съвсем бавно елфите започнали да лекуват раните на земята. С помощта на новооткрити магически способи гората отново възвърнала предишната си красота.

Тогава дошла нуждата да забравят. Портиос, който неведнъж бил рискувал живота си, за да се разправи с алчните нокти на кошмара, се превърнал в живата памет на съня. Сега той вече не бил спасител, а странник и натрапник, заплаха за народа на Силванести, който повече от всичко желаел да се завърне към изолацията и усамотението на предишния си начин на живот. Портиос искал да ги въведе в света, да ги направи едно с него и да ги обедини с техните братовчеди от Квалинести. Дори се оженил за Алхана Звезден Бриз, дъщерята на Лорак, с едничкото желание тази негова мечта да стане реалност. Смятал, че по този начин, в случай на една бъдеща война, на елфите няма да им се наложи да преминат през същите страдания. Щели да имат съюзници, които да застанат на тяхна страна.

Ала елфите смятали, че не се нуждаят от съюзници. Съюзници, които можели да решат да се самонастанят в Силванести в замяна на помощта, която биха им оказали. Чужденци, които биха пожелали да сключат бракове с техните синове и дъщери, като по този начин разводнят чистата кръв на народа им. Изолационистите обявили Портиос и неговата съпруга Алхана за „мрачни елфи“ — елфи, които под страх от смъртно наказание не могат да се завърнат в родната си страна.

Портиос бил прогонен. Генерал Конал поел контрола над нацията и обявил военно положение, „докато не настъпят времена, в които Силванести да посрещне своя истински крал“. Нещо повече — елфите от Силванести си запушили ушите пред молбите на своите братовчеди от Квалинести да им помогнат в борбата срещу драконесата Берил и Рицарите на Нерака. Не обърнали внимание и на всички онези, които по това време се сражавали със злите дракони и молели за помощта им. Елфите от Силванести не желаели нищо от света. Те се вглеждали единствено във вътрешните си дела и отражението, което очите им виждали в огледалото. Ето защо, докато елфите се наслаждаваха на това отражение и не забелязваха нищо друго, Циан Кръволока, зеленият дракон и техен отколешен враг, се възползва от възможността и отново навлезе в земите, които някога едва не опустоши напълно. Или поне такива бяха донесенията на отрядите на кирата, които неуморно кръстосваха границите им.

— Не издигайте този щит! — предупреждаваха те. — Така сами ще се уловим в капана заедно с най-злия си враг!

Елфите не ги послушаха. Нито вярваха на слуховете. Циан Кръволок беше просто спомен, изпълзял от тъмнината на миналото призрак. Всички знаеха, че е загинал по време на Драконовата чистка. Трябваше да е загинал. И ако все пак се бе върнал, защо тогава не ги атакуваше? Толкова голям бе страхът на елфите от външния свят, че Водачите на Дома единодушно взеха решение щитът все пак да бъде издигнат. Най-после народът на Силванести можеше да заяви, че е постигнал най-съкровеното си желание. Под магическия щит щяха да бъдат в безопасност — напълно изолирани от всичко и всеки. Злините на външния свят щяха да останат надалече.

— И все пак ми се струва, че не сме заключили злото навън — казваше Ролан на Силваношей, — а вътре, заедно със себе си.

Над Силванести се спускаше нощ. Младият принц посрещна падането на мрака със задоволство, макар да го изпълваше и с печал. Бяха пътували през горите в продължение на целия ден, додето Ролан най-сетне не заяви, че са се отдалечили достатъчно от щита, за да могат да си починат в безопасност. А денят наистина бе преизпълнен с чудеса за Силван.

Често беше чувал майка си да говори с копнеж за красотите на родните земи. Нерядко, когато заедно с прокудените си в изгнание родители, заобиколени от опасности, се криеха в някоя пещера, Алхана започваше да му разказва приказки за Силванести, колкото да разсее страховете му. Тогава Силван затваряше очи и вече не виждаше тъмнината, а смарагдовите, сребърни и златисти цветове на гората. Не чуваше нито воя на вълците, нито крясъците на гоблините, а мелодичния звън на камбанките и изпълнената със сладка тъга музика на дърветата флейти.

И все пак, въображаемите образи бледнееха пред реалността. Не можеше да повярва, че такава красота съществува в действителност. Беше прекарал деня като насън, спъваше се на всяка стъпка в камъни и коренища, спъваше се в собствените си крака, заобиколен от чудеса, които го караха да се облива в сълзи, а сърцето му да тръпне от радост.

Дървета с посребрени стволове издигаха грациозно извити клони към небето и трепкаха със сребърни листа на лекия ветрец. Пищните широколисти храсти се нижеха покрай пътеката и всеки пламтеше, отрупан с искрящи цветове, чийто сладък дъх насищаше въздуха с аромата си. Имаше чувството, че не крачи през гора, а из градина, понеже никъде не се виждаха нито нападали клонки, нито прорасли плевели, нито оплетени къпинаци. Горските градинари позволяваха да израства само красивото, плододайното и полезното. Под вълшебството на нежните им грижи цялата страна процъфтяваше, с изключение на районите в непосредствена близост до щита, където пред сковаващия мраз на сивата смърт отстъпваха дори техните умения.

Мракът носеше почивка за уморените му от чудеса очи. Но ето, че и нощта имаше своята пронизваща душата красота. Звездите сияеха ослепително, сякаш предизвикваха щита да се опита да ги заличи. Нощните цветя разтваряха чашки за звездната светлина и изпълваха топлия мрак с екзотични ухания, а светещите им в тъмното листа обливаха гората в нежни сребристи отблясъци.

— Какво искаш да кажеш? — попита той. По някакъв начин не можеше да свърже злото с красотата, на която бе свидетел през изминалия ден.

— Например жестокото наказание, което наложихме на родителите ви, Ваше величество — отговори Ролан. — Нашият начин да благодарим на баща ви, задето ни помогна, беше като го пронизахме в гърба. Когато разбрах за случилото се, изпитах срам, че съм част от своя народ. Но за всичко се плаща. Сега сме принудени да страдаме заради безсрамието и безчестието и за това, че сами се отделихме от останалия свят, че избрахме живота под щита, далеч от дракони и нещастия, докато други се мъчеха. Сега плащаме за тази защита със собствения си живот.

Бяха спрели да починат на някаква поляна в близост до един бърз поток. Отдихът бе добре дошъл за Силван. Раните му отново се обаждаха, макар да не искаше да си го признае. Вълнението от внезапните промени, настъпили в живота му, го беше изтощило напълно.

За вечеря Ролан се бе погрижил да намери плодове и вода със сладостта на нектар. Сетне настоя да го прегледа отново с внимание и загриженост, които дълбоко трогнаха младежа.

„Самар щеше да ми хвърли някоя черга и да ми заповяда да се оправям, както намеря за добре“ — помисли си Силваношей.

— Може би Ваше величество ще пожелае да поспи няколко часа — предложи Ролан след вечеря.

Силван мислеше, че е на път да рухне от умора, ала, след като се нахрани, се чувстваше далеч по-отпочинал.

— Бих искал да науча повече за родните земи — каза той. — Чувал съм някои неща от майка си, но разбира се, тя не знаеше нищо за събитията след… след своето напускане. Говореше за щита. — Принцът се огледа. Красотата на това място всеки път го караше да затаи дъх. — Разбирам защо искате да защитите страната си — той посочи дърветата, чиито стволове сияеха в мрака с цветовете на дъгата и към гарвановото цвете, осеяло околните треви — от хищните пръсти на нашите врагове.

— Да, Ваше величество — съгласи се Ролан. — Има и такива, които твърдят, че никоя цена не е достатъчно висока, нито дори собственият ни живот. Но ако всички сме мъртви, кой ще остане, за да се радва на красотата? А и смятам, че ако елфите изчезнат, ще изчезнат и горите, понеже във всяко дърво живее част от нас. Душите на елфите са обвързани със самия живот.

— Но народът ни е по-многоброен от звездите — възкликна Силван, мислейки, че Ролан вероятно преувеличава.

Елфът вдигна очи към небето.

— Накарайте половината от тези звезди да помръкнат, Ваше величество, и ще откриете, че светлината им ще отслабне значително.

— Половината! — младежът беше потресен. — Не и половината!

— Половината население на Силванести вече е измряло от болестта, Ваше величество — кимна Ролан и замълча за момент. После каза: — Онова, което сега ще споделя с вас, може да бъде сметнато за предателство. Грози ме сериозно наказание.

— Под наказание сигурно имаш предвид прогонване? — попита разтревожено Силван. — Изгнание? Обявяване за мрачен елф?

— Не, вече не постъпваме така, Ваше величество — отвърна неговият водач. — Не можеш да изпратиш някого в изгнание, след като никой не би могъл да премине през щита. Сега хората, които говорят против генерал Конал, просто изчезват. Така и не научаваме какво се случва с тях.

— Ако е така, защо тогава народът не е въстанал? — попита озадачено Силван. — Защо не го свалят от власт и не принудят Водачите да премахнат щита?

— Понеже само малцина знаят истината. И дори ние не разполагаме с доказателства. Лесно е да се изправим в Кулата на Звездите и да заявим, че Конал е изгубил здравия си разсъдък и че дотам е изплашен от външния свят, че по-скоро би предпочел да измрем до крак, отколкото да станем част от този свят. Наистина можем да го заявим, но тогава той ще се изправи и ще каже: „Лъжете! Махнете щита и мрачните рицари ще навлязат в горите ни с техните брадви, великаните ще осакатят всяко растение, а Великите дракони ще се спуснат над нас и ще ни разкъсат на парчета.“ Това ще каже той, а хората ще се надигнат и ще заплачат: „Спаси ни! Защити ни, скъпи управнико Генерал Конал! Няма към кого другиго да се обърнем!“. И толкова.

— Разбирам — каза Силван. Той се взря в Ролан, който наблюдаваше замислено заобикалящата ги тъмнина.

— Сега хората най-после ще имат към кого другиго да се обърнат, Ваше величество — обади се отново елфът. — Законният наследник на трона на Силванести. Но трябва да бъдем внимателни — усмихна се тъжно. — Защото иначе може и вие да „изчезнете“.

В мрака затрептя прекрасната песен на славея. Ролан събра устни и изсвири в отговор. От сенките мигом изникнаха фигурите на трима елфи. Силван ги разпозна веднага — бяха съвсем същите елфи, които бе срещнал тази сутрин.

Тази сутрин! Звучеше невероятно. Дали наистина беше тогава? Изминалото време му се струваше като дни, месеци и години.

Ролан се изправи, за да ги посрещне с ритуалното ръкостискане и целуване по бузата.

Елфите носеха съвсем същите наметки като неговия водач, ала дори и след като със сигурност знаеше, че се намират пред очите му, младежът едва успяваше да ги различи на открито. Изглеждаха обгърнати в мрак и звездна светлина.

Ролан започна да ги разпитва за обиколката им. Тримата докладваха, че границите по протежението на Щита са съвсем тихи, „мъртвешки тихи“, както не без известна ужасна ирония се изрази един от тях. Чак тогава новодошлите насочиха вниманието си към Силван.

— Значи си го разпитал, Ролан — каза единият, като се взираше в младежа. — Наистина ли е този, за когото се представя?

Силваношей се изправи с мъка на крака. Чувстваше се непохватен и засрамен. Понечи да се поклони на по-възрастните от него, както го бяха учили като дете, но изведнъж си даде сметка, че в края на краищата е крал. Не той, а те трябваше да му се покланят. Погледна объркано към Ролан.

— Не съм го „разпитвал“ — отговори строго Ролан. — Обсъдихме много неща. И да, вярвам, че той е Силваношей, законният Говорител на Звездите, синът на Алхана и Портиос. Нашият крал се завърна. Денят, който очаквахме тъй дълго, настъпи.

Елфите отново огледаха от горе до долу младежа, след което отново обърнаха очи към водача си.

— Може да е измамник — каза един от тях.

— Сигурен съм, че не е — отвърна твърдо убеден Ролан. — Познавах майка му, когато още беше на неговата възраст. Борих се редом с баща му срещу кошмара. Прилича и на двамата, макар да е взел повече от баща си. Ти, Дринел, ти също се сражаваше рамо до рамо с Портиос. Погледни този младеж. Лесно се забелязва как образът на бащата се е отпечатал върху този на сина.

Елфът се взря в Силваношей. Принцът устоя на вперените в него очи, без да помръдне.

— Вгледай се със сърцето си, Дринел — настоя Ролан. — Очите често ни лъжат. Но не и сърцето. Чу го да си говори, когато го следвахме и все още нямаше представа, че някой го слуша. Чу и какво ни каза, когато все още вярваше, че сме войни на служба в армията на майка му. В него няма преструвка. Готов съм да заложа живота си за това.

— Прав си. Наистина в него има много от неговия баща и вероятно нещо от очите на майка му. Но що за чудо е позволило на сина на нашата изпратена в изгнание кралица да премине през щита? — попита Дринел.

— Не зная как се е случило — отвърна объркано Силван. — Навярно съм паднал през него. Не си спомням. Но когато се опитах да се върна, щитът не ме допусна.

— Така е, хвърли се срещу щита — потвърди Ролан. — Опита да се върне, опита се да напусне Силванести. Нима един измамник ще постъпи тъй, щом вече си е дал труда да проникне? Нима един измамник ще признае пред всички, че не знае как е сполучил да го постигне. Не. Измамникът бързо ще ни предложи някоя история, нещо логично, в което да повярваме.

— Казваш, че трябва да гледам със сърцето — произнесе Дринел. Той се озърна към останалите. — Съгласни сме. Искаме да го подложим на изпитанието на истината.

— Готови сте да ни посрамите с недоверието си — укори го, показвайки явното си недоволство Ролан. — Какво ще си помисли той за нас?

— Че постъпваме мъдро и предпазливо — отвърна сухо Дринел. — Ако няма нищо за криене, едва ли ще възрази.

— Силваношей трябва да реши сам — каза Ролан. — Макар на негово място да бих отказал.

— Какво е това? — попита объркано младежът, като местеше очи ту към единия, ту към другия. — Какво е това изпитание на истината?

— Магическо заклинание, Ваше величество — отвърна старият водач с натъжен глас. — Някога царяха времена, когато елфите можеха да си имат вяра. Безусловно и безрезервно. Когато никой елф не би си позволил да излъже някой от собствения си народ. Тези времена приключиха с идването на кошмарите на Лорак. Сънят създаде призрачни образи, фалшиви елфи, които обаче изглеждаха досущ като истински за онзи, който се опиташе да ги докосне или заговори.

Призраците често са подлъгвали народа ни да върши ужасни, разрушителни дела. Съпругът виждаше жена си да му дава знак да се приближи, след което скачаше от някоя скала в опита си да я достигне. Майка съзираше детето си сред пламъци само за да открие, че то изчезва, щом се хвърли да го спаси… Ние от кирата, създадохме изпитанието на истината, за да отличаваме призраците от реалността. Призраците са празни, кухи черупки. Нямат спомени, нямат мисли, нито пък чувства. Достатъчно е да положим ръка върху сърцето ви, за да разберем дали сте жив или просто ни се присънвате… Нуждата от изпитанието изчезна, когато изчезнаха и кошмарите — продължи Ролан. — Или поне така се надявахме. Надежда, която се оказа прибързана. Когато сънят си отиде, си отидоха кървящите дървета и грозотата, която извращаваше земите ни. Ала грозотата вече беше намерила място в собствените ни сърца и бе успяла да превърне някои от нас в също толкова празни и лишени от живот същества, както и тези от кошмарите ни. Сега елфите умеят да лъжат и не се свенят да го правят. В речника ни пропълзяха нови, нечувани досега думи. Човешки думи. Думи като недоверие, непочтеност и безчестие. Вече използваме изпитанието като един вид проверка, но ми се струва, че колкото по-често го употребяваме, толкова по-голяма нужда имаме от него. — Той изгледа изключително мрачно Дринел, който оставаше невъзмутим и решен да получи своето.

— Нямам какво да крия — заяви Силван. — Така че не се стеснявайте да използвате изпитанието си върху мен. Макар да съм сигурен, че майка ми би била дълбоко натъжена, ако разбере, че народът ни е стигнал чак дотам. Тя никога не би си помислила да изпитва лоялността на онези, които я следват, както и те не биха си помислили да се усъмнят в грижите, които тя полага за тях.

— Сам виждаш, Дринел — каза Ролан, по чието лице бе избила руменина. — Сам виждаш как ни посрамваш!

— Няма значение. Искам да узная истината — отговори непреклонно елфът.

— Нима? Ами ако магията отново те предаде?

Очите на Дринел проблеснаха. Той изгледа предупредително водача.

— Опичай си ума, Ролан. Напомням ти, че все още не знаем абсолютно нищо сигурно за този младеж.

Силваношей запази мълчание. Не му влизаше в работата да се намесва в спора. Все пак се погрижи да запомни изречените думи добре. Може би елфите-чародеи от армията на майка му не бяха единствените, чиято магия напоследък отслабваше.

Дринел пристъпи към Силван. Младежът остана сковано на мястото си, поглеждайки го подозрително. Дринел протегна лявата си ръка — ръката, която беше по-близо до сърцето му — и я положи на гърдите на Силван. Докосването му бе едва доловимо, и все пак принцът усети как достига до самите му дълбини, или поне така му се струваше.

Спомените мигом се изсипаха от самия извор на душата му, добри и лоши спомени, бълбукащи изпод повърхността на съзнанието и чувствата. Мисли, които се устремиха право към ръката на Дринел. Спомени за баща му, с неговата сурова и неумолима фигура и лицето, което така рядко се усмихваше и никога не се смееше. Бащата, който никога не показваше какво мисли и не демонстрираше по никакъв начин нито привързаността към сина си, нито каквото и да е одобрение към постъпките му, сякаш въобще не го забелязваше. Ала ето че под повърхността на тези спомени, Силваношей съвсем ясно си припомни един случай, когато заедно с майка си бе избегнал смъртта на косъм. Тогава Портиос бе прегърнал и двамата, беше притиснал малкия си син и бе произнесъл древна елфическа молитва, отправена към богове, които вече ги нямаше. Спомни си усещането, че по бузите му се стичат ледени сълзи и напълно осъзнатото разбиране, че тези сълзи не са негови. А на баща му.

Известно време Дринел задържа напиращите спомени в съзнанието си така, както би поел искряща вода в шепи. Сетне изражението му се смекчи. Когато го погледна, в очите му имаше нещо различно, някакво новопридобито уважение.

— Доволен ли си? — попита студено Силван. Спомените бяха отворили кървяща рана в самото му съществувание.

— Сега вече виждам съвсем ясно бащата в чертите и майката в очите ти — отвърна Дринел. — Приеми верността ми, Силваношей. Подканям и останалите да ти я предложат.

Той се поклони до земята, поставил ръка на гърдите си. Спътниците му побързаха да произнесат съответните думи и да се врекат във вярност. Младежът също отвърна подобаващо, като през цялото време цинично си задаваше въпроса какво общо имат всички тези поклони с него. И преди елфите бяха поднасяли верността си на семейството му, но ето че Алхана Звезден Бриз не живееше по-различно от спотайващ се в гората разбойник.

Ако да бъдеш законен Говорител на Звездите не значеше нещо повече от това да прекарваш нощите си в надгробни могили и да избягваш дебнещи убийци, той можеше да мине и без тази чест. Този живот му бе омръзнал до смърт. Досега така и не бе намирал сили да го признае пред себе си. И за пръв път можеше да каже — поне вътрешно, — че изпитва гняв. Горчив, горещ гняв, задето родителите му го бяха принудили да води подобно съществуване.

В следващия миг вече съжаляваше за гнева си. Опита да си напомни, че вероятно майка му сега беше или мъртва, или взета в плен, ала съвсем нелогично мъката и тревогата само усилиха яда му. Противоречивите емоции, усложнени допълнително от вината и объркването, само го изтощаваха допълнително. Нуждаеше се от време да помисли, а не можеше да си го позволи в присъствието на тези елфи, които се взираха в него така, сякаш беше някаква рядкост, изложена в магазин за магически предмети.

Елфите продължаваха да стоят изправени. Внезапно Силван осъзна, че чакат да седне, за да могат и те да си починат. Беше получил дворцово, макар и малко грубовато възпитание и до голяма степен имаше представа от дребните хитрости, изисквани при подобни случаи. Бързо предложи на елфите да седнат и ги подкани да опитат от плодовете и водата. После се извини под предлог, че трябва да се погрижи за личната си хигиена.

Изненада се, когато Ролан го предупреди да бъде внимателен, предлагайки му собствения си меч.

— Но защо? — попита недоверчиво принцът. — Какво толкова страшно може да има? Мислех, че щитът ни защитава от врагове?

— С едно изключение — отвърна сухо Ролан. — Има сведения, че великият зелен дракон Циан Кръволока е успял — вероятно след „допусната грешка в преценката“ от страна на генерал Конал — да се промъкне под щита в момента на спускането му.

— Ха! Нищо повече от историйка, съчинена от самия генерал, с която да ни плаши, когато му скимне — заяви Дринел. — Назови по име поне един човек, който да е зървал дракона! Няма такъв. Носят се слухове, че е тук. После чуваме, че бил там. Отиваме тук, отиваме там, а от него няма и следа. Не смяташ ли за странно, Ролан, че Циан Кръволока се появява винаги, когато Конал се чувства притиснат от въпросите на Стопанската камара за състоянието на управлението си?

— Вярно е, че никой не е виждал дракона — съгласи се водачът на елфите. — Но все пак вярвам, че Циан Кръволока е някъде в Силванести, признавам си. Веднъж ми се случи да се натъкна на следи, които не можеха да бъдат обяснени по никакъв друг начин. Така че бъдете внимателен, Ваше величество. И вземете меча ми. За всеки случай.

Силван отказа да приеме оръжието. Мисълта за това, как едва не беше прерязал гърлото на Самар, го караше да се отнася предпазливо. Не искаше елфите да разберат, че не може да си служи с меч, нито че никога не са го обучавали за войн. Само идеята, че могат да научат, го караше да се изчервява. Младежът увери Ролан, че ще внимава и навлезе сред искрящата гора. Развеселено си помисли, че при всеки друг случай майка му би изпратила с него въоръжена охрана.

„За пръв път в своя живот — помисли си внезапно Силван — съм свободен. Наистина свободен.“

Изми лицето и ръцете си, прокара пръсти през дългата си коса и задълго остана вгледан в отражението си в леко развълнуваната вода. Така и не успяваше да забележи нищо от чертите на своя баща и честно казано, винаги когато го сравняваха с него се дразнеше. Личните спомени на Силван за баща му бяха по-скоро за сериозен, винаги намръщен войн, който дори и някога да е имал обичая да се усмихва, доста отдавна е изоставил тази практика. Единствената нежност, която си спомняше някога да е виждал в очите на Портиос, беше в случаите, при които баща му обръщаше поглед към Алхана.

— Ти си кралят на елфите — каза младежът на отражението си. — Само за ден успя да постигнеш онова, което родителите ти не успяха за цели трийсет години. Не успяха… или не пожелаха да успеят…

Той седна на брега на потока. Отражението му помръдваше и се опитваше да избяга в лъчите на току-що изгрялата луна.

— Желаната от тях награда е в ръцете ти. До този миг не я искаше, но щом е вече твоя, защо пък да не я приемеш?

Полъхът на вятъра премина над повърхността на водата и накъдри отражението му. Сетне ветрецът утихна, водата се изглади, а отражението му отново замръзна непомръдващо.

— Оглеждай се преди да стъпиш, внимавай преди да говориш, мисли за всяка своя дума и за последствията, до които тя води. Обмисляй действията си добре. Не се отвличай от абсолютно нищо.

— Майка ми е мъртва — каза след малко и застина в очакване на болката.

