Жозе Родригеш душ Сантуш - Ключът на Соломон

Ключът на Соломон [A Chave de Salomão bg] 2M, 349 с. (пер. Миланова) (Професор Томаш Нороня [bg]-7)   (скачать) - Жозе Родригеш душ Сантуш

Жозе Родригеш душ Сантуш
  Ключът на Соломон
(книга 7 от "Професор Томаш Нороня")

На моите три жени,
Флорбела, Катарина и Инеш



Дао, което може да се назове, не е постоянно Дао.
Име, което може да се именува, не е постоянно име.
Безименното е начало на Небето и Земята.
Притежаващото име е майка на всички неща.
Ето защо, който няма страсти, вижда безпределното;
който има страсти, вижда пределното.
Тези двете имат еднакво начало, но различно име.
И двете се наричат дълбоко.
От една дълбочина към друга, по-дълбока — врата на всяка тайна.[1]
Лао Дзъ, "Дао Дъ Дзин"
* * *

Всички научни и технически данни, включени в този роман, са истински. Представените в книгата теории и хипотези се подкрепят от редица учени.


Пролог

С леден поглед възрастния мъж пресече фоайето, крачейки решително, и се приближи до контролното табло за достъп до комплекса на ЦЕРН. Не помнеше всички тези устройства за сигурност от последния път, когато бе тук, но няколкото трицветни знаменца в единия край го подсетиха, че френският президент трябваше да посети лабораторията следващата седмица.

— Проклети французи… — процеди през зъби.

Мърморейки сърдито, той подмина подвижната лента, където трябваше да остави металните предмети от джоба си за проверка през скенера. Вместо това мъжът тръгна право към турникетите и спря пред металния детектор. Застана неподвижно като статуя; само нервно потрепващите пръсти на ръцете му и проницателните му студени сини очи издаваха признаци на живот.

Един швейцарец от охраната му направи знак да се приближи. Новодошлият пристъпи две крачки и с поглед, вперен в името Жан-Клод Блох върху табелката на гърдите на охранителя, пресече детектора. В този миг се чу звукът от алармата и машината се обля в червена светлина. Новодошлият носеше метални предмети. С детектор в ръка Жан-Клод се приближи до синеокия мъж.

— Вдигнете ръцете си, моля.

Старецът се подчини и служителят приближи детектора до бедрата му. Машината веднага изпищя. Посетителят бръкна в джоба си и с тъжна усмивка като на дете, хванато да краде бонбони от шкафа, извади металните предмети, които носеше.

— Само ключове, няколко монети и мобилен телефон — прошепна той. — Нищо специално, както сам виждате.

Жан-Клод го изгледа укорително и посочи към подвижната лента с рентгенови лъчи, като каза с леко раздразнение:

— Следващия път, когато ни посетите, бъдете така добър да оставите металните предмети там. Това би улеснило задачата ни.

Непознатият измърмори нещо неразбираемо, а Жан-Клод, равнодушен и погълнат от работата си, продължи прегледа с металния детектор. Провери краката, помоли посетителя да събуе обувките си и също ги инспектира. След това доближи машината до раменете и ръцете му. Когато стигна до гърдите, детекторът отново запищя.

— По дяволите — измърмори ядосано новодошлият. — Забравих за моя fucking приятел.

Пъхна ръка под якето си и извади метален предмет, пристегнат към ризата му. Очите на охранителя се разшириха от страх, разпознавайки какво държи непознатият в ръката си.

Пистолет.

Жан-Клод отскочи назад; изразът на лицето и позата на тялото му издаваха тревога. С бързо движение той посегна към кобура и извади собственото си оръжие.

— Freeze! — извика той, като държеше с две ръце глок, насочен към стареца. — Не мърдай!

Предупредени от реакцията на колегата си, останалите охранители също извадиха оръжията си и ги насочиха към посетителя. В това време сирената за тревога изпълни фоайето — внезапен, накъсан вой. Настъпи суматоха. Някои викаха ужасено, а други бягаха към изхода. Сякаш внезапно всичко се разбърка — в един миг е спокойно, в следващия — хаос.

