Терри Гудкайнд - Третото кралство

Третото кралство [The Third Kingdom bg] 1592K, 374 с. (пер. Каракушева) (Мечът на истината [bg]-13)   (скачать) - Терри Гудкайнд

Тери Гудкайнд
Третото кралство
(книга 13 от " Мечът на истината")


Първа глава

— НАЙ-ДОБРЕ ДА ГИ ИЗЯДЕМ веднага, преди да умрат и да се скапят — чу се нечий дрезгав глас.

Ричард едва долавяше долитащите отдалече гласове. Все още не беше дошъл напълно в съзнание и не можеше да разбере кой говори, камо ли да проумее за какво става дума, но се беше свестил достатъчно, за да се разтревожи от кръвожадния тон, с който бяха изречени думите.

— Аз мисля, че трябва да ги продадем — обади се друг мъж, докато затягаше възела на въжето, с което беше омотал глезените на Ричард.

— Да ги продадем ли? — разпали се първият. — Я погледни окървавените одеяла, в които бяха увити, и кръвта долу в каруцата. Сигурно ще умрат, преди да успеем да ги продадем, и ще отидат на халос. А и как ще ги пренесем и двамата? Някой е взел бойните коне и коня от тази каруца, както и всичко по-ценно.

Вторият мъж въздъхна недоволно.

— Тогава да изядем едрия, преди да се появи някой. Дребната по-лесно можем да пренесем, а после ще я изтъргуваме.

— Или пък да си я запазим и да я изядем по-късно.

— По-добре да я продадем. Кога друг път ще ни излезе късметът да изкараме толкова, колкото ще ни дадат за нея?

Докато двамата мъже спореха, Ричард се опита да се протегне настрани и да докосне Калан, която лежеше близо до него, ала не успя. Осъзна, че китките му са стегнати здраво с грубо въже. Вместо това я смушка с лакът. Тя не помръдна.

Ричард знаеше, че трябва да предприеме нещо, ала преди това трябваше не просто да дойде на себе си, а да си възвърне силите, защото иначе нямаше да има никакъв шанс. Той не просто чувстваше слабост. Незнайна болест, стаена дълбоко в него, беше изпила всичките му сили и забулваше ума му във вцепеняваща мъгла.

Надигна леко глава и примижа на мъждивата светлина в усилие да види нещо и да се ориентира, но не успя да различи кой знае какво. Когато главата му опря в нещо, той разбра, че двамата с Калан бяха покрити с грубо платно от зебло. Навън, изпод долния му край, различи два неясни, тъмни силуета, които стояха до каруцата откъм краката му. Единият се приближи и повдигна края на платното, за да може другият да стегне здраво с въже глезените на Калан, както бяха сторили с него.

През открилия се процеп Ричард успя да види, че е нощ. Имаше пълнолуние, но светлината беше някак приглушена, по което разбра, че небето е покрито с облаци. Ръмеше ситен дъжд, който разхлаждаше душния въздух. Зад двете фигури беше надвиснала тъмна стена от смърчове.

Калан не помръдна, когато Ричард отново я смушка в ребрата, този път по-грубичко. Ръцете й, подобно на неговите, бяха свити отпред на корема. Разтревожи се какво ли може да не е наред с нея и се напрегна още по-силно да се съвземе. Видя, че все още диша, макар и съвсем повърхностно.

Докато постепенно идваше на себе си, Ричард си даде сметка, че беше не просто слаб и трескав, но усещаше и болки в цялото тяло от стотици малки рани. Някои от тях все още кървяха. Видя, че и Калан е покрита със същите белези от порязване и пробождане. Дрехите й бяха пропити с кръв.

Ала не само това го тревожеше. Под покривалото откъм влажния въздух зад мъжете долиташе още по-тежка миризма на кръв. Преди с тях имаше други хора; хора, които бяха дошли да им помогнат. Тревогата взе надмощие въпреки опитите да напрегне сили.

Ричард усещаше остатъчното действие от изцелението и разпозна смътно намесата на жената, която го беше лекувала, но тъй като все още изпитваше болка от раните и натъртванията, осъзна, че макар да е било започнато, лечението не е продължило дълго след това, камо ли да бъде завършено.

Зачуди се защо.

Чу как нещо се влачи по пода на каруцата от другата страна на тялото му.

— Виж това — каза онзи с дрезгавия глас, докато го теглеше.

За пръв път Ричард успя да види огромните мускули на ръцете му, когато мъжът се пресегна навътре и вдигна предмета, който беше придърпал.

Другият тихо подсвирна.

— Как са могли да пропуснат нещо такова? И като стана дума, как са могли да пропуснат тези двамата?

По-едрият се огледа.

— Като гледам тази бъркотия, това трябва да е работа на шун-тук.

Внезапно вторият глас се сниши разтревожено:

— Шун-тук ли? Наистина ли смяташ така?

— Ако съдя по чутото за начина им на действие, няма кой друг да е бил.

— Ама какво ще търсят шун-тук чак тук?

Големият се приведе към другаря си.

— Същото като нас. Излезли са на лов за души.

— Толкова далеч от дома си? Не ми се вярва.

— След като в Предела вече има пробив, какво по-подходящо място да ловуваш за хора с души? Шун-тук биха отишли навсякъде, биха направили всичко, само и само да ги открият. Също като нас. — И той посочи околността с отривист жест. — Ние дойдохме да ловуваме по тези непознати земи, нали? Защо да не го сторят и шун-тук?

— Да, ама шун-тук владеят огромни територии. Сигурен ли си, че ще се осмелят да излязат навън?

— Може териториите им да са огромни и те самите да са могъщи, но нямат онова, което искат най-много от всичко. Щом като в стената има дупка, вече могат да излязат на лов също като нас и като много други.

Вторият мъж се огледа.

— И все пак техните земи са далече оттук. Наистина ли смяташ, че може да са били те? Толкова далече от дома им?

— Никога не съм се сблъсквал с шун-тук и се надявам да не ми се случи. — Едрият мъж прокара дебели пръсти през мократа си твърда коса, докато оглеждаше тъмната редица дървета. — Но съм чувал, че ловуват и други получовеци, само за идеята, докато не открият онези с души. Това тук изглежда като тяхна работа. Обикновено ловуват нощем. При такава открита плячка те нападат бързо и жестоко, със съкрушително превъзходство. Всичко свършва още преди хората да успеят да ги видят и да реагират. Обикновено изяждат онези, на които се натъкнат случайно, но повечето прибират за по-късно.

— Ами тези двамата тогава? Защо са ги оставили?

— Не са ги оставили. Докато са бързали да изядат някои от заловените и да вземат останалите, трябва да са пропуснали тези тук, както са били скрити под покривалото.

Дребосъкът в миг посегна към цепеница в края на каруцата, докато внимателно оглеждаше околността.

— Чувал съм да казват, че шун-тук нерядко се връщат да проверяват за изостанали от групата воини.

— Правилно си чул.

— Тогава по-добре да се махаме оттук, в случай че се върнат. Обземе ли ги жажда за кръв, няма да се поколебаят да ни разкъсат.

Ричард усети как нечии пръсти здраво го сграбчват за глезена.

— Мислех си, че искаш да изядем този, преди да умре и да го напусне душата.

Вторият мъж стисна другия му глезен.

— Може би е по-добре първо да го преместим на някое по-сигурно място, където е по-малко вероятно шун-тук да ни налетят и да ни попречат. Ще е ужасно да ни изненадат, след като започнем. А за нея можем да вземем добри пари. Някои биха дали всичко за човек с душа. Даже шун-тук ще се пазарят.

— Това си е опасно — отвърна другият, след като обмисли набързо идеята. — Но все пак си прав, шун-тук биха платили цяло състояние. — В гласа на по-едрия мъж отново се долавяше вълчи глад. — Този обаче е мой.

— Има предостатъчно и за двамата.

Другият изсумтя. Изглежда, вече беше потънал в собствения си ненаситен копнеж.

— Но душата е само една.

— Тя принадлежи на онзи, който я погълне.

— Стига приказки — изръмжа големият. — Аз си го заплюх.

Докато го извлачваха вън от каруцата, Ричард се мъчеше да си събере ума, за да проумее странните неща, които чуваше. Добре си спомняше предупрежденията за опасностите, дебнещи из Печалните територии. Мисълта му беше достатъчно ясна, за да осъзнае, че в този момент животът му зависи от едно — да не позволи на двамата мъже да разберат, че започва да се съвзема.

Набързо го издърпаха за глезените, а горната част на тялото му се строполи на земята. Макар да се опита да присвие рамене с овързани за китките длани, той не успя да се подпре на тях или на цели ръце, за да предпази главата си от удара в каменистата земя. Прониза го чудовищно остра болка, след което започна да го обгръща примамлива чернота, която не прогонеше ли, без съмнение щеше да се окаже гибелна.

Насочи вниманието си към околността в опит да открие път за бягство и да се съсредоточи върху нещо. Доколкото успя да види на сумрачната лунна светлина, каруцата беше изоставена насред пустошта. Конете ги нямаше.

Макар да не видя никого наоколо, наблизо различи кости. Те не бяха избелели от времето, а чернееха от засъхнала кръв и парчета месо. Забеляза вдлъбнатини от зъби, опитали се да оглозгат всеки къс от плътта.

Костите бяха човешки.

Разпозна също и разкъсани парчета от униформи. Униформите на Първа гвардейска рота, неговата лична охрана. Явно поне неколцина от тях бяха дали живота си, за да защитят него и Калан.

По-дребният мъж все още държеше глезена му и очевидно не искаше да изпусне плячката си. Другият стоеше встрани и разглеждаше предмета, който беше издърпал от пода на каруцата и изнесъл навън.

Ричард се досети, че това е неговият меч.

Мъжът, който го държеше, измъкна Калан наполовина изпод покривалото. Краката й се сгънаха в коленете и се залюляха безжизнено от ръба на каруцата.

Когато човекът се разсея и се зазяпа в нея, Ричард се възползва от възможността да се надигне и да се хвърли напред, за да се опита да сграбчи меча си. Мъжът рязко го издърпа, преди Ричард да успее да докопа дръжката. Ръцете и краката му бяха вързани и движенията му не бяха достатъчно свободни, за да го сграбчи навреме.

И двамата мъже отстъпиха крачка назад. Не им беше хрумвало, че той може да е в съзнание. Ричард беше изгубил предимството си, без да спечели нищо в замяна.

Щом видяха, че е буден, двамата мъже решиха да не губят повече време. Ръмжейки като гладни вълци, те се спуснаха към него като освирепели животни. Ситуацията беше толкова странна, че чак му беше трудно да повярва, че наистина се случва.

По-дребният разкъса ризата на Ричард. Очите му блестяха с варварска жестокост. Едрият, оголил зъби в диво настървение, се хвърли право към врата му. Ричард инстинктивно надигна рамо и отби удара в последния момент. Макар да защити оголената си шия, с този ход той изложи рамото си на атаката.

Ричард изкрещя от болка, когато зъбите се впиха в ръката му. Разбра, че трябва да направи нещо, при това бързо.

Хрумна му само едно — неговата дарба. Мислено се вглъби дълбоко в себе си и отчаяно призова смъртоносни сили, настойчиво извиквайки способностите, които беше наследил по рождение.

Нищо не последва.

Гневът и отчаянието, допълнени от страха му за Калан, трябваше да послужат за основа на проявлението на неговата дарба. В миналото тя се беше отзовавала при такава неотложна нужда. Мощта й трябваше да изригне с рев.

Сега обаче сякаш не съществуваше никаква дарба, която да призове.

Неспособен да я извика, със завързани китки и глезени, той не разполагаше с друго средство, с което да отблъсне двамата мъже.


Втора глава

КОЛКОТО И ДА БЕШЕ обезсърчен и ядосан, че не успява да накара мистериозната си дарба да откликне, за да помогне на двама им с Калан, Ричард знаеше, че няма време да се мъчи да открие причината. Вместо това прибягна до онова, на което можеше да разчита — инстинктите си и натрупания опит.

Докато мъжете му налитаха, той се мяташе лудешки, като се стараеше да не им позволи да го приклещят и да го подчинят със сила. Легнал на земята, притиснат от тежестта на нападателите си, той безспорно беше в неизгодно положение, но знаеше, че това няма да му попречи да стори всичко по силите си, за да ги отблъсне.

С обезумели погледи двамата мъже се хвърлиха върху него, за да го притиснат към земята. В същото време се мъчеха да впият зъби в плътта му. Ричард беше чувал за хора, които са били нападани и изяждани от мечки. Мъжете, метнали се върху него, му напомниха за безпомощността, която навяваха тези разкази, но този път придружена от непозната до момента, страховита човешка злост.

На няколко пъти зъбите им се впиваха в кожата му, но всеки път Ричард успяваше да се отдръпне рязко, да се извие или да забие лакът в тях, преди да успеят да го захапят така, че да откъснат парче от плътта му. Не разбираше защо не искат просто да го пронижат смъртоносно. И двамата носеха ножове, пък и неговият меч беше тяхно притежание.

Изглеждаха така, сякаш знаеха какво искат да сторят, но неопитността им пречеше на успеха, който иначе биха постигнали. Въпреки това отчасти сполучливите им опити му нанасяха зеещи, ужасяващо болезнени рани, от които шуртеше кръв. Тъй като бързо се изморяваше да се бори под тежестта на двамата мъже, а и изпитваше немощ от загубата на кръв, Ричард си даваше сметка, че рано или късно начинанието им ще се увенчае с успех.

Незнайно защо, между опитите да отхапят части от плътта му, мъжете спряха, за да изгълтат кръвта, сякаш умираха от жажда и не искаха да оставят и капка от нея да изтече и да попие в земята. Поне прекъсването на хапането, за да се домогнат до кръвта, даде възможност на Ричард да си поеме дъх.

Обезверен, задето не успява да вземе надмощие над него, по-едрият мъж опря предмишница в гърлото му и се отпусна върху него с цялата си тежест. Ричард се бореше да си поеме въздух, докато се мъчеше да се изплъзне от хватката на ръката, притиснала гърлото му. Беше ужасяващо усещане и двамата мъже да са върху него и да се опитват да го разкъсат със зъби, а той да не може да помръдне, камо ли да ги отблъсне.

Тъй като едрият се беше отпуснал с цялата си тежест, ръката му изведнъж се хлъзна в кръвта. Той политна напред и му се наложи да се подпре с другата ръка на земята, за да запази равновесие. Мигновено, с подновена от страха и отчаянието сила, Ричард измъкна своите окървавени ръце изпод надвесения над него човек и прехвърли едната през главата му.

После блъсна с лакът неговата ръка встрани. Загубил опора, онзи залитна и се изсули още по-напред. Ричард изви гръб в дъга и в същия миг вдигна колене, като по този начин принуди мъжа да се обърне по гръб. Щом като най-сетне му се откри възможност да упражни натиск, Ричард здраво омота въжето, привързващо китките му, около врата на мъжа.

С последни капчици сили той опъна грубото въже и го използва като гарота, за да удуши исполина.

Хванат неподготвен, човекът нямаше време да си поеме дъх, преди Ричард да вземе надмощие. Той изпъшка, докато настойчиво се бореше за въздух, и отчаяно се вкопчи в ръцете на Ричард. Ноктите му раздираха плътта, но от цялата тази кръв кожата му беше твърде хлъзгава и мъжът не успяваше да го сграбчи и да се освободи. Тъй като не можеше да се измъкне от хватката, той се пресегна и се опита да издере лицето на Ричард или да му избоде очите, но целта оставаше далеч от обсега му и пръстите улавяха единствено въздуха.

Дребният мъж се втурна да помага на другаря си. Той също се опита да издърпа ръцете на Ричард далеч от тялото му, но не успя да намери място, където да впие пръсти под здравата хватка. Ричард, който се бореше за живота си, беше приклещил първия мъж смъртоносно.

Неспособен да разхлаби хватката му, другият мъж заудря с юмруци ръцете му, за да го накара да пусне едрия. Обзет от ярост, Ричард почти не усети ударите.

Разбрал, че усилията му не дават резултат, мъжът бързо си даде сметка, че трябва да опита нещо друго. Докато крещеше на спътника си да не се предава, заби юмрук в лицето на Ричард. Но понеже той беше придърпал грамадния мъж близо до себе си, онзи не можеше да нанася преки удари. На няколко пъти, докато му крещеше да го пусне, юмрукът му отскочи от челюстта на Ричард.

Самият той нямаше никакво намерение да го пуска. Направеше ли го, това щеше да означава сигурна смърт.

Исполинът се задушаваше и се гърчеше неистово, ръцете му се мятаха във всички посоки, мъчейки се да сграбчат нещо, каквото и да е, което да му помогне да се измъкне или поне да си поеме въздух. Зарита с крака, за да уцели пищялите на Ричард. Но той сви колене и се прикри. По-голямата част от ритниците на сляпо попадаха на земята, а онези, които го достигаха, не бяха достатъчно в целта, за да му навредят. Като скърцаше със зъби от усилието, Ричард изви мъжа още по-назад, за да се увери, че онзи не може да го достигне с петите си. В следващия миг видя над него да надвисва юмрукът на другия мъж, а в него да проблясва острието на нож. Доколкото можеше, издърпа човека, когото душеше, върху себе си, за да се предпази от острието. Не знаеше дали ще успее, но това беше единственото, което можеше да направи.

Изведнъж се чу силен звук от изхрущяване на строшена кост. Мъжът се поколеба, докато се мъчеше да се извърне. Скоро последва още един, по-рязък звук. След третия бликналата кръв го обля.

Човекът изпусна ножа и се строполи върху другия, когото Ричард душеше.

Самият той не беше сигурен какво се беше случило, но не възнамеряваше да отпуска хватката си, за да разбере. След като вторият мъж вече не се бореше с него, той можеше да съсредоточи всичките си усилия върху неотложната задача. Движенията на едрия човек вече се бяха забавили и отслабнали, тъй като той не просто не можеше да си поеме въздух, ами и притокът на кръв към главата му беше затруднен.

Ричард крещеше от ярост, за да вдъхне сили на изтощените си от болка мускули. Щом мъжът започна да се съпротивява по-вяло, той бързо смени хватката, като прехвърли ръка през врата му и го впримчи в ключ. После изви главата му с всички сили. Под капките на слабия дъжд, когато най-накрая усети съпротивлението, той се дръпна леко, за да събере допълнително сили, след което с още по-голяма мощ рязко прекърши врата на мъжа. В този момент най-после го чу как изпуква. Тялото на мига се отпусна.

Заслепен от гняв, Ричард продължи да го души, макар онзи да беше спрял да се бори.

Една ръка внимателно се пресегна и успокоително докосна издутите мускули на ръката му.

— Всичко е наред. Мъртъв е. И двамата са мъртви. — Гласът беше на непозната жена. — В безопасност си. Вече можеш да го пуснеш.

Все така задъхан от умора и гняв, Ричард примигна и вдигна поглед към няколко скрити в сянката лица, които се бяха скупчили около него.

Не бяха войници. Обикновените им дрехи го наведоха на мисълта, че сигурно бяха селяни. Две жени и двама мъже се надвесиха над него. Зад четиримата се бяха свили още неколцина. Те също имаха вид на селяни.


Трета глава

ПОСТЕПЕННО РИЧАРД ОТСЛАБИ хватката около врата на мъжа. Щом въздухът, останал в безжизнените му дробове, излезе със свистене, главата му клюмна настрани.

Един от надвесените над него мъже вдигна ръката на по-дребния труп, който затискаше Ричард, и го издърпа. Дори в смъртта на физиономията му беше замръзнала озъбена кървава гримаса.

Половината лице беше облято в кръв. От сплъстената му коса стърчаха парченца кости. Ричард видя, че тилът на мъжа е размазан с голям камък, който един от скупчилите се наблизо все още стискаше в ръка.

Когато онзи с прекършения врат започна бавно да се свлича встрани, жената, която беше докоснала Ричард по ръката, ритна трупа и го доизбута на земята. Ричард почувства облекчение, когато най-после се освободи от задушаващата го тежест. Жената вдигна окървавения нож, който вторият му нападател беше изпуснал в момента, в който бяха разбили черепа му. После се приближи и сряза въжето, което привързваше ръцете на Ричард. Той изпита облекчение, когато то най-сетне се скъса. Докато Ричард развиваше остатъка и разтъркваше разкървавените си китки, жената се премести надолу и сряза въжето около глезените му.

— Благодаря ви — каза той. Беше повече от щастлив най-после да се почувства свободен. — Благодарение на вас все още съм жив.

— Засега — обади се мъжки глас от сенките.

— Надяваме се да ни върнете услугата — добави друг.

Ричард не разбра какво има предвид, но в този момент го бяха налегнали други грижи.

С гневен жест жената с ножа ги застави да мълчат и после отново насочи вниманието си към Ричард. На слабата светлина от отразяващата се в покривалото от облаци пълна луна той видя, че тя беше на средна възраст. Ситни бръчки набраздяваха лицето й, без да го загрозяват. Беше твърде тъмно, за да успее да различи цвета на очите й, но ясно виждаше решимостта в тях. Изражението й също беше сурово и непреклонно.

Жената се приведе още по-близо и притисна ръка в раната от ухапване отстрани над лакътя, за да се опита да спре кървенето. Докато натискаше, тя вдигна поглед към него.

— Вие ли сте този, който е убил Джит, Бръшлянената дева сплетница? — попита.

Изненадан от въпроса, Ричард кимна утвърдително и огледа каменните изражения на хората около себе си.

— Откъде знаете за това?

Със свободната си ръка жената отметна от лицето си няколко непослушни кичура от дългата до раменете права коса.

— Неотдавна при нас дойде момче на име Хенрик. Каза ни, че е бил неин пленник и че тя е възнамерявала да го убие, както другите преди него. Разказа, че двама души са го спасили и са убили Бръшлянената дева, но сега са в опасност и се нуждаят от помощ.

Ричард се наведе напред.

— Имаше ли още някого с него?

— Опасявам се, че не. Самичък беше.

Въпреки че Ричард беше успял да убие Бръшлянената дева, двамата с Калан все пак бяха тежко ранени. Приятелите им бяха дошли с малка войска да ги измъкнат от бърлогата й и да ги заведат у дома. А сега всички тези приятели бяха изчезнали. Той знаеше, че никой от тях не би изоставил него или Калан по своя воля.

— Хенрик беше този, който разказа на приятелите ми какво се е случило и къде да ни намерят — обясни Ричард. — Трябваше да са с него.

Жената поклати глава.

— Съжалявам, но той беше сам. Ужасен и сам.

— Каза ли ви какво се е случило тук? Спомена ли къде са хората, които бяха с нас?

— Беше останал без дъх и отчаяно се опитваше да получи подкрепа. Каза, че няма време за приказки. Рече, че трябва да бързаме и да ви се притечем на помощ. Тръгнахме веднага.

След като вече беше свободен и приливът на енергия от борбата беше стихнал, сътресението от болката започна да мори Ричард не на шега. Докосна чело с треперещи пръсти.

— Но все пак не каза ли и нещо друго? Важно е.

Жената поклати глава и се огледа наоколо.

— Каза, че сте били нападнати и се нуждаете от помощ. Ние разбрахме, че трябва да побързаме. Хенрик е в нашето село. Като се върнем, може да го разпитате сам. Но сега трябва да се приберем за през нощта. — Тя припряно направи знак на жената зад нея. — Дай ми шала си.

Жената незабавно свали кърпата от главата си и я подаде. Онази, която беше коленичила до Ричард, я използва вместо превръзка и я уви няколко пъти около ръката му. Бързо направи възел, след което заби дръжката на ножа под него и го завъртя, за да пристегне турникета. Ричард изскърца със зъби от болка.

Сърцето му не спираше да препуска. Тревожеше се за всички хора, които бяха с него, и за това, което вероятно им се беше случило. Искаше да се добере до Хенрик и да разбере какво става. Още по-силно се притесняваше, че трябва да намери помощ за Калан.

— Не бива да оставаме повече навън — тихо напомни един от мъжете отзад, опитвайки се да накара жената да побърза.

— Почти приключих — каза тя, докато набързо преглеждаше по-явните наранявания. — Раните ви трябва да се зашият и да се наложат с лапи, иначе до сутринта ще са се възпалили — обясни на Ричард. — Подобни ухапвания не са за пренебрегване.

— Моля ви — каза той и посочи с другата си ръка към каруцата. — Ще помогнете ли на съпругата ми? Опасявам се, че раните й са по-тежки от моите.

След бърз жест от страна на жената двама от мъжете се втурнаха натам.

— Тя ли е Майката Изповедник? — викна един от тях, докато я преглеждаше.

У Ричард се надигна подозрение.

— Да.

— Не мисля, че можем да сторим нещо за нея тук — каза човекът.

Другият забеляза меча и го вдигна от земята. Погледът му обходи богато украсената с ковано злато и сребро ножница и накрая зърна думата ИСТИНА, изписана със златна нишка, преплетена в сребърната, която обгръщаше ефеса.

— Значи вие сте Господарят Рал?

— Точно така — отвърна Ричард.

— Тогава няма съмнение. Вие сте онези, които търсим — каза мъжът. — Момчето… Хенрик… ни разказа кои сте. И ние дойдохме да ви намерим.

Разбрал, че именно Хенрик им е казал кои всъщност са двамата с Калан, Ричард се поуспокои.

— Достатъчно — каза жената и бързо се обърна към Ричард. — Радвам се, че стигнахме навреме, Господарю Рал. Аз съм Естер. Сега обаче трябва да ви приберем на безопасно място.

— Наричай ме Ричард.

— Да, Господарю Рал — отговори тя разсеяно, сякаш вече не го слушаше, а се беше вглъбила да преглежда колко дълбоки са раните му.

Естер даде знак на няколко от мъжете зад нея.

— Ще се наложи да му помогнете. Ранен е лошо, а трябва да се измъкнем от тук, преди онези, които са сторили всичко това, да се завърнат.

Няколко души се втурнаха да помогнат на Ричард да се изправи на крака, облекчени да чуят, че тя най-после е готова да тръгне. Щом стана, Ричард настоя да отиде при Калан. Мъжете му помогнаха да се задържи изправен, когато се заклатушка към каруцата.

Ричард видя, че тя все още е в безсъзнание, но диша. Положи ръка върху нея, обзет от страх за състоянието й. Дрехите й бяха пропити с кръв от мъченията на Бръшлянената дева. Мисълта за това отвратително същество и всичко, което беше причинила на Калан, събуди гнева му. Девата сплетница беше пила от кръвта й. Той промуши ръка през дългата цепка на ризата на Калан, за да опипа мястото, където помощниците на Джит бяха разпорили корема й, за да източат кръвта й за господарката си. Тревожеше се не само за сериозното нараняване, но и за количеството кръв, което беше изгубила. За свое учудване напипа само няколко подутини по кожата й там, където продълговатият разрез почти беше зараснал.

В този момент Ричард си спомни докосването, което беше усетил — съприкосновението със започнатото, но недовършено лечение. Сигурно Зед или Ничи се бяха погрижили за дълбоката рана на Калан, но от останалите разрези, които все още се виждаха по нея, ставаше ясно, че както и при него, не са довършили започнатото. Тъй като си спомни, че беше усетил допира на Ничи, допусна, че вероятно Зед се беше заел с изцелението на Калан.

Беше благодарен, че Зед е успял да излекува ужасяващата дълбока рана на корема й, но не му беше останало време да се справи с всичко. Някои от раните й все още кървяха. Знаеше също така, че вероятно тя има и други сериозни наранявания, иначе нямаше да бъде в безсъзнание.

— При вас има ли някой, който би могъл да й помогне? — попита Ричард. — Роден с дарбата?

Естер се поколеба, но накрая каза:

— Имаме човек, благословен с дарбата, който може би ще успее да й помогне.

Един от мъжете се наведе към нея, хвана я през дрехата за рамото и я придърпа леко, за да й прошепне в ухото:

— Смяташ ли, че е разумно?

Жената го изгледа гневно и рече:

— Имаме ли избор? Да ги оставим да умрат ли?

Мъжът просто въздъхна и се изправи.

— Само че трябва да побързаме. Тя няма как да ги излекува, ако са мъртви.

— Освен това — напомни й друг — всички трябва да се приберем преди падането на нощта.

След тези думи и другите се заозъртаха в тъмното. Ричард забеляза, че всички те изглеждаха ужасени, че се намират навън по мръкнало. Като горски водач преди често му се беше случвало да посещава хора от селата. Подобно поведение се забелязваше сравнително често сред тях — изпитваха нужда да се затворят вътре след залез-слънце. Хората от по-отдалечените места проявяваха по-голяма склонност да вярват в суеверия, а едно от нещата, от които всички се плашеха, беше тъмнината. Макар че трябваше да признае, че тези хора безспорно имат от какво да се страхуват.

Ричард видя как няколко мъже внимателно вдигат Калан и я полагат върху рамото на най-едрия от тях. Искаше му се той да я пренесе, но съзнаваше, че той самият не е способен да върви без чужда помощ. Неохотно позволи на двама души да го подпрат на раменете си и да го подкрепят да се изправи.

На бледата лунна светлина и мекото златно сияние от фенерите, които някои от хората носеха, Ричард хвърли поглед назад отвъд каруцата. За пръв път видя огромния брой тела. Това не бяха мъже от Първа гвардейска рота. Чудати, белокожи, полуголи трупове бяха проснати по цялата земя. Ако се съдеше по зейналите им рани, изглежда, гвардейците се бяха борили ожесточено. А като се имаше предвид броят на жертвите, нищо чудно, че въздухът вонеше на кръв и съсиреци.

Недалеч, точно зад каруцата, един от мъртъвците лежеше проснат по гръб с отворена уста. Безжизнените му очи се взираха в черното небе.

Зъбите му бяха подострени с пила.

Зед, дядото на Ричард, и магьосницата Ничи бяха довели със себе си елитни войски, за да съпроводят двама им с Калан безпрепятствено обратно до Народния дворец. Никой от тях не би ги изоставил. Ричард хвърли бегъл поглед на разпръснатите кости сред парчета от униформи, отличителни символи и армейски оръжия. Гледката беше ужасяваща. Но не видя нищо, което да принадлежи на Зед, Ничи или Кара.

Кара, личният охранител на Ричард и Калан, беше Морещица. Тя би го изоставила единствено в смъртта, а той винаги беше подозирал, че дори тогава Кара щеше да се завърне от света на мъртвите, за да го защити.

Опасяваше се, че някъде там, в тъмнината, където погледът му не стигаше, костите на онези, които обичаше толкова много, също бяха сред труповете. Сърцето му се сви от паника при мисълта, че може да загуби най-близките си.

— Да побързаме — подкани Естер мъжете, които поддържаха Ричард. — Той кърви обилно. Трябва да се прибираме.

Останалите нямаха търпение да се отдалечат от това пропито със смърт място и да се върнат на безопасна територия.

Ричард се остави мъжете да го поведат в нощта по тясна пътека през стената от дървета.


Четвърта глава

ПО ВРЕМЕ НА КРАТКИЯ преход през гората, която беше толкова гъста, че лунната светлина едва огряваше пътеката, хората около него не спираха да се оглеждат предпазливо в околния мрак. Ричард също хвърляше бегли погледи към дърветата, но не успяваше да види по-далеч от мъждивата светлина на фенерите. Нямаше как да знае какво се крие в тъмните горски дебри, нито пък дали загадъчните, полуголи хора, които бяха заклали приятелите му, не го следват по петите.

Всеки звук привличаше вниманието и приковаваше погледа му. Всяка клонка, която го перваше или се закачаше за крачола му, караше сърцето му да препуска.

Доколкото виждаше, спътниците му носеха единствено най-обикновени ножове. Бяха се справили с нападналия го мъж с камък. Той нямаше никакво желание да се сблъска на тази тъмна пътека с орди от убийци и да няма с какво друго да им се опълчи освен с камъни.

Радваше се, че покритият с везба кожен ремък беше преметнат през рамото му, а мечът отново опираше в левия му хълбок. От време на време разсеяно попипваше познатата дръжка за кураж. Само че беше напълно наясно, че изобщо не е в състояние да се бие.

И все пак дори само допирът до древното оръжие събуждаше спотаената в меча сила и спотаената тиха буря от ярост, която пък извикваше свое неразличимо подобие в него самия и го изкушаваше да я пусне на свобода. Успокояваше го мисълта, че винаги можеше да разчита на своето вярно оръжие и на съпътстващата го сила.

Тъй като фенерите в ръцете на някои от хората ограничаваха видимостта, Ричард оглеждаше околната тъма за святкащи очи, които биха разкрили присъствието и местоположението на диви животни. Макар да видя разни дребни животинки като няколко жаби, една миеща мечка и две-три нощни птици, не забеляза да ги наблюдават очи на по-голямо същество.

Разбира се, винаги съществуваше възможността нещо по-едро да се крие сред гъстата папрат и шубраците или по-назад, между стволовете на дърветата, така че Ричард да не може да го забележи.

И естествено, нямаше как да види такъв блясък, ако очите, които ги наблюдаваха, бяха човешки.

Тъй като не успяваше да различи нищо в тъмните дебри на леса, съсредоточи вниманието си върху звуци и миризми, които можеха да му подскажат за надвиснала опасност. Единственото, което надушваше обаче, бяха познатите аромати на лековит балсам и папрат и на килима от борови иглички, сухи листа и гнила шума по земята. Единствените звуци бяха жуженето на насекоми и случайният пронизителен крясък на някоя нощна птица. Някъде далече вой на койоти глухо проехтяваше в планината.

Хората, които водеха Ричард и Калан към безопасното си село, нарочно не говореха по време на прехода. Бдителната група се придвижваше бързо и почти без звук, както умееха само хора, прекарали целия си живот из горите. Дори мъжът отпред, който носеше Калан, не издаваше почти никакъв шум, докато вървеше по пътеката. Ричард, който не беше в състояние да върви много добре, понякога влачеше краката си, подпиран от мъжете до себе си, и вдигаше по-голям шум от всички, взети заедно, но нямаше какво да стори.

След като беше видял телата на онези чудати хора, да не говорим за двамата мъже, които го бяха нападнали, и за думите, които беше дочул, както и за всички предупреждения, които беше получавал в миналото относно навлизането в Печалните територии, на Ричард не му беше никак трудно да разбере защо тези хора са толкова тревожни и предпазливи. Двамата, които му се бяха нахвърлили, изобщо не приличаха на труповете, които видя. Ако са били прави, то тогава мъртъвците бяха загадъчните хора, които бяха споменали — шун-тук.

Изглежда, за разлика от други малки народи, които Ричард познаваше у дома, тези тук имаха по-основателни причини за страховете си от прости суеверия.

Той ценеше високо, когато хората приемат на сериозно същинските опасности.

Тези, които най-често си навличаха беди, бяха същите, които приветстваха невежеството и не искаха да повярват, че бедите наистина съществуват, затова отказваха да мислят за възможността да се случат. Няма как да си подготвен за онова, което никога не си допускал и нямаш желание да премислиш. Понякога безпокойството беше ценен инструмент за оцеляване, затова Ричард смяташе, че е глупаво да се пренебрегва. Но въпреки това, тъй като тези хора бяха толкова леко въоръжени, не смяташе, че са приели заплахата достатъчно присърце.

Имаше и друга възможност — опасностите, с които се сблъскваха сега, да са новост и за тях самите.

Не след дълго те внезапно се измъкнаха от тъмния, потискащ затвор на гората и излязоха на открито. Понесена от по-хладния въздух, мека мъгла измокри лицето на Ричард. В далечината, отвъд леко хълмистия терен пред тях, на приглушената лунна светлина той видя да се издига отвесна скала. Върху лицевата й част, до определена височина, той забеляза бледи, блещукащи светлинки, вероятно от свещи и фенери, по пътеки, които сякаш водеха в камъка.

Проправяйки си път напред към скалата, пътеката минаваше през обширни ниви, засети с жито или зеленчуци. Веднъж озовали се сред ширналите се в подножието на извисилата се пред тях скала полета, хората с него най-после се почувстваха достатъчно спокойни, за да се осмелят да зашепнат помежду си.

Щом наближиха каменната стена, стигнаха до кошари с дървени огради. В някои от тях имаше овце, а в други хилави прасета. Няколко дойни крави стояха скупчени в ъгъла на една от кошарите. Между скалните блокове, които изскачаха от надвисналата над тях планина, бяха изградени продълговати кокошарници, чиито обитатели без съмнение вече се бяха прибрали да спят. Ричард забеляза неколцина мъже, които се грижеха за животните.

Един от тях наглеждаше овцете и ги потупваше по гърбовете, за да ги накара да се отдръпнат, докато си проправяше път през малкото, но плътно стадо, наблъскано в огромната кошара.

— Какво има, Хенри? — попита го Естер, когато се приближиха. — Защо сте слезли по това време на нощта?

Мъжът не можа да се въздържи да не огледа набързо непознатите, които водеха: мъж, който едва ходеше, и жена с дълга коса, преметната връз рамото на един от техните.

Той махна с ръка към спретнато подредените кошари.

— Животните са неспокойни.

Ричард погледна назад през рамо. Отпусна лявата си длан на добре познатия ефес на меча си, а погледът му прескочи над нивите между тях и тъмния дървесен масив. Не забеляза нищо необичайно.

— Мисля, че е по-добре да оставите животните и да се приберете вътре — каза той, докато оглеждаше черната редица от дървета.

Мъжът се намръщи и свали плетената си шапка, за да се почеше по главата с оредяваща бяла коса.

— А кой си ти, че да ми казваш какво да правя с нашите животни?

Ричард погледна отново мъжа и сви рамене, но после, усетил, че краката му всеки момент ще се подкосят, преметна ръка през рамото на единия от мъжете до себе си и каза:

— Аз съм просто човек, на когото не му харесва, когато животните са неспокойни, а през тази нощ видях много страшни неща, които не са чак толкова далеч от нас.

— Прав е — каза Естер и пак тръгна към каменната стена. — Най-добре е да се приберете вътре с нас.

Хенри намести шапката си обратно и с тревога свъси поглед към безмълвната стена от дървета в отсрещния край на нивите. Високите смърчове приличаха на стражи, които не пропускаха лунната светлина да премине през тях.

Хенри кимна.

— Водете, ние ще ви следваме.


Пета глава

ПОДКРЕПЯН ОТ МЪЖЕТЕ, Ричард последва Естер, която пък вървеше след човека, който носеше Калан. Запътилата се към скалата групичка се предвождаше от мъж с фенер, който току се обръщаше, за да се увери, че никой не е изостанал.

Калан, преметната през рамото на мъжа, бе отпуснала безжизнено ръце, дългата й коса беше сплъстена от кръв. На лунната светлина Ричард можеше да различи раните от бодливия бръшлян, с който Девата сплетница я беше завързала и държала в плен. От време на време от тези и други рани по връхчетата на пръстите й се стичаше кръв.

Ричард също имаше такива порязвания, но по-малко на брой. Тръните сигурно съдържаха някакво вещество, което пречеше на раните да зарастват, защото и неговите все още кървяха. Поне беше успял да убие Бръшлянената дева, преди тя да източи всичката кръв на Калан. Макар и сериозно ранена, все още беше жива. Докато си проправяха път през гората към селото, той изгаряше от желание да спре и сам да я излекува, но знаеше, че не е в състояние да се справи с подобна задача. За да бъде изцелението успешно, беше необходим набор от най-различни способности от страна на лечителя, сили, които в момента той не притежаваше. Беше по-разумно да потърси чужда помощ.

Щом се увереше, че Калан е в безопасност, щеше да се опита да узнае какво се беше случило с гвардейците от неговата охрана и с приятелите, които ги придружаваха. Отказваше да повярва, че хората, които обичаше толкова много, вече бяха мъртви. Само че си спомняше твърде ясно човешките кости, които беше видял.

Измъчваше го мисълта, че хората му бяха загинали, и то по така ужасяващ начин.

Когато наближи подножието на скалата, групичката си проправи път през широко поле от струпани отломки, отчупили се през годините от каменната стена. На определени места спътниците на Ричард, които вървяха в колона покрай каменните късове, трябваше да се навеждат, за да успеят да преминат под масивните скални пластове, които се бяха откъртили от планината и представляваха безредно надвиснали канари. С изненада Ричард видя как хората пред него поемат по тясна пътека, водеща право нагоре към лицевата част на каменната стена. Скрита зад гъстия шубрак, той можеше да я пропусне, ако не беше видял, че те бяха започнали да се катерят нагоре.

Беше си помислил, че вероятно разполагат със стълби, които водят до обитаеми пещери или дори до някакъв вътрешен проход, но явно единственият път нагоре беше по пътеката от естествени зъбери и тераси в скалата. Там, където нямаше естествена опора за краката, скалата беше усърдно издялана, за да се изгради път. На слабата жълтеникава светлина от фенерите той видя, че камъкът под краката му беше излъскан от стъпалата на хора, минавали по него, за да изкатерят скалата, вероятно в продължение на хиляди години.

— Какво е това място? — прошепна Ричард.

Естер отвърна през рамо:

— Нашето село, Стройза.

Ричард пропусна едно стъпало. Запита се дали тя знаеше какво означава името. Малко живи хора все още говореха високо Д‘Харански. Ричард беше един от тях.

— Защо живеете там, горе? Защо не се заселите в полето? Тогава няма да ви се налага постоянно да минавате нагоре-надолу по тази коварна пътека.

— Нашият народ винаги е живял тук. — Щом видя, че тази причина не беше достатъчно задоволителна за него, тя му се усмихна разбиращо. — А не смятате ли, че пътеката би се сторила коварна и на онзи, който се опита да ни нападне през нощта?

Ричард погледна към подскачащите светлинки от фенерите на хората, които внимателно си проправяха път нагоре.

— Предполагам, че имаш право. Дори сам човек там, горе, с лекота ще отблъсне цяла армия, докато тя се мъчи да се изкачи по този път — съгласи се той и повдигна вежда. — Често ли се налага да се справяте с набези на хора, които искат да нападнат селото ви?

— Това са Печалните територии — отвърна тя, сякаш това обяснение изчерпваше всичко.

От ръмеж скалите бяха хлъзгави, затова Ричард стъпваше внимателно, докато се катереха нагоре по тясната издатина, служеща за пътека. Тя съвсем не беше достатъчно широка, за да могат двамата мъже да вървят редом с него и да му помагат, така че вместо това единият го следваше плътно, готов да го подхване, ако залитне.

За щастие, в скалата имаше забити железни скоби за захващане на особено тесните места.

За нещастие, скобите бяха от лявата му страна, а превързаната му лява ръка беше пострадала най-тежко. Болката беше толкова силна, че едва успяваше да сграбчи желязото с пръстите си, затова понякога се налагаше да прехвърля дясната си ръка, за да успее да се хване. Така му беше по-трудно да се изкачва, но пък се предпазваше от падане. Мъжът зад него се държеше за скобите с една ръка и от време на време прикрепяше Ричард с другата, за да остане изправен и да не тупне долу. Погледнеше ли надолу, бледата лунна светлина му разкриваше зашеметяваща пропаст. Когато най-сетне стигнаха върха, бяха посрещнати от скромна група хора. Щом Ричард пристъпи на откритото пространство, тълпата се отдръпна назад да направи място на пристигащите. Видя, че естествено образуваната, просторна кухина на места се стеснява и оформя няколко широки, подобни на пещери проходи, които водеха навътре в планината. По лицата на хората, които посрещнаха ранените странници, беше изписана тревога.

Сякаш дошли да поздравят завърналите се селяни, от тъмата изплуваха котки. Ричард беше забелязал няколко от внимателно пристъпващите животинки по-рано в проходите. Повечето бяха черни.

— Радваме се да видим, че всички се завръщате невредими — каза един от посрещаните. — Разтревожихме се, като се забавихте толкова дълго навън по тъмно.

Естер кимаше.

— Знам, знам. Нямаше как да го избегнем. За щастие, ги намерихме.

Преди тя да успее да ги представи, Хенрик ги зърна от заслона в сенките и се завтече да ги приветства.

— Господарю Рал! Господарю Рал! Вие сте жив!

Сред малобройната тълпа светкавично се разнесе удивен шепот. Явно не всички в селото бяха уведомени кого беше тръгнал да спасява отрядът.

— Господарят Рал… императорът на Д‘Харанската империя? — попита един от мъжете, а шушукането сред стълпилите се хора не секваше.

Въпреки болката Ричард кимна.

— Точно така.

Хората започнаха да падат на колене. Ричард побърза да махне с ръка и да прекъсне тази демонстрация на почит.

— Няма нужда, моля ви.

Докато те колебливо се изправяха на крака, Ричард се насили да се усмихне на момчето.

— Хенрик, радвам се, че си добре.

Мъжът, който носеше Калан, свали отпуснатото й тяло от плещите си. Няколко души се спуснаха да помогнат.

Естер набързо му представи част от насъбралите се около тях хора, но после рязко ги прекъсна.

— Трябва да ги вкараме вътре. И двамата са тежко ранени. Трябва да се погрижим за тях.

Естер побърза да ги поведе навътре в един от по-широките тунели, а малобройната тълпа, съпроводена безмълвно от няколко котки, ги последва. По цялото протежение на пещерата в естествените цепнатини и пролуки бяха иззидани стаи. Повечето от тях, а и мрежата от тунели, бяха прокопани в полутрошливата гранитна скала. Фасадите на някои от помещенията бяха измазани с хоросан, за да се запълнят процепите. Някои имаха дървени врати, а други бяха закрити с животински кожи, като така се създаваше усещане за общност от множество по-малки домове.

Тези подобни на пчелна пита обиталища из лабиринта от дупки в земята, изглежда, предлагаха нелеко съществуване, но Ричард предположи, че безопасността, която им осигуряваха там, горе, високо в планината, беше достатъчна утеха. Облеклото на хората също говореше за аскетичния начин на живот в малкото село.

Всички те носеха дрехи от сходна груба тъкан, сливаща се с цвета на камъка.

Естер сграбчи ръкава на вървящата пред нея жена и й прошепна:

— Доведи Сами.

Жената се обърна през рамо и се намръщи:

— Сами ли?

Естер кимна решително.

— Тези двамата трябва да бъдат излекувани.

— Ама Сами ли? — повтори жената.

— Да, и побързай. Няма време за губене.

— Но…

— Върви — нареди Естер, като я побутна с ръка. — Бързай. Аз ще ги заведа вкъщи.

След като жената се завтече да доведе помощ, както беше пожелала Естер, цялата тълпа се вмъкна в един по-тесен коридор. Най-накрая стигнаха до вход, прикрит със завеса от овча кожа, където Естер влезе заедно с няколко от придружителите им. Вътре един от тях побърза да запали множеството свещи. В контраст с простата дървена маса, трите стола и скрина до едната стена, подът беше украсен е груби, ала пъстроцветни килими. Единствените други места за сядане бяха възглавници по пода, облечени в калъфки от същата скромна материя като тази, от която бяха ушити дрехите им.

Естер насочи мъжете, носещи Калан, към единия край на стаята, където те внимателно я положиха върху агнешка кожа и наредени в редица обикновени, износени възглавници. Мъжете помогнаха на Ричард да седне на пода и да се облегне на няколко възглавници.

— Трябва незабавно да се погрижим за раните ви — рече му Естер. После се обърна към някои от жените, които ги бяха последвали. — Донесете топла вода и парцали. Ще трябва да приготвим лапи. Трябват ми и превръзки, а също и игла и конец.

След като жените излязоха от помещението, за да изпълнят заръките й, Естер коленичи до Ричард. С нежни движения тя внимателно повдигна ръката му и разхлаби турникета, за да погледне под пропитата с кръв превръзка.

— Не ми харесва цветът на ръката ви. Раните от ухапване трябва да се промият — каза тя и вдигна поглед към очите му. — Освен това се нуждаете от по-даровит помощник.

Ричард разбра, че тя има предвид, че трябва да бъде лекуван от човек с дарба. Той кимна, след което се наведе настрани и внимателно отмести няколко кичура от лицето на Калан, за да може да положи вътрешността на китката си върху челото й. Имаше треска.

— Аз мога да почакам. Искам първо да се погрижите за Майката Изповедник.

Когато отново погледна към Естер, лицето й се беше вкаменило от мрачно предчувствие. Очевидно тя смяташе, че именно той се нуждае незабавно от помощ.

Ричард заговори по-меко:

— Благодарен съм за всичко, което ти и народът ти сторихте за нас, но моля ви, бих желал първо да помогнете на съпругата ми. Права си, че раните от ухапване трябва да се промият, но тя е в безсъзнание и очевидно се намира в по-голяма беда от мен. Вероятно моите рани могат да се зашият и да се превържат, докато вашият човек с дарбата се погрижи най-напред за Майката Изповедник. Умолявам ви, тревожа се за състоянието й. Искам да бъда сигурен, че тя ще се оправи.

Естер се взря за кратко в очите му, след което леко се усмихна.

— Разбирам.

После се обърна и махна с ръка.

— Питър, моля те, отиди да се увериш, че Сами идва насам.


Шеста глава

РИЧАРД СЕ ИЗВЪРНА ОТ КАЛАН, щом чу, че по коридорите приближават стъпки. Първата жена, която се приведе да мине под овнешката кожа, затулваща входа, носеше кофа с вода. Други подире й носеха още кофи, превръзки и други принадлежности.

Той се изненада да види след тях да влизат няколко по-възрастни жени, които съпровождаха дребничко момиче с едва напъпила женственост. Буйна дълга черна коса обрамчваше малкото й лице. Тъмните й очи бяха ококорени от почуда и тя стоеше скована, прикрита от струпаните край нея жени. Гладката кожа на продълговатото й лице, засенчено от тъмното изобилие от къдрици, изглеждаше бледа на светлината на свещите.

Естер се изправи и посочи с ръка Ричард.

— Сами, това е Господарят Рал. А жената, която лежи там, е неговата съпруга, Майката Изповедник. И двамата са били ранени тежко и се нуждаят от помощта ти.

Тъмните очи на момичето за момент се насочиха към Калан, преди отново да се върнат към Естер. Подканена от нея, девойката колебливо пристъпи напред. Надигна краищата на дългата си пола и направи непохватен реверанс пред Ричард.

Не му беше трудно да разбере, че момичето не просто се срамува от него, а се ужасява. Родена на толкова малко и отдалечено място, вероятно рядко срещаше непознати, камо ли такива като тях. Въпреки болката и притеснението си за Калан той се насили да й се усмихне топло, за да я успокои.

— Сами, благодаря ти, че дойде.

Тя кимна и обви тънките си ръце около тялото си. После, без да го удостои с отговор, се приюти обратно при възрастните жени.

— Сами, би ли ни извинила за минутка, ако обичаш?

Той вдигна поглед към Естер.

— Може ли да говоря с теб насаме?

Естер явно се беше досетила защо иска да се обърне към нея насаме. Насили се да му се усмихне набързо в отговор, преди да отпрати малката групичка към изхода. Очевидно объркани, жените се забавиха, но накрая се подчиниха, щом Естер внимателно ги отпрати навън и спусна овчата кожа на входа.

— Господарю Рал, знам, че…

— Та тя е дете.

Жената изпъна гръб, плесна с ръце и си пое дълбоко въздух. След това се приближи към него и каза, като внимателно подбираше думите си:

— Да, Господарю Рал, и макар да е само на петнайсет, тя е дете с дарба. А в момента вие двамата се нуждаете тъкмо от това. Аз бих могла да се погрижа за разрезите и драскотините, да успокоя треската с билки, дори да наместя счупена кост — тук тя махна към Калан, — но не знам как да помогна на нея. Дори нямам представа какво й е. Да, Сами е млада, но не й липсват познания и умения.

Ричард си спомни времето, когато беше на възрастта на Сами.

Тогава си мислеше, че е напълно пораснал и че светът му е, общо взето, ясен. Макар да знаеше повече, отколкото повечето възрастни допускаха, с годините беше осъзнал, че въпреки всичките си знания е разбирал много по-малко, отколкото си е мислел, главно защото никога не си беше давал сметка колко много неща има още да учи. Сега, от гледната точка на възрастен, изправен пред такива деца, той беше наясно колко ограничена е всъщност представата на младежите за света, независимо от познанията им.

Този период на подранила самонадеяност приличаше на измамна зора. Истинското нещо беше на път, но макар да беше само на ръка разстояние, не беше съвсем налице. А дори и да започнеше да се приближава, винаги имаше какво още да се научи. Спомни си как Зед му казваше, че старостта означава просто, че единственото нещо, което е разбрал със сигурност, е, че никога няма да разбере всичко, още по-малко да узнае достатъчно.

Да повери живота на Калан в ръцете на човек с толкова малко опит, го притесняваше не по-малко.

— Но тя е едва дете — каза Ричард тихо, така че хората отвън да не могат да го чуят. — Това е трудна и сложна задача дори за човек с опит в подобни неща.

Естер почтително сведе глава.

— Господарю Рал, ако не желаете Сами да се опита, това, разбира се, си е ваше решение и аз ще се съобразя с него. Ще направя всичко по силите си да зашия най-тежките ви рани и ще се погрижа за останалите наранявания, доколкото мога. Мога да се опитам и да отгатна от какво се нуждае Майката Изповедник и да приготвя някакви билки и други подобни, които да й се отразят добре.

Жената надигна глава, за да го погледне в очите.

— Но мисля, че знаете не по-зле от мен, че това няма да бъде достатъчно. И двамата се нуждаете от лечение чрез дарбата. Ако не желаете Сами да се опита да се справи с тази по-трудна задача, единственото, което мога да ви предложа, е да отидете някъде другаде с надеждата да намерите човек, който ще ви се хареса повече. Пътуването ще бъде тежко. Не се знае колко далеч трябва да отидете из Печалните територии, за да намерите такъв човек. Мога да ви уверя, че няма много хора със способностите, от които се нуждаете. Поне не и такива, на които бих се доверила.

Тъкмо затова Джит успяваше да плени онези, които отчаяно търсеха помощ. От време на време наистина помагаше на някого, за да вдъхне надежда у други обезверени хора, и така да привлече още повече жертви.

Смятате ли, че имате сили да предприемете пътуване, за да намерите някой, заслужаващ доверие човек, който ще е в състояние да ви помогне? Смятате ли, че Майката Изповедник ще има сили? Склонен ли сте да рискувате живота й, като я накарате да чака, докато вие търсите друг? Ако изпаднете в отчаяние, готов ли сте да рискувате живота й при някого с прикрити мотиви и накрая да попаднете в ръцете на същество като Джит? Вече видяхте, че ние искаме да ви помогнем, даже с риск самите ние да се изложим на опасност.

— А защо го правите? — попита Ричард.

Естер сви рамене.

— Ние помагаме, защото бихме искали да получим помощ, ако изпаднем в беда. Такива са обичаите ни. Винаги е било така, поколение след поколение, от незапомнени времена. Учим децата си да помагат на нуждаещите се, защото някой ден може ние да изпаднем в нужда и тогава можем само да се надяваме, че ще получим помощта, за която сме достойни, щом ние също я раздаваме, а не чакаме на други. Вярваме, че трябва да се отнасяме към хората така, както искаме те да се отнасят с нас.

— Е, струва ми се, че и аз винаги съм се опитвал да живея така — каза Ричард.

— Господарю Рал, уверявам ви, че макар да е само на петнайсет, Сами притежава дарба и има добро сърце. Това е всичко, което можем да ви предложим. Нима сте толкова сигурен, че искате да отхвърлите нашата помощ, пък била тя и такава?

Ричард съзнаваше, че не е в състояние да излекува Калан сам. Още по-лошото беше, че му се струваше, че дори не е способен. Там, в каруцата, той се беше помъчил да извика дарбата си, за да я спаси, но тя не се беше отзовала. Ясно е, че нещо наистина не беше наред с нея. Щом не откликваше, за да предпази Калан от възможността да бъде убита, нямаше да се прояви и за да я излекува. Той нямаше представа какво може да се е случило. Знаеше само, че дарбата не действа. И двамата се нуждаеха от помощ. Знаеше също, че в сегашното си състояние няма да стигне далеч. Спомни си, че Зед и Ничи бяха започнали да ги лекуват още в движение в каруцата. Не биха го направили, ако не беше спешно.

И все пак той не се доверяваше напълно на подбудите на тези хора.

Ако откажеше помощта на момичето с дарбата, оставаше единствено възможността Естер да зашие раните им с игла и конец и да ги наложи с билки и лапи. Даваше си сметка, че жената е права, че тази помощ далеч няма да е достатъчна, особено за Калан.

Ричард беше раняван и преди. Този път обаче усещаше нещо различно, нещо повече от обикновени травми. Щеше му се да не обръща внимание на начина, по който се чувства, но знаеше, че не може да го стори, във всеки случай не задълго. Разбираше също, че на каквото и да се дължеше усещането за надвиснала вътре в него беда. Калан беше засегната много по-дълбоко.

Зед и Ничи се бяха опитали да излекуват него и Калан, но не бяха успели да довършат започнатото. А сега бяха изчезнали. Ричард знаеше, че от неговото решение зависи не само животът на съпругата му, но и този на приятелите му. Струваше му се, че няма време за губене.

С дарба или не обаче, той не беше сигурен дали ще посмее да повери живота на Калан в ръцете на това толкова младо и неопитно момиче. Когато ставаше дума за дарбата, всяка грешка можеше да се окаже фатална.

— Ти вярваш ли в способностите й?

Естер надигна краищата на сивата си пола и коленичи до него отново.

— Сами е добро момиче. Майка й беше магьосница. Може би това е причината да е по-зряла за възрастта си. Тъй като самата аз нямам дарба, не разбирам много от тези неща, но знам, че нейната майка й предаде уменията си. За това поне няма съмнение.

— А къде е майка й?

Естер сведе поглед.

— Неотдавна открихме останките на бащата на Сами, но не и тези на майка й. Смятаме, че е била заловена и отвлечена. Макар Сами да продължава да таи надежда, аз лично не смятам, че е още жива.

— Как така отвлечена?

Естер отново срещна погледа му.

— Точно както и вашите хора. Както почти се случи и с Майката Изповедник.

Печалните територии винаги са били опасно място. Ние отдавна живеем с тези заплахи и, общо взето, знаем как да се пазим. Ала сега стават ужасни неща, които не разбираме и на които не можем да противостоим. Имаме нужда от помощ.

Ричард избърса устата си с ръка. Както беше предположил, именно това имаха предвид мъжете, помогнали за спасяването му при каруцата. Даже винаги да бяха живели съгласно принципа да помагат на останалите така, както биха искали на тях да им се помогне, ако изпаднат в нужда, в този случай те търсеха помощ, каквато смятаха, че само някой като Господаря Рал може да им предостави. След страховитите неща, които беше видял, не му беше трудно да разбере защо са толкова отчаяни. Не можеше да ги вини за скритите мотиви. Погледът му се премести върху Калан. За момент се загледа колко кратки бяха вдишванията й. Смееше ли да рискува живота й с такова неопитно момиче?

Имаше ли избор?

— Така да бъде — каза накрая и въздъхна примирено.


Седма глава

ОЩЕ ЩОМ ПОЛУЧИ съгласието на Ричард да се възползва от помощта на Сами, Естер скочи на крака. Дръпна тежката завеса от вратата, приведе се ниско, за да мине отдолу, и изтича в преддверието. Ричард чу как тя учтиво помоли останалите да не безпокоят Господаря Рал и Майката Изповедник. Хората прошепнаха, че са съгласни.

Без да се бави, Естер въведе момичето обратно в стаята, като остави всички други да чакат отпред. Положила утешително ръка на рамото му, жената го насочи навътре, след което отново спусна тежката овча кожа на входа.

Някаква черна котка се промъкна под завесата и небрежно последва момичето в стаята. После се намести по-встрани, вдигна задния си крак и започна да ближе лъскавата козина на коремчето си.

Сами стоеше сковано досами прага, изглеждаше така, сякаш се страхува да се приближи. Съвършено гладката кожа, покрила все още детинските черти на лицето й, й придаваше вид на статуя, изваяна от най-фин мрамор.

Ричард протегна здравата си ръка и размърда пръсти, за да я подкани.

— Моля те, Сами, ела да седнеш тук, до мен.

Щом тя се примъкна по-наблизо, той внимателно хвана ръката й и я подръпна да коленичи на пода до него. Тя се отпусна на пети, като гледаше да не застава твърде близо. Големите й очи искряха на светлината на свещта и не се отделяха от него. Само ако знаеше, че вероятно той има много по-голяма причина да се страхува от нея.

Когато видя, че той пое момичето, Естер избута с крак кофата с вода по пода, а с ръце пренесе превръзките и другите принадлежности до Калан, клекна на земята и бързо започна да почиства най-тежките й рани.

— Много съжалявам за баща ти и за изчезването на майка ти — започна Ричард.

Очите на Сами се наляха със сълзи при споменаването на родителите й.

— Благодаря ви, Господарю Рал. — Гласът й беше също толкова тъничък и плах като самата нея. В тона й се усещаше самотата и болката на безутешна скръб.

— Може би, ако сега успееш да ни помогнеш, когато ми се удаде възможност, ще ти помогна да намерим майка ти.

Сами повдигна вежди. Изглеждаше объркана.

— Вие сте владетел на Д‘Харанската империя. — Тя избърса сълзите от очите си. — Защо ви е да си правите труда да помагате на някого от малкото село Стройза?

Ричард сви рамене.

— Не съм станал владетел, защото съм искал да властвам над хората, а защото исках да помагам и да браня нашите народи от злото. Ако някой от онези, които съм се заклел да защитавам, е ранен или в опасност, без значение кой точно, то той се превръща в моя грижа.

Тя изглеждаше озадачена.

— Ханис Арк управлява Печалните територии, включително и нашето село. Никога не съм го срещала, но не съм и чувала някой да казва, че го е грижа за нашата безопасност. Даже напротив, чувала съм, че единственото, което го интересува, са пророчествата.

— И аз така съм чувал — призна Ричард. — Не споделям интереса му към пророчествата. Вярвам, че ние сами творим бъдещето си. Отчасти тъкмо това ме доведе тук. Двамата с Майката Изповедник бяхме ранени, докато се опитвахме да предотвратим сбъдването на едно страшно пророчество, за да не донесе то беда на хората. Свободната ни воля, а не пророчеството, беше онова, което в крайна сметка реши съдбата ни.

Момичето хвърли поглед към Калан в ъгъла.

— Съжалявам, че съпругата ви е била ранена. — Големите й очи отново се обърнаха към Ричард. — Майка ми често казваше, че притежавам дарбата, но от мен зависи какво ще сторя с нея, а не от съдбата.

— Мъдър съвет. А научи ли те как да използваш дарбата си?

Малка част от напрежението изчезна от кокалестите рамене на момичето.

— Тя цял живот ме учеше на разни неща, свързани с дарбата, но главно ми даваше малки напътствия.

— Малките напътствия са добро начало. Обширните познания се градят върху малки неща. А после прилагаме скромните уроци, които получаваме, в по-големи идеи.

Сами приглади с палец една гънка от роклята си върху бедрото.

— Тя тъкмо беше започнала да ме учи на още неща, например как да използвам призванието ми за лекуване. Каза, че съм достатъчно голяма, за да науча повече. Но аз все още съм неопитна магьосница. Способностите ми са нищо в сравнение с онези, които вие сигурно притежавате, Господарю Рал.

Ричард не успя да сдържи усмивката си.

— Аз дори не разбрах, че притежавам дарба, докато не станах доста по-голям от теб сега. Никой не ме е учил, докато растях. Предполагам, че с всичко онова, на което те е научила майка ти, ти трябва да знаеш много повече за дарбата дори от мен.

Гладкото й челце се сбръчка недоверчиво.

— Наистина ли?

— Наистина. Оттогава използвам способностите си, но по по-различен начин от повечето други, които притежават дарбата. Благодарение на нея съм лекувал и съм причинявал разруха, но съм го правел посредством инстинкти и по необходимост, породена от отчаяние, като съм се оставял тя да ме води, вместо да използвам наученото.

Сами се облегна на хълбок, докато размишляваше върху думите му. Черната котка се приближи и се отърка в момичето, преди безшумно да се отправи към Калан.

— Сигурно е плашещо да притежаваш дарбата, а да не знаеш как да я използваш и да я контролираш.

Въпреки болката и тревогата си за Калан Ричард не се стърпя и се засмя от сърце.

— Нямаш си и представа колко.

Тя впери в него непроницаем поглед.

— И все пак сигурно съумявате да владеете силите си добре. В края на краищата вие сте Господарят Рал. Чувала съм да говорят, че хората на Д‘Хара са „стомана срещу стомана“, за да може вие да се превърнете в „магия срещу магията“.

Ричард не й каза, че силите му сега са изчезнали.

С периферното си зрение забеляза, че котката предпазливо се протяга, за да подуши ботуша на Калан. Малкото й черно носле се плъзна точно над крака й, след което продължи нагоре по протежението на ръката й, без да се докосва до кожата. Изведнъж отскочи назад. Изсъска и оголи острите си зъбки. Ричард си помисли, че сигурно не й допада сред тях да има непознат, който мирише на кръв.

— Всички котки, които живеят тук, ли са черни? — попита той Сами.

Тя го изгледа изпод вежди.

— Черни са, когато трябва.

Ричард се намръщи.

— Какво значи това?

— Настане ли мрак, всички стават черни — отвърна загадъчно тя.