Сълзите бяха готови да рукнат. Сълзи за майка му, сълзи за баща му, сълзи за самия него — сам и лишен от утеха и подкрепа. И все пак, някъде там един слаб гласец му нашепваше: „Кога изобщо твоите родители са те подкрепяли? Кога изобщо са ти се доверявали и са ти давали да свършиш нещо? Държаха те, опакован като някаква играчка, изплашени, че може да се счупиш. Съдбата ти предостави шанс да се докажеш. Приеми го!“

Недалече от потока растеше храст, отрупан с бели, уханни цветове във формата на сърца. Силван набра букет от тях и започна да къса едно по едно цветята, като говореше:

— В чест на баща ми — разпръсна откъснатите цветя по течението. Отражението му се разкъса на хиляди бягащи вълнички. — За майка ми, която е мъртва.

Разпръсна и последните цветове. Сетне, щом най-после се почувства пречистен от сълзите и емоциите, се завърна в лагера.

Елфите понечиха да се изправят, ала той им каза да не се тревожат, нито да се притесняват в негово присъствие. Скромността му очевидно им направи добро впечатление.

— Надявам се, че дългото ми отсъствие не ви е разтревожило — каза, знаейки, че със сигурност е станало така. Личеше си, че са говорили за него, докато го е нямало. — Промените ме връхлетяха прекалено бързо и наведнъж. Имах нужда от време да премисля нещата.

Те се поклониха в мълчаливо съгласие.

— Обсъждахме как е най-добре да подходим към каузата на Ваше величество — каза Ролан.

— Разполагате с пълната подкрепа на кирата, Ваше величество — добави Дринел.

Силван кимна в знак, че оценява предложената му помощ. Прецени накъде искаше да насочи разговора и как е най-добре да постъпи, за да го насочи натам, след което попита внимателно:

— Какво е киратът? От майка си съм чувал много неща за родната й страна, но не и за вас.

— Не е имало причина да знае за нас — отвърна Ролан. — Баща ви създаде ордена ни, за да се опълчим на сънищата. Ние навлязохме в гората с една-единствена цел — трябваше да издирим онези нейни части, които все още бяха в робство на кошмарите. Работата не беше лека и взимаше своите жертви, понеже се налагаше да пристъпваме в съня. Само така можехме да го победим… Други наши отряди защитаваха Горските градинари и свещенослужителите, които пристигнаха, за да излекуват гората. Борихме се в продължение на двайсет години и накрая все пак успяхме. Когато сънят вече не представляваше заплаха, ни разпуснаха и всички се върнаха по родните си места. Захванахме се с онова, което бяхме вършили преди войната. Ала веднъж приет в кирата, един елф завинаги остава обвързан с него, не чрез обещания, а тялом и духом. Всички сме като братя и сестри. Поддържахме връзка, обменяхме новини и сведения… Сетне се появиха мрачните рицари на Такхизис и се опитаха да завладеят континента Ансалон, а след това се разрази Войната на Хаоса. По това време генерал Конал успя да овладее властта в Силванести под предлог, че само военната сила е способна да ни спаси от злините, които шестват по света… Спечелихме войната, но на огромна цена. Загубихме своите богове благодарение на тяхната саможертва, сторена — както казват — с мисълта, че само с тяхното оттегляне светът отново ще продължи по пътя си. Но заедно с тях си отиде магията на Солинари и нейните целебни сили. Дълго скърбихме за боговете, за Паладин и Мишакал, но трябваше да продължим напред… Включихме се във възстановяването на Силванести. Магията отново се върна при нас — магия, извираща от земята и всички живи същества. Ала макар войната да беше свършила, генерал Конал не пожела да върне властта. Новият предлог беше, че сега ни заплашва друга опасност в лицето на Алхана и Портиос — мрачни елфи, искащи единствено възмездие над собствения си народ.

— И вие повярвахте на това? — попита с възмущение Силван.

— Разбира се, че не. Познавахме Портиос. Знаехме за големите жертви, които беше направил за своята страна. Познавахме Алхана и бяхме наясно колко много обича народа си. Не му повярвахме.

— Така че подкрепихте баща ми и майка ми? — предположи младежът.

— Така е — потвърди Ролан.

— Но защо тогава не им се притекохте на помощ? — попита с изострен глас Силваношей. — Били сте въоръжени и добре обучени. И както сам твърдиш, сте поддържали близки връзки. Родителите ми чакаха на границата на Силванести, уверени, че народът всеки момент ще въстане срещу несправедливостта, на която е подложен. Но не стана така. Не сте направили абсолютно нищо. Баща ми и майка ми чакаха напразно.

— Бих могъл да ви предложа много извинения, Ваше величество — каза тихо Ролан. — Бяхме изморени от кръвопролития. Не искахме да подхващаме гражданска война. Вярвахме, че с времето пробивът ще се осъществи по цивилизован начин. С други думи — усмихна се отслабнало и тъжно той, — се завихме през глава и отново потънахме в сън.

— Ако това ще ви успокои, Ваше величество, платихме прескъпо за греховете си — намеси се Дринел. — Цената беше ужасна. Осъзнахме го едва когато издигнаха магическия щит, но тогава вече беше късно. Ние не можехме да излезем. А вашите родители не можеха да влязат.

Разбирането се спусна над Силван — ярко и ослепително като мълния. Само допреди миг всичко му се бе струвало обгърнато в мрак, ала само след един удар на сърцето, нещата бяха заели мястото си, добиваха смисъл, всеки детайл сияеше в нажежената до бяло светлина.

Майка му твърдеше, че ненавижда щита. В действителност щитът беше просто извинение; той й пречеше да нахлуе с армията си в Силванести. Нищо не й бе пречило да го стори по всяко време, още преди щитът да бъде издигнат. Двамата с Портиос щяха да навлязат в страната и да призоват народа да ги подкрепи. Но защо не го бяха сторили?

Проливането на елфическа кръв. Това беше извинението, което използваха в началото. Не искаха да гледат как елф погубва елф. Истината беше, че Алхана просто бе очаквала елфите да отидат при нея и да положат короната в краката й. Но те не го бяха направили. Както казваше Ролан, народът просто беше решил да се върне към съня, да забрави за кошмарите на Лорак и да се отдаде на мечтания. А майка му се бе озовала в положението на котката, която мяука под прозореца и нарушава заслужената ти почивка.

На пръв поглед Алхана бе отказала да повярва в очевидната истина. И макар да се надсмиваше над издигането на щита, присъствието му се бе оказало истинско облекчение за нея. Е, беше сторила всичко по силите си, за да го свали. Беше направила всичко, което може, за да убеди сама себе си, че наистина иска да пробие бариерата. Неведнъж армията й отчаяно се хвърляше срещу тази бариера, но през цялото време, тайно в сърцето си, тя не бе искала да сполучи и може би това беше причината неуспехът й да бъде пълен.

Дринел, Ролан и останалите елфи бяха във вътрешността на щита поради съвсем същата причина. Бариерата стоеше на мястото си, тя съществуваше, понеже елфите го искаха. Съкровеното желание на народа на Силванести от поколения насам беше да бъде защитен от света, от скверните, недисциплинирани човеци, от опасностите на великаните, гоблините и минотаврите, от драконите. Просто в безопасност сред спокойствие, лукс и красота. Ето защо и майка му в края на краищата не се бе отказала. Тя също желаеше повече от всичко друго да намери топлотата на съня и безопасността. Искаше най-после да заспи под роден покрив, а не под сводовете на поредната надгробна могила.

Младежът не издаде мислите си, но вече знаеше какво трябва да направи.

— Вие ми се заклехте във вярност. Откъде мога да бъда сигурен, че когато пътеката се смрачи, ще останете редом с мен и няма да ме изоставите, както сте изоставили родителите ми?

Ролан пребледня. В очите на Дринел проблесна гняв. Понечи да каже нещо, ала приятелят му сложи ръка на рамото му, за да го успокои.

— Силваношей с право ни порицава, приятелю. Негово величество е в пълното си право да ни задава подобни въпроси. — Ролан отново се обърна към младежа. — С ръка на сърцето, Ваше величество, се вричам във вярност във вас и вашето семейство. И нека душата ми бъде във вечен плен на това измерение, ако не спазя клетвата си.

Силван кимна с гробовна мрачност. Клетвата наистина беше ужасна. Той погледна Дринел и останалите членове на кирата. Дринел се колебаеше.

— Все още сте твърде млад — каза одрезгавяло. — На колко години сте всъщност? Трийсет? Народът ни смята младежи като вас за юноши.

— Но не и народът на Квалинести — отвърна Силваношей. — И ви моля да вземете предвид следното — добави, знаейки че не може лесно да впечатли елфите от Силванести, като дава за пример техните по-отворени към света (и поради това по-покварени) братовчеди. — Никога не са ме глезили. Не съм отраснал в уютен, защитен дом. Гледали са ме в пещери, в колиби и в съборетини. Навсякъде, където родителите ми са можели да открият поне ден-два сигурност. Мога да преброя на пръстите на двете си ръце нощите, в които съм спал в истинско легло. Два пъти са ме ранявали в битка. Нося белезите от тези рани по тялото си.

Силван не добави, че не е получил нараняванията си участвайки в битките. Не спомена и че го бяха ранили, докато телохранителите му го влачеха към по-отдалечено от сражението място. Щеше да се бие, помисли си, ако само някой му бе дал шанса да го стори. Сега вече беше готов да го направи.

— Аз също ще дам клетвата, която искам от вас — каза гордо. — С ръка на сърцето се вричам да дам всичко, което мога, за да възвърна трона, който ми се пада по право. Кълна се, че ще върна богатството, мира и благоденствието обратно на своя народ. И нека душата ми бъде във вечен плен на това измерение, ако не спазя клетвата си.

Очите на Дринел търсеха, следяха за нещо нередно, преравяха самата му душа. По-възрастният елф очевидно остана доволен от онова, което видя.

— Вричам се на теб, Силваношей, син на Портиос и Алхана. И нека помагайки на сина, да сторим нужното, за да овъзмездим грешките си пред родителите му.

— А сега — каза Ролан, — трябва да подготвим план. Като начало да започнем с подходящо убежище за Негово величество…

— Не — прекъсна го твърдо Силван. — Времето за игра на криеница приключи. Аз съм законният наследник на трона. И възнамерявам да предявя напълно законен иск. Нямам от какво да се страхувам. Ако се промъквам и спотайвам като някакъв престъпник, значи не съм по-различен от такъв. Ако обаче вляза в Силваност като крал, никой няма да може да ми отрече това право.

— И все пак опасността… — започна Ролан.

— Негово величество е прав, приятелю — намеси се Дринел. Елфът вече го гледаше със съвсем други очи. — Ще бъде в далеч по-малка опасност, ако се придвижва бързо, вместо да се крие. За да затвори устите на своите противници, Конал често е казвал, че с удоволствие ще отстъпи властта на сина на Алхана, когато той се появи и заяви законните си претенции към трона. Вероятно е смятал, че е лесно да дадеш такова обещание, защото е знаел — или само си е въобразявал, — че ако щитът остане на мястото си, синът никога не би могъл да се появи… Ако Ваше величество влезе триумфално в столицата, посрещнат от радостни тълпи, Конал ще бъде принуден поне привидно да сдържи обещанието си. Ще му бъде по-трудно да направи така, че наследникът просто да изчезне. Хората няма да позволят подобно посегателство.

— Имаш основания. Но не бива да подценяваме генерала — напомни Ролан. — Някои вярват, че не е с ума си, но дори да е така, лудостта му е лукава и добре премерена. Той е опасен враг.

— Аз също — отвърна Силван. — Както съвсем скоро ще научи.

Той набързо им описа плана си. Останалите го слушаха, одобряваха или предлагаха промени, с които той се съгласяваше, понеже познаваха народа му по-добре от самия него. Обсъждането на опасностите продължи и Силван се вслушваше, но в действителност мислите му бяха далеч.

Силваношей беше млад, а младостта знае, че ще живее вечно.


9
Размотаване

През същата нощ, в която Силваношей приемаше управлението на Силванести, Тасълхоф Кракундел спеше непробудно и мирно — за голямо свое разочарование.

В името на безопасността кендерът бе заключен в една стая в гарнизона на соламнийските рицари в Утеха. Тас бе предложил да се върне доброволно в прекрасния, осигурен срещу кендери затвор, ала желанието му бе отказано любезно, но твърдо. Гарнизонната стая беше чистичка и подредена, без прозорци и почти без мебелировка, с изключение на извънредно негостоприемното на вид желязно легло, чийто дюшек беше толкова корав и неподвижен, че като нищо можеше да бъде сбъркан със застанал мирно соламнийски рицар. Вратата нямаше ключалка, което беше доста жалко, понеже щеше да представлява поне някакво развлечение за след вечеря за кендера. Заключваше се отвън посредством съвсем обикновено дървено резе.

— Както и да го погледнеш — каза Тас, като се настани безутешно на леглото и заклати крака с печален поглед, — тази стая е най-скучното място, което някога съм посещавал през живота си, като се изключи Бездната.

Джерард дори се беше погрижил да му отнеме свещта, така че сега кендерът стоеше съвсем самичък в мрака. Явно не му оставаше нищо друго, освен да поспи.

Тасълхоф неведнъж беше изказвал мнението си, че който успее да премахне съня, ще извърши голямо благодеяние на всички живи същества. Веднъж даже го бе споменал пред Рейстлин, забелязвайки, че магьосник с неговия опит вероятно би могъл да постигне нещо подобно. Сънят според кендера отнемаше сериозна част от времето, като в замяна почти не носеше облаги. В отговор Рейстлин бе отвърнал, че кендерът трябва да е благодарен, задето му се налага да спи, тъй като само по този начин млъква в продължение на осем часа дневно, които пък са единственото нещо, възпряло магьосника да не го удуши още преди време.

Все пак спането си имаше и добра страна и това бяха сънищата, но дори тази полза от него се свеждаше почти до нула, след като човек се събудеше и моментално биваше принуден да се изправи пред жестоката истина, че всичко е било просто видение, че драконът, който е преследвал човека с намерението да му отхапе главата, не е истински дракон или че великанът, който тъкмо се е канел да го направи на кайма с помощта на огромния си боздуган, всъщност дори не съществува. Добавете и неприятния факт, че човек винаги се събужда в най-интересната част — например, когато драконът тъкмо е захапал главата му или пък пръстите на великана тъкмо са го спипали за яката. Спането, поне според скромното мнение на Тас, беше абсолютна загуба на време. Така че всяка нощ го посрещаше твърдо решен да не заспива, а утрините пък го събуждаха със знанието, че сънят отново го е изиграл и издебнал напълно неподготвен.

Тази вечер кендерът реши за разнообразие да не се противопоставя толкова упорито на съня. Уморен от пътуването и всички вълнения и подсмърчания около погребението на Карамон, Тас просто си легна и заспа без второ нареждане. А когато се събуди, го очакваше откритието, че сънят отново се е промъкнал съвсем незабелязано, но че и Джерард е сторил съвсем същото. Рицарят се бе надвесил над него и го наблюдаваше с най-специалното си мрачно изражение, което беше дори още по-мрачно на светлината от фенера в ръцете му.

— Ставай — нареди му войнът. — И облечи това.

Джерард му подаде някакви дрехи, които бяха чисти, добре изработени, светлокафяви, съвсем скучни на вид и — за ужас на кендера — доста здрави.

— Благодаря — каза Тас, като търкаше сънено очи. — Сигурен съм, че го правиш с най-добри намерения, но вече си имам дрехи…

— Нямам желание да пътувам с някой, който изглежда така, сякаш току-що се е сдърпал с Феята на цветята, и при това са го ступали — отговори категорично Джерард. — Дори сляпо блатно джудже ще те забележи от разстояние шест мили. Обличай дрехите и гледай да е по-бързо.

— Схватка с Феята на цветята — изкиска се Тас. — Знам какво имаш предвид. Веднъж Карамон изглеждаше точно по същия начин. Беше на едно от онези първомайски празненства в Утеха. Тогава той реши да сложи перука и женска фуста, за да потанцува с девиците, само дето перуката се килна през едното му око и…

Джерард вдигна предупредително пръст:

— Първо правило. Никакво говорене.

Тас понечи да отвори уста, за да обясни, че всъщност въобще не говори, или по-скоро говори, но всъщност разказва, което беше нещо напълно различно. Още преди да е подхванал обяснението обаче, Джерард му показа превръзката за уста.

Тасълхоф въздъхна. Харесваше пътешествията и наистина очакваше с нетърпение това приключение, но му се искаше съдбата да го бе поощрила с някой по-приятен спътник. После тъжно започна да се разделя с разноцветните си дрехи, подреди ги на леглото с потупване, в което отчетливо се долавяше привързаност, след което пристъпи към обличането на кафявите панталони, кафявите вълнени чорапи, кафявата риза и кафявата жилетка, които Джерард бе приготвил за него. Когато най-сетне се огледа, тъжно установи, че е заприличал досущ на дърво. Ръцете му посегнаха към джобовете, само за да установят, че такива нямаше.

— Не ти се полагат и кесии — заяви Джерард, като събираше торбичките му и се готвеше да ги остави при захвърлените стари дрехи.

— Виж, това вече е… — започна строго кендерът.

Една от кесиите падна на земята. Светлината от фенера весело се отрази в искрящите, намигащи скъпоценни камъни, с които бе инкрустирано устройството за Пътуване във времето.

— Опа — каза съвсем невинно Тас, както би заявил и при всеки друг случай, само дето този път беше искрен.

— Как си успял да го докопаш? — попита ядосано рицарят.

Тасълхоф вдигна рамене. Посочи здраво стиснати си устни и поклати глава.

— Щом ти задавам въпрос, може — обясни с почервеняващо лице Джерард. — Кога си успял да го откраднеш?

— Не съм го откраднал — обясни засегнато Тас. — Кражбата е лошо нещо. И вече ти обясних. Устройството се връща при мен самичко. Вината не е моя. Аз не го искам. Дори вчера малко му се скарах, но не е пожелало да ме послуша.

Джерард му хвърли още един яден поглед, след което измърмори нещо под нос — в смисъл, че изобщо не знае защо си дава целия този труд — и напъха устройството в кожената кесия, която носеше на колана си.

— И най-добре да остане там — заяви строго.

— Точно така, най-добре прави каквото ти казва рицарят — добави високо Тас, като размаха пръст към устройството. За което веднага бе възнаграден със запушване на устата.

Освен превръзката Джерард добави и чифт белезници около китките му. При всеки друг случай Тас незабавно щеше да се измъкне от тях, ала тези белезници очевидно бяха изработени специално за тънките китки на кендерите, или поне така изглеждаше. Колкото и да опитваше, не успяваше да се освободи. Междувременно рицарят постави тежката си ръка на рамото му и го упъти извън стаята и надолу по коридора.

Слънцето все още не се бе показало. Гарнизонът беше смрачен и потънал в тишина. Джерард позволи на кендера да измие ръцете и лицето си — без да сваля превръзката, — както и да се погрижи за личната си хигиена, като през цялото време остана до него, без да му даде и секунда усамотение. После го придружи извън сградата.

Самият Джерард бе облякъл върху бронята си дълго, плътно обгръщащо го наметало. Всъщност Тас предположи, че рицарят носи бронята си единствено по лекото подрънкване, което долиташе изпод него. Спътникът му не носеше нито шлем, нито меч. Чак когато минаха през спалните помещения на рицарите, Джерард взе със себе си голяма раница и нещо, което поне приличаше на меч, увит в одеяло и здраво овързан с въже.

След като свършиха и това, кендерът — все така окован и със запушена уста — бе принуден да измарширува под строй през портите на гарнизона. Слънцето за момент се открои като съвсем тънка резка на хоризонта, но внезапно отново изчезна зад някакъв облак, сякаш бе променило решението си и отново се бе върнало да поспи.

Джерард показа някакви документи на Капитана на стражата.

— Както виждате, сър, имам заповеди от лорд Уорън да изведа затворника.

Капитанът погледна първо документите, а сетне и кендера. На Тас му се стори, че Джерард съвсем умишлено се държи встрани от светлината на факлите, разположени от двете страни на портала. Почти веднага реши, че рицарят се опитва да прикрие нещо, а любопитството му тутакси нарасна — явление, което неведнъж се бе оказвало фатално за много кендери и техните злощастни спътници. Тасълхоф се вторачи с все сили, за да разбере какво ли толкова интересно имаше под наметалото на Джерард.

Късметът беше на негова страна. Утринният ветрец се надигна. Наметалото потрепна лекичко. Джерард светкавично го улови и притисна плътно около себе си, но не и преди кендерът да е съгледал как светлината на факлите се отразява в броня с черен цвят.

При други обстоятелства Тас веднага би поискал да узнае — шумно и на висок глас — защо един соламнийски рицар носи черна броня. Освен това кендерът щеше да подръпне наметалото, за да разгледа по-добре бронята и да покаже този интересен факт на капитана на стражата. За съжаление, превръзката за устата му пречеше да го направи, така че единственото, което му оставаше, бе да издава приглушени и неразбираеми звуци, като например „мфртс“ и толкова.

Като размисли малко обаче — и трябва да се отбележи, че му се наложи само защото беше със завързана уста, — кендерът осъзна, че Джерард вероятно не искаше да се знае, че носи такава броня. Затова беше наметалото.

Изключително очарован от новия ход на приключението, Тасълхоф реши да запази мълчание, като просто даде на рицаря да разбере с няколко хитри намигвания, че той, кендерът, пази тайната му с всички сили.

— Къде си повел дребната невестулка? — попита капитанът, като върна документите обратно на Джерард. — И какво му има на клепача? Да не е пипнал някоя инфекция?

— Не и доколкото ми е известно, сър. Моля за извинението ви, но не ми е разрешено да издавам мястото, където имам заповед да отведа кендера, сър. Информацията е поверителна — отвърна уважително Джерард. Добави като снижи глас: — Това е същият, който заловихме да осквернява гробницата, сър.

Капитанът кимна разбиращо. Хвърли подозрителен поглед към вързопа, който носеше рицарят.

— Какво е това?

— Улики, сър — отговори Джерард.

Капитанът на стражата стана мрачен.

— Големи поразии е свършил, а? Дано да послужи за урок на останалите.

— Напълно съм съгласен с вас, сър — съгласи се с равен тон рицарят.

Капитанът им махна да продължават и повече не им обърна внимание. Джерард блъсна кендера, за да го накара да мине през портата и да поеме по пътя. Макар утринта още да не бе настъпила, доста хора вече бяха будни. Земеделците носеха стоките си за продан на пазара. От планинските пътища с трополене се задаваха каруци, натоварени с дърва за огрев. Към езерото Кристалмир крачеха подранили рибари. Жителите на града хвърляха изненадани погледи към увития в наметалото си рицар — утринта беше достатъчно топла, ала заети със собствените си грижи, отминаваха, без да се замислят особено. Никой не поглеждаше два пъти към Тасълхоф. Гледката на окован кендер със запушена уста не бе нещо необичайно.

Двамата поеха по южния път извън града, който се виеше покрай Стражевата планинска верига и щеше да ги отведе до Южния проход. Слънцето най-сетне бе решило да изпълзи от завивките си. По небето се разляха нежни розови лъчи. Листата на дърветата засияха в златисто, диамантената роса заискри сред тревите и цветята. Беше чудесен ден за приключения и Тас би му се насладил с всички сили, ако не бяха непрестанните подканяния и побутвания, с които го караха да върви, без да му позволяват дори за миг да спре и да се огледа както трябва.

Независимо че се бе натоварил с раницата, която изглеждаше доста тежка, и носеше увития в одеяло меч, Джерард крачеше бързо. Носеше товара с една ръка, докато с другата неуморно мушкаше Тасълхоф в гърба всеки път, когато кендерът понечеше да забави стъпка, улавяше го за яката, ако решеше да се зазяпа или просто го разтърсваше и насочваше по правия път, в случай че внезапно му скимнеше да поеме в погрешната посока.

На пръв поглед се забелязваше трудно, ала Джерард, макар и средно тежък и с нормално телосложение, беше изключително силен.