— Хайде, стига, младежи, не прекалявайте — запротестира старецът, който все още държеше пистолета си, а няколко оръжия бяха насочени към него. — Това е просто моят стар колт, мътните да го вземат! Нима един почтен гражданин не може да се пази в този жесток свят?

— Мирно! — нареди Жан-Клод, като служебният му глок продължаваше да държи мишената на прицел. — Наведете се много бавно и оставате пистолета на пода. — Замахна с оръжието, за да подчертае думите си. — Много бавно, ясно? Ако направите и едно рязко движение, ще стрелям.

— Добре, добре — съгласи се новодошлият, очевидно не особено впечатлен от цялата бъркотия наоколо. — Познавам процедурата, бъдете спокойни.

Старецът бавно се наведе и постави колта на пода. След това се изправи с ръце във въздуха и отново срещна погледите на мъжете, чиито оръжия бяха насочени към него. С бързо движение охранителят срещу него ритна пистолета настрани. Сетне, вече по-спокоен, замахна с пистолета си към пода.

— На земята! Ръцете на гърба!

Отегчен, непознатият завъртя очи.

— Вижте, не смятате ли, че прекалявате? Случилото се е просто едно малко…

— На пода!

Посетителят остана дълго време прав, с леден и заинтригуван поглед, наблюдавайки охранителите с насочени към него оръжия, като преценяваше ситуацията и обмисляше най-добрия начин за действие. Накрая въздъхна, явно взел решение, и бавно свали ръцете си. Всички очакваха мъжът да легне на пода, както му бе заповядано, но той остана прав — един достолепен старец в тъмносин костюм и червена вратовръзка, обграден от охранители с насочени към него оръжия.

— Не чухте ли какво казах? — настоя Жан-Клод, замахвайки с пистолета си. — Незабавно легнете на пода!

Все така с бавни и отмерени движения, без да изпуска от поглед мъжете, които го бяха обкръжили, непознатият отново пъхна ръка под якето си.

— Мирно! — извика охранителят, отново разтревожен, опасявайки се посетителят да не извади друго оръжие. — Мирно или ще стрелям! Нито движение повече!

Старецът обаче отново пренебрегна предупреждението. Пръстите му се шмугнаха във вътрешния джоб на палтото, без да бърза извади онова, което търсеше, и го показа на мъжа, който го заплашваше.

Карта.

Въпреки нервността си Жан-Клод бързо отклони вниманието си от мишената и хвърли поглед на картата. Първо се поколеба, след това се заинтригува и внимателно се вгледа в нея. В левия ъгъл на правоъгълната ламинирана пластинка имаше цветна паспортна снимка, чийто образ охранителят сравни с лицето на притежателя на картата; същите сини студени и пресметливи очи, същите бръчки около очите, издълженото и сухо лице, квадратната брадичка и ослепително белите коси, подобни на снежни парцали. Това без съмнение беше новодошлият.

Той разгледа останалата част от картата. В десния ъгъл имаше изобразен син кръг с орлова глава в средата и дълъг баркод под него. Данните на картодържателя се намираха между снимката и кръга. Отгоре прочете Employee ID 1123-x0[2], в средата — Status: Directorate of Science and Technology, Director.[3] Най-отдолу беше името и указаната пета степен контрол на достъп.

— Белами — представи се възрастният мъж с ледения поглед. Гласът му беше дрезгав и нисък, като на човек, свикнал да дава заповеди, на които останалите да се подчиняват незабавно. — Франк Белами.

Втрещен, швейцарският служител се взираше в картата.

— Господинът е от… от…

— ЦРУ — потвърди ядосано Белами. — Браво, младежо, изглежда, можете да четете. Абсолютен гений!