Коленичилата до Калан Естер замахна с парцала в ръка към котката и я прогони. С присвити назад уши, животното изхвърча от стаята.

Ричард отново погледна към Сами. Не беше сигурен какво има предвид, но в момента имаше по-важни неща. Затова насочи разговора към настоящия проблем.

— И така, какво знаеш за лекуването?

Сами смръщи чело, докато обмисляше как да отговори.

— Майка тъкмо беше започнала да ме учи как да лекувам хора. Обясни ми основните неща, а после ме караше да й помагам за дреболиите. Лекувала съм само простички неща — порязвания и драскотини, разстроен стомах, главоболие, обриви. Такива работи. Тя ме напътстваше как да освобождавам силата си дълбоко вътре в човека, за да усетя какво го мъчи.

Ричард кимна.

— И аз съм го усещал, когато съм лекувал. — Погледът му се зарея в мрачни спомени. — Случвало ми се е, когато нуждата е много належаща, да трябва да се потопя толкова дълбоко в някого, че да ми се стори, че съм изгубил себе си, докато потъвам в неговата душа, за да отнема болката му и да я приема в себе си.

— Аз не съм стигала толкова дълбоко. — Сами изгледаше разтревожена. — Не знам дали някога ще съм способна да се спусна в нечия душа.

— Ако си лекувала хора преди, подозирам, че вече си го правила, макар и да не си го съзнавала — каза Ричард. — Такъв е принципът на действие. Докато лекуваш някого, ти се спускаш в самата сърцевина на личността му, или с други думи, в неговата душа. Е, поне при мен става така.

— Това звучи… плашещо.

— Не и ако искрено желаеш да помогнеш на човека.

Тя се взря в очите му за миг, сякаш в тях се криеше някаква дълбока тайна.

— Щом казвате, Господарю Рал.

Ричард погледна към положената наблизо Калан. Естер, намръщена и съсредоточена, внимателно почистваше и преглеждаше разрезите по ръцете на Калан.

— Лекувал съм я и преди — каза той, — но сега нямам достатъчно сили, а много се тревожа за нея.

Погледът на Сами се отмести от Калан и се плъзна по неговите по-сериозни рани от ухапване. Нейното собствено притеснение от задачата, която той искаше от нея да изпълни, ясно личеше в напрегнатото й изражение.

— Нямам представа колко дълбоко съм се спускала в нечия човешка същност, но знам, че никога не съм лекувала толкова страшни наранявания. Оправяла съм малки рани. Дори не съм се опитвала да лекувам такива ужасии.

— Е, ами от опит мога да ти кажа, че и без това естеството и сериозността на нараняванията са донякъде без значение. В някои случаи, разбира се, не е така, както например, когато човек е на прага на отвъдното и е започнал да преминава от света на живите в света на мъртвите. Тогава е различно.

Сами ококори очи.

— Имате предвид момента, в който човек пресича пределите на Милостта?

Ричард я изгледа сериозно.

— Твоята майка ти е говорила за Милостта?

Момичето кимна.

— Символът, който олицетворява искрата на сътворението, света на живите, света на мъртвите и начина, по който дарбата пресича границите помежду им, за да ги свърже в едно цяло. Каза ми, че тези, които притежават дарбата, трябва да познават Милостта, за да не престъпват нейните закони. Тя определя откъде извира дарбата и как действа — нейните възможности и предели, — както и порядъка на сътворението, живота и смъртта. Нашето дело, каза майка ми, е отражение на Милостта, насочвано е от нея и в края на краищата трябва да бъде обуславяно от нея.

— Това научих и аз — сподели Ричард. — Като се оставях да се нося по отредените от Милостта предели на дарбата, открих, че лечението на повечето наранявания в основата си е един и същ процес. Ако позволиш на нуждата на човека да те води, тогава чрез дарбата си можеш да усетиш какво трябва да сториш. Посредством съпричастността си ти отнемаш болката и я задържаш в себе си, за да може лечебните сили на дарбата да потекат в онзи, на когото помагаш. Аз всеки път установявам, че онова, което ме напътства всъщност, е нуждата на човека, тя ме притегля към себе си.

Като се изключи това, че по някаква причина дарбата му беше изчезнала.

Момичето се намръщи.

— Мисля, че разбирам какво имате предвид. Майка ме караше да потъвам дълбоко в хората и да почувствам какво ги гнети.

— А научи ли те как да отнемаш болката от тях и да я приемаш в себе си?

Сами се поколеба.

— Да. Но аз се страхувах. Тежко е, когато успяваш да почувстваш нечия болка. Правила съм го. Усещала съм, каквото усещат страдащите, макар и за дребни наранявания. След това се опитвам да я отнема от тях и както казахте, да оставя топлината на дарбата да потече от мен в тях и да ги излекува.

Ричард кимаше, докато я слушаше.

— Тъкмо това съм правил и аз.

— Ала вие казахте, че сте лекували хора, които са били на границата на Милостта, които са прекрачвали в света на мъртвите. Вие сте се носили по онези предели на Милостта, които отвеждат в света на мъртвите.

Думите й съвсем не прозвучаха като въпрос, а по-скоро като смъмряне, задето е правил неща, за които са я учили, че са забранени.

— Сами, ще се изненадаш какво би сторила за хората, които обичаш. — Той отново погледна към Калан. — Аз много я обичам и се страхувам за нея, но този път нямам сили за продължителното усилие, което изцелението й предполага. Ще можеш ли да го направиш за нея?

Погледът на момичето се премести към Естер, която нежно бършеше кръвта от лицето на Калан.

— Какво й има?

— Не знам със сигурност. Беше пленена от Бръшлянената дева сплетница и тя беше започнала да пие кръвта й, и…

— Джит? — Сами рязко се наведе към него с вторачен поглед. — За Джит ли говорите?

След като той кимна, го попита:

— Как изобщо сте успели да избягате от Бръшлянената дева?

— Убих я.

— Истина е — обади се Естер през рамо. После потопи парцала в кофата и изцеди кървава вода. — Така са били ранени и двамата — допълни, преди да се заеме отново да почиства раните на Калан.

Сами сякаш не обърна внимание на Естер. Вместо това гледаше Ричард възхитено.

— Значи наистина сте закрилник на народа. — Тя се сепна и замълча, хвърли бърз поглед към Естер, за да се увери, че е заета със задачата си, след което се приближи към Ричард и скришно му прошепна: — Вие сте избраникът.


Осма глава

РИЧАРД НЕ РАЗБРА какво има предвид тя с думите, че бил избраник. Но му беше страшно трудно да се задържи на крака, а и имаше далеч по-големи грижи в момента.

— Ще помогнеш ли на Калан в такъв случай? И двамата се нуждаем от помощ, но искам първо да помогнеш на нея. Трябва да знам, че е вън от опасност.

По нежните черти на лицето на Сами се изписа мъчително безпокойство.

— Тя е Майката Изповедник.

Ричард не беше съвсем сигурен накъде бие с това.

— Така е.

Сами потрепна леко и отвърна поглед встрани, очевидно уплашена да зададе въпроса си.

— Ами няма ли… такова… Няма ли силите й да ме наранят? Когато се спусна в същността на личността й, няма ли да бъда пометена от силите й на Изповедник?

Ричард вече клатеше глава, още преди да беше спряла да говори.

— Не, не става така.

— Откъде сте сигурен? Казахте, че не знаете много за магията.

— Защото освен мен преди са я лекували магьосник и магьосница. Никой от нас не е пострадал. Нещо повече, по-рано днес една магьосница бе започнала изцелението й, но бяхме нападнати, преди да успее да приключи. Силите на Калан няма да ти навредят. За теб не е опасно да я лекуваш. Така че ще го направиш ли?

Сами стисна силно устни. После те се изкривиха, докато претегляше наум своите съмнения. Най-сетне кимна.

— Ще се постарая, Господарю Рал. Ще сторя всичко по силите си.

— Нищо друго не искам.

Сами приклекна до Естер и се приведе над Калан. Наклони глава, за да вижда по-добре, и се вгледа в спокойното й лице.

— Красива е — каза през рамо.

Ричард кимна, като се опитваше да прояви разбиране към крехката възраст на Сами и да не показва възбудата и нетърпението си. Опасяваше се, че ако не внимава, може да я изплаши и тя да не успее да се съсредоточи достатъчно върху текущата си задача. Стомахът му беше свит на топка и животът на Калан висеше на косъм, така че не му беше лесно да си придаде безгрижен вид пред момичето.

— Душата й също е красива. В момента се нуждае от помощ. От нас зависи да й я предоставим. Може би е най-добре да започнеш от дребните неща. Да се съсредоточиш върху излекуването на някой от разрезите по ръцете й. Така ще правиш онова, което вече умееш. След като се почувстваш по-уверена с усещането да я лекуваш, можеш да продължиш нататък и да се заемеш с по-сериозния й проблем.

Сами кимна, предложението й беше допаднало.

— Звучи като съвет, който би дала майка ми.

Тя внимателно хвана по-възрастната жена за лакътя и я отблъсна по-назад. Естер се отмести от пътя й, като междувременно издърпа и кофата с кървава вода.

— Не бързай и премисляй действията си, дете — посъветва я Естер. — Майка ти те е обучила добре. Знам, че можеш да се справиш.

— Ще сторя всичко по силите си — каза Сами и положи ръка на корема на Калан, за да усети бавното й дишане. — Надявам се да е достатъчно — прошепна сама на себе си.

Естер застана встрани и ги загледа разтревожено.

— Сами, майка ти щеше много да се гордее с теб. Щеше да каже, че можеш да го направиш и че всичко сега е в твоите ръце.

Сами, вече започнала да се съсредоточава над задачата си, отговори с отнесено кимване. Докосваше за миг различни рани по ръцете на Калан и ги преценяваше с дарбата си. Пръстите й опипаха мястото на стомаха, което вече беше почти напълно излекувано от Зед. Ръката й се задържа там, сякаш правеше оценка на свършената работа или може би се надяваше да се поучи от нея.

Най-сетне момичето се премести от другата страна и застана на колене над главата на Калан. Наведе се напред и отмахна няколко кичура коса от лицето й, след което притисна длани в слепоочията й. Разперените й върху бузите на Калан пръсти изглеждаха толкова малки и нежни, че Ричард се уплаши, че не притежава необходимата сила за подобна трудна задача, какво остава за опита, за да я изпълни.

Напомни си, че сам беше лекувал хора без какъвто и да е опит или обучение. Допусна, че в това отношение Сами е много по-подготвена, отколкото бе той. И все пак ставаше дума за Калан и той не успяваше да заглуши безпокойството си, нито да укроти бясно препускащото си сърце.

Очите на момичето се завъртяха в орбитите и клепачите й се затвориха. Притиснала главата на Калан между дланите си, Сами изпъна ръце и килна глава назад в опит да извика необходимата й сила.

Преди време Ричард беше установил, че притежава уникалната способност да вижда как дарбата излъчва енергия около магьосниците. Видя аурата и около Сами в мига, в който тя се отвори за силата на дарбата си. Наподобяваше трепкащи, цветни изкривявания на въздуха около нея, нещо подобно на горещите вълни над лагерен огън.

Ричард беше виждал и преди аурите на хора, притежаващи дарбата. Изпита облекчение при вида на тези признаци на сила, които трептяха във въздуха около момичето. Макар аурата на Сами да не се доближаваше по мощ до много от онези, които беше виждал, особено в сравнение с тази на магьосница като Ничи, без съмнение в пространството около нея проблясваше тъкмо дарбата.

Надяваше се силата й да е достатъчна.

Той се заслуша в тихото съскане на свещите, докато Сами отново се надвеси напред и сведе глава в съсредоточеността си. Той знаеше какво изпитва тя, какво е чувството да се разтвориш в човека, на когото се опитваш да помогнеш, да се потопиш в съществото му, да пребиваваш в интимна близост с най-съкровеното му. Наблюдаваше бавното потрепване на пламъка на свещите и стичането на разтопения восък. През цялото време се чудеше какво ли изпитва Сами, какво ли усеща вътре в Калан.

Внезапно няколко от свещите в стаята угаснаха едновременно. Погледът на Ричард се стрелна из малкото помещение в търсене на сенки.

Сами изпищя и скочи на крака.

Ричард също се изправи от изненада. Естер се отдръпна.

Преди да успее да я попита какво се е случило, Сами закрещя пронизително с вик, очевидно породен от неистова паника. Ръцете й се мятаха на всички посоки и тя заотстъпва невиждащо назад, докато главата й не се удари в каменната стена. Обхваната от ужас, тя продължи да пищи, неспособна да отиде по-назад, и започна да замахва срещу въздуха, изплашена до смърт. Главата й се мяташе от едната страна на другата, сякаш не искаше да поглежда онова, което виждаше.

Пронизителните писъци бяха мъчителни. Естер уплашено отстъпи колкото можеше по-назад. В мига, в който Сами понечи да избяга в преддверието, Ричард я хвана и здраво обгърна тънкото й телце, за да не се изплъзне. Дългите й ръце се мятаха като обезумели, сякаш се опитваше да избяга от нещо, което само тя можеше да види. През цялото време не спря да крещи с нечовешки ужас и да се мята в ръцете на Ричард в опит да се измъкне.

Той обхвана плътно телцето на гърчещото се момиче, докато най-накрая успя да прибере вършеещите й ръце и да ги притисне от двете страни на тялото й.

— Сами, какво има? Какво се случа!

По бузите й се стичаха сълзи.

— Видях в нея…

— Всичко е наред. Вече си в безопасност. Какво видя?

Когато се извъртя в ръцете му и го бутна с истерични писъци, за да се опита отново да избяга, той я стисна силно за раменете и я застави да остане на място. Въпреки раните му момичето не можеше да се мери с неговите мускули.

— Сами, кажи ми какво видя!

— Видях… — Беше единственото, което успя да промълви помежду хлипанията.

Ричард я разтърси.

— Сами, престани. В безопасност си. Няма какво да те нарани. — Той отново я разтърси. — Престани веднага. На карта е заложен животът на много хора… Може би дори този на майка ти. Трябва да се овладееш и да ми кажеш какво става. Няма как да ти помогна, ако не знам какво има. А сега ми кажи какво видя в Калан?

Сами се тресеше от глава до пети, а по лицето й се стичаха сълзи.

— Видях какво се крие в нея — изхленчи.

— Какво искаш да кажеш? Какво си видяла?

Лицето й се изкриви от ужас.

— Видях смъртта.


Девета глава

САМИ ОТНОВО ПОНЕЧИ да избяга. А Ричард пак й попречи.

— Какво искаш да кажеш с това, че си видяла смъртта? Трябва да се овладееш и да ми обясниш. Какво имаш предвид?

С разтуптяно от страх сърце Сами избърса стичащите се по страните й сълзи. Вдиша насечено няколко пъти и посочи към Калан, сякаш беше ясно като бял ден и той също беше длъжен да го види.

— В нея има смърт.

Щом момичето отново се опита да се извърти и да се измъкне, Ричард стегна хватката около раменете й.

— Успокой се. Поеми дълбоко дъх. Калан е в безсъзнание. Не може да те нарани. Аз съм тук с теб. Трябва да ми обясниш за какво говориш, за да можем да разберем какво всъщност си видяла. Калан е жива. Не мъртва.

Сълзите отново бликнаха от очите й и личицето й се набръчка.

— Но аз видях…

— Ти си магьосница — заяви той. — Дръж се като такава. Майка ти е изчезнала. Може би тя също се нуждае от помощ. Това е важно. Тя би искала да заемеш мястото й и да сториш необходимото. Можеш да го направиш, убеден съм в това.

Сами подсмъркна и се постара да възпре сълзите си. Най-накрая кимна.

Естер я помилва по гърба.

— Няма страшно, Сами. А сега направи онова, което ти казва Господарят Рал.

Долната устна на момичето трепереше. Тя погледна първо нея, после пак него.

— Това ли е видял баща ми, когато е умирал? Това ли се случва? И той ли е трябвало да се изправи срещу това? Майка ми видяла ли го е? Срещу това ли се изправяме всички, когато умираме?

Ричард стисна раменете й съчувствено и каза нежно:

— Съжалявам, Сами, но нямам отговор на това. Не знам какво виждаме, като умираме. Нито какво си видяла в Калан. А сега си поеми дълбоко въздух.

Тя го направи — два пъти.

— По-добре ли си?

Тя кимна и отметна гъстата черна коса от лицето си.

— Хубаво — каза Ричард. — А сега ми обясни какво се случи.

Сами още веднъж вдиша дълбоко, за да се успокои, след което махна към Калан:

— Бях свързана с нея, чувствах болката й — такова… болката от по-незначителните наранявания, както вие ме посъветвахте. Е, ами, опитвах се да натрупам повече от тази болка, да я събера и да я поема в себе си.

— Разбирам — каза Ричард и предпазливо освободи раменете й от хватката. — А после какво стана?

Сами отпусна едната ръка на хълбока си, а треперещите пръсти на другата притисна към челото си, мъчейки се да си припомни какво се беше случило.

— Ами, не знам точно. Не знам как да го обясня.

— Постарай се, дете — подкани я Естер.

Сами й хвърли поглед, а после се вгледа в очите на Ричард.

— Нали знаете как усещането в началото на изцелението прилича на чувството да попаднеш в течение, което те завлича и те тегли все по-дълбоко, докато търсиш болестта на човека?

— Да, знам за какво говориш — отвърна Ричард. — Все едно загубваш усет за това кой си, докато се концентрираш все повече и повече върху човека и неговата болка. Сякаш се разтваряш в другия и изгубваш себе си, докато се плъзваш надолу в неговата същност. Струва ти се, че черпи сили от теб и така те притегля все по-навътре.

Сами кимаше, докато той обясняваше.

— Точно това почувствах. Само че когато съм лекувала други хора, не съм била завличана така. Не съм усещала нещо толкова силно преди.

— Най-вероятно защото не са били толкова лошо ранени. Нуждата е онова, което те притегля към себе си. Колкото по-сериозна е болестта, толкова по-належаща е нуждата и следователно толкова по-мощно те придърпва. Няма защо да се страхуваш от това чувство. Доколкото знам, не е нещо необичайно.

— Не се уплаших от него — каза Сами и разтревожено прокрадна поглед към Калан. Долната й устна отново затрепери. Изглеждаше вцепенена и неспособна да отмести очи от безжизнено отпуснатата върху агнешката кожа жена.

Ричард пъхна пръст под брадичката й и обърна лицето й към себе си.

— Продължавай. Разкажи ми какво видя.

Сами преплете пръсти. Споменът от преживяното я накара да смръщи чело.

— Когато започнах да се спускам в нея, нещо ме затегли все по-бързо. Завлече ме по-дълбоко, отколкото очаквах. Разбрах, че не аз се опитвам да потъна в нея, ами просто то не спира да ме дърпа надолу. Все едно ми се е подхлъзнал кракът, докато слизам по някой стръмен склон.

— Обясних ти, това е съвсем нормално.

— И аз така си помислих в началото. Но скоро осъзнах, че не се спускам в нейната нужда, както съм го правила с другите хора, които съм лекувала. Не беше обикновено притегляне. Дърпаха ме към нещо.

— Към нещо ли? Към какво? — попита Ричард.

— Към нещо мрачно. Нещо мрачно и злокобно. Щом се приближих, дочух гласове.

Това беше неочаквано за Ричард.

— Гласове ли? Какви гласове?

— В първия момент не разбрах какъв е този звук. В началото ми заприлича на далечно жужене. Докато потъвах все по-бързо и по-бързо към тъмнината в нея, дадох си сметка, че онова, което чувам, са писъци.

Ричард се смръщи.

— Писъци ли? Не разбирам. Какво искаш да кажеш с това, че си чувала писъци? Как е възможно да чуеш писъци?

Сами се ококори от ужас, сякаш го преживяваше наново.

— Приличаше на хиляди писъци, преливащи в един. — Тя поклати глава, недоволна от собственото си описание или водена от желание да избяга от спомена. Вдигна поглед към него. — Не, не хиляди, милион. Като един милион милиона. Безброй писъци извираха от някакво мрачно място. Това бяха най-ужасяващите, отвратителни и мъчителни крясъци, които можете да си представите. Такива, от които ви се струва, че плътта по костите ви ще изсъхне.

Ричард не се стърпя и погледна към Калан.

— Видя ли нещо? — попита. — Видя ли откъде идват тези писъци?

Сами закърши ръце и зачупи пръсти, докато се мъчеше да намери подходящите думи.

— Аз… нещо ме дърпаше към тъмнината. Но после видях, че представлява непрогледна чернота.

— Какво искаш да кажеш?

— Приличаше по-скоро на гърчеща се маса от силуети. Оттам идваха писъците. Виеща, кипяща, премятаща се грамада от духове, които едновременно се гърчеха, бореха, въртяха и пищяха.

Ричард беше слисан, не можеше да си представи какво се случва.

Сами като че ли се разстрои, задето не успява да намери точните думи, за да опише видяното.

— Съжалявам, че не мога да го обясня много добре, но когато го видях и го почувствах, разбрах, че това пред очите ми е смъртта. Самата смърт. Просто го знаех, това е всичко.

Ричард се насили да си поеме дъх.

— Това определено звучи плашещо, но макар да нямам обяснение, не означава, че си видяла смъртта.

Сами наклони глава настрани и го погледна навъсено.

— Само че беше точно това, Господарю Рал. Знам, че беше.

Ричард нямаше търпение да накара младата магьосница да се върне към задачата си да излекува Калан, но си напомни, че трябва да прояви разбиране не само към възрастта й и липсата на опит, но и към страховете й. Всичко това беше новост за нея, а майка й не беше тук, за да й помага. Предполагаше, че просто е разтълкувала погрешно болката, произтекла от тежките наранявания на Калан.

— Сами, най-вероятно си се сблъскала с ужасното страдание и дълбоката болка, стаени в Калан. И аз съм лекувал лошо ранени хора преди, така че знам колко плашещо може да бъде. Да те погълне тяхната мъка, е мрачно и страховито изживяване. Времето сякаш спира. Светът на живите може да ти се стори далечен. Макар да си изгубен на това странно място с тяхната болка, ти знаеш, че онова, което ги мъчи, може да ги убие и само ти можеш да го осуетиш. Знаеш, че ако не им помогнеш, ги чака смърт.

— Не — настоя Сами и поклати глава. — Щом погледнах през онзи трепкащ зелен воал, знаех, че виждам отвъд булото в света на мъртвите.

Ричард замръзна на място. Стаята сякаш стана твърде тиха, твърде малка, твърде душна.

— Какво каза?

Тя навлажни устни с език.

— Щом погледнах през онзи воал, знаех, че виждам отвъд булото в…

— Каза, че бил зелен.

Веждите на Сами се сключиха от усилието да потисне наново напиращите сълзи.

— Точно така.

— Защо каза, че е зелен?

Объркана, тя се намръщи и го погледна.

— Защото беше такъв. Приличаше на трептяща зелена завеса от мъгла. Къдреше се на вълнички, на места по-светла, на места по-тъмна, нещо като тънък димен, прозрачен, зелен воал, движен от полъха на вятъра. Малко е трудно да се опише. Отвъд този ужасен зелен воал видях нещо, което ми заприлича на гърчеща се маса от духове. Всички те надаваха писъци, сякаш изпитваха непоносима болка. Това беше звукът, който бях чула. Някои от силуетите се разпадаха посред вика си, ала други непрекъснато изникваха от мрака долу и заемаха местата на онези, които бяха раздробени, и на свой ред прибавяха мъртвешките си писъци към морето от души, като ги сливаха в един безкраен, безутешен вопъл. Други ме видяха и се опитаха да ме сграбчат, но не можеха да преодолеят зеления воал. Трети пък ме привикваха с жест. Смъртта ме зовеше, мъчеше се да ме притегли при себе си.

Ричард се обърна и се взря в Калан. Неведнъж се беше сблъсквал с Отвъдния свят. Воалът, който отделяше света на мъртвите, винаги имаше зловещ зелен цвят.

Той бавно падна на колене до безжизненото тяло на жената, която обичаше повече от самия живот.

— Добри духове, какво става?

Обработка The LasT Survivors: Daenerys; sqnka


Десета глава

— КАКВО ИМА? — Естер местеше поглед от Сами към Калан и обратно. — Господарю Рал, какво има? Знаете ли какво означава това? Знаете ли какво й има?

Вместо да й отговори, Ричард положи ръка на рамото на Калан, за да усети топлината й, дъха й, живота в нея. Макар да се чувстваше много зле, той пренебрегна собствената си болка. Любимата му се намираше в смъртна опасност и се нуждаеше от помощ. Помощта на дарбата.

Трябваше й по-голямо съдействие от онова, която Сами можеше да й предложи.

Той изключи съзнанието си за всичко, което го заобикаляше, и се оттегли в центъра на покой вътре в себе си. Хората отвън, онези в галериите и стаите в пещерните домове, вече му се струваха далечни. Глухият кънтеж на гласовете им малко по малко замря. Думите на Естер и Сами се превърнаха в далечен шепот, щом се съсредоточи върху онова, което трябваше да стори за Калан.

Усамотен в своята вътрешна тишина, той се опита да се спусне в душата на Калан, за да я излекува или поне да се постарае да разбере какво й има. Искаше да се увери със собствените си очи. Искаше сам да се справи с проблема. Искаше да изличи скрития в нея ужас. А най-вече искаше да я избави от болката. Болезнено копнееше да види как тя отваря очи и му се усмихва.

Макар да я беше изцелил предишния път, когато беше тежко ранена, сега той отчаяно се опитваше да извика лечителските си способности, но сякаш не можеше да открие начин да го стори. Не точно че се затрудняваше да си спомни как се прави — по-скоро се чувстваше така, сякаш никога не е знаел как става. Влудяваше го усещането да знае къде иска да отиде, да е наясно, че е бил там и преди, но да не успява да намери пътя, който води натам.

Каквото и да беше правил в миналото, за да лекува хора, изглежда, вече просто не го умееше. Още малко и сам щеше да си повярва, че никога не е помагал на някого. Нямаше представа коя точно съставка му липсва, нито как може да я намери.

На мястото на душевното му съпричастие към Калан, което трябваше да излезе на повърхността и да го пренесе в нейното страдание, той не усети нищо.

Колкото и отчаяно да искаше да й помогне, Ричард осъзна, че не това е единственият му проблем.

Нямаше дори капка съмнение, че трябва да почувства поне нещичко, ала не беше така. Спомняше си много добре, че същото се беше случило и преди — в каруцата, когато беше потънал в себе си да призове дарбата, за да му помогне да защити Калан от онези мъже. И тогава не стана нищо. Ако изобщо съществуваше случай, в който да се налага дарбата му да проработи, то това бе да защити нея, да излекува Калан.

Неспособността да се погрижи за нея не се дължеше просто на факта, че той също е тежко ранен и се чувства много слаб. Вече беше наясно, че има още нещо. Но какъвто и да беше проблемът, той не знаеше как да му противодейства.

Зачуди се дали не е изгубил дарбата си и го обзе пристъп на страх и тревога.

Вместо целебните й сили, които се предполагаше, че трябва да почувства, той си даде сметка, че дочува съвсем слаби звуци. Щом се съсредоточи да долови какво точно е това, кръвта му изстина, тъй като осъзна, че шумът наподобява отдалечени писъци.

Не беше сигурен дали тези писъци идват от нещо, което беше усетил в Калан… или в самия себе си. Запита се дали не е възможно да си ги е въобразил. Нямаше как разказът на Сами за онова, което беше преживяла, да не го преследва.

Опита се да обуздае надигащото се в него чувство на паника. Беше казал на Сами да се успокои, защото паниката нямаше да помогне. Знаеше, че трябва да последва собствения си съвет. Трябваше да помисли, за да може да действа трезво.

Каквато и да беше причината, онова, което се мъчеше да направи, за да помогне на Калан, не помагаше. Отвори очи, надигна се и с една крачка се върна обратно при момичето.

— И вие ли го почувствахте у нея? — попита Сами.

Ричард поклати глава.

— Какво друго усети?

Сами изглеждаше объркана от въпроса и сякаш се уплаши от него, както беше надвиснал над нея.

— Нищо. Беше ме страх. Отделих се от нея.

Ричард се извърна и се загледа в Калан, като дърпаше долната си устна, докато премисляше всичко.

Каквото и да й имаше на Калан, трябва да се беше случило в бърлогата на Бръшлянената дева сплетница.

Каквото и да му имаше на него, също беше започнало там. Зед, Ничи и Кара бяха намерили и двама им в безсъзнание.

Ричард помнеше как уби Бръшлянената дева. Бяха го предупредили, че мечът и дарбата му нямат власт над нея. Машината за заклинания обаче беше направила пророчество: единственият ти шанс е да пуснеш истината на воля.

Това подсказване го бе навело на мисълта, че начинът да спре това противно същество е да среже кожените ремъци, с които беше зашита устата й. Това на свой ред беше накарало Девата сплетница да нададе от дълбините на душата си вопъл, сподавян почти през целия й живот. Той беше освободил покварата и смъртта, които се таяха и гниеха в нея.

Преди това обаче, понеже знаеше какво се кани да стори, Ричард беше увил малки парчета плат на тампони и ги беше натъпкал в ушите на Калан и в своите, за да ги предпази да не чуят застрашителния вик, роден в света на мъртвите — да ги предпази да не чуят зова на самата смърт.

Поне си мислеше, че ги е предпазил от вопъла.

Обърна се към Сами.

— Искам да приложиш дарбата си върху мен така, както го направи, когато се опита да излекуваш Калан. Трябва да разбера дали ще усетиш у мен същото, което почувства у нея.

Сами се присви назад и поклати глава.

— Чуй ме! — Крясъкът му я накара да застине насред крачката. — Животът на много хора виси на косъм. Не те моля да прекрачиш този зелен воал и да преминеш отвъд онова, което си възприела за смърт, но искам да разбера дали у мен се крие същото нещо, което си почувствала у Калан.

Щом тя отново понечи да заотстъпва, той сграбчи тънката й китка.

— Сами, чуй ме. Ти успя да се отделиш от Калан, нали така?

Очите на момичето плахо се извърнаха към Калан.

— Да.

— Значи то няма силата да те притегли. Каквото и да си усетила у нея, то не би могло да го стори. Властта е в твоите ръце. Макар да се спусна дълбоко в нея, ти сама се отдръпна, нали така?

Тя не отговори.

— Нали така? — повтори той.

Съзнаваше, че я плаши, но нямаше друг начин.

— Предполагам, че сте прав — промълви накрая.

— Тогава властта е в твои ръце, а не в онова, което си видяла у нея. Злото може да се опита да те притегли към себе си, но ти притежаваш свободна воля и си способна да устоиш на тъмния повик. Ти избираш дали да позволиш на злото да те завлече.

Щом освободи китката й, Сами отпусна ръката си надолу.

— Предполагам, че имате право.

— Сигурен съм — каза Ричард. — Знам, че съм прав, защото ти се завърна по своя воля. Знам го също и защото други хора лекуваха мен и Калан, когато ни нападнаха. Тези двама души притежават невероятно богат опит и знаят много повече за изцелението, отколкото ние с теб някога ще научим. Те вероятно са почувствали онова, което се таи в нея, и надали биха се опитали да я лекуват, ако ставаше дума за смъртоносен капан.

— Но откъде можете да сте сигурен, че са я лекували?

— Изцерили са раната на корема й.

Сами се замисли за миг.

— Прав сте — призна накрая. — Аз долових това изцеление. Усетих, че е извършено наскоро, че не толкова отдавна някой преди мен е бил вътре в нея, за да я лекува.

— И този някой се е върнал оттам. Ти също успя да се оттеглиш. Това означава, че упражняваш контрол. Не си безпомощна пред повика на смъртта.

Сами изглеждаше значително по-спокойна, макар тревогата й да не беше преминала.

— Звучи логично.

Ричард пристъпи към нея.

— Искам да ме провериш. Трябва да разбера дали същата болест се спотайва и в мен.

За миг тя се вгледа преценяващо в очите му с поглед, много по-зрял от годините й.

— Подозирате, че у вас се крие същото нещо като у нея, и смятате, че може би то пречи на дарбата ви да проработи — каза.

Това не беше въпрос.

Ричард повдигна учудено вежда, след което седна на пода и кръстоса крака.

— Хайде. Направи го сега. Трябва да разбера.

Сами въздъхна обезсърчено, но накрая се предаде и седна пред него. Проследи погледа на Ричард, втренчен в котката, която тъкмо беше влязла и се шляеше из стаята, надничайки в тъмните кътчета зад подредените край отсрещната стена възглавници, както обичат да правят котките.

— Мисля, че тя също е усетила онова, което видях у Майката Изповедник — каза Сами.

— Котката ли?

Тя кимна и кръстоса крака също като него.

— Майка ми казва, че котките са чувствителни към духовете, към неща от света на мъртвите.

Ричард се вгледа безмълвно в момичето за миг, след което протегна ръце напред.

— Хвани ръцете ми. Опитай се да излекуваш някоя от раните ми. Направи същото, което стори с Калан.

Сами отстъпи с въздишка и най-сетне го хвана за ръце. На Ричард му беше трудно да задържи лявата си ръка вдигната, затова подпря лакти на коленете си. Раната от ухапване пак беше започнала да кърви.

Ръцете й, стиснали неговите, изглеждаха съвсем мънички. Хрумна му, че тъкмо в този момент, въпреки крехката й възраст и неопитността, тя притежаваше по-голяма сила от него. Тази мисъл не беше успокояваща.

Момичето затвори очи и успокои дишането си. Ричард стори същото с надеждата да й помогне да си свърши работата. Естер стоеше встрани и чупеше пръсти, докато ги наблюдаваше.

Ричард се опита да не мисли за онова, което върши Сами, за онова, което може да открие. Вместо това се замисли за Зед, Ничи, Кара и съпруга на Кара, Бен, генералът, който предвождаше войската, дошла да открие него и Калан. Той трябваше да разбере какво се е случило с тях. Те никога не биха оставили по своя воля него и Калан, за да ги обрекат на смърт.

Спомни си костите и останките от униформите. Спомни си какво бяха казали двамата мъже — че хората с Ричард и Калан са били нападнати от народ, наречен шун-тук. Спомни си, че беше видял множеството трупове на нападателите им. Спомни си примитивния вид на един от мъртвите, чиито опръскани с кръв зъби бяха изпилени и заострени, за да се впиват по-лесно в плътта.

След като Бръшлянената дева вече беше мъртва, той си мислеше, че битката е приключила. Оказваше се, че тя тепърва започва. Случваше се още нещо. Нещо по-голямо, което не разбираше.

Трябваше да намери отговорите и знаеше, че времето не работи в ничия полза. Ако хората, на които държеше толкова много, бяха в ръцете на тези шун-тук, значи с всеки изминал ден оцеляването им ставаше все по-малко вероятно. Колкото по-дълго стоеше Калан без помощта на дарбата, толкова повече, опасяваше се той, щеше да се влошава състоянието й. Самият той също не пращеше от здраве.

А и хората тук, жителите на Стройза, се намираха в опасност, вероятно много по-голяма, отколкото осъзнаваха. Бяха свикнали със суровите условия и опасностите на Печалните територии, но тези диваци, които ядяха човешка плът, изглежда, бяха новост и за тях.

Изведнъж Сами ахна и рязко отдръпна ръцете си така, сякаш неговите бяха избухнали в пламъци.

Ричард се наведе напред.

— Какво видя?

Очите на Сами бяха ококорени от ужас и налети със сълзи. Дишането й беше насечено и учестено.

— Почувствах болката ви — прошепна тя. — Добри духове, как издържате?

— Нямам избор. Животът на онези, които обичам, и на хората, които съм се заклел да защитавам, виси на косъм. В този момент това е най-важното за мен. А сега ми кажи какво друго почувства?

Сами избърса сълзите от очите си.

— Почувствах същото, Господарю Рал. У вас има същото, което се таи и у Майката Изповедник — смърт, забулена от зелена завеса. И у двама ви се крие смъртта.

Не можеше да се каже, че Ричард се изненада. В действителност тъкмо това очакваше. И двамата с Калан бяха изложени на влиянието на писъка на Бръшлянената дева; вопъл, изригнал от самия Отвъден свят.

Той вдигна поглед към мъртвешки бледото лице на Естер.

— Доведи ми Хенрик.

— Искате момчето да дойде? — Тя изглеждаше объркана. — Сега ли? Господарю Рал, трябва да се погрижим за раните ви. Ръката ви отново кърви и трябва…

— Сега — нареди Ричард.


Единадесета глава

РИЧАРД ЧУ КАК НЯКОЙ тътри крака отвън в преддверието и извърна поглед от отпуснатото безжизнено тяло на Калан. Естер отмести овчата кожа встрани, за да може Хенрик да се провре под нея. Когато видя Ричард, момчето се усмихна, но зад усмивката ясно прозираше безпокойството му.

Ричард му се усмихна в отговор, като се постара все пак да даде израз на собственото си чувство на тревога.

— Благодаря ти, че дойде, Хенрик. Ела да седнеш до мен.

Хенрик предпазливо седна на пода, близо до Ричард и Сами.

Погледът му, в който се отразяваха звезди от пламъчетата на свещите, се задържа дълго върху Калан. Ако тя не беше дошла в бърлогата на Джит да го освободи, той щеше да е мъртъв.

— Господарю Рал, Майката Изповедник ще се оправи ли?

Ричард поклати глава.

— Все още не знам. Не сме съвсем наясно какво точно й има. Надявам се, че ти ще успееш да запълниш някои празнини и да ми кажеш нещо, което да ни помогне да разберем как да я излекуваме.

— Не знам много за болести и тям подобни, но не мисля, че сте способни да я излекувате.

Думите му свариха Ричард неподготвен.

— Защо казваш това?

— Заради онова, което дочух да обсъждат Зед и Ничи. Казаха, че могат да се надяват единствено да съумеят да помогнат и на двама ви временно, докато успеят да ви върнат обратно в Народния дворец.

Озадачена, Сами побърза да се приближи леко.

— В Народния дворец ли? Наистина ли? Дворец? А чу ли защо?

Хенрик кимна.

Щом видя, че са заети с разговор, Естер се възползва от възможността да придърпа към себе си кофата с вода и превръзките, за да може да се залови за своята си работа и да се погрижи за раните на Калан.

Ричард вдигна ръка, преди Хенрик да успее да отговори на Сами, и го накара да замълчи.

— Искам да започнеш от самото начало. Разкажи ми всичко, което се случи. Важно е да узнаем всички подробности. Не пропускай нищичко. Понякога дори дребните детайли носят смисъл, който на теб може да ти се струва маловажен, но аз ще го разбера.

Нямаше как Ричард да не си припомни всички онези случаи, в които Зед му беше казвал същото. Той винаги искаше да знае всяка незначителна подробност. Ричард се почувства неловко, като осъзна, че повтаря думите, които беше намирал за толкова досадни всеки път, когато Зед беше настоявал на своето.

Хенрик отметна рошавия перчем от очите си.

— Ами, Майката Изповедник дойде и ме освободи, като сряза клоните на стените от бодливи лиани, с които Бръшлянената дева сплетница ме беше хванала в плен, но тогава Джит се появи и я залови тъкмо в момента, в който успях да избягам… но това вече го знаете, защото се натъкнах на вас, докато тичах да се спася от бърлогата на Джит.

Вие ми казахте, че приятелите ви са тръгнали от Народния дворец, за да ви се притекат на помощ, и ми наредихте да отида да им кажа къде се намирате двамата с Майката Изповедник. И така, аз продължих да бягам и не след дълго срещнах Зед, Ничи и Кара, придружени от цял ескадрон конници. Те бяха доста нетърпеливи да ви открият. Казах им къде сте, както и че Джит е пленила Майката Изповедник. Казах им, че вие се каните да влезете вътре да я спасите.

Тръгнах с тях, за да им посоча пътя. Когато най-сетне стигнахме леговището на Бръшлянената дева, открихме вас и Майката Изповедник вътре. Навсякъде имаше кръв. Гледката беше ужасяваща.

И двамата бяхте в безсъзнание и кървяхте силно. След като Кара и войниците ви освободиха от бодливия плет, в който ви беше хванала Девата сплетница, Зед изпепели това противно място до основи. Беше странно да видиш как такъв огън бушува насред подгизналото мочурище. Пламъците бяха огромни. Огнените им езици се издигнаха чак до облаците. От бърлогата на Джит не остана и треска.

— Радвам се да го чуя — промълви Ричард едва ли не на себе си. — А какво стана после?

Хенрик леко изкриви устни, докато се мъчеше да си спомни.

— Войниците положиха и двама ви отзад в каруцата. Кара беше толкова ядосана, че вие с Майката Изповедник сте ранени, че изглеждаше така, сякаш самата тя ще започне да бълва огън.

Ричард не успя да сдържи усмивката си.

— Представям си.

Усмивката му обаче се стопи, когато се замисли за опасността, на която тя и останалите се бяха изложили. Трябваше да ги открие, и то скоро.

— Продължавай.

— Предвождани от конниците, ние се отправихме обратно към Народния дворец — каза Хенрик. — Зед и Ничи се заеха да се погрижат за вас. Отначало Зед беше наистина разстроен, задето и двамата бяхте толкова тежко ранени.

Докато вървяха редом с каруцата, той намери малко парче плат, натъпкано в ухото ви. Ничи откри такива и в ушите на Калан. Каза: „Нищо чудно, че са още живи“.

Зед не разбра какво има предвид тя. Ничи му обясни, че се говорело, че ако се случело така, щото Бръшлянената дева сплетница да отвори устата си докрай и да нададе свободно вик, писъкът й щял да бъде гласът на самия Пазител на Отвъдния свят. Ничи каза, че звукът от подобен писък има силата да завлече самата Дева сплетница и всеки друг, който го чуе, в света на мъртвите. Каза, че отприщеният вик на Бръшлянената дева носи смърт дори на самата нея, затова, когато са още малки, преди да успеят да развият гласа, способен да призове смъртта в света на живите, майките зашиват устните им с кожени ремъци, напоени с окултна магия, която държи смъртта на разстояние.

Ничи каза, че подозира, че и двамата сте живи благодарение на натъпканите в ушите тампони, които са ви предпазили от пълната сила на този писък.

Зед поиска да разбере откъде тя знае толкова много за тези неща. Ничи му отговори, че е наясно, защото някога е била Сестра на мрака и е служила на Пазителя на Отвъдния свят. Каза, че Бръшлянените деви са низки същества, които си служат с окултно магьосничество, пряко свързано със света на мъртвите.

Каза още, че тези сили представляват изопачена форма на Милостта и като такива не могат да бъдат повлияни от нормалните способности на дарбата. Каза, че именно това прави една Бръшлянена дева толкова опасна, че дори Господарят Рал и Майката Изповедник да нямат силата да й се противопоставят.

Тогава Ничи обясни как вие с Калан сте били повлияни не просто от окултната магия на Бръшлянената дева и злините, които ви е сторила, ами, което е по-важно, и двамата сте били изложени на вика й. Каза, че чрез него и двамата сте били докоснати от самата смърт и така сте се заразили с нея.

Сами погледна Ричард така, сякаш му казваше: „Нали ви казах“.

Ричард махна с ръка на Хенрик да продължи.

— Ами, Зед не повярва изцяло на всичко, което Ничи му разказа за мощта на подобен писък, роден от Отвъдния свят, който е заразил и двамата ви със смърт.

— Да ви звучи познато? — измърмори Сами под нос.

Ричард й хвърли кос поглед, но не каза нищо.

Хенрик се беше вглъбил в историята и дори не я чу.

— И така, Ничи опря двата си пръста до главата на Калан. После каза на Зед: „Ето, ела да се увериш сам“. Той се приведе напред и положи два пръста на главата й, редом до тези на Ничи. Тя го попита дали го е усетил.

Зед отговори, че е почувствал някаква плашеща, мъртвешка тъмнина. Ничи му каза, че онова, което е усетил, е докосването на смъртта от Бръшлянената дева, което и двамата носите в себе си.

— Точно както ви казах — отбеляза Сами.

Ричард кимна.

— Беше права.

Тя се усмихна тържествуващо, след което Хенрик продължи разказа си.

— Зед наистина се беше изплашил от онова, което беше почувствал в Калан. Кара също се стресна. Тя попита дали и двамата ще умрете, след като във вас се таи смъртта. Ничи отвърна, че ако зависи от нея, това няма да се случи.

После обясни, че и двамата сте все още живи единствено защото тампоните от плат, които сте натъпкали в ушите си, са приглушили отприщения звук на повика на смъртта, но въпреки това той ви е докоснал.

— А казаха ли как можем да ги излекуваме? — попита Сами, внезапно развълнувана от възможността да намерят отговор на загадката.

— Ничи каза, че навярно може да го стори, но че трябва да бъде извършено в нещо, наречено специално защитено поле.

Ричард се почувства така, сякаш земята се беше продънила под нозете му. Вече не ставаше въпрос за обикновено изцеление от човек с дарбата. Не ставаше дума за обикновено нараняване. Беше нужно нещо повече от просто лечение, за да се справят със заплахата вътре в тях.

— Специално защитено поле ли? — Сами сбърчи носле. — Какво е това защитено поле?

Хенрик сви рамене от неудобство, тъй като не разполагаше с отговора на този въпрос.

— Това е място, което предпазва от всякакви външни заклинания, докато предизвикваш или работиш с опасни проявления на магията — обясни Ричард. — Най-важното обаче е, че то обуздава и онези неща, които пускаш на свобода — било то преднамерено, или по погрешка. Неща, които не би искал да се измъкнат навън.

Като че ли описанието стъписа Сами.

— А къде можем да намерим такова специално поле? Можем ли да го създадем?

— Те са били създадени в древността — каза Ричард. — Доколкото знам, от могъщи магьосници. Известни са ми само няколко такива и те са на хиляди години.

— Има едно такова в Народния дворец — обади се Хенрик.

— Точно така — кимна Ричард. — Градината на живота представлява защитено поле.

Хенрик присви очи от усилието да си припомни всичко правилно.

— Ничи каза на Зед, че й трябва защитено поле, за да предпази вас и Майката Изповедник, докато тя върши необходимото. Обясни, че трябва да премахне докосването на смъртта, което се спотайва във вас.

Каза, че тъй като вследствие на тази зараза Милостта е била нарушена и изопачена във вас двамата, ако се опитат да я премахнат извън такова защитено поле, повикът на смъртта ще привлече Пазителя на мъртвите към вас и двамата ще загинете. Каза обаче, че те могат да излекуват останалите ви рани и че трябва да го сторят незабавно, за да ви опазят живи, докато успеят да стигнат до защитеното поле.

Тези екзотични разкази удивиха Сами.

— Колко бих искала да видя Двореца! Обзалагам се, че е ослепителен. Досега не бях чувала за защитено поле. Как изглежда то?

Ричард махна с ръка над главата си.

— Конкретно това в Народния дворец представлява красива градина със стъклен покрив и…

— Стъклен покрив! — Сами направо зяпна. — Не съм и сънувала подобно невероятно място. Бих дала всичко да зърна такъв величествен дворец.

— Може би някой ден ще имаш тази възможност — каза й Ричард. Беше нетърпелив да чуе остатъка от историята на Хенрик. — Какво се случи след това?

— Зед каза, че трябва да побързат да се върнат в Двореца, щом и двамата сте така тежко ранени. Наведе се над Калан, притеснен за ужасната рана на корема й. Заради клатушкането в каруцата тя се беше отворила пак и кървеше силно. Когато той започна да я лекува, Ничи мина от другата страна на колата и започна да лекува вас, Господарю Рал.

Кара се поуспокои, като видя, че Зед и Ничи най-после започнаха да работят по вашето изцеление, и се качи на каруцата до своя съпруг, генерал Мейферт. Помогна ми да седна до нея, докато Зед и Ничи се грижеха за вас.

— А защо тогава не са успели да завършат изцелението? — попита Ричард. — Какво се е случило с всички?

Изражението на Хенрик говореше, че не му се иска да разказва тази част от историята.


Дванадесета глава

ХЕНРИК СЕ УНЕСЕ в спомени и лицето му помръкна.

— И тъй — най-сетне подхвана наново разказа си, — пътувахме толкова бързо, колкото генерал Мейферт смееше да пришпори конете. Всички се тревожеха за двама ви с Майката Изповедник и искаха да ви измъкнат от Печалните територии и да ви върнат в Двореца.

Наложи се Зед и Ничи също да се качат отзад в каруцата, за да могат да се съсредоточат върху изцелението ви. Ала тогава Зед изруга и им каза, че ще трябва да забавим скоростта, защото Майката Изповедник е засегната лошо и трябва да затвори раната, но не може да го стори, докато колата подскача нагоре-надолу.

— Споменаха ли поне нещо за това как смятат да ги лекуват? — попита Сами и нетърпеливо се наведе към момчето. — Казаха ли как ще успеят да го извършат, щом са били докоснати от смъртта?

Хенрик поклати глава.

— Не знам нищо за лекуването, нито пък за начина, по който действа магията. Знам само, че чух Ничи да обяснява на Зед, че двамата могат да излекуват раните им, но ще трябва да оставят докосването на смъртта вътре в тях, докато не пристигнат в Двореца при специалното защитено поле.

— Това поне е добра новина — обърна се Ричард към Сами. — Потвърждава моето предположение — ти можеш да се погрижиш за останалите ни проблеми въпреки онова, което си видяла вътре в нас.

Вглъбена в разказа на Хенрик, тя само кимна отнесено.

— Беше започнало да се стъмва. Зед и Ничи се бяха надвесили над вас двамата и се опитваха да ви изцелят посредством дарбата си. — Отново се беше потопил в спомена и гласът от време на време му изневеряваше. — Докато те работеха, всички останали зорко наблюдаваха заобикалящата ни местност. Печалните територии са опасно място дори денем, а всеки знае, че освен в случаите, които не можеш да го предотвратиш, не ти трябва да замръкваш навън.

Хенрик лениво прокарваше пръсти по ръба на грубия килим, на който седяха.

— Предполагам, че ние нямаше как да го предотвратим.

— Струва ми се, че е било така — каза Ричард с чувство на вина, тъй като той беше отговорен за идването на приятелите му в Печалните територии, за да му се притекат на помощ.

— И така продължихме напред известно време, без да говорим, като се движехме доста бавно, както беше наредил Зед, за да могат двамата с Ничи да се съсредоточат в опитите си да ви излекуват. В един момент те внезапно вдигнаха поглед.

— Едновременно ли? — попита Сами.

Хенрик кимна.

— Ако и двамата са вдигнали глава в един и същ момент, трябва да е било защото са почувствали нещо чрез дарбата си — обърна се Сами към Ричард.

Той само кимна, тъй като не искаше да прекъсва разказа на Хенрик.

— Зед прошепна на генерала, който седеше на капрата на каруцата от другата страна на Кара, че някъде там, в мрака, има хора. Генералът попита колко на брой. За миг Зед замълча, след което каза: „Много хора“. Аз се огледах наоколо, но не видях никого.

Хенрик се взря някъде в далечината, сякаш отново виждаше всичко мислено.

— Макар да не ги бях забелязал, имах чувството, че мога да усетя как ни наблюдават от тъмнината на дърветата. Отвсякъде бяхме заобиколени от гора, която осигуряваше на присъствието, доловено от Зед и Ничи, чието и да беше то, предостатъчно възможности да се прикрие. Заради облаците луната не грееше много ярко. Не се виждаше почти нищо. Който и да се спотайваше в онази тъмна гора, ние не можехме да го видим.

Хенрик преглътна.

— Страхувах се. Ужасно се страхувах. Мисля, че всички донякъде усещахме, че може би се намираме в опасност, но никой не знаеше какво да очаква. Видях как някои от гвардейците стисват по-здраво копията си, а други хващат мечовете, но до един се увериха, че оръжията им са в готовност. И тогава изневиделица видяхме раздвижване откъм дърветата от дясната ни страна. Колкото и да беше тъмно, имаше достатъчно светлина, за да успеем да различим цели орди от хора, които изникваха от гората. Докато прииждаха иззад дърветата, никой от тях не издаваше звук. Нито надаваха бойни викове, нито нищо. Безмълвието на тези хора правеше гледката на настъплението им още по-ужасяваща. Бяха толкова много, че изглеждаше така, сякаш самата земя се движи. Изплаших се до смърт.

Кара попита съпруга си дали не е най-добре да се опитаме да им избягаме с каруцата. Преди генералът да успее да отговори, Зед взе думата и заяви, че не можем да им се изплъзнем. Каза, че пътят не само зад нас, но и пред нас е препречен. Каза, че сме обградени.

Гвардейците образуваха жив щит с конете около каруцата. Конниците сформираха кръг около тях и насочиха копията си към настъпващото пълчище. Трудно беше човек да си представи как някой ще се опита да се хвърли срещу тези остриета.

В същото време други войници направиха вътрешен кръг зад конниците и извадиха мечовете си. Трети измъкнаха бойни брадви от куките на коланите си. С нас нямаше голям брой войници и като гледах колко много хора се спускат към нас, ми се прииска да бяха повече, но в края на краищата те бяха воини от Д’Хара. Щом видях всички тези грамадни мъже да вадят оръжията, си помислих, че може би имаме някакъв шанс.

Това надали са били обикновени Д’Харански войници. Ричард знаеше, че мъжете, дошли от Двореца заедно със Зед, Ничи и Кара, трябва да са били част от Първа гвардейска рота. Предвождани от генерал Мейферт, те бяха личната охрана на Господаря Рал в Народния дворец. Не бяха просто най-многобройната и най-добрата Д’Харанска войска, а елитът на бойците. Бяха дисциплинирани, опитни в сраженията и готови за битка. Живееха само за да изпълняват своя воински дълг. През целия си живот се бяха борили, за да заслужат мястото си на върха.

— Зед се изправи в каруцата, за да се помъчи да огледа по-добре — продължи Хенрик. — Ничи също стана, като ръмжеше от яд, че се е наложило да прекъсне лечението ви, Господарю Рал. Каза, че има нужда от повече време. Докато хората продължаваха да прииждат от гората и да търчат към нас, Зед й рече, че му се струва, че времето им е изтекло.

Генерал Мейферт каза на хората си, че не му се иска да остават да се бият, но явно нямат друг избор. Кара предложи да ви качат с Майката Изповедник на конете. Каза, че тя и още няколко войници могат да избягат на безопасно място, докато останалите задържат ордата на разстояние. Зед прошепна, че това не е добра идея. Щом го попита защо, той й отговори, че най-лошото, което човек може да направи, е да се опитва да бяга от хищниците, защото това ги надъхвало да се впуснат в преследване. Каза също, че онези ни нападат от всички страни и ще пресрещнат всеки, който се опита да им се изплъзне.

В стаята се възцари мъртвешка тишина, нарушавана единствено от мекия пукот на пламъците на свещите. Сами седеше вцепенена с широко отворени очи, в очакване да разбере какво се е случило след това. Дори Естер беше преустановила работата си. Ръката й беше замряла над Калан, както беше стиснала кърпата.

— Тогава Зед протегна ръка към небето и изстреля нагоре кълбо от светлина — поднови историята Хенрик. — Отначало, докато се извисяваше високо в небето, приличаше просто на искра, но после избухна с ярък, сияен огън, който освети цялата околност.

Очите на момчето се наляха със сълзи.

— На светлината най-сетне успяхме да видим хилядите хора, спуснали се към нас. Забелязах, че сред прииждащата тълпа има не само мъже, но и жени. Повечето от мъжете не носеха горни дрехи и бяха босоноги. Не видях никой от тях да държи меч, копие или щит. Мнозина обаче имаха ножове. Жените също. Нашите воини бяха на коне и разполагаха с много по-добри оръжия. Това щеше да ме накара да се чувствам по-добре, стига численото им превъзходство да не беше толкова съкрушително.

Огънят, който Зед запрати в небето, започна да замира и ни беше по-трудно да виждаме всички онези хора, които тичаха към нас. Когато се приближиха още повече, той се опита да изстреля друго кълбо, което да заеме мястото на догарящото, но не се случи нищо. Ничи попита какво не е наред. Зед изглеждаше объркан. Започна да заеква и промълви, че няма представа. Тогава Ничи също се пробва, но и при нея не се получи.

Хенрик отново преглътна и сведе поглед за момент. Ричард отпусна ръка на рамото му, без да казва нищо, като така му даде време да намери правилните думи.

Момчето прочисти гърлото си.

— Когато те наближиха достатъчно, че да могат да го чуят, главнокомандващият конницата се изправи на стремената и викна към хората, които прииждаха към нас, като ги предупреди да спрат и да останат назад или инак ще умрат. Думите му нямаха никакъв ефект.

До този момент всички хора бяха безмълвни, но след като генералът им каза да отстъпят, ако не искат да умрат, те започнаха да надават бойни викове, сякаш нямаха търпение да се впуснат в подобна битка. Това не бяха бойните викове на воини, а някакви пронизителни крясъци. На мен ми звучеше така, все едно бяха зли духове, наизскочили от света на мъртвите. Писъците им се сливаха в зловещ вой, от който ми се изправиха косите.

Когато генерал Мейферт видя, че те не възнамеряват да спрат, а ние вече виждахме вдигнатите остриета на ножовете им и нямаше съмнение, че се канят да ни нападнат, той заповяда на кавалерията да ги съсече, преди да успеят да се доближат твърде много. Близо половината от мъжете се спуснаха през откритото поле, а останалите наобиколиха каруцата.

Конниците се врязаха в първата редица на тълпата, посичайки хората като житни класове. Макар да беше тъмно, лунната светлина беше достатъчна, за да видя как мнозина от тях падат на талази.

Успокоих се, тъй като си помислих, че тази могъща кавалерия ще накара нападателите да се пречупят и да се разбягат от страх. Но тогава видях, че врагът не се е уплашил от конниците. Повечето дори не простенваха, когато ги посичаха. И макар че кавалерията избиваше стотици от тях, сякаш на мястото на всеки един паднал откъм дърветата изскачаха още десетима.

В следващия момент видях първия паднал конник. Беше огромен мъж, който яздеше безпощадно и посичаше десетки нападатели, докато препускаше през първата редица на врага. Без да изпитват страх, хората не обръщаха внимание на опасността и се тълпяха около него, докато ги връхлиташе. Той ги разсичаше на парчета, както настъпваха. Конят му също прегази неколцина. Ала тяхната невъобразима численост го смазваше и накрая го надви.

Толкова много хора се струпаха, че нямаше място за всички онези, които се опитваха да го достигнат. Те налитаха, катереха се по гърбовете както на живите, така и на мъртвите и се мъчеха да се доберат до него първи. Тъпчеха и прегазваха сами своите. Като че никой от тях не се интересуваше от мъртвите или от умиращите. Единствената им грижа беше да докопат мъжа на коня.

Колкото и ожесточено да се бориха и съпротивляваха войникът и едрият му кон, тежестта на всички онези хора най-накрая принуди голямото животно да спре. И макар други войници да се спуснаха към него да му помогнат, посичайки враговете, за да се доберат до него, видях как няколко десетки ръце политат напред и пронизват коня с остриетата си, докато не го повалиха.

Хенрик отново преглътна и избърса сълзите от очите си.

— После всички се скупчиха върху войника като глутница вълци. Само че, работата е там, че те не го пробождаха с ножовете, както бяха сторили с коня.

Хенрик се смълча за известно време и Сами се намръщи.

— Какво правеха тогава?

Ричард знаеше какъв ще бъде отговорът. За малко да се случи и с него.

— Тълпата го сграбчи за ръцете, краката, дори косата, и доколкото видях, изглеждаше, сякаш всички те впиваха зъби в него. Разкъсваха го, както глутница вълци разкъсва агне.


Тринадесета глава

САМИ ХВЪРЛИ ПОГЛЕД към кървящата рана от ухапване върху ръката на Ричард.

— Точно както са се опитали да нападнат със зъби и вас, Господарю Рал.

— Така изглежда — отвърна той, докато изчакваше Хенрик да си събере мислите и да продължи.

Ричард съзнаваше, че това, което чуваше за странното нападение от Хенрик, съвпада с онова, което беше дочул от двамата мъже, които се бяха нахвърлили върху него. Докато идваше в съзнание, до слуха му бяха достигнали думите им, че шун-тук ядат хора. Също така си спомняше твърде добре, че беше видял човешки кости и парчета от Д’Харански униформи недалеч от каруцата. Не знаеше още колко подобни останки може да е имало там някъде, в тъмното. Страхуваше се да предположи.

Колкото и безумно да звучеше, доколкото беше разбрал Ричард, двамата мъже си мислеха, че като го изядат, могат някак да уловят душата му. Ако не бяха дошли хората от Стройза, начинанието им без съмнение щеше да го убие.

— После видях още от нашите войници да падат — каза Хенрик с разтреперана брадичка. — Чувах как някои от тях крещят от болка, след като ги свличаха от конете и разкъсваха плътта им, докато бяха още живи и се бореха.

— Ами Зед и Ничи? — попита Ричард. — Не използваха ли дарбата си, за да се опитат да спрат ордите от нападатели? Виждал съм Зед да използва магьоснически огън срещу вражески войски. Той е опустошителен, даже врагът да настъпва на талази с хиляди, както го описваш. Те двамата трябва да са били способни да сторят нещо.

Хенрик избърса нос в ръкава си.

— Зед наистина се опитваше, Господарю Рал. Щом напливът от всички онези хора наближи, още от нашите мъже се включиха в битката, за да се помъчат да ги отблъснат и да ги задържат далеч от вас и от Майката Изповедник в каруцата. Войниците се биха ожесточено, но от хората в гъмжилото се надигаше такъв вой, сякаш бяха демони, избягали от Отвъдния свят, откъдето не спираха да бълват.

При цялото това викане и крещене беше трудно да чуеш каквото и да било, но аз все пак успях да доловя разговора между Зед и Ничи. Двамата неистово искаха да направят нещо, което да отблъсне приближаващата тълпа. Не разбирам много от тези неща, а и не чух всичко, което си казаха, но видях, че дават всичко от себе си да извикат магията и да насочат силата си навън, за да отблъснат вълните от хора, прииждащи към нас. Стори ми се обаче, че нищо от онова, което предприемаха, не сработваше както очакваха. Не знам какво не беше наред, но ви уверявам, че каквито и големи усилия да полагаха, ако дарбата им работеше както трябва, може би щяха да успеят да спрат врага.

От време на време обаче някои от нещата, които правеха, проработваха. Или поне до известна степен. След като с нищо друго не се получи, видях как Зед и Ничи едновременно протягат ръце напред с изпънати длани, все едно бутат някаква невидима стена. Щом го направиха, на промеждутъци купчини хора бяха запращани назад и се прекатурваха на земята, като така поваляха и други зад себе си. Силата ги помиташе, както порив на вятъра издухва листа. Макар това да помагаше, успяваха да отвеят само малък брой хора наведнъж. Костваше им големи усилия да постигнат даже толкова, но то съвсем не беше достатъчно, за да се справят с нескончаемите маси, които настъпваха към нас през откритата местност.

Зед погледна към Кара и й съобщи онова, което дори аз можех да разбера, а именно, че нещо не е наред с техните способности и те няма да помогнат колкото трябва. Генералът каза, че преди всичко тяхната задача е да предпазят вас и Майката Изповедник, Господарю Рал. След това каза на Зед, че ако всички те се съберат около каруцата, за да ви закрилят, хората, които ни нападат, ще се досетят, че защитават нещо от голямо значение.

Ничи попита какво предлага той. Генералът обясни, че трябва да изоставят каруцата.

Помислих, че Кара ще му прекърши врата заради тези думи. Разкрещя му се, че докато тя е жива и може да се бие, не би ви оставила за нищо на света. Той й кресна да мълчи, като й обясни, че ако изоставят колата, все едно тя няма никакво значение за тях, и вместо това се престорят, че се опитват да избягат, врагът ще ги последва и също ще остави каруцата с представата, че е маловажна. Каза, че изглежда, те се канели да ни нападнат и да ни избият. Допълни, че нямало да оставят стотици от тях да умрат само за да откраднат някаква си привидно празна каруца.

Ничи заяви, че той има право. Зед каза, че му е неприятно да го признае, но е съгласен. Каза също, че е по-добре да побързат и да вземат решение, иначе щеше да стане твърде късно, за да може планът им да сполучи.

Кара беше сключила челюсти така здраво, че не можеше да говори. Лицето й беше с цвета на червената й кожена униформа. Най-накрая тя изръмжа и скочи от капрата вътре в каруцата. Бързо разгъна едно старо покривало от зебло, което беше сбутано в ъгъла, и с помощта на Ничи го опъна по протежението на колата и покри двама ви, така че да изглежда, сякаш това е една почти празна товарна кола.

Ричард най-после разбра отговора на загадката защо той и Калан бяха оставени съвсем сами в задната част на каруцата в безсъзнание под покривалото от зебло.

— Не знам дали на мен би ми хрумнало да направя това — призна той. — Бен неслучайно е генерал. А после какво стана?

— Кара ме свали от капрата и ме накара да седна отзад до нея. Докато съпругът й и Зед и Ничи скачаха на земята, тя се приведе по-близо и насочи Агиела си към лицето ми. Каза ми да слушам, и то внимателно. После хвърли бърз поглед към едно определено място в гората на отсрещния край, където не се виждаше никой.

След това пак се наведе към мен и попита дали виждам пътеката, която води навътре в гората. Аз не я виждах, но се страхувах да си го призная. Тя ми каза, че иска да избягам към тази пътека и да се измъкна.