Рицарят се оказа доста мрачен и мълчалив спътник. Не отговаряше на нито едно от радостните „добро утро“, с които ги поздравяваха случайните минувачи и дори студено бе отказал на един странстващ калайджия, който пътуваше в тяхната посока и бе предложил да ги вземе в каруцата си.

Поне накрая махна превръзката от устата на кендера, за което Тас му беше благодарен. Вече не бе толкова млад — нещо, което пръв и с готовност би признал — и при цялото ръчкане, блъскане и бързане откриваше, че диша по-усилено, отколкото носът му може да се справи.

Така или иначе, Тас моментално изстреля всички въпроси, които си бе наумил, като започна с:

— Защо носиш черна ризница? Никога преди не съм виждал черна ризница. Е, да, виждал съм, но не и на гърба на соламнийски рицар. — И свърши: — Ще ходим ли пеша през целия път до Квалинести, и ако да, ще престанеш ли да ме дърпаш за яката по толкова енергичен начин, понеже си на път да ми свалиш кожата.

Съвсем скоро кендерът откри, че му е позволено да задава колкото и каквито въпроси си поиска, стига да не очаква някой да му отговори. Сър Джерард не отвръщаше по никакъв друг начин освен с:

— Мърдай.

Все пак рицарят още бе доста млад, така че Тас се видя принуден да му посочи грешката, която допуска:

— Най-добрата част от приключението — каза той — е да разглеждаш забележителностите по пътя. Трябва да се научиш да оползотворяваш времето пълноценно, да се наслаждаваш на гледката, да проучваш разните му интересни неща, които виждаш, и да разговаряш с всеки, когото срещнеш. И ако само се замислиш, ще откриеш, че целта на приключението — като сражението с дракон например, или спасяването на вълнестия мамут — отнема съвсем малко време, и макар да е доста вълнуващо, преди и след него има много-много повече време — в отиване и връщане — а това време би могло да бъде истинско бреме, ако не поработиш върху него.

— Не съм тръгнал на забава — отговори Джерард. — Просто искам да приключвам по-скоро. С приключението и с теб. И колкото по-бързо свърша, толкова по-бързо ще постигна целта си.

— Която е? — попита Тас, възхитен от факта, че рицарят най-после му е проговорил.

— Да се присъединя към обсадените сили в Санкшън — отвърна Джерард. — А когато и това приключи, искам да освободя Палантас от бича на Рицарите на Нерака.

— Кои пък са тези? — поиска да узнае кендерът.

— Някога наричаха себе си Рицарите на Такхизис, но промениха името, след като им стана ясно, че Царицата никога повече няма да се завърне.

— Какво имаш предвид с това, „никога повече няма да се завърне“? Къде е отишла? — разпитваше Тас.

Джерард сви рамене.

— Хората разправят, че е поела нанякъде с останалите богове. Лично аз смятам, че да обвиняваме отсъствието на боговете за настъпилите тежки времена е просто начин да извиним собствените си провали.

— Боговете са си отишли! — Тасълхоф зяпна от учудване. — Кога?

Рицарят изсумтя.

— Няма да се хвана на игричките ти, кендере.

Тас се замисли дълбоко над думите на Джерард.

— Да не би случайно нещо да си объркал, ама съвсем наопаки? — попита най-накрая. — Да не би Санкшън да е в ръцете на мрачните рицари, а в Палантас да сте вие?

— Не, нищо не съм объркал. За жалост — отговори спътникът му.

Тас въздъхна дълбоко.

— Ужасно ме обърка.

Джерард изръмжа и пак смушка кендера, който отново бе забавил крачка. Краката му, както и той самият, също не бяха първа младост.

— Побързай — подкани го рицарят. — Не ни остава много.

— Така ли? — попита смирено Тас. — Да не би и Квалинести да са преместили?

— Ако толкова ти се ще да знаеш, уредил съм животни, които ни чакат при моста на Утеха. И преди да си задал поредния си въпрос, причината, поради която не поехме на път още от гарнизона е, че няма да използвам моя кон. Животното щеше да предизвика коментари и нежелани обяснения.

— Значи ще имам кон? Съвсем, съвсем мой? Колко вълнуващо! От толкова отдавна не бях яздил. — Тасълхоф спря и погледна рицаря. — Ужасно съжалявам, че те подцених. Май все пак разбираш това-онова от приключения.

— Мърдай — напомни му Джерард и отново го засили напред.

Внезапно на кендера му хрумна мисъл, която беше наистина удивителна и почти го накара да изгуби и малкото останал му дъх. Той замълча, за да напълни дробовете си с въздух, след което го използва, изстрелвайки въпроса, породен от внезапната мисъл:

— Ти не ме харесваш, нали, сър Джерард? — каза. Не беше нито ядосан, нито настроен обвинително. Просто изненадан.

— Да — отговори рицарят. — Не те харесвам. — Той отпи малко вода от кожения мях. Подаде го на Тас. — Ако е някаква утеха за теб, не влагам нищо лично. Чувствам се по този начин спрямо целия ти народ.

Кендерът обмисли и това, докато отпиваше от меха. Водата беше топла и с неприятен вкус.

— Поправи ме, ако греша, но предпочитам да ме мразят просто заради самия мен, отколкото заради това, че принадлежа към определен народ. Мога да направя нещо, ако причината е в мен, но почти нищо за това, че съм кендер, нали разбираш, понеже майка ми беше кендер и баща ми беше кендер, а то пък в огромна степен прави кендер и мен самия.

— Може и да съм искал да стана рицар — продължи след секунда, като загряваше по темата. — Всъщност сигурен съм, че е било така, но боговете са сметнали, че майка ми е твърде мъничка и едва ли е щяла да успее да роди някой толкова голям като теб, не и без значителни усилия, така че съм се родил кендер. Впрочем не се обиждай, но си взимам обратно думите, че съм искал да бъда рицар. Мисля, че най-много ми се е щяло да бъда драконид. Винаги съм си мечтал да имам криле. Естествено, това щеше да е невероятно трудно и майка ми едва ли би се справила.

— Мърдай — каза в отговор Джерард.

— Ще ти помогна с пакета, ако ми разкопчаеш белезниците — предложи Тас, мислейки, че ако от него има някаква полза, рицарят може и да го хареса.

— Не — отвърна спътникът му и нищо повече. Нито дори благодаря.

— Защо не харесваш кендерите? — настоя Тас. — Флинт винаги е твърдял, че не харесва кендерите, но знам, че дълбоко в себе си дори той не го вярваше. Убеден съм, че Рейстлин направо не ги понасяше. Веднъж се опита да ме убие и тогава вече наистина бях сигурен, че го знам. Все пак му простих, макар че никога няма да му простя, задето уби бедничкия Гнимш, но това е друга история. Ще ти я разкажа по-късно. Докъде бях стигнал? О, да. Щях да добавя, че Стурм Блестящото Острие беше рицар и харесваше кендерите, така че просто се чудех какво толкова лошо намираш в нас?

— Народът ти е лекомислен и безгрижен — каза твърдо Джерард. — Времената са трудни. Животът е сериозно нещо и трябва да бъде зачитан. Не можем да си позволим лукса на шегите и закачките.

— Но нали тъкмо когато няма шеги и закачки, животът става още по-труден? — възрази Тас. — Какво друго очакваш?

— Колко весело ти беше, когато те застигна новината, че стотици от народа ти в Кендерия са били избити от драконесата Малистрикс? — попита го мрачно рицарят. — И че онези, които все пак оцелели, са били принудени да напуснат домовете си и сега ги наричат „опечалените“, понеже знаят що е страх и вместо кесии, носят мечове? Смя ли се, когато чу тези новини, кендере, и пя ли „тра-ла, колко весело е днес“?

Тасълхоф се закова на място и се обърна толкова внезапно, че Джерард едва не се спъна в него.

— Стотици? Избити от дракон? — възкликна Тас. — Какво искаш да кажеш? Стотици кендери са измрели в Кендерия? Никога не съм го чувал. Никога не съм чувал нещо подобно! Не е вярно. Лъжеш… Не — добави нещастно, — забрави. Ти не можеш да лъжеш. Ти си рицар и въпреки че нищо не ти пречи да не ме харесваш, дадената клетва те задължава да говориш единствено истината.

Джерард мълчеше. После сложи ръка на рамото на кендера, обърна го в правилната посока и двамата отново тръгнаха по пътя си.

Тас усещаше някакво странно пробождане в областта на сърцето, леко пристягане, сякаш беше глътнал някоя змия-удушвач. Чувството не беше никак приятно. В този момент беше напълно сигурен, че рицарят е казал истината. Че стотици от неговия народ са измрели по ужасен и болезнен начин. Не знаеше как е възможно подобно нещо, но беше сигурен, че се е случило, както беше уверен, че тревата край пътя расте, че клоните на дърветата се поклащат на вятъра, а слънчевите лъчи напичат през зелените листа.

Беше самата истина в свят, в който погребението на Карамон съвсем не беше такова, каквото си го спомняше. Ала не беше истина в света от първото погребение на приятеля му.

— Чувствам се малко странно — рече с изтънял гласец Тас. — Някак замаян. Мисля, че ще повърна. Ако нямаш нищо против, ще помълча за известно време.

— Слава на боговете — каза рицарят, като добави поредното побутване. — Мърдай.

Продължиха мълчаливо. Някъде към средата на сутринта най-сетне достигнаха и Моста на Утеха. Той прехвърляше Потока на Утеха, бавно ручейче, криволичещо из предпланините на Стражевата верига, което след време игриво се изливаше през Южния проход, за да достигне водите на Бялата разпенена река. Мостът беше достатъчно широк, за да пропуска свободно каруци със стоки, конни екипажи и отделни пътници.

В отминалите дни преминаването по него бе напълно свободно, ала с увеличаването на движението по него се увеличаваха и трудностите по поддръжката и съответните разходи. Старейшините на Утеха обмислиха неприятната възможност мостът да продължи да изсмуква пари от общите данъци и стигнаха до решението да поставят бариера и човек, който да събира такса за преминаване. Таксата беше съвсем скромна. Естествено, Потокът бе доста плитък и можеше да се пресече на не едно и две места. Пътниците често избираха да преминат по някои от по-отдалечените бродове. Ала същинска бариера представляваха стръмните склонове по бреговете му. Не бяха малко случаите, при които цели каруци, натоварени със стоки, се преобръщаха във водата, така че повечето пътници предпочитаха да платят.

По това време на деня рицарят и кендерът бяха единствените преминаващи. Мъжът, който събираше таксата, тъкмо закусваше в колибата до моста. Недалече от колибата, под някакви тополи, растящи до брега на потока, бяха завързани два коня. В тревата наблизо пък спеше младеж, който и приличаше, и намирисваше на коняр. Единият от конете бе лъскаво-чер. Козината му искреше под слънчевите лъчи. Не беше много спокоен, постоянно риеше с копита и от време на време опъваше юздите, сякаш за да провери дали може да се освободи. Другият кон всъщност представляваше сиво пони с шарена окраска, живи очи и помръдващи уши и нос. Беше кобилка и копитата й почти напълно бяха скрити от дълги кичури козина.

При вида на понито змията-удушвач около сърцето на Тас най-сетне отпусна хватката си. Кончето тутакси го мярна и загледа към него с дружелюбен, макар и леко пакостлив поглед.

— Мое ли е? — попита възхитено и невярващо Тас.

— Не — отговори Джерард. — Конете са наети само за пътуването, това е всичко.

Той срита конярчето. Младежът се събуди, почеса се и се прозя, след което заяви, че за конете, седлата и одеялата му дължат трийсет стоманени монети, десет от които ще си получат обратно, веднага щом върнат животните здрави и читави. Джерард извади кесията си и му отброи парите. Конярчето на свой ред ги преброи недоверчиво, като се държеше възможно най-далеч от кендера, напъха монетите в собствената си кесия, а кесията пък напъха в оваляната си в сено риза.

— Как се казва понито? — попита очаровано Тасълхоф.

— Малка Сивушка — рече младежът.

Кендерът се намръщи.

— Явно нямаме голямо въображение. Мисля, че можехте да измислите нещо по-оригинално. А как се казва черният?

— Черньо.

Тас изпусна една дълбока въздишка.

Мъжът, който събираше таксата, се подаде от колибата си и Джерард му плати. Пазачът вдигна бариерата. Веднага след това мъжът се зазяпа в рицаря и кендера с повишен интерес и сякаш се приготви да прекара остатъка от сутринта в разискване на целта на пътешествието им.

Джерард отговори накратко с няколко „мда“ и „мне“, за да не изглежда неучтив. После помогна на Тасълхоф да се качи на понито, което извърна глава, за да го погледне и му намигна, сякаш двамата споделяха прекрасна тайна. Рицарят привърза здраво мистериозната раница и увития в одеяло меч за седлото си, взе юздите на понито и сам се метна на коня. Двамата препуснаха, оставяйки пазача да си говори съвсем сам до бариерата.

Джерард яздеше отпред, стиснал юздите в ръка, а Тас правеше всичко възможно да не се катурне от седлото, вкопчил окованите си ръце в него. Подобно на рицаря към кендера и Черньо очевидно не изпитваше особена симпатия към дребното пони. Може би това се дължеше на факта, че бе принуден да поддържа относително бавно темпо, но по-вероятно причината се криеше в това, че беше сериозен кон и приемаше като лично оскърбление игривите задявания на късокракия си роднина. Каквато и да беше причината, всеки път когато черният кон забележеше, че сивото пони се отклонява — независимо дали просто така или за да отхапе някое особено примамливо лютиче край пътя, той обръщаше глава и се втренчваше студено в него и ездача му.

Не бяха изминали и пет мили, когато Джерард обяви почивка. Той се изправи в седлото и огледа пътя и в двете посоки. Откакто бяха напуснали моста, пътуваха съвсем сами. Сега също не се виждаше жива душа. Рицарят скочи от седлото, свали наметалото, нави го и го привърза към одеялото на седлото си. Носеше черна броня, орнаментирана с череп и мъртвешка лилия — символът на мрачните рицари.

— Каква страхотна дегизировка! — възкликна възхитено Тас. — Каза на лорд Уорън, че ще пътуваш облечен като рицар и не го излъга! Просто не спомена какъв вид рицар ще си. Аз ще трябва ли да се преоблека като Мрачен рицар? Имам предвид — като Рицар на Нерака? О, не, ясно! Не ми казвай. Аз ще бъда твой затворник! — Кендерът беше изключително горд, че е успял да се сети съвсем сам. — Ще бъде много по-забавно… ъъм… интересно, отколкото очаквах.

Джерард не се усмихваше.

— Не сме на разходка, кендере — произнесе със строг, сериозен глас. — Държиш в ръцете си живота и на двама ни, както и изхода на цялата мисия. Трябва да съм си изгубил ума, за да ти се доверявам, но така или иначе нямам голям избор. Скоро ще навлезем в земи, контролирани от Рицарите на Нерака. Ако изпуснеш дори думичка за това, че в действителност съм от Ордена на соламнийците, ще ме арестуват и екзекутират като шпионин. Но преди да ме убият, ще ме измъчват, за да разберат какво знам. Използват приспособление, наречено диба, с което те разтягат, докато не си признаеш всичко. Виждал ли си как става това, кендере?

— Не, но веднъж видях Карамон да се разтяга и разправяше, че си било истинско мъчение…

Джерард не му обръщаше внимание.

— Завързват ръцете и краката ти на дибата и после започват да те разтягат в две противоположни посоки. Ръцете и краката ти, китките, лактите, колената и глезените се измъкват от ставите. Болката е непоносима, но красотата на мъчението е, че макар жертвата да е подложена на невероятни страдания, все пак не умира. Могат да те поддържат в това състояние в продължение на дни. Костите така и не зарастват както трябва. После се налага да те носят до ешафода и да те сложат в стол, за да те обесят. Такава ще е съдбата ми, ако ме предадеш. Разбираш ли?

— Да, сър Джерард — каза Тасълхоф. — И въпреки че не ме харесваш, трябва да ти призная, че не искам да те видя разчекнат на дибата. Може би някой друг — понеже досега не съм виждал да вадят ръка от ставата й, но със сигурност не теб.

Джерард очевидно не беше впечатлен от благородното предложение.

— Дръж си езика, за да не пострадаме и двамата.

— Обещавам — произнесе Тас, като издърпа опашката на косата си толкова силно, че в очите му се появиха сълзи. — Мога да пазя тайна. Пазил съм какви ли не, и то важни. Няма проблеми. Разчитай на мен или да не се казвам Тасълхоф Кракундел.

Това май също не впечатли рицаря кой знае колко. Като му хвърли един последен строг поглед, той се върна при коня си, метна се на седлото и препусна нататък — вече като мрачен рицар, повел след себе си затворник.

— Колко ще ни отнеме, докато се доберем до Квалинести? — попита Тас.

— При тази скорост, четири дни — отвърна Джерард.

Четири дни. Рицарят сякаш бе престанал да обръща внимание на кендера. Отказваше да отговоря, независимо какво го питаха. Остана глух дори за най-вълнуващите истории от репертоара на Тасълхоф и даже не се впечатли, когато кендерът заяви, че знае съвсем пряк път през Смрачената гора.

— Четири дни и трябва да търпя всичко това! Не че се оплаквам — говореше на понито си Тас сега, след като рицарят вече не го слушаше, — но това приключение започва да става все по-безинтересно. Даже въобще не е приключение. По-скоро си прилича на черна и неблагодарна работа, което, ако питаш мен, най-добре определя положението ни.

Кончето пристъпяше тежко по пътя си и двамата с ездача му унило се взираха към четирите дни, изпълнени с липса на разговори, нищо за правене и нищо за гледане освен дървета и планини, които щяха да са му интересни, ако имаше достатъчно време, за да ги проучи, но тъй като не можеше — и те му се струваха безинтересни, понеже и преди беше виждал достатъчно от тях в далечината. Беше толкова отегчен, че когато устройството за време отново се появи у него, кендерът се изкуши от мисълта да го използва. Всичко друго, даже да те настъпи гигант, си заслужаваше пред ужасяващата скука наоколо.

Въздържа се единствено заради факта, че най-сетне му се бе удало да поязди пони.

В този момент, конят се обърна, за да хвърли поредния гибелен поглед към сивото конче. Вероятно между него и ездача му бе възникнало нещо като взаимно разбиране, защото Джерард също се обърна.

Тас се ухили глуповато, сви рамене и му подаде Устройството за Пътуване във времето.

Рицарят накара коня си да спре, изчака понито да го догони и с лице, безизразно като черепа на черната му броня, протегна ръка. Взе троснато устройството и без да каже дума, го мушна в дисагите.

Тасълхоф въздъхна отново. Очакваха ги четири дълги ДНИ.


10
Господар на нощта

Орденът на Рицарите на Такхизис се бе зародил в сън, изтъкан от мрак, и бе основан за пръв път на отдалечен, таен остров на име Твърдината на Бурите в далечния Север на Крин. По време на Войната на Хаоса островът претърпял сериозни поражения. Врящото море го потопило напълно. Твърди се, че се случило по вина на морската богиня Зебойм, която скърбяла за смъртта на сина си, основателя на Ордена — лорд Ариакан. Водите се оттеглили, ала никой така и не пожелал да се върне обратно на острова. Крепостта се смятала за твърде отдалечена и лишена от практичност за целите на Ордена, който бил излязъл от Войната на Хаоса поразтърсен и лишен от своята Царица и нейното Видение, но заякнал — сила, с която било разумно да се съобразяваш.

Ето защо по време на явяването си пред Съвета на Последните герои Рицарят на Черепа Мириел Абрина се почувствала достатъчно уверена в искането остатъците от мрачните рицари да получат части от континента Ансалон в замяна на героичните си дела по време на войната. Съветът дал съгласие рицарите да задържат онези територии, които така или иначе били заграбили, основно Квалинести (по стар обичай малко човеци се интересували от съдбата на елфите), както и земите в североизточните части на континента, включващи Нерака и околностите й. Мрачните рицари приели този район, независимо от ужасните опустошения, и бързо се заели да съградят наново своя Орден.

Членовете на съвета се надявали, че рицарите бързо ще се задушат и ще изчезнат в натежалия от сяра въздух на Нерака. Но мрачният им Орден не само оцелял, но и започнал да процъфтява. Това се дължало главно на Абрина, Господарката на Нощта, която прибавила към военната си титла и тази на генерал-губернатор на Нерака. Абрина въвела нов принцип за набор на нови попълнения. Изискванията не били толкова строги, колкото старите и почти не налагали ограничения. Така рицарите елиминирали проблема с живата сила. В мрачните дни непосредствено след Войната на Хаоса хората се чувствали самотни и изоставени. Бил издигнат нов идеал — идеалът на голямото „Аз“. С главно предписание: „Никой друг няма значение. Единствено аз.“

Рицарите приветствали това правило, но подходили към него разумно. Личната свобода в никакъв случай не била поощрявана. Вместо това се наблягало на търговията. А когато Келендрос, великият син дракон, превзел Палантас, той избрал тях за свои наместници в града. В началото ужасени до смърт от перспективата да живеят под управата на тези главорези, жителите на Палантас учудено установили, че в действителност просперират и се замогват. И макар да плащали скъпо за удоволствието да съществуват под диктаторския ботуш на рицарите, палантийците все пак имали толкова, че да се чувстват сравнително комфортно. Мрачните рицари опазвали реда и закона, били безкомпромисни по отношение на Гилдията на крадците и дори направили постъпки за прочистването на градската канализация от напастта на блатните джуджета.

Драконовата чистка, която последвала пристигането на великите дракони, в началото разгневила Рицарите на Такхизис, понеже в пламъците на заколението загинали не един и двама от собствените им любимци. Опитите им да се разправят с Малис и нейните братовчеди били напразни. Не само собствените им дракони, но доста от тях самите загинали в тази неразумна война. Ала умелото ръководство на Мириел успяло да превърне и това бедствие в пълен триумф. Мрачните рицари сключили таен договор с драконите, давайки съгласието си да събират налозите вместо тях, да опазват реда и закона в земите, завладени от довчерашните им врагове. В замяна драконите им позволили да се движат свободно и престанали да ловуват оцелелите си събратя.

Жителите на Палантас, Нерака и Квалинести нямали и най-малка представа за този съюз. Хората виждали единствено, че за пореден път рицарите ги били защитили срещу ужасен враг. Соламнийските рицари и мистиците от Цитаделата на светлината подозирали някакъв заговор, но не можели да докажат нищо.

Макар сред редиците на мрачните рицари да се намирали и такива, които все още държали на вярванията в честта и саможертвата, изповядвани от покойния Ариакан, те били главно сред по-старшото малцинство, тоест сред онези, които смятали за изостанали от модерните виждания за света. Ново Видение идвало да замести старото. В същината си то било основано на употребата на мистичните сили на сърцето, разработено от Златна Луна в Цитаделата на Светлината, и откраднато от неколцина преоблечени Рицари на Черепа, които сполучили да се промъкнат в цитаделата, да извършат кражбата и да използват наученото за своите собствени амбициозни планове. Така мистичните рицари овладели способността да лекуват и — което било най-лошото — да манипулират мислите на своите последователи.

Съвсем скоро, въоръжени с уменията да владеят не само телата, но и умовете на онези, които се записвали в Ордена, Рицарите на Черепа започнали бавно, но сигурно да завладяват позиции в управлението. Макар мрачните рицари винаги и на висок глас да оповестявали, че очакват всеки момент завръщането на Царицата на Мрака, те отдавна били престанали да вярват в това чудо. Вече не вярвали в нищо друго, освен в собствените си сили и могъщество и това неизбежно се отразило на новото Видение.

Рицарите на Черепа, които обслужвали тълкуванието на Видението, умело проверявали умовете на кандидатите за посвещение, откривали дълбоко скритите им кошмари и ги употребявали в своя полза, като в същото време обещавали всичко, което кандидатът желаел най-силно на този свят. В края на краищата получавали тялото, ума и пълното му подчинение.