Нервен шепот се носеше в контролната зала на ЦЕРН. Инженери, IT специалисти и физици се тълпяха в салона; първите се бяха втренчили в мониторите, а последните мълчаха или споделяха впечатленията си с неспокоен шепот, изпълнен с очакване. Напрежението бе нараснало дотолкова, сякаш полепваше по кожата. Това не бе изненадващо. Задачата им бе изключително важна, тъй като търсеше отговори на фундаментални въпроси за човешкото съществуване. Какъв е бил моментът на създаване на Вселената? Колко измерения съществуват? Съществува ли Антивселена? Бръмченето на компютрите и тихият шум от климатиците, които работеха на пълни обороти, изпълваха контролната зала. Постоянният шум бе прекъсван единствено от гласа на директора, който ръководеше операцията, и от кратките отговори на специалистите, на които задаваше въпроси подред, като маестро, дирижиращ своя оркестър.

— Booster[4]? — попита директорът с чаша кафе с логото на ЦЕРН в ръка. — Работи ли вече с пълна сила?

— Не — отвърна техникът, който наблюдаваше Booster. — Все още ускорява.

— Какви са стойностите?

— Енергия седемдесет мегаелектронволта и продължава да расте.

— Следващата инжекция ще бъде в пръстен едно, бутало едно, две "порции".

— Check[5].


Директорът замълча. Енергия от седемдесет мегаелектронволта беше сравнително ниска, но истината бе, че микрочастиците тъкмо бяха излезли от Linac 2 на петдесет мегаелектронволта и беше нормално Booster да се нуждае от известно време, за да достигне необходимите 1,4 гигаелектронволта, за да насочи протоните към най-стария ускорител на частици в ЦЕРН.

— Протонния синхротрон. Отпи глътка кафе, докато следеше информацията на монитора.

— Пол, как са магнитите? — попита той. — Следват ли ритъма на ускорение на протоните?

— Потвърждавам — отвърна Пол, който отговаряше за мониторинга на работата на ниобиевите и титаниевите магнити.

— Получено е магнитно поле, което се усилва пропорционално на ускорението на протоните. В този сектор нямаме проблеми.

Кафявите очи на директора не се отделяха от екрана, който генерираше поредици от цифри, излизащи все по-бързо.

— Макс, а хелият? — попита той, обръщайки се към трети експерт. — Продължава ли да е стабилен?

— Да.

Вниманието му, приковано в монитора, бе привлечено от една колона данни и видяното очевидно не му хареса. Смръщи чело и изруга, остави чашата с кафе до компютъра и се обърна към другата част на залата.

— Какво става с ПС, Хайнрих? — попита той нетърпеливо, имайки предвид Протонния синхротрон, както го наричаха на жаргон в ЦЕРН. — Готов ли е вече да приеме протоните?

— Не, господин директор. Нужно е още време да достигнем 1,4 гигаелектронволта.

— Каква е стойността в момента?

— Енергия от деветдесет мегаелектронволта, която продължава да расте.

— По дяволите, Хайнрих, много изоставаме — възнегодува директорът, осъзнавайки, че времето беше от съществено значение за успеха на операцията; преминаването на Booster към следващата фаза не можеше да се бави повече. — По-живо! Искам ПС да работи, когато протоните достигнат стойност от един гигаелектронволт, ясно ли е?

— Да, господин директор.


През последните минути подозрението, че го следят, се бе засилило и това накара Франк Белами да спре на ъгъла на коридора и внимателно и дълго да се оглежда назад. Взря се в празното пространство в търсене на издайническо движение или подозрителна сянка, но не забеляза нищо необичайно. Задържа дъха си и остана тридесет секунди в абсолютна тишина, като се ослушваше и за най-малкия странен звук, който можеше да се чуе на това място.

Истината обаче беше, че все по-силното бръмчене на работещия ускорител на частици затрудняваше различаването, на какъвто и да е подозрителен шум, което обезсмисляше упражнението. Белами осъзна, че ако някой действително го следеше, така той нямаше да успее да го хване.

Пое си дълбоко дъх.

— I’ll be damned![6] — изруга през зъби. — Или остарявам и ми се привиждат призраци, или приятелчето по петите ми е много печено.