— Да избягаш ли? — попита Сами. — Ако някъде не е имало хора, защо не сте тръгнали всички натам, за да се опитате да се спасите?

— И аз я попитах същото. Умолявах я да дойде с мен. Тя ми каза, че ако трябва да пренесат Господаря Рал и Майката Изповедник, ще се забавят, но дори и да не се налагаше да ги носят, пак не биха могли да избягат в гората достатъчно бързо. Обясни ми, че ако толкова много хора тръгнат да бягат, онези ще ги забележат и ще ги подгонят. Каза, че ще ги заловят на място и тогава врагът ще хване Господаря Рал и Майката Изповедник.

Преди всичко, каза тя, вашето спасение, Господарю Рал, и това на Майката Изповедник е важно за Д‘Хара и за бъдещето на всички.

Обясни ми, че Бенджамин е прав и че това е единственият шанс да ви спасят, но трябва да се действа бързо. Каза, че те ще побягнат в друга посока, за да заблудят нападателите, че се опитват да се измъкнат, та да тръгнат след тях, с надеждата дори да не осъзнаят, че вие двамата сте скрити в изоставената каруца.

Попитах я какво ще се случи с нея и генерала, и със Зед и Ничи и останалите войници. — За момент Хенрик замълча, за да преглътне и потисне хлипането си. — Кара изскърца със зъби и каза, че те правят каквото е нужно, за да ви защитят.

Хенрик избухна в сълзи, вече неспособен да ги удържа. Сами докосна ръката му и нежно му каза, че разбира. Нейните очи също бяха плувнали в сълзи. Разказа на момчето, че същото се е случило с баща й и че майка й е изчезнала. Каза му, че познава болката, която свива сърцето ти, когато загубиш хора, които обичаш.

Хенрик се изненада да чуе за родителите й. Отвърна, че съжалява. Сами стисна ръката му и му каза, че сега ги грози страшна опасност и всички те трябва да проявят смелост.

Щом тя го помоли, Хенрик най-после подхвана наново историята си.

— Кара ме прехвърли от едната страна на каруцата и ме свали на земята. От другата страна генералът й извика да побърза. Тя кимна и отново насочи вниманието си към мен.

Вдигна Агиела към лицето ми и ми нареди да хукна като вятъра и да се измъкна. Каза ми, че трябва да избягам, за да успея да намеря помощ за Господаря Рал и Майката Изповедник. Каза, че всички разчитат на мен. Обясни ми, че те ще се опитат да отклонят врага в противоположната посока, за да ми спечелят време да им се изплъзна през гората и да намеря помощ.

Аз бях ужасен. Не исках да ги оставям. Попитах я какво ще се случи с нея и с останалите.

Каза ми да не се тревожа за тях. Моята работа била да тичам, да се измъкна и да намеря помощ. Стоях там разтреперан и се взирах в нея, и не можех да повярвам какво се случва. Кара ме сграбчи за брадичката и нареди: „Тичай. Не поглеждай назад. Не спирай за нищо на света. Намери им помощ. Разбра ли ме?“. Аз кимнах, за да потвърдя. Бях неспособен да отговоря, защото ужасно много се страхувах.

Кара посочи с Агиела в мрака и ми заповяда да тръгвам. Аз понечих да го направя, но в този момент тя ме сграбчи за ръката.

Обърнах се и видях, че тя е застанала съвсем близо и ме гледа право в очите. Каза: „Не позволявай да умрем напразно, Хенрик. Намери помощ за тях на всяка цена. Нека животът ни е имал смисъл. Доведи помощ“. А аз й отговорих: „Обещавам, Кара“.

Докато се обръщах да се затичам, я видях да заобикаля каруцата на бегом, за да се присъедини към останалите. И тогава всички те се втурнаха напред, а виещата тълпа ги подгони по петите.

Думите на момчето преминаха в хлипане.

Ричард изпитваше толкова силна болка, че ръцете му се разтрепериха. Дишаше на пресекулки. Но болката му изглеждаше далечна в сравнение с вцепеняващата мъгла на мъката.

Той потупа Хенрик по рамото. Разбираше чувствата му и изпитваше огромно състрадание към терзанията му. Болката, присвила собственото му сърце, сякаш се канеше да премаже гърдите му.

— Забелязах пътеката чак когато хукнах към дърветата — започна мъчно Хенрик, събрал последни сили да довърши разказа си. — Чувах воя им навсякъде наоколо. Препусках към пътеката, без да забавям скорост да погледна назад. Още преди да съм направил и десетина крачки по непрогледния горски проход, видях някой да се движи навътре сред дърветата. Замръзнах на място. Те не ме забелязаха. Различих тъмни силуети, които се придвижваха през шубрака. Осъзнах, че враговете ни се крият между дърветата, и си спомних как Зед каза, че са ни заобиколили отвсякъде. Явно бяха изчаквали там в случай, че някой се опита да избяга в тази посока.

— Било е капан — вметна Ричард. — Постарали са се мястото да изглежда пусто и примамливо като път за бягство, за да привлекат хората. Изчаквали са в засада.

Хенрик кимна.

— И аз така си помислих. Но понеже съм дребен или пък защото бях съвсем сам в мрака и не издавах много шум, докато се измъквах назад по пътя, по който бях дошъл, те не ме забелязаха. Когато видяха, че кавалерията и останалите войници се опитват да избягат в другата посока, подивяха, нададоха вой и излязоха от прикритието си в гората, за да се включат в гонението.

Щом осъзнах, че идват към мен, разбрах, че ако продължа да се движа по пътеката, съвсем скоро ще ме хванат. Бях в капан и нямаше път за бягство, затова се хвърлих зад едно повалено дърво. Изрових с нокти мекия мъх и изгнилото дърво, за да успея да се промуша под дънера.

Лежах там толкова неподвижно, колкото можех, не смеех дори да дишам. Различавах единствено черни сенки, които се прокрадваха сред дърветата. Близо до мен минаха много крака. Започнаха да прииждат все повече хора. Стори ми се, че покрай мен притичваха с хиляди. Чувах как тропотът от многобройните им стъпки тътне из гората.

Ужасявах се, че всеки момент някой от тях ще ме забележи и ще се пресегне да ме измъкне от скривалището ми. Знаех, че ако го сторят, ще ме разкъсат на парчета със зъби така, както го бяха направили с мъжа, когото видях да смъкват от коня и да убиват.

Останах там скрит дълго време, бях твърде уплашен, за да мога да помръдна. Чувах онова отвратително кряскане, което надаваха, докато търчаха през дърветата, като диви животни, надушили кръв.

Хенрик вдигна поглед към Ричард.

— Генералът и останалите постъпиха правилно, като не се опитаха да ви измъкнат с Майката Изповедник през тази гора. Ако го бяха сторили, сега щяхте да сте мъртви.

Ричард разбра, че дължи своя живот и този на Калан на своите приятели. Струваше му се несправедливо, че те бяха заплатили цената за техния живот. Отчаяно искаше да намери начин да им помогне… ако все още бяха живи.

— Най-накрая — продължи Хенрик, — както ми се стори след цяла вечност, спрях да чувам тичащи наоколо хора. Чувах само воя и виковете, които надаваха, докато връхлитаха Кара и останалите. Този звук все повече се отдалечаваше.

След като в гората от известно време всичко беше утихнало, най-после се осмелих да изпълзя и да се огледам внимателно. Беше мъртвешки спокойно и не видях никого. Затичах се.

— Значи, тогава, докато си тичал по тази пътека, си се натъкнал на това място? — попита Ричард.

Хенрик кимна.

— Открих хора, които се грижеха за животните си. Умолявах ги да дойдат да ви помогнат. И за щастие, те го направиха.


Четиринадесета глава

— СЛЕД КАТО КАРА ми заповяда да бягам, аз така и не видях какво се случи с всички тях.

Главата на Хенрик клюмна, докато той безмълвно плачеше от мъка по онези, които беше изоставил на участта им.

Сами утешително обгърна раменете на момчето с ръка. В нейните очи също проблясваха сълзи. Баща й беше убит по същия начин, описан от Хенрик, а майка й беше изчезнала, като най-вероятно същият жесток край беше постигнал и нея, затова тя искрено съчувстваше на нещастието на Хенрик.

Естер се обърна към Ричард и наруши тишината, като начена останалата част от историята:

— Когато момчето се появи, ние не можехме да разберем за какво говори. В думите му нямаше никакъв смисъл. Беше като обезумял в желанието си да намери помощ — това поне беше ясно, — но ни беше трудно да го накараме да се успокои и да говори по-бавно, за да успеем да разберем от каква точно помощ се нуждае. Той не спираше да сочи и да ни моли да побързаме.

Започнахме да схващаме, че е бил с хора, които са били нападнати, и че има двама ранени, които се нуждаят от помощ, затова си дадохме сметка, че не можем да го чакаме да ни разкаже цялата история. Нощем Печалните територии са опасно място, а беше ясно, че вашата група по някакъв начин е станала жертва на нещо ужасно. Знаехме, че трябва да тръгнем веднага, за да ви намерим и да ви избавим от опасността. Решихме, че подробностите могат да почакат.

Макар да не ни се искаше да излизаме в откритата пустош посред нощ, бояхме се от онова, което може да се случи, ако не помогнем. Печалните територии са рядко населени. Без съмнение дебнат заплахи, а нощем могат да се окажат изключително опасни, но никога не бяхме чували за нападение от толкова много хора, както го описа Хенрик.

Помислихме си, че може би си въобразява, понеже беше много уплашен. А и не само че ни беше трудно да повярваме в онова, което ни се струваше, че ни казва, но и на него самия му беше трудно да ни разкаже всичко, защото отчаяно искаше да ни накара да побързаме да ви помогнем. Въпреки това заради паниката му нито за миг не се усъмнихме, че някой ви е нападнал и положението е сериозно.

Хенрик не знаеше къде точно се намирате. Най-накрая успяхме да разберем, че сте дошли откъм Кхарга, от леговището на Бръшлянената дева. Това ни беше достатъчно, за да се ориентираме. Има само един, рядко използван път, който води към онова мочурливо място, затова придобихме доста добра представа къде да ви търсим. И така, оставихме момчето тук, където щеше да бъде в безопасност, а ние излязохме да ви търсим.

— Добре си се справил, Хенрик — похвали го Ричард. — Ти ни спаси живота.

Момчето успя да се усмихне леко.

— Просто връщах услугата, Господарю Рал. Вие и Майката Изповедник спасихте моя живот. — Махна с ръка към Калан. — Бръшлянената дева ме беше заловила. Джит щеше да източи кръвта ми, както беше сторила с другите клетници, които беше хванала също като мен и на които никой не се беше притекъл на помощ навреме. Те загинаха в бърлогата й. Но Майката Изповедник ме спаси.

Ричард кимна.

— Такъв човек е тя. Винаги се е борила за живота. — Погледът му помътня и той разтърка чело. — А сега се бори за своя.

Чувстваше се замаян не само заради нараняванията си, а и от страх за своите близки и приятели след всичко, което Хенрик му беше разказал за тайнственото нападение. Дългогодишната война беше свършила. Мислеше си, че най-после са заживели в мир и че животът им се завръща към нормалното. Хрумна му, че тук, в Печалните територии, такова нещо като нормално май не съществува. Знаеше обаче, че дори по тези места това е нещо необичайно.

Поболял се от тревога за съдбата на приятелите си, с ръка, пулсираща от болка заради ухапването, и с туптяща от надигаща се треска глава, на Ричард му се прииска да полегне.

След като беше научил малко повече за това как Зед и Ничи са започнали да ги лекуват въпреки коварното докосване на смъртта от Бръшлянената дева сплетница, той трябваше да накара Сами да помогне на Калан. Той самият също се нуждаеше от помощ, но знаеше, че може малко да почака. За нея не беше така сигурен.

Ричард се канеше да попита Естер дали знае поне нещичко за хората, които бяха нападнали приятелите му, ала в същия миг видя как котката в другия край на стаята внезапно се извърна към входа и наежено изви гръб.

После оголи зъби и изсъска. Тъмносивата й козина настръхна цялата.

Ричард усети как косъмчетата по собствения му врат се изправиха.

— Често ли прави така? — тихичко попита той.

Сами отметна от лицето дълъг кичур от къдравата си черна коса и се смръщи към котката.

— Не. Само когато нещо я уплаши.

Пламъците на няколко от свещите замряха и угаснаха, а в застоялия въздух се заизвиваха тънки струйки дим.

Ричард чу как още котки из галериите отвъд входа нададоха див вой.

Естер понечи да се изправи.

— Какво, в името на…

Ричард я сграбчи за ръката и я дръпна долу, за да й попречи да тръгне към вратата. Хенрик беше ококорил очи от звука на пронизителните котешки писъци. Сами се намръщи още повече.

И тогава някъде от далечината се чу смразяващ кръвта вик.

Ричард скочи на крака. Не беше на себе си, чувстваше се замаян и напрягаше сили да се удържи да не се строполи, докато се мъчеше да се съсредоточи върху звуците, долитащи от коридорите отвън.

Ръката му инстинктивно потърси ефеса на отпуснатия на бедрото му в ножницата си меч. Когато ненадейно викове от болка и ужас отекнаха из помещенията, пръстите му обвиха украсената с метални нишки дръжка. Започна с един-единствен писък, но много скоро заедно с него зазвучаха още като в хор на изтезанията.

Гневът на меча мигновено се вля в него. Беше толкова внезапно, като че някой ненадейно го беше пуснал в леденостудена река. От сътресението той рязко си пое дъх.

Неговият собствен гняв се надигна от тъмната вода и се сля с яростта на древното оръжие, която се виеше като спирала вътре в него. Смразяващото разтърсване се превърна в нажежена възбуда, когато буреносната мощ на меча извика своя събрат от дълбините на съществото му.

С ръка на ефеса на древното оръжие, каквато и болест да го мореше, колкото и да го болеше, колкото и непосилна да беше тежестта на изтощението и слабостта, която го беше налегнала, всичко се изпаряваше в жарта на гнева, който се беше пробудил за живот. Силата на меча и неговата ярост пращяха в него, стръвни да утолят глада си за насилие, възникнал в отклик на писъците от болка и ужас, които Ричард чуваше от галериите.

Неповторимият звън на стоманата зазвуча из стаята в момента, в който той извади меча от ножницата.

Чувството да бъде навън беше живително, да го държи в ръка — опияняващо. С освободено вече острие, със събудения гняв на оръжието, Търсачът и Мечът на истината се бяха слели в едно, с една обща цел и пламенен стремеж.

Сега представляваха едно неделимо оръжие.

Щом го видя с меча в ръка, Естер се отдръпна. Ричард хладнокръвно осъзна, че безжалостното му изражение и най-вече погледът му сигурно я плашеха.

Хенрик избяга до стената, за да не стои на пътя му.

Сами приклекна да предпази Калан, готова да я защити от всичко, което можеше да мине през тази врата.

Ричард нямаше намерение да пуска каквото и да било вътре.

Той посочи с меча Калан и със стаена ярост в гласа каза на Сами:

— Остани тук и я пази.

Сами кимна решително.

Ричард отметна овчата кожа, закриваща входа, промуши се отдолу, излезе в преддверието и тръгна по посока на писъците.


Петнадесета глава

КОГАТО РИЧАРД ИЗТИЧА навън в прохода, чу не само ужасени викове, но и някакъв животински рев, който сякаш не идваше от този свят. Зловещият вой, вещаещ явна заплаха над живите, отекваше из тъмните коридори.

Ричард не познаваше лабиринта от издълбани в меката скала коридори, нито пък знаеше накъде водят или как се свързват, но се ориентираше за местоположението на източника на писъците, затова тръгна по посока на звука. Беше му ясно, че виковете, които достигат до ушите му, могат да идват единствено от хора, които изпитват смъртен ужас. Разпозна и други, които се изтръгваха от тежко ранени или умиращи. Беше чувал такива страшни, първични писъци и преди. След като войната беше свършила, той се надяваше никога повече да не изпита онова присвиване на стомаха, породено от подобни стенания.

Докато тичаше из проходите, срещаше групи хора, които бягаха по-далеч от писъците на ранените и смразяващите кръвта ревове на нападателите. Много от хората, които подминаваше на бегом, също крещяха, но това бяха панически викове, не онези, които хората надават в предсмъртна агония.

Придвижвайки се, Ричард осъзна, че се губи из объркващия омагьосан кръг от коридори, но не му беше трудно да следва посоката на източника на отчаяните стенания. Всъщност нямаше значение дали знае къде се намира, важно беше само накъде отива, а писъците сочеха пътя съвсем недвусмислено. След като собствената му болка и страдания бяха забравени в този момент — превърнали се в далечно дразнене заради гнева на меча, — единствената му грижа сега бе да се добере до хората, които страдаха.

Онази част от яростта му, която извираше от оръжието, копнееше да стигне до причинителите на болката. Тя жадуваше кръвта на нападателя.

Някои от онези, които го виждаха да се задава с меч в ръка, се залепяха за стените, за да се отдръпнат от пътя му, но много други не смогваха да го забележат и той трябваше да ги разблъсква встрани със сила. Жени набързо подбираха деца да минат, погълнати изцяло от грижата за тях. Неколцина мъже помагаха на старци. На няколко пъти, когато в отчаянието си да избягат от опасността хората притичваха покрай него, на Ричард му се налагаше да ги предпазва с ръка, за да не налетят на меча му. Други, както мъже, така и жени, млади и стари, се блъскаха в него да минат, твърде изплашени от онова, което се намира зад тях, за да ги е грижа за онова, което може да ги пресрещне.

Преди да зърне заплахата, той се сблъска с миризма, която не беше присъща на пещерното село Стройза. Безпогрешно разпозна вонята на разложена плът — миризмата беше толкова противна и отблъскваща, че гърлото му се затвори, за да задържи въздуха вътре в дробовете му. Трябваше да си наложи да започне да диша.

Зави на извивка в прохода и видя пред себе си широко открито пространство. Оказа се, че това е кухината при входа на селото, мястото, откъдето беше влязъл самият той, след като се бяха изкачили по тясната пътека по планинския склон. Навън в черната нощ ръмеше.

Единствената светлина идваше от няколко лампи, окачени на куки на едната стена, и от огън, запален в изкоп за огнище до другата. И тъкмо на тази мъждива, трепкаща светлина той видя как разни хора се борят да не попаднат в лапите на двама едри мъже. И двата тъмни силуета тромаво вилнееха из нишата, като се хвърляха ту в една, ту в друга посока, и бясно замахваха към попадналите в капан хора. Грамадните нападатели лъщяха на светлината, мокри от изкачването в дъжда.

Някои от онези, които бяха притиснати в ъглите по скрити кътчета и процепи в просторната кухина, се прилепяха до стените, с надеждата да останат незабелязани.

Други малко по малко се промъкваха към изходите с надеждата да им се открие възможност за бягство. Трети, внимавайки да останат на безопасно, поне по техните представи, разстояние, махаха с ръце и мятаха камъни по нападателите, за да ги разсеят и объркат.

В средата на кухината двете фигури, подобно на мечки в клетка, беснееха срещу заобиколилите ги хора, а гръмовният им рев отекваше в куполовидния каменен таван. Вонята на смърт и разложение беше убийствена.

От време на време от коридорите изскачаха мъже, които замеряха насилниците с камъни, в опит да отклонят нападението. Повечето пропускаха целта или отскачаха встрани, макар понякога наистина да успяваха да накарат един от двамата да замахне към камъка. Някакъв мъж отдясно изтича по-близо, за да метне доста голям скален отломък по единия от нападателите. Камъкът уцели тила на гиганта и отскочи, а произведеният звук говореше, че е успял да разбие черепа му, но при все това човекът нито забави крачка, нито по някакъв начин показа, че ударът го е засегнал.

Другата страховита фигура изрева и се втурна да препречи пътя на хората, които се мъчеха да избягат в някой от коридорите. Само че масивните мъже не можеха да спрат всички и когато се извърнаха на другата страна, няколко души успяха да се промъкнат в тъмния отвор. Други ненадейно се хвърлиха напред, свити, за да избегнат хватката на протегнатите ръце на двамата нападатели. Късметлиите успяха да се мушнат в някой проход или да се втурнат през ръба по коварната пътека, която се спускаше по склона.

Не всички имаха такава щастлива съдба обаче. Ричард видя няколко пречупени тела, проснати по начин, който подсказваше, че са били убити и захвърлени настрана. Подът на пещерата лъщеше не само от дъжда, но и от локви кръв.

Дори докато Ричард тичаше през помещението към тъмните фигури, една от тях замахна и с рязко движение сграбчи жена, която се беше притиснала към стената. С единствен мощен удар ръката му, с нокти като на граблива птица, разпори корема й и по цялата стена плисна кръв. Вцепенена от паника, жената като че не можеше да повярва какво се е случило току-що. Ричард знаеше, че тя все още не е изпитала болката с цялата й сила. Зашеметена и с ококорени очи, тя надаваше само малки, накъсани викове, когато започна да осъзнава измеренията на станалото.

Тя беше парализирана от шока, ала в същия момент огромният мъж, който я беше ранил, се наведе напред и я сграбчи за китката. Със страховита скорост другият се спусна към тях, докопа глезена на хванатата в капан жена и вдигна краката й във въздуха. При сблъсъка тя се удари силно в пода и изстена.

Докато Ричард препускаше през кухината към двамата нападатели, няколко котки изскочиха от мрака и се нахвърлиха върху мъжа, който беше стиснал крака на жената. Той отблъсна едната от рамото си. Друга се беше вкопчила в лицето му. Мъжът обаче продължаваше да държи глезена на жертвата си, очевидно необезпокояван от ноктите на животното. Накрая го перна, за да го махне от лицето си, сякаш не беше нищо повече от досадна муха.

В същото време другият мъж изви ръката на жената така, че я откъсна от рамото. С единствената си останала ръка тя продължи да се бори немощно, мъчеше се да се вкопчи в земята и да се спаси от съдбата, която вече й беше отредена. Първият все още стискаше здраво глезена й и не й позволяваше да се отскубне. Писъците й загубиха сила веднъж щом съдбата се смили над нея и тя изгуби съзнание.

Ричард ги връхлетя с гневен вик, а мечът му проблесна в сумрачната нощ, когато с мълниеносна бързина се спусна и отсече ръката на едрия мъж, стиснал откъснатата ръка на жената. Костта му се строши с хрущене. Двете откъснати ръце, тази на жената и другата, която я държеше в смъртоносна хватка, тупнаха на земята.

Без да обръща внимание на Ричард, онзи, който стискаше глезена на жената, се обърна към входа на пещерата, залюля тялото й и я метна във въздуха. Тя политна навън в дъждовната нощ, пръскайки кръв и вътрешности зад себе си, тихо прехвърли ръба на скалата и се устреми към зъберите долу.

Ричард видя, че между лопатките на мъжа стърчи върхът на острието на меч. След като хвърли тялото през отвора, онзи се обърна към него, готов за нападение. Изглеждаше невъзможно, но човекът сякаш не беше засегнат от счупеното острие, пронизало го през гърдите.

В този момент, на светлината от огнището до стената, Ричард за пръв път успя добре да огледа убиеца.

В гърдите му до месинговите им предпазващи пластини бяха забити три ножа. Виждаха се единствено дръжките. Ричард видя също и счупения край на острието на меча, който стърчеше от средата на гърдите му. Върхът на същото това острие се подаваше от гърба на мъжа.

Ричард разпозна дръжките на ножовете. И трите бяха от вида, който носеха войниците от Първа гвардейска рота.

Отмести поглед от остриетата, които би трябвало да са убили големия мъж, и го вдигна към лицето му.

В този момент прозря същинския ужас на случващото се и причината за непоносимото зловоние на смърт.


Шестнадесета глава

РИЧАРД СЕ БЕШЕ ОЗОВАЛ лице в лице с труп.

Но не счупеният меч или забитите в гърдите му ножове бяха причинили смъртта му.

Беше повече от очевидно, че мъжът е бил мъртъв дълго преди изобщо да е бил пронизан.

Човекът пред него изглеждаше като прясно изровен от гроба труп. Отблъскващата воня на смърт беше толкова характерна, колкото и убийствено нетърпима. Дори самата смрад стигаше да накара Ричард да отстъпи крачка назад.

Дрехите му бяха толкова мръсни и парцаливи, че нямаше как да се узнае какво са представлявали някога. На някои места черните дрипи бяха петносани и потъмнели от просмукали се в тях в процеса на разложение телесни течности. Когато накрая бяха засъхнали, материята беше залепнала за гниещата плът и едва ли не се беше превърнала в едно цяло с тялото.

Устните му бяха съсухрени и се бяха опънали назад, разкривайки ухилен в смъртта череп с изпочупени почернели зъби. Тъмна изтъняла кожа на петна с няколко рехави кичура светла коса покриваше горната част на главата му. Изопнатата му кожа беше прогнила и на места се беше разкъсала — на бузата, на челото и една дълга цепка на темето, — а отдолу се показваха потъмнели кости.

Макар че видът му си беше откровено мъртвешки, очите бяха нещо съвършено различно. Те мигновено накараха Ричард да се закове на място.

Беше виждал и преди мъглявото, но безпогрешно различимо сияние на вродената сила в очите на владеещите дарбата — сияние, което, както беше разбрал, повечето други хора не виждаха. Тази светлина винаги му се беше струвала твърде безплътна, за да бъде истинска, нещо, което можеше да види единствено благодарение на собствената си дарба. Очите на този човек безспорно също бяха озарени от ореола на дарбата, но неговата вътрешна светлина беше различна от всяка друга, породена от силата, която беше виждал досега, и не беше необходимо да се уповава на собствените си способности, за да я види. Вместо трансцендентната светлина, която беше забелязвал у притежаващите дарбата, тази тук представляваше огненочервено зарево, което беше видимо за всички — заявление за злото, което се криеше зад тези очи.

Беше едновременно мъртво и празно, ала в същото време вещаеше опасност.

В почти пълния мрак Ричард усети как от пронизващото червеникаво сияние на този поглед го полазват тръпки.

Макар да не беше познавач на дарбата, беше чел много исторически документи за онези древни времена, в които двете й страни са представлявали едно цяло. Но при всичко, което беше научил от други притежатели на дарбата, които познаваше, както и от тези исторически описания, никога не беше чувал тя да е способна да съживява мъртвите.

Съзнаваше, че тези пламтящи очи издават какво е съживило мъжа — не беше самият живот, не беше и дарбата, а някакъв вид окултна магия.

Въпреки че неживата същност на човека, смрадта и сиянието в очите му за миг бяха заковали Ричард на място, в злонамерените му помисли нямаше ни най-малко съмнение. Мечът на Ричард, безкрайно разярен, вече се беше развилнял и приближаваше заплахата.

Трите ножа и счупеният в гърдите на мъжа меч красноречиво показваха, че той не кърви по-силно, отколкото би кървял всеки спаружен труп на отдавна умрял, но това не намали желанието на яростта, бушуваща в Ричард, да унищожи убиеца.

Със светкавична бързина острието достигна целта си и с един изчистен удар обезглави мъжа, преди да е успял да направи поредната крачка към Ричард.

След като отсечената глава тупна тежко на земята, Ричард забеляза, че сиянието в очите й не е угаснало. Още преди тялото да успее да падне, той бързо заби меча си в лицето, след което ритна главата през отвора на пещерата. Видя как червеникавото зарево в очите угасна, докато главата политаше навън в дъждовната нощ.

Обезглавеното тяло обаче не рухна. Вместо това пристъпи напред. Последва втора крачка, след което продължи да се приближава и протегна ръце към Ричард. Опитваше се да го сграбчи и замахна с една ръка. Ричард я отсече, преди съществото да смогне да я прибере. С още два бързи удара на острото като бръснач острие той посече другата длан, а после и цялата й прилежаща ръка от рамото.

Безръкото и безглаво туловище продължи да настъпва, сякаш дори не беше забелязало, че нещо му липсва. Ричард изрева настървено и отново замахна с меча, като разсече тялото през средата. Острието раздроби костите и превърналата се в суха кора кожа. Из просторната пещера се разлетяха късчета плът с полепнали по тях дрипи и заострени парчета кост.

Когато полуразложеният труп най-сетне започна да се сгромолясва, другият човек, онзи, който беше останал само с една ръка, решително тръгна към Ричард с рев на уста, за да поднови нападението. Изглеждаше като по-скорошен труп в сравнение с първия и зловонието на смърт и разплути меса беше даже още по-отвратително. Макар очевидно също да беше ходещ мъртвец, той не беше така съсухрен и изпит като другия. Напротив, слизестата гниеща плът на този лъщеше. На места подпухналата му кожа се беше нацепила и от язвите се процеждаше течност. Половината от подутия му език се подаваше от устата, така че гневното му ръмжене звучеше завалено. Подобно на първия мъж, при движение ставите му пукаха и пращяха, но това, изглежда, изобщо не му пречеше, нито пък го забавяше.

Ричард инстинктивно заби меча си в гърдите на убиеца. Както онзи меч, който се беше счупил в гърдите на другия човек, този на Ричард явно също по никакъв начин не навреди на мъжа срещу него. След като го изтръгна от тялото му, Ричард направи крачка назад. Онзи продължи да настъпва.

В мъртвите очи на втория труп грееше същото червеникаво зарево, подобно на прозорец към пъкъла от черна магия, която гори вътре в него и му вдъхва живот.

Един от застаналите наблизо мъже се втурна към тях и в желанието си да окаже подкрепа на Ричард заби нож във врата на нападателя. Резултатът беше не по-добър от онзи, постигнат от меча на Ричард. Мъртвецът се олюля и се спря, а с опакото на единствената си ръка изненадващо нанесе удар на мъжа, притекъл се на помощ на Ричард. Той извика от болка и се прекатури на пода на пещерата.

Ричард се възползва от изникналата възможност и отново замахна с меча. Този път не искаше просто да го обезглави, както беше сторил с първия. Онзи се обърна тъкмо навреме, за да види как острието се засилва към едната страна на лицето му. С ужасяващ звук оръжието раздроби черепа на убиеца. Лигави парченца се плиснаха и залепнаха по каменните стени, а частиците от костта отскочиха. За разлика от първия път сега от главата не остана нищо.

Без да чака да види дали това ще спре, или ще забави мъжа, Ричард бързо нанесе няколко последователни удара по нападателя, като първо отсече ръката му, а после припряно наряза тялото му на няколко части и с последния удар посече все така изправените пред него крака през коленете.

Зверският рев на двамата нападатели най-сетне секна. Из цялата кухина в пещерата ранени хора пищяха или стенеха от болка. Други лееха сълзи от ужас. Повечето от онези, които не бяха засегнати, изскачаха от скривалищата си и се втурваха да помагат на пострадалите.

Ричард кимна за благодарност на мъжа, който се беше опитал да помогне, като наръга гиганта във врата. Вече на крака, той стоеше с ококорени очи и не можеше да повярва на всичко, което се беше случило.

Задъхан от усилието и отвратен от гадната миризма, Ричард закри уста и се обърна към групата мъже, които бяха хвърляли камъни в опит да отбият нападението.

Дръпна ръката от лицето си, за да попита:

— Какво се случи? Защо никой не е бил на стража? Не видяхте ли как тези мъже се изкачват към домовете ви?

Хората замигаха озадачени и изненадани, явно все още не бяха преодолели страха от нападението и вцепенението от кървавите му последици.

— Съжалявам, Господарю Рал — обади се мъжът с ножа. — Има редовен пост, но май не е особено добър. Както е тъмно и вали, а и с тези тъмни дрехи, които мъжете носеха, не успяхме да забележим приближаването им; разбрахме, че са тук, едва когато чухме писъците. Неколцина от нас излязоха да видят какво става, но докато стигнем, те вече бяха сред нас и беше твърде късно. И в този момент се оказахме въвлечени в битка за живота си.

Ричард стисна зъби — яростта на меча все още кипеше в него. Помисли си, че мракът и дъждът наистина трябва да са ги затруднили да видят или да чуят приближаващите мъже.

— Ако някои хора си бяха свършили по-добре работата да наблюдават, единственото, което щеше да им се наложи да направят, е да изритат мъжете, докато се опитват да се покатерят тук, и те щяха да полетят надолу към пропастта.

На лицата им се изписа смущение и те забиха поглед в земята.

— Имате право, Господарю Рал — обади се друг. — Само че никога не се е случвало нещо подобно. Опасявам се, че не сме очаквали подобно нападение.

Ричард посочи с меча си навън в нощта.

— При положение че Хенрик дойде тук и ви разказа за другото нападение по-рано тази вечер, трябваше да сте нащрек за опасности. Такова нещо не се е случвало и преди. Трябвало е да се досетите, че става нещо необичайно, и да се подготвите или поне да имате едно наум.

Мъжете се засрамиха, но не казаха нищо.

— Съжалявам — отрони тогава Ричард и пое дълбоко дъх, за да се опита да укроти гнева си. — Не бива да виня жертвите.

Някои от хората кимнаха, след което се оттеглиха, за да помогнат на пострадалите от битката.

— Никога не се е случвало нещо подобно, Господарю Рал — отново заговори мъжът с ножа. Изглеждаше съсипан от скръб. — Ние просто не…

Той сподави болката, свила сърцето му, и огледа всички мъртви и ранени.

Ричард стисна съчувствено рамото му.

— Знам. Съжалявам, че звуча толкова гневно. Тези ходещи мъртъвци явно са били съживени посредством някакви окултни заклинания. Възможно е дори магията, която им е вдъхнала живот, да ги е скрила от вашите очи, за да успеят да се изкачат до тук. Само че следващия път трябва да бъдете нащрек и да сте подготвени.

При предположението на Ричард, че нашествениците може да са били прикрити от магия, лицата на мъжете се поразведриха.

Мъжът с ножа го насочи към входа на пещерата и каза:

— Ще се погрижа от сега нататък винаги да има хора на стража, Господарю Рал. Това няма да се повтори. — Вглъбеният му поглед пробяга над касапницата. — Обещавам ви, че поне няма да ни хванат втори път неподготвени.

Ричард кимна и отново се обърна към загиналите и ранените, за да се увери, че онези, на които може да се помогне, получаваха помощ.

Наблизо забеляза ръката на един от мъртвите нападатели. Пръстите се движеха, свиваха се и се отваряха, сякаш още се мъчеха да сграбчат някого, още се опитваха да нападат.

Ричард вдигна живата, съсухрена ръка и я метна в огнището. Щом огънят я подхвана, нагоре лумнаха пламъци.

Докато се оглеждаше, му хрумна, че при толкова ранени Сами трябва да им помогне, преди да се погрижи за него и Калан. Мнозина бяха загинали. И макар някои да не бяха толкова лошо ранени, имаше други, чисто състояние беше много тежко. Те се нуждаеха от помощта на човек с дарбата, а Сами беше единствената такава наоколо.

Надяваше се момичето да е готово за това изпитание. Беше наясно, че работата би затруднила дори и опитна магьосница.

Тъкмо се канеше да прибере меча в ножницата, когато откъм дълбините на проходите дочу викове.

Когато чу рева, осъзна, че двамата нашественици, дошли да нападнат село Стройза, не са единствените.


Седемнадесета глава

РИЧАРД ЗА МИГ ЗАМРЪЗНА на място, за да разбере откъде идват звуците. След като мислено определи източника и приблизителното разстояние, той се завтече по един от коридорите по посока на писъците. Най-малко десетина мъже го следваха по петите.

Този път всички те бяха въоръжени не с камъни, а с ножовете си. Този път имаха по-добра представа срещу какво се изправят и какво трябва да сторят. Нищо друго освен накълцване на парчета нямаше да възпре нападателя.

Ричард знаеше, че се движи в правилната посока, защото писъците ставаха все по-оглушителни. Въпреки това, докато тичаше по коридорите, от време на време му се налагаше да спира за малко на разклоненията, за да се ослуша. Звукът измамнически отекваше из проходите и му беше трудно веднага да определи по кой от тях трябва да поеме. Тичаше възможно най-бързо из тясната, подобна на пчелна пита мрежа от стаи и тунели, със съзнанието, че всяко забавяне означава, че още хора ще бъдат ранени или ще умрат. Ядосваше се, че трябва да спира на разклоненията и да се ослушва за източника на виковете за помощ, за да е сигурен, че се движи в правилната посока.

Като наближи писъците, осъзна, че идват от мястото, където беше оставил Калан.

Тази мисъл щеше да го пришпори да се затича още по-бързо, ако вече не препускаше с всички сили и с дивашка невъздържаност през помещенията и не прелиташе през разклоненията, без да забави крачка.

На излизане от един сумрачен ъгъл той налетя право на някакъв едър мъж. Той беше корав като дъб и едва се помръдна, когато Ричард се блъсна в него. Не го беше видял, защото човекът беше тъмен и съсухрен като първия от двамата мъртъвци, с които се бе сражавал. Смърдеше на смърт също като тях. Ходещият труп беше толкова потъмнял от разложението, че напълно се сливаше със сенките.

Ричард залитна назад, но в същия момент видя, че е прекъснал нашественика в мига, в който души някаква жена. Щом фенерите на мъжете, идващи подире му, осветиха нападателя и неговата жертва, Ричард видя, че лицето на жената е посиняло и изцъклените й очи са неподвижни и приковани в една точка. Тя никога повече нямаше да закрещи.

И двете ръце на нападателя бяха обвили шията на жената. Беше я вдигнал във въздуха и прекършваше врата й. Той извърна глава, при което се чу звук от изпукване и чупене на кости и изсъхнала кожа. Мъжът се взря в Ричард със светещите си червени очи и изрева застрашително.

Ричард замахна с меча си и мощният удар отсече и двете му ръце от лактите. Жената се строполи на земята като чувал със зърно и се свлече в безжизнена купчина. Мъжът отново изрева и се спусна към Ричард с протегнати напред чукани, широко отворена уста, готов за атака с оголени зъби, тъй като беше останал без ръце.

Един светкавичен замах разполови главата на мъжа точно през средата на зейналата му уста. Черепът му се пръсна на парчета. Както плътта, така и сухожилията се раздробиха от силата на удара. С още два замаха мечът насече мъжа на парчета. Ричард видя как пръстите на отрязаните ръце на пода продължават да се мъчат да сграбчат нещо и да нападнат някого, но не успяват нито да открият, нито да достигнат своята жертва.

Ричард, все още възпламенен от гнева на меча си, се обърна към мъжете:

— Трябва да изгорите всички остатъци от тези хора. Съберете парчетата и ги запалете.

Мъжете сведоха поглед към пръстите на едната ръка, които се мъчеха да се доберат до Ричард по пода.

Той стъпка все още живата ръка с тока на ботуша си и размаза пръстите в прахта.

— Нямам представа какво се случва — каза, — но ми се струва, че няма място за съмнение, че е замесен някакъв вид окултна магия. Не искам нищо от това заклинание да остане тук, сред вас. Изгорете всичко. Ясно ли е?

Мъжете до един кимнаха покорно, стреснати от разпаления глас на Ричард, при все че разбираха, че гневът му не е насочен към тях.

Чуха се още писъци и Ричард се обърна по посока на звука. Осъзна, че ходещите мъртъвци сред тях са повече от трима.

Отново препусна в лудешки бяг натам, откъдето идваха виковете. Запита се колко ли неприятели са успели да се промъкнат в пещерата. Ако имаше още много, можеше да затрият половината село, преди Ричард да смогне да ги намери и да ги изтреби до крак.

Докато си проправяше път по тесните коридори, му се налагаше да се провира покрай мъже, жени и деца, които бягаха като обезумели да се спасяват от заплахата. Някои от тях ронеха сълзи, други пищяха, но всички до един бяха обхванати от паника и не знаеха какво друго да направят, освен да избягат по-далеч от опасността.

Ричард попадна на разклонение с няколко коридора и последва вледеняващите кръвта стенания по най-широкия от тях. Беше го разпознал — това беше пътят към малкия дом на Естер. Чудовището беше наблизо. Настигаше го. Както се беше задъхал, вдиша отвратителната миризма на разложение и смърт. Това му напомни за докосването на смъртта, което викът на Бръшлянената дева беше отприщил и притаил вътре в него.

Погледът му долови светкавично движение в далечината и нечия сянка се скри зад ъгъла. Ричард внезапно спря насред устрема си до един вход, закрит с овча кожа. Промуши се вътре и на светлината на свещите видя, че Калан лежи на постелката от агнешка кожа там, където я беше оставил. Естер също беше там и стискаше нож в ръка, застанала покровителствено над Калан. Ричард беше наясно, че тя нямаше шанс срещу някой от ходещите мъртъвци, но въпреки това бе готова да премери силите си.

Сами беше изчезнала.

Ричард пусна обратно покривалото над вратата и отново се втурна в преследване на надвисналата над тях заплаха. Затича се към писъците на уплашените хора, които нападението явно беше вдигнало от постелите посред нощ. Налагаше му се да изблъсква някои от сънените селяни, които стояха вцепенени в тъмните проходи.

Изведнъж отново мярна смътно движение на нечия дребна фигура, която се стрелна през един кръстопът и веднага се шмугна в страничен тунел. Тъмна сянка я последва с рев. Трето очертание също влезе в прохода след нея и Сами.

За миг съществото се спря и погледна към Ричард. В тъмнината на тунела той не успя да различи много от ходещия труп, но видя пронизващия червеникав блясък в очите му. Светлината им сякаш извираше не просто от мрака в тунела, а от самата смърт. В следващия момент ходещият мъртвец изчезна в сенките на страничния тунел, по следите на Сами.

Ричард хукна след тях колкото може по-бързо. Тичаше с такава скорост, че мъжете, които го следваха, започнаха да изостават. И понеже той препускаше след нашествениците и увеличаваше разстоянието между себе си и онези зад него, не можеше да се възползва от светлината от техните фенери. Ала въпреки че му беше трудно да вижда, не спря да тича. От време на време имаше по някоя стая от едната или другата страна на тунела, в която бяха запалени свещи, чиято мъждива светлина се процеждаше навън в галерията, само колкото да успее да зърне бегло пътя, без да се налага да забавя крачка.

В тъмното се сблъска с втория от мъжете, който гонеше своя другар и Сами. Не се виждаше добре, но му беше достатъчно да разбере, че този човек също е ходещ мъртвец. Дори без възможността да го огледа подобаващо, миризмата сама по себе си беше безподобна.

Човекът се спря и се обърна да види кой го следва, но Ричард вече беше до него и замахваше с меча с все сили. Таванът не беше особено висок, затова нямаше как да вложи толкова мощ в удара, колкото му се искаше. Но все пак това острие не се задвижваше само от едните мускули, точно както тези мъже не бяха тласкани единствено от самия живот.

В мига, в който мъжът отвори уста да изреве заплашително към Ричард, оръжието се стовари с цялата си сила и мощ. Острието го разсече от темето до средата на гърдите. Части от главата и врата се откъснаха от трупа.

Ричард нямаше намерение да чака да види дали това ще е достатъчно. Разярен сипеше удари по човека, като крещеше от яд през цялото време, докато не го накълца на парчета. Щом хората с фенерите ги настигнаха, Ричард най-после успя да види, че този нашественик вече не представлява заплаха, по-страшна от пръснати из галерията останки.

Обезвредил тази опасност, той вдигна поглед. В далечината от някаква стая вдясно се процеждаше светлина от разпалени свещи. Видя силуета на другия човек да се насочва към нея. Светлината беше достатъчна, за да успее Ричард да забележи, че тунелът отвъд стаята представлява задънена галерия. Сами беше хваната в капан. Нямаше накъде повече да тича, нямаше път за бягство.

Ричард се втурна в прохода с ясното съзнание, че участва в надпревара да убие човека, преди той да е убил Сами. Закрещя в опит да разсее врага. Мъжът не му обърна никакво внимание. То беше насочено неотлъчно към неговата жертва.

Тромавият труп стоеше точно пред входа на стаята и надзърташе вътре. Ричард не беше достатъчно близо. Тъмната сянка обърна взор към него с искрящите си очи, след което отново ги насочи към стаята. Изрева застрашително и нахлу вътре.

Ричард се затича с всички сили. Тъмния силует изчезна в стаята в края на задънения коридор. Не беше достатъчно близо. Нямаше да стигне навреме. Знаеше, че Сами няма никакъв шанс.

Беше тъкмо до входа, когато огромната, тъмна сянка изхвръкна назад от помещението, запокитена в отсрещната стена на тунела. От сблъсъка се вдигна прах.

Човекът явно беше зашеметен, но бързо се окопити. В момента, в който се изправи на крака, Сами се показа на входа на стаята.

Ричард почти бе стигнал, но все още не беше достатъчно близо. Сами и нападателят й се намираха твърде далеч, за да може той да й помогне.

Човекът отново ревна гръмовно в яростта си и се спусна към момичето. Сами изпъна двете си ръце напред с вдигнати нагоре длани, сякаш наистина вярваше, че може да възпре нападението на огромния мъж.

За изненада на Ричард обаче той за втори път полетя назад и отново се блъсна в стената.

Когато се съвзе от удара и се нахвърли върху момичето, то се опита да го спре за трети път, но не се получи, при което Сами изпищя.

Ричард обаче вече беше там. С един мощен удар мечът отсече главата и едното рамо на чудовището. Вторият замах последва като светкавица и отряза другата му ръка в момента, в който тя посягаше към Ричард. С още няколко бързи движения той накълца тялото през кръста, след което разсече краката през средата на бедрата.

Главата, заедно с врата, едното рамо и все още прикрепената към него ръка, лежеше на земята и гледаше нагоре със застрашителните си, огненочервени очи. Ръката се протегна и сграбчи глезена на Ричард. Той стремглаво стовари меча няколко пъти подред и я посече, ведно с главата. След като я направи на парчета, смаза дланта с тока на ботуша си.

Изправи се задъхан с меча в ръка — яростта на оръжието бушуваше в тялото му и извикваше собствения му гняв от глъбините му. Килна глава и се заслуша, но не чу нито още викове, нито пък рев. Този сякаш беше последният.

Сами се втренчи в него.

— Добре ли си? — попита я.

Тя кимна и въздъхна дълбоко с облекчение.

Той я придърпа към себе си и с ръката, в която държеше меча, обгърна крехките й рамене, благодарен, че е стигнал навреме. Тя му беше спечелила няколко безценни секунди, докато той успее да дойде и да унищожи заплахата веднъж завинаги.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита отново. — Убедена ли си, че не те е наранил?

Сами отметна няколко кичура от напрашената си къдрава черна коса от лицето си и сведе поглед, внимателно оглеждайки тленните останки.

— Да, добре съм — увери го тя. Звучеше удивително спокойна.

— Тогава, ако обичаш, кажи ми какво си мислиш, че правиш? — скръцна със зъби Ричард, а юмрукът му затегна хватката си около ефеса на меча. Наведе се към нея. — Наредих ти да защитаваш Майката Изповедник. Като излизах, ясно ти казах да останеш там и да я пазиш.

— Пазех я…

— Докато не побягна. Доверих ти се да я закриляш, а вместо това ти си избягала. Не те виня, че си се изплашила, но разчитах на теб, а ти не си останала там да я опазиш.

Сами поклати глава.

— Защитавах я…

— Нахлули са навътре из пещерите да я търсят. А ти си избягала.

Сами скръсти тънките си ръце и го изгледа кръвнишки.

— Те не бяха дошли за Майката Изповедник. Преследваха мен.

— Няма как да го знаеш.

— Напротив, знам го. — Тя продължаваше да го гледа свирепо изпод свъсеното си чело. — Затова и побягнах… за да я защитя, като отвлека вниманието на нашествениците. Така можех да я предпазя най-добре.

Ричард изопна гръб.

— Какви ги приказваш?

— Тя ранена ли е? Не. Да не би чудовищата да са в стаята и да я разкъсват на парчета? Не. И защо, мислите, е така?

След като Ричард не отговори, тя се приведе към него.

— Не са там и в този момент не отнемат живота й, защото преследваха мен. Като се появиха в стаята, дори не я погледнаха. И двамата следяха мен с пламтящите си червени очи. Щом пристъпиха към мен, аз се отдръпнах в другия край на помещението да видя какво ще направят. Погледът им си остана прикован в мен. И знаете ли какво сториха после?

— Спуснали са се към теб, а не към нея — предположи със значително по-мек тон Ричард.

— Точно така. Сякаш дори не я забелязаха. Вниманието им беше изцяло насочено към мен. Нахвърлиха се върху мен. Опитах всеки вид магия, който ми е известен, за да ги спра. Признавам, че не знам много за тези неща, нито пък имам голям опит, но пробвах всичко, което знам. Нищо не даде резултат.

После си спомних какво разказваше Хенрик, че са сторили приятелите ви, затова запратих въздушно кълбо, както са направили и те. Това не им нанесе такава вреда, каквато трябваше, но поне ги отблъсна достатъчно задълго, че да успея да стигна до вратата. В този момент те оставиха Майката Изповедник и ме погнаха. И двамата тръгнаха след мен.

Тя се потупа по гърдите.

— След мен, не след нея. Така че, да, избягах, но го направих, за да я защитя по единствения възможен начин — като принудя тези чудовища да ме последват, за да мога да ги примамя по-далеч от нея.

Изплаших се. Но макар че се страхувах, знаех, че трябва да измисля нещо. Зачудих се дали не мога някак да ги прилъжа в тунел без изход. И после, като дойдох насам, ми хрумна да ги вкарам в тази стая и да се промъкна покрай тях, както го бях сторила преди, а след това да срутя прохода и да ги затрупам тук, долу.

Ричард се огледа на светлината на фенерите в ръцете на мъжете, изчакващи по-нагоре по коридора. Наистина тунелът представляваше задънена галерия, в края на която имаше една-единствена стая. Ако не беше стигнал навреме, планът й може би щеше да проработи. Разбира се, можеше да се случи и тъкмо обратното. Като нищо можеше да я заколят.

И все пак от всички хора в малкото село тя единствена беше измислила нещо, с което да противостои на опасността. Единствено тя беше съставила план и беше действала съгласно него.

Ричард прокара пръсти през косата си и въздъхна.

— Извинявай, Сами. Права си. Извършила си нещо много смело. Благодаря ти, че си го сторила, за да предпазиш Калан.

— Не е нужно да се извинявате — каза тя и го удостои с плаха усмивка. — По погледа ви виждам, че се намирате под влиянието на магията на меча. Виждам също така, че неговият гняв е единственото нещо, което ви държи на крака. Трябва да ви излекувам. Не бива повече да го отлагаме.

Още докато кимаше, той си даде сметка, че раните му отново се бяха отворили в боя. Кръвта се стичаше по ръцете му и се процеждаше от пръстите. След като неотложната необходимост да отблъсне нападението беше отминала, той се чувстваше все по-замаян, а болката отново го завладяваше.

— Чуй ме, Сами, много от твоите съселяни са ранени. Някои от тях доста лошо. Нуждаят се от помощта ти. Моля те, погрижи се първо за тях.

Неистово искаше да осигури помощ за Калан, но знаеше, че някои от онези хора се нуждаят по-спешно от нея. В противен случай мнозина щяха да загинат. Реши, че може да почака.

Погледът на Сами се плъзна по тленните останки на пода пред стаята, в която беше възнамерявала да вкара в клопка преследвачите си. Тя не просто изглеждаше разтревожена за хората от селото, които бяха ранени; на Ричард му се стори, че изглежда някак по-пораснала от преди.

Момичето се втурна към другия край на задънения тунел.

— В такъв случай по-добре да побързаме — каза му през рамо.

— Добре — отвърна Ричард и прибра меча в ножницата.

В мига, в който острието се прибра на мястото си, гневът, пламтящ в него, угасна. Заедно с него замря и неговата собствена ярост.

В същия този момент цялата тежест на усилието от изпитанието и потресаващата болка от всичките му рани се стовари върху него с пълна сила. Мечът беше единственото, което я обуздаваше.

Не усещаше пръстите си.

Струваше му се, че тунелът се сгромолясва върху него и задушаващата му тежест го смазва.

Успя да направи само една крачка, преди светът да се преобърне и подът да се устреми към него. Всичко му се струваше странно далечно, все едно гледаше земята от огромно разстояние през дълга, тъмна тръба. Разтревожените викове, които чу някъде около себе си, му се струваха зловещо приглушени.

Още преди подът да го застигне, над него се спусна мрак, който погълна света.


Осемнадесета глава

КОГАТО СЕ СЪБУДИ, Ричард не разпозна заобикалящата го обстановка. Лежеше на плетена рогозка в стая без прозорци, нежно осветена от свещи, струпани в ниши, педантично издълбани в стените, които бяха от същия камък като останалата част от пещерите на село Стройза. Повърхността на самите стени беше заравнена и прецизно загладена в имитация на мазилка. Като имаше предвид онова, което беше видял от останалата част от издълбаната в скалата пещерна система, заключи, че това са луксозни жилища.

Калан лежеше на друга рогозка близо до него. Все още беше в безсъзнание и не реагира, когато я докосна по рамото. За свое облекчение забеляза, че диша по-равномерно и по-леко отпреди.

Изненада се да види, че дрехите й вече не са пропити с кръв. Те не само бяха почистени, но и съдраните места, разрезите и цепките бяха старателно закърпени, така че едва ли не изглеждаше така, сякаш ризата й е украсена с везмо. Най-важното обаче беше, че тялото й вече не беше осеяно със стотици порезни и прободни рани. Ако съдеше по това, което виждаше пред себе си, изглежда, всички бяха излекувани.

Това поне му донесе утеха, макар че тя все още не беше дошла в съзнание.

Чак тогава сведе поглед и видя, че неговите дрехи също са чисти като тези на Калан. Попипа горната част на ръката си и се увери, че както и подозираше, ужасната рана от ухапване е излекувана. На мястото на нараняването пръстите му усетиха само подутина. Голяма част от болката също беше изчезнала, макар все още да усещаше известна скованост в мускулите. Долавяше съвсем леко гъделичкане, което разпозна като остатъчния ефект от извършеното лечение.

Въпреки че по всяка вероятност всичките му външни наранявания бяха изцелени, той все още можеше да долови онази ужасна, мрачна тежест на неумолимата вътрешна болест, която представляваше докосването на смъртта, освободено там от Бръшлянената дева сплетница. Безжалостното бреме не се вдигаше и се мъчеше да го придърпа към своята тъма. Той знаеше, че същият този повик на смъртта се таи и в Калан.

Ричард се надигна и се огледа. Помещението беше по-голямо от дома на Естер, където бяха приютени в началото. Килимите бяха по-дебели, по-добре изтъкани, а цветовете им бяха малко по-ярки от останалите, които беше видял. Имаше няколко стола и маса, които, макар да не бяха изящни, бяха първокласно изработени. Вратата беше от масивно дърво, а не просто завеса. Заради изгладените, но и прецизно и под прав ъгъл издялани стени предположи, че това е домът на някой важен човек.

Щом го видя да сяда, Естер осъзна, че се е събудил, и се надигна от една пейка отстрани.

— Не се мъчете да се изправяте още, Господарю Рал. Как се чувствате?

— По-добре съм. — Ричард примигна объркано. — Какво става? Къде сме?

— Намираме се в дома на нашата магьосница. — Тя стисна устни нажалено. — Е, беше нейният дом, преди да… — Изведнъж размисли и махна с ръка край себе си. — Всъщност предполагам, че все още е дом на магьосница. Сами си живее тук, а тя е единствената, която ни остана. Това беше къщата на родителите й, но сега сигурно е нейна.

Ричард се огледа.

— А къде е тя?

Естер посочи към врата в другия край на стаята. Няколкото простички украси, издялани по края й, изглеждаха като разкош в село, което оцеляваше в толкова сурови условия.

Гравирана в центъра на вратата обаче беше Милостта, изображение, което олицетворява Сътворението, живота и, отвъд границите на света на живите, вечността на Отвъдния свят. През света на живите и отвъд света на мъртвите минаваха лъчи, които символизираха дарбата.

Подобно изображение не беше някакъв разкош, особено в дома на магьосница. Милостта често представляваше основополагащо оръдие в ръцете на притежаващите дарбата и нерядко служеше за символично средство, напомнящо им за техния дълг, цел и призвание. Никога не беше изрисувана или използвана просто за да послужи за украса.

— Сами си почива. Клетото момиче, беше изтощена.

— Изтощена ли? Значи е помогнала на ранените хора? Излекувала е всички засегнати?

— Да, да, потруди се здраво, за да помогне на хората — каза Естер и махна с ръка, за да разсее тревогата му, явно нетърпелива да смени темата. — После заяви, че трябва да излекува вас двамата, или поне доколкото това е по силите й. Казах й, че трябва да си почине, преди да се заеме с такава отговорна задача, но тя настоя, че не бива повече да се отлага. Каза, че трябва да стори каквото може за вас и Майката Изповедник, в противен случай скоро и двамата ще преминете в състояние, в което нейната намеса ще е безполезна.

Ричард хвърли поглед към Калан. Знаеше, че се намира в огромна опасност. Знаеше също така, че Сами не би могла да излекува всичко онова, което я мъчи. Тази задача беше по силите на някого с по-големи способности и повече опит от нея, при това можеше да бъде изпълнена само в защитено поле. И все пак беше благодарен на Сами за онова, което беше успяла да стори в помощ на Калан.

Беше наясно, че трябва да открие Зед и Ничи, след което всички трябваше да се върнат в Народния дворец, за да премахнат докосването на смъртта от двама им с Калан, преди да е станало твърде късно.

Онова, което не знаеше, беше колко дълго могат да оцелеят с отровата в телата им. Калан, най-вече, спешно се нуждаеше от тяхната помощ. Нямаше да оцелее още дълго, както беше в безсъзнание. Без храна и вода състоянието й само можеше да се влоши.

Ричард се канеше да попита Естер за ранените при нападението хора и дали е имало други неприятности, когато вратата в задната част на стаята се отвори със замах. Сами застана на входа, разтърка сънените си очи и надникна в осветеното от свещи помещение.

— Господарю Рал… събудили сте се. — Първоначалната й изненада бързо премина в облекчение.

Ричард кимна.

— Да. Но Калан все още не е.

Сами набързо хвърли поглед към нея.

— Знам.

Преди той да успее да добави още нещо, Сами кимна леко на Естер.

— Благодаря ти, че ги наглежда вместо мен, Естер. Вече съм будна. Можеш да отидеш да си починеш малко. Изглеждаш уморена.

Жената се прозя.

— Сигурна ли си? Ти поспа само няколко часа. След всичката тази дълга и тежка работа, не мислиш ли, че още малко почивка ще ти се отрази добре?

Сами приглади назад разчорлената си черна коса.

— Ти също се труди здраво да помагаш на хората и също си на крак втора поредна нощ. Аз поне дремнах малко. Господарят Рал ще има нужда от още почивка, за да може тялото му да се възстанови напълно. Аз мога да ги пазя, докато си почиват. Така че защо не идеш да полегнеш малко?

Естер въздъхна дълбоко.

— Е, добре. Признавам, че ще ми дойде добре, но искам първо да мина да нагледам някои от другите. — Естер удостои Ричард с мимолетна усмивка. — Е, ами аз ще тръгвам тогава. — Взе някаква платнена торба от пода до пейката и добави: — Сами, извикай ме, ако ти потрябвам за нещо.

Момичето кимна и изпрати жената до вратата.

Ричард изчака с множеството въпроси, които го измъчваха, докато Естер се сбогува набързо с него и излезе. Веднага щом вратата хлопна, Сами се спусна към него и положи два пръста на челото му, за да провери състоянието му посредством дарбата.

— Е? — попита той след минута мълчание, през която изражението й по никакъв начин не издаде какво долавя.

Сами отдръпна ръката си и потърка пръсти, все едно беше докоснала нещо страшно неприятно.

— Трудно ми е да потвърдя със сигурност, Господарю Рал, но лечението, което успях да приложа, колкото и незадоволително, сякаш оказва влияние.

Ричард разбираше, че има предвид, че й е трудно да каже каквото и да било, при положение че докосването на смъртта е все още в него.

— Преди се страхуваше да ни лекуваш. — Стори му се малко странно, че тя е преодоляла страха си да се заеме с лечението им, без да му се налага да я убеждава допълнително.

— Разказът на Хенрик за това как вашият познат магьосник…

— Дядо ми, Зед.

Сами кимна.

— Да, той и магьосницата. Щом чух, че те са ви лекували, макар да са видели в двама ви същото, което видях и аз, разбрах, че поне мога да се опитам да последвам примера им.

Ричард все още беше настроен подозрително.

— И не те беше страх?

Сами сбърчи носле.

— Страхувах се, но знаех, че трябва да се свърши, затова се опитах да не мисля за това колко се боя, а просто да се съсредоточа върху задачата си.

— Ами Калан? Защо не е будна като мен, щом раните й са излекувани?

Сами хвърли бегъл, изпълнен с тревога поглед към Калан.

— Съжалявам, Господарю Рал, но направих всичко по силите си. Съприкосновението със смъртта при нея е по-дълбоко. То е нещо, което не мога да излекувам, и в нейния случай ми беше по-трудно да го заобиколя, за да достигна онова, което бих могла. Смъртта хвърля по-тъмна сянка върху нея.

Ричард кимна и въздъхна тежко. Даже Зед и Ничи бяха казали, че са неспособни да изтръгнат тази тъмна сила от нея, преди да се върнат в Двореца. Като се имаше предвид трудността, Сами се беше справила добре, успявайки да свърши дори това.

— Благодаря ти за всичко, което си сторила за нея. — Надяваше се то да е достатъчно, за да я опази жива, докато той намери Зед и Ничи, след което да ги върне в Двореца.

— Не забравяйте, че не съм веща в тези неща, Господарю Рал, но си мисля, че при положение, че излекувах раните й по най-добрия начин, на който към способна, и тя няма да губи повече кръв, може би й трябва просто още малко почивка, за да завърши процесът на изцеление и тя да се събуди. Вие спахте дълго време. Надявам се тя също да се пробуди, щом си отпочине. Беше ранена по-тежко от вас, така че може би се нуждае от повече сън, преди да отвори очи.

На Ричард му се искаше да вярва, че е права, но не знаеше дали просто не се самозалъгва.

— Ами останалите? Какво стана с всички ранени хора? Първо тях ли излекува?

Отговорът на Сами се забави дълго.

— Някои от тях.

Ричард вдигна поглед.

— Защо не си изцерила всички, или поне всички онези, които е можело да бъдат излекувани?

— Защото, ако не бях прекъснала, за да мога да помогна на вас, щяхте да сте мъртви. Майката Изповедник е в по-тежко състояние, понеже ужасната сянка на смъртта е много по-тъмна у нея, но вие бяхте в непосредствена опасност заради всичките рани и загубата на кръв. Имаше риск да загинете заради неща, на които можех да повлияя. Трябваше да направя избор.

Сърцето на Ричард се сви.

— Искаш да кажеш, че ти се е наложило да оставиш хора от твоя народ да умрат, за да спасиш мен?

Сами преглътна и отрони:

— Да.

Челото на Ричард се изопна от вълнение.

— Става дума за твоя народ, Сами. Защо си ги изоставила, за да се погрижиш за нас? За двама непознати?

Момичето седна на стола до него. Отпусна тежест на опрените до дребничките си бедра ръце и се залюля напред-назад, докато се чудеше как да отговори на въпроса му.

— Нямаше друг освен мен — промълви тихо накрая. — Занимавах се с онези, които можех да спася, работих възможно най-бързо, направих всичко по силите си. Някои хора щяха да умрат независимо от всичко. Знаех, че ако прекарам цялата нощ в опити да спася тях, накрая пак ще са мъртви, но заедно с другите, на които съм можела да помогна.

Много хора се нуждаеха от лечение. Нямаше да има време да се погрижа за всички, дори да не бях се заела с вас. Никога не бих успяла да спася всички.

Сега е втората нощ след нападението. Вие проспахте предишната вечер, целия вчерашен ден и почти цялата следваща нощ. Скоро ще се съмне. След като отстранихте заплахата и битката приключи, изгубихте съзнание.

Наредих да ви пренесат тук, а аз останах там и излекувах немалко хора. Ала още много се нуждаеха от помощ. Някои починаха, докато чакаха, докато се грижех за други, които според мен имаха по-голям шанс да оцелеят. Раните на някои бяха далеч отвъд моите лечителски способности. Знаех, че трябва да ги изоставя. Естер и останалите ги утешиха, доколкото могат.

През цялата нощ, докато лекувах другите хора, наглеждах вас и Майката Изповедник, за да се уверя, че състоянието ви не се е влошило и че можете да ме почакате още малко. Толкова много бяха ранени. Някои от тях не толкова лошо, така че ги оставях на хора като Естер да им помогнат с каквото могат. Аз се занимавах с по-нуждаещите се, докато можех. Ала в един момент повече не можеше да се отлага.

Трябваше да избера на кого да помогна — на вас с Майката Изповедник или на някои от останалите, които все още чакаха. Разбирах, че ако избера вас, част от онези, до които нямаше да стигна, ще умрат. Но също така знаех, че ако не направя за вас каквото мога, и двамата ще изгубите живота си още същата нощ.

Трябваше да взема решение. Избрах да ви излекувам, докато още имам време.

Ричард разтърка лицето си, измъчен от мисълта, че тя е била изправена пред подобен избор и за да спаси техния живот, е трябвало да пожертва други.