Толкова вещи станали Рицарите на Черепа в употребата на новото Видение, че онези от кръга на Мириел Абрина започнали да гледат на тях с недоверие. По-специално предупреждавали Абрина за техния лидер, Съдника, мъж на име Морам Таргон.

Абрина отговорила с присмех на тези предупреждения:

— Таргон е кадърен администратор. Поне това трябва да му се признае. Но в крайна сметка, какво е един кадърен администратор? Нищо повече от прехвален чиновник. Точно това е Таргон. Той никога няма да посмее да ме предизвика открито. Та на този човек му призлява само при вида на кръвта! Отказва да присъства на турнирите ни и предпочита да се свира в душната си стаичка, погълнат от своите дебити и кредити. Липсва му кураж за истинска битка.

Абрина говорела истината. Таргон наистина не възнамерявал да я предизвиква открито. Дори и насън не му хрумвало. А от вида на кръвта наистина му призлявало. Така че я отровил.

В качеството си на Господар на Рицарите на Черепа, Таргон бе обявил на погребението на Абрина, че е неин законен наследник. Никой не се беше изправил, за да му възрази. На онези, на които все пак им бе хрумнало, първо се наложило да помислят хубаво и да преглътнат думите си. Естествено, по-късно Таргон убил и тях, така че сега никой не поставяше под въпрос властта му. Или поне не за дълго, доколкото той и неговите обучени в пътищата на ума рицари бързо надушваха неправилните мисли в съзнанието на своите последователи и се разправяха светкавично с непокорните и бунтовно настроените.

Таргон произлизаше от богато семейство, притежаващо големи владения в Нерака. Корените на рода му се простираха до град Джелек, разположен северно от бившата столица на Нерака. Гербът на семейството можеше да се опише най-добре с Голямото „Аз“, плюс декоративните винетки на Голямото „П“ за печалба. Първоначално бяха забогатели покрай издигането на Царицата, Такхизис, извършвайки масирани доставки за армиите й, а по-късно — когато нещата бяха тръгнали на зле, — извършвайки също толкова масирани и редовни доставки за армиите на нейните врагове. Парите, натрупани от продажба на оръжие, бързо бяха превърнати в земи, и по-специално в оскъдните плодородни земи в земеделските райони на Нерака.

Издънка на този бележит род, Таргон бе имал невероятния късмет (лично той твърдеше, че става въпрос за предвидливост) да изтегли вложенията си от Нерака само дни преди Храмът да експлодира. Така след Войната на Копието и в дните, когато Нерака беше превърната в земя на поражението, кръстосвана от обезправени войници, гоблини и дракониди, той притежаваше двете неща, имащи жизненоважно значение за хората: зърно и стомана.

Във времето до смъртта на Абрина, нейната голяма амбиция била да построи крепост за Мрачните рицари в Южна Нерака, близо до стария храм. Тези намерения така и не се бяха изпълнили, понеже ужасът от Песента на смъртта успявал да прогони всеки строител, дръзнал да изпълни нарежданията й. Ето защо в крайна сметка бяха взели решение да построят столицата на рицарите в северната част на долината — далече, но и задоволително близо до първоначално замисленото местоположение, ако това можеше да бъде някаква утеха за най-ентусиазираните почитатели на старите традиции.

Една от първите заповеди на Таргон бе столицата да бъде преместена. А втората — името на ордена да бъде променено. Сега щабът на рицарите се намираше в Джелек, на една ръка разстояние от семейния бизнес. По-близо, отколкото повечето рицари дори подозираха.

Понастоящем Джелек процъфтяваше с бързи темпове, разположен на кръстопътя на двете най-големи снабдителни артерии, които минаваха през Нерака. С помощта на малко късмет и няколко умело сключени спогодби, градът бе избегнал опустошителните набези на великите дракони. Търговци от цяла Нерака и дори от далечния южен Хур бързаха да се установят тук и да подхванат бизнес. Доколкото в бързането не забравяха да платят необходимите такси на Ордена и да предложат почитта си на Господаря на Нощта, генерал-губернатора Таргон, търговците бяха добре дошли.

А ако да покажеш почитта си пред Таргон понякога беше съпроводено с подрънкващ звук, сякаш уваженията ти се присъединяваха към уваженията на другите в сандъка му, то беше по-добре да замълчиш и да не изразяваш гласно оплакванията си. Злощастните души, дръзнали да се защитят или дори да помислят да се оплакват, твърде бързо откриваха, че бизнесът им изведнъж тръгва на зле и животът е станал труден. Ако и това се окажеше недостатъчно предупреждение, недоволните по правило биваха откривани мъртви на улицата — случайно и съвсем невинно паднали по гръб върху нечие добре наточено острие.

Крепостта на Рицарите на Нерака, която се мержелееше със страшната си сянка над града, бе построена по личните планове на Таргон. Господарят на Нощта се беше погрижил постройката да бъде издигната на най-високия хълм край Джелек, така че да разполага с добър изглед към долината наоколо.

Самата крепост имаше изключително практичен строеж и се състоеше от неизброими кубове и правоъгълници, натрупани един върху друг и завършващи с четвъртити кули. Наистина малкото прозорци дори не бяха истински прозорци, а чисто и просто цепнатини. Външните и вътрешните стени нямаха никаква украса. Цялата сграда навяваше толкова мрачно и противно впечатление, че новодошлите нерядко я бъркаха или със затвор, или с търговска постройка. Само видът на облечените в черни брони постови успяваше да разпръсне това впечатление, което — трябва да се признае — не беше чак толкова далече от истината. Подземните нива на крепостта се състояха от обширни зандани, а на две равнища под тях и два пъти по-добре охранявана, бе Хазната на рицарите.

Господарят на Нощта беше разположил работния си кабинет и личните си покои в крепостта. Помещенията бяха обзаведени пестеливо и строго функционално и ако новодошлите бъркаха сградата с кантора на предприемач, всемогъщият й властелин често бе взиман за най-обикновен чиновник. Въвеждаха посетителите в тесен, претъпкан кабинет с отчайваща мебелировка и ги караха да изчакат, докато някакъв дребен, плешив и очилат мъж, облечен в мрачни, макар и добре ушити дрехи, довършеше работата си по преписването на колонките с цифри в голяма счетоводна книга с кожена подвързия.

Посетителят неизменно взимаше дребничкия човечец за маловажен служител, който трябва да го въведе при Господаря на Нощта, и започваше да кръстосва неуморно пред бюрото му, мислейки за всевъзможни неща. А мислите му тутакси биваха улавяни във въздуха като пеперуди в паяжина от същия този дребен и съвсем незначителен човечец, който използваше менталните си способности, за да преобърне и най-закътаните ъгълчета от ума му. След като минеше задоволителен период от време и паякът изсмучеше докрай своята жертва, дребният мъж вдигаше глава, поглеждаше през очилата си и запознаваше ужасения посетител с факта, че се намира в присъствието на самия Господар на Нощта Таргон.

Посетителят, който тъкмо този ден стоеше в присъствието на лорда, знаеше много добре пред кого е изправен. Мъжът се казваше сър Родерик, беше заместник-командир под водачеството на лорд Милс и въпреки че досега не беше срещал лично Господаря на Нощта, го познаваше много добре от случаите, когато Таргон бе изпълнявал формалните си церемониални задължения в Ордена. Рицарят стоеше в положение мирно и търпеливо очакваше присъствието му да бъде отбелязано. Вече го бяха предупредили за менталните способности на човечето пред него, така че се опитваше с всички сили да възпира мислите си — с почти никакъв успех. Още преди сър Родерик да е проговорил, Таргон знаеше по-голямата част от случилото се по време на обсадата на Санкшън. По правило обаче той избягваше да демонстрира уменията си твърде очебийно. Господарят на Нощта учтиво го помоли да седне.

Сър Родерик, който бе висок и мускулест и с лекота можеше да сграбчи Таргон за яката така, че да го измъкне иззад бюрото, зае предложеното му място на единствения друг стол в кабинета, сядайки на самия ръб — напрегнат и скован от предстоящия разговор.

Може би се дължеше на онова, което най-много обичаше, но очите на Морам Таргон приличаха точно на две стоманени монети: плоски, блестящи и студени. Човек се вглеждаше в тях и не откриваше нищо друго освен цифри, подредени спретнато в ума му. Всичко, което той наблюдаваше, се свеждаше до тях: дебити и кредити, приходи и разходи, премерено до последната унция, преброено до последното пени, прехвърлено от едната колонка в другата.

Сър Родерик моментално видя себе си отразен в двете стоманени монети и откри, че неусетно са го прехвърлили в колоната с излишните разходи. Зачуди се дали бяха верни слуховете, че стъклата на очилата на Таргон са артефакти, спасени от руините на храма в Нерака. В следващата секунда рицарят се потеше в бронята си, макар крепостта с масивните си каменни стени да бе леденостудена даже и през най-топлите летни дни.

— Моят помощник спомена, че идвате от Санкшън, сър Родерик — произнесе Таргон с типичен глас на чиновник.

Учтив, приятен и скромен. — Как върви нашата обсада над града?

Трябва да се отбележи, че семейството на Таргон притежаваше в Санкшън имоти, които бяха загубени веднага щом Рицарите на Нерака бяха загубили града. В резултат Господарят на Нощта бе превърнал завземането на Санкшън в един от основните приоритети на Ордена.

Сър Родерик беше репетирал речта си по време на двудневното пътуване до Джелек, така че отговори с готовност.

— Ваше превъзходителство, тук съм, за да докладвам, че на Средиден проклетите соламнийци направиха опит да пробият обсадата и да ни изтласкат от стените на града. Нечистите души положиха усилие да заблудят моя командир лорд Милс и да го накарат да мисли, че са напуснали Санкшън. Лорд Милс прозря плана им на часа и в замяна ги увлече в отлично скроен капан. След като даде ход на атака срещу града, лорд-рицарят ги принуди да напуснат укритията си. Престорихме се, че отстъпваме, рицарите налапаха стръвта и се устремиха подире ни. При Пролома на Бекард лорд Милс нареди на войниците да се обърнат и да се изправят срещу преследвачите. Накратко, соламнийците бяха разбити, като много от тях останаха на бойното поле — убити или ранени, и бяха принудени да се оттеглят обратно зад стените на Санкшън. Лорд Милс е радостен да ви извести, Ваше превъзходителство, че долината, в която сме се разположили, остава обезопасена и спокойна.

Думите на сър Родерик влязоха в ушите на Таргон. В същия момент мислите му също влязоха в ума на Господаря на Нощта. Във въображението на рицаря съвсем живо се забелязваше картината как самият той бяга пред побеснелите соламнийци, за да спаси живота си, заедно с лорд Милс, който — командвайки от ариергарда на атакуващите сили — е уловен и увлечен в паниката на отстъплението. Освен това на друго място в съзнанието на сър Родерик Таргон виждаше нещо наистина интересно и до голяма степен притеснително. Картина на млада жена в черна броня, изтощена и окървавена, която получава овациите и уважението на войниците на лорд Милс. Плюс това бе чул името й да отеква в ума на рицаря: „Мина! Мина!“.

Господарят на Нощта почеса лекичко тънкия мустак над горната си устна с края на писалката.

— Наистина. Звучи ми като голяма победа. Лорд Милс трябва да бъде поздравен.

— Да, Ваше превъзходителство — усмихна се доволно сър Родерик. — Благодаря ви, Ваше превъзходителство.

— Победата ви щеше да бъде дори още по-голяма, ако лорд Милс беше завладял град Санкшън, както му бях наредил, но предполагам, възнамерява да се погрижи за тази дреболия, когато му остане време.

Сър Родерик вече не се усмихваше. Понечи да заговори, закашля се и прекара няколко секунди в шумно прочистване на гърлото.

— В действителност, Ваше превъзходителство, ако не бяха бунтовните действия на един от нашите младши офицери, най-вероятно щяхме да завладеем Санкшън. В пълен разрез със заповедите на лорд Милс, този офицер изтегли цяла рота стрелци от предните позиции, така че не получихме необходимото прикритие, за да атакуваме стените. Не само това, но офицерът наредил на ротата да открие стрелба по собствените ни хора, още преди те да са се изтеглили от линията на обстрел. Загубите ни се дължат изцяло на некомпетентните му действия. Впоследствие лорд Милс реши, че няма да бъде особено мъдро да продължим с нападението.

— Гледай ти — измърмори Таргон. — Вярвам, че на мига сте реагирали и сте наказали този младши офицер?

Сър Родерик облиза устни. Това беше най-трудната част.

— Лорд Милс щеше да се погрижи, Ваше превъзходителство, но сметна за нужно първо да се посъветва с вас. Ситуацията е усложнена. Младата жена упражнява някакво странно магическо влияние върху войниците, Ваше превъзходителство.

— Така ли? — Таргон изглеждаше изненадан. Той отново заговори с по-сух тон: — За последно чух, че магическите сили на чародеите ни са намалели. Не знаех, че някой от тях е толкова могъщ.

— Тя няма нищо общо с чародеите ни, Ваше превъзходителство. Или поне така твърди. Според думите й тя е посредник, изпратен от бог — Единият, Истински Бог.

— И какво е името на този бог? — поинтересува се Таргон.

— О, тя е доста умна, Ваше превъзходителство. Твърди, че името му е твърде свято, за да бъде произнасяно.

— Боговете са идвали и са си отивали — рече нетърпеливо Господарят на Нощта. В ума на рицаря се наблюдаваха изумителни и обезпокоителни гледки и искаше да го накара да ги опише сам. — Войниците ни едва ли са се хванали на подобно празнословие.

— Ваше превъзходителство, жената не използва само думи. Тя върши чудеса, като например изцеления, каквито не сме виждали от години поради отслабването на силите на нашите мистици. Момичето възстановява откъснати крайници. Полага ръце на гърдите на ранения и зейналата дупка там се затваря безследно. Казва на някой със счупен гръбнак, че може да стане и той става! Единственото чудо, което не е извършвала, е чудото на съживяването. Над мъртвите произнася само молитви.

Сър Родерик чу как столът на Господаря на Нощта проскърца и стреснато се вгледа в недоволните стоманени очи на Таргон.

— Но, разбира се, — побърза да поправи грешката си рицарят, — лорд Милс съзнава, че това не са чудеса, Ваше превъзходителство. Той знае, че тя е поредният шарлатанин. Просто все още не можем да открием как постига всичко това — добави неуверено. — А междувременно хората са като омагьосани от нея.

Таргон разтревожено осъзна, че в метежа са се включили по-голяма част от войниците и рицарите, отказвайки да приемат по-нататъшни заповеди от лорд Милс. Вместо това бяха положили клетва за вярност пред някакво девойче с обръсната глава в черна броня.

— На колко години е момичето? — попита намръщено той.

— Говори се, че е поне на седемнайсет, Ваше превъзходителство — отговори рицарят.

— Седемнайсет? — възкликна Таргон. — И какво на първо място е накарало лорда да я направи офицер?

— Вината за това не е негова, Ваше превъзходителство — произнесе сър Родерик. — Натрапницата не е част от нашето крило. До пристигането й на бойното поле никой от нас не я беше виждал.

— Дали пък не е преоблечен соламниец? — зачуди се Таргон.

— Съмнявам се, Ваше превъзходителство. Все пак, благодарение на нея соламнийците загубиха битката — отговори рицарят, без въобще да забелязва, че току-що е влязъл в противоречие с твърденията си от преди малко.

Господарят на Нощта отметна несъответствието мимоходом, твърде погълнат от щракащото сметало в ума си, като просто между другото си отбеляза, че лордът е пълен некадърник, който трябва да бъде заменен възможно най-бързо. Той сигнализира със сребърното звънче на бюрото си. Вратата на кабинета се отвори и вътре влезе помощникът му.

— Прегледайте свитъците на Ордена — нареди му той. — Открийте… как й беше името? — обърна се към рицаря, макар вече да чуваше как отговорът отеква в съзнанието на събеседника му.

— Мина, Ваше превъзходителство.

— Ми-на — повтори Таргон, задържайки името в уста, сякаш го опитваше. — Нищо повече? Няма ли презиме?

— Не и доколкото ми е известно, Ваше превъзходителство.

Помощникът бързо излезе, за да натовари неколцина чиновници с поставената задача. Докато търсенето протичаше, двамата рицари запазиха гробно мълчание. Таргон се възползва от времето, за да продължи да претърсва съзнанието на сър Родерик, където откриваше нови и нови доказателства на собствените си догадки, че обсадата на Санкшън е била поверена в ръцете на пълен мухльо. Само намесата на това момиче беше попречила на соламнийците да разкъсат обръча, да победят мрачните рицари, да ги унищожат напълно и да триумфират безнаказано с присъствието си в града.

Помощникът се завърна.

— В свитъците не фигурира нито един рицар на име „Мина“, Ваше превъзходителство. Нищо дори далечно напомнящо.

Таргон му даде знак, че е свободен и помощникът напусна.

— Блестящо, Ваше превъзходителство! — възкликна зарадвано сър Родерик. — Значи е измамница. Можем да я арестуваме и екзекутираме.

— Хм… — изръмжа Господарят на Нощта. — И как смятате, че ще постъпят другите още в секундата, в която сложите ръка върху нея, сър Родерик? По-специално онези, които казахте, че е излекувала? Онези, които е повела към победа срещу омразния враг? Без да споменаваме, че моралът им и така не е бил особено висок още преди появата й. — Таргон потупа купчина свитъци. — Вече се запознах с докладите. Броят на дезертьорите сред вашите войници е пет пъти по-висок в сравнение с този при други командири от армията ни… Кажете ми нещо… — Той го изгледа проницателно. — Способни ли сте наистина да арестувате тази Мина? Разполагате ли със стражи, които биха се подчинили на заповедите ви? Или същите тези стражи по-скоро ще арестуват лорд Милс?

Сър Родерик отвори уста, но бързо я затвори, без да успее да отговори. Опита се да обърне взор към стените, постара се да огледа тавана, да проучи каквото и да е, само не и тези стоманени, ужасно увеличени от дебелите стъкла на очилата очи, които като че пробиваха дупки в черепа му, но напразно.

Таргон мълчаливо прехвърляше зърната на сметалото в ума си. Момичето беше чисто и просто измамница, преструваща се на рицар. И бе пристигнала в момент на най-голяма нужда. Пред лицето на чудовищното поражение тя бе удържала зашеметяваща победа. Освен това извършваше „чудеса“ в името на някакъв безименен бог.

Актив или пасив?

Ако беше пасив, можеше ли да бъде превърната в актив?

Таргон се отвращаваше от ненужното прахосничество. Той бе отличен администратор и проницателен търговец и знаеше къде отива всяка похарчена стоманена монета. Но не беше и скъперник. Грижеше се Орденът да получава оръжия и екипировка с най-високо качество, грижеше се наборниците и наемниците да имат добро заплащане. Просто оставаше твърд по въпроса, че офицерите му трябва да държат стриктна сметка за всичко, което плащаха.

Войниците искаха да последват тази Мина. Много добре. Нека я следват. Тъкмо същата сутрин бе получил запитване от великата драконеса Малистрикс, в което му задаваха въпроса защо продължава да позволява на елфите от Силванести да не зачитат нейните укази и да отказват да плащат налог, като се крият под щита си. Всъщност дори вече бе подготвил своя отговор в писмена форма с обяснението, че атаката над Силванести би била загуба на средства и човешки потенциал, които на друго място биха донесли далеч по-големи приходи. Съгледвачите им бяха донесли, че опитите щитът да бъде пробит — с оръжие или магия — са останали без какъвто и да било резултат. Според думите им, човек можеше да хвърли цяла армия срещу този щит и пак да не постигне целта си.

Към това се добавяше и фактът, че за да изпратиш армия срещу Силванести, същата армия трябваше да прекоси Бльоде, родните земи на великаните. Бивши съюзници на мрачните рицари, великаните се бяха превърнали в техни заклети врагове, след като Орденът се разрасна на юг, слагайки ръка върху техните земи и принуждавайки ги да се изтеглят към планините в ужас от стотиците дадени жертви. Докладите съобщаваха, че понастоящем великаните преследват мрачната елфида Алхана Звезден Бриз и нейната армия недалече от границите на щита, но това не означаваше, че ако рицарите предприемат придвижване, великаните с радост не биха изоставили атаката срещу елфите — нещо, с което се занимаваха през по-голямата част от времето си, — за да се позанимаят с далеч по-сладкото отмъщение срещу съюзник, който вероломно е предал доверието им.

Писмото стоеше на бюрото вече от няколко дни и очакваше подписа му. Таргон много добре осъзнаваше, че отказът да изпълни исканията на драконесата само ще задълбочат нейния гняв, но предпочиташе да се изправи пред него, отколкото да хвърли безценни ресурси в една предварително обречена кауза. Сега той посегна към същото това писмо и съвсем бавно и замислено го накъса на парчета.

Единственият бог, в когото Господарят на Нощта вярваше, бе малкият кръгъл бог, който можеше да бъде подреждан на спретнати купчинки и съхраняван в личния му сандък. Таргон дори и за миг не можеше да повярва, че момичето е посланик на боговете. Не вярваше нито в чудесата на изцелението, нито във внезапното й превръщане в генерал. И за разлика от слабоумния сър Родерик, не изпитваше нужда да обяснява по какъвто и да е начин стореното от нея. Знаеше единствено, че действията й облагодетелстват Ордена, а което беше от полза за Ордена, беше от полза и за Морам Таргон.

Щеше да й даде шанс да извърши още едно „чудо“. Щеше да изпрати тази измамница и нейните побъркани последователи със задачата да нападнат и превземат Силванести. По този начин, със съвсем незначително вложение от една шепа войници, Таргон щеше да задоволи капризите на дракона — щеше да направи Малис щастлива. Опасното момиче Мина и нейните поддръжници рискуваха да бъдат изтрити от лицето на Крин, но компенсацията напълно би покрила загубите. Нямаше значение, че Мина ще умре някъде в пущинаците и, че някой великан би огризвал костите й за вечеря. Още по-добре. Това щеше да е краят на проблемното момиче и нейния „безименен“ бог.

Таргон се усмихна на сър Родерик и дори заобиколи бюрото си, за да го изпрати до вратата. Остана загледан, додето рицарят с черна броня се отдалечаваше по празния отекващ крепостен коридор, след което извика помощника си.

Започна да диктува писмо до Малистрикс в което разкриваше плана си за превземане на Силванести. Сетне нареди военачалникът на Рицарите на Нерака в Хур да отпътува заедно с частите си към Санкшън и да поеме командването от лорд Милс. Междувременно Мина заедно с една рота от лично подбрани от нея войници да се насочи на юг, да нападне и завладее земите на великата елфическа нация Силванести.

— Ами лорд Милс, Ваше превъзходителство? — попита помощникът му. — Ще получи ли друго назначение? Къде да бъде изпратен?

Таргон помисли малко по въпроса. Беше в отлично настроение. Чувството го спохождаше само в случаите, когато бе на път да приключи някоя изключително успешна сделка.

— Изпратете Милс със задача да докладва лично пред драконеса Малистрикс. Така сам ще може да й разкаже за голямата си „победа“ над соламнийците. Сигурен съм, че тя ще остане очарована от подробностите как сам е паднал във вражеския капан и по този начин едва не е погубил всичко, за което досега сме се борили.

— Да, Ваше превъзходителство. — Помощникът събра документите и се накани да се върне обратно при писалището си, за да им даде ход. — Да отпиша ли лорда от списъците? — попита след кратък размисъл.

Таргон отново бе насочил вниманието си към счетоводната книга. Той внимателно нагласи очилата на носа си, взе писалката, махна небрежно с ръка в знак на съгласие и се върна към своите кредити, дебити, събиране и изваждане.