Зави зад ъгъла и продължи направо, като внимаваше за призраците, които усещаше да витаят по коридорите. Знаеше, че интуицията рядко го лъже за тези неща; щом бе останал с впечатлението, че някой го следи, значи, действително бе така. Бе имал същото предчувствие в Източен Берлин и Адис Абеба в добрите стари времена през Студената война. Тогава се бе оказал прав и бе успял да ликвидира преследвачите си в една затънтена уличка. Кой му гарантираше, че в момента отново не го следяха?

Въпреки това размисли. Намираше се на необичайно място и вероятно това замъгляваше разсъдъка и интуицията му. Може би проблемът се криеше в мощното магнитно поле, създадено от огромните магнити. Прекрасно знаеше, че от един момент нататък магнитното поле може да повлияе върху когнитивните с процеси при хората и вероятно преживяваше нещо такова.

Пустият коридор го отведе до една врата; на стената до нея имаше контролно табло и табела, указваща местонахождението на Големия адронен ускорител[7]. Белами знаеше, че достъпът, макар и ограничен за персонала, в този момент беше забранен поради провеждания експеримент. Тази малка пречка обаче нямаше да го спре. Той беше шеф на дирекция "Наука и технологии" към ЦРУ, една от четирите дирекции на разузнавателната агенция на Съединените щати, и имаше ясна представа докъде може или не може да стигне, както и при какви обстоятелства. Докосна с пръсти монтираното в стената табло и набра кода за достъп, предоставен му от служители на ЦЕРН няколко дни по-рано. Малкият екран до клавиатурата му отвърна с две думи на английски.

Access denied.[8]

— Fuck! — изруга директорът от ЦРУ и в яда си заблъска стената с юмруци. — Fuck! Fuck! Fuck!

Думите на екрана, с които достъпът му до Големия адронен ускорител бе отказан, мигаха като светулки, сякаш му се присмиваха. Като размисли обаче, Белами осъзна, че това не бива да го изненадва, така че бързо овладя емоциите си. Предоставеният му код всъщност му осигуряваше достъп до целия комплекс, помисли си той, но не и до Големия адронен ускорител, когато работи.

Трябваше да импровизира.

Сложи ръка на кобура си под палтото и като забеляза, че е празен, си спомни, че охранителите във фоайето бяха взели колта му. Реши да действа по друг начин. Извади ключ от джоба на панталона си и с върха му започна да развинтва монтираното в стената табло. Процедурата му отне само някакви си пет минути, след което таблото поддаде и се измъкна от стената, държейки се само на електрическите кабели.

След като ги огледа. Белами извади мобилния си телефон и натисна един клавиш. Острието изскочи с изщракване и апаратът се превърна в нещо, което приличаше повече на швейцарско ножче. Мъжът от ЦРУ се усмихна. Мобилните телефони, които дирекция "Наука и технологии" беше проектирала и създала за агентите, бяха практични и заблуждаващи. Хвана една черна жичка и я сряза с ножчето. След това стори същото с друга, този път червена. След като освободи и двете жички, хвана краищата им и ги съедини.

Вратата се отвори с леко бръмчене.

— Пипнах те!

Мина през вратата, но преди да продължи, се обърна и внимателно огледа коридора зад себе си. Не можеше да определи дали се дължеше на влиянието на магнитното поле, но чувството че някой го следи, се бе засилило.


Докато сноповете протони биваха инжектирани от ускорител в ускорител, напрежението в контролната зала нарастваше. Шепотът между физиците затихна напълно и обстановката значително се нагнети. Кулминационният момент бързо наближаваше.

— Хайнрих! — извика директорът. — Каква е скоростта на протоните?

— Четиристотин и пет гигаелектронволта и продължава да расте, господин директор.

Директорът се обърна към другата част на залата.

— Морис, Големият адронен ускорител готов ли е да поеме заряда?

— Да.

— Пол, какво става с магнитите?

— Магнитното поле нараства пропорционално с ускорението на протоните, сър.