— Никога досега не ми се е налагало да вземам подобно решение — призна тя. — Майка ми не ме е учила как да правя такъв избор. Не се е случвало такова нещо. Не знам… може би тя също нямаше да знае какво да стори. Нямаше кой друг да ми каже какво да направя. Знаех само, че трябва да се справя сама.

На Ричард му се беше налагало да взема подобни опустошителни решения. Те оставяха белези, които никога не зарастват напълно.

— Реших, че трябва да излекувам вас, докато имам тази възможност — промълви накрая. — Вие спасихте много хора в онази нощ. Разбирам, че в действителност вие спасихте всички нас. Повечето хора тук щяха да бъдат избити… всички ние можеше да бъдем убити… ако вие не бяхте тук. Вие сте избраникът. Вие трябва да живеете. Като помагам на вас, помагам на много повече хора тук да оживеят, отколкото само на онези, които щях да излекувам.

Тя беше казала това за него още първия път, в който го беше видяла. Ричард се намръщи.

— Какво имаш предвид с това, че аз съм избраникът?

Сами сви неловко рамене и погледът й се отнесе нанякъде.

— Вие сте моят избраник.

Знаеше, че не това бе имала предвид. Избягваше отговора, но той не я притисна. Щеше да му сподели, когато беше готова.

— Разбирам те, Саманта.

Тя се смръщи и го погледна.

— Защо ме нарекохте така?

— Защото са ти казвали Сами, когато си била дете. Направила си много труден и зрял избор. Вече се превръщаш в жена. Позовала си се на разума си и си направила избор като истинска жена, не като момиче. Смятам, че Саманта е по-подходящо име за теб, ако не възразяваш срещу фамилиарността ми.

Лицето на Саманта грейна от гордост при това неочаквано признание.

— Благодаря ви. Господарю Рал. Винаги съм искала да ме наричат Саманта… Звучи много по-зряло… Но за всички останали винаги съм била Сами. Трудно е да си още момиче и да се мъчиш да разбереш как да се превърнеш в жена. Вие сте първият човек, който ме възприема като Саманта. Благодаря ви.

Ричард й се поклони, като просто наведе глава.

— А сега, Саманта, те моля да ми кажеш истинската причина, поради която остави други да умрат, като вместо тях излекува мен и Калан.

Тя се взря в очите му, а в изражението й ясно пролича жената, в която се превръщаше.

— Защото вие сте единственият, който може да избави всички ни.

— Мисля, че е най-добре да обясниш какво означава това.

Саманта кимна.

— И аз мисля така. Времето ни изтича. Времето на всички ни изтича.


Деветнадесета глава

— КАКВО ИСКАШ ДА КАЖЕШ с това, че времето на всички ни изтича? — попита Ричард.

Тя си пое дълбоко дъх, за да събере мислите си.

— Ами, преди тук имаше и други притежатели на дарбата, но вече ги няма, така че, предполагам, колкото и неподготвена да съм за тази задача, на мен се пада да ви обясня всичко.

— Тук е имало и други притежаващи дарбата? Искаш да кажеш други освен майка ти?

Тя кимна и той продължи.

— И какво се е случило с тях?

— Имах три лели — и трите притежаваха дарбата. Две от тях бяха сестри на майка ми, а третата — на баща ми. И трите бяха магьосници, които служеха на нашия народ.

Сестрата на баща ми, Клариса, беше много по-възрастна. Никога не се е омъжвала. Макар сред притежаващите дарбата в Стройза да нямаше официален водач, сякаш тя винаги е била нашият матриарх. Беше най-възрастната, която притежаваше дарбата, и всички се съобразяваха с нейната преценка. Откакто се помня, беше така. Такъв беше естественият ред на нещата.

Преди известно време, малко повече от година и половина, тя беше открита мъртва в близката гора. Всички приеха, че навярно е починала от старост. Хората тук до един бяха разтърсени от кончината й.

— Наистина ли е починала от естествена смърт?

— Не знам. В онзи момент всички смятахме така… Нямахме причина да допускаме нещо друго. Ала сега не съм толкова сигурна.

След смъртта й хората се обърнаха към майка ми да заеме мястото на Клариса. — Саманта посочи с жест стаята. — Тогава се преместихме да живеем тук. Това са покоите на най-видния сред притежателите на дарбата в нашето село. Древна традиция, която е част от обичаите ни.

Скоро след смъртта на Клариса родителите ми и аз вече се бяхме нанесли тук, когато започнахме да чуваме слухове за хора, които са се сблъсквали с непозната жена със зашити една за друга устни. Чак по-късно разбрахме, че името й е Джит, Бръшлянената дева сплетница, и че има причудлива бърлога в Кхарга. Не знаехме откъде се е появила, нито кога се е заселила в покрайнините. Дори не бяхме сигурни какво точно представлява.

От преминаващите търговци, които навестяват много от народите из Печалните територии, чухме какви ли не мълви за Джит. Някои смятаха, че тя е самата смърт, излязла сред нас, за да бележи края на времето. Други мислеха, че притежава удивителни, дори чудодейни способности да лекува онези, които инак не биха оцелели.

Майка ми успя да научи, че Джит прилага някаква различна от нашата магия, някакви окултни заклинания, с които никога преди не се бяхме сблъсквали.

Саманта вдигна поглед към очите му, за да се увери, че следи разказа й.

— Някакъв вид магия, който може би притежава силата да върши неща, които сме смятали за невъзможни, навярно като това да накара мъртвите да проходят отново.

— Имаш предвид като онези живи трупове, които ни нападнаха миналата нощ?

Саманта кимна.

— Носеха се слухове за такива неща, за откраднати от гробовете тела. Мълви за бродещи из Печалните територии мъртъвци.

Ричард се запита дали Джит е тази, която е вдъхнала живот на труповете и ги е изпратила да нападнат селото. Зачуди се дали, макар да е убил Бръшлянената дева, още от нейните неживи раболепни слуги не се скитат в околността.

— Двете ми лели, Марта и Милисънт, бяха убедени, че Джит може да е единствено някакво зло същество, избягало отвъд пределите на Северната стена.

Ричард се приведе напред при думите й.

— Северната стена ли?

Саманта припряно посочи нанякъде.

— И до там ще стигна. И така, вече чули предостатъчно обезпокоителни разкази, родителите ми, заедно с двете ми лели и техните съпрузи, дружно решиха, че тъй като нашето село е разположено най-близо до Кхарга и вероятно се намираме пред най-непосредствена опасност, трябва да проучим какво се случва и да открием истината.

Мъжът на леля Марта също притежаваше дарбата. Не беше магьосник, както ми обясниха… Нито аз, нито някой от моите познати сме срещали някога истински магьосник. По всеобщо мнение съпругът на леля Милисънт, Джайлс, също е притежавал дарбата, но по различен начин. Обикновено получаваше дребни знамения, или поне така твърдеше той. Никой не му вярваше особено обаче. А майка ми се вслушваше в предсказанията му.

Чичо Джайлс беше един от хората, които отдавна предупреждаваха за някаква тъмна сила, която един ден ще се спусне над Печалните територии. После разбра, че Джит си е устроила бърлога в покрайнините. Според него това беше доказателство за пророческите му способности.

Майка ми винаги е казвала, че ако достатъчно дълго и упорито предричаш дъжд, рано или късно ще се измокриш и ще се окажеш прав. Казваше, че в живота има добри и лоши времена, и ако предречеш лошите, накрая ще се окажеш прав, но ако го правиш на всеослушание, ще те провъзгласят за пророк.

Думите й извикаха усмивка у Ричард. Самият той винаги бе смятал същото.

— Какви истории стигаха до ушите на хората ви за Джит? — успя да попита, преди да се е изгубил в клоните на семейното й дърво.

Саманта сви рамене.

— Повечето бяха доверявани на родителите, лелите и чичовците ми шепнешком и насаме. Майка ми не ми разказваше какво са им разкрили, но аз виждах, че е разтревожена.

— Не я ли питаше?

— Не. Не съм толкова глупава. Когато родителите ми са искали да знам нещо, са ми го казвали. Ако ли не, бях наясно, че не бива да разпитвам, че работата не е за деца. Те шестимата — моите родители, двете ми лели и двамата чичовци — обсъждаха тези въпроси на четири очи, само помежду си. Особено ако ставаше дума за вземане на решение относно безопасността на народа ни.

— Значи тук управляват хората с дарбата? Макар и неофициално?

— Не съвсем. — Саманта присви очи умислено, затруднена да намери точните думи. — При нужда обикновените хора в Стройза винаги са се обръщали към притежателите на дарбата. Но не бих казала, че може да се твърди, че те са управляващи. Ние сме малък народ, а не империя, и като че ли никога не е имало необходимост някой да ни управлява. От време на време може би да разрешава някой спор, но не и да управлява в истинския смисъл.

По-скоро хората тук винаги са уважавали притежателите на дарбата и са търсели съвета им, точно както човек уважава възрастните и търси техните наставления, но не иска на всяка цена те да властват над него. Ако трябваше да се вземе решение по даден въпрос, хората най-често отиваха при някого с дарбата — родителите ми, лелите и чичовците — да поискат съвета им, а понякога и да отсъдят вместо тях.

— Имаш предвид, както когато ни доведоха тук — изпратиха да те повикат, защото почитат способностите ти, но не очакват да си мислиш, че имаш право да ги управляваш.

Сравнението накара Саманта да се усмихне.

— Нещо такова, предполагам. Така че в този случай, който явно по някакъв начин беше свързан с магия, притежаващите дарбата взеха дружно решение леля Марта и съпругът й, понеже и той притежаваше дарбата, да отидат да проучат какво става в Кхарга, какво представлява тази Бръшлянсна дева сплетница в действителност и какво може да крои в онова затънтено мочурище.

Миналата есен, когато нивото на водата достигна най-ниската си точка, леля Марта и мъжът й се отправиха към покрайнините на разузнаване.

— Но така и не са се завърнали — предположи Ричард, след като тя внезапно потъна в мълчание.

Съмнението му се потвърди, когато Саманта тръсна глава.

— Хората ни ги търсиха, но леля и чичо не бяха открити. Пустошта в Печалните територии е необятна, така че естествено, нямаше как да претърсят навсякъде. Имаше и нещо друго обаче — те се страхуваха да навлязат прекалено навътре в неизследваните дълбини на мрачното тресавище в покрайнините на Кхарга.

Тази пролет някой намери тленните им останки, когато след пролетните дъждове водите придойдоха и ги изхвърлиха от блатото.

Ричард беше наясно, че надали от телата им е останало много. Постара се да зададе мъчителния въпрос възможно най-деликатно.

— След толкова време, при положение че са били в тресавището и прочие, как може да сте били сигурни, че са те?

Саманта вдигна ръка в отчаян жест.

— Майка ми установи самоличността им по костите. Каза, че те носят издайническите следи на Милостта… на дарбата… и че тя е разпознала тази на сестра си.

Момичето се загледа в отпуснатите в скута си ръце.

— Каза още, че е прочела по костите им, че смъртта им е била насилствена. Били са убити.

Ричард се запита дали наистина притежател на дарбата може да разчете подобни неща в нечии кости, или е говорила скръбта, търсеща виновник. Той не знаеше достатъчно за дарбата, за да може да отговори на този въпрос.

Знаеше обаче, че Печалните територии са опасно място, а покрайнините на Кхарга дори още повече. Войници, които бяха израснали в тази загадъчна част на Д’Хара, го бяха предупредили да не идва по тези земи. Като се имаше предвид всичко, което беше разбрал, и то не само от дадените му приятелски съвети, а и от личен опит, предположението, че лелята и чичото на Саманта са били убити, съвсем не му се стори безпочвено.

— Не след дълго — продължи тя — другата ми леля, Милисънт, и съпругът й Джайлс бяха отведени от войници от абатството.

Веждите на Ричард подскочиха от изненада.

— От абатството?

— Да, това е отдалечено от тук място, намира се някъде близо до град Сааведра. Ръководи го абат Драйър. Занимават се със събирането на пророчества за Ханис Арк, който управлява провинция Фаджин от цитаделата си в Сааведра.

— Какво знаеш за това място, за абатството?

— Почти нищо всъщност, освен че събират пророчества, както ви казах. Не съм убедена, че изобщо някой знае много за него. Никой не обича да говори за абатството, нито пък за цитаделата.

Ричард познаваше абат Лудвиг Драйър, но не каза нищо. Той беше предизвикал раздори относно пророчеството в Народния дворец. В интерес на истината, беше допринесъл за отцепването на много региони от Д‘Харанската империя и те се бяха присъединили към Ханис Арк, който им обещаваше да споделя с тях пророчества и да им разкрива техните тайни.

— Имаш ли някаква представа защо им е да отвеждат леля ти и чичо ти в абатството? — попита я.

Саманта вяло потърка ръба на стола.

— Не съм съвсем сигурна. Но чичо Джайлс беше този, за когото ви казах, че твърдеше, че притежава известна дарба за пророчества. Може би има нещо общо с това. Може би са искали да им каже какво гласи пророчеството за бъдещето ни.

Единственото, което знам със сигурност, е, че войниците се появиха и заявиха, че леля Милисънт и чичо Джайлс трябва да отидат с тях. Казаха, че понеже притежават дарбата, са били избрани да заминат за абатството и да им помогнат с пророчеството. Обясниха, че за доброто на хората в провинция Фаджин било пророчеството да принадлежи на всички.

— И така и не се върнаха, след като им помогнаха за пророчеството?

От начина, по който Саманта сведе поглед и поклати глава, Ричард схвана, че никой никога не се връща от абатството. Зачуди се защо ли.

— И така майка ми остана единственият притежател на дарбата в Стройза.

— Ти също си тук. И ти притежаваш дарбата — каза Ричард.

Саманта вдигна рамо.

— Сигурно е така. Предполагам, че трябваше да кажа, че майка ми остана единственият възрастен притежател на дарбата в Стройза. Ала сега нея я няма. Това означава, че древният дълг, който ни е завещан, пада на моите плещи.

Ричард си помисли, че не му харесва как звучи това. Отмахна една сламка от крачола си.

— Знаеш ли какво означава името на селото и на народа ти? Какво значи „Стройза“?

Саманта отметна кичур от черната си коса назад и го изгледа смръщено.

— Не. Мислех, че си е просто име. Никога не съм чувала някой да казва, че означава нещо.

— Това е дума на високо Д‘Харански.

— Високо Д‘Харанският е древен език, мъртъв. В днешно време никой не разбира високо Д‘Харански.

— Аз го разбирам.

— Наистина ли? — Тя се приведе напред, заинтригувана. — Какво значи думата тогава?

— Означава „пазител, страж“.

Усмивката на Саманта се изпари, а лицето й побледня като платно.

— Добри духове — прошепна.

— Има ли някаква връзка между тази дума на прастар език и вашия древен дълг? — попита я Ричард.

Очите й започнаха да се пълнят със сълзи и тя кимна.

— Тъкмо това правеше майка ми. Тя стоеше на стража. Родителите ми напуснаха Стройза, за да докладват за видяното, но тя така и не успя да изпълни своя дълг. Не стигнали много далеч и баща ми бил убит. Майка ми е в неизвестност, но аз се опасявам, че нейният живот също е бил отнет.

— Още не знаем дали е така — изтъкна Ричард. — Над какво е бдяла?

Саманта махна към вратата с гравюрата на Милостта.

— Ще ви покажа.


Двадесета глава

САМАНТА НЕЖНО ДОКОСНА с тънките си пръсти образа на Милостта, издялан във вратата.

— Това е нашият дълг — каза тя. — Нашият дълг към света на живите.

— Искаш да кажеш, че сте пазители на онова, което символизира Милостта?

— Точно така — отвърна тя и отвори вратата.

Ричард не можеше да си представи как в толкова отдалечено място тези хора могат да бъдат пазители на Милостта. Символът обясняваше всичко съществуващо. Погледна назад към Калан, за да се увери, че тя все още диша спокойно, преди да последва Саманта през украсения с образа на Милостта вход, чиято роля сякаш беше да напомня за този дълг.

Стаята отвъд вратата, също толкова добре съградена като външната, беше слабо осветена от няколко свещи. Встрани до рогозката, на която момичето вероятно беше спало, докато го чакаше да се събуди, лежеше избутано измачкано одеяло. До извита пейка, под която имаше малък вързоп и кожен мях за вода, стоеше прост на вид, но добре изработен висок шкаф.

Саманта го поведе по тъмен коридор в задната част на стаята. Пътьом взе от рафт фенер и го запали с един-единствен жест, леко трепване на дланта, при което дарбата й произведе искра, която възпламени фитила. Фенерът хвърли мека светлина към тунел, който беше много по-дълъг, отколкото Ричард очакваше.

Проходът ги преведе покрай няколко стаи, които Ричард сметна за още спални. В стената беше издълбана плитка ниша. Върху три дъсчени лавици в нея бяха подредени няколко малки, простички глинени фигурки. Едната представляваше овчар и няколко овце. Другата — мъж, заслонил очи с ръка, очевидно взрян някъде в далечината. На по-долните рафтове имаше малко книги и няколко сгънати чаршафа. Подминаха още няколко затъмнени помещения от двете страни, след което тунелът продължи напред без прекъсване, навлизайки все по-навътре в планината, докато най-сетне не свърши с твърде чудноват задънен изход.

Единственият отвор в края на коридора, изглежда, беше запушен от каменна плоча. В центъра й беше гравирано още едно изображение на Милостта. До входа Ричард забеляза вклинена в стената метална пластинка. Беше ръждясала и покрита с дупчици от времето; дотолкова се беше сляла с камъка в стената, че той без малко не я пропусна.

Беше виждал подобни метални пластини и преди, макар да бяха в по-добро състояние. Освен това бяха разположени на важни места с ограничен достъп. Тези пластини представляваха нещо като ключалка, ключа към която беше дарбата.

В миналото дарбата на Ричард му беше позволявала да влиза в много такива защитени проходи и разрешени за тесен кръг от хора места. Беше му осигурявала достъп дори до зони, оградени със смъртоносни щитове, преодоляването на които изискваше както адитивна, така и субстрактивна магия, места, в които никой не беше успявал да пристъпи от столетия.

— Никой друг от вашето село, от хората, които не притежават дарбата, не може да влезе тук, нали?

Саманта поклати глава.

— Не. Това място е предназначено единствено за притежаващите дарбата. Никой друг не може да дойде тук. Повечето хора поне мъничко се страхуват от дарбата и никой не би влязъл в тези стаи, освен ако е изрично поканен, а никога не съм чувала някой да е бил извикан чак толкова навътре. Дори не съм чувала друг, освен притежателите на дарбата, да споменава мястото. Не съм съвсем сигурна, но даже си мисля, че никой освен нас не знае за съществуването му.

Ричард опря длан до пластината, за да отвори вратата. Не се случи нищо.

— Моята дарба не може да я отвори — каза, леко изненадан.

Спомни си, че не беше успял да се позове на дарбата, за да защити или да излекува Калан. Това беше допълнително потвърждение, ако изобщо имаше нужда от такова, че по някаква причина силите му са изчезнали.

С плавни движения пръстите на Саманта проследиха контурите на Милостта, издълбана в затулващия входа камък, като го правеха в правилна последователност, както следваше да се изрисува Милостта. Първо външния кръг, символизиращ границите на живота, после квадрата в него, който изобразяваше света на живите, сетне втория кръг в квадрата, който символизираше началото на живота, после звездата с осем лъча във вътрешния кръг, която представляваше Сътворението. Накрая пръстите й обходиха линиите, които излизаха от всеки връх на звездата, пресичаха вътрешния кръг, който бележеше началото на света на живите, след него външния, който изобразяваше края на живота и началото на света на мъртвите.

— Дарбата — промълви Саманта, докато докосваше последния лъч, — такава, каквато е предопределена да бъде.

Ричард се намръщи, зачуден накъде води разговорът.

— Светът на живите и светът на духовете, неразривно свързани от искрата на дарбата. Както е предопределено да бъде — повтори тя. — В съответния надлежен ред — натърти. — Светът на живите, а след като дойде краят на живота, този на духовете — Отвъдният свят, светът на мъртвите.

— Знам — каза той, все така навъсен, тъй като продължаваше да не разбира какво се опитва да му каже, но също така малко смутен от лекотата, с която тя беше възприела загадъчността в природата на магьосницата.

— Споменахте, че дарбата не ви служи сега.

— Точно така.

— Наученото от майка ми за дарбата и обвързаността й с всичко, представено от Милостта, ме кара да мисля, че причината да не ви служи е, че тя е компрометирана.

— Не спирай. Слушам те.

— Във вас се крие смъртта, нали така?

— Опасявам се, че да.

— Смърт в света на живите — каза тя и надигна вежда многозначително. — Това не бива да се случва. Не съблюдава реда такъв, какъвто го предпоставя Милостта.

Следва да има два свята — този на живите и този на мъртвите. Всеки един съществува на определено място, както посочва Милостта. Във вас едновременно живеят и двата, на едно и също място. Това смущава реда на Милостта.

Ричард усети, че го полазват тръпки. Досега не го беше разглеждал по този начин.

— Ето така разбрах, че вие сте избраникът — каза му тя с поверителен тон, като се наведе по-близо.

Ричард още повече смръщи чело.

— Какво искаш да кажеш?

— В този момент вие не принадлежите нито на кралството на живота, нито на кралството на смъртта.

— И как това ме превръща в онзи, когото си мислиш, че търсиш?

— Сега ще ви покажа — отвърна тя, като се изправи.

Положи ръка върху металната пластина. В мига, в който я докосна, камъкът пред входа започна да се претъркулва надясно, разкривайки друг проход отвъд този. Ричард изчака мълчаливо, вперил поглед в мрака, докато грохотът от хода на тежкия камък не стихна и той не спря встрани от отвора.

— Какво е това място?

— Място за притежателите на дарбата от Стройза. За тези, които стоят на стража.

Ричард се запита над какво ли точно бдят. Пристъпи вътре и се насочи към отсрещната стена, към скоба, която придържаше кристално кълбо. Знаеше какво представлява и то. Често беше използвал светлинните сфери, останали от древни времена.

Ала при приближаването му този път кристалното кълбо си остана тъмно. Потърка с върха на пръстите си гладката повърхност, но тя остана безжизнена и черна.

Щом Саманта дойде по-близо и посегна към сферата, тя засия, осветявайки галерията. После взе светещото кълбо в ръце и върна фенера обратно в прохода, след което докосна друга метална пластина от вътрешната част на стената, за да ги затвори вътре. Масивният камък започна да се претъркулва обратно пред отвора.

— Дарбата ми явно не действа и върху това — обезсърчено каза Ричард и махна към светлинната сфера.

— Онова, което не разбирам — започна тя и трепна намръщено, — е защо, при положение че дарбата ви не работи, магията на меча ви не е изгубила силата си. Изглежда ми като противоречие.

— Ако твоята теория е вярна, а аз смятам, че е, тогава съвсем не е противоречие. Дарбата ми е нещо вътре в мен. — Ричард извади меча с няколко сантиметра, след което го остави да се плъзне обратно в ножницата. — Той, от друга страна, в същността си е външна магия, нещо сътворено. Не се нуждае от дарбата, за да се задейства. Всеки, включително и хора, които не я притежават, биха могли да си послужат с меча и да се облагодетелстват от магията му. Тя не зависи от никой човек. Нуждае се само от стремленията на онзи, който го владее.

Саманта кимна замислено при обяснението му.

— В това има смисъл.

Ричард обърна поглед назад към пътя, по който бяха дошли.

— Само че това означава, че Изповедническата сила на Калан вероятно също се е изгубила. Тя е родена Изповедник. Вродено й е, точно както аз съм роден с дарбата си.

Осъзнаването, че Калан по всяка вероятност ще се окаже без защитата на Изповедническата си сила, беше обезпокоително.

Саманта кимна.

— Тя също е докосната от смъртта като вас, така че сигурно сте прав. Порядъкът на съществуването й е компрометиран също като вашия. Също като вас, макар още да е жива, тя носи смъртта в себе си. Единствената разлика е, че в нейния случай присъствието на смъртта е по-дълбоко, отколкото при вас.

По този начин и двамата съществувате едновременно и в двата свята — кралството на живота и кралството на смъртта. — Саманта се приближи малко до светлината от сферата и надигна вежда, за да се увери, че той я слуша внимателно. — Тези два свята не бива да се преплитат.

— Чудесно — измърмори Ричард, вече разтревожен, че освен всичко друго, Калан не разполага със защитата на силата си.

— Хайде — подкани го Саманта и тръгна по каменния коридор.


Двадесет и първа глава

РИЧАРД ПОСЛЕДВА ДРЕБНИЧКОТО момиче, обгърнато в сияйния пашкул на светлината от кристалната сфера, която държеше в ръце. Каменните стени в тунела бяха старателно загладени и прецизно подравнени с пода и тавана, досущ като останалата част от покоите, които Саманта обитаваше сега. По гладките стени нямаше друга украса освен съвсем бледите естествени изменения в плътността на скалата.

Коридорът, който беше съвършено пуст, без нито една лавица, ниша или пък пейка, извикваше в него особено чувство, носеше някакво преднамерено стерилно усещане, сякаш е бил създаден със замисъла нищо да не отвлича вниманието, да няма причина онези, за които той е предназначен, да се забавят вътре. Умението и времето, вложени в сътворяването на тази безпогрешна гладкост, сами по себе си представляваха декорация.

По някакъв странен начин му напомняше за коридорите в частните покои в Народния дворец, наследствения дом на Господаря Рал. По цялото им протежение имаше красиви картини и статуи, които служеха да напомнят деликатно на Господаря Рал, когато минаваше край тях, за неговия дълг да защитава неприкосновеността на живота. Този коридор, изчистен от каквито и да било разсейващи неща, по противоположен, но също така деликатен начин, като че ли целеше да напомня на онези, които минават през него, за пагубната значимост на тяхното предопределение.

Отново се запита какво ли би могло да бъде това предопределение.

На места коридорът правеше леки завои. От начина, по който пътят се виеше през планината, на Ричард му се стори, че не криволичи по естетически съображения. Кривите, които представляваха по-скоро леки извивки, а не прави участъци, свързани помежду си в ъгли, му изглеждаха като още едно проявление на ръководния принцип да се ограничи възможността за отвличане на вниманието.

След време стигнаха друга врата, подобна на първата. Тя също беше затулена от каменна плоча, която да попречи на всеки, преодолял първата, да премине по-нататък. Без да се бави, Саманта допря малката си длан до металната пластина на стената от едната страна.

Ричард забеляза, че щом го направи, светлинната сфера засия още по-ярко, тъй като магията беше разпознала момичето като човек, който има право да премине през защитения вход. Това му подсказа, че този щит е по-мощен от първия. Още повече, че този камък изглеждаше по-голям и значително по-тежък от предишния и очевидно беше поредното средство за опазване на онова, което се намира отвъд него.

Цялата планина започна да тътне, щом масивният каменен диск започна да се претъркулва надясно, а чудовищната му тежест да стрива малки буци пръст, да разхвърля и троши скални люспици. Камъкът се плъзна в издълбан в скалата жлеб. След като пристъпиха вътре, Саманта не затвори втория проход, тъй като беше подсигурила първия.

Ричард забеляза, че коридорът отвъд входа е наполовина по-широк в сравнение с онзи, по който бяха дошли. Стените в това помещение също бяха заравнени, но толкова изкусно, че чак проблясваха. Прокара пръсти по студената кадифена повърхност на камъка, удивявайки се на усилията положени, за да се постигне такъв резултат. Светлината от кълбото в ръцете на Саманта се отразяваше в стената така, че се виждаше, че скалата е била загладена, след което излъскана, както се полират мраморните статуи, за да се придаде подобие на плът на камъка.

След един завой върху стената вляво пред тях внезапно изникнаха символи, при вида на които Ричард се закова на място.

Знаците бяха издълбани в празната каменна стена, което правеше символите много по-трайни, отколкото би го сторила всяка боя. Който и да ги беше изписал, бе искал да останат непокътнати, докато се извисява и самата планина. Виждаше, че знаците и символите се разпростират почти по цялата дължина на стената на тунела.

Ричард ги разпозна.

Саманта се обърна.

— Хайде. От тук.

Беше му трудно да откъсне поглед от леещите се образи, от кръговете, вписани в други кръгове, от единствените по рода си емблеми и разнообразни символни форми. Насили се да тръгне отново и побърза да настигне Саманта.

Докато препускаше по коридора, като хвърляше бегъл поглед към гравираните мотиви, Ричард забеляза, че не просто броят им се увеличава, колкото по-навътре навлизат, ами и структурата им се усложнява. Не след дълго покриваха почти цялата стена от лявата им страна от пода до тавана. Самата им многобройност навяваше усещане за неотложността на посланията, съдържащи се в символите.

След следващата крива в прохода той с изненада видя пред себе си меко червеникаво сияние. Осъзна, че това не е светлината на други кристални сфери. Беше виделина. Сякаш идваше от някакъв прозорец или отвор в стената отляво. Приглушената светлина от този отвор падаше на отсрещната стена в коридора и озаряваше целия проход, като така символите върху лявата стена изпъкваха още по-ярко.

— Тук — каза Саманта и постави искрящата сфера в желязна скоба, вклинена насред символите, след което пристъпи напред в дневната светлина. Посочи към кръглия отвор в стената, през който се процеждаше тя.

Ричард се спусна напред да погледне. Видя, че отворът е издълбан в скалата до отсрещния край на планината. Промуши глава през овалната пролука и надзърна навън. Отворът беше прецизно направен и представляваше съвършен кръг. В началото си беше към метър и нещо в диаметър, но се стесняваше към другия си край оттатък планината. Изглежда беше дълъг между два и три метра, с гладка повърхност, подобно на стените в коридора, но без да бъде полирана. В края си, там, където дупката избиваше навън и пропускаше дневна светлина и свеж въздух вътре, се свиваше до по-малко от метър.

Странната пролука гледаше в различна посока от онази при входа на пещерата, откъдето се беше качил в пещерното село.

Тази тук гледаше на север.

Ричард погледна Саманта намръщено.

— Какво е това?

Тя посочи през дупката.

— Вижте.

Той подпря ръце на ръба, наведе се леко и се взря в първите лъчи на зората през цилиндричния отвор. Пред себе си, в приглушената светлина, видя да се разстила някаква долина. Само малка част от гъстата гора там, долу, беше достъпна за очите. Дължината и формата на цилиндричния отвор ограничаваха изгледа до едно определено място в далечината.

Дупката оформяше отрязък от грамадна планина на много километри разстояние. Той се наведе, за да види колко високи са върховете, но те се извисяваха като исполини и заради начина, по който беше направен отворът, беше невъзможно да се прецени. Виждаха се само непроходими каменни стени, които се издигаха от ширналата се под тях долина.

Единственият видим път през скалното препятствие, изглежда, беше дълбок, врязан между каменните стени каньон. Тъй като в миналото беше горски водач, Ричард знаеше какви са трудностите в намирането на проходим маршрут през необятна скалиста пустош. Често в такива планински местности имаше само един проход. Стори му се, че и долината е единственият път, водещ към и отвъд тази планина.

Той отстъпи назад.

— Какво се предполага, че трябва да видя?

— Ами — започна Саманта и махна с ръка към две малки метални плочки, прикрепени към стената до отвора, — трябва да използвате тези.

Дупката беше обрамчена от рисунки с няколко ясно очертани мотива. Подобно на другите, Ричард можеше да разчете и тези символи. На всяка страна, там, където беше посочила Саманта, поместена между отделни елементи от изображенията, имаше по една малка метална плочка, която не беше забелязал преди, бяха големи колкото половината му длан. Металът беше в по-добро състояние от предишните защитни пластини, които бе видял. Онзи изглеждаше захабен и загладен от докосването на безброй ръце.

— Ето, нека ви покажа.

Тъй като неговата дарба не работеше, тя се промуши под ръката му и застана пред него, така че да може да постави двете си длани върху плочките вместо него. Беше доста дребничка и с лекота се намести в празното пространство между него и стената. Главата й с гъстата черна коса стигаше едва до средата на гърдите му.

— Наведете се над мен и погледнете — прикани го тя.

Сетне се приведе на една страна, без да отмества ръце от плочките, а той се надвеси над нея и провря глава в кръглия отвор.

За негова изненада въздухът затрептя така, както трепка въздухът над огън, само че сега това се случваше кръгообразно, както се разстилат вълничките в езеро. Гледката го замая и леко му се догади.

Изведнъж въздушните вълнички се избистриха и далечният образ през дупката в скалата се озова много по-близо. Сякаш само за миг някой рязко го беше преместил непосредствено до планините.

Щом очите му привикнаха към светлината и образът пред него се проясни, той осъзна, че отвъд планината има някаква постройка. Прикована в центъра между двете планини, в дъното на каньона се издигаше стена, която очевидно беше направена от човешка ръка.

Ричард присви очи, за да я огледа внимателно. Беше чудовищно грамадна. Не беше виждал по-огромна конструкция, направена от човешка ръка. Величествената стена се извисяваше над гората още от основата си.

В центъра й, също изработен от камък и издигнат още по-нависоко, се виждаше някакъв звяр със зейнала паст и стърчащи зъби, сочещи надолу към масивната порта. Изглеждаше така, сякаш минеш ли през нея, пристъпваш право в дебнещата уста на уродливото каменно чудовище. Огромните врати под него бяха по-високи и от най-високите дървета. Портите бяха гигантски почти колкото самата стена, на която се крепяха.

Бяха отворени.

Ричард отстъпи от кръглия отвор. Саманта махна ръце от металните плочки, а образът през портала потрепери, след което се върна до предишния си вид.

— Северната стена — простичко обясни Саманта.

— Северната стена — повтори той. От тона му ставаше ясно, че значимостта й е непонятна за него.

— Откакто съм родена — подхвана тя, — тези порти винаги са били затворени. Откакто майка ми е била родена, те винаги са били затворени. Откакто съществува народът ни, те никога не са били отваряни.

— Знаеш ли откога народът ви живее тук?

— Не съм съвсем сигурна. Чувала съм да казват, че сме тук от хилядолетия. Но майка ми тъкмо започваше да ме учи за нашия дълг, дълга на родените с дарбата сред нас, за призванието ни да стоим на стража и да следим Северната стена. Тези уроци бяха прекратени, когато насред един от тях майка ми видя, че портите са отворени.

През целия си живот не я бях виждала така разстроена. Не спираше да мърмори, че никога не е очаквала да се случи по нейно време, че дори и по мое. Беше ядосана на себе си.

— Защо е била ядосана на себе си?

— Чух да казва, че идването на Джит е трябвало да я наведе на мисълта, че нещо не е наред. Каза, че такова същество може да се появи в Печалните територии по една-единствена причина — защото Северната стена не е издържала и някои от онези, които обитавали другата страна, са започнали да се промъкват тук. Бръшлянената дева не принадлежи към нашия свят. Сигурно е от съществата от отвъдната страна, като другите, за които чувахме да се мълви. Майка ми каза, че е знаела, че се случва нещо нередно, но не е и подозирала, че може да е свързано със Северната стена.

Като я попитах за какво говори и какво означава всичко това, тя ми каза, че означава, че животът, такъв, какъвто го познаваме, никога няма да бъде същият. Че светът никога няма да е същият.

Каза, че е твърде вероятно светът на живите да не оцелее след онова, което се задава.

Аз се ужасих и я помолих да ми го обясни, но тя отвърна, че няма време. Изфуча навън. Каза, че трябвало да тръгва, преди да е станало прекалено късно.

— Да тръгва ли? — Ричард хвърли поглед навън през отвора, след което отново се обърна към Саманта. — Къде отиде?

— Да предупреди тези, които трябва да разберат.

Погледът на момичето потъна в земята.

— Родителите ми загинаха — или поне баща ми загина, — когато заминаха за Магьосническата кула, за да говорят със Съвета и да изпълнят древното ни предопределение, да известят върховните магьосници, че в Северната стена има пробив.

Ричард я зяпна.

— Съвета на магьосниците ли? В Магьосническата кула няма Съвет.

Саманта го погледна потресено.

— Няма ли?

— Не. От дълго време не е имало Съвет на магьосниците в Кулата. Преди дядо ми и още няколко други да се преместят там наскоро, Кулата е била изоставена с години.


Двадесет и втора глава

— НО МАЙКА МИ И БАЩА МИ отидоха да предупредят Съвета на магьосниците. Така казаха. — Саманта изглеждаше объркана, а погледът й се стрелкаше насам-натам. — Казаха, че Съветът на магьосниците в Кулата отговаря за Северната стена. Така ми обясни майка ми… че трябва да отиде в Магьосническата кула и да извести онези, които ще знаят какво да сторят.

Ричард тепърва започваше да осъзнава колко изолирано от останалата част на Д‘Хара е село Стройза, и то не само поради отдалечеността си, но и поради липсата на сведения за външния свят. Изпита жал към тези хора, които вярваха, че изпълняват жизненоважното поръчение на магьосници, които вече не съществуваха.

Той разпери ръце състрадателно.

— Съжалявам, Саманта, но в Магьосническата кула няма никакъв Съвет. Имало е, но това е било преди много време. В Кулата вече няма Магьоснически съвет, а и никъде другаде, като стана дума за това.

Вече не е като преди. Тези от притежаващите дарбата, които са родени магьосници, вече се срещат изключително рядко. В днешно време не са останали много. Аз съм един от онези, които са родени с тази дарба, но съм отгледан, без да знам нищо за това, така че, опасявам се, не съм вещ по въпроса.

Дядо ми е Първи магьосник и знае невероятно много за неща като историята на магьосниците в Кулата, но той изчезна. Ако успея да намеря него и останалите, вероятно той ще може да ти каже повече.

Макар че Зед сигурно знаеше наистина много за историята на Съвета на магьосниците, Ричард не вярваше да знае нещо за някаква Северна стена на такова забравено от духовете място.

Достигнала до прага на паниката, Саманта сграбчи с юмруци кичури от черната си коса. Погледна през отвора в каменната стена, сякаш търсеше отговори. Изглеждаше така, все едно иска да изтръгне косата си от корените. Той виждаше как целият й свят, житейският й дълг, се разпада на парчета.

Положи ръка на рамото й.

— Успокой се, Саманта. Поеми дълбоко дъх, а после ми разкажи какво се случи след това.

Тя кимна и преглътна в опит да успокои дишането си.

— Хора от селото намериха тленните останки на баща ми недалеч оттук. Открили са вещите на майка ми — пътната й чанта и припасите, — разпръснати по земята наоколо. Казаха, че имало следи от влачене, по които личало, че се е борила. Нашите хора не са успели да я намерят. Теренът бил скалист и не са могли да проследят дирите им.

След това си давах сметка, че щом в Северната стена има пробив, а аз съм единствената останала притежателка на дарбата, всичко зависи от мен. — Тя рязко вдигна ръце. — Но не знаех как да стигна до тази отдалечена Магьосническа кула. Не знам дори къде се намира, освен че май е някъде далеч на запад. Още не бях научила нещата, които и сега дори ми предстои да разбера. Не знаех какво да сторя.

Тя вдигна поглед към него.

— За щастие, се появихте вие. Не знам дали е съвпадение, или съдба, или пък самите добри духове са се намесили и са ви изпратили тук, когато най-силно се нуждаех от вас.

Ричард й хвърли кос поглед.

— Не вярвам много в съвпаденията.

— Е, аз знам само, че вие сте този, който е трябвало да го чуе — особено щом ми казвате, че вече не съществува Магьоснически съвет. В крайна сметка сам казахте, че притежавате такава дарба.

Ричард изпъшка тежко.

— Аз не съм толкова сигурен.

— А аз смятам, че всичко се е наредило така, защото вие сте избраникът.

— Избраникът. — Ричард я изгледа скептично. — Радвам се, че мислиш така. Аз не съм толкова сигурен.

Раменете й леко се отпуснаха и тя въздъхна дълбоко.

— Аз съм.

Веждата му скочи.

— Не смяташ ли, че ако аз бях „избраникът“, щях да знам поне мъничко за всичко това? Не съм чувал и дума. Дори за Печалните територии за пръв път чух наскоро.

— Вие сте убили Джит. Само вие сте били способен на това. Само човекът, от когото се нуждаем, е можел да го стори.

Подразнен, той махна към кръглия отвор.

— Добре, но аз не знам абсолютно нищо за тази Северна стена. За пръв път чувам за нея. Убих Джит, защото беше заловила Калан, след което хвана и мен, и ако не бях го направил, тя щеше да отнеме живота и на двама ни. Исках единствено да оцелея, да оживея. Нямаше нищо повече. Убий или умри.

Ричард замълча, когато през ума му мина една мисъл. Зачуди се защо Джит си е направила целия този труд да примами тях двамата на първо място.

В началото беше пипнала Хенрик и му беше направила някакво заклинание. Безпомощен пред силата и волята й, той беше изпратен от нея с мисията да зарази с окултната й магия Ричард и Калан, за да може да ги накара да отидат при нея в покрайнините на Кхарга. С пресметливостта на заклинанието си Бръшлянената дева беше успяла да прилъже Калан в бърлогата си и да я плени. Това от своя страна беше привлякло Ричард към нея.

Веднъж щом се замисли, той не можеше да си представи в действителност как тя, като се има предвид, че обитаваше онова затънтено, изоставено блато, някак би могла да узнае нещо за него и Калан, които живееха в далечния Народен дворец. В това нямаше никакъв смисъл, освен ако просто беше търсила възможност да срази някой водач и случайно беше попаднала на Ричард и Калан.

Освен ако някой друг имаше причина да го иска и изначално й беше наредил да го стори.

— Така е с всички нас — обади се Саманта. — Ние всички просто се мъчим да оцелеем.

Той прогони от ума си разсейващите мисли за подбудите на Джит и се върна към настоящия проблем. Саманта все още го гледаше в очакване.

— Разбирам те, но това не означава, че аз съм този, от когото се нуждаеш, за да ти обясни цялата тази работа със Северната стена. Както ти казах, никога не съм чувал за нея.

— Е, вие сте Господарят Рал — каза тя простичко. — За мен това ви прави даже по-важен от някакъв си Съвет на магьосници. Вие управлявате цялата Д‘Харанска империя, нали? Тази земя е част от вашата империя.

Макар и неохотно, Ричард трябваше да се съгласи с този й довод.

— Предполагам, че си права относно това, но то не е достатъчно да ме превърне в човека, който ти трябва, за да узнаеш за Северната стена.

— Но това е само малка част от всичко. Главната причина е, че вие сте от онова място отвъд Северната стена.

Ричард опря ръце на хълбоците си и сведе поглед към дребното момиче. Постара се да не изглежда намръщен. Помисли си, че надали е много успокоително едър мъж, при това Господарят Рал, да стои надвесен над нея.

— Аз съм от Сърцевинната земя — каза и посочи с палец зад себе си на запад. — Това е малко място в Западната земя, на другия край на Средната земя. Много далеч от тук. Не съм отнякъде отвъд Северната стена.

— Друго имам предвид — спокойно каза тя, все едно той беше някой невежа, а тя се мъчеше да прояви търпение.

Проявяваше онази вбесяваща черта у магьосниците да говорят със заобикалки и загадки, което неизменно го караше да се чувства глупав. Преди беше приемал, че подобно поведение е плод на годините и мъдростта. Но сега виждаше, че не е бил прав. Тази магьосническа природа се разкриваше у Саманта въпреки невръстната й възраст, подобно на цвета на косата или дребното й телосложение. Дразнеше го, защото го караше да се чувства малко тъп.

— Като казвам, че сте от онова място, нямам предвид, че сте израснали там — заобяснява тя търпеливо, щом видя, че той не схваща какво иска да каже. — Имам предвид, че принадлежите там… ами, в душата си. Вие принадлежите на това място. — Тя наклони глава, сякаш да попита дали най-после е разбрал.

Не беше.

— Принадлежа на мястото? Кое място?

— Третото кралство.

— Третото кралство ли?

— Да — отвърна тя и само кимна, явно смятайки, че това изяснява всичко. — Милостта описва реда, по който трябва да съществува всичко.

— Саманта — той се опитваше да остане спокоен, — не разбирам какво искаш да кажеш.

— В Милостта са представени две кралства, нали така? Кралството на живота, което започва с вътрешния кръг, и кралството на смъртта, което започва с външния.

— Какво тогава е това Трето кралство?

Тя се надигна на пръсти и посочи навън през отвора.

— Това е Третото кралство, намира се отвъд Северната стена, която го е пазела затворено толкова време, още от дните на древната война.

Ричард беше преживял години на мъка, страдание и нещастие заради тази война. Това беше война, която така и никога не беше приключила напълно. Древната вражда беше избухнала с нови сили, за да роди нова война, която беше причинила нечувани терзания и беше отнела живота на стотици хиляди. Но тези войни, както древната, така и новата, най-сетне бяха свършили. Той ги беше довел до край веднъж завинаги.

Ричард хвърли поглед към отвора, след което отново се обърна към Саманта.

— Как може някое място да има отношение към Милостта?

— Не, не разбирате. Не е същинско място. Макар че, от друга страна, е…

— Хем е място, хем не е. — Полагаше усилия да се владее и да не повишава глас. — Саманта, ако ще ти помагам, трябва да се изразяваш по-ясно.

— Съжалявам. — Тя отметна коса, пое дъх, вдигна двете си ръце и започна отначало. — Третото кралство не е част нито от кралството на живота, нито от кралството на смъртта.

Вдигна първо едната, после другата ръка, сякаш за да покаже как царствата съществуват в равновесие. После събра длани.

— Третото кралство представлява другите две, заедно, на едно и също място, в един и същ момент.

Ричард усети как го полазват тръпки от ръцете до тила.

— Това е невъзможно.

В същия миг го споходи неприятна мисъл. В миналото беше дръзнал да навлезе в Отвъдния свят, за да стигне до Храма на ветровете, който беше запратен там, за да бъде опазен по времето на древната голяма война. Той представляваше животът, но се намираше в света на мъртвите. Така животът и смъртта съществуваха на едно и също място, по едно и също време.

Когато срещна Калан за пръв път, тя беше дошла да търси помощ отвъд границата, която разделяше Западната земя от Средната земя. Тази граница, която разполовяваше техния свят, подобно на пукнатина, представляваше пролука към Отвъдния свят. Той беше прекосил тази граница заедно с нея.

Така че по някакъв начин осъзнаваше, че такива неща са възможни. Безспорно са голяма беля, но са възможни.

Отново се обърна към отвора, но този път се загледа в символите, които го обрамчваха, а не в изгледа към самата отдалечена долина. Изследваше знаците и разчиташе значението им наум, проучвайки цялостната съвкупност от елементи. Чак тогава за пръв път видя, че преводът им гласи „третото кралство“.

Назоваваха онова, което разкрива отворът.

Когато първоначално беше видял заобикалящите го символи и беше разчел онези от тях, които носят значението „кралство“, той беше предположил, че останалите съставят просто името на някое древно кралство. В крайна сметка нима сегашната Д‘Хара някога не беше съставена от много различни кралства?

Саманта се пресегна и заби пръст в гърдите му.

— Вие носите едновременно живота и смъртта в себе си. В този момент вие не принадлежите нито към света на живите, нито към света на мъртвите. В този момент вие принадлежите на двете места. У вас има и живот, и смърт, както и у Майката Изповедник. Ако докосването на смъртта не се премахне, то ще ви завладее и вие ще умрете. Ала засега вие носите живота и смъртта в себе си.

Ричард се взираше в нея.

— Тъкмо затова казвам, че принадлежите на онова място. — Без да сваля очи от него, тя посочи с пръст отвора, насочен към далечината. — Вие принадлежите на Третото кралство отвъд Северната стена.


Двадесет и трета глава

— СЕВЕРНАТА СТЕНА? Защо през цялото време я наричаш така?

Тя се смръщи, озадачена.

— Защото това й е името.

— Не е вярно — каза Ричард.

Гладкото й чело се набръчка.

— Какво говорите?

Ричард махна с ръка към символите, които се простираха по цялата стена.

— Нарича се Предел. Никъде из тези писания не се споменава „северна стена“. Говори се само за „предел“. Защо тогава твоят народ го нарича по друг начин?

Тъмните очи на Саманта се ококориха. На фона на черната коса лицето й му се стори пребледняло.

— Нима казвате, че можете да разчетете тези чудати знаци по стените?

— Да. — Той посочи към разположените в кръг символи около отвора. — Този тук гласи „третото кралство“. Назовава това, което показва: „третото кралство“.

Ричард прокара ръка по една от стените, където в гладката полирана повърхност грижливо бяха издълбани древни знаци.

— Този говори за предел. Виждаш ли? Ето тук. Този символ заедно с другия под него означава „стената на предела“. Никъде не се казва „северна стена“.

Саманта вървеше след него, но вместо да следи какво й посочва, тя го беше зяпнала.

— Вие разчитате тези знаци? Нима наистина твърдите, че знаете какво означават всички те? Наистина ги разбирате? Ама наистина ли?

Той кимна, докато прокарваше пръсти по друга група символи.

— Всички знаци тук се отнасят до Предела. Тук е изписано извънредно голямо количество информация. Ще ми трябва известно време да го проуча, за да успея да преведа всичко, но схващам достатъчно, за да ми стане ясно, че се отнася единствено до Предела и Третото кралство, което се намира отвъд него. — Той хвърли поглед назад през рамо. — Така че защо вие го наричате Северна стена?

Тя, изглежда, недоумяваше.

— Не знам. Винаги се е казвала Северната стена. Не сме имали причина да смятаме, че може да има и друго име.

Беше ред на Ричард да се слиса. Той замря на място и се взря в нея.

— Нима искаш да ми кажеш, че дългът на родените с дарбата в Стройза е бил да наблюдават Предела, за да могат да известят останалите, ако портите му някога се отворят, а никой от вас не може да разчете напътствията и предупрежденията, които са били оставени току пред очите ви по стените?

Тя изглеждаше озадачена, объркана и донякъде смутена.

— Съжалявам, Господарю Рал, но са ме учили единствено, че знаците представляват древен, мъртъв език. Никога не съм чувала майка ми, лелите или чичовците ми да споменават, че тези неща по стените тук са важни. Леля Марта все се усмихваше, като ги видеше, и ги наричаше „хубавката украса, която са ни завещали прадедите ни“.

Според майка ми имало хора, които смятали, че може да представляват някакво послание, ала на мен винаги са ми обяснявали, че древното им значение отдавна е изгубено.

— Но вашият народ е живял на това място през цялото време, очевидно откакто всичко това е било изградено и информацията е била поместена тук. Как може да не знаете какво гласи? Защо знанието за тази писменост не е било предавано на поколенията? Защо младите не са били учени да я разчитат?

Тя се загледа в стената за миг, след което се обърна към него.

— Съжалявам, Господарю Рал, но нямам отговор.

— В това няма никакъв смисъл. — Ричард вдигна ръка, но после я отпусна безжизнено. — Защо притежаващите дарбата не са научили наследниците си, своите деца, да разчитат символите? Нали в крайна сметка, както изглежда, това е било тяхното предопределение, техният дълг — да бъдат пазители. Тази стена разказва за предопределението им.

Саманта се почеса по челото, докато размишляваше по въпроса.

— Е, ами понякога се получава прескачане в поколенията — нали се сещате, ражда се човек, който не наследява дарбата.

Ричард кимна и отпусна ръка върху ефеса на меча си.

— Дарбата е пропуснала майка ми.

— Предполагам, че сигурно е имало подобни прескачания в родовете на притежателите на дарбата, които служат на Стройза — каза тя. — Може да се е случило така, че не е имало достатъчно магьосници с родени с дарбата деца, затова не са могли да им предадат знанието си. А когато тези деца най-сетне са раждали свои рожби, притежаващи дарбата, може би единствените все още живи магьосници са били твърде стари, а внуците им твърде малки, за да могат да научат всичко. Може старите дори вече да не са били сред живите и младите магьосници да не са разполагали с учител.

Пък и нали самият вие казахте, че притежавате дарбата, но никой не ви е учил как да я използвате. Това познание можеше да ви бъде предадено, но е било загубено за вас. Кой знае какво сте пропуснали да разберете вследствие на това?

Устата на Ричард се разкриви от раздразнение.

— Сигурно имаш право.

— Познанието ни за тези знаци сигурно се е изгубило по времето на пропуснатите поколения, така че родените с дарбата по-късно са имали възможност да се учат единствено от нахвърляни, непълни схеми. Не е изключено младите по някаква причина да не са били обучавани. Вас не са ви учили.

Както в моя случай, след като майка ми изчезна, така и тези млади хора вероятно дори не са знаели какви сфери на познанието са били погубени. В края на краищата аз също никога няма да мога да науча своите деца на онова, което е знаела майка ми, защото така и не й стигна времето да ми предаде цялата си вещина. Не знам дори какво съм пропуснала, камо ли каква част от нейните познания няма никога да придобия. Предполагам, че това е причината значението на тези знаци да не е достигнало до нея.

Ричард въздъхна отегчено.

— Сигурно имаш право. Не исках да прозвучи така, все едно народът ви е проявил небрежност. Навярно не им е било лесно. През цялото това време са живели чак тук, на това необитаемо място, и през всичките години малко по малко са губили познанието за първопричината да са тук.

Тъкмо поради това Ричард винаги беше смятал книгите за толкова важни, ето защо ги беше издирвал и беше полагал неимоверни усилия да извлича ценните сведения от тях. Книгите представляваха моста, обединяващ тези изгубени човешки връзки, а понякога дори цели епохи на варварство и последвалите ги години на невежество.

Някой по-възрастен, който може да ти предаде знанията си, можеше да бъде от полза, но ако по някаква причина по-възрастни хора липсваха, книгите можеха да запълнят тази празнина, и то не само между поколенията, ами нерядко между векове, че понякога дори хилядолетия. Книгите служеха за опазването на трудно извоювани знания. Те устояваха на времето. Книгите бяха почти безсмъртни.

Погали с длан издълбаните в стената символи. Само че трябваше да можеш да четеш, за да извлечеш сведенията. Цялата безценна информация, изписана върху този камък, се оказваше безполезна, щом младите не бяха научени да я разчитат.

Саманта се мръщеше недоверчиво, докато оглеждаше изпитателно стената, покрита със символи, които не разбираше.

— Ако не е имало кой да ви научи за дарбата, как тогава сте научили един мъртъв език?

— Много от онова, които съм преживял по времето, когато още не бях Господарят Рал, ме е научило на какви ли не неща, като например високо Д’Харански — той махна към стената — и това тук.

Погледът му отново се зарея през отвора.

— Въпреки всичко, което съм научил обаче, не знам нищичко за никакво Трето кралство. Не съм чувал такова място да е споменавано някъде.

— Явно и вашите предци са пропуснали да ви научат на доста неща.

Нямаше как да не отвърне на думите й с усмивка, макар и леко крива.

— Май си права.

— Но кажете за този мъртъв език — подкани го тя, все още объркана. — Наистина ли разбирате всички тези чудновати знаци и знаете какво гласят?

— Да — отговори той и отново прокара ръка по един от мотивите. — Този тук например се отнася до така наречената преградна магия. Твърди се, че именно преградните заклинания, а не каменните стени, железните порти или пък планините са същинската сила, която удържа огромното зло.

— Огромното зло… — повтори тя. В очите й се четеше тревога

Той кимна и посочи с пръст.

— В това съчетание тук до него се споменава, че част от заклинанията за Предела е гравитационната магия. Ще трябва да прочета повече, за да се опитам да разбера какво означава това. — Ричард сведе поглед към нея. — Случайно да знаеш какво представлява гравитационната магия?

Тя поклати глава, все така вторачена удивено в него, сякаш той можеше да бъде единствено някой добър дух с тайнствени познания, дошъл при нея в света на живите, за да й обясни необяснимото. Стана му леко неудобно.

Отиде до друга група символи и за момент внимателно се вгледа в отделните им елементи. Почука по стената.

— Тези тук разказват за родените с дарбата, които са се заселили на това място, наречено Стройза, за да наблюдават Предела. Според написаното трябвало да останат тук и да следят да не би силите на гравитационната магия да отслабнат, което на свой ред щяло да доведе до нарушаване целостта на Предела.

— Чувствам се ужасно, задето сме изгубили цялото това знание. Направили са си толкова труд да го предадат, а ние сме забравили смисъла му.

Ричард кимна отнесено, докато дърпаше долната си устна, съсредоточен в изучаването на символите. Не можеше да устои да не ги преведе наум. Размаха пръст към стената.

— Този е интересен. Изглежда, онези, които са го направили, са били наясно, че Пределът няма да издържи вечно. Тъкмо поради тази причина са оставили хората тук да го наблюдават. Символите гласят, че заклинанията, макар и мощни и дълготрайни, накрая ще изтлеят с времето. Казва се, че когато това се случи, някои от обитателите на другата страна ще започнат да се промъкват в света на живите.

— Джит — прошепна Саманта, щом осъзна истината. Вдигна поглед към него. — Тя е едно от съществата, за които е трябвало да бъдем подготвени да дебнем. Майка ми се притесняваше от Бръшлянената дева сплетница, питаше се откъде ли може да се е появила, но не знаеше нищо за тази преградна магия, както я нарекохте.

Саманта се разходи покрай стената. Взираше се в знаците с нови очи.

— Като си помисля, че не съм и подозирала, че това е език. Не мога да повярвам, че никой от нас не е знаел, че тези чудновати завъртулки представляват важни указания за изпълнението на дълга ни.

— Нарича се език на Сътворението.

Саманта отново се обърна към него и се намръщи.

— В Сърцевинната земя, там, откъдето сте родом, ли ви научиха на този език на Сътворението?

Предположението й накара Ричард да се усмихне.

— Не. Научих го неотдавна, в интерес на истината.

Древната машина Регула, или машината за знамения, както я наричаха някои, използваше езика на Сътворението, за да общува или да прави пророчества. Регула предаваше пророчествата си, като използваше насочени светлинни лъчи, чрез които прогаряше символи на езика на Сътворението върху метални лентички. В Народния дворец имаше и част от книга, също озаглавена „Регула“. Другата й част липсваше. Онази, която обясняваше приложението на машината, много отдавна е била откъсната и отнесена в Храма на ветровете, за да бъде съхранена.

„Регула“ явно представляваше нещо като книга с указания за употреба към устройството. С помощта й Ричард се беше научил да превежда значението на символите, а с времето беше овладял и самия език на Сътворението.

Той беше сбита и ефективна писмена форма. Служеше си със символи, които изобразяват понятия, вместо с думи. Веднъж схванал принципа, Ричард разбра, че е използвал части от езика на Сътворението с години, без да го осъзнава. Много от емблемите в Магьосническата кула, както и някои заклинания, изрисувани от притежаващите дарбата, съдържаха елементи от този език. По безброй дребни начини езикът на Сътворението беше повлиял върху всичко, дошло след него.

— Не разбирам как е възможно подобно нещо. — Саманта въздъхна обезсърчено. — Не разбирам как нещо би могло да се изрази единствено посредством символи и рисунки. — Тя прокара ръка по стената. — Как може тези кръгове, триъгълници и всички различни завъртулки, емблеми, чертички и тям подобни в действителност да ни казват нещо? И то нещо сложно?

— Милостта е символ, нали? — попита я той и погледна изписаната стена.

— Ами, да.

— Тя е символ на езика на Сътворението.

Саманта пак се ококори.

— Наистина ли?

— Разбира се. И в същото време представлява доста сложна концепция, не смяташ ли? Виж тук. — Той посочи с пръст един кръговиден елемент, поместен в друг. — Този символ тук говори за живота и опасностите, които го грозят, скрити зад Предела. Виждаш ли, че съдържа някои от елементите на Милостта?

Саманта зяпна от почуда, щом се приближи и докосна образа на живота.

— Никога не съм го забелязвала. Всеки път придружавах майка ми, за да гледаме през отвора в далечината и да проверяваме Предела. Но тъй като не съм и подозирала какво означават издълбаните в стената неща, та дори че изобщо означават нещо, никога не съм им обръщала особено внимание. През цялото това време съм минавала покрай тях, без дори да се загледам.

— Всичко изписано е на езика на Сътворението.

— Вие сте избраникът — каза тя и отново се вторачи в него с благоговение и непоколебимост. — Само правилният човек, онзи, който може да ни избави, е способен да разчете тези надписи и да ни каже какво да направим с излязлото извън Предела Трето кралство.

— Това, че владея езика на Сътворението, не означава, че разбирам естеството на проблема, нито че имам някаква представа какво следва да се направи. Имам си свои проблеми за…

Изведнъж Ричард се обърна към дупката, насочена към отдалечената стена насред планините.

— Добри духове — отекна шепотът му. — Струва ми се, че знам къде са.


Двадесет и четвърта глава

САМАНТА ЯВНО СЕ ОБЪРКА.

— Кого имате предвид?

— Моите приятели, които дойдоха в Печалните територии да спасят мен и Калан — отговори й Ричард разсеяно, тъй като мислите му препускаха бясно в опит да подреди парченцата от мозайката. — Те бяха нападнати също като родителите ти.

— За какво говорите? Какво общо имат те с всичко това? — попита момичето и посочи символите.

— Преградната магия — каза Ричард и се обърна към написаното на стената. — Като се събудих, над нас се бяха надвесили двама мъже. Още не бях дошъл съвсем на себе си, но си спомням част от онова, което обсъждаха. Чудеха се кой може да е нападнал войниците и приятелите ми, които ни водеха с Калан обратно в Народния дворец.

Единият каза, че според него са били нападнати от народ на име шун-тук…

— Шун-тук ли? Не съм чувала да има такива в Печалните територии.

Ричард погледна през отвора към стената.

— Не мисля, че шун-тук живеят в Печалните територии. Другият се усъмни, че са били те. Тогава първият каза: „След като в Предела вече има пробив, какво по-добро място да ловуваш за хора с души? Шун-тук биха отишли навсякъде, биха направили всичко, само и само да ги открият“.

Саманта се ужаси.

— Значи, смятате, че тези шун-тук са дошли от другата страна на Предела?

— Така изглежда. Вторият мъж каза, че владеели огромни територии в родината си. Не разбираше какво ще търсят толкова далече. Другият му отвърна: „Същото като нас. Излезли са на лов за души“.

Саманта сбърчи носле и се намуси.

— Как така на лов за души?

— Ами, така се изрази. Не вярвам родната им земя да се намира от тази страна на Предела. Струва ми се, че е далеч зад него.

Ричард се върна до стената да провери дали следващите символи и знаци не споменават нещо за души. Докато той четеше наум, Саманта продължи да се разхожда, а стъпките й отекваха из помещението. Докосваше камъка с ръка и се взираше в знаци, които не разбираше, ала започваше да вижда в нова светлина.

— Господарю Рал — извика след малко.

Съсредоточен в символите, Ричард само хвърли поглед през рамо към мястото, на което тя стоеше, забила пръст в стената.

— Какво има?

— Струва ми се, че тук е написано някакво име.

— Име ли? Сигурна ли си?

— Ами, не съвсем — каза тя и се наведе още по-близо до камъка, — но не прилича на символ. Мисля си, че трябва да е нечие име. Пише „Наджа“.

— Наджа? — Ричард се изненада, че е успяла да разчете нещо от стената.

— Да, ето тук. Не мога да повярвам, че не съм го забелязала досега. Сигурно защото е толкова мъничко и направо се губи сред този лудешки водовъртеж от завъртулки.

Ричард погледна бегло стената от дясната му страна, където Саманта чинно сочеше името. Този участък се различаваше леко от останалата част на гравираните стени на коридора. Издяланите в гладкия камък линии се открояваха на фона на светлината от кристалната сфера. Бяха по-сбити и оформяха отделен отрязък от самостоятелно обособени символи. Участъкът образуваше нещо като ядро, около което се разстилаха всички останали.

Ричард се съсредоточи върху мястото, където беше опрян върхът на тънкия пръст на Саманта. Там наистина беше изписано името „Наджа“. До него беше издълбан полумесец с три насочени надолу лъча — символът за думата „луна“.

— Според вас какво означава?

Ричард набързо преведе някои от останалите символи.

— Права си. Това е име. Първата част не би могла да е написана на езика на Сътворението, само втората.

— И кое е името, де?

— Наджа Мун[1].

— Красиво име — възхити се на благозвучието му Саманта, — но какво прави там според вас?

Ричард я слушаше с половин ухо. Вече беше започнал да търси отговора на същия въпрос. Разгледа внимателно символите, за да потвърди първоначалното си впечатление.

— Това е хроника от нейно име — каза донякъде на себе си, донякъде на Саманта.

— Хроника от нейно име ли?

Ричард изпъна гръб.

— Точно така.

Втренчена в изобилието от символи, Саманта бавно поклати глава в почуда. После посочи малко по-встрани из лабиринта от знаци.

— Вижте тук… има още едно име. Магда Сеарус.

Коленете на Ричард се подкосиха под тежестта на значимостта на това име. Побиха го тръпки, щом го видя издълбано в камъка на такова отдалечено, самотно и забравено място.

На лицето на Саманта се изписа тревога, когато видя изражението му.

— Какво има, Господарю Рал? Това име говори ли ви нещо?

— Магда Сеарус е била първият Изповедник.

— Първият Изповедник. Искате да кажете, че Магда Сеарус е била Изповедник също като съпругата ви?

Ричард притисна слепоочия с върховете на пръстите си и се загледа в името от легендата.