11
Песен за Лорак

По времето, когато Тасълхоф умираше от скука по пътя за Квалинести, а сър Родерик се завръщаше към Санкшън в блажено неведение за факта, че току-що е предал собствения си командир в челюстите на дракона, Силваношей и Ролан от кирата започваха своето пътуване, за да поставят младия принц на трона на Силванести. Планът на Ролан бе да се придвижат възможно най-близо до столицата на елфите, но да не влизат в нея, додето слуховете, че законният наследник на Кралския дом се е завърнал и се готви да предяви претенции за мястото на Говорител на Звездите не се разнесяха и не им дадяха необходимия повод да престъпят към по-нататъшни действия.

— Колко време ще ни отнеме това? — попита Силван с типичните за младостта си нетърпение и прибързаност.

— Новините ще ни изпреварят, Ваше величество — отговори по-възрастният елф. — Дринел и останалите, които бяха с нас преди два дни, избързаха напред, за да разпространят мълвата. Ще се погрижат да известят всеки член на кирата и всеки Бързоходец, комуто почувстват, че могат да се доверят. Повечето от войниците все още са верни на генерал Конал, но има и такива, които имат своите съмнения. Не го изразяват гласно, но появата на Ваше величество ще им помогне да променят отношението си окончателно. Бързоходците винаги са отдавали лоялността си преди всичко на Кралския дом. Както ще бъде принуден да направи и самият Конал — или поне да се престори.

— За колко време ще стигнем до Силваност тогава? — поиска да узнае младежът.

— Ще изоставим пътеката и ще поемем по Тон-Талас с лодка — отговори Ролан. — Смятам да ви отведа в дома си. Намира се в покрайнините на града. Ще се доберем дотам за около два дни. На третия ден ще си починем и ще изчакаме сведенията, които дотогава би трябвало да започнат да пристигат. След четири дни, броено от днес, Ваше величество, ще имате възможност да влезете тържествено в столицата си.

— Четири дни! — повтори скептично Силван. — Нима за толкова малко време може да бъде постигнато толкова много?

— В дните, когато все още се борехме срещу кошмарите, ние от кирата можехме да изпратим съобщение от северния край на Силванести до далечните ни южни граници за един-единствен ден. Не преувеличавам, Ваше величество — прибави Ролан като се усмихваше на очевидното недоверие на Силваношей. — Извършвали сме този подвиг неведнъж. Тогава бяхме добре организирани и далеч по-многобройни, отколкото сме сега. Но независимо от всичко вярвам, че Ваше величество ще бъде впечатлен.

— Вече съм впечатлен, Ролан — отвърна младежът. — Дълбоко съм задължен на теб и останалите членове на кирата. И възнамерявам да намеря начин да ви се отплатя.

— Спасете народа ни от ужасния бич, Ваше величество — отговори Ролан с премрежени от мъка очи, — за нас това ще е достатъчна отплата.

Независимо от изказаната на глас похвала, Силваношей все още хранеше съмнения, които обаче пазеше за себе си. Майка му имаше на разположение цяла армия, но дори тя правеше планове, които впоследствие се разпадаха пред очите й. Лошият късмет, неразбирателството, лошото време, всичко от изброеното, плюс цял ред други неочаквани обрати, можеха да превърнат един обещаващ ден в пълен провал.

— Никой замисъл не оцелява напълно пред лицето на врага — беше една от поговорките, които Самар повтаряше изключително често. Поговорка, която неведнъж се бе доказвала по трагичен начин.

Силван очакваше злополуки и забавяния. Дори ако лодката на Ролан съществуваше, щяха да научат, че е пробита или че току-що е изгоряла до основи. Реката щеше да се окаже твърде пълноводна или полупресъхнала, прекалено бърза или много бавна. А ветровете като нищо щяха да ги отвеят нагоре по течението, когато искаха да се спуснат надолу или надолу, когато им се искаше да пътуват нагоре.

Ето защо Силван бе изключително изненадан да открие, че малката лодка е изтеглена на брега на реката, точно според описанието на Ролан, че освен това е основно поправена и в отлично състояние, а някой дори се е погрижил да опакова храна в непромокаем брезент и да подреди пакетите на носа й.

— Както виждате, Ваше величество — заяви водачът му, — киратът вече е бил тук преди нас.

По това време на годината река Тон-Талас следваше безкрайните си извивки спокойно и безопасно. Самата лодка, изработена от кора на дърво, бе извънредно малка, лека и толкова добре балансирана, че щеше да бъде истински подвиг да се опиташ да я преобърнеш. Силван много добре разбираше, че Ролан не би си позволил да помоли бъдещия Говорител на Звездите за помощ, така че доброволно се зае със своята част от работата. В началото Ролан се възпротиви, но тъй като не можеше да спори с бъдещия си владетел, бе принуден да се примири и да му даде гребло. Съвсем скоро младежът забеляза, че с това свое действие е заслужил уважението на по-възрастния елф — приятна промяна, след постоянната му неспособност да постигне същото в компанията на вечно недоволния Самар.

И бездруго упражнението му доставяше удоволствие. Гребането бе чудесен повод да изразходи насъбираната от дълго време енергия. Водите на реката бяха спокойни и ведри, горите, през които минаваха — зелени и злачни. Времето беше добро, но Силван не би нарекъл деня красив. През щита се виждаше, че небето е синьо. Ала слънцето, което светеше над Силванести, не бе яростната топка от оранжев огън, която огряваше останалата част от Ансалон. Слънцето над главата на Силван бе по-скоро бледо и жълтеникаво, с цвета на болнава кожа или грозно натъртване. Сякаш гледаше не истинското, а отразено слънце — образ, попаднал във водите на застояло, омазнено езеро. Лъчите на това жълто слънце превръщаха цвета на небето от лазурносин в металическо синьо-зелено. Затова младежът не задържа погледа си дълго върху него и го насочи изцяло към гората.

— Знаеш ли някоя песен, която да улесни усилията ни? — попита той към седналия в предната част на лодката Ролан.

Елфът гребеше бързо и мощно, като потапяше веслото дълбоко и отмерено. Далеч по-младия от него Силван с мъка удържаше темпото му.

Ролан се поколеба. Сетне му хвърли поглед през рамо.

— Има една песен, която е любима на членовете на кирата, но се боя, че може да не се понрави на Негово величество. В нея се разказва историята на вашия достоен дядо, крал Лорак.

— Не започва ли с „Била Епохата на Могъществото, Епохата на Царя-жрец и неговите слуги“? — попита Силван, като опита да изтананика мелодията. Беше чувал песента само веднъж.

— Точно така, Ваше величество.

— Изпей ми я — предложи младежът. — Майка ми ми я изпя, когато навърших трийсет. Тогава за пръв път чух историята на своя дядо. Дотогава не го беше споменавала, нито го споменаваше по-късно. В знак на уважение към нея, другите елфи също спазваха мълчание.

— И аз се прекланям пред майка ви, която береше рози в Градината на Астарин, когато все още бе на вашите години.

Разбирам болката й. Когато пеем, ние всички споделяме тази болка, понеже Лорак оплете сам себе си в капана на злото и предаде страната си, а ние просто избрахме лесния начин и побягнахме, оставяйки го да се бори сам, така че също сме грешни… Ако народът ни беше останал, ако всички ние — от Дома на Краля до Дома на Прислужника, онези от Дома на Бранителя, Дома на Мистика, Дома на Зидаря — ако само се бяхме обединили, бяхме застанали рамо до рамо, без оглед на положението ни, срещу драконовите армии, вярвам, че щяхме да успеем да защитим страната си… Но нека ви разкажа цялата история, каквато е запазена в песента.


Песен за Лорак

Била Епоха на Могъщество,
Епохата на Царя-жрец
и слугите негови.
Завидял на чародеите Царят-жрец
и казал: „Ще предадете Кулите
на мен и ще се страхувате, и ще се кланяте.“
Предали те своите Кули, последна останала
тази в Палантас.
Ето, пристъпя Лорак Каладон, Крал в Силванести,
за Изпит се готви, преди да затворят Кулата.
Изплашена да не падне в ръцете
на Царя-жрец и неговите слуги,
една от драконовите сфери
проговаря на Лорак:
„Не бива да ме оставяш в Истар.
Ако го сториш, ще бъда загубена, а светът ще погине.“
Лорак на гласа й се подчинява,
скрива сферата,
изнася я от Кулата,
носи сферата в Силванести,
пази сферата в тайна, прегръща тайната си,
не казва никому.
Ето Катастрофата. Ето Такхизис, Царица на Мрака,
следват я нейните дракони могъщи, всесилни.
Ето война. Война над Силванести.
Лорак сбира своите, казва им да бягат от родните земи.
Заповядва им да се махат.
Изрича:
„Аз сам ще бъда спасител на хората.“
„Аз сам ще спра Царицата на Мрака.“
Бягат хората.
Бяга възлюблена щерка, Алхана Звезден Бриз.
Останал сам, Лорак чува гласа на драконовата сфера
да вика името му, вика го да пристъпи в мрака.
Лорак чува зова й.
Спуска се в тъмнината.
Слага ръка върху драконовата сфера и
драконовата сфера слага ръка на Лорак.
Ето сънят.
Ето сънят за Силванести:
сън за ужас,
сън за страх,
сън за дървета, които кървят с кръвта на краля на елфите,
сън за реки от сълзи,
сън за смърт.
Ето, драконът,
Циан Кръволока,
слуга на Такхизис,
съска в ухото на Лорак за страшен сън.
Съска думите: „Аз сам имам сила да браня хората.
Аз сам.“ И се присмива: „Само аз имам силата.“
Сънят се промъква над земята,
убива земята,
изкривява дървета, дървета плачещи,
изпълва реки със сълзите на хората,
сълзите на Лорак,
попаднал в робство на сферата и на Циан Кръволока,
слуга на Царица Такхизис,
слуга на злото,
сам всемогъщ.

— Разбирам защо майка ми не харесва тази песен — обади се Силван, когато и последният продължителен, сладък и тъжен тон на песента заглъхна над водата и бе подхванат от чуруликането на врабчетата. — И защо народът ми не желае да си я припомня.

— Но е добре да си я припомня — възрази Ролан. — Ако зависеше от мен, щяха да я пеят всекидневно. Кой знае дали песента на нашето собствено време няма да бъде също толкова трагична и ужасяваща? Не сме се променили. Лорак Каладон се е смятал за достатъчно силен да подчини драконовата сфера на волята си, макар всички да са го предупреждавали дори да не се опитва. Ето защо се е хванал в капан. Ето защо е паднал. В страха си собственият ни народ е избрал да побегне, вместо да остане и да се бори. Ето защо и днес страхът ни кара да примираме и да се крием под щита и да плащаме за това с живота на елфите. Заради един сън.

— Сън? — попита младежът. Все още мислеше за съня на Лорак, за съня от песента.

— Не говоря за шепота на дракона — отвърна Ролан. — Сънят отдавна си е отишъл, ала сънуващият отказва да се събуди и ето, че го връхлита нов. Сън за отминалото. Сън за славата на дни, които вече ги няма. Не ги виня — добави с въздишка. — Аз също обичам да мисля за изгубеното и да мечтая как някой ден то ще се завърне. Но онези от нас, които се биха заедно с вашия баща, много добре разбират, че старите дни никога не могат да бъдат възвърнати, нито трябва да се опитваме да ги връщаме. Светът се е променил и ние трябва да се променяме с него. Трябва да станем част от него, иначе ще залинеем и постепенно ще измрем до един в затвора, в който сами се заключихме.

За момент Ролан престана да гребе. Обърна се и погледна принца:

— Разбирате ли какво искам да кажа, Ваше величество?

— Мисля, че да — отговори предпазливо Силван. — Аз съм част от света, така да се каже. Идвам отвън. И съм онзи, който може да поведе народа към света.

— Да, Ваше величество — усмихна се водачът му.

— Докато успявам да отбягвам греха на високомерието — каза младежът, като също престана да гребе, благодарен за кратката почивка. Докато казваше последното, се беше усмихнал широко, понеже просто искаше да се пошегува, ала в действителност стана още по-сериозен. — Гордост. Семейната слабост — каза сам на себе си. — Който е предупреден, е въоръжен, както казват.

Отново загреба, този път с още по-голямо желание.

Бледното слънце се скриваше зад върховете на дърветата. Денят чезнеше, сякаш сам се бе превърнал в жертва на тайнствената болест. Ролан внимателно наблюдаваше брега в търсене на подходящо място, където да спрат за през нощта. В същото време Силван наблюдаваше другия бряг, така че пръв забеляза онова, за което бяха пропуснали да го предупредят от кирата.

— Ролан! — прошепна настоятелно той. — Започни да гребеш към западния бряг. Бързо!

— Какво има, Ваше величество? — откликна на часа водачът му. — Какво видяхте?

— Там! На източния бряг! Не ги ли виждаш? Побързай! Оттам могат да ни достигнат със стрелите си!

Ролан тутакси престана да гребе. Обърна се и отправи съчувствена усмивка към Силваношей.

— Вече никой не ви преследва, Ваше величество. Хората, които виждате, са от вашия народ. Събрали са се, за да видят и да ви почетат.

Силван бе изумен.

— Но… откъде са научили?

— Киратът вече е минал оттук, Ваше величество.

— Толкова бързо?

— Казах ви, че слуховете ще се разнесат съвсем скоро.

Силван се изчерви.

— Аз… съжалявам, Ролан. Не че съм се съмнявал в теб. Просто… Майка ми използва вестоносци. Те пътуват тайно и пренасят съобщения от нея до нейната снаха, Лорана от Квалинести. Това е единственият начин да поддържаме връзка, но за същото разстояние на бързоходците им трябват цели дни… Помислих си, че…

— Помислихте, че просто преувеличавам. Не е необходимо да се извинявате, Ваше величество. Навикнали сте към правилата на един свят, пълен с всекидневни заплахи, които няма как да бъдат предвидени. Тук, в Силванести, ние от кирата познаваме всяка пътека, всяко дърво, което расте край нея, всяко цвете, катеричка, птица или клонче — толкова много пъти сме минавали край тях. И ако птицата изпее една фалшива нота, ако катеричката наостри уши разтревожено, ние научаваме първи. Нищо не може да ни изненада. Нищо не може да ни спре.

Ролан се намръщи.

— Ето защо сме изключително разтревожени, че от толкова дълго време не успяваме да открием присъствието на дракона Циан Кръволока. Невъзможно е да ни се изплъзне, но все пак е вероятно да го е направил.

Реката вече ги носеше към насъбралите се по западния бряг елфи. Домовете им се издигаха сред дърветата и бяха нещо, което човеците никога не биха забелязали, понеже самите къщи приличаха на дървета, чиито клони с любов бяха склонени така, че да образуват стени и покрив. Мрежите на елфите се сушаха на слънце недалеч от изтеглените на брега лодки. Нямаше много посрещачи, защото и рибарското селце не бе особено голямо, но пък си личеше, че са се събрали почти всичките му жители. Бяха донесли и болните, които лежаха, увити в одеяла и подпрени на възглавници.

Силван смутено престана да гребе и остави веслото на дъното на лодката.

— Какво да правя, Ролан? — попита изнервено.

По-възрастният елф се озърна и му отправи успокоителна усмивка.

— Просто бъдете себе си, Ваше величество. Точно това очакват.

Той насочи лодката така, че да минат по-близо до брега. Реката като че протичаше по-бързо на това място и почти хвърли Силван към хората, още преди да е успял да се подготви. И преди беше участвал на паради заедно с майка си, когато правеха проверка на войската, така че чувството на смущение и безполезност му бе познато до болка.

Реката най-сетне го изравни с хората. Той вдигна очи, кимна едва-едва и леко вдигна ръка за поздрав. Никой не му помаха в отговор. Никой не извика радостно, както може би очакваше някъде дълбоко в себе си. Просто мълчаха и наблюдаваха как реката го носи в надвисналата тишина, която значеше повече от всеки радостен възглас и успя да разтърси Силван до дъното на душата му. Във вперените им очи и напрегнатото мълчание се долавяше замислената надежда, обнадежденост, в която сякаш не им се искаше да повярват тъй, както бяха вярвали, преди да бъдат предадени.

Дълбоко потресен, той престана да маха с ръка и я протегна към тях в опит да ги задържи, като че ги виждаше да потъват в забрава. Реката най-после му ги отне, понесе го заедно с лодката и скоро гледката към селото бе закрита от поредното възвишение.

Младежът смирено се сви на кърмата, без да може да помръдне или проговори. За пръв път осъзнаваше със съкрушителна сила тежкия товар, който лежеше върху плещите му. Какво можеше да стори, за да им помогне? Какво очакваха от него? Може би твърде много. Твърде, твърде много.

Ролан го поглеждаше загрижено, но запазваше мълчание, не подхвърляше нищо. Продължи да гребе сам, додето не откри подходящо място, където да изкара лодката на брега. Силван най-сетне успя да дойде на себе си и скочи във водата, за да му помогне да я изтеглят. Водата беше леденостудена и му подейства като приятен шок. Ето че отново можеше да потопи тревогите за собствената си непълноценност в Тон-Талас и да потуши напрегнатите мисли с нещо за вършене.

Беше навикнал на живота на открито, така че нямаше проблеми с лагера. Разтовари припасите, разпъна постелите и започна да приготвя вечерята от плодове и сухари, докато през това време Ролан привързваше лодката. Нахраниха се в почти пълно мълчание. Силван все още бе под силното впечатление от неочакваната среща и тежките тревоги за немислимите отговорности, които бе приел толкова жизнерадостно само две вечери по-рано. Ролан от своя страна запазваше уважително мълчание. Двамата решиха да легнат рано. Увиха се в одеялата и оставиха горските животни и нощните птици да бдят над леката им дрямка.

Силван заспа по-рано, отколкото очакваше. Посред нощ го събуди крясъкът на сова. Младежът тутакси се изправи, ала бе възпрян от Ролан, който го увери, че птицата просто споделя последните слухове с мрака и съседите си.

Принцът отново легна и се заслуша в скръбния, натраплив крясък и отговора му, звучащ самотно някъде из отдалечените части на гората. Лежа по този начин дълго, загледан в звездите, блестящи неуверено над покрова на щита, додето Песента за Лорак отново не зазвуча в съзнанието му.

Сълзите на Лорак,
попаднал в робство на сферата и на Циан Кръволока,
слуга на Царица Такхизис,
слуга на злото,
сам всемогъщ.

Точно в този момент думите и мелодията на песента повтаряше и менестрелът, който забавляваше гостите на едно празненство в столицата Силваност.

Празненството се провеждаше в Градината на Астарин, недалече от Кулата на звездите, където, стига да имаше такъв, трябваше да живее и самият Говорител на Звездите. Обстановката беше наистина красива. Кулата на звездите бе построена от мрамор, оформен по магически начин, понеже елфите за нищо на света не биха дълбали или навредили на земята. Изглеждаше източена и съвсем жива, сякаш някой я бе излял от восък. Сънят на Лорак бе променил и нея, както и много други постройки в Силваност. Магьосниците на елфите се бяха трудили дълги години, за да възвърнат първоначалния й вид. Понастоящем многобройните като звезди скъпоценни камъни, които навремето улавяха сиянието на сребристата Солинари и червената Лунитари, бяха преместени във вътрешността, за да се използва благословената им сребърна и огнена светлина по възможно най-добрия начин. Сега луните ги нямаше. В небето над Крин висеше една-единствена и поради някаква неизвестна дори за най-мъдрите измежду елфите причина, светлината й се отразяваше във всеки скъпоценен камък като втренчено око. Понеже това изобщо не беше достатъчно, елфите се бяха принудили да прибегнат до помощта на свещи и факли.

Навсякъде между растенията в градината имаше столове. Колкото до растенията — те очевидно цъфтяха на воля. Въздухът бе изпълнен с прекрасния им аромат. Само онези, които се грижеха за тях и генерал Конал знаеха, че цветята не са израсли сами, а са били донесени от Горските градинари, след като са ги отгледали в собствените си градини. Нищо вече не растеше с желание в Градината на Астарин. Нищо друго освен едно дърво, заобиколено от магически щит и известно под името Дървото на Щита. Твърдяха, че от корените му израствал и самият щит, който покриваше цялата страна.

Менестрелът изпълняваше Песента за Лорак в отговор на желанието на едного от гостите на празненството. Сега и последната нота най-сетне отшумя, а пръстите на изпълнителката тъжно преминаха през струните на лютнята.

— Браво! Чудесно! Моля те, изпей я отново — долетя нечий жизнерадостен глас откъм последните редици на местата за сядане.

Музикантката погледна неуверено своя домакин. Присъстващите елфи бяха твърде учтиви и прекалено добре възпитани, за да покажат открития си шок от искането, ала един изпълнител често умее да различава и най-неразличимите желания на своята публика. Менестрелът веднага забеляза леко изчервените бузи и бързите коси погледи, хвърлени към стопанина на дома. Първото изпълнение на песента бе повече от достатъчно.

— Кой каза това? — Генерал Рийл Конал, военен губернатор на Силванести, се изви на стола си.

— Кой друг, предполагаш, чичо? — отвърна неговият племенник, като хвърли мрачен поглед към местата отзад. — Онзи, който се обади и първия път. Твоят приятел Глокъс.

Генерал Конал рязко се изправи и с това сложи край на вечерните забавления. Певицата се поклони, благодарна, задето й е било спестено неудобството отново да изпълни песента. Публиката изръкопляска учтиво, но без особен ентусиазъм. Към нощния ветрец се прибави едва доловима въздишка, която можеше и да е въздишка на облекчение, и се примеси с шумоленето на сплетените над главите им оголени клонки на дърветата. Навсякъде бяха накачени фенери, изработени от филигранно сребро, чиято светлина разпръскваше мекия мрак. Гостите напуснаха малкия амфитеатър и се преместиха около маса, подредена недалече от огледално езерце, за да вечерят със захаросани плодове и маслени сладки и да пият охладено вино.

Конал покани певицата да се присъедини към тях за една лека среднощна закуска и лично я съпроводи до масата. Елфът на име Глокъс, който бе пожелал изпълнението на песента, вече беше там и вдигаше за наздравица чаша с вино към нея, като не скъпеше похвалите си.

— Колко жалко, че не ви позволиха да я изпеете отново — произнесе, хвърляйки бърз поглед по посока на генерала. — Така и не мога да се отегча от тази мелодия. А поезията в думите! Любимата ми част е, когато…

— Мога ли да ви предложа чаша вино, мадам? — намеси се в отговор на едно сръгване с лакът от страна на чичо си неговият племенник.

Певицата мълчаливо му благодари с очи и прие поканата. Младежът я отведе до масата, където бе посрещната още по-радушно от останалите гости. Затревената площ, на която се намираха генералът и Глокъс, скоро опустя съвсем. Макар че доста от посетителите нямаха търпение да поднесат обичайните ласкателства към Конал и с удоволствие биха останали във веселата компания на привлекателния Глокъс, само един поглед им бе достатъчен, за да разберат, че генералът е вбесен.

— Не зная защо изобщо те каня на тези празненства, Глокъс — каза Конал, като кипеше от вътрешно раздразнение. — Винаги правиш нещо, с което да ме изложиш. Достатъчно зле беше, че я помоли да изпее песента, но да я караш да повтори…

— Имайки предвид слуховете, които достигнаха до мен днес — отвърна вяло Глокъс, — ми се стори, че песента за Лорак Каладон би била изключително на място.

Конал прониза приятеля си с остър взор изпод свъсени вежди.

— Чух, че… — той замълча, погледна предпазливо по посока на гостите. — Ела. Да се разходим край езерото.

Двамата се отдалечиха от масата. Освободени от потискащото присъствие на генерала, посетителите най-сетне започваха да се събират на малки шептящи групи, нямащи търпение да обсъдят последните новини от деня, залели по-голямата част от столицата.

— Не беше необходимо да се отдалечаваме — забеляза Глокъс, като хвърли поглед към масата с освежителните напитки. — Всички са го чули.

— Да, но го обсъждат като слух. Разполагам с потвърждение — отвърна мрачно Конал.

Глокъс отсечено спря.

— Искаш да кажеш, че е факт?

— Имам своите източници сред кирата. Видели са го и са разговаряли с него. Твърдят, че младежът е копие на баща си. Силваношей Каладон, син на Алхана Звезден Бриз, внук на покойния, прежалим крал Лорак.