Мощта на полето, създадено от супермагнитите, трябваше да се увеличава така, че да ускори протоните, карайки ги да извият траекторията си и следователно да се задържат в Големия адронен ускорител. Всички в залата имаха усещането, че този деликатен момент беше една от критичните точки на операцията.

— Хайнрих, готови ли сме?

— Почти, господин директор.

— Започни обратното броене.

— Четиристотин и петнадесет гигаелектронволта енергия, като продължава да расте… четиристотин и двадесет гигаелектронволта енергия и продължава да расте… четиристотин двадесет и пет гигаелектронволта енергия и нараства…

— Внимание, Морис… режим на порции, готовност на рампата.

— Четиристотин и тридесет гигаелектронволта енергия и продължава да расте… четиристотин тридесет и пет гигаелектронволта енергия и расте… четиристотин и четиридесет гигаелектронволта енергия и нараства…

— Внимание, Морис, режим на порции, платформа. Подготовка на сноповете с мощност едно, две, три.

— Четиристотин четиридесет и пет гигаелектронволта енергия и продължава да расте, стабилизирана енергия на четиристотин и петдесет гигаелектронволта.

— Инжектиране!

Морис натисна един бутон и в същия миг протоните бяха отклонени в двете тръби от снопове на Големия адронен ускорител, за да започне финалната фаза.

— Инжектирането приключено! — изрева френският инженер. Стабилизирана енергия на flat top[9].

— Задаване режим на порции — нареди шефът на операцията. — Имаме двадесет минути, за да стигнем до седем тераелектронволта.

Всички в залата знаеха, че тази стойност беше огромна. Гръцката дума tera означава чудовище. Стойност от седем тераелектронволта означаваше, че при последното ускорение протоните ще достигнат чудовищната енергия от седем трилиона електронволта: стойност, достатъчна да превърне енергията в маса, еквивалентна на седем хиляди протона и равна на енергията, притежавана от субатомните частици част от секундата след Големия взрив — създаването на Вселената. При седем тераелектронволта протоните щяха да се ускорят до над 99,99 процента от скоростта на светлината в сноп, дебел колкото косъм, който щеше да измине двадесет и седемте километра обиколка на ускорителя. Това означаваше огромна стойност на ускорението, достигнато в Големия адронен ускорител на ЦЕРН, най-комплексната и съвършена машина, сътворявана някога от човешкия гений.

— Пол, магнитите продължават ли да следват ускорението?

— Да, сър. Според прогнозите след двадесет минути ще достигнат максимума.

Накрая свръхпроводимите магнити щяха да създадат сто и седемдесет хиляди пъти помощно поле от това на самата планета — немислима стойност — за да накарат протоните да поддържат скорост, близка до тази на светлината, в тръбата на Големия адронен ускорител. Ако протоните ускоряха повече от седемте тераелектронволта, нямаше да имат подходящата за 27-километровия пръстен в тунела на ЦЕРН траектория на пречупване и щяха да се разпръснат.

Шефът на операцията натисна бутона за интеркома.

— CMS[10] бета — повика екипа той. — Готови ли сте?

Тъй вярно — отвърна женски глас по високоговорителя, очевидно ръководителката на операциите в Компактния мюонен соленоид. — Готови сме за началото на колизиите[11].

Друг бутон.

— ATLAS[12] бета — повика екипа след това. — Готови ли сте?

Чу се статичен шум, прекъснат от човека отсреща.

— Ами… ние… — поколеба се гласът от високоговорителя, който определено звучеше объркано. — Ние имаме… проблем.

В този момент червените лампички в контролната зала започнаха да мигат, като същевременно от високоговорителите се разнесе воят на алармата. Инженерите и учените се спогледаха смаяни, без да разбират какъв е проблемът, нито колко е сериозен. Да не би да имаше пожар в детектора ATLAS? Дали Големият адронен ускорител не беше избухнал поради огромната енергия, с която работеше? И по-лошо, в опасност ли се намираха?