— Точно така — каза накрая. — Магда Сеарус е била първа, единствена по рода си, първата жена, която се е превърнала в Изповедник. Всичко е започнало с нея. — Ричард посочи друго име, изписано редом с нейното: Мерит. — Мерит е бил нейният магьосник, нейният пазител, така както аз съм пазителят на Калан.

Саманта отново разгледа имената и поклати глава в недоумение.

— Първият… — Погледът й се върна към него. — Какво се казва за тях?

Ричард почтително прокара пръсти по имената и следващите ги знаци, гравирани в камъка.

— Казва се, че това е хроника на Наджа Мун от първа ръка, положена тук по волята на Магда Сеарус и магьосника Мерит, така че всички, които дойдат след тях, никога да не забравят.

Саманта преглътна.

— Срам ме е да призная, че нашият народ е забравил. — Тя го погледна с надежда. — Значи, можете да я прочетете? Можете ли да прочетете разказа й, за да не бъде забравен никога повече?

Ричард потърси началото, прокашля се и започна да превежда. В самия увод на хрониката откри още едно име — Сулакан, — преплетено с останалите символи.

— Казва се, че сътворителите на император Сулакан…

— Император Сулакан ли? Кой е той и какво значи сътворител?

Ричард поклати глава.

— Не е ясно, но от казаното после изглежда, че сътворителите са били някакъв вид магьосници. — Той почука с пръст следващата плетеница от знаци. — Тук пише, че Сулакан, император на Стария свят, е наредил на сътворителите си да създадат нови, мощни оръжия за войната им с Новия свят. Според това съгласно повелята му те са сътворили ужасяващи нови заклинания за него.

Ричард усети как го полазват студени тръпки, щом осъзна, че войната, която беше водил срещу император Джаганг и Стария свят, за пръв път се беше разразила тук, по времето на Наджа Мун, по времето на Магда и Мерит. По това време са били създадени едни от най-поразяващите заклинания, измисляни някога. През същата тази далечна епоха са били сътворени именно заклинанията, родили първия Изповедник.

Магията се е нуждаела от тях, за да неутрализира ужаса, който е бил създаден и пуснат на свобода в света.

Ричард гледаше хрониката за разразяването на война, причинила невъобразимо страдание и смърт. Тя беше поставила началото на борба за надмощие, която се беше вихрила в продължение на хилядолетие. Пламъкът й така и не беше напълно потушен и беше тлял хиляди години, преди да се възпламени с нови сили по времето на Ричард.

Беше започнала в епохата на първия Изповедник и нейния магьосник Мерит и се беше разгоряла наново с пълна ярост по времето на последния жив Изповедник, Калан, и нейния магьосник Ричард.

Хрониката беше писана по времето, когато се бяха зародили изповедническите способности на Калан.


Двадесет и пета глава

— СЪТВОРИТЕЛИТЕ, КОИТО СА споменати тук, трябва да са магьосници, които са създавали разни неща посредством магия. — Думите на Саманта го изтръгнаха от мислите му. — Чувала съм лелите ми да говорят за това как магьосниците създават конструирани заклинания. Сигурно Наджа говори тъкмо за такива конструирани заклинания.

Ричард хвърли бърз поглед към нея.

— Не, не става дума за конструирани заклинания, поне не и в началото, не на този етап. Първоначално те са създавали нови форми на магията. По-късно са ги използвали при конструираните заклинания. Използвали са новите форми на магията и за да създадат оръжия от хора.

Момичето зяпна смаяно.

— Превръщали са хора в оръжия?

Ричард кимна.

— Ужасяващи оръжия като император Джаганг от Стария свят. Неговите предци са били оръжия, създадени още по времето на Наджа. Наричали са ги пътешественици по сънищата.

— Наистина ли? — прошепна удивено тя. — Майка ми никога не ми е говорила за тези неща.

— Малцина в наше време знаят повече подробности за онази древна война. Някои от нас ги научихме чак след като тя се разрази отново. Всички бяхме ужасени от представата за подобни оръжия.

— Ала как изобщо е възможно да съществуват нови форми на магията? Мислех си, че магията си е просто магия, че винаги си е била една и съща и че ние трябва да научим как работи. Никога не съм чувала някой да казва, че е възможно да се създаде нов вид магия.

Макар да оценяваше трогателното й любопитство, Ричард беше твърде потресен от страховитите измерения на онова, което узнаваше, за да се впуска в разяснения точно сега, затова просто й отговори:

— Да, възможно е.

— Обяснено ли е какви нови видове магия са създали?

Ричард сведе поглед към нея и се намръщи.

— Саманта, остави ме да разгадая значението на по-голямата част от написаното и ще ти кажа всичко.

Главата й като че леко потъна между раменете и тя каза:

— Извинете ме.

Ричард се върна към превода на хрониката.

— Твърди се, че сътворителите са разработвали заклинания, чрез които да използват мъртвите…

— Да използват мъртвите! Сериозно ли говорите? За какво да ги използват?

— Според написаното са ги използвали като своеобразни воини. Посредством тези нови заклинания са вдигали трупове от мъртвешкия им сън и са ги принуждавали да се бият за интересите на императора.

Саманта се вкопчи в ръката му.

— Искате да кажете като чудовищата, които ни нападнаха миналата нощ ли? Онези същества, които приличаха на трупове, изровени от гробовете и върнати към живота?

— Така изглежда. — Ричард поклати глава пред страховитото описание върху камъка. — Пише, че променяйки елементите на Милостта, сътворителите на императора са се научили да контролират духовете на мъртъвците в Отвъдния свят…

— Защо им е било да го правят? — за пореден път го прекъсна Саманта, неспособна да потърпи и да му остави време да довърши превода.

Той махна с ръка да я накара да замълчи, за да успее да разчете една групичка от символи, преди да продължи нататък. Момичето въздъхна и зачака мълчаливо.

Ричард разтърка челото си.

— Въплътили са могъща магия в мъртвите тела, като същевременно са използвали субстрактивна магия върху духовете им в Отвъдния свят. По този начин са изградили връзката между тях и тленните им останки на земята.

Саманта уви ръце около тялото си, сякаш внезапно я бяха побили тръпки от студ.

— Не съм си и представяла, че такива неща са възможни.

Нито пък Ричард. Той преведе още един ред, преди да заговори отново.

— Тук се казва, че са успели да го направят, като са въздействали върху онова звено на Милостта — искрата на дарбата, — което се ражда от Сътворението, минава през живота и навлиза в смъртта, като така превръща всичко в едно. По този начин са съумели да създадат ходещи мъртъвци, които нямат собствена воля. Онези, които са им вдъхнали живот, са им вменили и умисъл.

Явно по този начин сътворителите на Сулакан са успели да създадат армия от безкръвни, безмилостни убийци. Според думите й, след като са били разбудени от мъртвешкия си сън по такъв начин, те не изпитвали глад, болка, страх или жал. Никога не се изморявали. Никога не отстъпвали в битка. Нямали никакви други стремления освен единственото, което им било внушено. Освен това не можели да бъдат убити, тъй като вече били мъртви.

После се казва, че мъртвите можели да бъдат съживени при нужда. Веднъж събудени, те били непоколебимо отдадени на своето призвание. Магията, която ги движела, им давала неимоверна сила. Били толкова силни, че можели да разкъсат човек, парче по парче.

— Това несъмнено звучи досущ като случилото се миналата нощ — каза Саманта.

— Ще трябва да се съглася с теб. — Ричард почука нагъсто изписан ред символи. — Връзва се и със следващото. Тук пише, че били толкова целеустремени, че ако изгубели краката си в битка, не усещали нищо, ами вместо тях използвали ръцете си, за да се издърпват напред в преследване на онези, които били изпратени да убият. Ще ми се да можех да заявя, че това звучи твърде нелепо, за да бъде истина, ала го видях със собствените си очи.

После се казва, че трябва да бъдат разсечени на парчета, но има предупреждение, че магията ги е направила изключително издръжливи и това не е никак лесно. Магията, с помощта на която са ги съживили, също така ги предпазва; служи им като щит и прави повечето разновидности на дарбата на практика безполезни срещу тях. Според това тук обаче можеш да ги изгориш — както с обикновен, така и с магьоснически огън.

— Магьоснически огън… Никога не съм виждала магьоснически огън. А вие?

Ричард изсумтя, че е виждал, и се съсредоточи в превода на символите.

— Тук се казва, че щитовете не могат да те опазят от тях, тъй като те долавят единствено живота. — Махна с ръка назад към коридора и продължи: — Чудех се защо ли щитовете, които предпазват това място, местят онези големи камъни от пътя. Направи ми впечатление, че е необичайно за обикновен щит.

— Нима? Как така?

— При всички щитове, които съм виждал досега, докосването до металните пластини позволява на хората с подходящия тип дарба да преминават през тях, без да бъдат наранени. Никога не съм виждал да прибягват до нещо повече от магия, за да преградят някой проход. Някои от тях отблъскват онези, които нямат място вътре, като издават противен звук, излъчват непоносима топлина или дори причиняват болка, за да попречат на някого да мине, но има и по-опасни щитове, които притежават силата да убият нашествениците, ако не преустановят опитите си да ги преодолеят. Има щитове, които биха смъкнали плътта от костите ти, ако продължаваш да се мъчиш да преминеш, след като са ти отправили предупреждение.

Всички онези щитове използваха магия. Ала тези тук се налага да използват големи камъни, защото мъртвите, които се предполага, че трябва да отблъскват, са защитени от същата онази магия, която им вдъхва живот, така че обичайните сили на щитовете не биха им повлияли. Те с лекота биха преминали през нормален щит, но най-обикновената физическа преграда, която тези кръгли камъни представляват, е твърде тежка, за да могат да я поместят.

Докато тя размишляваше над думите му, Ричард преведе следващия пасаж от символи.

— Е, това вече е плашещо — каза той. — Тук се твърди, че съживените мъртъвци нерядко са изпращани срещу конкретна мишена, като например хора с дарбата. — Той сведе поглед към нея. — Май беше права, че са преследвали теб.

Саманта сякаш се обиди.

— Нали ви казах.

— А знаеш ли защо биха тръгнали след теб?

Момичето, изглежда, се изненада от въпроса.

— Сигурно за да отстранят родените с дарбата, та те да не използват магия да ги спрат?

Ричард потупа изписаната със символи стена.

— Магията не може да им противодейства… освен може би магьосническият огън, а ти със сигурност не го владееш. Освен това не мисля, че са убили дядо ми Зед или Ничи. Зед е магьосник, и Ничи е магьосница. Подозирам, че по някаква причина някой е искал да ги вземе за заложници. Чудя се дали не са пленили и майка ти. В крайна сметка тленните останки на баща ти са били намерени, но нейните — не.

— Добре, тогава защо според вас тези чудовища ме преследваха?

— Хората с дарбата тук са наблюдавали Предела, за да предупредят останалите, ако онези от Третото кралство някога започнат да се измъкват навън. Струва ми се, че намерението им е било да предотвратят сигнала за тревога. Може да са убили роднините ти, за да им попречат да предупредят някого, докато не успеят изцяло да разрушат заклинанията за Предела. Възможно е да са убили майка ти, както и баща ти, но залавянето й също би й попречило да предупреди някого, а може би имат нещо наум за родените с дарбата. И така ти си останала единствената тук, в Стройза. Мисля, че са искали да те убият, а може би дори да те пленят, за да не ти позволят да разпратиш сигнала за тревога.

Саманта се разтрепери.

— Та аз даже не знам как да изпратя сигнал за тревога.

— Ала те не го знаят.

— Сигурно сте прав. — Тя вдигна поглед обнадеждено. — Наистина ли смятате, че майка ми може да е жива?

Ричард дълго се колеба, преди да отговори.

— Надявам се да е така, Саманта. Надявам се, че и моите приятели са още живи. Ако е така, трябва да се опитам да ги спася. Като се има предвид лекотата, с която тези чудовища биха могли да ги убият, чудя се дали онзи, който им е върнал живота, по някаква причина не е искал хората с дарба да бъдат заловени живи. В случай че наистина са пленили майка ти заедно с приятелите ми, може би ще успея да спася и нея.

Саманта хвърли поглед към отвора, гледащ към Третото кралство.

— Искате да кажете да отидете там? Не ще съмнение, не искате да кажете, че възнамерявате да отидете на онова ужасно място, което донякъде представлява самият свят на мъртвите, нали? Място, на което мъртвите крачат из света на живота? Звучи ми като самоубийство.

Ричард я изгледа непоколебимо.

— Освен че искам да ги избавя от бедата, ако не спася приятелите си и не ги отведа до защитеното поле, където ще могат да отстранят докосването на смъртта от нас, двамата с Калан ще умрем.

Саманта преглътна и чак тогава отговори.

— Зная.

Ричард зададе въпроса, чийто отговор вече му беше известен, ала въпреки това не можеше да се сдържи.

— Съзираш ли някаква надежда за нас, някакъв начин да изкорениш болестта и да ни спасиш, различен от онзи, който Хенрик е дочул?

Саманта погледна назад през рамо, сякаш можеше да види легналата в стаята Калан. Когато се обърна отново към него, очите й изглеждаха значително по-зрели, отколкото предполагаше възрастта й. В чертите на младото й лице не се забелязваше дори сянка на съмнение или несигурност, нито пък в очите й на магьосница.

Тя поклати глава.

— Опасявам се, че не, Господарю Рал. Майката Изповедник е много болна. Храня известна надежда, че благодарение на онова, което успях да сторя за нея, тя скоро ще възвърне силите си поне дотолкова, че да се събуди и да поеме вода и храна, но истината е, че е смъртно болна. Както и вие, макар последиците от докосването все още да не са ви връхлетели с цялата си сила. Скоро обаче и това ще стане. Тя ще умре, ако смъртта не бъде изтръгната от тялото й. Не й остава много време. Вие ще издържите малко по-дълго, но не много. Вашият път е предопределен, освен ако се направи нещо, което да го отклони.

Ричард кимна, останал без думи, неспособен да изхвърли от ума си представата за мъртвата Калан.

— Съжалявам, Господарю Рал, но не мисля, че сте човек, който би предпочел да му кажа нещо по-различно от истината.

Ричард се вгледа в тъмните й очи.

— Не, не съм. Единствено истината може да ни помогне. И тъкмо затова трябва да преведа това послание. Трябва да разбера дали съдържа някакви сведения, които ще са ни от помощ.

Не можеше да изкаже гласно, че ако Калан умре, той не желаеше да продължава да живее. Животът без нея не можеше да му предложи нищо. Ала животът предлагаше сигурна смърт и на двамата, ако той не успееше да открие Зед и Ничи. А за да го стори, трябваше да отиде в Третото кралство. Преди това обаче трябваше да разбере срещу какво се изправя.

Набързо огледа частта от стената, осветена от злокобното сияние на сферата.

— Може би тук ще намеря нещо, което да ни помогне да открием някои полезни отговори.

Тя кимна сериозно.

— Надявам се.

Ричард се обърна към символите на езика на Сътворението и за кратко почете наум. Изражението му беше мрачно.

— Според думите на Наджа мъртвите винаги били много на брой, а при необходимост съживявали още, често в огромна численост. Нерядко използвали труповете на своите загинали в битка войници. Тя казва, че едно от действията на магията, от която били обладани, било прекратяване на процеса на разложение, ала тъй като такива тъмни сили били използвани в света на живите, магията си имала и ограничения. Едно от тях например е, че тъй като в света на живите с времето всичко се руши, това важало и за магията. Така силата й отслабвала и мъртвите, които обладавала, отново започвали да се разлагат по естествен начин. Предупреждава, че макар да са знаели, че магията, вдъхнала живот на труповете, рано или късно угасва, никой не знае колко дълго трае този процес.

— Просто чудесно. Значи тези убийци, тези ходещи мъртъвци, които не изгниват цяла вечност, са в изобилие и сега са се разбягали от Третото кралство и бродят сред нас.

— Така изглежда — мрачно се съгласи Ричард.

Саманта ужасено разтърси глава.

— Дори Джит си стоеше в бърлогата. Колкото и опасна да е останалата част от Печалните територии, никога преди не сме се сблъсквали с нещо толкова страховито като тези ходещи мъртъвци. Не мога да си представя нещо по-лошо от това.

Ричард продължаваше да чете хрониката на Наджа, като в един момент леко плъзна пръсти по следващите знаци на езика на Сътворението, издълбани в камъка.

— Тук пише, че полухората са много по-лоши.


Двадесет и шеста глава

— ГОСПОДАРЮ РАЛ, лицето ви стана бяло като платно. Какво има? Какви, в името на духовете, са тези полухора? Някъде казва ли се какво представляват? — Саманта се приведе по-близо до него. — Господарю Рал, отговорете ми! Какво има?

Ричард притисна челото си за миг и провери дали преводът му е правилен. Прехвърли думите в ума си още веднъж, мъчейки се да възприеме фантастичната представа.

— Казва се, че полухората са живи хора, които са били лишени от душата си.

— Лишени от душата си ли? — Тя вдигна глава към него. — Сериозно ли говорите?

Ричард трябваше да огледа символите още веднъж, преди да продължи към следващия пасаж от смразяващия разказ. Най-накрая се отдръпна назад, вторачен в писанията по стената.

— Опасявам се, че да. — Той посочи група знаци. — Тук има предупреждение, че онези, които живеят зад Предела, нямат души.

— В това няма никакъв смисъл! Как е възможно човек да няма душа? Душите ни са част от всички нас. Те са онова, което ни прави „нас“. Все едно да кажеш, че… - тя се залута в търсене на точните думи, — че живите хора не живеят.

— Страхувам се, че в някакъв смисъл точно това ни казва. Наджа твърди, че полухората не са точно човеци, а нещо подобно. Според нея те представляват нещо по средата.

Саманта сбърчи носле и се навъси.

— Как е възможно това?

— Както изглежда, мъртвите и полухората имат някои общи черти и тъкмо това прави вторите различни от същинските хора. Или поне ги прави различни в общоприетия смисъл.

На лицето на Саманта се четеше тревога.

— В общоприетия смисъл ли? Това пък какво ще рече?

Ричард си пое дълбоко дъх.

— Ами, в общоприетия смисъл живите хора имат душа. Но какво означава това? Как това ни превръща в човеци? В известен смисъл наличието на душа означава, че притежаваме пълната умствена способност да разсъждаваме. Разбираш ли?

— Не съм убедена. Какво общо има разсъждаването с всичко това?

— Способностите на разума са онова, което ни дава възможност да изпитваме съчувствие към останалите, да ценим самия живот. Способността ни да отсяваме правилното от грешното, да ценим всичко живо е възможна единствено благодарение на способността ни да разсъждаваме. Разсъдъкът поражда нравствеността.

Наджа твърди, че полухората не могат да изпитват съчувствие, освен това специално отбелязва, че не притежават пълната способност да разсъждават. Мисля, че е искала да разберем, че двете неща са свързани. Онази част от тях, която им позволява да проявяват разум спрямо по-силната си себелюбива страна, е била унищожена посредством субстрактивна магия. Способността да разсъждават е била изворът на състраданието и човечността им.

Тя казва, че заради наложените ограничения на ума те можели да разсъждават само частично, както хищникът умува как да ловува.

Без способността да разсъждават в този по-широк смисъл те не са като нас. Не са човешки същества. Животът им няма контекст, нямат възвишени стремежи, не разбират, нито съчувстват на останалите. Правят оръжия, ловуват, убиват, ядат, размножават се. Имат човешка форма, но нищо друго.

Саманта го изгледа накриво.

— Мога да разбера желанието на Сулакан да създаде своя безмозъчна армия, но наистина ли смятате, че е възможно да се направи такова нещо?

— Така изглежда — каза Ричард, след което огледа символите и преведе по смисъл. — В този ред тук Наджа казва, че Милостта и с нея цялото им същество са били разкъсани на парчета. След това са им приложили магия, подобна на онази, с която са съживявали мъртвите. По този начин сътворителите на императора са успели да създадат раса от полухора, които да му служат.

И още нещо — поради онова, което е било сторено посредством субстрактивната магия на външната обвивка на живите им тела, полухората остаряват много бавно, почти незабележимо.

Саманта скръсти ръце и го погледна твърде скептично.

— Магията може да направи много неща, но не може да забави стареенето. Ако можеше, всички с дарбата щяха да прилагат това умение върху себе си, за да не позволят да се превърнат в старци.

— Напротив, може — каза Ричард. — Виждал съм го с очите си в Двореца на Пророците. Там древни заклинания бяха изменили времето. Хората, които живееха вътре, сякаш остаряваха по-бавно в сравнение с нас. Направено е още когато дворецът е бил построен, за да предостави достатъчно време на магьосниците там да довършат задачата си да обучат младото поколение.

Познавам хора на стотици години, които някога са живели там… или поне са били на толкова според представите за време на онези от нас, които не са подвластни на това заклинание, ако ли не и по техните собствени. Познавам дори един мой предшественик, Натан Рал, който е живял там през целия си живот и е на близо хиляда години.

— Хиляда години… — Саманта дълго се взира в него, преди накрая да поклати глава. — Ще ми се да можех да видя подобни чудеса, които явно се срещат по земите извън Печалните територии. Винаги съм знаела, че съм обречена да остана тук, на това малко, откъснато от света място, като всички мои предци, и никога да не видя света, който се простира отвъд него. Ала съм си мечтала да видя такива чудеса.

— Не знам дали аз бих ги нарекъл „чудеса“. Както и в нашия случай сега, често накрая се оказваш изправен просто пред огромен куп неприятности.

Тя замълча за миг, за да обмисли думите му, а после се върна към належащия проблем.

— Ала как е възможно да се попречи на тези полухора да стареят? Те не са в плен на някакво заклинание, както описахте.

— Със сигурност трябва да се приложи субстрактивна магия…

— Нали обаче само древните магьосници от времето, когато са създавали тези полухора, са владеели субстрактивната магия? Днес никой вече не притежава такива способности.

— И в наше време са останали макар и много малко хора, които все още могат да извикват тази страна на дарбата. — Не си направи труда да й разкрие, че той също е един от тях… поне когато дарбата му работи. Очите на момичето пак се ококориха, така че той просто се върна към предишното си обяснение: — Та, понеже са използвали субстрактивна магия, за да успеят да изменят Милостта по този начин, неизбежно е бил замесен и Отвъдният свят, което от своя страна е забавило процеса на стареене.

— Отвъдният свят ли? Защо неговото замесване да означава, че процесът на стареене се забавя?

— Защото животът ни има предели… раждаме се, живеем, а после умираме… ала сме мъртви завинаги, нали така?

— Да — съгласи се тя и кимна объркано. — И какво от това?

— Ами, ние живеем за ограничен период, но тъй като смъртта е вечна, няма как да определим границите й. Животът дава измерения на времето.

— Само че когато умрем, духовете ни започват времето си в Отвъдния свят, почти както животът ни започва, когато се родим в света на живите.

— С изключение на това, че животът ни има край, така че можем да измерим колко дълго е живял човек. За Отвъдния свят съществува само началото, когато умрем. Оттам насетне не настъпва край на смъртта, следователно няма как да се измери времето. Именно затова Милостта обрисува живота в неговото начало със Сътворението и в края му със смъртта, но веднъж щом духовете ни преминат в Отвъдния свят, те остават там вечно.

Саманта все още изглеждаше объркана.

— Но линията на времето на това място започва от там. Тъкмо от този момент то започва да се измерва.

— Така е, ала съществува само тази начална точка. Все едно да се опитваш да определиш колко дълго е въже, ако при теб е само единият му край. Ако никога не успееш да стигнеш до другия, понеже въжето е безкрайно, как тогава ще измериш дължината му? Животът, от началото до края си, представлява точно определена величина. Смъртта няма край.

Саманта присви очи, докато се мъчеше да осмисли тази представа.

— Всеки изживян ден — продължи Ричард — е един ден по-малко от и бездруго ограничения брой на дните, който си е заминал завинаги. По тази причина времето е ценно и значимо за нас. Животът ни е скъп, затова и времето ни е скъпо. Чрез времето придаваме стойност и на неща като любовта. Подаряваме най-ценното си притежание, времето… част от живота си… на хората, които обичаме.

— Никога не съм го поглеждала от тази страна. Знам колко много ценя времето, прекарано с родителите ми, и колко силно усещам липсата му. А какво представлява времето в Отвъдния свят?

— Оставаме мъртви завинаги. Така че дух в Отвъдния свят няма усещането, че остарява, защото духовете не остаряват. Нямат усещане, че времето им изтича, защото тяхното време не тече. Остават си вечно мъртви, така че в Отвъдния свят един ден, хиляда дни или дори милион дни не измерват нищо значимо в този безкраен период от време. Ти си мъртъв и винаги ще си останеш такъв.

Вследствие на това, понеже смъртта е неизменима, а времето, през което ще си мъртъв, е безпределно, тя сама по себе си не би могла да представлява ценност, а с нея и времето.

— Ала какво общо има това с полухората, които живеят толкова дълго?

Ричард изви вежди.

— Полухората нямат души. Тази част от тях вече е мъртва. А времето за мъртвите е безгранично. Полухората обитават Третото кралство в нарушение на принципите на Милостта, кралство със свои собствени правила, според които животът и смъртта съществуват едновременно без ясни разграничения помежду им и могат да се преплитат по неподозирани начини.

Всеки получовек носи това Трето кралство, следователно и смъртта, в себе си, така че времето за тях тече по различен начин. Сътворителите на император Сулакан са се възползвали от тази връзка със света на безвремието на мъртвите, за да създадат тези хора и да ги превърнат в дълголетни оръжия и така да му служат по-добре. Времето е било важно за Сулакан, понеже той е бил жив, затова е използвал противоположностите на живота и смъртта, за да изопачи времето за собствените си цели.

Тя го зяпна.

— Това не е никак лесно за смилане.

Ричард кимна, съзнавайки, че той е виждал неща, които тя не можеше дори да си представи, затова й беше трудно да го възприеме.

Освен това вече разбираше пределно ясно, че благодарение на Бръшлянената дева смъртта беше сложила ръка както на него, така и на Калан, което превръщаше и двамата в част от това Трето кралство. Разликата беше, че те нямаше да имат възможността да живеят много дълго. Техният досег с кралството, посредством Девата сплетница, беше смъртоносен, и светът на мъртвите скоро щеше да предяви претенции към дължимото му.

— Знам — каза й той с премерен тон. — Трябва да призная, че на мен също ми е доста трудно да го смеля.


Двадесет и седма глава

РИЧАРД НАСОЧИ ВНИМАНИЕТО си обратно към символите на стената и зачете нататък в продължение на няколко минути, докато Саманта търпеливо изчакваше. От време на време очите й проследяваха движенията на пръста му, когато се задържаше върху някой особено труден символ в опит да преведе значението му наум.

— Е, какво друго пише? — попита тя накрая, щом търпението й се изчерпа.

Ричард разтърка лицето си.

— Ами, разказва се надълго и нашироко как император Сулакан искал да превърне възможно най-голям брой хора в тази нова раса от нечовеци, в полухората, които съществуват без душа в изопачено времево измерение, за да могат да продължават да се борят за неговите интереси. Освен това възнамерявал да отстрани всяка възможна съпротива пред великия си план, като първо елиминира всеки роден с дарбата, който се опита да му се противопостави.

Саманта го изгледа смръщено.

— За какъв велик план говори тя?

Ричард прочете следващия ред и замълча за миг, за да си даде време да го осмисли. После го прочете още веднъж и се увери, че наистина пише каквото си мисли.

— Е? — подкани го Саманта. — Можете ли да го разчетете, или не?

Ричард въздъхна тревожно.

— Мога да го разчета. Проблемът не е, че не го разбирам, а че не мога да повярвам. Нищо чудно, че хората от Новия свят са били готови да тръгнат на война, за да го спрат.

— Защо, какво пише?

— Пише, че император Сулакан искал да обедини целия свят в нещо, което нарича Народен съюз, който той да управлява еднолично.

Ричард бе воювал със Стария свят заради много подобни деспотични представи за всемирно добро, чиято значимост според някои стоеше над живота на обикновения човек. Въпросното всемирно добро винаги се свеждаше до избор между подчиняването на властта на някой тиранин и жертването за неговата кауза. Насилственото налагане на вярата във всемирното добро предполагаше избиването на всички, които изразят несъгласие, тъй като подобни вярвания не могат да понесат светлината на разбиране, различно от тяхното.

Ричард беше вярвал, че със смъртта на последния император на Стария свят борбата най-сетне е приключила. Ала вече не беше така убеден. Злото винаги изникваше и се мъчеше да унищожи родилото се добро, наложения наново мир или начеващото благоденствие. Подозираше, че докато човешкият род съществува, винаги ще има такива, които да смятат, че техният възглед за по-добър свят налага отстраняването на всеки, изпречил се на пътя им.

Сега ставаше ясно, че древната вражда, започната толкова отдавна от император Сулакан и страшните оръжия, които беше създал, така и никога не е била напълно изкоренена. Някои от тези оръжия, пуснати на свобода в света на живите, преди много години са били затворени зад стени и прегради, където просто са изчаквали да дойде времето да влязат в битка. И така както други прегради се бяха сринали, сега и тази най-после беше рухнала.

— На мен ми се струва, че някой все иска да властва — каза Саманта, докато оглеждаше писанията, недостъпни за възприятията й.

— Няма никакъв спор, така е — съгласи се Ричард и потупа гравираната със символи стена, — но плашещата разлика тук е, че Сулакан е вярвал, че неговата истина превъзхожда самия живот и представлява по-висше дело в името на добруването на всичко съществуващо.

Устата на Саманта леко се изкриви.

— Не разбирам.

— Сулакан си е представял света на живите и света на мъртвите като едно величаво, взаимнообвързано цяло, единство, точно както Милостта представлява едно цяло, едно взаимносвързано понятие. Искал е да обедини света на живите и света на мъртвите под своя власт.

Както го гледаше, докато превежда думите на езика на Сътворението, Саманта поклати глава.

— Това е безумно.

Той я изгледа.

— Напълно съм съгласен с теб, но понякога побърканите са така обсебени, че са способни да повлекат в лудостта си целия свят.

— Не разбирам как нормалните хора биха се повлияли от подобни вярвания.

Ричард въздъхна и изпъна гръб.

— Много често се оказва така, че на побърканите им е по-лесно да привлекат пламенни последователи, отколкото на здравомислещите хора да накарат останалите да се вслушат в разума им. Нерядко хората са по-склонни да вярват на лъжи, отколкото на истини. Лъжите могат да бъдат облечени в по-красиви одежди. Истината, по своето естество, невинаги е много приятна.

На миролюбивите хора не им остава друг избор, освен да се борят за живота си или да попаднат под остриетата на полуделите. В подобна ситуация няма среден път. Няма такова нещо като компромисно решение между цивилизацията и варварството. Цивилизацията неизбежно трябва да се защитава срещу варварите или да им се предаде.

— Значи, такава е нашата роля във всичко това?

Ричард кимна.

— Аз никога не съм имал желание да се бия, да участвам във война, да гледам как добри хора умират или пък на мен самия да ми се налага да убивам. Исках просто да живея мирно и спокойно. Ала други не ме оставиха да водя избрания от мен живот. Битките, които съм предприемал, винаги са били въпрос на оцеляване и стремеж да заживеем в мир, не съм целял да налагам господството си над никого. Така се озовах тук, вместо да се върна в Сърцевинната земя, където съм израснал.

Докосна с пръсти писанията по стената и продължи да говори:

— В случая с хората от Новия свят, изглежда, че те не са приветствали войната и са се опитвали всячески да избегнат конфликта, ала онези от Стария свят не ги е било грижа, че те са искали да живеят в мир. В подобни случаи насилникът взема надмощие, освен ако жадуващите за мир решат да окажат съпротива.

Според Наджа император Сулакан и последователите му са били твърдо решени да създадат всевъзможни оръжия, без значение колко ужасяващи или смъртоносни, за да подчинят онези, които се противопоставяли на замисъла му. Съживените мъртъвци и полухората били точно такива оръжия. Тук обяснява, че крайната цел на Сулакан била да властва от света на мъртвите както над живите, така и над мъртвите.

Саманта закрачи от прекалена възбуда, ала след малко се върна. Настроението й беше станало черно, досущ като косата й.

— Разбирам някой побъркан да започне кавга, виждала съм подобни неща да се случват дори в много малък мащаб сред твърдоглавците тук, в селото, но това, което вие описвате, звучи налудничаво. — Тя заби пръст в слепоочието си. — Луда работа, луда работа!

— Наджа твърди съвсем същото, но също така напомня, че макар замислите му да са били толкова заблудени, неприложими и абсурдни, за каквито немалко хора с широки познания са ги смятали, и макар накрая наистина да са се оказали невъзможни за изпълнение, той е бил склонен да избие безкрайно много невинни души в опита си да постигне целта си, и тъкмо това е било от значение за онези, изпречили се на пътя му — хората от Новия свят.

Тя казва, че той не е имал никакво намерение да прекрати изтребленията, докато животът все още съществувал. Вярвал, че накрая тук, в света на живите, ще останат единствено съживените мъртъвци и легионите от полухора, чиито души той ще управлява завинаги от Отвъдния свят.

— Сигурен ли сте, че това не е бил самият Пазител на Отвъдния свят, събуден от смъртта? — попита язвително Саманта и скръсти ръце.

— Бил е най-обикновен човек — отвърна Ричард. — Един от многото, които по един или друг начин, съзнателно или не, са се обричали на смъртта.

Струва ми се, че просто е бил по-безочлив от повечето умопобъркани. Всъщност Наджа казва, че той вярвал, че причиняването на смърт в такива огромни мащаби е преживяване, надхвърлящо пределите на възприятията.

Саманта рязко вдигна ръце.

— Това звучи толкова откачено, че дори не мога да го проумея. Ала онова, което ме озадачава най-много, е защо хората биха повярвали на този луд и биха водили неговата безумна война. Искам да кажа, та аз дори още не съм пораснала, а разбирам, че това е безумие.

Ричард се извърна от разказа на стената.

— Има колкото искаш хора, които са привлечени от подобен начин на живот. Да следват такъв водач, за тях е позволение да се държат като диваци, да се превърнат в безименни главорези и да вземат каквото са им казали, че им се полага. За някои хора силата и позволението да унищожават другите са опияняващи.

Но въпросът съвсем не е в това. Въпросът е, че Сулакан е притежавал достатъчно мощ, за да причини безмерна разруха и да погуби хиляди животи. Дори да е бил заблуден и намеренията му да са били безумни, той заедно с родените с дарбата в обкръжението му и многобройните му вилнеещи армии са имали силата да завлекат света в мрака на една титанична война.

За щастие, Наджа и останалите хора от онова време явно са успели поне да изградят тази стена и да затворят някои от най-страшните създания на сътворителите на императора. Пределът е защитавал света много време.

Само че, заключени за толкова дълго зад стената, тези полухора в Третото кралство най-вероятно са продължили да се множат през вековете. А сега са плъзнали на свобода в света на живите. И отново се превръщат в проблем.

Саманта скръсти ръце с още по-кисело изражение на лицето.

— Искате да кажете, че се превръщат в наш проблем.

— Наш проблем — съгласи се Ричард. — Единственото, което е от значение сега, е, че творенията на магьосниците на Сулакан от онези древни времена отново са били изтървани на свобода в света. Ако не разберем как да ги спрем, ние ще сме тези, които ще бъдат изтребени.


Двадесет и осма глава

САМАНТА ЗАКРАЧИ НЕРВНО от вълнение, а Ричард продължи да чете разказа на Наджа. Можеше да почувства болката в думите й заради усилията, които живялата толкова отдавна тайнствена жена беше положила, за да се увери, че идните поколения ще разберат причините за страховете на нейните съвременници и ужаса, който ги беше връхлетял заради онзи зъл човек.

Било е известно, че ако полухората не бъдат спрени или по някакъв начин удържани, животът на хората от Новия свят ще се превърне в една безкрайна черна нощ на кошмари. Беше очевидно, че е искала да бъде сигурна, че онези, които дойдат след нея, също няма да подценят заключената зад Предела опасност.

— Добри духове — измърмори под нос той по някое време.

— Какво? — попита Саманта, чула думите му, при все че той не беше осъзнал, че ги е произнесъл на глас.

Ричард си пое дълбоко дъх при мисълта за зловещите подробности.

— Ами, тук Наджа разказва как полухората започнали да ловуват души, за да заменят тези, които са им били отнети.

Саманта застина насред крачката си и се извърна към него.

— Да ловуват души ли? Какво иска да каже с това?

Ричард присви очи и се съсредоточи в текста, да не би да беше сбъркал в превода, след което продължи да обяснява:

— Според написаното тук изглежда, че липсата на душа е причинила на полухората някакво умопомрачение, което ги карало да преследват онези, които все още имали душа, с надеждата, че като ги убият, тя ще премине в тях.

Внезапно Ричард млъкна от изненада.

— И какво още? — попита Саманта, щом той се умълча.

— И… са изяждали жив всеки човек, когото са успявали да хванат в опит да си присвоят душата му. Тези опити били безплодни, казва Наджа, но това не ги обезсърчавало.

Саманта се втурна към него.

— Изяждали са хората живи? Сигурен ли сте, че тъкмо това се казва?

Ричард кимна.

— Било е непредвидена последица от процеса, чрез който са ги създавали. Неочакваният модел на поведение се е развил внезапно, обяснява Наджа, скоро след като душите им са били изтръгнати, за да бъдат превърнати в живи оръжия в ръцете на Сулакан. Изненадващо те били дотолкова обзети от влудяващата потребност да намерят душа, която да заеме мястото на изгубената, че това засенчило всичко останало. Макар че били създадени, с цел да послужат за оръжия, те станали неконтролируеми. И въпреки всички усилия от страна на магьосниците, ръководили процеса, полухората са били движени от неистовата нужда да намерят душа.

Тласкани от този налудничав копнеж да погълнат живите, те не разбирали, че жаждата за душите им никога не може да бъде утолена. Наджа казва, че се случвало да ловуват сами, но по-често се събирали на групи, за да устроят по-ефикасно нападение над живите.

— Имате предвид, че са започнали да ловуват на глутници? Като вълци?

— Така изглежда — отвърна Ричард. — Наджа твърди, че отначало така са буйствали, че не са успявали да ги усмирят. В самото начало са нападали създателите си, а после и воините, заедно с които били зачислени да служат, след което избягали на свобода навън, сред народа. Полухората разкъсвали съсловието на сътворителите, които ги били създали. Онези от тях, които не били изядени, се ужасили от собственото си творение. Мнозина избягали.

Имало период, през който не е имало никаква възможност да ги спрат. За известно време полухората били господари на нощта. Хората бързо се научили да се залостват вътре след залез-слънце и да се надяват, че създанията без души няма да заприиждат на талази.

С изпълнен със страх шепот наричали тези демонични ловци на души полумъртвите дяволски изчадия.

— Полумъртвите дяволски изчадия. Звучи ми като доста сполучливо определение за тях — вметна Саманта.

Ричард беше съгласен.

— Наджа казва, че сътворителите на Сулакан най-накрая успели да намерят изход. Изменили магията, която използвали, за да ги създадат, и насочили потребността им да убиват срещу техните врагове… хората тук, в Новия свят.

— Срещу нас? — разтревожено попита Саманта.

Ричард кимна.

— Опасявам се, че е така. Тя казва, че полухората, макар и не по-силни от нормален човек и далеч не толкова силни като вдигнатите от гроба мъртъвци, са много опасни, защото са по-бързи и най-вече защото все още притежават способността да разсъждават като хищници и да преследват хората с души.

Въпреки че били лишени от висшите си мисловни способности, те се научили да се обединяват в групи и да нападат със съкрушително числено превъзходство. След като сътворителите си възвърнали контрола над тях и успели да видоизменят магията, с която са ги създали, свирепата им природа и способността им да мислят най-сетне били насочени срещу враговете на Сулакан.

Ричард се чувстваше изтощен от усилието да превежда толкова сложни символи, но не можеше да си позволи да пропусне нещо или да спре. Затова разтърка очите си и продължи да чете.

Беше се умълчал за малко, когато Саманта го дръпна за ръкава.

— Какво пише? Какво разбрахте? Говорете.

Ричард въздъхна дълбоко и се поизправи. После махна с ръка неопределено и някак пренебрежително към стената.

— Тази част не предоставя нова информация. Просто се описва как полухората са избивали своите жертви.

— Искам да знам — промълви Саманта, когато той отново замълча. — Те ще погнат моя народ, ще погнат мен. Не се опитвайте да ме предпазите, като ме държите в неведение. Непознаването на истината не помага. Трябва да знам.

Ричард й хвърли бърз поглед и съзря решителността в очите й. Сигурно беше права. Посочи към описанието.

— Раздират хората, понеже вярват, че душата, която жадуват, се крие вътре. Полухората често пъти изяждат най-напред вътрешностите им, защото си мислят, че душата пребивава в тях. Пият кръвта от страх душата да не изтече заедно с нея. Когато остават незадоволени, защото все още не са успели да получат желаното, те оглозгват плътта от костите им, като поглъщат всичкото месо, за да открият и да поемат душата, която смятат, че се крие някъде из неизстиналите меса.

Цели шайки ще се сборичкат за остатъците с надеждата да докопат душата за себе си. Изяждат всичко… мускулите, кръвта, органите, дори лицето. Изсмукват мозъка от черепа или го разбиват с камъни, за да измъкнат веществото. Оставят единствено някои от червата и костите, ала често разпукват дори по-големите от тях и изсмукват костния мозък, отново в опит да открият неизменно изплъзващата им се душа.

Саманта остана втрещена.

— Как е възможно да вярват, че могат да извлекат душата на човек, като го изядат?

— Тласкани са от лудостта. За нас в това няма смисъл, но за тях има. Вярват, че душата пребивава в самия човек или се крие в тялото му. Стремят се да уцелят онзи момент, в който духът напуска умиращото тяло. Мислят си, че в този миг те могат да го погълнат и да го притеглят в себе си. Затова изяждат абсолютно всичко, надяват се да го уловят, както се крие в тялото, преди да е успял да се изплъзне от неизстиналата плът.

Очите на Саманта се навлажниха.

— Те наистина са полумъртви дяволски изчадия.

— Бездушни демони — съгласи се Ричард. Отново махна към символите и продължи: — Неуспехът им да се доберат до душата, която жадуват, ги кара единствено да обезумеят и да се разярят още повече. Колкото повече убиват, толкова по-трудно се засищат и желанието да се сдобият с душа ги обсебва още по-силно.

Наджа твърди, че полухората притежават способност да долавят присъствието на душа, така както хищникът надушва кръвта.

Саманта го сграбчи за ръкава и се приведе към него.

— Искате да кажете, че използват тази си способност да проследяват и да залавят хора?

Ричард кимна.

— Според Наджа полухората представляват самата смърт, оголила зъби и домогваща се до живите.

Замълча за миг, за да си поеме дъх. Разказът беше изключително натуралистичен и му се повдигаше. Беше й преразказал само най-съществената част, за да добие тя представа с какво си имат работа. Беше преценил, че това й е достатъчно.

Саманта, която изглеждаше сякаш всеки момент ще се разридае, поклати ужасено глава.

— Оголила зъбите си смърт, която се домогва до живите — промълви сама на себе си. — Значи, това се е случило с баща ми. А може би и с майка ми. Ако не са я изяли жива, още щом са я хванали, досега несъмнено са го направили.

— Не сме сигурни в това. — Ричард обгърна с ръка крехките рамене на момичето и го притисна към себе си. — Съжалявам, че се наложи да ти прочета всичко това, Саманта.

Тя избърса сълзите си с ръкава на ризата.

— Милостивата лъжа надали би била особено полезна за мен. Аз съм единственият човек, роден с дарбата, останал тук. Трябва да знам истината за това срещу какво се изправя народът ми. Може и да съм прекалено млада, за да съм в състояние да ги защитя, но аз съм всичко, което имат.

Ричард прекрасно разбираше как се чувства. Той самият беше ужасен за участта на Зед, Ничи, Кара и останалите. Наложи си да се съсредоточи върху превода на хрониката. Каквото и време да му оставаше, то бързо изтичаше. Ала първо трябваше да разбере с какво си имат работа, преди да тръгне да ги търси.

Ричард знаеше, че дарбата му е накърнена и не му служи заради докосването на смъртта вътре в него, което означаваше, че връзката му с хората от Д‘Хара също няма да проработи. А ако тази връзка не работеше, значи и Агиелът на Кара и дарбата на Зед и Ничи също не действаха. Както всички тях, и Саманта беше на практика беззащитна.

— Това е обезпокоително — каза той на Саманта. — Наджа твърди, че когато сътворителите на императора създали полухората, след като веднъж изтръгнали духа от жертвите си, те не им позволявали да се оттеглят в света на духовете. Заради начина, по който заклинанията съживявали мъртвите, духовете им не можели да заемат своето място в Отвъдния свят. Така духовете както на мъртвите, така и на полухората, били приклещвани в капан между двете кралства.

Неспособни да се върнат в тялото, от което били изтръгнати, нито да преминат през воала и да пристъпят в Отвъдния свят, тези изгубени духове понякога се завръщали насам и продължавали да витаят в измерението на нашето битие. — Ричард погледна Саманта. — Наджа казва, че не всички от онези, които се завръщат в света на живите, са приятелски настроени.

Тя направи гримаса.

— Прекрасно.

Ричард можеше само да си представя отмъстителния гняв, който такива изгубени духове биха могли да таят.

Разказът стана по-сложен, включваше термини относно магията — както субстрактивна, така и адитивна, — които Ричард не разбираше. Ала макар да имаше откъси, описващи заклинания, които той никога не беше виждал, успя да улови същината в думите на Наджа. Онова, което описваше обаче, беше зловещо.

Огледа повторно следващия ред от текста, за да се увери, че правилно е разбрал смисъла му. Искаше му се да е сгрешил, но знаеше, че е прав.


Двадесет и девета глава

— Е, И ТОВА ЛИ Е ВСИЧКО? — подкани го Саманта.

Стори му се, че тя се мъчи да звучи обнадеждено, макар вече да си беше извадила поука.

Той разтърка очи с длан и прочете последната част от хрониката на Наджа Мун с надеждата, че най-сетне ще види да се споменава нещичко за разрешаването на проблема с полухората и вдигнатите от гроба мъртъвци. Онова, което откри обаче, го обезсърчи.

— Наджа казва, че най-умните и талантливите сред магьосниците на Новия свят не успели да изнамерят начин да отстранят заплахата. Борили се с полухората и ходещите мъртъвци, дори нерядко ги побеждавали, но даже тогава неизменно губели безценни хора. Загубите за Стария свят били незначителни, тъй като тяхната численост била неизмеримо по-голяма. Освен това можели да съживят колкото си искат трупове… доста често същите онези врагове, които ние сме успели да убием… докато загубите от наша страна били прескъпи и непрекъснато пресушавали силите и възможностите на Новия свят.

Разказва, че всички те били наясно, че ако скоро не се направи нещо, за да се отстрани заплахата или поне някак да се обуздае, Новият свят, а заедно с него и самият живот, ще изгуби войната с войските на Сулакан.

Неспособни да изнамерят ефикасен начин да заличат или да противодействат на такава заплаха, казва тя, всички отчаяно затърсили решение, което не просто да ги избави от изтребление, но и да запази самия свят на живите. Накрая намерили изход, който не бил точно това, на което се надявали, но бил най-доброто, на което били способни.

В крайна сметка хората прибягнали до заклинания за притегляне, които неумолимо привлекли както мъртвите, така и полухората към това място отвъд планините, които виждаме през портала. След като завлекли всички вътре, магьосниците от Новия свят успели да затворят демоните без души зад Предел от бранителски заклинания.

— Гравитационна магия, бранителски заклинания… Никога не съм чувала за подобен род магия.

— Нито пък аз — призна Ричард. — Наджа не се впуска в подробности относно характера на тези заклинания, но ми се струва, че наименованията говорят доста красноречиво за приложенията им. Потвърждава обаче, че по този начин най-сетне успели да защитят всички от бездушните демони, пуснати на свобода сред живите.

После продължава с безкрайни извинения от името на нейния народ, задето били принудени да прехвърлят бремето на тази ужасяваща опасност на някое незнайно бъдещо поколение, ала нищо друго не могли да сторят, защото иначе Сулакан щял да спечели войната и тогава дори нямало да има бъдещи поколения.

Казва, че най-доброто, което са могли да сторят, е да издигнат стена и да съградят село, което да стои на стража, за да я наблюдава и да предупреди Магьосническия съвет за смъртната опасност, ако и когато стената рухне.

Ричард почука с пръст следващите символи.

— Това е обезпокоително. Наджа казва, че се надява дотогава Съветът на магьосниците да е изнамерил начин да унищожи заплахата веднъж завинаги.

— Е, общо взето, ни стана ясно, че това така и не се е случило — заключи Саманта. — А сега Съветът на магьосниците дори не съществува.

— Опасявам се, че си права. Тя умолява хората тук да стоят на пост, защото когато накрая Пределът се срине, съществата без души ще излязат сред живите и светът на живота отново ще бъде изложен на риск.

Ричард се приближи леко, за да огледа по-внимателно следващия символ.

— Казва, че е важно да се помни, че полухората ще подгонят родените с дарбата.

— Хората с дарбата? — смръщи се Саманта. — Преди беше казала, че дарбата няма влияние над тези ходещи мъртъвци и полумъртвите дяволски изчадия, така че защо им е да си правят труда да ги преследват?

Ричард поклати глава.

— Не знам. Не е обяснено.

При мисълта за това какво се беше случило с войниците от Първа гвардейска рота и приятелите му, едва успяваше да обуздае гнева си да не изригне. Не можеше да си позволи да чака повече. Трябваше да узнае каквото може от разказа на Наджа, но времето му изтичаше.

Саманта продължаваше да се мръщи умислено.

— Но защо полухората ще търсят родените с дарбата? Разбирам, че в лудостта си те биха желали да си присвоят нечия душа, колкото и безумна да е тази идея, но защо им е да преследват притежаващите дарбата?

Ричард въздъхна подразнено и огледа повторно редовете от символи.

— Не се казва. Може би си мислят, че те притежават способността да им дадат души. — Той изгледа Саманта с крайчеца на окото си. — А може би тези полухора, водени от умопомрачението и фикс идеята да се сдобият с душа, вярват, че в душите на родените с дарбата се крие нещо изключително. Може би си мислят, че е по-лесно да я заграбят, или дори вярват, че ако придобият такава душа, заедно с нея ще обладаят и дарбата.


Тридесета глава

НЕСПОСОБНА ДА ПРОУМЕЕ защо полухората преследват родените с дарбата, Саманта пристъпи по-близо и се вгледа в издълбаните в стената символи, сякаш ако ги проучеше още по-внимателно, изведнъж някак щеше да започне да ги разбира. Безсилна да научи каквото и да било обаче, тя най-сетне се обърна към Ричард.

— Господарю Рал, убеден ли сте във всичко, което казахте, че пише тук? Че полухората наистина ядат други хора? Че техните души и тези на възкресените мъртъвци наистина са изгубени и са пуснати да бродят между световете? Искам да кажа, че всичко това е доста трудно за вярване.

— Знам какво пише, Саманта.

— Ала тези… — тя махна с ръка към стената, — тези символи по цялата стена са доста сложни. Не искам да подлагам на съмнение познанията ви за тези неща, Господарю Рал, но действително ли сте уверен, че преводът ви е съвсем правилен?

Той огледа символите, които тъкмо беше превел, за най-малката дреболия или за някаква следа, която може би беше пропуснал. Макар да имаше няколко елемента, за които не беше напълно сигурен, те бяха незначителни неща, които не изменяха значението или същината на страховитата история на Наджа.

— Превел съм всичко точно.

Саманта сбърчи носле и го изгледа скептично.

— Въпреки това не е ли възможно да сте объркали нещо? Или да сте разбрали погрешно смисъла на част от казаното? Не смятате ли, че при този древен, особен и сложен език може да сте възприели поне някои от думите не както трябва?

Той сведе поглед към нея; искаше му се в нейните думи да има някаква правота.

— Какво ще кажеш тогава за Предела, в който е бил направен пробив за пръв път, откакто е бил изграден? Ами за онези мои рани, които ти излекува? Това бяха рани от ухапване. Двамата мъже бяха дошли иззад стената и се опитаха да ме изядат жив, точно както е описано тук.

Докато се мъчеше да осмисли тази идея, устата на Саманта леко се изкриви.

— Нима наистина вярвате, че намерението им е било да откраднат душата ви? Може да са били обикновени канибали, живеещи оттатък Предела. Може там да цари глад и да се налага да ядат хора, за да оцелеят.

— И двамата бяха здрави и силни и не изглеждаха, като да ги мъчи глад. Не страдаха от недохранване. Попитай Естер, ако се съмняваш в правотата на спомените ми. Тя също беше там и ги видя. Единственото, което жадуваха, беше моята душа.

Онова, което чух да си говорят, докато още идвах в съзнание, ми е малко смътно, но сега, като чета написаното тук за Предела, някои от чудноватите неща, които достигнаха до мен, започват да придобиват смисъл. Говориха си как ще ме изядат и ще си присвоят душата ми. Естер и останалите пристигнаха тъкмо навреме, за да ги спрат и да ми спасят живота.

Саманта стисна устни и се предаде.

— Е, тогава, радвам се, че са дошли навреме — каза тя и кимна към стената. — В края на краищата вие сте единственият, който знае как да разчете това. Предполагам, че трябва да сте превели текста правилно. Не че наистина се съмнявам във вас, Господарю Рал, но просто…

— Да, знам, на мен също ми се иска да греша — каза й той, след което продължи с превода на следващата част от хрониката на Наджа. Не след дълго заговори: — Тук се разказва как накрая, понеже хората били безсилни да възпрат главоломните атаки на армията от полумъртвите дяволски изчадия на Сулакан, единствената им надежда за оцеляване била да заключат всички тях чрез преградна магия.

Изпаднала в отчаяние, Саманта обгърна тялото си с ръце.

— Господарю Рал, не твърдя, че сте го превели погрешно, но не е ли възможно всичко това да е само мит? Да са предавали за поколенията някаква древна легенда? Някоя притча или напътствие? Възможно ли е да не е нищо повече от това?

Ричард копнееше тя да бъде права, но знаеше, че не е. Поклати глава.

— Спомням си, че като започнах да се свестявам, чух двамата мъже да казват, че ще отнесат Калан със себе си, защото се страхуват, че шун-тук ще се завърнат да претърсят мястото за оцелели. Мен смятаха да изядат още там на мига, а Калан да си оставят за после или да я изтъргуват. Казаха, че шун-тук биха направили всичко, за да се доберат до някой с душа. Онези мъже, както и тези шун-тук, бяха дошли отвъд Предела, а не от легенди, изложени на тази стена.

Той опря пръст в поредица от няколко символа.

— Не може да има и капчица съмнение, че всичко е истина. Ще ми се да не беше така, Саманта, но за съжаление е тъкмо обратното.

Момичето имаше толкова окаян вид и по всичко изглеждаше, че не може да понесе още такива приказки.

— Точно това са сторили и с баща ми. Сигурно са отвели майка ми, за да й причинят същото по-късно, на спокойствие, или да я изтъргуват. Не мога да си представя колко ли е страдала, виждайки какво са му направили, и какъв ужас е изпитала при мисълта какво се канят да сторят на нея.

В този момент Ричард осъзна защо тя настояваше така упорито, че преводът му може да е погрешен. Надяваше се да е сбъркал по съвсем лични причини. Той я придърпа към себе си и нежно я прегърна.

Така се беше вглъбил в старанието си да разбере какво се случва, че беше започнал да я възприема като чародейка, вместо просто като момиче, което е загубило и двамата си родители в цялото това безумие, момиче, което тепърва започва да се превръща в млада жена и което до съвсем скоро не е виждало подобни ужасии.

— Съжалявам, Саманта. Разбирам те. Аз също видях костите на някои от приятелите си. Останалите от тях са отвели, както са сторили и с майка ти. Знам как се чувстваш.

Тя изтри сълзите от очите си.

— Не, аз съжалявам. Не бива да позволявам на слабостта си да ни попречи да потърсим начин да спрем демоните, които идват за всички нас.

Ричард погледна символите на стената с крайчеца на окото си към края на разказа, който тъкмо беше дочел.

— Не знам дали това е възможно.

Тя вдигна поглед към него. От очите й продължаваха да бликат сълзи.

— Какво имате предвид?

Ричард се обърна към изписаната на езика на Сътворението стена, потисна чувствата си и продължи нататък с хрониката. Знаеше, че времето не работи в негова полза.

— Пише, че те също търсели начин да защитят хората в Новия свят и да отстранят заплахата. Ала въпреки неимоверните усилия от страна на техните магьосници и неуморната работа на останалите, родени с дарбата, не успели да намерят път за спасение. Част от причините се криели във факта, че подчинените на император Сулакан били надарени с неземни сили, на които нашите не можели да противостоят.

— Какъв тип неземни сили? Обяснява ли Наджа?

Ричард кимна.

— Казва, че полумъртвите дяволски изчадия владеят някаква прастара, много рядко срещана и изключително мощна окултна магия. Безкрайно се страхували от нея, защото никак не я разбирали. Според Наджа не само че нечестивите били защитени от тези тъмни сили, но някои от тях дори можели да ги използват, за да съживяват мъртвите.

Тя обяснява, че накрая на хората от тази страна на стената им е останала една-единствена възможност — временно да залостят заплахата зад Предела. Казва, че ако не го сторели, народът на Новия свят щял да бъде избит.

Предупреждава, че някой ден силата на Предела ще отслабне и той ще рухне. Твърди, че веднъж щом заплахата излезе извън пределите му, има само един начин опустошението на света на живите да бъде предотвратено.

Саманта пристъпи по-близо.

— Има начин?

Ричард кимна, все така вперил поглед в думите на стената. Повторно прочете символите с надеждата да е сгрешил. Ала не беше.

— Е, какъв е той тогава? — Саманта го дръпна за ризата. — Господарю Рал, какво пише? Как да ги спрем?

Ричард се прокашля.

— Пише: „Заплахата от Третото кралство може да бъде отстранена, като се сложи край на пророчеството“.


Тридесет и първа глава

ОЧИТЕ НА САМАНТА се стрелкаха объркано насам-натам.

— Можем да отстраним заплахата, като сложим край на пророчеството? Ама за какво говорят? Как може да се прекрати пророчество?

Ричард, обезпокоен от току-що прочетеното повече, отколкото се бе разтревожил от всичко досега, проследи с пръст кръгообразен символ, съдържащ сложен лабиринт от преплетени спомагателни елементи, които се разпростираха вън от центъра.

— Този кръгъл символ тук, с който тя казва, че Третото кралство може да бъде унищожено само ако се сложи край на пророчеството, представлява някакъв елемент на времето, но не мога напълно да разбера връзката с останалото.

— Елемент на времето ли? Не разбирам. Какво имате предвид с тези думи?

Ричард отново се загледа във всички спомагателни знаци, а след това и в компонентите, тръгващи от централния основен символ, докато се мъчеше да измисли как да облече в думи представите, които виждаше. Някои от елементите не му говореха нищо, а други нямаха пряк превод.

— Не съм съвсем сигурен какво иска да каже Наджа в тази част. Не че не мога да го преведа правилно, просто тя очевидно е била наясно с общата представа, а аз не съм. Затова не всичко ми е съвсем ясно, за да успея да разбера напълно точното значение на нещата, за които говори.

— За какви точно неща говори тя? Можете ли да разберете поне това?

— Донякъде. Разбирам думите, но не и значението им. Представлява някакво изложение, което по някакъв начин е свързано с времето, но с което не съм запознат. Нарича го Здрачен брой.

— Здрачен брой ли? — Саманта се замисли за миг. — Като преброяване на дни ли? Някакъв вид измерване на времето? Това ли има предвид?

— Така си мисля — отговори той. — Но ми се струва, че е нещо повече. Изглежда, че е някакво официално възприето изчисление, което не ми е познато.

— Смятате ли, че може да бъде календар или нещо подобно? Календарите имат общо с измерването на времето. Изчисленията, свързани с календара — като фазите на луната, положението на звездите през различните сезони, такива работи, — могат да се окажат твърде сложни в някой бъдещ момент.

Ричард стисна здраво устни за миг и се опита да осмисли всичко.

— Донякъде си права, но не съм сигурен, че в случая тя има предвид същото. Доколкото това е някакво изчисление, свързано с отброяване, може би имаш право, но ми е трудно да се съглася, понеже тя не го обяснява. Хората от онези времена вероятно са били запознати с този термин, поради което тя не е сметнала за нужно да го изясни. Нарича го просто Здрачен брой.

Възможно е също така да се отнася до хронологията на пророчеството.

Саманта се замисли и се намръщи.

— Хронология на пророчеството ли? Какво искате да кажете? Пророчеството си е пророчество, не е ли така?

— Е, да, донякъде. — Ричард отмести поглед от символите. — Повечето хора не осъзнават, че хронологията е едно от нещата, които неизменно създават огромни трудности при разгадаването на пророчествата. Трудно е да се каже дали определено пророчество се отнася до събитие, което ще се случи утре, хиляда години след утрешния ден или дори може вече да се е случило двеста години назад в миналото.

Саманта се вкопчваше във всяка негова дума.

— Това усложнява нещата.

Ричард кимна и махна с ръка към стената.

— Тъй като символите от хрониката на Наджа се отнасят до времето, или по-точно до измерването на времето, и се споменават заедно с пророчеството, това може да означава, че Здрачният брой представлява забравен начин да се определя моментът на пророчески събития в потока на времето.

Саманта се загледа в стената с подновен интерес.

— И какво пише за този Здрачен брой?

— Наджа казва, че чрез Здрачния брой са успели да установят, че ключът към отстраняването на заплахата се крие в пророчеството.

— Не казахте ли, че на пророчеството трябва да бъде сложен край?

Ричард зарови пръсти в косата си, опитвайки се да осмисли следващата част от написаното, и което беше още по-трудно, да намери начин да го обясни на Саманта. Знаците на стената представляваха сложна за разкодиране система от символи. Някои от елементите му се струваха необичайно познати, но не успяваше да ги навърже в общ смисъл.

— Така е, но обяснението тук продължава с това, че краят на пророчеството може да се постигне единствено чрез донасяне на смърт.

Ричард се смръщи и се взря в необикновената плетеница от символи с чудато оформена деветка в средата. Приличаше на друга изопачена деветка, която беше виждал преди.

Изведнъж го осени мисъл.

— Не, почакай, не пише точно това.

— Е, какво точно пише тогава? — попита Саманта със силно престорено търпение, след като той се беше умълчал за известно време.

Ричард притисна пръсти в челото си. Изведнъж му стана горещо и леко му призля.

— Не пише, че краят на пророчеството може да бъде постигнат единствено чрез донасяне на смърт.

Той отстъпи по-далеч от стената и се вторачи в нея.

— Пише, че краят на пророчеството може да бъде сложен единствено от онзи, който носи смърт.

Веждите на Саманта подскочиха.

— Онзи, който носи смърт ли? Това пък какво значи?

— Фуер грисса ост драука — прошепна Ричард.

Саманта сбърчи носле.

— Какво?

Ричард продължаваше да се взира в зловещия символ, завъртян във въртопа на препускащите си мисли. След като вече си беше спомнил значението на някои от елементите, той успя да събере парченцата от мозайката и нямаше никакво съмнение какъв е правилният превод.

— Това е на високо Д’Харански. Фуер грисса ост драука означава „онзи, който носи смърт“. Него има предвид Наджа.

— Казвате, че онзи, който носи смърт, трябва да предизвика края на пророчеството, ако искаме да имаме дори малка надежда за оцеляване?

— Да.

Саманта го наблюдава известно време, докато той оглеждаше издълбаните в стената символи.

— А имате ли представа кой е това? Знаете ли къде можем да намерим този носител на смърт?

Ричард кимна бавно, приковал поглед в символичната, закривена, подобна на змия деветка. После се потупа по гърдите.

— Това съм аз. Древните пророчества са ме именували фуер грисса ост драука. Аз съм този, който носи смърт.

Ричард неизбежно бе завладян от мисълта, че в този момент той носи смъртта в себе си. По много повече начини, отколкото някога би могъл да си представи, той беше фуер грисса ост драука.


Тридесет и втора глава

— ВИЕ СТЕ ОНЗИ, който носи смърт? — Саманта го изгледа изпод вежди. — Вие сте този, за когото се предполага, че трябва да сложи край на пророчеството? Ама те сериозно ли го мислят?

Ричард все още се взираше в символите, вече без капка съмнение, че е вникнал в смисъла им. Нямаше никакви колебания относно правилния им превод.

— Така е написано.

Имаше време, когато би се разстроил, ако прочете какво други хора си мислят, че представлява той, какво трябва да стори, какво е предопределен да направи или следва да извърши. Често обаче в подобни думи се криеше напълно различен смисъл от първоначалното впечатление, което създаваха, затова реакцията му при такъв род новини вече беше по-овладяна от преди.

И все пак изписаното на стената на езика на Сътворението, същия онзи език, който използваше и древната машина за знамения, която беше открил, заровена дълбоко в Народния дворец, беше, меко казано, обезпокоително.

Саманта закрачи умислено из помещението. След малко се върна и застана близо до него. Макар да беше млада, присъщата на чародейката в нея хапливост изплува на повърхността.