— Но това е невъзможно! — подчерта Глокъс. — За последно чухме, че проклетата вещица, майка му, дебне извън щита, а синът й е с нея. Не може да е минал през бариерата. Нищо и никой не може да проникне през щита. — Очевидно в последното елфът не изпитваше дори капка съмнение.

— Значи появата му трябва да е свързана с чудо, както се твърди — каза сухо Конал, като махна с ръка към шептящите си гости.

— Ха! Сигурно е някой самозванец… Поклащаш глава — огледа го Глокъс невярващо. — Нима наистина си повярвал?

— Източникът ми е Дринел. Както знаеш, той владее способността да прилага изпитанието на истината — отговори генералът. — Не може да има съмнение. Младежът е преминал изпита успешно. Дринел е прозрял в сърцето му. И е научил много повече за случилото се, отколкото той дори подозира.

— И какво му се е случило? — попита Глокъс. Едната му вежда се бе повдигнала съвсем лекичко.

— В нощта на онази ужасна буря Алхана и бунтовниците тъкмо са се готвели да започнат мащабна атака срещу щита, когато лагерът им е бил нападнат от великани. Младежът е бил изпратен да моли за помощ човеците от Стоманения легион — забележи колко ниско е успяла да падне тази жена, — но по пътя го е заслепила мълния. Подхлъзнал се е и се е търколил по някакъв склон. Изгубил съзнание. И щом се събудил, открил, че се намира от вътрешната страна на щита.

Глокъс поглади брадата си с ръка. Брадата му бе добре оформена, а лицето му — изключително красиво. Бадемовидните му очи бяха големи и пронизващи. Всяко негово движение изглеждаше и беше грациозно. Цветът на лицето му бе съвършен, кожата — гладка и бледа. Чертите му нямаха нито един недостатък.

В очите на човеците всички елфи са красиви. Твърди се, че може би това е причината за странната враждебност между двете раси. Човеците — даже най-красивите измежду тях — не могат да не се почувстват грозни в присъствието на който и да е елф. Самите елфи, които разбира се правят разлика между красиво и по-красиво, винаги усещат красотата. Те живеят сред нея, но дори и в една такава земя Глокъс бе най-красивият измежду красивите.

Точно в този момент хубостта му, неговото съвършенство, дразнеха Конал отвъд всичко, което би могъл да понесе.

Генералът отмести поглед към своето езеро. По огледалната му повърхност се плъзгаха два нови лебеда. Зачуди се колко ли дълго ще живеят. Надяваше се да е по-дълго от последната двойка. Харчеше цяло състояние за лебеди, но пък без тях езерото изглеждаше пусто и празно.

Глокъс беше любимец на кралския двор, което бе наистина странно, ако се вземеше предвид, че именно той бе виновен доста от придворните елфи да загубят позициите, влиянието и властта си. Но дори и по този начин никой не го винеше. Виняха Конал, прекия отговорник за връхлетелите ги несгоди.

„И все пак, какъв избор имах — питаше се генералът. — Не можеше да им се има доверие. Някои дори заговорничеха против мен! Ако не беше Глокъс, може би никога нямаше дори да науча за кроежите им.“

Още откакто за пръв път бе встъпил в свитата на Конал, Глокъс използваше всяка възможност да залавя и преследва всеки, комуто генералът някога бе имал доверие. Един от министрите му бе подслушан да хвали Портиос. За друга елфида се твърдяло че преди време била влюбена в Даламар Мрачния. Трети беше изгубил поста си заради най-обикновено несъгласие с желанието на Конал да въведе нов данък. След което един ден генералът се събуди и осъзна, че няма други близки съветници освен Глокъс.

Единственото изключение беше племенникът му Кайрин. Глокъс не криеше привързаността си към него. Съветникът не пропускаше случай да поласкае младежа, правеше му малки подаръци, смееше се от сърце на шегите му и винаги се изказваше възторжено за него. Придворните елфи, които неуморно се бореха за вниманието на Глокъс, мразеха Кайрин до мозъка на костите. Младежът от своя страна като че ли предпочиташе омразата пред симпатиите на съветника. Кайрин не му се доверяваше, макар да не можеше да изложи каквато и да е причина за това.

Независимо от всичко, племенникът на генерала не смееше да застане открито срещу Глокъс. Никой не си го позволяваше. Съветникът бе могъщ магьосник, най-могъщият, когото бяха имали някога в Силванести, дори в сравнение с мрачния елф Даламар.

Глокъс се бе появил в Силваност малко след началото на Драконовата чистка. Говореше се, че е представител на елфите, обитаващи Кулата в Шалост, паметник в западен Силванести, където почиваше тялото на друида Уейлорн Драконогубител. Въпреки че боговете отдавна си бяха отишли, около кристалния саркофаг, където се пазеха останките на елфическия герой, все още се долавяше силно магическо поле. Внимателно, за да не нарушат покоя на останалите мъртъвци, елфите бяха направили опит да уловят и използват част от тази магия.

— И успяхме — докладва Глокъс на генерала. — Тоест — добави с подобаваща скромност, — аз успях.

Под страха от десятъка на драконите, съветникът бе предложил услугите си заедно с Горските градинари да открият способ, чрез който да защитят Силванести от посегателствата им. Така, под прякото му ръководство, Градинарите бяха отгледали дървото, което понастоящем бе известно под името Дървото на Щита. Заобиколено от своя собствена магическа бариера, така че никой и нищо да не може да му навреди, дървото растеше съвсем спокойно в Градината на Астарин за наслада и радост на всички посетители.

Когато Глокъс бе предложил на генерал-губернатора над цял Силванести да бъде спусната магическа бариера, Конал беше изпитал прилив на огромна благодарност. Така товарът от плещите му щеше най-после да бъде смъкнат, а Силванести да получи своята безопасност, истинска сигурност. Сигурност срещу драконите, великаните, човеците, мрачните елфи, срещу целия свят. Предложението бе представено за разглеждане пред Водачите на Дома и прието с пълно единодушие.

Ето как Глокъс беше издигнал щита, за да се превърне във всенароден герой. Някои дори говореха, че е време да му построят паметник. Едва по-късно растенията в Градината на Астарин започнаха да измират. Отвсякъде пристигаха доклади, че дърветата, животните и тревите в непосредствена близост с магическата бариера също са започнали да загиват. Хората из цял Силванести и неизброимите му селца страдаха от непозната, гибелна болест. От кирата и бунтовниците се носеха твърденията, че всичко това се дължи на щита. Глокъс възразяваше, че болестта е дошла отвън, още преди да издигнат бариерата и че само тя ги предпазва от масова смърт.

Понастоящем Конал не можеше да свърши абсолютно нищо без помощта му. Глокъс бе негов приятел и съветник, единственият му съветник. Магията му беше отговорна за издигането на щита и само тя можеше да го свали по всяко време, стига да го пожелаеха. Което значеше да се изложат на всички рискове и ужаси, които светът предлагаше на лишените от закрила.

— Мм? Прощавай. Какво казваше? — Генералът отмести поглед от лебедите, които бе наблюдавал невиждащо през цялото време, докато Глокъс говореше.

— Казах: „Не ме слушаш“ — повтори съветникът с приветлива усмивка.

— Съжалявам. Искам да ми кажеш нещо, Глокъс. Как е успял да премине младежът през щита? — Той снижи глас почти до шепот, макар наоколо да нямаше кой да ги чуе. — Да не би магията на бариерата също да отслабва?

Изражението на съветника стана мрачно:

— Не — отвърна той.

— Но как можеш да бъдеш сигурен? — настоя Конал. — Кажи ми честно. Нима и ти, както останалите наши магьосници, не си усетил това отслабване през последната година?

— Може би при тях е така, но при мен не е — отговори студено Глокъс.

Генералът се взря внимателно в приятеля си. Съветникът отказа да срещне погледа му и Конал реши, че лъже.

— Как тогава може да бъде обяснено това явление?

— Съвсем просто — отговори невъзмутимо съветникът. — Аз му позволих да мине.

— Ти? — генералът бе толкова изненадан, че едва ли не изкрещя думата. Мнозина от гостите прекъснаха разговорите си и погледнаха към тях.

Глокъс им се усмихна успокоително, улови събеседника си под ръка и го поведе към по-уединените части на градината.

— Защо ти е да го правиш? Какво искаш да постигнеш с младежа, Глокъс? — попита настоятелно Конал.

— Защо правя онова, което ти отдавна трябваше да сториш? — отговори съветникът, като приглади ръкавите на бялата си роба. — Ще помогна на един Каладон отново да се възкачи на трона. Напомням ти, приятелю, че ако беше провъзгласил своя племенник за Говорител, както неведнъж ти препоръчвах, сега проблемът със Силваношей нямаше да ни тревожи.

— Много добре знаеш, че Кайрин отказва да приеме поста — заяви генералът.

— Поради погрешно разбирана лоялност спрямо неговата леля Алхана — въздъхна Глокъс. — Многократно опитах да му дам съвета си по този въпрос. Но той не иска да слуша.

— Мен също не би послушал, ако това намекваш, приятелю — подчерта Конал. — И искам да посоча, че именно по твое настояване запазихме статуквото такова, че да позволи едно бъдещо завръщане на някой от рода Каладон. И това е истинската причина, поради която сега сме се забъркали в тази каша. Аз също произхождам от Дома на Краля, така че…

— Ти не си Каладон, Рийл — измърмори Глокъс.

— Но мога да проследя родословното си дърво много по-назад във времето от тях! — произнесе с достойнство генералът. — Чак до Квинари, съпругата на Силванос! Имам също толкова право да управлявам, колкото и един Каладон. Може би дори в по-голяма степен.

— Зная, зная, скъпи приятелю — каза внимателно съветникът, като постави успокоително ръка на рамото му. — Но ще ти е малко трудно да убедиш в това Водачите на Дома.

— Лорак Каладон превърна собствения си народ в развалина — продължи с горчивина Конал. — А неговата дъщеря Алхана Звезден Бриз опита да изравни със земята тези развалини, като взе за съпруг Портиос, един Квалинести. Ако не се бяхме намесили на мига, за да се отървем от двете пепелянки, щяхме да се озовем под ботуша на малоумния мелез и Говорител на Слънцето Гилтас, сина на Танис. И все пак хората продължават да спорят, че на трона трябва да се възкачи един Каладон! Не мога да разбера подобно мислене!

— Приятелю — каза тихо Глокъс, — тяхната кръвна линия е управлявала Силванести в продължение на стотици години. Хората с готовност ще приемат поредния Каладон без дори да се поколебаят. Но ако ти самоволно решиш да се възкачиш на трона, с години ще царят недоволство и завист, ще има обсъждания, безкрайни проследявания на родословни дървета и дори бунтове. Кой знае дали в такъв момент няма да се надигне някой достатъчно могъщ, че да успее да те изтласка от властта и да заграби всичко за себе си? Не, не. Това е най-доброто възможно решение. Още веднъж ти напомням, че твоят племенник е Каладон, така че за мен той беше идеалният избор. Народът щеше да се зарадва да научи, че той е поел нещата в ръце. Неговата майка, и твоя сестра, навремето встъпи във фамилията чрез женитбата си. Наистина би било компромис, но на Водачите на Дома щеше да им се наложи да го преглътнат… Както и да е. Вече е минало. След два дни Силваношей Каладон ще бъде в Силваност. А ти обяви на всеослушание, че ако се появи законен наследник за длъжността на Говорител на Звездите, ще го подкрепиш с всички сили.

— Само защото ти ме посъветва да го направя! — възрази Конал.

— Тогава имах своите причини — рече Глокъс. Той се озърна към гостите, все така заети в своите разговори. Гласовете им развълнувано звънтяха над притихналата градина. Името „Силваношей“ вече се долавяше съвсем ясно през огрения от звездната светлина мрак. — Причини, които един ден ще ти се изяснят напълно, приятелю. Просто ми имай доверие.

— Много добре. Как ми препоръчваш да се отнеса с младежа?

— Провъзгласи го за Говорител на Звездите.

— Какви ги говориш? — генералът изглеждаше като поразен от гръм. — Този… син на мрачни елфи… Говорител на Звездите…

— Овладей се, скъпи приятелю — опита се да го успокои съветникът. — Ще се поучим от Квалинести, Силваношей ще управлява само привидно. Ти ще останеш генерал на Бързоходците. И ще запазиш контрола си над войската. В действителност управник на Силванести ще бъдеш пак ти. Междувременно младежът ще получи поста на Говорител. Така народът може да се радва до насита. Въздигането му на трона ще сложи край на броженията, които ни тревожат напоследък. Веднага щом постигнат целта си, несъгласните — и тук говоря основно за кирата — ще престанат да ни създават неприятности.

— Не мога да повярвам, че говориш сериозно, Глокъс — клатеше глава Конал.

— Никога през живота си не съм бил по-сериозен, приятелю. Така хората ще имат отдушник, пред когото да изливат грижите и злочестините си. А ти ще си напълно свободен да управляваш Силванести. Разбира се, някой трябва да бъде обявен за регент. Силваношей е млад. Твърде млад за подобна огромна отговорност.

— А! — Генералът го изгледа хитро. — Започвам да разбирам какво имаш предвид. Да предположим, че обявим мен за…

Той млъкна. Глокъс поклащаше глава.

— Не можеш да бъдеш едновременно регент и генерал на Бързоходците — каза той.

— И кого ще ми предложиш? — осведоми се Конал.

Съветникът се поклони грациозно и смирено:

— Предлагам себе си. Ще се наема със задачата да съветвам младият крал. Вярвам, че от време на време съветите ми са ти били от полза.

— Но ти не отговаряш на изискванията! — запротестира генералът. — Дори не си от Дома на Краля. Не си служил в Сената. Преди да дойдеш тук, си бил просто магьосник в Кулата на Шалост — отсече безцеремонно.

— Така е, но самият ти ще ме препоръчаш — произнесе Глокъс, като положи длан на ръката му.

— И какво трябва да кажа, за да те препоръчам?

— Само това. Ще им напомниш, че Дървото на Щита расте в Градината на Астарин под моите лични грижи. Ще им напомниш, че аз бях онзи, който най-много допринесе за неговото израстване. И че пак аз съм човекът, който е изцяло отговорен за поддържането на щита.

— Заплаха? — втренчи се мрачно в него Конал.

Съветникът отвърна на погледа му и го задържа достатъчно дълго, за да го накара притеснено да отмести очи.

— Такава е съдбата ми — отвърна най-сетне, — никога ми нямат доверие. Винаги поставят мотивите ми под съмнение. Приемам го. Това е цената, която плащаш, когато искаш да служиш на народа си.

— Съжалявам — каза сърдито генералът. — Просто…

— Приемам извинението ти. А сега — продължи Глокъс, — трябва да се заемем с подготовката за пристигането на младия крал Силваношей. Ще обявиш национален празник. Не бива да жалим средства. Хората се нуждаят от нещо, което да отпразнуват. Ще накараме менестрела от тази вечер да изпее нещо в чест на новия Говорител. Колко красив глас притежава тази елфида!

— Да — съгласи се отсъстващо и замислено Конал. Започваше да смята, че в края на краищата планът на съветника не е чак толкова лош.

— Ах, колко тъжно, приятелю — отбеляза Глокъс, като посочи към езерото. — Един от лебедите ти умира.


12
Заповед за отпътуване

През първия ден след победата при Санкшън Мина направи опит да напусне палатката си и да се нареди за храна заедно с останалите. Веднага я обградиха войници и зяпачи, които желаеха да я докоснат за късмет или просто искаха тя да докосне тях. Войниците се държаха уважително и очевидно изпитваха страхопочитание в присъствието й. Мина разговаряше с всеки един, винаги в името на Единия, Истински Бог. Ала масата от мъже, жени и деца бе огромна. След като видяха, че Водачката им е на път да припадне от изтощение, нейните рицари, начело с Галдар, бързо разгониха тълпата и й помогнаха да се върне в палатката. Рицарите застанаха на пост отпред, а Галдар се погрижи Мина да получи храна и напитки.

На следващия ден се проведе неофициална проверка. Галдар се разпореди всички войни да се строят. Мина мина покрай редиците, заговаряйки не един и двама по име, като си припомняше храбрите им постъпки по време на битката. Събитието приключи, но името й се понесе от уста на уста още по-настоятелно.

След проверката Мина посети палатките на мрачните мистици. Рицарите вече бяха разпространили историята за възстановяването на ръката на Галдар. През Четвъртата епоха подобни чудеса на изцерение бяха нещо съвсем обичайно, но вече не беше така.

Мистиците-лечители на Рицарите на Нерака, откраднали целителните си способи от Цитаделата на светлината, от години извършваха чудеса, които си съперничеха с чудесата на самите богове от Четвъртата епоха. Напоследък обаче те забелязваха, че възможностите им все повече отслабват. Все още успяваха да лекуват, ала дори най-простото заклинание ги изтощаваше до пълна премала.

Никой не можеше да обясни странното явление по задоволителен начин. В самото начало лечителите обвиняваха мистиците от Цитаделата на светлината, че им пречат да изцеряват ранените и страдащите, дори и те да са членове на Ордена на Рицарите на Нерака. Съвсем скоро обаче не само от Цитаделата, но и от цял Ансалон започнаха да пристигат донесения, в които шпионите твърдяха, че необикновеният феномен е повсеместен. В този момент всички търсеха отговори, но никой не успяваше да ги намери.

Поради огромния брой ранени и за да пестят силите си, мистиците бяха принудени преди всичко да се погрижат за лорд Милс и неговия щаб, понеже всяка армия се нуждае от своите командири. Дори и така не успяваха да се справят с най-тежките случаи. Не можеха нито да възстановят откъснат крайник, нито да спрат вътрешни кръвоизливи, нито да закърпят спукани черепи.

В мига, в който Мина влезе в палатката, очите на ранените се насочиха към нея. Даже онези, чиито очи бяха загубени завинаги или покрити с окървавени превръзки, подобно на изстрадали от липса на светлина цветя, насочиха погледи към първия светлик, който се появи в близост до тях.

Мистиците продължаваха работа, като се преструваха, че не са забелязали влизането й. Един от тях все пак спря за миг и вдигна глава. Очевидно се канеше да й нареди да излезе навън, но съзря минотавъра. Галдар бе последвал Водачката с ръка на ръкохватката на меча.

— Заети сме. Какво искаш? — попита грубо лечителят.

— Дойдох да ви помогна — отговори тя. Очите с цвят на кехлибар бързо оглеждаха вътрешността на палатката. — Какво има там в дъното? Мястото, което сте оградили със завеса?

Лечителят почти не си даде труд да се обърне в указаната посока. Иззад метнатото надве-натри одеяло долитаха стенания и викове.

— Там са смъртниците — отговори той със студен и безучастен тон. — За тях не можем да сторим нищо.

— Не им ли давате нещо за болката? — попита Мина.

Лечителят вдигна рамене.

— Вече не могат да ни бъдат от полза. А и припасите ни от лекарства са ограничени. Употребяваме ги само за онези, които все още имат шанс да се върнат на бойното поле.

— Значи няма да възразите, ако им дам молитвите си?

Мъжът я погледна пренебрежително.

— Имаш разрешението ни. Върви се „помоли“ над тях. Сигурен съм, че ще го оценят.

— Аз също — отговори мрачно тя.

Мина се провря край редиците походни легла с ранени войни. Мнозина протегнаха ръце или извикаха името й, умолявайки я да им обърне внимание. Водачката им отвърна с усмивка и обещанието по-късно да ги навести. Когато стигна одеялото, тя го отметна с ръка, след което го остави отново да се спусне зад гърба й.

Галдар зае позиция пред завесата и без да сваля десница от меча, се обърна с лице към лечителите, за да ги държи под око. Мистиците умело се преструваха, че нищо от случилото се не ги засяга, ала по погледите, които му хвърляха, както и по тези, които разменяха набързо помежду си, можеше да се разбере, че не е точно тъй.

Минотавърът се заслуша в онова, което ставаше зад гърба му. Усещаше миризмата на смърт. Един бърз поглед зад завесата му позволи да забележи седем мъже и две жени. Някои лежаха на походни легла, но други бяха оставени направо в носилките, с които ги бяха донесли от бойното поле. Раните на повечето бяха просто ужасяващи, или поне така му се струваше. Пресни разкъсвания, изскочили органи, разкрити кости. Капещата по пода кръв оформяше отблъскващи локви. Червата на единия от мъжете висяха от стомаха му като наниз отвратителни наденици. Една от жените-рицари бе загубила половината си лице. Оцелялата очна ябълка висеше грозно изпод окървавените превръзки.

Мина приближи най-близкия от смъртниците, жената, загубила лицето си. Единственото й здраво око беше затворено. Дишаше тежко, очевидно готова да поеме на дългото пътешествие към отвъдното. Мина постави ръка върху ужасяващата рана.

— Видях как се сражаваш в битката, Дурая — каза й тихо. — Бори се храбро, не изгуби присъствие на духа, когато другите край теб бягаха. Не ни напускай още, Дурая. Единият Бог все още има нужда от теб.

Жената задиша по-леко. Премазаното й лице се помести и се насочи към Мина, която се наведе да я целуне.

Галдар долови нещо зад гърба си и светкавично се озърна. Палатката на лечителите бе потънала в мълчание. Всички бяха чули думите на Мина. Мистиците вече не се преструваха, че работят. Сега всички наблюдаваха, чакаха.

Минотавърът усети, че нечия ръка го докосва по рамото. Мислейки, че може да е Мина, той се обърна. Вместо това той видя Дурая, жената, която само допреди миг бе лежала на смъртния си одър. Лицето й бе покрито с кръв и завинаги щеше да остане ужасно обезобразено, ала плътта й отново бе цяла, а окото стоеше на мястото си. Ходеше, усмихваше се и дишаше, макар и несигурно.

— Мина ме върна при живите — каза Дурая с изумен и изпълнен със страхопочитание глас. — Върна ме, за да й служа. Така да бъде. Ще й служа до края на дните й.

Все така екзалтирана и с грейнало лице, жената-рицар напусна палатката. Ранените нададоха радостни възгласи. Виковете им прераснаха в напев:

— Мина, Мина!

Лечителите гледаха след Дурая с невяра и почуда.

— Какво прави там? — попита настоятелно един, като се опита да влезе.

— Моли се — отговори грубо Галдар и му препречи пътя. — Дадохте й разрешение, не помниш ли?

Лечителят го изгледа мрачно, но се отдръпна. След няколко секунди минотавърът успя да зърне гърба му, додето мъжът се отдалечаваше тичешком към палатката на лорд Милс.

— Да, предай му точно какво си видял — посъветва го тихо и радостно Галдар. — Забий и този нож в сърцето му.

Мина излекува всички до един, всички смъртници. Излекува един командир на Нокътя, получил соламнийска стрела в стомаха. Излекува пехотинец, премазан под копитата на връхлитащ боен кон. Един по един смъртниците ставаха от постелите си и минаваха край крещящите от възторг ранени. Благодаряха й и я възхваляваха до небесата, ала Водачката подминаваше всичко това с думите:

— Отдайте молитвите и верността си на Единия Истински Бог. По неговата воля и чрез неговата мощ, получихте живота си обратно.

И наистина, сякаш нечия сила свише й помагаше, понеже нито се уморяваше, нито отпадаше, независимо колко болни успяваше да вдигне на крака. А те не бяха малко. Когато смъртниците свършиха, Мина се прехвърли на ранените, полагаше ръце върху тях, целуваше ги, хвалеше подвизите им в битката.

— Силата на изцерението не идва от мен — казваше на всеки. — А от Бога, който се завърна, за да се погрижи за вас.

До полунощ палатката на лечителите остана съвсем празна.