— Как, в името на духовете, може да се сложи край на пророчество? И откъде накъде вие ще трябва да правите подобно нещо? Наджа не дава ли обяснение?

Ричард поклати глава.

— Тя твърди само, че са разполагали с изключително много забележително талантливи магьосници, които трескаво са търсели начин да отстранят заплахата от полухора и бродещи мъртъвци. Ала магията, с която си служел врагът, била твърде мощна, а те не я разбирали достатъчно добре, за да могат да й се противопоставят. Нямало никакво съмнение обаче колко голяма била опасността.

Казва, че ако са знаели как да премахнат заплахата, щели са да го сторят. Ала тъй като не са разполагали с решение, нито пък са можели да се доберат до онзи, който носи смърт, както се казвало в пророчеството… че те дори не знаели как да го открият… в крайна сметка единственото, което са могли да сторят, е да издигнат стена и да затворят тези призовани в света на живите оръжия отвъд нея, докато не настъпи моментът, когато Съветът на магьосниците ще успее да намери изход или онзи, който носи смърт, ще се появи и ще направи необходимото.

Продължава нататък с това, че ужасяващата задача да унищожат заплахата, която тези призовани оръжия представляват, за съжаление накрая ще се падне на хората, които ще се изправят срещу тях някой ден, когато Пределът рухне. Когато настъпи моментът, казва Наджа, на тях ще им се наложи, или по-скоро на носителя на смърт ще му се наложи да разбере как безвъзвратно да обезвреди това зло.

— Как е възможно да са знаели, че подобно нещо е възможно…

Искам да кажа, да се сложи край на пророчеството? Откъде им е хрумнала такава идея? Какво ги е накарало да вярват, че отговорът се крие там? Защо са толкова уверени?

Ричард положи пръст върху гладката стена и проследи текста, докато превеждаше сложната плетеница от символи и знаци, издълбани в камъка, за да може да предаде същината му на Саманта.

— Целта на разказа й не е била да обясни точно това. Въпреки всичко между другото споменава, че са разбрали, че е възможно, от сведения, предшестващи звездната смяна.

Саманта отново се взря в него.

— Какво означава звездна смяна?

— Нямам ни най-малка представа.

— Но вие трябва да знаете.

Ричард я изгледа отвисоко.

— И защо трябва да знам?

— Вие сте Господарят Рал. Вие сте магия срещу магията. — Тя размаха пръст към символите, които той тъкмо беше превел. — Сам казахте, че написаното ви посочва за избраник, точно както през цялото време аз знаех, че сте единственият. Затова трябва да знаете.

Ричард въздъхна.

— Ще ми се да беше така, Саманта, но се опасявам, че грешиш.

— Господарю Рал — каза тя със същата онази зряла напрегнатост, която успяваха да извикат единствено магьосниците, — смятате ли, че онова, което всъщност има предвид Наджа, онова, което казва в действителност тя, е, че той… че вие… можете да премахнете полухората и вдигнатите от гроба мъртви… чрез унищожението на самия свят на живота? Тоест като донесете смърт на всичко и всички? Мислите ли, че твърди, че вие сте избраникът, онзи, който носи смърт… който е предопределен да сложи край на света на живите?

Ричард се почеса по челото и й хвърли поглед с крайчеца на окото си.

— Тя казва да се сложи край на пророчеството, не на самия живот.

— Може би се е страхувала да го изрече на глас. — Саманта махна към стената. — Да де, ясно ви е какво искам да кажа, да го напише.

В крайна сметка пророчеството се отнася за бъдещето, нали? Значи, като твърдиш, че на пророчеството трябва да бъде сложен край, казваш, че трябва да бъде сложен такъв и на бъдещето, не смятате ли? Как е възможно да съществува живот без бъдеще? Ако няма бъдеще… ако онзи, който носи смърт, премахне бъдещето… значи няма да съществува и живот.

Както вие обяснихте преди, светът на живите се обуславя от времето. Ако няма бъдеще, значи времето спира, нали така? А ако времето спре, спира да съществува и светът на живота.

Ричард задълго се вгледа в нея.

— В думите ти има известно основание, признавам.

— И тогава какво? Всички да се считаме за мъртви? Безумният план на Сулакан най-сетне ще бъде осъществен и ще сложи край на света на живите. И това трябва да бъде сторено от вашата ръка?

Ричард приклекна, обгърна нежно крехките й рамене и й се усмихна леко за кураж.

— Макар думите ти да са донякъде разумни, има и нещо друго.

— Какво друго? Според онова, което казва Наджа, по един или друг начин бъдещето, времето, а съответно и самият живот скоро ще престанат да съществуват. На мен ми се струва пределно ясно, че времето на всички ни е изтекло. Какво друго може да има?

— Ами, за начало, всичко това е обвързано с пророчество, а пророчествата рядко се проявяват така, както ти се струва, когато ги прочетеш. Виждал съм как едни от най-злокобните знамения се оказват съвсем незначителни събития, които просто са звучали тежко. От друга страна, съм бил свидетел как безобидни на вид пророчества са ни докарвали до ръба на унищожението.

Някои от най-страшните пророчества за всички времена са се крепели на лъжливи насоки, отдавна останали в миналото заради някое съдбовно събитие, което кротко е отвеждало хората в друга посока векове преди някой да разбере за това. Случвало се е така, че доста хора, много от които родени с дарбата, през целия си живот са се тревожели за нещо, което в действителност било отдавна изоставено разклонение на пророчеството. И това тук може да е такова. В миналото, докато хората са се безпокоели за такива стряскащи на вид предупреждения, пророчества, които далеч не са звучали като повод за някакво притеснение, всъщност са се оказвали истинската заплаха.

— И как това ни помага тук и сега?

— Това, което се опитвам да ти обясня, е, че е погрешно да обосноваваш страховете си и да градиш решенията си въз основа на пророчества. Наджа говори за пророчество. А те почти никога не се оказват такива, каквито звучат.

— Но как е възможно това? Това звучи напълно ясно.

— Ами например представи си, че според някое пророчество, ако утре излезеш, ще се намокриш. Това звучи ли ти изключително опасно? Би ли се разтревожила?

Саманта сви рамене.

— Не особено, не.

— Ами ако се окаже, че истинското му значение е, че ако излезеш, някой ще ти пререже гърлото и дрехите ти ще се измокрят, защото ще се пропият с кръвта ти?

Ръцете й инстинктивно обгърнаха шията.

— Ах. Разбирам какво искате да кажете.

— Обикновено хората приемат, че написаното пророчество е истинското пророчество, но това не е така.

— Нима? Аз си мислех, че пророчеството си е просто пророчество.

— Пророчеството е предназначено за пророците на бъдещето, които да доловят значението му посредством предизвикани от думите видения. Написаното слово не е самото пророчество. То представлява своеобразен катализатор, който е предназначен за други пророци. Често думите целенасочено забулват истината зад маската на пророчество. И тъй като пророците вече не се срещат често, същинското разбиране на знаменията в по-голямата си част е изгубено.

Саманта въздъхна дълбоко.

— Не съм си давала сметка, че е толкова сложно. Струва ми се, че донякъде виждам какво имате предвид, но не разбирам как така не се предполага да се тревожим, че онзи, който носи смърт, трябва да сложи край на пророчеството. Тази част ми се струва доста ясна.

— Само защото звучи ясна, не значи, че наистина е такава. Научих се да не се оставям пророчеството, или страхът от него, да ме направлява. По-добрият вариант е да вземаш разумни решения, а пророчеството е просто едно от нещата, които трябва да се имат предвид. Неопитните в знаменията хора често попадат в капана да ги приемат за напълно ясни и да се оставят те да ръководят действията им. Майка ти с право те е учила да не им обръщаш чак толкова голямо внимание.

— Ала все някога трябва да се оказва важно. — Тя посочи към стената. — В края на краищата Наджа си е направила целия този труд, за да ни предупреди за Предела и за онова, което е отвъд него. Очевидно са изградили Стройза тук за нас, за да бъдем пазители и да го наблюдаваме. Всички нейни предупреждения се свеждат до това пророчество… а по нейно време е имало предостатъчно пророци. Тогава вероятно са знаели, че е важно, иначе нямаше да рискуват толкова много, за да оставят това съобщение тук за слагане на край на пророчеството.

Ричард огледа още веднъж пространните надписи.

— Може би имаш право, но също така може да означава нещо съвсем различно, което още не разбираме. В крайна сметка самото пророчество не е изписано тук, виждаме само част от него.

Саманта изкриви уста.

— Не зная, Господарю Рал. На мен ми звучи така, сякаш ни казва… казва на вас… да направите нещо във връзка с онова, което се намира отвъд Предела, в който сега има пробив.

Ричард стоеше с лице към стената, отпуснал лявата си длан на ефеса на меча. Погледът му се плъзгаше по древните символи, старателно издълбани в каменната стена.

— Има известна доза истина. Но това не е задължително обвързано с пророчеството, ами със самата заплаха.

— Ала вие казахте, че пророчеството ви е назовало като „онзи, който носи смърт“. — Саманта разпери ръце разстроена. — Съжалявам, Господарю Рал, но не разбирам. За мен в цялото това нещо няма особено голям смисъл.

Ричард кимна.

— Знам. Но често истината е по-сложна. Затова толкова много хора бъркат истината с пророчеството.

— Тогава какво да мислим за хрониката на Наджа? Искам да кажа, някои части от нея, като тази за края на пророчеството, за мен са доста объркващи. Ала онези трупове, които дойдоха тук и избиха толкова много хора, си бяха съвсем истински. — Тя посочи към светлината, идваща от отвора. — Това е най-важното. Не съм сигурна за всичко онова, което се е случило по времето на Наджа, но знам какво се случва сега. Това тук помага ли ни, или не? Какво следва да направим? Какво ще направите вие за Предела, пробива в него и края на пророчеството?

Ричард плъзна поглед по разказа на Наджа за тази древна война, след което отиде до отвора, който гледаше към Предела, издигнат пред Третото кралство; стена, която беше стояла там в продължение на почти три хиляди години и беше удържала неописуемо зло. Стена, която сега се беше пропукала.

— Ще направя това, което си мислех, че никога няма да ми се наложи да сторя отново.

— И какво е то? — попита тя, загледана в безмълвно взряното му в мрачното утро лице.

Ричард издърпа леко меча си с няколко сантиметра, за да се увери, че е чист, след което го пусна обратно в ножницата.

— Отивам на война.

— На война ли отивате?

— Да, на война с един луд, който е мъртъв от три хиляди години — каза Ричард и пое към изхода.


Тридесет и трета глава

САМАНТА ПОБЪРЗА да го настигне.

— Как така отивате на война?

Ричард, потънал в безпорядъка на мислите в главата си, крачеше бързо обратно по коридора, по който бяха дошли. Саманта го следваше по петите и го догони тъкмо когато стигна отвора с кръглия камък, който затулваше входа в обратната посока, ала сега той зееше отворен.

— Затвори го — заповяда Ричард, профучавайки през него, без да забавя крачка.

Саманта изръмжа недоволно, перна металната пластина и отново се втурна да го настигне. Ричард чу как камъкът стърже по пода, докато бавно се претъркулва пред отвора и запушва тунела към портала, от който се виждаше древният Предел на Третото кралство.

Саманта го сграбчи за китката и го принуди да спре на място.

— Господарю Рал, кажете какво искате да кажете с това, че отивате на война?

— Изчетох всичко, което Наджа е искала да знаем. Голяма част от него все още не разбирам, но едничкото ясно нещо е, че дори да ни е останало малко време, то бързо изтича… за всички нас. Трябва да предприема нещо, за да предотвратя случващото се, и трябва да го сторя сега, преди да е станало твърде късно.

— Какво например? — Саманта звучеше толкова раздразнена, колкото и изглеждаше. — Какво смятате да сторите? Какво се надявате да постигнете?

Гласът й отекна в другия край на простия каменен коридор. Онова, което имаше предвид, ала не изрече, беше какво би могъл да се надява да постигне без помощта на дарбата. Той нямаше отговор на нейния премълчан въпрос. Знаеше само, че трябва да възпре онова, което е на път да ги връхлети.

Не беше разкрил на Саманта всички потресаващи подробности, описани на стената. Искаше да й спести терзанията, криещи се в някои от думите на Наджа. Ала същите тези думи ехтяха в неговия ум и той беше напълно наясно със страховитите измерения на онова, пред което хората, живели по времето на първия Изповедник, са били изправени, и което отново се задаваше срещу света на живота.

Черната коса на Саманта изглеждаше още по-тъмна на фона на призрачното сияние от светлинното кълбо, което държеше.

— Господарю Рал, отговорете ми. Какво смятате да сторите?

Ричард стисна челюсти за момент, преди да отговори.

— Трябва да отида там.

— Къде да идете? — Тя се приведе към него и повтори настойчиво: — Къде да идете?

Ричард махна с ръка по посока на портала, насочен към Предела, който в продължение на хиляди години беше удържал невъобразимо зло.

— Трябва да отида там, в Третото кралство. След като вече знам какво се крие зад Предела, напълно наясно съм, че ще се наложи да поведа война, за да успея.

Саманта хвърли поглед към мястото, откъдето бяха дошли.

— Да отидете в Третото кралство? Да не сте луд?

— Това е единственото, което мога да сторя, единственото решение, което ми идва наум.

— Решение ли? Решение на какво? Как да си гарантирате убийство ли?

Ричард пренебрегна сарказма в думите й и започна наново.

— Не, решение как да остана жив, как да опазя всички ни живи.

— Господарю Рал — каза Саманта, а гъстата й черна коса леко пружинираше, докато тя се влачеше покрай него, — не можете да отидете там.

Той удари юмрук в гърдите си.

— А какво имам в себе си? — попита, без да забавя крачка.

Саманта отметна няколко кичура от лицето си.

— Във вас ли? Имате предвид докосването на смъртта?

— Именно.

— И какво от това?

— Ти не можеш да премахнеш докосването на смъртта от мен и Калан. — Ричард сведе поглед към разтревоженото й лице. — Ако не се отървем от тази връзка със света на мъртвите, тя ще предяви своите права над нас. Ти сама каза, че на Калан не й остава много време, а аз разполагам със съвсем малко повече от нея.

— Въпреки това не смятам…

Ричард не беше в настроение да спори, затова просто размаха пръст към нея.

— Ти беше тази, която ми каза, че състоянието ми скоро ще започне да се влошава също като нейното. Пределно ясно ти е, че ако се стигне дотам, няма да бъда способен да си помогна по никакъв начин, камо ли да избавя другиго. Нима предпочиташ просто да си полегна кротко и да зачакам смъртта?

Тя подтичваше до него безмълвно, докато се придвижваха обратно по злокобно пустия тунел.

Изведнъж Ричард замря, щом стигна до прохода, препречен от първия защитен камък, който бяха преминали на идване.

— Би ли го отворила, ако обичаш? — каза той и махна към металната пластина на стената. — Дарбата ми не работи, нали не си забравила?

— Не съм забравила — измърмори Саманта и мина напред, за да долепи дланта си до металната плочка. — И тъкмо затова смятам, че е лудост да отидете там.

Преди да е успяла да докосне метала, Ричард я сграбчи за китката. Стори му се, че видя някаква следа или нещо да проблясва в центъра на камъка.

— Почакай — каза й.

Тя вдигна поглед към скалата начумерено.

— Какво да чакам?

Вместо да й отговори, Ричард протегна ръка и опря длан в металната плоча. Масивният камък, препречващ отвора, не се помръдна, но от средата на кръглото парче скала, където му се беше сторило, че нещо блещука, започна да се рони прах. Пепелява наслойка се засипа от издълбани в камъка линии. Сякаш от многовековното търкаляне вън от и в жлеба, изкопан в стената, в гравираните контури се бяха напластили мръсотия и стрит на прах камък. Сега обаче те се изсипваха навън и издълбаните символи се показваха отново.

— Я гледай ти — удивено прошепна Саманта.

Там, оградена в кръг в центъра на камъка, препречващ пътя им навън, се намираше малка триъгълна група от символи на езика на Сътворението. Трите емблеми образуваха сложно съобщение. Ричард присви очи, втренчи се в дребните знаци и се зае с превода им.

Първият символ гласеше: „Ако четеш това, значи ти си онзи, който носи смърт, а Пределът е рухнал. Онова, което ние не успяхме да възпрем, сега се изправя срещу вас. Задава се война“.

Вторият символ гласеше: „Знай, че сега ти си едничкият шанс на живота. Знай също, че се крепиш на границата между живота и смъртта. Можеш да се превърнеш в избавител или в разрушител на света на живите. Не си предопределен за нищо. Ти сам твориш съдбата си“.

Третият символ гласеше: „Знай, че носиш в себе си онова, което ти е нужно, за да оцелееш. Използвай го. Търси истината. Знай, че сме с теб в сърцата си. Изкови собствената си съдба и я осъществи, тъй като участта на живота е под небивала заплаха. Оставяме ти нещо, което да пазиш, за да ти напомня за всичко онова, което е важно“.

Като видя, че съобщението е подписано от Магда Сеарус, Майката Изповедник, и Магьосника Мерит, Ричард усети как го побиват ледени тръпки.

Бяха се обърнали лично към него. Едва ли не очакваше да види собственото си име, гравирано в камъка.

Дълго се взира в символите и в имената. Беше чел много древни текстове и свидетелства. Ала това беше единственото нещо, написано от най-първия Изповедник, което виждаше.

Докосна името и си представи онова отдавна отминало време, когато тя сигурно е стояла на същото това място, докато са издълбавали в камъка думите, предназначени за него. Допирайки с пръсти името й, сякаш докосна самата Магда през вековете.

Ричард разбираше какво означава за една жена да бъде Изповедник може би по-добре от всеки друг жив човек. Той беше отдал живота си на Изповедник, също както беше направил и Мерит. Ричард знаеше съвсем малко за легендарната личност Магда Сеарус, ала познаваше Калан и чрез нея донякъде познаваше Магда. А по някакъв начин с любовта си към Калан познаваше и Мерит. Чувстваше се лично свързан с Магда и с Мерит.

Докато нежно докосваше имената в камъка, той отново се загледа в думите, които гласяха, че са му оставили нещо, което да му напомня за най-важното.

Отмести пръсти към мястото в самия център между трите символа, което беше леко хлътнало. Разтърка точката с пръст и насъбралата се прах започна да пада, докато под нея не се разкри парче прастара кожа, старателно натъпкана в дупка в камъка.

Ричард издърпа кожата и я разгъна върху дланта си. Там, в средата, лежеше пръстен. Двамата със Саманта се втренчиха в сребърното бижу. Върху външната му страна имаше изображение на Милостта. Приличаше на пръстен, използван за поставяне на восъчен печат на писма.

Съобщението, което му бяха изпратили, беше самият пръстен. Той представляваше Милост, която винаги трябва да носи със себе си, за да му напомня какъв е залогът. Ричард го сложи на безименния пръст на дясната си ръка — ръката, с която държеше меча. Беше му съвсем по мярка.

Очите на Саманта говореха по-ясно от всички думи. Тя беше не по-малко изумена от него. Много добре съзнаваше значимостта на Милостта.

Когато Ричард най-сетне й направи знак, тя опря длан в металната плочка и скалата започна да се отмества встрани, за да могат да минат. Вече от другата страна, Саманта докосна втората плочка, за да препречи прохода.

Не го помоли да й преведе съобщението. Явно изражението на лицето и мълчанието му й бяха подсказали, че думите са предназначени само за него и за никого другиго.

Ала тъй като той дълго време не проговори, докато двамата бързо се придвижваха през тунела, накрая Саманта не издържа и се обади:

— Е, дойдохте ли най-после на себе си и разбрахте ли, че няма как да отидете там?

— Виж какво, Саманта — каза той, — знаеш също толкова добре, колкото и аз, че ти не си способна да отстраниш смъртоносното докосване на Бръшлянената дева от мен… Могат да го сторят само приятелите ми. Единственият начин да спася себе си и Калан и наред с това, надявам се, да помогна и на всички останали, е да измъкна приятелите си от земите на шун-тук, след което да ги отведа до защитеното поле в Народния дворец. Щом ни излекуват веднъж завинаги, ще мога да помисля как да сложа край на заплахата от Третото кралство, преди да е станало твърде късно. Това е положението.

— Това е положението ли? Ами ако Зед, Ничи и останалите са мъртви?

— В такъв случай скоро ще умра и аз, а не след дълго и всички останали. Имам нужда от Зед и Ничи. Ако съществува някаква надежда да са живи, то трябва да се опитам да ги намеря.

— Само че това е земя, гъмжаща от полухора и бродещи мъртъвци. Кой знае още какви дяволски изчадия обитават Третото кралство. Прекалено опасно е.

— Аз съм избраникът, нали помниш?

— Да, и тъкмо поради тази причина не бива да ходите там. Всички ние се нуждаем от вас!

— Какъв е твоят план тогава? — Той я изгледа от висотата на ръста си. — А? Как смяташ да спреш армиите от полухора и върнати към живота мъртъвци? Без лечение аз не след дълго ще умра, така че ще ти се наложи да им се опълчиш сама. Е, кажи ми, какъв е планът ти?

Тя присви устни за миг.

— Добре — отрони накрая. — Предполагам, че ненапразно вие сте Господарят Рал. При все това обаче планът ви да влезете там не ми харесва.

— И на мен не ми е по сърце, но няма как да помогна на когото и да било, ако съм мъртъв, не мислиш ли? В основата си точно това казваше съобщението на стената оттатък. То беше съобщение до мен, което гласеше, че аз съм онзи, който носи смърт, и войната е в моите ръце. Аз съм магьосник воин. Трябва да го направя и единствено аз мога да го сторя.

— Магьосник воин, изгубил дарбата си — напомни му тя.

След като той не отговори, Саманта въздъхна от безсилие, намести сияещата сфера обратно в желязната скоба на стената, излезе след него от коридора и двамата се озоваха в помещението, където Калан лежеше на рогозка. В тихата стая нямаше никой друг.

Ричард коленичи до съпругата си и се загледа в бавното й, но равномерно дишане. Всеки път, щом я погледнеше, той оставаше поразен от красотата й. От първия миг, в който я беше зърнал, беше разбрал, че тя е жената на живота му. При вида на лицето й всеки път сърцето му подскачаше.

Тя беше жената на живота му. Единствената за него. Последната от своя род. Той щеше да намери начин да спаси живота й.

Саманта му беше казала, че щом част от нараняванията й са изцелени, след като си почине и се възстанови след лечението, тя скоро ще се събуди. Основният проблем нямаше да изчезне, но тя щеше да дойде в съзнание и поне нямаше да страда от множеството рани и загубата на кръв, причинени й от Бръшлянената дева.

Ричард положи ръка на челото на Калан. С облекчение си даде сметка, че макар да беше топла, поне не изгаряше от треска. Това беше добър знак, каза си, знак, че има надежда скоро да се събуди. Ала той нямаше представа колко дълго ще й отнеме това, а времето не беше на негова страна.

Ако Зед и Ничи бяха убити от полухората, които ги бяха пленили, нямаше надежда нито за Калан, нито за него, нито за когото и да било другиго. Магда Сеарус беше казала, че той би могъл да спаси света на живите. Или да го унищожи.

— Нямам никакво време за губене — каза той. Гласът му звучеше по-спокойно сега, когато беше в присъствието на човека, когото обичаше повече от самия живот. — Трябва да тръгвам.

Саманта въздъхна безрадостно. За миг се умълча и се замисли, след което каза:

— Ще ми се да разполагах с някакво друго решение, Господарю Рал. Неприятно ми е да го призная, но май сте прав.

— Аз знам, че съм прав.

Обработка The LasT Survivors: Daenerys; sqnka


Тридесет и четвърта глава

ВЗЕЛ ОКОНЧАТЕЛНО РЕШЕНИЕ да отиде в Третото кралство да търси Зед, Ничи и останалите, Ричард насочи вниманието си към Калан и провери дали всичките й рани изглеждат добре лекувани. Саманта запали още няколко свещи, за да вижда той по-добре, след което продължи да наблюдава безмълвно как той докосва бузата на съпругата си и беззвучно се моли на добрите духове да бдят над нея.

— Ще ми трябват провизии за из път — каза, докато приглаждаше косата на Калан. — Дали ще можеш да ми набавиш някои неща?

Саманта кимна.

— Добре. Ще набавя припаси за нас двамата. Ще събера каквото ще ни е необходимо за подобно пътуване.

Ричард вдигна поглед.

— Припаси само за мен, Саманта. Ти няма да ходиш никъде.

— Напротив, идвам с вас — заяви тя спокойно с изпълнен с желязна непоколебимост тон.

— Прекалено опасно е. Сама го каза.

— Зная, че е опасно. Тъкмо затова трябва да дойда с вас.

— Щом е прекалено опасно за мен, за теб категорично е твърде рисковано. Нямаш и бегла представа как да се справяш в такива опасни ситуации.

— Съвсем добре си се справих с онези ходещи трупове, които ме гонеха по петите — измърмори тя под нос, след което отиде до сандък в отсрещния край на стаята и отвори капака му.

На Ричард не му се спореше за това. Отново насочи вниманието си към Калан и си пожела да се събуди, преди той да замине. Искаше да й разкаже толкова неща. Тя нямаше никаква представа за всичко, което се беше случило. Вероятно последното, което помнеше, беше как е заловена от Джит, как тя я е вплела в стена от трънливи клони и източва кръвта й до последната капка. Не беше разбрала, че Зед, Ничи и Кара са дошли да им помогнат да се измъкнат. Нямаше никаква представа за загадъчните същества, които ги бяха нападнали с намерението да я изядат жива.

Не му се искаше да я оставя в неведение за всички скорошни събития. А въобще пък нямаше желание да я оставя в неведение относно това накъде е тръгнал и по каква причина. Тя също беше безпомощна пред такъв враг. Ала да я чака да се събуди, в действителност означаваше да застраши живота й още повече. Първото му задължение беше да намери начин да освободи тялото й от гнусната зараза на смъртта. За да го стори, трябваше да намери Зед и Ничи.

— Дарбата ви не действа — обади се Саманта, докато ровичкаше из съдържанието на сандъка. — Моята обаче действа. Ще имате нужда от мен там.

— Мечът ми е с мен.

— Чудесно. И все пак не можете да си послужите с дарбата си. — Тя измъкна малка пътна чанта и посочи към тунела в задната част на стаята. — Та вие даже не можете да преминете един щит без моята помощ. Какво ще направите, ако ви потрябва някоя проста магия като тази? Аз може да съм млада и неопитна и признавам, че имам още много да уча, но моята дарба поне си работи.

Ричард си даде сметка, че тя няма реална представа за опасността, пред която се кани да се изправи, ала той не разполагаше с достатъчно време да й обяснява.

— Оценявам загрижеността ти, но ако те взема с мен, само ще ме затрудниш още повече. Сражавал съм се в много битки без помощта на дарбата. Ще се оправя.

Тя отвори капака на чантата и провери съдържанието й.

— Има неща, които мога да върша посредством дарбата си, неща, на които ме е научила майка ми и които знам как да правя, неща, от които може да имате нужда. В края на краищата излекувах онези ужасни рани от ухапване, нали така?

— Наистина го направи — призна Ричард. Изпитваше благодарност към Саманта, задето беше проявила толкова голяма смелост и беше сторила онова, от което така се страхуваше, за да спаси живота на Калан… а и неговия. — И аз дълбоко го оценявам. Ала случаят е друг сега.

Както се беше навела над сандъка и тършуваше вътре, тя извърна глава и го изгледа през рамо.

— Аз смятах вашия план за налудничав, но вие ме убедихте, че е жизненонеобходимо да идете там и да се опитате да спасите приятелите си. — Тя измъкна нож в капия, огледа го за миг, след което го пъхна в чантата. — Вие ме убедихте, че най-вероятно животът на всички ни зависи от това. Бяхте прав.

И при положение че наистина е така съдбоносно, с което съм съвсем съгласна, значи трябва да дойда с вас, за да помогна и да се уверя, че ще успеете. — Тя заби нос в сандъка. — Смятате ли, че ще ни трябва сапун?

Без да чака отговор, тя го грабна и го мушна в чантата.

— Няма значение, по-добре да го взема.

— Саманта, чисто и просто е прекалено опасно да идваш с мен — заяви той спокойно, но окончателно.

Безпокоеше се за Калан и искаше вече да тръгва, за да й осигури помощ. Саманта само щеше да го забави. Не беше в настроение да спори, но се надяваше, че момичето поне ще разбере, че той има основателни причини да не й позволява да предприеме такова пътуване.

— Като нищо ще те убият. А аз никога няма да си простя, ако те оставя да дойдеш с мен и ти се случи нещо ужасяващо.

Тя го измери с изпълнен с нетърпение поглед.

— Ако не сполучите с начинанието, заради което сте се отправили натам, Господарю Рал, значи ще загинете, а ако вие загинете, загива и Майката Изповедник, загивам и аз, както и всички останали. Сам го казахте. Поставяте моята безопасност пред тази на Майката Изповедник и пред възможността да спасите всички.

Аз бих могла да ви помогна, а на вас може да ви дотрябва моята помощ. Мога да използвам дарбата си, за да ви измъкна от беда. Може пък тъкмо това да се окаже решаващо и да ви помогне да спасите приятелите си и да постигнете успех.

Даже да ми коства живота, колкото и малко да мога да сторя, може тъкмо това да се окаже помощта, от която се нуждаете, за да спасите хората от моето село, както и всички останали. Спрете да се тревожите за една-единствена млада жена, а се съсредоточете върху успеха на мисията си. Спомнете си за всички онези думи, които изчетохте оттатък, и колко важно е посланието им.

Вие сте доста умен мъж. Би трябвало да съзрете разумността в думите ми.

Ричард понечи да възрази, но Саманта вдигна пръст и го накара да замълчи, преди да й е отговорил.

— Нима наистина смятате да откажете помощта на дарбата? Това ли ви е планът? Да се оправяте без онова, което може би ще промени всичко?

— Планът ми е да се движа бързо, да нападна изневиделица и да се измъкна. Ти ще ме забавиш.

Тя вдигна вежди и му напомни:

— Ами ако си счупите крака в някоя дупка на язовец, докато бързате, кой ще ви помогне? Тръгвам с вас, Господарю Рал, и няма какво да обсъждаме повече.

Ричард изпусна продължителна въздишка.

— В думите ти има много разум, Саманта, наистина е така, ала аз знам доста повече за тези неща от теб. С години съм се сражавал във войната със Стария свят. На теб не ти се е налагало да се сблъскваш дори с някакво бледо подобие на опасностите, които се крият там.

— Тези опасности дойдоха тук, в моя дом, да търсят мен, забравихте ли? — Тя сви едното си рамо и отвърна поглед от очите му. — А и може би майка ми е била пленена заедно с вашите приятели. Сам го казахте. Ако има дори нищожен шанс да помогна в спасяването й, тогава искам да дойда и да се уверя, че ще я измъкнем от тези дяволски канибали.

Ричард се беше досетил, че това може да има нещо общо с решимостта й.

— Разбирам как се чувстваш. Наистина те разбирам. И ти обещавам, че ако е в плен, аз ще се боря за нея, за да я измъкна оттам, както ще се боря и за моите близки. Но ще се справя сам. Не мога да ти позволя да дойдеш с мен.

Тя се изправи срещу него.

— Добре. Вие сте Господарят Рал. Направете каквото сметнете за най-добре. — Тя опря малките си ръчички върху хилавите си хълбоци, вирна глава и го изгледа сериозно. — Ала, разбира се, сам се досещате, че ако не ми разрешите да дойда с вас, аз просто ще ви последвам. Няма как да ме възпрете да тръгна подире ви. Само че, като сме разделени така и всеки се движи сам, вместо да пътуваме заедно, ще е много по-опасно и за двама ни. Би било по-добре да се придвижваме заедно. Така вие ще сторите каквото можете, за да ме защитите, а аз от своя страна ще дам всичко от себе си да защитя вас.

Така или иначе, независимо дали заедно с вас, или следвайки ви по петите, аз тръгвам. Това е положението.

Ричард стисна здраво устни, докато претегляше решимостта в тъмните й очи.

— Упорито малко момиче си ти.

— Не момиче — уверено каза тя. — Саманта, магьосница в служба на Господаря Рал.

Ричард не успя да сдържи усмивката си.

— Така си е. Е, ами като гледам, не ми оставяш голям избор, а и в думите ти виждам някои основателни съображения. — Поклати глава като че на себе си. — Добре тогава, ще те взема с мен.

Саманта се усмихна.

— Няма да съжалявате, Господарю Рал.

— Надявам се да си права и се надявам ти да не съжаляваш. Тогава да побързаме и да набавим припаси за двама ни. Освен това искам някой да наглежда Калан, докато ни няма.

— Естер ще я пази.

Ричард кимна.

— Защо не идеш да я извикаш? Преди да тръгнем, трябва да й разкажем нещичко от онова, което научихме, за да може тя да предупреди другите и да обясни на Калан какво се е случило, щом се събуди.


Тридесет и пета глава

— ЩЕ ДОВЕДА ЕСТЕР — каза Саманта, вече прекосила половината стая. На входа се обърна и го изгледа с леко недоверие. — Не забравяйте, ако тръгнете без мен, аз просто ще ви последвам. Надявам се да не постъпите глупаво и да не се опитате да ме изиграете.

— Казах ти, че можеш да дойдеш с мен — сериозно каза Ричард. — Аз държа на думата си.

— Добре тогава. — Саманта леко се смути, задето го беше обвинила в подобно нещо.

Той нямаше желание да излага младото неопитно създание на такава ужасна опасност, ала знаеше, че тя има право относно възможната си полза. Със стаилото се в него докосване на смъртта той нямаше представа колко скоро това ще се превърне в истински проблем, който ще го забави. Ако се провалеше, всички хора щяха да попаднат в лапите на съществата, които вече можеха да се изплъзват от Третото кралство.

Вече усещаше как от бремето на болестта се чувства необичайно изтощен и замаян. Усещаше как чернотата на смъртта в него неумолимо го тегли към себе си. Нейната неизбежност винаги се беше спотайвала някъде на заден план в съзнанието му, но бе представлявала просто далечна действителност, която през по-голямата част от времето остава незабелязана. Сега смъртта се намираше близо и беше смразяващо истинска.

В известен смисъл тъмнината, която се опитваше да го завлече, започваше да му се струва примамлива, подмамваше го да прекрачи булото на живота и да пристъпи в леденото безвремие на небитието. Това решение носеше утехата на освобождението от всякакви усилия, грижи и страхове.

По всяка вероятност щеше да му се наложи да се възползва от помощта на Саманта преди края на патилата им. Дори да ставаше въпрос за незначителна помощ, може би тя щеше да се окаже достатъчна да обърне нещата.

Ричард си спомни как веднъж неговият дядо му беше казал, че магьосниците трябвало да използват хората. Не му беше приятно, че той самият използва Саманта, макар да беше наясно, че тя го желае, а и всъщност не му оставя особено голям избор. Вътре в себе си обаче разбираше, че това в действителност е неговият избор, не нейният, и че е твърде вероятно тя да загуби живота си, предприемайки такова опасно пътуване. Това се отнасяше и за двамата.

— И аз ще имам нужда от чанта с припаси — каза й. — Не нося никакви провизии с мен. С изключение на меча, всичко, което носех, остана в каруцата. — Той прерови джобовете си. — Почакай, имам поне парче кремък и огниво.

Саманта кимна.

— В такъв случай ще предупредя хората, че ни трябва кажи-речи всичко останало.

— Ще ни е необходима храна, за да не ни се налага да отделяме много време за ловуване, ала същевременно ще ни трябват някои дребни приспособления, ако изникне нужда да си набавяме храна. Малко влакно и въдици за риболов, такива неща. Ако някой разполага с лък, също ще ни е от голяма полза.

— Сигурна съм, че за някои от мъжете ще бъде чест да ни осигурят лък и стрели, за да помогнат в борбата за възпиране на заплахата. Имаме запаси от храна, която издържа дълго при пътуване. Обаче не е особено вкусна.

Ричард се усмихна леко.

— Винаги е така.

— Притежателите на дарбата открай време държат припаси за пътуване… сушено месо, риба, твърди сухари и други подобни… в случай че някога се наложи да отидат да предупредят… Е, щях да кажа Съвета на магьосниците, но той явно отдавна е изчезнал. — Саманта махна към помещението. — Провизиите за из път се пазят във втората стая отдясно, в бюфета. Вземете каквото сметнете, че ще ни потрябва. Аз ще се върна веднага щом извикам Естер и набавя останалите неща, които ще са ни нужни.

Когато Ричард кимна, Саманта се изстреля през вратата. След като тя излезе, той отново коленичи до Калан, вдигна безжизнената й ръка и я задържа в своята за миг. Искаше му се тя да се събуди, за да може да й каже къде отива и да й обясни за заплахата, която се надига от Третото кралство. Последното, което й беше известно, беше заплахата от страна на Джит.

Наблюдаваше равномерното й дишане, наблюдаваше умиротвореното й изражение. Искаше му се да се събуди, но самата сила на желанието му не беше достатъчна. Тя се нуждаеше от помощ, за да живее. Това важеше и за двамата. Трябваше да се опита да им осигури тази помощ.

В затишието пред бурята, която знаеше, че ще се разрази, той се приведе и нежно целуна меките й устни с надеждата, че ще запомни усещането за дълго и че това няма да е последният път, в който я целува. Знаеше, че ако беше в съзнание, тя щеше да му каже да не се тревожи за нея, а да отиде да свърши онова, което е необходимо.

Давайки си сметка, че трябва да побърза, той се втурна към задната стая да събере провизиите за из път. Взе нещата, които сметна, че могат да носят, без да ги забавят, и внимателно ги струпа в предната част на помещението. Не след дълго, понесла втора чанта за него заедно с две наметала с качулки, преметнати през ръката й, Саманта припряно въведе Естер във външната стая.

— В момента хората събират припаси за нас — съобщи му тя, след като затвори вратата.

— Господарю Рал, какво се е случило? — попита го Естер, местейки поглед от единия към другия и кършейки пръсти. — Сами каза, че е важно, но не обясни за какво става въпрос. Да не би Майката Изповедник…?

— За момента тя е добре — увери я Ричард. — Ала се нуждаем от твоята помощ. Двамата със Саманта трябва да заминем…

— Саманта ли? — озадачено попита жената.

— Сами. Вие я наричахте Сами — поясни Ричард. — Аз й казвам Саманта, тъй като смятам, че тя се превръща в жена и сега трябва да се изправи пред много сериозни предизвикателства. Саманта ми се струва доста по-подходящо име. Та както казвах, аз трябва да замина и Саманта идва с мен.

— С вас ли идва? Къде?

Жената изглеждаше по-объркана от всякога. Ричард нямаше намерение да я смайва още повече, но се налагаше да й разкаже за случващото се. Налагаше се тя да предупреди всички останали за заплахата, а освен това да предаде всичко на Калан, щом тя дойде в съзнание.

— Имаме неприятности — каза той на Естер. — Нали се сещаш за двамата мъже, които ме нападнаха? Онези, от които вие ме спасихте?

Естер кимна.

— Разбира се.

— Е, ами тези мъже бяха канибали.

— Канибали!

— Да. Не помниш ли как се спуснаха към мен със зъби? Как ме хапеха?

— Ама, ама, аз не…

— Нямам време да обясня всичко. Най-важното, което трябва да разбереш, е, че това село е било разположено тук много отдавна, още в древността, с цел да наблюдава Предела…

— Северната стена — поясни Саманта за Естер. После погледна към Ричард. — Всички в Печалните територии го знаят като Северната стена.

Ричард кимна.

— Северната стена. Бедата, пред която сме изправени всички ние сега, е, че Северната стена е държала затворени някои много страшни заплахи, за да не навредят на хората от Новия свят. Тя е предпазвала всички още от времето на древната война, великата война отпреди хиляди години.

Макар и с разтревожен вид, Естер кимна.

— Поназнайвам нещичко за тази част от историята. Като дете съм чувала приказки за опасности не от този свят, които дебнат отвъд Северната стена. Никой никога не е знаел какво се крие зад нея, но всички бяхме наясно, че е нещо зло.

— Тези истории най-вероятно съвсем не са далеч от истината. А щом Пределът се руши, онова, което е било от другата стана, сега се измъква навън. Никой не си е давал сметка, че Джит е била само началото на злото, което започва да се изплъзва иззад Северната стена.

Естер се поприведе леко към него.

— Какво се крие от другата страна?

— Помниш ли съществата като ходещи трупове, които се покатериха тук по-миналата нощ и раниха и избиха всички онези хора?

Кокалчетата на пръстите й бяха побелели.

— Как бих могла да забравя подобно нещо?

— Това бяха тела, вдигнати от гроба посредством окултна магия, зародила се отвъд Северната стена. Бяха ходещите мъртъвци.

Неспособна да продума, Естер просто се вцепени, а в изражението й се четеше ужас.

— Хората отвъд стената не са като нас — продължи Ричард. — Те са вид канибали.

Жената се смръщи объркано.

— Вид канибали ли? Какво искате да кажете? Нима е възможно да има различни видове?

— Тези ядат хора, разкъсват ги, докато са още живи, като се опитват да откраднат душите им — намеси се Саманта.

Естер ахна, но не каза нищо. Изглежда, беше загубила ума и дума.

— Съществата от земите зад Стената са нападнали приятелите ми, докато те ни отвеждаха обратно в Народния дворец. Също така именно те са убили бащата на Саманта и по всяка вероятност са пленили майка й. Смятам, че както моите близки, така и майката на Саманта може би са още живи. Двамата отиваме там, отвъд Северната стена, за да се опитаме да ги спасим.

Естер погледна Саманта, преди да се обърне към Ричард.

— Да не се шегувате? Нима така бързо забравихте разказа на Хенрик? Те са нападнали цяла рота от вашите елитни войски, личната ви охрана от Двореца, и са ги надвили, а вие си въобразявате, че може да отидете там сам и че няма да ви посекат в мига, в който престъпите през портата?

Тази мисъл не беше убягнала на Ричард.

— Той няма да бъде сам — обади се Саманта. — Аз ще съм с него.

— В някои случаи е по-безопасно хората да са малко на брой — добави Ричард. — Няма да ни забележат, както би станало с цяла рота.

— Господарю Рал, далеч съм от мисълта да ви се бъркам, но вие бяхте сам, когато онези двама мъже ви нападнаха, и ако ние не се бяхме появили навреме, сега щяхте да сте мъртъв.

Ричард въздъхна и се надигна от мястото, където беше седнал, за да е близо до Калан.

— Знам това. Ала нямам друг избор. Просто трябва да го направя. Тази заплаха може да доведе до смъртта на повече хора, отколкото можеш да си представиш. Аз съм Господарят Рал. Трябва да сторя каквото е необходимо, за да защитя цялото население на Новия свят.

Естер сведе глава.

— Не бих могла да оспорвам думата на Господаря Рал. — После посочи към Саманта. — Но защо и тя тръгва?

— Защото с инатлива — отвърна Ричард.

За първи път по устните на Естер пробяга лека усмивка.

— Виждам, че сте я опознали добре.

— Аз притежавам дарбата — защити се Саманта. — Господарят Рал и Майката Изповедник са заразени с докосването на смъртта на Джит и тяхната магия е изгубила силите си. Аз поне мога да помогна на Господаря Рал чрез дарбата си. А ако успеем да спасим майка ми, тя също би могла да му помогне.

Естер се замисли за момент.

— Разбирам. Това с много смело от твоя страна… Саманта. Е, с какво можем да ви помогнем ние, Господарю Рал?

— Можеш да се грижиш за Калан и да й разкажеш какво се случва, когато се събуди. Аз ще се върна веднага щом спася приятелите си. После трябва бързо да се отправим към Народния дворец, за да могат те да ни излекуват от смъртоносното докосване на Бръшлянената дева сплетница. След това ще се заема със заплахата, която ни грози оттатък пределите на Северната стена.

Щом Калан дойде в съзнание, разкажи й това, което ти казах, и й предай, че съм подчертал, че е важно тя да ме чака тук. Аз ще се върна за нея. Ще доведа и помощ.

Ще трябва да ти обясня накратко част от онова, което научих, за да можеш да предупредиш останалите хора тук, че опасността вече е пусната на свобода. Народът на Стройза трябва да остане тук, горе, възможно най-дълго. Хората не бива да излизат сами, а само на големи групи. Трябва да има стража по всяко време. Дяволските изчадия оттатък Северната стена може да се опитат да се качат тук и да нападнат селото.

— Искате да кажете да ни изядат живи?

Ричард си пое дъх.

— Страхувам се, че да. От тук, горе, имате по-голям шанс да ги отблъснете. Да се надяваме, че аз ще се върна, преди да се е случило нещо лошо.

Налага се да тръгнем още сега — добави той. — Светлината все още е предостатъчна. Трябва да стигнем възможно най-далеч, преди да падне мрак.

— Пътят до Северната стена е доста дълъг — каза Естер. — Нужни са дни, за да се стигне до там.

— Знам. Това е още една причина да бързам.


Тридесет и шеста глава

СПУСКАНЕТО ПО МОКРИЯ СКЛОН на планината под ситния дъждец се оказа по-трудно от изкачването. Вървейки начело, Ричард се запита колко ли хора от Стройза през цялото това време, откакто селището е било разположено там, горе, са се подхлъзвали по мократа тясна пътечка и са политали надолу към смъртта си.

В един момент той вдигна поглед и видя тълпи от хора, надвесени над ръба на пещерата, да се взират надолу към него и Саманта, докато те слизаха по коварния път, отправили се към още по-коварните незнайни земи отвъд тайнствения Предел, познат им като Северната стена. Вероятно се питаха дали някога ще видят двамата отново.

Ричард не смееше да се поддава на подобни съмнения. Калан беше там, горе, и той трябваше да доведе помощ за нея. Провалеше ли се, предаваше и нея и тя щеше да умре.

Докато Ричард и Саманта на бърза ръка приготвяха припасите си, той накратко беше обяснил на хората, събрали се около тях да им помагат, какви опасности крие пробивът в Предела. Тъй като нямаше време да разяснява нещата на всички жители на Стройза, Ричард каза на Естер и другите, че на тях се пада задачата да разкажат на останалите какво се е случило с наричаната от тях Северна стена и да им предадат с повече подробности в какво се изразяват новите заплахи.

Печалните територии и бездруго си бяха опасно място. При неотдавнашната заплаха от страна на Бръшлянената дева, която се беше появила изневиделица, и загадъчните орди, които бяха нападнали, избили или отвлекли всички войници и родените с дарбата, придружаващи Господаря Рал, да не говорим за уродливите същества, които бяха нападнали и убили толкова много хора горе, в пещерите, народът на Стройза вече беше в повишена бойна готовност. Ричард не се съмняваше, че ще възприемат предупрежденията сериозно.

Докато разполагаше с тази възможност, той беше наблегнал пред насъбралите се наоколо хора каква неподозирана до този момент заплаха представляват съществата от Третото кралство. Също като него никой от тях дори не си беше представял съществуването на хора, или полухора, които вярват, че могат да откраднат нечия душа, като изядат човека жив.

Беше наредил на слушащите го да слизат в подножието на планината единствено в извънредни случаи, и то само на групи, готови да отблъснат вражеска атака. С радост установи, че от нападението на ходещите мъртъвци насам те вече избягваха да напускат пещерите. Разказаха му, че неколцина от тях слизали набързо долу, за да се погрижат за животните, доколкото е необходимо, ала не се застоявали много-много. Страхували се, че там могат да дебнат още от онези чудовища, подобни на трупове. Ричард им беше казал, че като нищо могат да се окажат прави. Това се беше случвало, преди да разберат за заплахата от полухора. За щастие, досега не се бяха натъквали на други вдигнати от гроба мъртъвци.

Ричард беше доволен, че пътят нагоре е толкова мъчен. Трудното изкачване на тази планинска пътека представляваше може би най-добрата защита срещу нападение на пещерното село, с която хората разполагаха, щом вече наистина бяха нащрек. Преди бяха подхождали небрежно към дежуренето на пост, ала той се съмняваше, че отново ще проявят такова невнимание.

Като се спря да огледа мрачната необятна пустош, му хрумна мисълта, че хората по времето на Наджа Мун може би са разположили селото високо в пещерите на планината заради защитата и сигурността. Беше възможно, макар и по-малко вероятно, именно те да са изградили пещерните домове, като са имали предвид тъкмо тази опасност. Колкото повече се замисляше обаче, толкова по-вероятно му се струваше.

Въпреки това, независимо дали беше създадено такова по първоначални намерения, или се бе видоизменило с времето, жителите на селото не бяха обучени в изкуството на войната. В края на краищата бяха отблъснали нападателите му с камък, макар да носеха със себе си обикновени ножове. Трябваше да признае обаче, че в онзи момент той се беше оказал доста ефикасен. Беше им казал, че в бъдеще не трябва да разчитат на подобни методи, и ги беше посъветвал винаги да носят ножове, когато слизат в подножието да се погрижат за животните. В камъните нямаше нищо лошо, но острието щеше да им послужи по-добре, ако трябваше да се борят за живота си.

И все пак тези хора бяха определени да чакат и да наблюдават. Те бяха пазители, стражи, онези, които трябваше да дадат сигнал за тревога. Ричард беше пределно наясно, че никога не се е очаквало от тях да бъдат на първа бойна линия и да поведат войната, за която се е предполагало просто да известят. Сега, когато древната война се беше разразила наново, щеше да им се наложи да се защитават, доколкото е по силите им, докато Ричард не направи нещо, за да осуети заплахата.

Хенрик беше станал свидетел на припряната им подготовка и беше поискал да придружи Ричард и Саманта. Ричард беше помолил момчето вместо това да остане и да бди над Калан. Когато тя се събудеше, то можеше да запълни много от празнотите за случилото се, след като Ричард бе убил Джит. Естер пък можеше да обясни на Калан какво е узнал Ричард за пробива в Предела и какво са отишли да сторят двамата със Саманта.

Калан беше избавила Хенрик от лапите на Бръшлянената дева. Тъкмо по тази причина той беше особено предан и привързан към нея и на Ричард не му се наложи да го увещава дълго да остане, за да й помогне.

Ричард намести лъка на рамото си, преди да мине през един особено коварен завой на стръмната пътека. Между честите поглеждания надолу в краката си и напред за скоби за захващане в скалата той хвърляше поглед към ширналата се в далечината долу гора за някакви следи от дебнещи в засада полухора. Не видя никого, нито нещо необикновено, но това не уталожи тревогата му. Невидимата заплаха го безпокоеше повече от всичко.

Саманта, изглежда, се чувстваше напълно удобно на пътеката. Подскачаше надолу зад него като планинска коза и поспираше да го изчака да премине през някое по-мъчно място, където внимаваше повече. Не че той се движеше бавно… Не… Просто тя беше израснала, катерейки се нагоре-надолу по пътеката, и я познаваше много добре. Или пък просто не беше достатъчно предпазлива.

Когато най-сетне стигнаха полето от огромни скални блокове в подножието на планината, той отново огледа мрачната пустош отвъд малките навеси, постройки и заслони за животните на селото и за сечивата. Заради откритите полета зад тях виждаше далеч напред, чак до черната редица мокри дървета в далечината. Видяното му се стори безлюдно.

Кокошките и гъските закрякаха. Бяха притихнали, докато Ричард и Саманта не се приближиха до курниците, което сигурно ги беше обезпокоило, така че той не се притесни.

Докато се отдалечаваха от скалните блокове, забеляза, че останалите животни са необяснимо тихи. Овцете се бяха сгушили една до друга под покрива на малък сайвант. Или се криеха там от ръмежа, или нещо ги беше уплашило. Свинете също бяха притихнали и се бяха скупчили на групички в ъглите на кочините.

Ричард огледа влажната земя за пресни следи, които биха разкрили, че наблизо има някого. Навсякъде се виждаха следи от хора, които са обикаляли наоколо, докато са се грижили за животните. В действителност имаше толкова много дири в калта, че му беше трудно да отличи нещо подозрително.

Ала в следващия момент забеляза нещо, което го накара да замръзне на място. Всички хора от Стройза носеха обувки или ботуши. Отпечатъкът от точно това ляво стъпало беше от бос крак. По-обезпокоителното обаче беше, че десният крак не беше бос, но отпечатъкът не беше и от ботуш. Следата беше неясна и неправилна. Сякаш нечий крак е бил омотан в парцали.

В същия миг, в който съзря следите, които го разтревожиха, Ричард вдигна поглед и видя мъж с тъмни хлътнали очи да се показва иззад кокошарника.


Тридесет и седма глава

МЪЖЪТ НЕ БЕШЕ ОТ СЕЛОТО. Дрехите му бяха чисто и просто прокъсани дрипи, омотани върху кокалеста фигура, изпод които се забелязваха слузести язви. На места крайчетата на парчетата плат висяха като прогнили треви.

Левият му крак беше бос. Десният беше увит в кални парцали.

Като взе под внимание единствено мръсните и окъсани дрехи, в първия момент Ричард си помисли, че той е още един ходещ мъртвец, изровен от някой незнаен гроб и изпратен на мисия да нападне хората в Стройза.

Ала това не беше ходещ труп. Този мъж си беше жив, макар че видът му сочеше, че съвсем не е далеч от смъртта. Пулеше се с хлътнали очи, обрамчени от тъмни червеникави кръгове. Кожата на голите му ръце беше проядена от отворени рани и струпеи. С изключение на това, че липсваха други белези на уродливост, приличаше на прокажен.

Нямаше време да изпита съчувствие към човека.

Още в мига, в който забеляза Ричард, мъжът се спусна към него, а устните му се дръпнаха назад. Докато настъпваше, нададе див рев, звук животински, свиреп, извиращ от друг свят, звук, породен от безмилостен глад. Челюстта му беше широко отворена, а зъбите му бяха оголени за атаката.

Ричард се извъртя наляво и завъртя крак, забивайки ботуша си право в средата на гърдите на мъжа в момента, в който онзи се нахвърли върху него. Бързият мощен удар накара мъжа да изгрухти, но освен това го изблъска назад, като така осигури на Ричард безценно пространство за бой.

Човекът залитна няколко крачки назад, докато се мъчеше да възстанови равновесие. В мига, в който се закрепи, незабавно отново скочи към Ричард.

Извърнат наляво и присвит като пружина, Ричард сега разполагаше не просто с нужното време, но и с достатъчно място за борба.

Ясният стоманен обръч в неподвижния по пладне въздух оповести измъкването на Меча на истината от ножницата.

Яростта на оръжието се яви ведно с острието. Гневът на самия Ричард вече беше пробуден и изчакваше. Заедно двете бури посестрими възпламениха свирепостта, даваща сила на магията на меча.

Саманта нададе писък и се хвърли зад Ричард, както за да се прикрие, така и за да се отмести от пътя на смъртоносното острие.

Погледът на Ричард беше прикован в повторно връхлитащата го заплаха. Докато измъкваше меча от ножницата, той се изправи и нанесе удар с обърната ръка, следвайки дъгата, която щеше да го отведе в посоката, в която гледаше.

Преди мъжът да успее да направи още една крачка, острието вече го очакваше. Тишината се наруши от звука на строшена кост. Влажният утринен въздух се насити от червена мъгла.

Саманта още не беше успяла да се прикрие зад Ричард, а главата на мъжа вече се премяташе отсечена във въздуха. Удари се в най-горната греда на една от кочините, плискайки кръв, след което тупна в калта при свинете. Те загрухтяха и започнаха да се блъскат назад една в друга, в първия момент се мъчеха да избягат от опасността, ала после, щом главата престана да се движи, от миризмата на прясна кръв бързо преодоляха страха и й се нахвърлиха, бутайки се, за да се доберат до кървавата награда.

Обезглавеният мъж политна напред и се строполи тежко на земята в краката на Ричард, като оцапа ботушите му с кръв и кал.

Ричард вече оглеждаше дърветата, полетата и близките постройки за какъвто и да било признак на надвиснала опасност. Очакваше изневиделица да се появи орда от полухора и всички да го нападнат вкупом с надеждата да го надвият и да го разкъсат със зъби, преди да е успял да ги отблъсне, ала не видя никого. В околността зад животинските кошари отново се възцари тишина. Прасетата грухтяха и квичаха, докато се мъчеха да докопат главата. Кокошките, изплашени от рева на мъжа, бяха обзети от неистов ужас и не спираха да пляскат с криле.

Вкопчила се в наметалото му, Саманта надникна иззад гърба му. Лицето й беше бяло като платно.

— Добре ли си? — попита я той, а в гласа му все още бушуваше гневът с удвоена сила.

Саманта само кимна с широко отворени очи, а гъстата й черна коса заподскача нагоре-надолу.

Все така стиснал меча, Ричард вдигна поглед към отвора на пещерата горе, в планината. Всички хора там бяха зяпнали с ужас надолу. Не сметна за нужно да им извиква да ги пита каквото и да било. Бяха схванали какво става.

— Беше точно тук, сред нас — каза Саманта, искрено изненадана, че един от полухората се е криел толкова близо. — Разбрали са къде живеем.

— Ще открият къде живеят всички — рече Ричард. — Тръгнали са на лов за души.

Той положи ръка на рамото на Саманта, застави я да стои назад и й каза да не мърда, докато той провери района. Момичето изглеждаше отчаяно, застанало там сам-самичко с плътно притиснати в тялото лакти и здраво сключени под брадичката юмруци, докато го чакаше и наблюдаваше как претърсва околността покрай малките постройки.

Повече от всичко гледката на тази слабичка, крехка млада жена, оставена там сам-сама, го накара да осъзнае колко неизразимо самотна трябва се чувства тя, след като баща й е бил убит, а майка й е изчезнала. Тепърва напускаше детството и навлизаше в свят, който изискваше от нея да порасне или да умре. Ричард отново си напомни, че ако може да стори нещо, за да спаси майка й, ще го направи.

Саманта гледаше как Ричард наднича в постройките и курниците, около купчините с дърва за огрев да не би някой да се крие там. Докато той обикаляше бараките, за да се увери, че зад тях няма никого, тя хвърляше погледи във всички посоки за следи от приближаваща опасност.

Щом Ричард се убеди, че районът е чист и никой не ги дебне от засада, той даде знак на Саманта да се приближи. Тя се втурна да го настигне на пътеката между кошарите.

— Сега започна ли да ти става ясно защо е толкова опасно да идваш с мен? — попита я той и пъхна меча обратно в ножницата. В мига, в който пусна ефеса, гневът също го напусна.

— Предпочитам да бъда с вас, отколкото с моите хора — отвърна тя. — Те ви превъзхождат числено, ала вие имате меч. След като видях как ни нападнаха миналата нощ и как въртите меча сега, бих предпочела да бъда с един като вас, вместо с всички тях.

Ричард трябваше да признае, че в думите й има смисъл.

— Ти изобщо ли не долови присъствието на мъжа посредством дарбата?

Саманта смръщи чело.

— Да го доловя ли? Какво имате предвид?

— Родените с дарбата… били те магьосници или чародейки… нерядко могат да усетят дали има някого наоколо. Често долавят нечие присъствие в мрака или че някой се крие, както правеше този човек.

— Наистина ли? — възкликна тя и недоволно нацупи устни. — Ще ми се майка ми да ме беше научила на този номер.

— В Стройза няма коне, нали? — попита Ричард, макар да беше почти сигурен, че знае отговора.

Саманта поклати глава.

— Само волове, за орането на нивите.

Внезапно му хрумна, че тези хора живеят там и няма къде другаде да отидат. Разбира се, освен ако дългът им на пазители не ги принуди да дадат сигнал за тревога, защото портите на Третото кралство са били отворени, ала подобна нужда не беше възниквала от хиляди години.

При липсата на коне не им оставаше друг избор, освен да вървят. Ако се съдеше по някои части от местността, които бе видял през портала за наблюдение, конете не можеха да стигнат там, където трябваше да идат, така че това не беше чак такава пречка, каквато изглеждаше. Налагаше се все някак да се справят и да изминат колкото се може по-голямо разстояние пеша.

Щом взеха завоя, който се спускаше към пътека, водеща на север през полетата, Саманта вдигна качулката на наметалото си. Ръмежът се усилваше. Като видя колко бързо се заоблачава, Ричард си помисли, че не след дълго може да завали. Времето нямаше да е приятно за пътуване.

Поне гората, макар и все още доста далеч, щеше да им осигури някакъв заслон. Той ускори крачка, за да стигнат по-скоро до дърветата.

Саманта като че ли не се притесняваше от мрачното време.

— Често ли се стъмва така по тези земи? — попита я той.

Тя кимна.

— Времето тук е доста мрачно. Често съм си пожелавала да живея на някое слънчево място, а не в Печалните територии.

Преди да са стигнали до края на нивите, далеч напред сред извисяващите се дървета за съвсем кратко на Ричард му се стори, че различи в тъмните дебри на гъстата гора да проблясват очи.


Тридесет и осма глава

РИЧАРД ЗАСТИНА НА МЯСТО и протегна дясната си ръка, като така застави Саманта също да спре. Озадачена, тя вдигна поглед към него.

— Забелязваш ли нещо в далечината? — прошепна той и показа посоката с едва забележимо кимване.

Саманта погледна към дърветата и после отново го изгледа начумерено.

— Виждам дървета. Какво имате предвид? Какво трябва да видя?

— Забелязваш ли дали нечии очи не ни следят?

Тя обърна намръщената си физиономия към тъмната гора, която се възправяше пред тях.

— Очи ли? — Изведнъж гласът й стана висок и писклив от тревога. Тя се наклони леко наляво, надясно, после малко напред, като се взираше в тъмнината между стволовете на дърветата.

Внимателно и методично Ричард проучи черните сенки по-навътре зад дърветата. Гората вече не беше толкова далече. Всъщност точно в този момент се усещаше смущаващата й близост. Зърна няколко врабчета да се стрелкат между големите клони на боровете и катеричка, или може би мишка, да рови из шумата, но нищо по-голямо.

— Не, нищо не забелязвам — каза накрая тя. — Сторило ви се е, че ни наблюдават нечии очи, така ли? Къде?

— Мисля, че ги видях напред, сред дърветата, от дясната страна на пътеката.

Саманта отново обърна поглед към гората и към мястото, където той твърдеше, че е видял нещо.

— Сигурен ли сте?

— Не. Мярнах го само за миг. Прекарал съм почти целия си живот из горите и знам, че понякога светлината се отразява в мокри листа или в някоя по-светла туфа мъх… и такива неща… да ти заприличат на очи. В някои случаи наистина могат да те заблудят.

— Може и този път това да сте видели — каза Саманта, но думите й прозвучаха по-скоро като пожелание, отколкото като увереност.

— Възможно е. Ала не го виждам сега. — Ричард отстъпи две крачки назад до мястото, на което беше застанал преди, за да провери дали си нямат работа с отражение върху мокро листо, видимо само от определен ъгъл. И този път не го видя, поради което се усъмни, че е било отражение. Пристъпи напред до нея, ала отново не го видя.

— Това, че не го виждате, е добре, нали? Означава, че няма нищо страшно, нали?

Ричард се взря в тъмните кътчета на гората, към основите на исполинските стволове и по-дребните шубраци.

— Вероятно. Може да е било игра на светлината или отнякъде по листата да се е стекла вода. Ала също така може да означава, че там е имало някой, а когато съм го забелязал, се е отдръпнал навътре и се е скрил.

Саманта огледа полетата от лявата им страна. Отдясно каменистата земя рязко се извисяваше в планината, която беше неин дом. Момичето отново погледна към гората, която ги очакваше в края на рядко използваната пътека.

— Какво да направим? — попита го.

Ричард проучи очертанията на терена. Планината вдясно правеше преминаването невъзможно. Да заобиколят пътеката вляво, изглеждаше като възможен избор, но не особено добър.

— Има ли някакви други пътеки или пътища, водещи горе-долу в тази посока?

Саманта поклати глава.

— По-населените райони са на юг. Много малко хора живеят в тази посока. Това е единствената пътека, която отива на север, а и стига само донякъде.

Ако се отбием от нея, през гората ще се придвижваме много бавно. Накрая все ще трябва да го сторим, защото тя не стига чак до Северната стена. На по-малко от половината път, закъдето сме тръгнали, свива на запад. После се отбива още малко на югозапад и заобикаля назъбена скалиста планинска верига. Ала на север, след като пътеката се отклони, следва неизследвана пустош.

Единствената причина да продължава толкова на север са скалистите планини западно от тук. Пътеката стига чак до там, за да може да се заобиколи непроходимата местност, след което кривва, за да достигне няколко села на запад и на юг.

— Много ли хора минават от тук?

Тя наклони глава в посока запад.

— Онези села се падат далеч отвъд планините. Повечето хора там търгуват със селищата на юг от тях, защото са по-близо, затова рядко оттук минават хора, понеже Стройза не само че се намира на доста уединено място, ами покрай него не минават пътища за никъде. Тази част от Печалните територии просто е твърде сурова и безлюдна, че да си струва търговците да идват насам, така че не се срещат много хора, с изключение на някой и друг ловец, търговец на едро или дребно, който с мъка изкарва прехраната си.

С ръце на хълбоците, Ричард кимна, докато изследваше терена.

— Трябваше да се досетя.

Тя вдигна поглед към него.

— Какво искате да кажете?