Под стриктно разпореждане на лорд Милс, мрачните мистици наблюдаваха всяко действие на Мина, за да се опитат да разкрият тайната на чудесата, които вършеше, за да я злепоставят и разобличат като измамница. Разправяха пред всички, че церяла болните с най-обикновена ловкост на ръката. Бодяха излекуваните крайници с карфици, с надеждата да докажат, че са просто илюзия, но неизменно откриваха, че от прободеното място потича истинска кръв. Изпращаха й пациенти с ужасни заразни болести, които сами се бояха даже да доближат. Мина сядаше край тези страдалци, полагаше ръце върху изранената кожа или сълзящите пъпки, след което ги караше да станат и да тръгнат в името на Единия Бог.

Прошарените ветерани шепнеха, че приличала на старите свещенослужители, дарени с чудно могъщество от боговете. Някога, казваха те, свещенослужителите можели да вдигат дори мъртвите. Ала това чудо Мина или не желаеше, или не можеше да направи. Умрелите получаваха вниманието й, но не ги възвръщаше към живот, независимо че понякога я молеха да го стори.

— Доведени сме на този свят, за да служим на Единия Истински Бог — повтаряше Водачката. — Тъй както ние му служим тук, така и мъртвите имат своите задачи в отвъдното. Ще бъде грешно, ако ги върна.

По нейна заповед войниците донесоха телата на всички загинали на бойното поле — без значение дали бяха на приятели или врагове — и ги подредиха един до друг върху окървавената трева. Мина коленичеше до всеки от тях, молеше се за него и предаваше духа му на своя безименен бог. Чак след това нареди всички да бъдат погребани в масов гроб.

На третия ден след битката и по настояване на Галдар, Мина събра на съвет по-голямата част от командирите на рицарите. Повечето доскоро бяха отговаряли пред лорд Милс, но сега до един подканяха Мина да се заеме сериозно с обсадата на Санкшън и да ги поведе към славна победа над града.

Водачката категорично отказваше да се вслуша в молбите им.

— Защо? — попита настоятелно минотавърът на сутринта на петия ден, когато за миг двамата бяха останали сами. Отказите й го довеждаха до лудост. — Защо не заповядаш нападение? Ако превземем Санкшън, лорд Таргон няма да може да те докосне и с пръст! Така ще бъде принуден да те признае за един от най-ценните си рицари!

Мина седеше зад огромната маса, която лично бе наредила да внесат в палатката й. Навсякъде по нея бяха разхвърляни карти на Ансалон. През изминалите дни Водачката разглеждаше картите съсредоточено, произнасяше шепнешком имената на градчетата, градовете и селата и запомняше точното им разположение. Сега тя прекъсна работата си и вдигна очи към него.

— От какво се страхуваш, Галдар? — каза меко.

Минотавърът се намръщи. Кожата между очите и над зурлата му се набръчка.

— Страхувам се за теб, Мина. От време на време се случва онези, които представляват заплаха за Таргон, да изчезват. Никой не е в безопасност край него. Същото важеше и за нашата бивша предводителка Мириел Абрина. Говори се, че е умряла, след като се е нахранила с развалено месо, но истината е известна на всички.

— И тази истина е? — попита разсеяно Мина. Отново изучаваше някаква карта.

— Отровил я е, естествено — отвърна Галдар. — Попитай го сама, ако някога ти се удаде възможност. Не вярвам да го отрече.

Мина въздъхна:

— Мириел вече няма за какво да се тревожи. Сега тя е с нейния Бог. И макар Видението, което е изповядвала, да е било лъжливо, истината вече й е известна. Понесла е наказанието за неправилната си вяра и вече извършва велики дела за Единия, който ще остане неназован. Колкото до Таргон — тя отново вдигна очи, — в този свят той служи на Единия Истински Бог и за момента ще му бъде позволено да живее.

— Таргон? — Минотавърът подчерта отвращението си с многозначително изсумтяване. — Вярно, служи на своя бог. Богът на парите.

Мина се усмихна. Усмивката й беше потайна, вглъбена.

— Не твърдя, че Таргон служи съзнателно на Единия Бог, Галдар. Ето защо няма да нападнем Санкшън. Други ще се заемат с тази битка. Санкшън не е наша грижа. Очаква ни далеч по-голяма слава.

— По-голяма слава? — Минотавърът изглеждаше поразен. — Та ти не разбираш какво говориш, Мина! Какво по-славно от това да превземеш Санкшън? Така хората най-после ще разберат, че Рицарите на Нерака отново са най-великата сила на този свят!

Пръстът на Мина се плъзна през картата и спря в най-южната й част.

— Какво ще кажеш за покоряването на великото елфическо кралство Силванести?

— Ха-ха! — изрева гръмогласно Галдар. — Тук ме улови натясно, признавам. Предавам се. Да, това би била великолепна победа. Също толкова великолепно ще бъде, ако луната падне от небето и се приземи в чинията ми, което — да ти кажа право — е не по-малко вероятно.

— Ще видиш, Галдар — произнесе тихо Мина. — Извести ме веднага, щом пристигне вестоносецът. А, и, Галдар…

— Да, Мина? — Минотавърът вече се бе наканил да излезе.

— Бъди предпазлив — каза тя, а кехлибарените й очи го пронизваха като изострени върхове на стрели. — Присмехът ти обижда Бога. Не допускай втори път тази грешка.

Галдар почувства туптяща болка в дясната си ръка. Внезапно пръстите му станаха съвсем безчувствени.

— Да, Мина — измърмори.

Започна да разтрива ръката си, приведе се и излезе навън, докато Мина отново се връщаше към своята карта.

По груби негови сметки, щяха да изминат не по-малко от два дни, преди някой от подлизурковците на лорд Милс да се добере до щаба на рицарите в Джелек, още ден, за да докладва на Господаря на Нощта Таргон, и поне два, докато се завърне. Днес навярно щяха да разберат какво се е случило. Веднага след като напусна палатката на Мина, минотавърът се насочи към покрайнините на лагера, за да държи под око пътищата за навън.

Оказа се, че не е сам. Капитан Самювал заедно със своята Стрелкова рота също беше там, както и доста от войниците на Милс. Стояха с готови оръжия. Бяха положили клетва да спрат всеки, който се опита да им отнеме Мина.

Очите на всички бяха насочени към главния път. Предните отряди, които се предполагаше, че трябва да наблюдават Санкшън, надзъртаха през рамо, вместо да следят за действията на обсадените соламнийци. Лорд Милс, който малко преди това бе направил плах опит да се поразтъпче (пресечен от град от конски фъшкии, дюдюкания и подвиквания) надничаше не по-малко нетърпеливо през платнището на входа на палатката си и дори за миг не допускаше съмнението, че Таргон няма да му се притече на помощ, като изпрати необходимите войски, за да потушат възникналия бунт.

Единствените очи, които не следяха пътя, бяха тези на Мина. Водачката оставаше в палатката си, погълната в изучаване на своите карти.

— Значи за това не дава заповед за атака на Санкшън? Отиваме в Силванести? — попита Самювал, докато двамата с минотавъра стояха на пътя в очакване на завръщането на вестоносеца. Капитанът се намръщи. — Що за глупост? Мислиш ли, че нещо я е изплашило?

Галдар го изгледа заплашително. Сложи ръка на дръжката на меча и го изтегли почти наполовина от ножницата.

— За тези думи трябва да ти отрежа езика! Със собствените си очи я видя да язди към предните редици на врага! Беше ли изплашена тогава?

— Мир, минотавре — рече полушеговито Самювал. — Прибери меча си. Не исках да проявявам неуважение. И ти, също като мен, много добре знаеш, че по време на битка човек губи представа за всичко друго и кръвта му завира. Смяташ се за неуязвим и вършиш чудеса от храброст, каквито никога не би си и помислил да сториш при нормални обстоятелства. Просто ми се струва естествено сега да е малко по-уплашена от нормалното, след като е имала възможността да огледа ситуацията от всички страни и да прецени огромната опасност в задачата си.

— В нея няма страх — изръмжа Галдар, прибирайки меча. — Как може да има страх в някой, който говори за смъртта с такъв копнеж и нетърпение в очите, сякаш ако можеше, щеше да се втурне и да я прегърне, сякаш е принудена да живее срещу волята си?

— Човек се страхува от много други неща, не само от смъртта — възрази спокойно Самювал. — Провалът е едно от тях. Може би се бои, че ако поведе всички свои следовници в битка и я загуби, те ще се обърнат срещу нея така, както се обърнаха срещу лорд Милс.

Галдар обърна рогатата си глава, за да погледне към палатката на Мина, издигната сам-самичка на едно възвишение. Окървавеният флаг се вееше, побит в земята пред нея. Палатката бе наобиколена от хора, които мълчаливо бдяха в очакване, наблюдаваха, надяваха се да я зърнат поне за миг или да чуят гласа й.

— Би ли я изоставил в този момент, капитане? — попита той.

Самювал проследи погледа му.

— Не, не бих — каза след малко. — Не зная защо. Може пък да ме е омагьосала.

— Ще ти кажа защо — рече минотавърът. — Защото ни предлага нещо, в което да повярваме. Нещо отвъд нас самите. Току-що се присмях на това нещо — добави простичко, като отново разтри ръката си. Все още усещаше леко пощипване. — И съжалявам дълбоко.

Прозвуча сигнал от тръба. Предните отряди, разположени на входа на долината, даваха на онези от лагера да разберат, че вестоносецът пристига. В същия миг всеки в лагера преустанови работата си, наостри уши и проточи врат, за да разбере какво ще се случи. Пътят бе задръстен от огромна тълпа, която се раздели на две, пропускайки вестоносеца на запотения му кон. Галдар побърза да извести Мина за събитията.

Лорд Милс излезе от палатката си в същия момент, в който и Мина от своята. Доволен и уверен, че вестоносецът носи новини, в които разгневеният Таргон обещава войски и подкрепата си, за да накажат натрапницата, лордът се обърна и изгледа Мина с най-заплашителния си поглед. Беше сигурен, че провалът й е въпрос на време.

Тя дори не го погледна. Просто стоеше пред палатката си и очакваше развитието на събитията така, сякаш резултатът й бе предварително известен.

Вестоносецът се плъзна от коня. Мъжът изумено се втренчи към огромната тълпа около палатката на Водачката и разтревожено осъзна, че среща единствено заплашителни погледи, които не му обещаваха нищо друго освен мъст. Продължи да им хвърля по едно око, докато се приближаваше към лорд Милс и му подаваше калъфа със свитъка. Последователите на Мина не го изпускаха от очи. Нито пък сваляха ръце от дръжките на мечовете си.

Лорд Милс нетърпеливо издърпа калъфа от ръцете на вестоносеца. Беше дотам уверен в съдържанието на свитъка, че даже не си даде труд да се оттегли в палатката и да го прочете насаме. Счупи печата на съвсем обикновения и без всякаква украса кожен калъф, отвори го и шумно разгъна писмото. Вече дори бе напълнил дробовете си, за да даде заповед размирната женска да бъде арестувана.

Дъхът му изхвърча със свистене. Лицето му първо пожълтя, след което посивя. По челото му изби пот, а езикът на няколко пъти облиза устните му. Смачка посланието, обърна се и за момент се оплете в платнището на входа на палатката, без да успее да влезе вътре. Към него се приближи един паж. Лордът вбесено го изблъска, успя да се вмъкне в палатката си и да пристегне връзките на платнището, така че никой да не може да го последва.

Вестоносецът се обърна с лице към тълпата.

— Търся Водачка на Нокътя на име „Мина“ — произнесе с висок и ясен глас.

— Каква работа имаш с нея? — изрева един гигантски минотавър, като излезе напред и застана пред него.

— Нося съобщение за нея от Господаря на Нощта Таргон — отговори вестоносецът.

— Нека се приближи — обади се Мина.

Минотавърът го придружи. Тълпата, която до този момент бе препречвала пътя му, още веднъж се раздели, за да го пропусне от палатката на лорда до тази на Водачката.

Вестоносецът внимателно премина през коридора от навъсени войни. Всеки от тях държеше ръката си върху оръжието и го наблюдаваше заплашително. Мъжът упорито гледаше напред, макар да не му бе особено лесно, понеже по този начин бе принуден да се взира в чудовищно широките рамене на минотавъра, който го водеше. Независимо от всичко, изпълнявайки дълга си, вестоносецът дори за миг не се отклони от пътя.

— Тук съм, за да намеря офицер на име „Мина“ — повтори той, като наблегна на думата. Втренчи се в младото момиче пред себе си в нещо като моментно объркване. — Та ти си просто дете!

— Дете на сражението. Дете на войната. Дете на смъртта. Аз съм Мина — отговори тя. Нямаше никакво съмнение нито в нейния авторитет, нито в увереността й, че държи командването в ръцете си.

Вестоносецът се поклони и й подаде втори калъф със свитък. Този беше от елегантна черна кожа с изрязаните в сребърно символи на лилията и черепа. Мина отвори калъфа и извади свитъка. Тълпата започна да шушука, но отново запази мълчание, сякаш бе спряла да диша. Вестоносецът се огледа с нарастващо удивление. По-късно щеше да докладва на Таргон, че се е почувствал като в храм, а не като във военен лагер.

Мина прочете посланието с безизразно лице. Когато свърши с четенето, подаде свитъка на Галдар. Той също го прочете. Челюстта му падна, разкривайки два реда остри зъби, които заблестяха на слънцето. Езикът му увисна. Прочете съобщението отново. И отново. После обърна очи към нея.

— Прости ми, Мина — изрече тихо, като й връщаше пергаментовото писмо.

— Не искай моето опрощение, Галдар — отговори тя. — Не съм онзи, в който се съмняваше.

— Какво пише в посланието, Галдар? — попита настоятелно капитан Самювал и въпросът му тутакси отекна из тълпата.

Мина вдигна ръка. Войниците моментално се подчиниха на неизречената заповед. Храмоподобната тишина за сетен път надвисна над лагера.

— Заповедите ми са да потегля на юг и да превзема елфическите земи Силванести.

От гърлата на войниците, като далечен гръмовен тътен, се разнесе недоволно мърморене.

— Не! — изкрещяха вбесено неколцина. — Не могат да постъпят така! Ела с нас, Мина! Да върви в Бездната Таргон! Ще се насочим към Джелек! Да, точно така! Ще се насочим към Джелек!

— Чуйте ме! — надвика шума тя. — Тези заповеди не идват от генерал Таргон! Той е само ръката, която ги е записала. Заповедите идват от Единия Бог. Това е волята на нашия Бог. Ще атакуваме Силванести и така ще спомогнем за завръщането му на този свят. Поемаме към земите на елфите! — Гласът й бе прераснал в развълнуван вик: — И ще имаме нашата победа!

— Ураа! — изкрещяха в един глас войниците и започнаха да повтарят: — Мина! Мина! Мина!

Вестоносецът се озърташе в замаяно изумление. Почти из целия лагер, около хиляда души скандираха името на това момиче. То отекваше в планините и разтърсваше небето. Чуваше се чак в Санкшън и караше жителите му да се свиват разтреперано, а рицарите на Соламния да се залавят мрачно за оръжието, мислейки, че това предвещава ужасната съдба на обсадения град.

А сетне над виковете им се издигна нечий ужасен, звънтящ крясък, който накара повече от войниците да замлъкнат. Само онези по краищата на тълпата продължиха още известно време да викат, без да са разбрали какво се е случило. Крясъкът идваше откъм палатката на лорд Милс и бе толкова смразяващ, че тези наблизо отскочиха назад и се заоглеждаха разтревожено.

— Отидете да проверите какво се е случило — нареди Мина.

Галдар я послуша. Вестоносецът го последва, тъй като бе сигурен, че Таргон ще иска да узнае всичко в подробности. Минотавърът извади меча си и преряза кожените върви, които държаха платнището затворено. Влезе вътре и само миг по-късно отново се показа:

— Негова светлост е мъртъв — обяви. — Умрял е от собствената си ръка.

Войниците отново завикаха радостно, като някои подхвърляха подигравки и се смееха на висок глас.

Мина ядосано заобиколи хората край себе си. Кехлибарените й очи бяха озарени от бледия пламък на гнева. Войниците мигом прекратяваха виковете и се свиваха пред погледа й. Без да каже дума, Водачката се приближи до палатката с издадена брадичка и изправен гръб.

— Мина — рече Галдар и й подаде окървавеното писмо. — Негодникът се е опитал да те окачи на въжето. Доказателството е в отговора на Таргон.

— Сега лорд Милс е пред Единия Бог — отговори тя. — Където ще бъдем и ние един ден. Не е наша работа да го съдим.

Тя взе окървавения пергамент, прибра го в пояса си и влезе в палатката. Галдар понечи да я последва, но тя му даде знак да не пристъпва и закри след себе си входа.

Минотавърът приближи око до един процеп. Сетне поклати глава, обърна се и нареди да поставят стража пред палатката.

— Захващайте се за работа — заповяда на войниците, които любопитно се тълпяха наоколо. — Нямаме много време, ако наистина ще отпътуваме за Силванести.

— Какво прави там вътре? — попита вестоносецът.

— Моли се — отговори кратко Галдар.

— Моли се! — повтори учудено на себе си мъжът. Сетне бързо се насочи към коня си, метна се на седлото и препусна обратно по пътя, нетърпелив да отнесе новините на Господаря на Нощта Таргон.

— Какво се случи? — поинтересува се капитан Самювал, като приближи до минотавъра.

— С Милс? — Галдар изсумтя. — Паднал е на меча си. — Той му подаде парче хартия. — Намерих това в ръката му. Както и предполагахме, е изпратил цяла торба с лъжи на Таргон. Твърдял е, че Мина едва не довела сражението до провал, но той успял да оправи нещата. Господарят на Нощта може да е убиец и крадец, но не е никак глупав. — Последното бе произнесено с ядно възхищение. — Прозрял е лъжите на лорда и му е наредил да докладва за „победата си лично на великата драконеса Малистрикс“.

— Нищо чудно, че е избрал другия начин — коментира Самювал. — Но защо изпраща Мина на юг към Силванести? Какво ще стане със Санкшън?

— Таргон е заповядал на генерал Дога да напусне Хур. Задачата му е да поеме обсадата тук. Както казах, Таргон не е глупав. Много добре знае, че Мина и нейният Един Истински Бог са заплаха за фалшивите „Видения“, с които ни гощава. Но освен това знае и че ако се опита да я арестува, ще разпали метеж сред войската. Великата драконеса Малис трикс отдавна набира яд срещу Силванести и факта, че елфите са намерили начин да убегнат от лапите й под щита си. По този начин Господарят на Нощта ще удовлетвори едновременно и дракона, и нуждата да се защити срещу новата заплаха.

— Наясно ли е Мина, че за да се доберем до Силванести, първо трябва да прекосим Бльоде? — попита настоятелно Самювал. — Това е царство на великаните. И бездруго са ни сърдити, че заграбихме част от земите им. Не вярвам да позволят някой да навлезе и в малкото, което им е останало. — Той поклати глава. — Чисто самоубийство. Дори няма да успеем да зърнем Силванести! Трябва да се опитаме да я разубедим да не допуска това безразсъдство, Галдар.

— Не ми влиза в задълженията да се съмнявам в нея — отвърна минотавърът. — Знаеше, че отиваме в Силваност още тази сутрин, преди вестоносецът да е пристигнал. Спомняш ли си, капитане? Сам аз ти го казах.

— Наистина ли? — удиви се офицерът. — Възможно е. При всички тези вълнения бях забравил. Чудя се как ли е разбрала?

Тъкмо в този миг Мина се появи на входа на палатката. Лицето й бе смъртно бледо.

— Престъпленията му бяха опростени. Душата му намери покой. — Тя въздъхна, огледа се и сякаш фактът, че отново откри себе си сред смъртните, я разочарова. — Как му завиждам!

— Какви са заповедите ти, Мина? — попита Галдар.

Водачката го погледна, без всъщност да вижда нищо. Очите с цвят на кехлибар продължаваха да се взират сред чудесата, които никой смъртен не е виждал. Сетне се усмихна безрадостно, отново въздъхна и като че дойде на себе си.

— Събери войниците. Капитан Самювал, ти ще се обърнеш към тях. Искам да им обясниш съвсем искрено колко опасно е новото назначение. Някои дори биха го нарекли „самоубийство“. — Тя му се усмихна. — Няма да издам заповед да ме последват. Всеки, който дойде, трябва да го стори по своя собствена воля.

— Всички ще те последват, Мина — произнесе тихо минотавърът.

Тя го погледна. Очите й сияеха.

— Ако се окажеш прав, тогава ще разполагаме с прекалено голяма сила. Ще ни бъде трудно да я управляваме. Трябва да се движим бързо и да пазим присъствието си в тайна. Естествено, рицарите ми ще тръгнат заедно с мен. Лично ще избереш петстотин от най-добрите пехотинци, Галдар. Другите ще останат зад нас с моята благословия. Задачата им ще бъде да продължат обсадата на Санкшън.

Минотавърът премигна.

— Мина, нима не разбираш? Таргон е дал заповед обсадата на Санкшън да бъде поета от генерал Дога.

Тя се усмихна.

— Генерал Дога ще получи нови заповеди, в които се казва да обърне на юг и с най-голяма бързина да се насочи към Силванести.

— Но… Откъде ще дойдат тези заповеди? — попита втрещено Галдар. — Не и от Таргон. Нарежда ни да се отправим натам, просто за да се отърве от нас, Мина!

— Както вече ти обясних, Таргон действа по волята на Единия Бог, независимо дали го знае или не. — Тя посегна към пояса си, където бе прибрала заповедите, получени от лорд Милс. Сетне издигна пергамента към лъчите на слънцето. Името на Таргон лумна с огромни черни букви в дъното на посланието. Печатът му грееше в огненочервено. Мина посочи с пръст думите на опръсканата с кръвта на Милс страница. — Какво пише тук, Галдар?

Минотавърът се вгледа объркано и зачете… зачете съвсем същото, което вече знаеше.

„На лорд Милс се заповядва…“

Думите внезапно се загърчиха и замъглиха. Галдар затвори очи, разтърка ги, сетне отново ги отвори. Думите продължаваха да се гърчат, но сега отделните букви бяха започнали да пълзят по листа и да се смесват с кръвта на лорд Милс.

— Какво пише, Галдар? — попита отново тя.

Минотавърът затаи дъх. Опита се да проговори, но от устата му излезе единствено дрезгав шепот:

— На генерал Дога се заповядва да премести силите си на юг и възможно най-бързо да се придвижи до Силванести. Подписано е с името на Таргон.

Почеркът бе на Господаря на Нощта. Нямаше никакво съмнение. Подписът стоеше на мястото си, както и придружаващият го печат.

Мина внимателно нави свитъка и го прибра обратно в калъфа.

— Искам лично да отнесеш тези заповеди, Галдар. Чак тогава поеми на юг и се опитай да ни догониш. Ще ти покажа по кой маршрут смятам да потеглим. Самювал поема поста на заместник-командир до завръщането ти.

— Можеш да разчиташ на мен и хората ми, Мина — обади се капитанът. — Ще те последваме и в Бездната.

Тя го изгледа замислено.

— Бездната вече не съществува, капитане. Тази, която властваше там, вече я няма и никога не ще се завърне. Сега мъртвите обитават свой собствен свят. Свят, в който им е позволено да продължат службата си на Единия Бог.

Взорът й се отмести към планините, околната долина, към войниците, които дори в този момент бяха заети да възстановяват лагера.

— Потегляме утре сутринта. Походът ще ни отнеме две седмици. Разпоредете се с нас да потеглят две каруци с продоволствия. Уведомете ме, когато всичко е готово.

Галдар нареди на офицерите си да започнат да събират хората. Когато отново влезе в нейната палатка, я завари да разполага малки камъчета върху определени точки от картата, която изучаваше. Минотавърът отбеляза, че всички камъчета бяха концентрирани около областта, наречена „Бльоде“.

— Ще се срещнем тук — Мина посочи мястото, отбелязано с едно от камъчетата. — По мои сметки, ще ти отнеме два дни, за да се срещнеш с генерал Дога и още три, за да ни настигнеш. Нека Единият Бог направлява стъпките ти, Галдар.