— Ами, по времето на Наджа Мун са се опитвали да предпазят всички от заплахата от полухората и ходещите мъртъвци, нали така?

— Да — отвърна Саманта, без да разбира съвсем накъде бие той.

— Е, ако целта ти е да скриеш нещо наистина опасно някъде, където е най-малко вероятно да успее да нарани някого, къде ще го сложиш?

Погледът на Саманта се стрелна обратно на север.

— На някое пусто място. Някъде, където хората никога не ходят. Място, което е почти изключено някой някога да доближи.

— Именно.

Тя леко надигна ръце.

— Какво ще правим ние тогава? Трябва да тръгнем на север, щом искаме да стигнем Стената. Сам видяхте през портала за наблюдение. Пределът, изграден в процепа между две планински възвишения, се намира на север. Този процеп не е много широк и не изглежда да има друг начин да влезем. За да отидем в Третото кралство, трябва да вървим на север. Това е единствената пътека, която води в тази посока, или поне донякъде, след което ще трябва да прекосим незнайни гори.

— Тъкмо поради тази причина не ми харесва идеята да навлезем в гората по тази пътека. Тя е идеалното място да устроиш засада на някой нищо неподозиращ пътник — Ричард сведе поглед към угриженото й лице — и да се опиташ да откраднеш душата му.

Саманта потри ръце, сякаш внезапно й беше станало студено във влажното, но все пак топло време, замислена за хората, които биха пробвали да ги изядат живи, за да се домогнат до душите им.

— Шансът им да го постигнат е толкова голям, колкото този на нашите прасета да се превърнат в хора, след като изядоха главата на онзи тип.

Ричард се изсмя в съгласие.

Тя го изгледа с очакване.

— Как ще постъпим тогава? Та ние дори не сме започнали същинското пътуване. Едва сме тръгнали. Чака ни много дълъг път.

Ричард махна с ръка към нивата от лявата страна на пътеката. Представляваше най-вече пръст, тук-там нашарена с някоя туфа бурени. Каквото и да беше расло там, вече беше ожънато, а земята беше разорана в очакване на нови посеви.

— Хайде да пресечем това поле. Може да се натъкнем на някоя животинска пътечка, която води към гората. Често елените правят проходими пътеки и тогава няма да ни се налага с мъка да си проправяме път през гъсти храсталаци.

— По целия път дотам? — не можеше да повярва Саманта. — Смятате, че трябва да следваме пътеките на елените до крайната ни точка на север? Господарю Рал, еленските пътеки обичайно криволичат безразборно насам-натам. Елените не се стремят да стигнат навреме на определено място. Те просто обикалят наоколо в търсене на храна.

Докато тя говореше, Ричард просто кимаше.

— Знам това, но се притеснявам, че ако някой дебне, ще застане точно там и ще причаква всеки нищо неподозиращ човек, който си върви по пътеката към гората. Мисля си, че ако успеем да се предвижим през гората и заобиколим пътеката за известно време, можем да се върнем на нея по-нататък на север, след няколко часа вероятно, след което да наваксаме с времето по редовния път.

— Но ако ни причакват в засада по пътеката, не е ли възможно да са по цялото й протежение?

— Вероятно е така, ала ако тези полухора толкова отчаяно желаят да се сдобият с души, както твърди Наджа, не биха искали други като тях да се възползват от първия удобен случай, в който хора минават по северната пътека в гората. Сигурно вече са проумели по засетите ниви и животните, че тук живеят хора, а и може би са наблюдавали, така че са разбрали, че много, много малко хора поемат на север.

— Е, и? Как ни помага това?

Ричард отпусна лявата си ръка на дръжката на меча, като все още оглеждаше околността в търсене на пролука, през която могат да преминат.

— Е — каза накрая, — ако нямат много голям избор, ако има недостиг на души за отнемане, не биха искали да ги отстъпят на останалите полухора, които дебнат току до началото на пътеката. Ако тези на първата линия заловят някой, случайно поел по този път, няма да остане никой за другите, причакващи по на север. Струва ми се, че полухората биха проявили нетърпение и биха искали да са първите, които да се доберат до душа.

Саманта обмисли думите му и кимна.

— Звучи разумно. Биха завидели на другите, получили първия шанс да се докопат до някоя душа, затова всички ще поискат да бъдат като глутница изгладнели вълци точно там, където биха могли да се скрият сред дърветата още в самото начало на пътеката, водеща на север.

— Тъкмо това ми е мисълта. — Ричард се обърна натам, откъдето бяха дошли. — Обзалагам се, че на онзи тип там, при вашите животни, му е хрумнало, че може да причаква в засада даже още по-близо. Вероятно си е помислил, че ще е първият, който ще се домогне до душите, живеещи там. По вида му съдя, че е бил отчаян и не е мислил много трезво. Понеже беше съвсем сам, нямаше същия шанс да се справи, както ако неколцина като него бяха нападнали заедно.

— В такъв случай вие явно казвате, че очаквате всички те да ни причакват току отпред.

Тя понечи да вдигне ръка и да посочи мястото. Ричард избута ръката й надолу.

— Не сочи. Ако там има полухора, те със сигурност ни наблюдават.

Саманта пак се притесни.

— Е, и какво ще правим тогава?

— Смятам, че трябва да се опитаме да ги заобиколим и да се върнем на пътеката по на север.

— Може би трябва да изчакаме, докато се стъмни, за да не видят какво предприемаме. Искам да кажа, че щом се притеснявате даже да посочим накъде смятаме да тръгнем, в случай че ни наблюдават, те безспорно ще могат да видят как поемаме да заобиколим пътеката, освен ако е вече тъмно.

— Това несъмнено е най-разумният довод и аз бих изчакал да падне мрак, но има две пречки, свързани с него.

— И какви са те?

— На първо място, небето е затъмнено от облаци. Това значи, че няма да има лунна светлина или да светят звезди, които да ни помогнат да се ориентираме през непознатата околност в непрогледния мрак. И бездруго е достатъчно опасно, дори да знаеш къде се намираш и да следваш познати пътеки. В тъмното, на чужда земя, да се опитваш да прекосиш девствена гора, си е наистина рисковано.

Достатъчно е да направиш една-единствена грешка в мрака и с пътешествието ти е свършено. Може да се блъснеш в сухи клони и да си избодеш окото или да стъпиш в процеп в някоя скала и да си счупиш крака, или дори да паднеш от нея. И малка скала да е, висока колкото мен, стига да се убиеш в тъмното.

— Аз бих могла да ви излекувам, ако се нараните по някой от тези начини.

— А какво ще стане, ако ти паднеш и си разбиеш черепа в камък?

Саманта премисли думите му за миг и направи кисела физиономия.

— Каква е втората пречка?

Ричард закрачи през полето от лявата им страна.

— Втората пречка е, че не можем да си позволим да пилеем повече време. С всеки миг забавяне животът на хората, които сме тръгнали да спасяваме, може да бъде погубен.

Саманта забърза след него през неравната разорана земя, като за да не се спъне, прескачаше големи буци пръст.

— Е, аз съм сигурна, че последното, което искам, е да пристигна ден след като майка ми е била убита и че до края на живота си ще съжалявам, че не съм бързала малко повече..

— Именно — каза Ричард, докато подбираше подходящ маршрут през неравната открита местност към мъничкия проход от тази страна на гората, който вече беше забелязал. Приличаше на малка еленова пътечка, ала това беше най-добрата им възможност.

Единственият проблем беше, че ако покрай главния път имаше полухора, те сигурно ги наблюдаваха и вече бяха разбрали накъде са се насочили. Това означаваше, че не разполагат с голяма начална преднина.

Нямаше как да го избегнат. Беше най-доброто решение в като цяло неблагоприятна ситуация.


Тридесет и девета глава

МАКАР ДВАМАТА ДА СЕ придвижваха през пресечената местност възможно най-безшумно и енергично, полухората започнаха да се показват от гората. В началото бяха едва около десетина, ала съвсем скоро взеха да изскачат откъм дърветата на тълпи. Това, че бяха напуснали прикритието си, беше достатъчно притеснително, ала главоломно нарастващият им брой беше още по-страшен. Първоначалната шепа хора, с които Ричард можеше да се справи, се беше превърнала в гъмжило, което за нула време можеше да го надвие на открито.

Той си даде сметка, че двамата със Саманта няма да успеят да стигнат до гората навреме. Препускащите през разораното поле човеци щяха да ги пресрещнат, преди да са се добрали до дърветата.

Ричард не забеляза полухората да носят някакви оръжия… Приличаха на сбирщина от отрепки… Ала докато тичаха и стремително скъсяваха разстоянието, започнаха да вият като прежаднели за кръв демони. Тръпки побиха Ричард, тъй като той знаеше за какво точно копнеят.

В онзи момент не беше съвсем сигурен какво да прави. Щяха да имат по-голям шанс за оцеляване в гората, защото беше по-лесно да отблъснеш многоброен противник в ограничено пространство. На тясно място враговете не можеха да нападнат едновременно, тъй като би било прекалено трудно да обградят своята жертва. На открито за двама им със Саманта нямаше почти никаква надежда. Ревящите пълчища можеха да им се нахвърлят от всички страни едновременно. Мечът на Ричард можеше да посече само определен брой хора, и то с определена скорост. Не би могъл да възпре на открито цяла лавина врагове, спуснали се към него и Саманта.

Още повече, че тези хора бяха само донякъде човеци. Не би могъл да очаква да разсъждават като обикновен противник в битка. Като имаше предвид предупрежденията от хрониката на Наджа и онова, което беше забелязал у мъжа при кошарите, Ричард имаше основание да смята, че тези хора, ако можеше да бъдат наречени така, не се страхуват за живота си както всеки обикновен нападател, а и както всеки обикновен човек. По време на войната Ричард беше виждал вражески войски да щурмуват обезумели, без да ги е грижа за собствения им живот, ала това беше различно. Тези хора си бяха такива по природа.

Тъй като нямаше как да стигнат до гората, Ричард забави крачка и накрая спря. Погледна назад в посоката, от която бяха дошли, а после наляво и надясно. Нито една от тези възможности не беше добър избор, защото на открито нечестивите мъртъвци най-вероятно бързо щяха да ги настигнат. Щом пред очите им имаше две души, навярно нямаше да се спрат за нищо на света.

За пръв път Ричард доби представа как ли са се почувствали Зед, Ничи, Кара и останалите му приятели и войници, докато са наблюдавали как заплахата се задава към тях с вой.

Беше по-ужасяващо от всичко, с което някога се беше сблъсквал.

Саманта, вместо да изпадне в паника и да го заразпитва какво ще правят, започна да усуква ръцете си по много чудат начин. Ричард нямаше и представа какво би могла да прави. Не ги въртеше бързо, а някак с особено усърдие, сякаш местеше нещо невидимо, но много тежко.

И тогава Ричард видя как част от пръстта на полето пред тях започва да се надига от пориви на вятър, който изникна от нищото. Най-после разбра какво се мъчи да стори тя.

Създаваше вятър и го подчиняваше на волята си, предизвиквайки вихрушка.

— Можеш ли да извикаш още? — попита я той, като пресметна колко далеч е спускащата се към тях тълпа и колко време им остава, докато ги връхлети.

— Опитвам се — беше единственото, което успя да отрони тя, а ръцете й набираха скорост и се завъртаха все по-бързо.

Поривите на вятъра, които извикваше, ставаха все по-силни и стремителни и с всеки следващ напор вдигаха във въздуха още пръст. Във вихъра от прах и пръст се примесиха клечки слама и стръкчета трева, които бързо се извиваха във вихрушка.

— За жалост земята е мокра! — опита се да надвика воя на обезумелите нашественици и все по-оглушителния рев на вятъра Ричард. — Ако беше суха, щеше да се вдигне повече прах, която да ни скрие, докато смогнем да избягаме в гората! Така нямаше да разберат къде сме отишли!

Саманта вдигна поглед за миг. По блясъка на очите й и лекото изкривяване на устните, преди отново да насочи вниманието си към неотложната задача, той разбра, че в ума й се заражда идея. Започна да редува досегашните въртеливи движения с ръцете с нов камшичен тласък, сякаш захвърляше нещо.

Ричард се досети какво прави, щом започна да усеща топлината, която тя пораждаше с действията си. Хората с дарбата притежаваха способността да извличат топлина от въздуха и да я сгъстяват, така както могат да сгъстяват и самия въздух.

Не след дълго той доби усещането, че стои близо до клада. Саманта не просто завихряше вятър от въздуха, ами и извличаше топлина от него и я запращаше към земята. Ричард беше виждал други чародейки, та дори и Зед, да изсмукват топлина от въздуха и по този начин дори да предизвикват замръзването на вода. Саманта правеше същото.

Горещината беше достатъчно силна, та да обърка настъпващите орди, и в смута си те забавиха лудешкия си бяг. Някои започнаха да заслоняват очи от праха и късовете пръст, запратени към тях, а други да ги разтъркват яростно, за да отстранят мръсотията, която им пречеше да виждат.

Изведнъж сякаш настъпи обрат и съкрушителната горещина изсмука влагата от мократа земя. Тутакси, подобно на кафяви завеси, във въздуха се надигнаха огромни облаци прах.

Когато някои от полухората побягнаха настрани в опит да намерят начин да заобиколят стената от пръст, прахоляк и дребни частици, Саманта се досети за намеренията им и отново започна да усуква ръце над главата си. Горещите пориви на вятъра, заедно с всичкия прахоляк, който тя надигаше, се завихриха. Около двама им с Ричард се образува стена от прах и частици, която се въртеше все по-бързо и по-бързо, като набираше както скорост, така и още пръст, а те двамата останаха в центъра на вихрушката.

Скоро Ричард вече не виждаше нищо. Знаеше, че щом той не може да види нищо, включително и полухората, значи те също не го виждат.

Помнеше къде се намира еленовата пътечка спрямо местоположението им на полето. В ума си ясно виждаше мястото, макар то вече да беше извън полезрението му. Само за секунди беше загубил видимост както към гората, така и към обърканите полухора, които се втурваха ту насам, ту натам, за да намерят пролука в заслепяващата стена от прах и да ги хванат.

Прахолякът вече се виеше около Ричард и Саманта в шеметно високи стени, които бяха станали толкова плътни, че не оставяха ни една пролука и не допускаха светлина вътре. Във вихъра на бурята сякаш беше паднал мрак и с всеки миг ставаше все по-тъмно. Междувременно Саманта продължаваше да върти ръце над главата си, за да поддържа инерцията на вятъра.

Щом всичко пред очите на Ричард стана тъмно и неясно и той едва виждаше вдигнатата пред лицето си длан, камо ли някого от полухората, той се наведе близо до Саманта, за да може да я чуе въпреки воя на вятъра.

— Можеш ли да вървиш, докато правиш това?

Тя му хвърли поглед, очевидно потопена в напрегната съсредоточеност.

— Не знам — опита се да надвика шума тя. Изражението й обаче му подсказа, че тя самата не вярваше да е способна, макар да съзнаваше, че трябва да опита.

Беше повече от явно, че за нея беше непосилно трудно да поддържа такова концентрирано усилие. Той знаеше, че ако само се доберат до дърветата, без полухората да забележат накъде се отправят, ще имат шанс.

Внезапно го осени идея. Наведе се, приближи се до Саманта и кресна, за да надвика шума:

— Ти само продължавай да правиш каквото правиш, Саманта! Не спирай!

Воят на вятъра така се беше усилил, че той вече не чуваше рева и кръвожадните писъци на полухората.

Саманта му хвърли бегъл поглед, очевидно недоумяваше какво се кани да прави. Ала нямаше останали сили да търси отговора. Затова просто кимна.

Ричард обви ръце около кръста й и я вдигна.

— Ти само продължавай да го правиш! Не спирай! Аз ще отведа двама ни до гората!

Саманта не спираше да суче ръце, както беше във въздуха. Вятърът продължаваше да духа и да образува вихрушка от прах около тях, а Ричард надигна слабата девойка още по-високо и я намести да седне върху рамото му. Хвана я здраво за кръста, за да остане стабилна, и се затича.

Разбираше, че тя сигурно вече се изморява от усилието, ала въпреки това нито забави движенията си, нито се оплака. Не спря, а продължи да извиква завесата от прах и дребни частици, която се въртеше около тях и създаваше мощна буря, обгръщаща полето от всички страни. Ричард нямаше представа колко голяма е всъщност, ала знаеше, че ги скрива, и само това имаше значение.

Преди стената да стане непрогледна обаче, той беше видял, че това не е просто някаква изолирана малка вихрушка. Беше внушителна и обхващаше голяма територия, като забулваше цялото пълчище от полухора, които се спускаха към тях откъм дърветата.

В епицентъра на прашния вихър беше непоносимо горещо. Ричард едва дишаше от жега. Носът му се пълнеше с прахоляк и трудно си поемаше дъх. Въпреки това не забави крачка. Това беше единственият им шанс.

Тича, докато не чу как летящите парчета пръст и треви започнаха да се удрят в листата и боровите иглички на дърветата. Чу ги как шибат мокрите растения. Чу как шумата от земята се надига във вихрушката и се блъска в стволовете. Чу как големите клони плющят на вятъра. Някои от тях бяха прекършени.

Ненадейно Ричард различи еленовата пътечка и без да се бави, хукна по нея и навлезе сред дърветата, а Саманта, все така седнала на рамото му, не спираше да суче ръце и да призовава вихрушката около тях.


Четиридесета глава

ЩОМ СЕ ШМУГНА СРЕД дърветата, на Ричард му се наложи да свали Саманта от рамото си, от страх да не й разбие главата в някой клон или да счупи нежното й, тънко вратле. Намести я до десния си хълбок и я приклещи с ръка. Докато препускаше по еленовата пътека, и на него му се налагаше да се привежда, за да не се удари в някой по-нисък клон или вейка, надвесени над подобния на тунел проход. Подобно на други еленови пътеки, по които беше минавал, и тази не беше много висока, но пък за сметка на това беше достатъчно широка. Докато тичаше, през ръцете го шибаха приведени тук-там тънки клонки.

Саманта най-сетне прекрати неистовото си ръкомахане. Тя се свлече, задъхана от изтощение. Ричард виждаше, че това въртене и вършеене на ръцете е изпило силите й до последната капчица.

Сега вече разчитаха на него да ги измъкне от ордите полухора, които бяха по петите им. Не вярваше да са видели в каква посока е избягал, ала си мислеше, че навярно ще се досетят, че се е насочил към гората. Очакваше да изникнат всеки момент.

През мъглявите очертания на клоните, шубраците и зеленината, покрай които профучаваше, Ричард мярна един от получовеците. Беше по-добре облечен от онзи, когото беше обезглавил, но не много. В мига, в който забеляза Ричард и Саманта, той се спусна към тях отляво. Като се приближи, оголи зъби. Ричард видя, че няколко от тях липсват. Човекът започна да трака с челюсти, изгарящ от нетърпение да се домогне до плът и да я разкъса.

Без да губи време, още щом онзи се приближи достатъчно, Ричард го сграбчи за врата и използва инерцията му, за да го блъсне напред. По-едър от самотния си нападател и вече политнал напред, Ричард засили човека, подхванал Саманта с дясната си ръка като го буташе толкова бързо, че едва ли не го вдигна във въздуха.

Като стигнаха до някакво дърво, Ричард удари с все сила главата на мъжа в дебелия ствол току в края на един изсъхнал прекършен клон, който се заби право в лицето му. Ударът беше толкова силен, че Ричард усети как главата се пръсва като разбит в камък пъпеш. С плавно движение той пусна тялото в мига, в който то срещна дървото, и продължи да тича. Един нападател по-малко зад гърба им.

Като измина още малко разстояние, Ричард спря, за да се ослуша дали някой не ги следва по петите. Помъчи се да си поеме въздух и набързо прецени положението. Опита се да диша колкото се може по-безшумно, за да чува по-добре. Саманта бутна ръката му, понеже искаше да слезе, така че той леко я пусна на земята.

Момичето се наведе напред и сложи ръце на коленете си, а гъстата черна коса закри лицето й. Тя също едва си поемаше дъх, изтощена от усилието да предизвика вихрушката.

— Онова, което направи там, беше великолепно — прошепна й Ричард.

Борейки се да си поеме въздух, тя успя само да кимне. Ричард я остави да си отдъхне и се заслуша за шумове, подсказващи, че полухората ги преследват ожесточено.

И тогава в далечината той чу звука от погрома, който те оставяха след себе си в гората, настъпвайки към него и Саманта. Сякаш стотици хора щурмуваха. Макар още да бяха доста далеч, не след дълго щяха да догонят плячката си.

— Можеш ли да тичаш, или да те нося? — попита Ричард.

Тя му отговори, като просто го сграбчи за ръката и изхвърча напред. Ричард хукна, бързо я изпревари и кажи-речи я затегли след себе си, препускайки по еленовата пътечка. Щом веднъж страхът надделя над изтощението й, тя без проблем го настигна и затича редом с него. Пътеката лъкатушеше напосоки и се провираше между дървета, стръмни ридове и урви, така че не се натъкнаха на никакви пречки. Липсата на препятствия позволяваше на Ричард да се движи по криволичещата пътека с бързи темпове.

Колкото и голямо разстояние да беше изминал обаче, полухората сякаш продължаваха да прииждат и да приближават все повече с всеки изминал миг. Забеляза, че макар да настъпват предимно от дясната страна на пътеката, по която те се движеха, имаше и такива, които идваха отзад, откъм полето.

Ричард знаеше, че трябва да стори нещо, за да ги забави, така че двамата със Саманта да успеят да се измъкнат от погледите им. Само че изобщо не му хрумваше какво би могло да е то. Той беше сам, а по звука съдеше, че ги преследват стотици. Знаеше, че в гората би могъл да отбива атаките им за известно време, ала ако наистина бяха толкова много на брой, в крайна сметка щеше да загуби битката.

— Откъде знаеше как да направиш онова нещо? — попита той Саманта.

— Майка ме научи на номера с вятъра — отвърна тя, задъхвайки се, тъй като понякога той я издърпваше за ръката и я прехвърляше през някои по-стръмни участъци.

— Ами топлината, с която изсуши почвата?

— Не зная. Сигурно съм го изсмукала от пръстите си от отчаяние.

Ричард й се усмихна.

— Сътворила си магия?

Тя му върна усмивката, задъхана.

— Май е така.

— Е, знаеш ли тогава някакви магически номера, с които да ги забавим, за да се измъкнем и да изчезнем в гората?

— Съжалявам, Господарю Рал, но не знам какво още да сторя.

Ричард кимна и забърза напред. Дърветата около тях ставаха все по-големи и раздалечени едно от друго, а в същото време по земята се срещаха по-малко шубраци, тъй като ниската растителност не вирее на по-сенчести места. Слънцето като че ли поначало изключително рядко огряваше Печалните територии, ала притихналата земя под исполинските борове беше още по-мрачна.

Въпреки че им беше по-лесно да тичат така, проблемът беше, че колкото по-разредена ставаше гората, толкова по-лесно щяха да бъдат забелязани.

Само че Ричард ги видя пръв. Зърна десет-дванайсет получовеци в парцаливи дрехи да препускат през гората, като ловко избягват дърветата, прескачат камъни и гнили дънери и неотклонно се движат така, че да препречат пътя на бегълците. Колкото по-навътре в гората навлизаха, толкова по-открита в ниската си част ставаше тя. Там огромните борове нямаха клони. Масивните им стволове се извисяваха насред покривало от папрат, досами поточета и сред открити скални тераси. Колкото по-нататък отиваха Ричард и Саманта, толкова по-скалиста ставаше земята, а дърветата — по-дебели.

За да продължат да напредват, Ричард трябваше да се катери по изникващите през шумата скални блокове и ридове. Проблемът беше, че докато теренът забавяше него, полухората, все още на по-равна земя, можеха да тичат по-бързо и да скъсят разстоянието.

Имаше и нещо друго обаче — те тичаха презглава, в пълно неведение, водени единствено от безумната потребност да погълнат душа. Ричард видя как един от тях се заби в дънера на дърво, рикошира и се строполи на земята. Друг се препъна, докато прескачаше пън. После не се надигна от храстите. Клон пресрещна гърлото на трети. Краката му полетяха във въздуха и той тупна тежко по гръб върху някаква скала. Всеки втори препускащ човек току стъпваше в дупка или се спъваше в прекършен клон и си чупеше крака.

Ала на мястото на падналия сякаш изникваха дузина други, които се включваха в гонитбата.

Като обезумял, Ричард се мъчеше да измисли начин да ги забави или да увеличи разстоянието помежду им, за да могат двамата със Саманта да изчезнат в непроходимата гора. Не му хрумваше как да възпре толкова много хора. Номерът с вятъра, който така успешно беше използвала Саманта насред откритото поле, нямаше да проработи в гората. Можеше да предизвика неприятности и да отклони вниманието им, ала не би могъл да попречи на преследвачите им.

Внезапно нещо му дойде наум. Погледна към Саманта, която тичаше до него. Правеше по две-три стъпки, за да насмогне на неговите широки крачки, и сякаш прелиташе над земята, а понякога наистина не я докосваше, защото той я надигаше над някое препятствие, докато търчаха през гората.

— Онова, което направи с топлината, за да изсушиш почвата и да създадеш прахоляк… Как го направи?

— Просто извлякох топлината от въздуха — каза тя, леко озадачена от въпроса. — Беше доста просто.

— Майка ти ли те научи да събираш топлината по този начин? Тя ли ти показа как да нагорещяваш разни неща?

Саманта направи физиономия.

— Не зная. Може би донякъде. Учеше ме на много неща, докато растях. Не непременно на знания, а на обикновени дреболии, като например да извлечеш топлината от въздуха и да я сложиш някъде другаде.

— А научи ли те как да затопляш камъни, за да се грееш в студените нощи?

Въпреки че тичаше и едва си поемаше дъх, Саманта се усмихна.

— Да. Когато бях малка, тя правеше това и пъхаше топлите камъни в леглото ми. После ми показа как става, така че някой ден да мога да го правя за своите деца.

— Значи, знаеш как да влагаш топлината от въздуха в други предмети? Можеш да я насочваш?

Когато той се обърна да я погледне, тя кимна, учудена накъде бие.

Ричард се сниши зад продълговат рид, завличайки и нея. Хвана я през кръста, придърпа я надолу и я скри зад другия край на скалата. После сам приклекна и извърна лицето й към себе си, за да се увери, че го слуша внимателно.

— Учила ли те е някога как да караш дървета да избухват?

Саманта се намръщи.

— Да карам дървета да избухват ли? Шегувате ли се?

— Не, виждал съм други да го правят. Особено по време на война. Магьосници, че дори и чародейки, съсредоточават топлината, която насъбират, почти както го направи ти, за да изсушиш почвата. Само че после я тласкат към точка във вътрешността на ствола на някое дърво, както когато искаш да затоплиш камък. Щом съсредоточат достатъчно количество топлина и температурата стане много висока, соковете на дървото мигновено завират и се изпаряват. Това се случва така бързо и внезапно, че в мига, в който соковете се превърнат в пара, дънерът се взривява.

Тя остана с отворена уста.

— Наистина ли?

— Наистина. Хвърчащите трески и отломки повалят всички хора наоколо. Разкъсват ги на парчета. Способни са да възпрат дори разгърнат войскови строй и в миг да смажат неудържим щурм.

— Ама аз не знам как да направя подобно нещо.

Ричард надникна над ръба на скалата, след което се приведе ниско, близо до нея.

— Ще трябва бързо да се научиш. Това може би е единственият ни шанс да се спасим. — Ричард внимателно надигна глава и посочи в далечината. — Виждаш ли, ето там има няколко мъже, които се спряха, за да разберат къде сме отишли?

Тя надникна над ръба.

— Да, виждам ги.

Ричард сложи ръка на главата й и я избута надолу, за да не я забележат онези.

— Опитай се да събереш топлина и да я насочиш в дънера на онова дърво до тях. Виж дали ще успееш да я съсредоточиш много бързо. Ако стане, ако го направиш достатъчно бързо, и то с достатъчно голяма сила, ще накараш дървото да избухне. Виждал съм го, Саманта. Знам, че е възможно. Трябва да опиташ.

Тя стисна за миг устни, след което отново надникна над скалата. Пое дълбоко дъх и постави ръце върху нея, като разпери длани към дървото.

Присви очи от усилие, а пръстите й затрепериха.

Най-сетне дъхът, който не смееше да пусне, излезе от дробовете й в неудържим порив.

— Съжалявам, Господарю Рал, но не мога да го направя. Просто не мога.

Ричард също въздъхна разочаровано, ала накрая кимна.

— Знам, че направи всичко по…

Внезапно някакъв мъж се хвърли от върха на скалата зад тях. Ричард сграбчи изпокъсаните му дрехи, щом онзи полетя към тях, и се възползва от инерцията му, за да го преметне през ръба на терасата.

Докато той се претъркулваше нататък, още трима изникнаха на върха на скалата.


Четиридесет и първа глава

РИЧАРД СКОЧИ НА КРАКА и изтегли меча си. Добил сили от гнева на магията на острието и от своята собствена ярост, той посрещна атаката.

Първият, който му се нахвърли, беше обезглавен заради проявената дързост. Втората фигура, която скочи към него, беше на жена, също така озверяла в дивашкото си желание да впие зъби в него. Ричард я спъна и с мощен замах на меча отсече горната част на черепа й. Големият костен диск заедно с част от скалпа с проскубана коса се търкулна надолу по скалата. Докато се търкаляше нататък, се развяваха кичури коса. Ричард се извъртя встрани тъкмо навреме, за да посрещне нападението на друга жена. Още един мощен замах и острието я разпори през ребрата чак до гръбнака. Тя се свлече в краката му, а вътрешностите й се изсипаха от огромната рана. В този момент Ричард вече забиваше стоманения край на ефеса на меча в лицето на мъж. При обратното движение напред острието му прободе друг, който се опитваше да се домогне до Саманта.

После избута с крак тялото му от оръжието и същевременно протегна свободната си ръка, за да хване Саманта. Смъртно раненият човек падна назад върху скалата, стиснал раната на гърдите си, и започна да се дави в собствената си кръв.

Ричард рязко изправи Саманта на крака и я отдръпна от пътя на спусналите се към тях други двама, които посягаха да забият острите си нокти в нея. Пръстите им уловиха само празния въздух. Пропуснали шанса да я хванат, те се проснаха напред на земята. Ричард стъпи на главата на единия и размаза лицето му в твърдия гранит, като в същото време пъргаво намушка другия два пъти подред. Първият вкопчи пръсти в съсипаното си лице и започна да се гърчи в агония.

— Да вървим! — извика Ричард.

Бързината означаваше живот. Ричард не си губеше времето да упорства да влиза в битка с врага, освен ако беше крайно наложително. Вместо това, когато имаше възможност, просто се промъкваше между редиците им, за да избегне протегнатите им ръце, като дърпаше Саманта след себе си всеки път, когато кривваше рязко и неочаквано. Докато препускаше, той обезглавяваше всеки, който се приближеше твърде много, или отсичаше ръцете на онези, които се пресягаха, за да докопат него или Саманта. Нямаше желание да се изправя срещу тях, ако не се налагаше. Бяха твърде много, за да се надява, че ще ги отстрани до един. Повече го вълнуваше да успее да избяга, защото иначе рискуваше да бъде повален, което означаваше те да пленят Саманта.

Изумяваше го начинът, по който полухората се хвърляха напред, без изобщо да се замислят за безопасността си. Изглежда, почти или никак не се страхуваха от меча му, а само го избягваха от време на време, сякаш не беше нищо повече от досадна пречка, застанала на пътя им, докато се мъчат да се доберат до него. Това правеше задачата на Ричард още по-лесна. Мнозина падаха на земята с ужасяващи, зейнали рани или вече мъртви. Единственият проблем беше, че броят им наистина беше неимоверно голям.

Ричард си даваше сметка, че едничката им цел е да се доберат до човек с душа. Сякаш само това имаше значение за тях. Макар да не носеха никакви оръжия, с изключение на някой и друг нож, препасан на хълбока, който никой от тях не извади, непоколебимата им целеустременост сама по себе си ги правеше невероятно опасни. За постигането на целта си те бяха избрали за свое оръжие зъбите си.

Нападаха, ала почти не се защитаваха и кажи-речи не правеха нищо, за да избегнат смъртната заплаха, която се криеше в острието на меча му. Бяха решени да получат това, което искат. Нищо друго нямаше значение. Някои от тях успяваха да се приближат, понеже той беше твърде зает да се справи с десетките, които се оставяха да бъдат заклани. Ала стигнеше ли и до тях, те се превръщаха в лесни жертви.

Ричард им угаждаше на драго сърце. Яростта на меча жадуваше кръвта им, а гневът му беше предостатъчен да осигури мускулната сила, от която се нуждаеше острието. Той искаше само тези чудовища да стоят настрана от него и ако убийството им беше единствената възможност това да се случи, то тогава той щеше да отнема живота им в мига, в който му се нахвърлеха.

Стиснал китката на Саманта с лявата си ръка, той я влачеше като парцалена кукла насам-натам, за да я пази от грабливите ръце на полухората. Прескачаше скални върхове още в мига, в който се отвореше нищожна пролука в наплива от нашественици. Отклоняваше се наляво или надясно, за да избегне разперените им пръсти, като от време на време просто изритваше мъжете и жените от пътя си, когато това беше достатъчно. Ако отправеха по-сериозна заплаха и един ритник не стигаше, той ги посичаше с меча. Докато препускаше през гората, стъпвайки по оголени скални зъбери, той замахваше с него на една страна, като съсичаше тези там, след което го залюляваше обратно и поваляше онези от отсрещната страна, като оставяше след себе си локви кръв, издъхващи хора и трупове.

Някои от нападателите ръмжаха или крещяха в неистовото си желание да се доберат до души, или пък надаваха гневен рев, пропуснеха ли да сграбчат него или Саманта за крака. Онези, които убиваше, не издаваха почти никакъв звук, когато ги намушкваше или посичаше. Дори тези, които губеха крайник, не надаваха писъци, както би направил всеки нормален човек, получил такива тежки рани.

Щом му се удаде удобен случай, Ричард скочи от скалите на земята. Озовал се отново на по-равен терен, той се възползва от мимолетно открилата се възможност и хукна презглава. Като гледаше какво прави и накъде се насочва той, Саманта се движеше на половин крачка пред него. Разбира се, част от преследвачите им също се намираха на по-открита площ и можеха да тичат по-бързо, затова от време на време на Ричард му се налагаше да се обръща и да нанася удари на приближилите се. Понякога стигаше просто да свърне встрани, за да отклони и обърка ордата от полухора достатъчно задълго, та двамата със Саманта да смогнат да увеличат разстоянието помежду им. За нещастие, отстрани ги връхлитаха други, с които също трябваше да се справи или да избегне.

Ричард знаеше, че всяко едно негово действие трябва да бъде ефикасно. Ако не улучеше веднъж, ако тръгнеше в грешната посока или допуснеше каквато и да било друга грешка, полухората щяха да му налетят.

Все едно се опитваше да надбяга облак от разлютени хапещи мушици.

Когато хвърли поглед назад през рамо, след като беше завъртял меча и беше разсякъл лицето на внезапно изскочила пред него жена, той забеляза, че повечето от напиращите отзад се мъчат да хванат не него, а Саманта.

Тя неистово махаше с ръце в опит да направи някаква магия. Способностите й обаче, изглежда, не оказваха никакво отрицателно въздействие върху нападателите й и дори не ги забавяха. Каквото и да правеше, то явно не действаше.

Същото нещо беше разказал за нападението над полка и Хенрик. Момчето му беше обяснило, че нищо от онова, което се мъчели да направят Зед и Ничи, не предизвиквало желания резултат. Саманта изпитваше същите затруднения със своята дарба сега. Вихрушката беше най-сполучливата й до момента магия, ала тук, в гората, докато тичаха, подобно нещо нямаше да им бъде от голяма полза.

Предполагаше, че по време на битка притежаващите дарбата инстинктивно прибягват до уменията си. Ала инстинктите не й вършеха никаква работа. Така само пилееше силите си и забавяше напредването им.

Тъкмо затова Ричард беше поискал от нея да използва способностите си, за да предизвика избухването на дърветата. Магията не действаше пряко на тези полумъртви дяволски изчадия, ала работеше върху странични неща като меча му или дори камък близо до главите им. Можеха да бъдат наранени, просто не с пряка магия. Той беше поискал от нея да направи така, че дърветата да експлодират, за да разкъсат нападателите им на парчета. Смяташе, че по този начин магията би могла да им противодейства.

Ала Саманта беше опитала и не беше успяла да го стори.

На слизане от едно възвишение Ричард я вдигна във въздуха, завъртя я и я пусна на земята зад себе си, за да не му се пречка. Вече стиснал меча с две ръце, с бързи замахвания посече двама мъже и две жени, които му налетяха. Всички те се свлякоха, вкопчили пръсти в зейналите рани, за да задържат вътрешностите си да не се разпилеят навън. Ричард знаеше, че ще прекарат часове, проснати там, на земята, и да агонизират бавно, докато не издъхнат.

Когато видя, че гората се преизпълва с тълпи ръмжащи мъже и жени, които ги обграждат от всички страни, той се обърна да потърси място, което би могло да им послужи за отбранителна позиция. Защитата не е най-добрият начин да спечелиш битка, но в този момент другите възможности за изход бяха изчерпани.

Той посочи окървавения си нож.

— Там! — извика на Саманта. — Проври се между онези скали! Влез толкова навътре, че да не могат да те достигнат!

Без да подлага думите му на съмнение или да се поколебае, Саманта побърза да се промуши в тясната пролука в плетеницата от скални ридове, наизскочили от земята. Беше достатъчно дребна, та да се провре възможно най-дълбоко в тесния процеп в скалата. Ричард се надяваше тя да успее да се пъхне много навътре и поне за кратко да попадне извън обсега на всичките полухора, които се мъчеха да я сграбчат, за да му даде възможност да отблъсне най-близко стоящите от тях.

Ричард знаеше обаче, че това няма да я опази задълго. Отбранителните действия не можеха да ги спасят. Броят на прииждащите от всички страни полухора беше просто твърде голям. Беше въпрос на време някой по-дребен на ръст от тях да се промуши по-навътре в процепа в скалата и да успее да се протегне, да я хване и да я извлече навън. Ако го направеха, щяха да я разкъсат със зъби и да я изядат жива на място.

Сърцето на Ричард заби силно от страх при тази ужасяваща мисъл. Насили се да я отхвърли и вместо това се съсредоточи да измисли как да го избегне. Беше изнамерил решение как да я опази, макар и само временно. Сега трябваше да се възползва от дадения му шанс да обърне отбраната в настъпление. След като тя се беше свила в безопасност между скалите, той разполагаше поне с кратък отрязък от време да отблъсне полухората, без да му се налага в същото време да се опитва да предпазва Саманта.

Знаеше, че битката с връхлитащите ги орди няма да ги спаси, ала поне щеше да отложи неизбежното, докато се мъчи да открие по-добро решение. Просто щеше да спечели мъничко време за двама им, нищо повече. Колко точно, зависеше от него, от това колко ожесточено и свирепо ще се бори.

Вече беше очевидно, че насичането им на парчета не пораждаше и капка страх у полухората. Изглежда, не се бояха от абсолютно нищо. Целта им беше само една и не искаха нищо друго. Нямаше начин да ги надбяга, затова остана на място, поваляйки ги един след друг, без да спира.

Колкото и упорито да се мъчеше да измисли решение, не му хрумваше нищо. А и на практика нямаше никакво време за мислене. Всичките му усилия отиваха в неспирното въртене на меча, за да продължава да посича пълчищата, обкръжаващи го от всички страни.

От височината на издигнатото над земята местенце, което си беше извоювал, Ричард отприщи гнева си с пълна сила срещу тълпите, които го обграждаха отвсякъде. Използваше близките околни препятствия, като някое дърво или издатина в скалата, за да попречи на нападателите да връхлитат право върху него. Безмилостно разсичаше на парчета цели групи, които се приближаваха прекалено близо. В същото време му се налагаше да се бие над и покрай нарастващите камари от окървавени тела.

Съсредоточената на толкова тясно място битка представляваше същинска касапница. Ръце, крака, глави и други части от телата както на мъже, така и на жени, покриваха земята. Някои от повалените бяха все още живи и потрепваха от ужас и предсмъртни спазми. Скалистият рид се превърна в разноцветен гротесков колаж от вътрешности, повръщано, урина и кръв.

Докато се биеше, Ричард трябваше да внимава да не се препъне в телата или да се подхлъзне на съсирената кръв, като замахва с меча или избягва безстрашни щурмове. Навред земята беше опръскана от червен дъжд. Кръвта капеше от връхчетата на листата на най-близките дървета и се стичаше по скалите долу. Подобно на паднали червени есенни листа, по камъните бяха разпръснати отсечените пръсти на онези, които се бяха опитали да хванат острието на меча му.

Ръцете на Ричард натежаха като олово. Да въртиш меча без почивка, си беше уморително. Нямаше време да си поеме дъх. Да спре по каквато и да е причина, беше равнозначно на сигурна смърт.

Спомни си болката, която му бяха причинили мъжете, които го нападнаха, болката от ухапванията им, когато се бяха опитали да разкъсат плътта му със зъби. Този спомен, този страх, този ужас от такъв адски край, очакващ не само него, а и Саманта, вдъхна нови сили на гнева му.

Наоколо се образуваха камари от преплетени трупове или части от тела. Хората, които се спускаха в атака, се спъваха и падаха върху тях още преди да стигнат до Ричард. Други се плъзгаха в кръвта и съсиреците. Проснати на земята, те ставаха още по-лесни жертви. Докато живите се мъчеха да се изправят на крака, те се омазваха с кръвта на онези, сред които бяха паднали, и на Ричард му беше трудно да различи кои е ранил вече и е излишно да ранява отново, и кои все още могат да представляват заплаха, затова просто посичаше всички в обсега си.

Те от своя страна успяваха най-много да закрият лицето си с ръка, за да се предпазят. Това им струваше хем ръката, хем главата. Беше абсурдно лесно да убиваш такива целеустремени същества, ала накрая заради огромната си численост щяха да победят, а двамата със Саманта щяха да бъдат разкъсани на парчета.

Внезапно до него долетя ужасеният писък на Саманта и той тутакси се извърна. Видя сбирщина полухора да се тълпят около процепа в скалата, надвесени над пролуката от всички посоки едновременно, и десетки ръце да се протягат да я сграбчат, за да сложат ръка на нея и да я извлекат навън.

Ричард замахна с меча в дивашко умопомрачение, съсичайки десетина ръце с един удар, сякаш цепеше просто наръч съчки. След като закла всички, които се бяха насъбрали около пролуката, той успя да види широко отворените й очи в тъмнината, а по лицето й се стичаха сълзи от ужас.

Тя умоляващо протегна разтворените си ръце към него, с молба да отиде при нея.

Видът й беше така окаян и нещастен, че едва не му се скъса сърцето.

Ричард погледна назад към пълчищата от хора, които прииждаха към него от всички посоки.

Нямаше какво да стори.

Шмугна се в скалния процеп над Саманта, за да я покрие и защити със своето тяло. Обърна се с гръб към нея. Усети как ръцете й го обгръщат и тя го придърпва плътно до себе си.

Ричард насочи меча си навън в опит да отложи неизбежното, в очакване на края.


Четиридесет и втора глава

РИЧАРД ПОЧУВСТВА КАК ръцете на Саманта се вкопчват по-силно в него.

— Съжалявам — беше единственото, което успя да прошепне през рамо. — Толкова много съжалявам, Саманта.

Срамуваше се, че така лесно я беше оставил да го придума да дойде с него, тъй като безславно се беше провалил в задачата си да я опази, беше предал Калан, не беше оправдал усилията на Наджа, Магда и Мерит, беше предал всички, които разчитаха на него да бъде техен защитник като Господаря Рал.

Не трябваше да се съгласява да взима Саманта със себе си. Тя беше един от пазителите. Нейната задача беше да предупреди някой друг. И го беше сторила. Не беше призвана да се бие със злото, беше родена да предупреди останалите.

А той беше призван да сложи край на пророчеството и на заплахата. Това беше негова отговорност, не нейна.

Зед винаги му казваше да мисли за решението, а не за проблема. Той се опитваше, ала този път не виждаше решение. Беше се провалил. Щеше му се да вярва, че понякога проблемът просто няма решение, но това означаваше да се освободи от отговорността, която лежи на неговите плещи. Да приеме, че няма изход, би означавало да се предаде.

Въпреки това не стигаше доникъде. Колкото и да се мъчеше, не му хрумваше нищо, а не можеше и да се бие по-ожесточено, не можеше да отблъсне такова съкрушително по численост множество от полухора, които до един, без изключение, искаха да разкъсат него и Саманта и да откраднат душите им. Дори Зед, Ничи, Кара и съпругът на Кара, Бен, главнокомандващият на елитните войници от Първа гвардейска рота, не бяха успели да отблъснат смазващо многобройното нашествие.

И все пак това не беше извинение. Той беше Господарят Рал. Накрая нямаше да има особено значение, че те не са успели. Важен щеше да бъде единствено неговият провал.

Ричард гледаше навън през процепа в скалата. Виждаше всички онези ръце, които се пресягаха към него в тъмното. Пръстите им посягаха във въздуха в усилието да закачат дрехите му. Вместо тях обаче някои напипваха меча и вследствие на това оставаха без пръсти.

Виждаше очертанията на ръмжащи насреща му гладни уста, разяждани от болезнена нужда. Оголваха зъби с едничката цел, към която така отчаяно се стремяха — да вкусят човешко месо.

Спасителната мисия, на която беше поел, беше на път да приключи още преди да е започнала. Дори не бяха излезли от покрайнините на Стройза. Даже не бяха успели благополучно да прекосят полетата и да навлязат в гората.

— Не съжалявайте — прошепна в тъмното Саманта. — Не съжалявайте, Господарю Рал. Вие имахте план. Не е ваша вината. Моя е.

— Какво?

Саманта сложи ръка на главата му и я притисна надолу.

— Дръжте главата си приведена ниско — промълви сякаш от някакво отдалечено приказно място.

Ричард се смръщи и тъкмо щеше да я попита за какво говори, когато малките пръстчета върху главата му се стегнаха и я натиснаха още по-надолу.

В този миг гръмовен взрив внезапно разтресе земята.

Секунда по-късно мощна ударна вълна сякаш премаза гърдите му. Той не можеше да разбере кой е източникът.

В бърза последователност, едва ли не една през друга, последваха още три гръмки експлозии. Оглушителният пукот на взривовете звучеше така, сякаш точно до тях дърветата бяха ударени от гръм. При всеки пронизителен трясък той потреперваше. Взривовете бяха толкова наблизо, че ушите му запищяха.

За съвсем кратко настъпи тишина, след което последва нова поредица от експлозии, само че този път дори повече на брой. Цялата околност бе разтърсена, сякаш ги беше връхлетяла буря със светкавици и гръмотевици. Зашеметяващите сътресения следваха едно след друго почти без пауза и запращаха ударни вълни, които плющяха във въздуха. Разлюляха земята толкова могъщо, че го заболя главата. Върху тях се посипаха пръст и дребни скални отломки.

После между оглушителните удари за миг настъпи блажено затишие, преди гръмовните експлозии да изригнат наново, този път в такава непосредствена близост, че му напомниха за звука от разпаряне на платно.

След възможно най-късото затишие се зареди нов залп от експлозии, чиито гръмовен екот прокънтяваше равномерно, пукот след пукот, сякаш небесен ковач налагаше наковалнята на света с чутовни удари. Дори въздухът потреперваше от тяхната сила.

В следващия момент Ричард чу как по скалата над тях затрополи дъжд от отломки. Някои се блъскаха в камъка с удивителна ярост. Други по-остри сблъсъци звучаха като плющене на камшик. От някои се боеше, че мощта им ще натроши камъка над главата му.

Тогава парчета дърво започнаха да се сипят като водопад. Обстрелваха го трески, някои не по-големи от шивашки игли, а други колкото гребла. Разбиваха се в скалата и отскачаха обратно във въздуха, преди да се посипят навред по земята. Ричард видя, че много от отломките са покрити с кръв. По някои дори се бяха забили парченца разкъсана плът.

Чуваше как един след друг клоните стремително се пречупват под непосилна тежест, а след тях как масивните стволове се пропукват, когато дърветата рухват и ломят листака. От удара на исполинските дървета земята се разтрисаше. Тътенът на сгромолясващите се дървета отекваше навсякъде около тях.

Едно гигантско дърво се разби с огромна сила и раздруса скалата, в която се бяха свили Ричард и Саманта. Той си помисли, че ударът ще строши камъка. Вместо това от сблъсъка с неимоверната тежест стволът на дървото се пречупи на две току над мястото, където клечаха те двамата. Навсякъде в гората се прекатурваха дървета и в полета си надолу прекършваха огромни клони. Земята се тресеше от оглушителни, гръмки експлозии.

Докато шумните експлозии продължаваха да бучат с неукротима сила, взривовете започнаха да проехтяват все по-далеч и по-далеч нататък в гората, а всеки мощен тътен разтърсваше земята, докато накрая всички те не се обединиха и не заприличаха на земетресение. Беше така могъщо, че сякаш можеше да срине планината.

Това като че ли продължи цяла вечност, ала Ричард си даваше сметка, че всичко се е случило само за миг, един буреносен, стихиен, смъртоносен миг, наситен с невъобразимо свирепа мощ и безмилостна ярост.

Съвсем малко след като бяха започнали, експлозиите рязко секнаха.

Въпреки това обаче дърветата продължиха да падат, като всеки гигантски властелин прекършваше по пътя си клоните на други дървета, а дори понякога разцепваше ствола на някой съсед, който на свой ред се прекатурваше на земята. Ричард чуваше приглушения звук от корени, изтръгвани под непосилното напрежение на съборени и удрящи се едно в друго дървета. Земята потреперваше всеки път, щом някое от тях най-сетне рухнеше долу.

В продължение на още един безкраен миг продължиха да се сипят грамадни трески. Дълги пукнатини разцепваха стволовете на дърветата, преди да се сгромолясат на земята. Постепенно звукът от цялата тази разруха заглъхна след свличането с тътен на едно последно дърво недалеч от тях.

Когато светът най-сетне замлъкна, Ричард замря на място. Не беше сигурен дали може да помръдне, дали наистина е свършило. Саманта продължаваше да държи покровителствено ръката си над главата му и да я притиска надолу.

Сега бавно я отдръпна.

— Господарю Рал? — попита тихо със сподавен от сълзи глас. — Жив ли сте още? Добре ли сте? Добри духове, моля ви се, дано да сте жив.

Ричард надигна глава и примигна. Налагаше се да отметне купчини кървави трески от себе си. Толкова много частици бяха проникнали през тесния процеп в скалата, където се криеха двамата със Саманта, че едва ли не ги бяха затрупали.

— Жив съм. — Той се обърна и изви ръце. — Мисля, че съм добре. А ти?

Той размърда рамене напред-назад, за да се промуши напред в пролуката достатъчно, че да има място да се обърне и да погледне назад. По лицето на Саманта се стичаха сълзи. Изглеждаше не просто окаяна, а напълно изцедена.

Все пак успя да кимне.

— И аз май съм добре.

Ричард потупа меча си и изтръска покрилите го отломки, след което се протегна и се изправи, за да огледа набързо наоколо и да провери дали не ги дебнат полухора, макар искрено да се съмняваше някой да е оживял. И не беше.

Изглеждаше така, сякаш светът на живота е бил тотално заличен.

Непрогледната гора, която преди ги прихлупваше под гъстата си листна маса, скриваща небето и слънчевите лъчи, сега беше оголена. Над тях сияеше голям, открит отрязък небе, плътно забулено от оловносиви облаци. Долавяше миризмата на прясно отсечено мокро дърво. Тя беше примесена с противната воня на кръв.

Накъдето и да се обърнеше човек, надлъж и нашир не се виждаше нито едно изправено дърво. Всички бяха изкоренени.

Тук-там няколко сцепени стъбла гротесково стърчаха от останките от дънерите си. Другаде повалените дървета бяха изтръгнали големи буци пръст с изскубнатите си корени.

Ричард не можеше да повярва на очите си при вида на такъв погром. Навсякъде се виждаха пръснати дървени трупи, сякаш някой великан беше нахвърлял по земята стотици изпочупени клечки. Парчетата земя, които се виждаха сред падналите дървета, бяха покрити с дебел слой раздробени трески, които стърчаха накъде ли не, целите в пръски и човешки останки.

Под стволовете, огромните клони, клончетата и цепениците с човешки размер се стелеше килим от кървави, разкъсани на парчета тела. Никой не би могъл да оцелее след тази свирепа буря от трески, предизвикана от толкова много мощни експлозии.

Ричард се взря съсредоточено в ширналата се пред погледа му разруха, ала не забеляза нещо да помръдва.

Полухората, попаднали насред яростния вихър от експлозии, бяха разкъсани на парчета. Късовете окървавена плът, които виждаше, бяха неузнаваеми. Повечето приличаха по-скоро на кайма.

Ричард се обърна към Саманта. Тя го гледаше от тъмното в скалния процеп, сякаш се колебаеше дали да излезе, или не.

Той протегна подканящо ръце. Още в същия миг тя изскочи от тясната пролука, хвърли се в обятията му и най-сетне се предаде на сълзите.


Четиридесет и трета глава

— ВСИЧКО Е НАРЕД, САМАНТА — тихо я успокояваше той, докато галеше буйната й сплъстена черна коса, притиснал нежно главата й до гърдите си. — Всичко е наред. В безопасност сме.

Тя хлипаше неутешимо.

А той продължаваше нежно да я приласкава, да й шепне, че всичко е наред, че всичко е приключило, че вече е в безопасност.

— Толкова съжалявам — изхлипа тя.

Ричард вдигна вежди.

— Съжаляваш ли? Че защо?

— Защото едва не убих и двама ни.

— Какви ги приказваш?

Тя вдигна към него плувналите си в сълзи големи тъмни очи.

— Взехте ме с вас, понеже казах, че ще мога да помогна. Убедих ви, че съм ви нужна, че е важно да ме вземете, защото притежавам дарбата.

А после, като имахте най-голяма нужда от мен, когато всичко беше заложено на карта, вие ми казахте какво да направя. Даже ми обяснихте как да накарам дърветата да избухнат. Доведохте ме да ви помагам, а като ми казахте какво да направя и как, аз ви разочаровах.

Като нищо можеше да ви убият поне стотина пъти, докато се бихте с онези чудовища. А аз нищо не направих, за да помогна.

Вие сте избраникът. Разбрах го още в началото, а се провалих и не сторих онова, което бях обещала и което вие поискахте от мен. Едва не загинахте. Вие сте човекът, предопределен да спаси всички ни. Моя щеше да е вината, ако беше настъпил краят на света на живите. И всичко това, защото ми казахте какво да сторя, обяснихте ми го, а аз нищо не направих.

Ричард успокоително поклати глава.

— Саманта, това не е вярно. Ти стори всичко по силите си.

— Не, не беше така.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се поколеба, докато търсеше подходящите думи.

— Беше ме страх. Боях се да направя каквото ми казахте. Страхувах се да не объркам нещо, да не го направя погрешно или недостатъчно добре, да не ви разочаровам, вас и всички останали. Затова и не можах да го направя. Опитах се, ала се боях да не се проваля.

Ричард й се усмихна и я помилва по косата.

— Ти не се провали, Саманта. — Той махна с ръка и посочи заобикалящата ги гледка. — Ти сложи край на заплахата.

Момичето избърса очи и най-сетне се огледа наоколо, този път наистина внимателно. В мига, в който цялостното измерение на видяното проникна в съзнанието й за пръв път, тя примигна изумено.

— Аз ли сторих всичко това?

— Е, определено не бях аз — каза той.

— Беше точно както казахте — прошепна тя като че на себе си. — Щяхме да се спасим, ако бях направила както казахте.

— Ала нали каза, че си опитала, но не си успяла — обърка се Ричард. Наистина се беше опитала… Той беше свидетел… Ала не й се удаде. — Как така накрая се получи?

Саманта се загледа нанякъде за известно време, вероятно вътре в себе си, тъй като сякаш търсеше правилните думи, за да обясни по-добре.

— Като бях там, в дупката — заговори накрая, — докато треперех от ужас и страх, че ще умра, че тези полумъртви дяволски изчадия ще ме извлекат навън, ще ме разкъсат със зъби и ще ме изядат жива, изведнъж се сетих за майка ми.

— Майка ти ли? Какво имаш предвид?

— Тя е видяла същото да се случва на баща ми. Това са му сторили. Гледала е как тези чудовища разкъсват със зъби като глутница подивели животни човека, когото е обичала, човека, когото обичах и аз, и как изгълтват месата и кръвта му. Най-после разбрах колко уплашена и ужасена трябва да се е чувствала.

А след това са я отвлекли. Убили са любимия й и са я отвлекли. Представете си какво ли си е мислела! Какъв ли потрес, отчаяние и страх е изпитвала!

Ако наистина е още жива, то вие сте единствената й надежда за спасение. Аз съм нейна дъщеря, човекът, който я обича повече от всичко на света и който настояваше да ви придружи, уж за да ви помогне да я избавите от тези диваци. Вие сте единствената надежда на майка ми, нейният последен шанс, а ето че аз се бях скрила в дупка и треперех от глава до пети.

— Не бива да се срамуваш, задето си се уплашила — понечи да я утеши Ричард. — И аз се страхувах.

Тя вдигна поглед.

— Наистина ли?

— Разбира се. Кой не би се страхувал в подобна ситуация? Това е съвсем нормална реакция за всеки, който носи душа. Ала аз се боях и защото си мислех, че тъкмо аз не съм оправдал надеждите ти и съм изменил на всички, които разчитат на мен.

Тя опря върховете на малките си пръстчета в гърдите му.

— Ала вие ме взехте с вас да ви помагам. Дадохте ми шанс. А после, като ни нападнаха, вие се сетихте как да ни измъкнете от невъзможната ситуация и ми казахте какво да направя. Знаехте какво е нужно, защото вие сте избраникът. Даже ми обяснихте как става. Аз съм тази, която се провали.

Ричард огледа опустошението.

— Изобщо не смятам, че си се провалила, Саманта. В крайна сметка ти не се отказа. Напротив, удвои усилията си и сполучи. Защити ме. Сложи край на заплахата. Само това има значение.

Тя се усмихна ако не гордо, то поне с известно облекчение, и също се огледа.

— Когато ми казахте за това, не знаех, че ще нанесе толкова големи щети. Не съм си и представяла, че е възможно.

Ричард обиколи с поглед пометената шир и лицето му доби по-сериозно изражение.

— Ако трябва да бъда честен, досега не съм виждал друга чародейка да причинява чак такива поразии. Ала ти стори онова, което беше необходимо. Мисля си, че ако беше вложила дори частица по-малко усилие, енергията нямаше да е достатъчна да ни избави.

Тя проследи погледа му към изравнената със земята гора.

— Никога не съм си представяла, че съм способна да предизвикам подобно нещо. Не знаех, че дарбата има такава разрушителна сила.

— Разрухата в името на доброто е нещо прекрасно.

Тази толкова чудата представа я накара да се усмихне.

— Е — попита я той накрая, — при положение че се опита, ала не успя да го направиш, какво се случи? Как така изведнъж стана?

— Ядосах се — почти безгласно каза тя, като че ли се срамуваше.

— Ядоса се?

Тя кимна.

— Седях свита в дупката и си мислех как скоро ще умра, а после, както ви казах, се сетих за майка и за случилото се с нея. Това ме разгневи, ядосах си се, задето бях разочаровала себе си, нея, вас, както и всички останали. Ама така се ядосах!

Но макар да ме беше яд на мен самата, много повече бях бясна на полухората; бях бясна, че с лекота нараняват такива добри хора като баща ми, като толкова много други, като вас. Бях бясна заради онова, което правят, и заради онова, което се канят да причинят на всички. Нашите души са си наши. Какво им дава право да ги присвояват?

— Не вярвам наистина да могат да ни откраднат душите, Саманта. И Наджа смята така.

— Да, но ги искат. Възнамеряват да ги вземат. Опитват се. Няма голямо значение, че не могат, ако сме мъртви. Те убиват невинни хора с желанието да отнемат душите им и само това е важното. Какво ги кара да си мислят, че имат правото да отнемат нечия душа, нечий живот?

Ричард само поклати глава.

— Бях толкова ядосана — продължи тя, — че просто ми прекипя. Повече от всичко останало исках да ги затрия от лицето на света на живота. И така, вече ужасно разгневена, се помъчих да измисля как да ги накажа за онова, което вършат, и се хванах за съвета ви какво да направя с дърветата.

Оставих гнева да се насъбере и да се насочи срещу онези, които причиняваха толкова много страдание и смърт. Щом го сторих, си дадох сметка, че започвам да усещам дърветата навсякъде около нас.

— Да усещаш дърветата ли? — попита Ричард.

— Да, точно така. Пресягах се мислено към тях и чувствах къде се намират, а след това съсредоточих целия този кипнал в мен гняв и вложих много силна топлина в определена точка в онези дървета, които усещах, точно както вие ми казахте да направя. Сигурно първия път не съм се справила, понеже бях много уплашена. Не можех, докато наистина не се ядосах.

Ричард се вгледа в големите й очи за миг.

— Така действа и моята дарба… посредством гнева.

— Наистина ли?

Той кимна.

— Понякога ми се иска да владеех дарбата си по-добре, за да можех да я насочвам по посока на належащия проблем, да я контролирам съзнателно, ала, опасявам се, като магьосник воин моята дарба действа различно от тази на останалите. Призовава я или гняв, или неотложна нужда; те й вдъхват сила. Твоята явно работи и по двата начина… посредством умисъл, но и чрез гнева.

Саманта отново се огледа.

— Дори да е така, никога не съм си представяла, че съм способна на нещо такова. Не съм си представяла, че мога да извикам толкова голяма сила, да причиня такава разруха. Някак е, знам ли… плашещо.

— Предполагам, че си вложила толкова сила, колкото е изисквала задачата ти, а тя беше справедлива. Лесно е да повдигнеш нещо леко. Ала за по-тежките неща трябват повече мускули.

Сигурно в този случай всяко по-малко усилие от твоя страна не би свършило работа и злото щеше да победи. Умът ти е направлявал дарбата ти така, че тя да стори необходимото, точно както би напрегнала повече мускули да вдигнеш нещо тежко. Не се изисква мисъл, умът и тялото ти просто се нагаждат към тежестта на задачата.

Предполагам, че в случая тъкмо това се е случило, когато си прибягнала до дарбата си. — Ричард се взря в открилото се пространство. — И тъкмо това беше необходимо.

При все това мащабът на опустошението беше поразителен и той разбираше страховете, породили се у нея при вида на стореното. Беше ставал свидетел на немалко извършени от родени с дарбата неща, ала не помнеше досега да е виждал подобно нещо.

Спомни си, че беше забелязал у Естер да се прокрадва сянка на страх за Саманта. Самото момиче дори беше споменало, че хората се бояли от нея и роднините й, задето притежавали дарбата. Това несъмнено важеше в някаква степен за родените с дарбата навсякъде. Повечето хора, които не владееха магията, се плашеха от тези, които я владеят. Страхуваха се от неизвестното, бояха се какво могат да сторят хората с дарбата.

Ричард си припомни първата си среща с Калан и колко изненадан бе, когато осъзна колко се страхуват хората от нея. Беше виждал някои от тях, сред които дори кралици, да треперят в нейно присъствие. В много отношения за обикновените хора Изповедникът беше далеч по-плашещ от човек, който просто притежава дарбата.

Роденият с дарбата може да отнеме живота ти. Изповедникът може да завладее ума ти.

Помисли си, че в известен смисъл Изповедникът може да отнеме душата ти.

По много сходен начин обикновените хора се плашеха от пророците. Страх ги беше, че Пророкът може да види бъдещето им. Бояха се от тайното познание за предстоящи събития, с което може би разполагат. Ето защо, макар да се страхуваха, същевременно с това копнееха да узнаят какви бъднини им вещае пророчеството.

Малко преди да дойде в Печалните територии, за да избави Калан от лапите на Джит, Ричард бе имал големи разправии в двореца, тъй като гостуващи управници, пристигнали за сватбата на Кара и Бенджамин, искаха да разберат повече за пророчествата. Смятаха, че Ричард укрива предсказания от тях и не иска да им ги довери. Поради тази причина част от въпросните управници се бяха отлъчили от него и Д‘Харанската империя и бяха поверили участта на земите и народите си в ръцете на Ханис Арк, владетеля на провинция Фаджин, единствено заради обещаното им управление, напътствано от пророчеството.

Макар Ханис Арк да господстваше над Печалните територии, които бяха част от провинция Фаджин, Ричард беше владетел на Д‘Харанската империя, а тя включваше провинция Фаджин. Ханис Арк и последователите му, изглежда, искаха да се отлъчат от съюза и вместо това да следват знаменията на пророчеството.

Той хвърли поглед към Саманта, осветена от вече разкрилото се облачно небе. Започваше да я вижда в нова светлина.

Беше я приемал за неопитна чародейка, която тепърва поема в търсене на своя път. Гледайки опустошението наоколо, се зачуди дали не е нещо повече от това.