— Нека Единият Бог те закриля, додето отново се срещнем, Мина — отвърна минотавърът.

Искаше му се да потегли веднага. Оставаше достатъчно дневна светлина, която щеше да му позволи да измине много мили разстояние. Ала откри, че му е трудно. Не можеше да си представи деня, в който нито ще вижда очите с цвят на кехлибар, нито ще чува гласа й. Чувстваше се ограбен, сякаш внезапно го бяха лишили от козина и отново трепереше пред света като новородено теленце.

Мина положи ръка върху неговата — онази, която тя му бе възвърнала:

— Ще бъда с теб, където и да отидеш, Галдар — произнесе тихо.

Той се отпусна на едно коляно и притисна ръката й към челото си. Запазвайки спомена за докосването й като амулет, минотавърът се обърна и се затича навън.

Веднага след излизането му се появи и капитан Самювал. Беше дошъл да доложи, че точно според предвижданията му всички в лагера доброволно бяха изявили желание да я последват. Вече бе избрал петстотинте най-надеждни измежду тях. Сега тези войници бяха в центъра на всеобщата завист.

— Боя се, че онези, които изоставяме, ще дезертират, за да те последват, Мина — сви рамене той.

— Ще поговоря с тях — каза Водачката. — И ще им обясня, че се налага да продължат обсадата, без да очакват скорошни подкрепления. Ще им обясня как да постъпят. Така ще осъзнаят дълга си.

Тя продължи да разполага камъчетата върху картата.

— Какво е това? — полюбопитства Самювал.

— Разположението на силите на великаните — отговори Мина. — Виж, ако поемем по този маршрут, източно от планините Калкист, ще спестим повече време, минавайки през Равнините Хур. По този начин ще избегнем най-големите струпвания, които са ето тук, в южната част и в момента се занимават със Стоманения легион и и войските на вещицата-елфида Алхана Звезден Бриз. След това ще направим опит да се промъкнем покрай тях, като поемем покрай река Тон-Талас. Страхувам се, че все някога ще ни се наложи да се изправим срещу великаните, но ако планът ми проработи, ще се сблъскаме с незначителни по големина отряди. С благословията на Бога, повечето от нас ще се доберат до границите на Силванести здрави и читави.

А какво щеше да се случи когато достигнеха целта си? Как възнамеряваше да се справи с магическия щит, който досега винаги бе осуетявал плановете на нападателите си? Самювал не посмя да зададе тези въпроси. Нито пожела да узнае откъде е научила разположението на силите на великаните, както и че се сражават със Стоманения легион и мрачните елфи. Рицарите на Нерака неведнъж бяха изпращали съгледвачи из земите на великаните, но никой така и не се бе връщал жив, за да докладва какво е видял. Не я попита и как мисли да задържи Силванести с толкова малка сила, която без всякакво съмнение щеше да намалее значително додето достигнеха целта си. Капитанът просто не пожела да го направи.

Имаше вяра. И ако не задължително в този Един Бог, то поне вяра в нея.


13
Бичът на Ансалон

Странното събитие, което сполетя Тасълхоф на петата нощ от пътуването му до Квалинести под грижите на сър Джерард, можеше да се обясни най-добре с факта, че макар дните да бяха слънчеви, топли и направо чудесни, нощите пък се оказваха мъгливи, мрачни и дъждовни. Поне до тази нощ. През тази нощ небето бе чисто, въздухът — мек и топъл и изпълнен със звуците на гората: на щурци, сови и от време на време на някой вълк.

Далече на север от тях, близо до Санкшън, минотавърът Галдар тичаше по пътя, водещ до Хур. Далече на юг, в Силванести, Силваношей влизаше в столицата точно според планираното — окъпан в почести и слава. Цялото население на Силваност бе излязло, за да го посрещне, за да му се радва и да го огледа и да му се чуди. Силваношей с ужас и удивление откри колко малко елфи бяха останали в града. Все пак той не сподели на глас мислите си. В негова чест генерал Конал организира церемония, на която освен това присъстваше и един магьосник с бяла мантия, чиито обноски и поведение почти веднага успяха да спечелят младежа.

Докато Силваношей пируваше с елфически деликатеси и най-отбрани блюда и отпиваше вино от кристалната си чаша, и докато Галдар дъвчеше пътьом сушен грах, Тас и Джерард тъкмо провеждаха обичайната си, досадна и безвкусна вечеря, съставена от сухари, сушено говеждо и съвсем обикновена вода. Бяха се спуснали на юг през Врата, подминавайки няколко странноприемници, чиито измършавели съдържатели стояха на входовете на заведенията си. Преди драконите да завардят пътищата, същите съдържатели биха преградили пътя на всеки кендер, опитал да пристъпи прага им. Сега обаче до един и още отдалече се спускаха към тях и ги умоляваха да приемат гостоприемството им, да се нахранят и да си отспят за нечуваната цена от една стоманена монета.

Сър Джерард не им обръщаше внимание и ги подминаваше, без дори да ги погледне втори път. А на Тасълхоф често му се налагаше да въздъхне дълбоко и да хвърли за последно по един поглед назад към изчезващите странноприемници. Когато все пак се опита да намекне, че халба изстудено пиво и чиния топла храна биха били добро разнообразие, рицарят просто бе отговорил с не, и че колкото по-малко внимание привличат към себе си, толкова по-малко неприятности ще имат всички, имащи отношение към случая.

Така че продължаваха на юг покрай реката по път, който по думите на Джерард, бяха построили Рицарите на Нерака, за да снабдяват с провизии Квалинести. Тас невинно се бе запитал защо им е на Мрачните рицари да доставят припаси на елфите от Квалинести, но си каза, че вероятно става дума за някой нов проект, с който кралят на елфите Гилтас трябва да се е захванал напоследък.

През последните четири нощи двамата бяха спали единствено под ситния дъждец. Но през петата нощ късметът им най-сетне се обърна. Както обикновено, сънят изненада кендера още преди напълно да се е подготвил за него. Някъде посред нощ обаче, дрямката му бе нарушена от ярката светлина, която огряваше лицето му.

— Хей! Ама какво е това? — попита той на висок глас. Отхвърли одеялото, скочи на крака и разтърси рицаря за рамото. После го разтърси още веднъж и дори го ръгна. — Сър Джерард! Събуди се! — извика. — Сър Джерард!

Рицарят се изстреля с изваден меч от постелята си.

— Какво? — озърна се, готов за опасността. — Какво има? Чу ли нещо? Видял си някой? Какво?

— Това! Онова ей там! — Тасълхоф го сграбчи за ризата и посочи.

Рицарят изгледа кендера изключително неприятно.

— Това ли е идеята ти за шега?

— О, не — възрази Тас. — Идеята ми за шега е следната. Аз казвам: „Чук, чук“, а ти казваш: „Кой там?“, и аз казвам: „Минотавър“, а ти казваш: „Минотавър какво?“, и аз казвам: „Ами каквото си настъпил“. Това е идеята ми за шега. Но сега ти говоря за странната светлина в небето.

— Това е луната — произнесе през скърцащи зъби сър Джерард.

— Нее! — Тасълхоф бе поразен. — Наистина? Луната?

Той отново погледна към нея. Определено имаше някои качества на луна; беше кръгла и беше на небето, заедно с всичките му звезди. И светеше. Но точно тук свършваха всички останали прилики.

— Ако това е Солинари — рече, като я наблюдаваше скептично, — какво тогава му се е случило? Да не е болен?

Сър Джерард не отговори. Просто легна обратно в постелята си, остави меча на една ръка разстояние и със замах се зави през глава.

— Продължавай да спиш — произнесе студено. — И гледай да не се будиш до сутринта.

— Но аз искам да знам за луната! — настоя кендерът, като клекна до него, без изобщо да го е грижа, че рицарят очевидно е все така завит през глава и раздразнен, задето са го събудили без абсолютно никаква причина. Дори гърбът му изглеждаше ядосан. — И какво изобщо се е случило, та Солинари да заприлича на такова плашило? И къде е прекрасната червена Лунитари? Предполагам, щях да се зачудя и къде е Нуитари, ако въобще можеше да се види, тоест да не се види, така че просто може да си е там, а аз да не знам…

Сър Джерард рязко се извърна. Главата му изникна изпод одеялото, разкривайки едно-единствено строго и недружелюбно око:

— Много добре ти е известно, че никой не е виждал Солинари в небето от почти трийсет години, още от края на Войната на Хаоса. Също и Лунитари. Така че престани с невероятните глупости, които дърдориш. Сега ще се опитам отново да заспя. И няма да се събудя, освен ако не ни връхлети нашествие на хобгоблини. Ясно ли е?

— Но луната! — не се предаваше Тас. — Спомням си как, когато идвах за първото погребение на Карамон, Солинари грееше така ярко, че беше светло като ден, само дето не беше ден, а нощ. Палин каза, че по този начин Солинари отдавал почитта си на баща му…

Джерард отново се търколи в постелята и скри глава под одеялото.

Кендерът продължи да разказва, докато най-сетне не чу, че изпод одеялото се разнася хъркане. Тас се подвоуми дали да не опита да отвори лекичко единия клепач на рицаря, за да провери дали наистина спи или просто се преструва — номер, който винаги минаваше с Флинт, макар обикновено да завършваше с това, че раздразненото джудже скачаше и започваше да го преследва из стаята с ръжен в ръка.

Имаше доста други неща, които да премисли обаче, така че остави Джерард на мира и отново се мушна под собственото си одеяло. Излегна се по гръб, сложи ръце под тила си и се загледа към странната луна, която пък на свой ред се загледа в него, без ни най-малко да му стане по-позната. Последното му даде една идея. Изостави луната и зашари с очи из звездите, в търсене на любимите си съзвездия.

Те също бяха изчезнали. Звездите, към които се взираше сега, изглеждаха студени, далечни и непознати. Единствената изпълнена с разбиране светлинка в небето бе една ярка, червена звезда, горяща недалече от необикновената луна. Звездата огряваше меко и топло и някак успокояваше чувството за празнота в стомаха му. Същото чувство му бе познато още от съвсем малък, когато погрешно го взимаше за желанието да похапне нещо, но което с годините приключения се бе научил безпогрешно да определя като усещане за някаква нередност. Всъщност сега си спомняше, че се бе чувствал по съвсем същия начин и в момента, когато гигантският крак надвисваше над главата му.

Тас задържа очи върху червената звезда и след известно време студеното усещане за празнота в стомаха не изглеждаше чак толкова зле. Точно когато вече се чувстваше далеч по-комфортно и бе успял да изтика всякакви мисли за странни луни, недружелюбни звезди и надвиснали над главата му гиганти, и когато наистина започваше да се наслаждава на времето, прекарано на открито, сънят го издебна и за пореден път успя да го спипа неподготвен.



През целия следващ ден кендерът искаше да обсъжда странната луна и го направи, но сам със себе си. Сър Джерард запазваше непроницаемо мълчание; не отговаряше на неизброимите му въпроси, не се обърна нито веднъж — просто яздеше съвсем бавно и без да изпуска юздите на понито от ръцете си.

Макар да яздеше мълчаливо, рицарят все пак оставаше нащрек и непрестанно оглеждаше хоризонта. Всъщност целият свят сякаш бе решил днес да запази мълчание, така че и Тасълхоф — след час или два — най-после също млъкна. Не заради това, че му омръзна да си говори сам; най-досадното беше, че се налагаше и да си отговаря сам. Не срещаха никого по пътя си, а сега дори и обичайните звуци, които съпровождаха приключението им, бяха престанали да се чуват. Не шукваше ни катеричка, ни сърна. Из сенките не се прокрадваха горски животинки и ничия опашка не изчезваше разтревожено в околните храсталаци.

— Къде са животните? — попита кендерът към Джерард.

— Крият се — отвърна за пръв път тази сутрин рицарят. — Изплашени са.

Дори вятърът бе стихнал. Въздухът не помръдваше, като че самият свят бе затаил дъх и се боеше да не бъде чут. Даже клоните на дърветата не шумоляха и Тас имаше усещането, че ако имаха някакъв избор, дърветата по-скоро биха предпочели да измъкнат корените си от земята и да хукнат накъдето им видят очите.

— От какво са изплашени? — попита с интерес Тасълхоф, като се озърташе развълнувано, с надеждата за някой обитаван от призраци замък, порутено имение или най-малкото, за достатъчно страшничка пещера.

— От великата зелена драконеса Берил. Прекосяваме Западните равнини. Вече се намираме на нейна територия.

— Все говориш за тази зелена драконеса, но никога не съм я чувал. Единственият зелен дракон, който знам, се казва Циан Кръволока. Коя е Берил? Откъде е дошла?

— Кой знае? — отвърна нетърпеливо Джерард. — Някъде отвъд морето, предполагам, заедно с великата червена драконеса Малистрикс и другите от техния противен вид.

— Е, добре де, щом не е от тези части на света, защо някой герой не отиде да я набучи на копието си? — попита бодро Тас.

Джерард накара коня си да спре. Дръпна силно юздите на понито, което се влачеше подир него с наведена глава, също толкова отегчено до смърт, колкото и ездача си. Понито се приближи мудно до водача, разтърси грива и погледна с надежда към едно зелено стръкче трева.

— Говори по-тихо! — Произнесе с нисък глас Джерард. Изглеждаше изключително мрачен и кендерът си помисли, че по-мрачен едва ли го е виждал някога. — Шпионите на Берил са навсякъде, въпреки че не можем да ги видим. Нищо не помръдва във владенията й, без тя предварително да е била уведомена. Навлязохме в земите й преди час — добави. — Няма да се изненадам, ако някой вече е тръгнал, за да ни огледа… Аха, ето… Какво ти казах?

Сега рицарят се бе извърнал в седлото и гледаше втренчено на изток. Над хоризонта се бе появило голямо петънце, което нарастваше, и нарастваше, и нарастваше с всеки изминал миг. Тас също се загледа и почти веднага различи как на петънцето му изникват крила, после опашка и накрая — огромно, зелено тяло.

Кендерът и преди бе виждал дракони. И преди беше яздил дракони и дори имаше опит в сраженията с тях. Но никога не бе съзирал — нито пък се бе надявал да съзре — дракон с подобни чудовищни размери. Опашката му изглеждаше почти толкова дълга, колкото и пътят, по който вървяха; зъбите, изникващи от гигантските разлигавени челюсти, можеха без проблеми да послужат за изрязаните стени на някоя страховита крепост. Налудничавите червени очи горяха по-жежко от слънцето и като че огряваха всичко, върху което спираха погледа си.

— Ако изобщо те е грижа за твоя или моя живот, кендере — прошепна ожесточено Джерард, — нито говори, нито прави каквото и да било!

Драконесата се насочи директно към тях, като въртеше глава ту на едната, ту на другата страна, за да ги огледа по-добре. Драконовият страх не закъсня да ги връхлети, като, подобно на чудовищната й сянка, затъмни слънцето и им открадна разсъдъка и надеждата, и всякакво желание за съпротива. Понито разтърси грива и изцвили жаловито. Черният кон също зарови с копита, след което започна да хвърля ритници във всички посоки. Джерард увисна на гърба на полудялото животно, неспособен да го успокои, сам жертва на неизказания му ужас. Тасълхоф се взираше нагоре с широко отворена уста. Усещаше как през цялото му тяло преминава особено неприятно чувство — чувство, което караше стомаха му да се свива, по гърба му да лазят тръпки, колената му да омекват, а дланите на ръцете му да се изпотяват. И макар скоро всичко това да отмина, не можеше да се каже, че му се е понравило. Оставяше те нещастен и по някакъв начин се запомняше, като особено неприятна настинка.

Берил ги обиколи два пъти и след като не видя нищо по-интересно от един мрачен рицар — неин съюзник, повел след себе си кендер-арестант, ги остави на мира, като размахваше криле мързеливо обратно към леговището си, без да изпуска нищо от острия си взор.

Джерард се спусна сковано от седлото. Остана така, опрял чело в разтрепераното, задъхано животно. Беше извънредно пребледнял и се потеше, а тялото му тръпнеше от преживяния ужас. На няколко пъти отваря и затваря уста, сякаш се опитваше да не повърне, но успя да дойде на себе си. Накрая дишането му най-сетне се успокои поне донякъде.

— Посрамих се — рече след няколко секунди. — Не подозирах, че съм способен да изпитам подобен страх.

— Аз пък не се изплаших — обяви високо Тас, а гласът му съвсем несъзнателно притрепери, както и самият той. — Дори за миг.

— Ако имаше поне малко здрав разсъдък, щеше да се изплашиш — отбеляза намусено рицарят.

— Просто и друг път съм виждал дракони и макар да признавам, че този беше…

Попаднал под гибелния поглед на Джерард, Тас замълча, колкото да обмисли изказването си.

— Наистина… внушителен — кресна кендерът, в случай, че някой от шпионите на дракона подслушваше. — Внушителен — прошепна на рицаря. — Това е нещо като комплимент, нали?

Рицарят не му отговори. Вече се бе успокоил напълно, така че отново улови юздите на понито и се качи на коня. Не го пришпори веднага. Вместо това прекара известно време, застанал в средата на пътя, загледан в западна посока.

— Никога не бях виждал някой от великите дракони — проговори тихо. — Не предполагах, че е толкова зле.

Постоя неподвижен още няколко мига, след което — със стиснати зъби и пребледняло лице, подкара коня напред.

Тасълхоф го последва, главно понеже не можеше да стори нищо друго, освен да го последва, заради юздите на понито и всичко останало.

— Да не би това да е бил същият дракон, който е избивал кендери? — попита с изтъняло гласче.

— Не — отговори Джерард. — Бил е дори по-голям. Червен дракон на име Малис.

— О — рече Тас. — Леле.

Дори по-голям. Не успяваше да си го представи и вече се канеше да подхвърли, че с удоволствие би разгледал някой даже още по-голям дракон, когато неминуемо му хрумна, че в действителност щеше да излъже.

— Какво ми става? — простена унило. — Сигурно съм прихванал нещо. Въобще не съм любопитен! И не искам да видя червен дракон, който вероятно е по-голям и от Палантас. Никак, ама никак не приличам на себе си.

Което водеше до удивителна мисъл — удивителна мисъл, която почти го накара да се изтърси от понито.

— Може пък наистина да не съм аз!

Тасълхоф обмисли последното. В края на краищата, никой освен Карамон не му бе повярвал, че той всъщност е той, но пък Карамон беше доста старичък и почти умрял, така че сигурно не се броеше. Лора също беше казала, че смята Тасълхоф за Тасълхоф, но вероятно го бе направила единствено от любезност и също не можеше да я брои. Джерард, например, беше заявил, че той не е Тасълхоф Кракундел, и лорд Уорън го бе потвърдил, а двамата бяха соламнийски рицари, тоест доста умни, и сигурно знаеха какво говорят.

— Това обяснява всичко — сви рамене кендерът, като колкото повече мислеше по въпроса, толкова повече се ободряваше. — Би обяснило защо нищо от онова, което ми се случи на първото погребение на Карамон, не ми се случи на второто, понеже просто не се е случвало с мен. Бил съм съвсем различен кендер — допълни по-скоро объркано. — Но ако аз не съм аз, то питам се, кой съм аз?

Потъна в дълбоки размишления в продължение на цяла половин миля.

— Едно е сигурно — рече. — Не мога да се представям за Тасълхоф Кракундел. Ако срещна истинския, се басирам, че доста ще се подразни, че са му взели името. Точно както се чувствах и аз, когато открих трийсет и седемте си съименници в Утеха… трийсет и девет, като броим и кучетата. Предполагам, че тогава ще трябва да му върна и Устройството за Пътуване във времето. Чудя се как ли съм се сдобил с него? О, разбира се. Навярно го е изпуснал.

Тас смушка понито. Животното сякаш се поободри и заситни по-бързо, докато Тас не настигна рицаря.

— Извинявай, сър Джерард — каза той.

Спътникът му се обърна намръщено и продължи да гледа напред.

— Какво? — попита със студен тон.

— Просто исках да ти кажа, че съм допуснал грешка — рече смирено. — Аз не съм кендерът, за когото се представям.

— Голяма изненада — изръмжа Джерард. — Искаш да кажеш, че не си Тасълхоф Кракундел, починалият преди трийсет години?

— Смятах, че съм — отвърна натъжено Тас. Откри, че да забрави цялата работа е доста по-трудно, отколкото смяташе в началото. — Но е невъзможно да е така. Разбираш ли, Тасълхоф Кракундел е бил герой. Той не се е страхувал от нищо. И мисля, че едва ли щеше да се почувства толкова странно, колкото аз, когато драконът прелетя над нас. Но знам какво ми има.

Почака рицарят учтиво да го запита какво, но Джерард не го направи. Кендерът реши да му предостави тази информация доброволно:

— Имам магнезия — заяви тържествено.

Този път рицарят каза „Какво?“, само дето не беше никак учтиво.

Тас положи длан на челото си, за да опита дали може да почувства нещо.

— Магнезия. Не съм сигурен как се хваща, но мисля, че има нещо общо с млякото. Спомням си, че веднъж Рейстлин разправяше за такъв случай. Човекът не можел да си спомни нито кой, нито какъв, защо или къде е бил, да не говорим, че не можел да си намери очилата или каквото и да е друго. Така че сигурно имам магнезия, защото съм точно в това положение.

Веднъж разрешил загадката, Тасълхоф, или по-право — кендерът, който смяташе себе си за Тасълхоф, се почувства невероятно горд от откритието, че е стигнал до нещо толкова голямо и важно.

— Разбира се — добави с въздишка, — доста хора, като теб например, очакват от мен да съм Тасълхоф и ще бъдат много разочаровани, щом разберат, че не съм. Но някак ще трябва да се справят.

— Ще гледам да не припадам от изненада — рече суховато Джерард. — А сега защо не помислиш наистина усилено, за да разберем и кой си всъщност?

— Нямам нищо против да си припомня истината — отговори Тас. — Изглежда обаче истината не иска да си припомни мен.

Продължиха да яздят мълчаливо в един умълчан свят, докато накрая, за огромно облекчение на кендера, не чуха звук от вода. Разгневена речна вода, която се пени и кипи, сякаш негодува срещу затворническите стени на скалистите си брегове. Човеците я бяха нарекли Бялата разпенена река и тази река отбелязваше северните граници на елфическото кралство Квалинести.

Джерард накара коня си да забави крачка. Двамата заобиколиха един завой и най-сетне я видяха — широка, пенлива и бяла, заливаща или заобикаляща огромните, лъскави черни камъни по коритото си.

Пристигаха в края на деня. С настъпването на мрака гората потъваше в сенки. Водите на реката все още отразяваха последните слънчеви лъчи и благодарение на тази светлина двамата успяха да забележат тънката резка на моста, прехвърлен между двата бряга в далечината. Мостът се охраняваше от спусната преграда и стражи, облечени в съвсем същите черни брони като тази на Джерард.

— Това са мрачни рицари — каза удивено Тас.

— Не вдигай шум! — нареди му строго неговият спътник. Сетне слезе от коня и извади превръзката за уста от колана си. Приближи до кендера. — Помни, че единственият начин да видиш своя така наречен приятел Палин Маджере е да ни пропуснат през моста.

— Но защо в Квалинести има мрачни рицари? — попита Тас, като говореше възможно най-бързо, преди да са успели да му запушат устата.

— Сега кралството принадлежи на драконесата Берил. Рицарите само наглеждат нещата. Упражняват закона, събират такси и данъци в замяна на живота на елфите.

— О, не — поклати глава Тас. — Трябва да има някаква грешка. Мрачните рицари бяха изтласкани от обединените сили на Портиос и Гилтас през годината на… Улп!

Джерард му запуши устата и пристегна превръзката така, че да не може да достигне възела.

— Продължавай да дрънкаш така и въобще няма да ми се налага да ти запушвам устата. Всички ще те смятат за откачен.

— Ако ми кажеш какво се е случило тук — заяви Тас, като дръпна превръзката, —