Замисли се за ролята на Стройза и родените с дарбата там. Запита се дали Наджа Мун и хората от онези времена не са ги оставили с по-висша цел от тази просто да пазят и да следят за рухването на Предела. Зачуди се дали нямат по-възвишено предназначение от това да предупредят останалите, както си бе помислил първоначално.

Докато оглеждаше колосалното опустошение, причинено от това дребничко, крехко на вид момиче, взе да се пита дали онези хора от древните времена, притежаващи такива тайнствени способности, не са завещали повече на родените с дарбата в Стройза, отколкото пишеше по стените на селото им на езика на Сътворението.

Зачуди се дали не са им дали способности да се бият. Наджа казваше, че не разполагали със средства да отблъснат заплахата, така че не биха могли да завещаят подобни сили на притежаващите дарбата в Стройза, ала може би бяха успели да им дадат способности да се борят.

Саманта несъмнено беше показала по-голяма решимост и сила, отколкото той беше очаквал.

Запита се дали не е била предопределена за нещо повече от обикновен пазител.

Запита се дали тя всъщност не е оръжие, завещано от древните.

В този ден тя определено се беше доказала като такова.


Четиридесет и четвърта глава

СЛЕД КАТО ИЗМЪКНА ЛЪКА от процепа в скалата, където се бяха скрили, и го преметна обратно през рамо, Ричард пристъпи към ръба на голия камък, надвиснал над мястото, където двамата със Саманта се бяха опазили от смъртоносната буря от дървени трески. Избута с крак покрилата го сбита маса от откъслеци от горната част на труп. От човека не беше останало много, ала се виждаше, че също като останалите и той не е бил облечен в нещо повече от кирливи дрипи.

— Тези полухора са различни — каза си под нос.

Саманта огледа останките с погнуса.

— Различни ли? Какво говорите? Кое им е различното?

Потънал в дълбок размисъл, Ричард не си беше дал сметка, че го е изрекъл на глас. Махна с ръка към погрома наоколо и закрачи напред.

— Ами, виж ги какви са всичките — каза той, като сочеше тук-там, докато вървеше към непокътнатата част на гората по-нататък в далечината.

Саманта бързаше да не изостане и успяваше да хвърли само по някой бегъл поглед на местата, които той посочваше. По едно време, както заобикаляше останките, той се спря и направи знак към някакъв обезглавен труп.

— Ето, виж! Всички са облечени горе-долу еднакво като ей този тук. Носят нищо и никакви дрипи. Едва ли не изглеждат така, сякаш са изровили трупове и са им откраднали дрехите.

— Отвратително — измърмори тя.

— Мъжете, които нападнаха Калан и мен в каруцата, бяха по-едри.

— Имате предвид мъжете, които са ви нахапали така жестоко ли?

— Да. Те бяха силни, добре хранени и облечени в обикновени дрехи, които двамата с теб бихме сметнали за най-нормални. Бяха си точно полухора, които възнамеряваха да ме изядат, за да вземат душата ми, ала дрехите им не бяха по-различни от тези на твоите съселяни.

Тези тук са по-дребни, по-слаби, много от тях имат нездрав вид. — Той посочи към една откъсната ръка, която стърчеше насред струпаните отломки. Цялата беше издрана и осеяна със зейнали рани. — Повечето сякаш са болни, като този тук. И като че всички са недохранени. Изглеждат така, сякаш живеят като животни.

Освен разликата в ръста и видимото им здравословно състояние, друго отличително нещо е, че мъжете, които ме нападнаха, говореха. Звучаха относително интелигентни. Премисляха какво ли може да се е случило, преди да се натъкнат на нас, и крояха планове какво да направят.

— Планове ли? Какво искате да кажете? Какви планове?

— Мен искаха да изядат още на място, за да се опитат да извлекат душата ми, ала се канеха да вземат Калан и да си я оставят за по-късно или да я изтъргуват. — Той махна с ръка към глава, все още закрепена за едното рамо и ръката, и няколко обезглавени туловища. Всички раздробени човешки останки бяха отрупани с какво ли не — от тресчици до дълги и остри дървени копия. — Ти чу ли изобщо някой от тези получовеци да каже нещо? Да ни викне да спрем или нещо такова?

— Само ръмжаха и виеха — отвърна тя и се сгуши.

Ричард кимна.

— Значи, макар сегашните ни нападатели и мъжете, които ми се нахвърлиха в каруцата, да са все полухора, копнеещи да откраднат душите ни, помежду им има съществена разлика.

Саманта отметна заплетената на валма черна коса от лицето си и се заозърта наоколо, пристъпвайки внимателно сред останките, докато го следваше плътно по петите.

Тя обмисли думите му и се намръщи.

— Струва ми се странно полухората да са толкова различни.

— А и онези тела, които видях… — каза Ричард, докато прехвърляше крак през едно твърде дебело разцепено и повалено дърво, на което първо трябваше да седне странично.

Стволът беше прекалено голям за Саманта, затова тя просто го заобиколи.

— Какви тела? — попита го.

— Много от полухората, които са ни нападнали, преди да дойда в съзнание, са били убити от войските, които ни придружаваха, и доколкото мога да преценя, посредством някаква магия, която Зед и Ничи са успели да извикат. Беше тъмно и аз едва започвах да се съвземам, но още тогава, а и по-късно, когато Естер и останалите дойдоха да ни спасят, видях няколко тела, жертви на кървава битка, както ми се стори. Не успях да ги огледам внимателно, ала всички те изглеждаха еднакво и изобщо не приличаха на полухората тук, нито пък на мъжете, които ме нападнаха. Дочух да изказват подозрение, че било работа на шун-тук.

— Шун-тук ли? Те как изглеждат? — попита Саманта.

— Бяха полуголи. Някои носеха панталони, а други просто препаски на кръста. Нито един нямаше риза, а само някакви горни дрехи, които ми заприличаха на декоративни елеци, обшити с мъниста, амулети и талисмани.

До един обаче бяха омазани с белезникав прашец. Очите им бяха почернени с кал, сажди или нещо друго. Останалата част от лицата им беше покрита с млечнобяло вещество, вероятно пепел от изгорели дърва. Главите им бяха бръснати. На теметата на неколцина стърчаха кичури коса. За да сочат право нагоре, явно ги бяха омотали в мъниста, зъби и кокали.

Саманта отново обгърна тяло с тънките си ръце.

— Това звучи страшно.

Ричард кимна.

— Всички воини се стараят да изглеждат по-заплашителни, а тези шун-тук определено си бяха свършили работата.

— Значи, казвате, че тези три различни вида — дрипавите и болнавите тук, добре облечените мъже, които са ви нападнали, и варварски нашарените шун-тук — са все полухора.

— Точно така. Съвсем различни, ала все полухора. Работата е там, че в хрониката на Наджа, там, където говореше за опасността, която те представляват, не се споменаваше да са различни. Казваше само, че сътворителите на император Сулакан в Стария свят са създали полухората, с цел да им служат като оръжия. По-късно хората на Наджа тук, в Новия свят, са успели да ги съберат на едно място заедно с ходещите мъртъвци и да ги затворят зад Предела.

Саманта бързо се покатери върху един пън, за да не изтърве мисълта му.

— Е, накъде биете в такъв случай?

— Искам да кажа, че нещо се е случило, откакто са ги затворили зад Предела, и вече не са същите.

Саманта изглеждаше объркана.

— Има ли наистина някакво значение?

Ричард я изгледа през рамо и вдигна вежда.

— Според Наджа някои от тях са владеели окултна магия.

Тревогата ясно пролича в изражението й.

— Тези тук не го показаха по никакъв начин.

Ричард се спря за миг и я погледна.

— Тъкмо това ме притеснява най-много. Може би тези тук са просто скитници, лешояди. Ние говорим за полухора, които навярно са се развили от времето на Наджа насам, които са по-опасни, които може би са още по-умели в лова на хора с души от онези от времето на великата война или от загиналите тук и сега.

Докато крачеха покрай струпаните останки, в изражението на Саманта се четеше единствено безпокойство.

След известно време стигнаха пределите на сринатата със земята гора. В самия й край няколко големи дървета бяха полегнали върху други, все още изправени, в незасегнатата част от леса. От това, което Ричард знаеше за повалените от силен вятър дървета, такава непосилна тежест можеше да събори и някои от опорните. Разрушението още не беше приключило за тази част от гората. Щеше да продължи, докато по-слабите растения най-сетне не се предадат. Рано или късно дърветата щяха да пораснат, ала щеше да отнеме много време, преди сечището да се раззелени и пространството между съборените останки от вековните дървета да се запълни.

— Внимавай — предупреди я Ричард, докато заобикаляше няколко по-малки, полегнали върху горски гигант дървета. — Ако клоните, които ги придържат, поддадат, може да се сгромолясат всеки момент. Върви по стъпките ми, докато не навлезем пак в гората и не се озовем вън от опасност.

Ричард си проправяше път през погрома от пострадали, но все още изправени дървета, като се опитваше да избягва онези от тях, които според него бяха изложени на най-голям риск от сгромолясване. Само че нямаше как да заобиколи всички, защото стотици катурнати дървета несигурно се придържаха за клоните на останалите. Всичките бяха надупчени от трески, някои с размера на пръст, а други по-големи от крака му. Голяма част от кипнатите дървета се бяха закачили за някоя цепнатина и нямаше да оцелеят.

— Значи, както изглежда, тези шун-тук са хванали нашите — след кратък размисъл каза тя. — И как ще ги намерим?

— По думите на мъжете съдя, че живеят в отдалечени земи отвъд Предела. — Ричард предпазливо мина под частично изкоренено дърво, което беше надигнало късове пръст. — Те звучаха изненадани, че шун-тук са дошли толкова надалеч. Доколкото разбрах, владеят огромни територии.

— Чудесно — измърмори под нос Саманта. — Значи, казвате, че полухората, които най-вероятно държат вашите приятели и моята майка в плен, се намират далеч навътре в Третото кралство.

— Изглежда твърде възможно — потвърди Ричард, навлизайки в сенчестия горски свят. После посочи назад към опустошението. — Не ми се вярва този вид полухора да са склонни да вземат пленници. Мисля си, че ако заловят някого, по-скоро ще го изядат на мига. Шун-тук ми се струват различни. Подбудите им са по-дълбоки.

— Това означава, че ще трябва да ги търсим, а като ги намерим, ще се сблъскаме с още по-големи проблеми от тези досега.

— Опасявам се, че да. — Вече навлязъл по-дълбоко в тъмните сенки на притихналата гора, Ричард се поспря и се обърна към Саманта. — Нещото, което ме тревожи най-силно, е окултната магия, която Наджа казва, че владеят. Възможно е тя да е набирала сили, докато са били затворени зад Предела.

Момичето сбърчи носле.

— Откъде накъде ще е набирала сили?

— Природата се стреми към равновесие.

— Какво имате предвид?

— В природата винаги съществува баланс между хищник и плячка. Ако има прекалено много зайци например, ще се родят повече вълци, за които съответно ще има предостатъчно храна. Броят на вълците ще нарасне, а прекомерната популация на зайци ще се свие. Ако вълците станат твърде много, те ще ловуват постоянно, ще изчерпят източника си на храна и ще останат без плячка. Тогава по-малко вълци ще преживеят гладуването. Ето защо ще оцелеят повече зайци, и така нататък, понеже природата се стреми към равновесие.

— Ала това се отнася само за животните.

— Природата по принцип се стреми към равновесие. Дори в популацията на самите вълци, като например да има равновесие между мъжките и женските. Адитивната магия се балансира от субстрактивната магия. Свободната воля се балансира от пророчеството.

Саманта отметна косата от лицето си, докато вървеше току зад гърба му.

— Ами, това точно ми се вижда смислено, но какво общо има равновесието с окултната магия?

— Може окултните сили да уравновесяват дарбата.

Тя застина насред крачката си и се втренчи в него.

— Това е доста плашеща мисъл.

— Напълно съм съгласен.

— Ала защо на дарбата й трябва равновесие?

— Може да се е развила прекомерно и природата да търси начин да я балансира, като позволи на окултната магия да нарасне.

Саманта леко сведе глава към него.

— В такъв случай ние кои сме — ловците или плячката? Кой кого преследва?

— Добър въпрос — каза Ричард, след което отново се обърна към откритото, ниско и покрито с мъх пространство, което водеше към по-гъстата част на гората. — Пътеката трябва да е в тази посока. Надали е далеч и като стигнем до нея, ще наваксаме с времето.


Четиридесет и пета глава

РИЧАРД БЕШЕ ПРАВ. Не след дълго излязоха на затънтена горска пътека. Тя представляваше изкоп от голи скали и открити корени, които си проправяха път през непристъпната растителност. От векове тук не бе минавал никой освен случайно свърнал насам пътник, ала напоследък служеше като проход за орди от полухора, които минаваха по нея, тръгнали на лов за души. Сега беше обвита в злокобна тишина.

Ричард остана на място дълго време, вслушваше се и наблюдаваше, опитвайки се да долови някакво предвестие за беда. Саманта стоеше до него безмълвна и изчакваше заключението му.

— Преди споменахте, че родените с дарбата могат да долавят чуждо присъствие — прошепна тя. Щом той кимна, тя продължи: — Ами дали можете да ми го обясните, както ми дадохте наставления как да накарам дърветата да избухнат, за да мога да ви помагам, като усещам дали някой не се крие наоколо? Мога поне да се опитам, доколкото е по силите ми, нали?

Ричард стисна устни от чувство на безсилие.

— Ще ми се да можех, но се опасявам, че си нямам никаква представа как го правят. Знам само, че е възможно. Никой никога не ми го е обяснявал като с дърветата, така че не бих могъл да ти го опиша.

Саманта се обезсърчи от неговото признание.

Ричард положи ръка на рамото й.

— Хайде, хайде. Трябва само да намерим майка ти и да я измъкнем от лапите на похитителите й. Тя ще те научи как да го правиш.

Саманта му се усмихна в отговор.

— Изглежда, умеете да ме накарате да се почувствам по-добре дори и в ужасяваща ситуация.

— Докато животът ни предоставя избор и носим глави на раменете си, винаги има начин да обърнем нещата в своя полза даже и в най-тежката ситуация.

Усмивката й стана малко по-широка. Макар да й отвърна, той се тревожеше, защото съзираше изтощението в погледа й. Явно не искаше да си признае какво й е коствало да направи онова нещо с дърветата от пролуката в скалата.

— Битката с меч с полухората ме умори до смърт. А ти как си? Навярно си капнала от усилието да впрегнеш дарбата си. Знам, че за мен е изтощително да използвам каквато и да било магия, дори тази на меча.

— Ами, да — призна тя, — май мъничко. Ала няма да ви забавя. Обещавам.

Ричард смъкна чантата от рамото си и отвори капака. Затършува вътре, извади две парчета сушено месо и подаде едното на Саманта.

— Вземи, дъвчи го, докато вървиш. Ще ти помогне да възвърнеш силите си.

Сам Ричард задъвка другото парче. Саманта също отхапа и тръгна след него по пътеката.

Неприятно му беше, че трябва да излязат на пътеката, която беше очебийно място за устройване на засада. Когато се намираше в такава видима, непосредствена опасност, беше далеч по-склонен сам да си проправя път през гората, отколкото да следва някоя тясна пътека, ограничаваща възможните изходи. Проблемът беше, че ако вървяха през девствената гора през цялото време, щяха да се забавят много. Чакаше ги дълъг път до мястото, което хората от селото на Саманта познаваха като Северната стена, а пътеката стигаше само донякъде. С всеки изминал миг заплахата за живота на близките, които бяха тръгнали да спасяват, растеше и Ричард знаеше, че нямат време за губене.

Въпреки това изборът съвсем не беше лесен. Нямаше да спасят никого, ако загинат на пътеката, причакани от полухората. От друга страна, Ричард се ужасяваше от мисълта, да не би да стигне твърде късно. Ако се забавеше дори миг, Калан щеше да загине от притаеното в нея докосване на смъртта. Скоро след нея завинаги щеше да пристъпи в тъмнината и той. Това вероятно значеше, че безчет хора, ако не и самият свят на живота, щяха да бъдат погубени.

Магда Сеарус и Мерит му бяха оставили лично послание, че той притежава силата да спаси света на живите или да го унищожи. Ако направеше погрешния избор и го убиеха от засада на тази пътека, това можеше да стане причина за настъпването на края на живота, за което говореше първият Изповедник. Ако не поемеше по пътеката, забавянето можеше да ги лиши от каквито и да било шансове и пак да предизвика края на живота.

В крайна сметка прецени, че най-вероятно всички преследващи ги полухора са били заедно. Не му се вярваше част от тях да са се въздържали да не настъпят заедно с останалите. Бяха водени от глада за души, така че не без основание прие, че всички трябва да са загинали при взривовете в гората.

Взел предвид всичко това, Ричард избра пътеката, за да стигнат възможно най-бързо. Изгарящото го чувство за неотложност беше твърде основателно, за да го пренебрегне. Разбира се, беше му пределно ясно, че още полухора, други видове полухора от най-различни части на Третото кралство, като нищо може да се зададат по пътеката или да ги причакват в засада. Още една причина да бъде нащрек.

Взел окончателно решение, той се спусна напред с твърдото намерение да се възползва от времето, което пътеката ще им спести. Проходът между дърветата приличаше на добре познатите на Ричард второстепенни пътища от Сърцевинната земя. Не беше добре поддържана пътека, която да улеснява бързия преход, ала въпреки това беше много по-лесно да се придвижваш по нея, отколкото сам да си проправяш път през девствената гора. Освен това не беше достатъчно широка, та двамата да могат да вървят рамо до рамо, така че се налагаше той да води, а Саманта да го следва и понякога даже да подтичва, за да го догони. Ричард не спираше да проверява околността пред тях и встрани, докато напредваха възможно най-тихо.

Тук-там се натъкваха на повалени от вятъра дървета, паднали напряко на пътеката, и се налагаше да ги прескачат. На места покрай прохода растяха млади дървета, които образуваха тесни зелени тунели, чиито клони и тръни непрекъснато шибаха ръцете и краката им.

Оловносивите облаци се съюзяваха с гъстата горска растителност и превръщаха подобната на тунел пътека в още по-тъмно и мрачно място. От време на време в далечината Ричард чуваше птичи крясъци или писукане на катерички, ала през повечето време гората беше мъртвешки тиха. Боровите иглички поемаха от въздуха мъгла и роса и ги задържаха, докато капчиците не натежаваха дотолкова, че да се стекат надолу.

По обяд Ричард направи съвсем кратка почивка, за да хапнат нещичко. След като по-рано беше изяла сушеното месо, сега Саманта изглеждаше по-добре, така че той не отдели повече от необходимото време да си поемат дъх за миг, докато вадят храна и вода от чантите си.

След това бързо поеха отново на път и продължиха да вървят през целия следобед, без да зърнат някого или нещо извън обичайното. Прекосяването на гората по някакъв начин му действаше успокояващо. Напомняше му за детството му в Еленовата гора и за годините, прекарани като горски водач. Беше време на спокойствие и доволство, преди да познае тревогите на широкия свят.

Улови се, че се заглежда в различните видове мъх по камънаците, от който приличаха на зелени възглавници, и местата, където плъзваха по земята и се прокрадваха нагоре по стволовете на дърветата. Тук-там виждаше красиви и нежни малки бели цветя. По някакъв начин те изглеждаха странно, понеже пътуването беше изпълнено с толкова опасности и страхове, че красотата сякаш нямаше място там. Мина му през ум мисълта, че тя уравновесяваше безпокойството, което чувстваше.

Саманта беше сложила качулката си, за да не се мокри косата й от ситния дъждец и случайните капки, падащи от надвисналите клони. Вървеше с наведена глава и бързаше да не изостава. Позата й издаваше колко уморена се чувства, ала не се оплакваше. Ричард съжаляваше, че налага толкова бърз ход, ала нямаше друг начин. Предполагаше, че тя мисли за майка си и няма нищо против бързото им придвижване.

Щом започна да се стъмва, той излезе от пътеката, за да намерят място за пренощуване. Не искаше да се озовава някъде, където хора… или полухора… биха могли да се натъкнат на тях. Отклони се от пътеката на няколко пъти, като нарочно избираше най-труднопроходимите места, обрасли с най-гъстата растителност. Хората, които се отклоняваха от горските пътеки, почти винаги избираха най-лесния маршрут, затова той искаше да отиде там, където е най-малко вероятно да се появи някой.

Най-сетне намери подходящо уединено местенце в пролука в скала, която се издигаше на метър, метър и нещо от земята. Огледа района за следи от опасни животни, включително и хора. Не видя признаци някой някога да е идвал на мястото. Не забеляза пещери, в които можеха да живеят мечки или вълци, нито пък змии.

Светлината помръкваше, а мъглата се сгъстяваше, затова той побърза да отсече няколко млади дървета, които облегна на скалата. Изградил рамката, натрупа отгоре борови и елхови клонки, а върху тях нахвърля съчки, за да прикрие свидетелствата за човешка намеса. Докато приключи, вече почти беше паднал мрак.

— Не бих разбрала, че я има, даже да мина точно покрай нея — заяви Саманта.

— Това е целта — обясни Ричард. — По принцип на такова място бих предпочел да се редуваме да стоим на пост, ала ми се струва, че ще се скрием достатъчно добре. Не се виждат следи някой да е идвал насам, така че според мен е по-важно и двамата да се наспим добре. Утре трябва да сме отпочинали.

Тя кимна.

— Аз наистина съм много изморена. Идеята за сън ми звучи добре.

Ричард посочи към едната страна на подобната на навес постройка.

— Хайде тогава, мини оттам и влез вътре.

Саманта изглеждаше объркана.

— Няма ли да запалим огън да се стоплим?

— Огънят привлича хората. Дори да не го виждаш, можеш да подушиш пушека от много далеч. Ако става въпрос за скривалището, човек едва ли не трябва да падне отгоре му, за да разбере за него. Ала огънят би издал местоположението ни на други хора и най-вече на полухората.

Тя огледа заобикалящите ги от всички страни дървета.

— Ах. Сигурно имате право — каза и пак се озърна. — Ами дивите животни?

— Изобщо не ме е страх от тях. Та нали водя със себе си даровита чародейка?

Тя се усмихна.

— Навярно сте прав.

— Няма да е толкова лошо, ще видиш. Хайде, влизай вътре.

Трябваше да застане на четири крака, за да успее да се промуши под килнатия покрив на заслона. Ричард я последва, след което затули входа с борови клонки. Вътре беше уютно, сравнително сухо и кажи-речи тъмно като в рог. Той зарови слепешком в торбата си и извади отвътре калаен пътнически свещник.

Поднесе го напред и сложи ръката й над него.

— Можеш ли да използваш дарбата си, за да го запалиш?

Видя как в тъмното пламна искра, която възпламени фитила на свещта.

След това той закачи свещника пред тях.

— Ако ти е студено, сложи ръце над него, да ги стоплиш. Довечера сигурно ще се захлади.

Тя вдигна вежди.

— Защо просто не затопля няколко камъка? Така ще можем да ги държим в скута си и да ни топлят.

— Ах! — възкликна Ричард. Не се беше сетил за това. — Е, и така става.

Разрови с пръсти земята до тях, измъкна камък с размера на самун хляб и й го подаде. Саманта го хвана за миг с две ръце. Ричард видя как за кратко затваря очи, за да се съсредоточи, след което му го върна. Беше приятно загрят.

— Като гледам, за някои неща не е никак лошо, че си наблизо — каза й, докато измъкваше втори камък, който да нагрее за себе си.

Тя се изкиска тихо.

Хапнаха по няколко сухара и парчета чироз с малко сурови ядки и си спретнаха простичка, но по-вкусна от очакваното вечеря, може би защото той беше толкова гладен, че би излапал едва ли не всичко.

След като се нахраниха, Ричард си свали пелерината и я преметна връз двама им като одеяло.

— Така ще се стоплим. Съжалявам, но гората не е най-приятното място за спане, особено при такива условия.

— Няма значение — тихо отвърна тя. — Интересува ме само да стигнем там навреме. Мога да проспя целия си живот, веднъж щом измъкна майка ми от лапите на тези бездушни полумъртви дяволски чудовища.

Ричард напълно споделяше тази гледна точка.

Придърпа наметалото до брадичките им. Саманта се сгуши в него, за да се стопли, и обгърна мишницата му с мъничките си длани, сключвайки пръсти около него. После положи глава на рамото му.

Ричард отпусна дясната ръка в скута си, за да може да държи ефеса на меча на разположение. Така щеше да е много по-лесно да реагира, ако се наложи.

Чуваше тихото равномерно дишане на Саманта, както и шептящия ромон на дъжда по листата. Беше толкова изтощен, че почти мигновено потъна в сън.

Последните му мисли бяха за Калан.


Четиридесет и шеста глава

КЪСНО НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН стигнаха до мястото, където пътеката започваше да се отклонява наляво, в западна посока. Беше ги отвела възможно най-далеч. Разочароваха се, понеже напредваха с добро темпо, ала пътеката вече не водеше на север, затова се налагаше сами да си проправят път през девствената гора към Третото кралство.

Ричард обходи с поглед крайните части на гората покрай пътя, за да подбере най-подходящото място, откъдето да навлязат в нея, и забеляза нещо, което почти наподобяваше пътечка. Неотдавна направена пътечка.

— Това там изглежда като нелошо място — каза Саманта и посочи. — Пътят на север като че ли е по-открит насам.

— Има си причина. — Той махна с ръка към отъпканите храсталаци и пречупените вейки, разровената почва и преобърнатите късове мъх. — Знаеш ли какво е това?

Саманта изглеждаше озадачена.

— Не.

— Струва ми се, че този път са използвали всички полухора, които са се придвижвали на юг от Третото кралство. Виж ей там как някой си е влачил краката по земята — отбеляза той, сетне посочи друго място. — А тук сякаш някой се е препънал и е счупил онзи клон. Придвижвали са се, без да обръщат внимание къде стъпват. Ей там са смачкали онези гъби, виждаш ли? А по-нататък много от папратите са скършени.

Обикновените пътници не се движат така. Така ходят небрежните хора, които не знаят нищо за пътуването или за горите. Струва ми се, че така биха вървели полухората, които се опитаха да ни нападнат от засада. Вероятно, идвайки от север, са минали оттук.

— Наистина ли? — попита Саманта и вдигна поглед към него. — Значи, трябва само да следваме тази пътека и тя ще ни отведе там, накъдето сме се запътили. Ще ни заведе тъкмо до Предела, до отворените порти на Северната стена.

— Не — отвърна той, — ако вървим по тази нова пътека, ще се изложим на риск да се натъкнем на още полухора, излезли от Третото кралство на лов за души. Онези вече мъртви полухора не са единствените. Другите може да са различни — като мъжете, които ме нападнаха, или пък от народа шун-тук. Те са по-умни. Не бихме желали да срещнем случайно такива, освен ако е неизбежно.

Саманта отстъпи крачка назад, сякаш мястото изведнъж й се бе сторило заплашително.

— Значи май не е чак толкова добра идея да поемем насам.

Положил ръка на рамото й, Ричард я извърна наляво.

— Ще тръгнем малко по-встрани от пътеката, а после ще свърнем на север през гората и ще вървим успоредно на пътя, създаден от полухората. Иска ми се да сме достатъчно далеч от него, та ако още от тях са поели на юг, да не могат да ни чуят.

Същевременно, като се придържаме близо до него, от време на време ще мога да му хвърлям по едно око, за да се уверя, че вървим към мястото, откъдето са дошли. Така той ще ни отведе в правилната посока, досами Третото кралство, ала ще е по-малко вероятно да налетим на опасност.

Не вярвам да е особено трудно да следваме пътя, който са си проправили, газейки през гората. Както изглежда, те просто са се движили по най-лекия маршрут, с оглед на терена. И аз мога да сторя същото, само че малко по-встрани, за да не излезем, без да искаме, на тяхната пътека в неподходящия момент.

— Откъде знаете всичко това? — попита Саманта учудено.

Ричард сви рамене.

— Цял живот това съм правил, бях по-малък даже от теб, като започнах.

След като повървяха известно време в избраната посока, Ричард най-сетне сметна, че са се отдалечили на достатъчно разстояние от пътеката на полухората, че да са в безопасност, и се отправи на север през гората. Не му се искаше да оставят пътеката, колкото и труднопроходима да е тя, и сами да си проправят път през неизследваните гори, ала все пак в това той беше врял и кипял. Благодарение на опита си знаеше как да подбира най-подходящия маршрут през гъстата дъбрава.

Известно време следваха еленова пътечка, която водеше на север, ала накрая тя също смени посоката си и се наложи отново да се гмурнат в непрогледната гора. На няколко пъти трябваше да се катерят по ридове, за да не губят време, като ги заобикалят. Веднъж се наложи да се връщат обратно по стъпките си, когато внезапно Ричард се озова на ръба на урва, по която щеше да е твърде опасно да се спуснат.

Привечер той отново намери закътано местенце и построи ново убежище за през нощта. Дъждът се беше усилил, когато падна мрак. Завършиха заслона тъкмо навреме, преди да са се измокрили до кости. Ричард беше схванат от спането в седнало положение предишната нощ, ала беше изтощен и ставите го боляха от дългото катерене през гъстата гора, така че се радваше на всяка почивка, която можеше да си позволи. Както и предишната нощ, двамата със Саманта се сгушиха един до друг да се стоплят и бързо потънаха в сън.

Зората пукна студена и влажна, но поне беше спряло да ръми. Това обаче нямаше кой знае какво значение, понеже както влагата, така и дъждът и мъглата от миналата нощ се бяха просмукали в скривалището им и всичко беше подгизнало, вир-вода. Наметалото му беше обсипано с капчици, които се стекоха надолу на малки струйки, щом той го свали и изтръска набързо.

Още по-неприятно им стана, като се измъкнаха извън топлия си мъничък подслон. Със съжаление видяха, че е поредният мрачен ден. На Ричард вече му идваше до гуша от безкрайната върволица от тъмни, забулени от неизменни тежки облаци, дни. Пожела си да изгрее слънце, чиито лъчи да изсушат всичко. Започваше да разбира защо наричат тези земи Печалните територии. Те представляваха мрачна и потискаща пустош.

Хапнаха набързо малко наденички, сухари и няколко резена сушени ябълки. После събраха багажа и скоро поеха на път. Не след дълго се натъкнаха на малък ручей, което доста улесни придвижването през гъстите шубраци. Докато вървяха, Ричард оглеждаше бистрата клокочеща вода за риба, но не забеляза нищо.

Вървяха покрай каменистия бряг на потока от час, когато той реши да отиде на разузнаване, за да се увери, че не са се приближили прекалено до произволно проправената пътека на полухората. Нареди на Саманта да приклекне между една скала и няколко млади смърча, където щеше да бъде добре укрита и можеше да го изчака да се върне. На места пътеката на полухората криволичеше безцелно, затова той искаше да е сигурен, че все още се придържат на достатъчно голямо разстояние от нея и са в безопасност.

Оказа се, че е доста надалеч. Ричард я огледа, но не забеляза знаци някой да е минавал по нея през нощта. Доволен от видяното, той заключи, че могат да продължат да се движат напред, като използват потока вместо проход през дърветата.

Покрай водата растяха предимно кедри, а тучна покривка от мъх застилаше брега тук-там. Потокът откриваше известно пространство насред гората, така че те успяха да наваксат малко с времето. Дебелите туфи мъх улесняваха вървенето, а течащата вода заглушаваше звуците, които издаваха. Безшумното придвижване означаваше безопасност, защото дори наоколо да се мотаеха полухора, ако не можеха да чуят Ричард и Саманта, нямаше да ги погнат.

На едно място потокът заобикаляше оголена скала и на излизане от завоя те ненадейно се натъкнаха на коленичил мъж, който гребеше вода в шепи, за да утоли жаждата си. Не ги беше чул да приближават нагоре по течението по мъхестия бряг. Надигна глава от сключените си длани, изненадан да види изникналите иззад скалата Ричард и Саманта, а водата изтече между пръстите му. Беше по-добре облечен от полухората, които Саманта беше избила, и изглеждаше по-як като мъжете, нападнали Ричард в каруцата.

Ричард се изненада по-малко от него, тъй като мисълта, че може да срещне някого от тях, никога не беше напускала съзнанието му. Знаеше, че като се има предвид така добре отъпканата от полухората нова пътека, съществува вероятност някои от тях да се отклонят, така че през цялото време беше нащрек. И все пак внезапната среща го разтърси неприятно, след като така дълго бяха бродили из гората съвсем сами.

Мъжът първоначално замръзна на място от изненада, но бързо се окопити. Очите му моментално се озариха от онзи дивашки глад, присъщ за всеки хищник, неочаквано зърнал плячката си да изниква в непосредствена близост до него.

Човекът се хвърли напред с всички сили. Оголи зъби и изръмжа, спускайки се към Ричард. Докато връхлиташе, той се пресегна да повали жертвата си.

Ричард обаче го очакваше, ала вместо да посрещне заплахата челно, в последния момент се отдръпна встрани. Когато онзи прелетя покрай него, той обви ръка около врата му в задушаваща хватка, за да не може да извика за помощ.

Мъжът се бореше, мяташе назад ръце да докопа Ричард, да издере лицето му и да избоде очите му. Зъбите му бяха оголени, ала не успяваше да отхапе парче плът. Ричард надигна мускулестия мъж от земята и натисна врата му, за да спре притока на кръв.

Силите му скоро се изчерпаха и опитите да се съпротивява стихнаха.

— Кой си ти? — попита го Ричард.

Мъжът успя само да изръмжи, макар да полагаше огромни усилия да задържи очите си отворени.

— Колко остава до Северната стена? — продължи с въпросите Ричард.

От ъгълчетата на устата на човека се точеха лиги, докато се мъчеше да си поеме въздух, да остане в съзнание и в същото време да отвърне на удара.

— Колко? — процеди през зъби отново Ричард.

— Може би около ден.

— А шун-тук? Колко остава до техните земи отвъд Северната стена?

Мъжът не отговори и Ричард стегна хватката около врата му. Очите му изскочиха от орбитите. Изплези език и лицето му почервеня.

— Колко остава до кралството на шун-тук? — повтори въпроса си Ричард със заплашително спокоен тон.

— Не зная… Никога не съм ходил чак дотам. Не съм толкоз тъп.

— Колко е далеч?

— Дни. Поне още няколко дни. Ала те ще ви заловят, ще изядат месата ви и ще изпият кръвта ви. Ще вземат душите ви.

— Човек не може да вземе душа, като изпие кръвта или изяде плътта. Няма начин да отнемеш нечия душа. Невъзможно е.

Мъжът се замята още по-ожесточено, мъчейки се с подновени сили да се протегне назад и да сграбчи каквото и да било. Не успя. Ричард не искаше да рискува и затягаше хватката още повече, за да заяви ясно намеренията си.

— Лъжеш! — задъхано каза онзи със зачервено от недостига на въздух лице. — Искаш да си я запазиш за себе си. Всички вие, дето имате души, сте алчни. Мърсите света с нрава си. Ние ще ви отнемем душите. Заслужаваме ги. Ще отнемем душите ви до една!

Саманта пристъпи пред лицето на мъжа и му заговори спокойно:

— И защо смятате, че заслужавате нашите души? Какво ви дава това право?

Ричард го стискаше здраво през врата, ала въпреки това онзи насочи кръвнишкия си поглед към нея. След което й се ухили злобно и похотливо.

— Ние ще изядем горещата ви плът, ще изпием топлата ви кръв и ще вземем душите ви. После ще властваме над света на живота.

Ричард стисна, докато онзи не изпищя.

— Има ли други с теб?

— Не!

— Добре тогава — измърмори под нос Ричард, преди да прекърши врата му.

Щом отпусна мъртвото тяло на земята, той даде знак на Саманта.

— Да вървим нататък. По-добре да сме далече, в случай че някои от неговите го открият.


Четиридесет и седма глава

РИЧАРД БЕШЕ КАПНАЛ след дългия изнурителен ден на труден преход през мъчнопроходимия терен. Колкото по на север отиваха, толкова по-неравна ставаше земята, а времето — по-мрачно и навъсено. Понякога облаците бяха така ниски, че върховете на дърветата се губеха в сивотата им.

Беше уморително да изкачваш високи скалисти възвишения, само за да се спуснеш от другата страна и през дърветата да видиш следващия стръмен чукар. Още по-лошо беше, когато се случеше да попаднат на междини, обрасли с шубраци, преминаването през които беше изтощително и ги забавяше допълнително. На други места се натъкваха на така гъсто прорасли храсти, заплетени в мрежи от трънливи клони, че не можеха да ги прекосят и трябваше да заобикалят.

Ричард не беше спал добре през нощта, след като говори с мъжа без душа, когото завариха да пие от потока и който искаше да ги изяде живи. Искаше му се да можеше да го убие още веднъж.

Саманта също изглеждаше изтощена. Беше останала нетипично мълчалива предишната нощ, а после и през целия ден, докато с мъка си проправяха път през непроходимите гори на Печалните територии. Когато Ричард я беше попитал дали е добре, тя бе отвърнала, че ужасните думи на злия мъж са я разстроили… Как я беше гледал в очите и й беше казал, че иска да изяде горещата й плът, да изпие топлата й кръв и да погълне душата й.

Ричард си даваше сметка, че онова, което сигурно я разстройва най-много, е съзнанието, че други с подобни намерения са убили баща й и вероятно държат в плен майка й.

Поне се надяваше все още да държат майка й в плен и да не са я наранили. Ричард таеше надежда Зед, Ничи, Кара, Бенджамин и останалите войници също да са още живи и да не са били избити. Въпреки това разбираше колко малка е тази надежда всъщност. Сигурно беше ужасяващо да попаднеш в лапите на такива безмилостни людоеди. Не можеше да превъзмогне нестихващата тревога за тяхната безопасност. Тъкмо този страх го караше да бърза колкото може.

Освен че искаше да избави приятелите си… да спаси живота на онези, които обичаше и му бяха скъпи… от ума му не излизаше мисълта, че единственият начин да спаси живота на Калан е да я отведе обратно в защитеното поле на Народния дворец заедно със Зед и Ничи, за да могат те да отстранят смъртоносното докосване на Бръшлянената дева.

Ричард се озърна наоколо и забеляза, че гората става по-мрачна с всеки изминал миг. Следобедът едва беше започнал да преваля и далеч не беше време за мръкване. От време на време вдигаше поглед, ала разлистените корони на дърветата над главите им бяха така плътно сбити, че не виждаше дори и отрязък небе, така че не можеше да определи колко облачно е в действителност. Беше му топло, макар във въздуха все още да се стелеше мразовита мъгла.

Докато минаваха през тясна мочурлива низина, Ричард се свлече на колене. Смазан от немощ и преумора, той сякаш нямаше сили да направи нито крачка повече. Имаше нужда да спре да си отдъхне за миг.

— Господарю Рал, какво има? — попита Саманта и се втурна към него. — Лошо ли ви е?

Ричард сведе глава и си пое дълбоко въздух.

— Просто съм много уморен. — Той махна с ръка, за да пропъди тези мисли. — Няма нищо. Само че пътуването никак не е леко, а и не се наспах достатъчно добре…

Саманта допря малката си ръка до челото му.

— Имате треска.

Той изобщо не изглеждаше изненадан.

— И аз имам такова усещане.

Саманта притисна рамото му с една ръка, а с другата посочи.

— Ето, облегнете се за малко на тази скала.

Ричард се огледа назад, след което се отпусна на покрития с листа камък, към който сочеше момичето. То застана пред него, като лицето й беше почти на нивото на неговото, и допря връхчетата на пръстите си до слепоочията му. Той усети едва доловимото, но дълбоко познато гъделичкане на магията.

Най-накрая тя отдръпна ръцете си.

— Това е тъмнината вътре във вас — промълви. — Докосването на смъртта. Същото, което се таи и в Майката Изповедник. Същото черно зло, което се опитва да ви обсеби. Състоянието ви се влошава, както ви предупредих, че ще стане.

— Вярно е — кимна Ричард. — Мога ли да сторя нещо?

Тя дълго се колеба как да отговори.

— Съжалявам, Господарю Рал. Вече приложих лечението, което е по силите ми. Иска ми се да знаех повече за изцеряването. Иска ми се да знаех някоя хитрост или нещо друго, което да е от помощ, ала не знам. За да оздравеете напълно, сега ви е нужен единствено дядо ви.

— А ако се опиташ вместо да ме лекуваш, да използваш дарбата, за да ми вдъхнеш сили?

Тя помисли над предложението му, след което положи пръсти на слепоочията му. Той отново почувства топлия гъдел, предизвикан от дарбата й. В далечината чуваше птичи песни, а по лицето си усещаше приятен влажен полъх. Вътре в себе си чувстваше топлината на магическия плам. Долови познатото прекъсване на времето, което този тип магия предизвикваше.

Тя отдръпна ръцете си.

— Получи ли се?

Ричард се изправи и разкърши рамене, за да прецени дали се чувства по-силен. Поне можеше да се задържи на крака.

— Мисля, че ми помогна. Наистина се чувствам малко по-добре. Благодаря ти.

— Ще ми се да беше подействало в по-голяма степен, но се опасявам, че това не е същинското решение на проблема ви, а просто временен живителен тласък. Една хубава почивка би свършила по-добра работа, докато не получите истинско лечение, както си му е редът.

Той кимна и дори успя да й хвърли бегла, окуражителна усмивка.

— Струва ми се, че вече мога да вървя. Хайде да тръгваме. Почивката ще трябва да почака.

Ричард се насили да продължи, въпреки че онова, което искаше най-много, бе да забави крачка и да спре да си отдъхне. Някъде дълбоко в себе си осъзнаваше, че ако се предаде и легне на земята, ще умре, така както уморени до смърт хора, сполетени от снежна буря, полягат, заспиват и никога повече не се събуждат.

Каза си, че ще разполага с цяла вечност да си почива, веднъж щом умре. Ако искаше да оживее, ако искаше другите да живеят, трябваше да положи усилия.

С изкачването на всеки нов хълм той копнееше да прозре през гъстата маса от зелени листа, през клоните на боровете и през тъмните сенки на безконечните стволове на дърветата и да види какво лежи отвъд. Надяваше се да се добере до удобна позиция, от която да успее да прецени колко път им остава, ала такава не изникваше в безкрайната мрачна негостоприемна гора.

Както си вървеше, вдигна поглед към едно дърво и му хрумна, че ако се покатери нависоко, може би ще успее да види по-далеч. Ала нямаше достатъчно сили за пилеене, камо ли време да се катери по дърветата. Вярваше, че знае накъде отиват и че се движат в правилната посока, затова просто си наложи да мести крак пред крак, докато най-накрая не стигнат там. Даже да погледнеше от някоя висока точка, нямаше да стигнат по-бързо.

С превалянето на деня той си даде сметка, че започва леко да просветлява. В първия момент си помисли, че облаците най-сетне се разпръскват, ала после, щом се изкачиха на поредния хълм, през процеп в плътните слоеве най-накрая видя ивица ярка светлина.

Затича се напред към тясна пролука сред дърветата и забулената в мъгла далечина го възнагради с първото мимолетно зърване на Предела. От дни очакваше с нетърпение да го достигне, и видял го неочаквано сега, остана поразен. Закова се на място и зяпна. Саманта застана до него и също се ококори.


Четиридесет и осма глава

ЗАГЪРБИЛИ ТЪМНАТА ГОРА, на светлината на закритото от тежки облаци сиво небе Ричард и Саманта се взираха в чудовищните размери на изникналия пред очите им градеж.

Нямаше как да се види древната сила, вложена в създаването на тази стена и в превръщането й в предел на злото. С очите си Ричард виждаше обаче, че самата стена представлява физическа бариера със зашеметяващи пропорции. Беше му се сторила голяма още като я видя през портала в Стройза, ала отблизо от колосалния й размер кръвта му се смрази.

Въпреки крепкостта и големината на самата стена, както и могъществото на заклинанията на магьосниците, чиито способности Ричард дори не можеше напълно да си представи, каквото и да се намираше от другата страна, някак беше успяло да избяга.

От своето открито място сред канелена папрат и разлистени каменни дъбове, през които им се откриваше гледката, затулена от изправените на пост в края на гората борове, Ричард успя да види, че все още се намират доста встрани от портите, точно каквото беше и намерението му, за да не се натъкнат на тръгнали на юг от Третото кралство полухора. Искаше да остане скрит, за да има възможност да проучи терена.

— Хайде — подкани Саманта и продължи напред.

Уверил се, че без съмнение най-после са достигнали стената, той закрачи по-бързо. Саманта трябваше да подтичва, за да не изостава. При все че влагаше повече усилия да се придвижва по-бързо, Ричард не спираше да оглежда бдително околността за признаци за дебнеща опасност. Не искаше да го сварят неподготвен и ненадейно да му се наложи да се бие с пълчища полухора в гората.

— Какво ще правим, като стигнем там? — попита Саманта, задъхана от усилието да го догонва.

— Все още не съм съвсем сигурен. На първо време трябва да минем през портите. След това да продължим да се движим на север, докато не открием земите на шун-тук.

— А после какво?

Ричард се намръщи и я изгледа през рамо.

— После ще спасим нашите близки, държани в плен там.

— И как ще го направим?

Ричард предпазливо скочи по няколко камъка, за да прекоси малък бавен ручей.

— Ще ми се да знаех. Ще се наложи да преценим ситуацията на място и чак тогава да намислим план.

— Навярно ще мога да използвам магия, за да помогна някак. Нали се сещате, да им отвлека вниманието или нещо такова.

— Или нещо такова — каза Ричард.

Оживила се първоначално, че вече се намират толкова близо, сега Саманта потъна в тревожно мълчание. Най-накрая изплю камъчето за естеството на притесненията си.

— Господарю Рал, нали помните как Джит ви беше пленила?

Ричард отмести нисък боров клон встрани, като го задържа, докато мине и тя.

— Имаш предвид как ни беше вплела във всички онези бодливи тръни ли?

Саманта кимна и се наведе, за да се провре под клона, който той държеше.

— Ами ако шун-тук правят така с всички, които сме тръгнали да спасяваме?

Веждите на Ричард се сключиха.

— Не разбирам какво се опитваш да кажеш. Питаш какво ще правим, ако всички са оплетени в бодливи тръни ли?

— Не съвсем. — Тя надникна иззад гъстата си черна коса и срещна погледа му. — Нали се сещате какво са сторили с Майката Изповедник? И какво са се канили да сторят с вас?

Изведнъж той осъзна какво иска да каже тя.

— Ах. Имаш предвид начина, по който режеха Калан и източваха кръвта й ли?

— Точно така. Казахте, че са източвали кръвта й и са я събирали в купи, с които са хранели Джит.

Помръкнал, Ричард се извърна леко към нея, докато крачеше между извисяващите се дървета.

— Те са източвали кръвта й, Господарю Рал. Щели са да го сторят и с вас, ако не бяхте успели да убиете Джит и да избягате. Тя е събирала и пиела кръвта на Майката Изповедник, точно както е правела с всичките си жертви.

Ричард се спря.

— Какво искаш да кажеш?

— Помните ли какво рече онзи мъж при потока, преди да го убиете? Каза, че иска да изпие топлата ми кръв. В хрониката на Наджа се споменаваше, че поглъщат и последната капка кръв на човек, защото вярват, че душата може би се крие там и се опитва да избяга. Разбирате ли накъде бия? Те смятат, че душата обитава живия човек и може да се измъкне. Значи, пият кръвта с надеждата, че ще я уловят, докато го напуска.

— Значи, ти се чудиш дали шун-тук, за разлика от другите хора, които ти уби там, в гората, не са развили въображението си чак дотам, че да смятат кръвта за „жизнената сила“ на човек, за материала, от който е направена душата, и може би пленяват хора, за да източват кръвта им в опит да извлекат душата, да я изпият и да я поемат в себе си.

Саманта сви крехките си рамене.

— Не зная. Може би да. В края на краищата Джит е дошла от Третото кралство, така че онова, което стори на Майката Изповедник, сигурно трябва да ни говори нещо за това какви са хората там и как разсъждават. Онзи мъж, изглежда, мислеше същото, нищо, че другите, които убих в гората, бяха по-диви и просто искаха да ни изядат.

Ричард не се беше замислял за това.

— Предполагам, че е възможно.

— Майка казваше, че е трябвало да се досети, че заселването на Джит в блатото е знак, че тя е била една от първите, които са избягали отвъд Северната стена. Упрекваше се, задето не си е дала сметка, че това е бил един от знаците, че в Северната стена е настъпил пробив.

Ами ако освен това Джит разкрива начина, по който мислят и действат тези полухора? Ами ако шун-тук са искали да се сдобият с пленници заради кръвта им, както ние гледаме животни за мляко? Ами ако ги държат в плен само за да източват кръвта им, мислейки си, че само чрез нея могат да си присвоят душите им?

— Думите ти звучат донякъде разумно — въздъхна Ричард, — ала в такъв случай защо като че ли държат да взимат в плен само притежаващите дарбата?

Саманта не разполагаше с отговор.

— Освен ако всъщност смятат, че кръвта на родените с дарбата притежава някакви специални качества — продължи линията на разсъжденията й Ричард. — Разбира се, причината да се стремят да пленяват хора с дарбата може да е далеч по-зловеща.

— По-зловеща причина ли? Каква например?

Ричард обмисляше идеята, потънал в мрачно мълчание, докато си проправяше път между големи и малки клони по посока на сивкавата светлина напред.

— Не знам. Може да е нещо по-сложно. Основното обаче е, че конкретната причина всъщност е второстепенна грижа. В действителност най-важното в този момент е решението, не самият проблем. Ако шун-тук наистина ги държат в плен и нашите хора са живи, ние трябва да ги измъкнем оттам. Само това има значение.

Почти в мига, в който изрече това, гората започна да просветлява. Само след още петдесетина стъпки те излязоха от потискащата зеленина на ръба на малко, открито било, от което се разкриваше ширнала се гледка.

Намираха се току пред необятна, шеметно висока стена.


Четиридесет и девета глава

РИЧАРД ПРОТЕГНА РЪКА встрани, за да възпре Саманта да не излезе твърде далеч от укритието на дърветата, от страх да не бъдат забелязани. Тя застана до него и безмълвно се вторачи в панорамата.

От ръба на полегатото било се откриваше хубава гледка през пролука между дърветата. Озоваха се взрени надолу в стена, която се извисяваше високо над най-грамадните дървета, така че трябваше да надигнат глави, за да успеят да зърнат връхната й точка. В сравнение с нея вековните исполини изглеждаха като нищо и никакви фиданки.

— Знаех, че е голяма, още като я наблюдавах през портала — обади се Саманта, — но не съм си давала сметка колко огромна е всъщност. Докато не застанеш пред нея, не осъзнаваш действителните й размери.

Ричард добре я разбираше. Понякога, когато мащабът на нещо е до такава степен извън рамките на нормалното или е толкова далеч от личната ти база за сравнение, толкова по-голям от всичко, което си виждал до този момент, или пък си го зърнал от такова далечно разстояние, е трудно да проумееш истинския му размер. Отблизо подобни величествени гледки често изглеждат още по-невъобразими.

Дори на Ричард каменната стена му изглеждаше невъзможно висока, а той беше виждал не една величествена гледка, дело както на природата, така и на човешка ръка. Леко му се завиваше свят от величината на надвисналата каменна фасада на стената.

Простираше се встрани в двете посоки и свършваше в далечината, прилепена до огромни скали, които се извисяваха по-високо от всички планини, които беше виждал през живота си. Там, горе, над разпилените облаци, видя снежни преспи, навети по стръмните възвишения. Още по-нагоре друг кат облаци над накъсаните ивици, които се носеха по-долу, скриваше планинските върхове, така че той дори не можеше да види докъде достигат и съответно да прецени действителната им височина.

Стената, която се извисяваше пред тях, беше изградена от различни по форма и размер камъни, наместени идеално като наредена мозайка. Всички ръбове изглеждаха плътно долепени до всеки каменен блок в съседство. Ричард не забеляза дори едно местенце между сбитите камъни, където би могъл да се провре къс хартия. Стената сякаш беше изградена без хоросан, а единствено прецизното прилягане и неимоверната тежест държаха всичко в едно компактно цяло. Това беше най-съвършено съградената стена, с която той някога се бе сблъсквал. Беше виждал немалко създадени от човешка ръка конструкции, ала тази тук беше забележителна заради изключителната си простота и самия си мащаб.

Вдясно надолу по хълма Ричард видя пролуката в стената при портите. Над тях имаше постройка, която си спомни, че беше видял през портала.

Не забеляза никого наоколо. В пространството пред стената долу нямаше хора, никой не наблюдаваше от върха й и никой не преминаваше през отворените порти. Стори му се странно, че след хиляди години, през които стената се е извисявала като непробиваема бариера, след като портите вече бяха отворени, районът около тях беше така пуст.

За миг се зачуди дали всички полухора от Третото кралство вече не са се изсипали навън през тези порти и не са плъзнали на юг в света на живота, в търсене на душите, които вярваха, че могат да отнемат. Дори не подозираше какви биха могли да бъдат техните подбуди… Да останат близо до дома си или, след като вече бяха свободни, да се развилнеят из света, за да утолят глада си за плът и кръв.

Известно време Ричард наблюдава безмълвно, а студените пръски мъгла мокреха лицето му. Проследи с поглед горния ръб на стената по цялото й протежение, за да провери дали някой не ги следи, дали от време на време не се появяват стражи. Нямаше как да бъде сигурен, разбира се, ала поне не забеляза никого. Не знаеше дали не разполагат с малки пролуки, през които да дебнат. Макар че защо им беше да го правят? Стената беше издигната, за да ги държи вътре, а не да ги защитава.

Помисли си, че е възможно всички онези, които са искали да излязат, вече да са го направили, а онези, които не са искали, да са останали на север, там, където са живели в продължение на хилядолетия. Възможно беше също така да излизат само в определени моменти, за да ловуват, след което да се връщат обратно на сигурно място в своето кралство, подобно на прилепи, които излизат нощем да се хранят с кръв.

Най-много се чудеше обаче как двамата със Саманта ще влязат вътре, без да ги забележат, веднъж напуснали укритието си. Безспорно нямаше никакъв шанс да се изкатерят по стената. Външната фасада изглеждаше прекалено гладка, та да могат да се захванат или да стъпят някъде. Естествено, ако се приближеше, може би щеше да намери малки пролуки между камъните, за които да се задържи, ала не му се вярваше. По-важното беше, че дори да успееха да се покатерят горе, щяха да бъдат на открито и да са изложени на опасност за дълго, и лесно можеше да бъдат обстреляни с лъкове. Възможно или не, Ричард се отнасяше подозрително към целесъобразността на изкачването на стената.

Планините от двете й страни изглеждаха още по-недостъпни. Те сякаш предоставяха повече възможности за катерене от гладката стена, ала въпреки това му се струваха невероятно мъчни за изкачване, ако не и непреодолими, особено както беше мокро. Освен това на скалите също щяха да бъдат изложени на открито твърде дълго.

Беше сигурен също така, че хората от времето на Наджа не биха изградили Предела тук, ако имаше лесен начин да прехвърлиш или да заобиколиш планината. Безспорно преградната магия е била основното средство, с което са задържали заплахата вътре, ала както и стената, планината сама по себе си представляваше трудно преодолима бариера, веднъж щом силата на заклинанието бе започнала да отслабва. Изкачването по тези скали беше не по-разумна възможност от катеренето по стената.

Освен това причината да търси друг начин да влязат вътре, вместо да минат през портите, беше да не се озоват на открито, за да не бъдат забелязани.

Изненадата беше най-силното им оръжие. Ако нямаше наистина основателна причина, той не искаше да се отказва от него.

Щеше му се да разполага с дракон, който да ги пренесе над внушителната стена, запълваща отрязъка между планините, ала не беше зървал дракони от много дълго време.

И така, единственият възможен път към Третото кралство оставаха портите.

Застанал там, вторачен в стената, Ричард осъзна, че това, което всъщност вижда, е физическото проявление на страха на хората от времето на Наджа от онова, което се крие зад нея. Тази мисъл далеч не му подейства успокоително. Разбираше, че друг избор няма, затова умишлено я изхвърли от ума си и насочи вниманието си към намирането на изход.

— Хайде да слезем по-близо до портите — каза накрая тихичко, така че гласът му да не отекне надалеч. — Трябва да огледаме по-добре.


Петдесета глава

— АМИ АКО ДОЛУ, ПОКРАЙ портите, има хора? Какво ще правим, ако са поставили стражи на пост?

— Не ми се вярва да има стражи — отвърна Ричард. — В края на краищата Пределът е бил изграден, с цел да държи полухората вътре, а не да спира нас. Защо ще му е на когото и да било да ходи там? Та нали ще изколят всички, дръзнали да го направят? Полухората очевидно искат да излизат на лов за души. Защо им е тогава да слагат стража?

Саманта сви рамене.

— Знам ли. Ами ако досами входа от другата страна има домове или някакви постройки, някое село или град, полухората там може да…

— Саманта — прекъсна тирадата й с тих тон, — нека не си измисляме усложнения. Имаме си предостатъчно истински проблеми за решаване. Хайде първо да хвърлим едно око, да видим с какво си имаме работа и чак тогава да решаваме какво ще правим. Става ли?

Не забравяй също така, че тази стена не е била построена, с цел да служи като крепостна стена. В много отношения, колкото и внушителна да е, тя е само символ. Истинският Предел са представлявали гравитационните и преградните заклинания, които са удържали злото от другата й страна. Именно тези магии са държали затворени полухората и ходещите мъртъвци в продължение на хилядолетия.

Ако не беше така, за цялото това време те са щели да си проправят проход в стената, да я съборят, да изкопаят тунел под нея или нещо подобно, не смяташ ли? Ако някой е способен да съгради нещо, то друг винаги може да намери начин да го разруши. Особено ако разполага с достатъчно време и причини. Полухората са имали и двете.

Това означава, че важни са заклинанията, а не камъкът или портите. Те са самият Предел, не стената. Тези заклинания са били пречка за всеки от другата страна, не камъкът или портите. Това е в наш интерес.

— По какъв начин?

— Понеже най-вероятно означава, че не ги е грижа за портите. Защо да ги е грижа? За тях те сигурно не представляват нищо повече от проход, водещ към света на живота.

Ричард започна да се спуска по склона, като се придържаше близо до гъстата растителност и доколкото бе възможно, използваше сенките и листака за прикритие. Тъй като вече имаше съвсем ясна представа къде отива, можеше да минава напряко през гъстата гора, за да остава скрит, в случай че някой наблюдава околността.

Гората беше непривично тиха. Беше свикнал да броди сред дърветата и било денем или нощем, винаги се долавяха признаци на кипящ живот, ала тази прастара дъбрава изглеждаше изоставена и пуста. Нямаше как да знае обаче дали това е нещо необичайно. Животните усещат неща, които хората не долавят, така че не беше изключено тази така мощна магия да ги е прогонила от района в близост до стената.

По тази или по друга причина някаква заплаха ги беше смутила и принудила да притихнат. Тази вероятност го притесняваше и държеше нащрек.

Докато слизаше по хълма все по-близо до портите, от време на време той спираше да надникне отвъд прикритието на дърветата, за да се увери, че все още няма никого наоколо. Така и не видя друг човек, а и каквото и да било движение. Светът пред стената му се стори толкова зловещ, че донякъде му се искаше да зърне все някого.

Колкото по-неотклонно се движеха надолу, толкова по-внушителна им се струваше извисяващата се над тях стена. На Ричард величавият размер на конструкцията му изглеждаше като веществено отражение на страха от скритото отвъд, който са изпитвали древните хора.

Ричард замря на място. С ъгълчето на окото си забеляза нещо, което привлече вниманието му. Стори му, че мярна светкавица или някаква друга светлина, проблясък отвъд портите, ала в мига, в който съсредоточи погледа си натам, той изчезна.

Зорко огледа района около тях, преди да продължи напред. Щеше му се да можеше да се покатери на някое дърво, за да надникне над стената и да види какви ли опасности се крият там, ала дърветата, колкото и внушителни да бяха, не стигаха дори до ръба й. Единственото, което можеше да направи, беше да стигне до самите порти и да погледне вътре.

Докато се спускаше още по-надолу, започна да си дава сметка, че пред отворените врати няма път, открито пространство, та даже и пътека. Това, разбира се, беше логично. В продължение на хилядолетия никой не беше влизал или излизал оттам.

Видя обаче, че храстите, фиданките, папратите и тревите наоколо бяха изпогазени от многобройни небрежни стъпки, най-вероятно от всички измъкнали се навън полухора. Онези, които бяха нападнали него и Саманта, сигурно бяха минали оттук не много отдавна. А също и мъжете, които бяха нападнали двама им с Калан в каруцата. Възможно беше още много други като тях да са преминали през портите.

Както и въпросните шун-тук, които бяха нападнали Зед, Кара и останалите. Тези шун-тук явно също бяха преминали през портите. Въпреки това всички следи сочеха, че най-вероятно са отнесли пленниците на своя територия.

Искаше му се да си спомня по-добре разговора, който дочу само отчасти, докато идваше в съзнание.

Нямаше как да знае какви други народи или племена обитават Третото кралство, какви хора живеят в земя, където животът и смъртта съществуват паралелно. Може би имаше огромен брой различни видове полухора, точно както в различните райони на света на живота.

Когато най-после стигнаха до низината при портите, Ричард ги поведе още по-близо до стената, като същевременно се придържаше към сенките на дърветата там, където беше възможно. Продължиха да вървят. Портите се отваряха навън, което също им осигуряваше известна защита.

— Остани ето там, зад дърветата, докато аз хвърля един поглед отблизо — прошепна на Саманта.

Тя кимна и бързо се скри в сенките на горичка от млади кленове и смърчове, израснала на мястото на повалени от буря борове, които бяха открили пролука под горския покрив.

Портите сами по себе си бяха невъобразимо високи. Бяха значително по-високи от най-големите борове в заобикалящата ги гора. Като ги доближи, Ричард си помисли, че приличат повече на подвижни стени, отколкото на същински врати. Хрумна му, че в това има логика. В крайна сметка не бяха създадени да се отварят и затварят често. Най-вероятно бяха затворени чак когато стената е била довършена. Веднъж затворени, те е трябвало да си останат така.

Щом пристъпи в дълбоката сянка зад най-близката от величествените врати, той видя, че са обковани под прав ъгъл с някакъв метал, който не е разяден от ръжда, при все че се забелязваха следи от окисление от дълбока древност. Пресегна се и докосна метала. Беше хладен на допир.

Направи знак на Саманта да остане на мястото си в прикритието на дърветата, намести лъка на рамото си, падна на ръце на земята и предпазливо запълзя по корем до ръба на огромната врата, за да погледне отвъд. Ръбът беше по-дебел от метър. Мина му мисълта, че сигурно така се чувства мравката близо до сгради.

Щом надникна иззад вратата, видя открити, донякъде пустеещи земи с неравна, скалиста повърхност. Каменистият терен беше тук-там осеян с рехави шубраци. Нямаше такива величествени гори, както от другата страна.

Повече го обезпокои онова, което съзря после.

В далечината на няколко места видя да проблясва зеленикава светлина.

Беше виждал тази особена зелена светлина и преди. Същото беше видял и първия път, когато срещна Калан и двамата прекосиха границата между Западната земя и Средната земя.

Оттогава насетне неведнъж се беше сблъсквал с Отвъдния свят. Булото пред света на мъртвите винаги имаше зловещо зелен цвят, приличаше на плътна зелена завеса от светлина.

Тази зловеща зелена светлина представляваше граничен слой пред самия Отвъден свят.

Когато се примъкна малко по-напред, за да вижда по-добре отвъд огромните порти, не забеляза никого там. Пейзажът беше мрачен и гол и над него господстваха високи скали, които се надигаха от земята като копия, сякаш забити в недрата на земята. Ала това не беше най-лошото. Мястото изглеждаше съвсем непристъпно заради призрачните привидения от зеленикава светлина, проблясваща тук-там между скалните кули.

Ричард даде знак на Саманта да излезе от прикритието на дърветата. Посочи с палец зад гърба си, показвайки й, че трябва да се придържа към стената, да се приближи до вратата и да дойде при него.

Тя се втурна откъм дърветата, бързо си проправи път през по-ниските храсти и приклекна близо до него.

Тъй като все така не виждаше никого, Ричард най-сетне се накани да се изправи и се надвеси през вратата, да огледа по-добре Третото кралство.

Онова, което видя, едновременно го потресе и изплаши.

— Какво виждате? — прошепна Саманта. — Какво има? Има ли полухора?

— Не виждам никого, ала имаме проблем, за който трябва да узнаеш още сега.


Петдесет и първа глава

— КАКЪВ ПРОБЛЕМ? — попита Саманта. — Какво има? Какъв е този проблем?

Ричард се обърна и клекна до нея.

— Чуй ме добре. Важно е. Какво представлява Третото кралство?

Тя се смръщи леко, тъй като не разбираше какво точно я пита.

— То представлява светът на живота и светът на смъртта, събрани в едно, на едно и също място по едно и също време. Не е нито кралството на живота, нито кралството на смъртта. То е двете, съчетани в едно.

Ричард кимна.

— Точно така.

Тя опря пръст в гърдите му.

— Ала освен че е просто място, то е и онова, което сте вие. Животът и смъртта ведно там, където не би трябвало да бъдат. Вие принадлежите на мястото, къд