Както се очакваше, пръв реагира директорът. Той вдигна ръка, пое дълбоко дъх, а гласът му издаваше разочарованието от провала. Произнесе неизбежната заповед.

— Прекратете! — извика той. — Спрете всичко!


Вградената в стената клавиатура даде признаци на живот едва в момента, в който магнитното поле беше деактивирано. Като разбра, че системата е отключена, Жан-Клод Блох набра кода и вратата се отвори със съскащ звук.

— Тръгваме ли? — попита колегата му от охранителния екип по-скоро да си даде кураж, отколкото да получи отговор.

Двамата служители от охраната бутнаха вратата и влязоха в помещението с тръбите на Големия адронен ускорител. След като навлязоха в тунела, Жан-Клод спря за миг, припомняйки си със страх мощната природна сила, концентрирана там. Погледът му спря върху големите стоманени тръби, които заемаха средата на тунела, в търсене на признаци за нещо необичайно. Двамата мъже знаеха, че именно в тези тръби се крият най-страшните заплахи в случай на авария: сноповете протони, ниобиевите и титаниевите магнити и най-вече криогенната система, която поддържаше температурата на магнитите по-ниска от 2 келвина, или минус двеста седемдесет и един градуса по Целзий — температура, близка до абсолютната 0, необходима за поддържането на свойствата на свръхпроводимост на магнитите. Ако някъде имаше процеп и малко количество течен хелий изтечеше от тръбите и ги настигнеше, смъртта им щеше да настъпи бързо.

Жан-Клод включи радиостанцията, която държеше в ръката си.

— Сокол 1 вика Гнездо. Вътре сме. Край.

Радиостанцията изпука.

— Гнездо към Сокол 1. Какво е положението? Край.

— Всичко изглежда нормално. Не забелязваме нищо необичайно. Какво да правим сега? Край.

— Продължете към ATLAS, Сокол 1. Там бе засечен проблемът. Кран.

Тунелът бе добре осветен, но въпреки това двамата охранители оставиха фенерчетата си включени, за да наблюдават дългата тръба, докато вървяха към целта си. Светлините танцуваха по стоманата, докато стъпките на двамата отекваха в тунела.

— Бррр — издаде звук Жан-Клод; погледът му шареше из сенките по стените, разцепени от тръбата. — Зловещо е…

Другарят му потръпна, кожата му бе настръхнала от страх.

— На мен ли го казваш.

Вървяха така още десетина минути, нащрек за всичко подозрително, което би могло да представлява опасност. По някое време тунелът се разшири и се превърна в просторна галерия, издълбана в скалата. Пространството бе изпълнено от гигантска машина с 25-метров диаметър, състояща се от концентрични цилиндри — истински стоманен титан, който сякаш бе заспал под земята.

ATLAS.

Бяха пристигнали. ATLAS беше един от най-важните детектори на елементарни частици на ЦЕРН — машината, в която прочутият Хигс бозон, познат още и като "божията частица", най-сетне бе засечен. Именно в нея се намираше едно от местата, където "порциите" протони се сблъскваха със скорост, близка до скоростта на светлината, създавайки десетки хиляди елементарни частици — кварки, електрони, мюони, глуони, неутрино, Z и W бозони, фотони и вероятно дори гравитони, което би позволило идентифицирането на фундаментални природни сили и частици.

Жан-Клод отново извади радиостанцията и доближи уста до микрофона.

— Сокол 1 вика Гнездо — повика колегите си той. — Стигнахме до целта. Накъде да се насочим сега? Край.

— Гнездо вика Сокол 1 — отвърнаха от апарата. — Компютърът ни посочва, че проблемът е близо до външния мюонен детектор. Моля да отидете там и да проверите. Край.


Погледите на двамата охранители веднага се спряха върху огромната кръгла "лопата", където се намираше външният мюонен детектор. Там действително се забелязваше някакво движение. Не се осмелиха да пристъпят нататък, а насочиха фенерчетата си и очите им се разшириха от ужас, когато забелязаха облака пара, който се стелеше наоколо.

— Хелий! — извика Жан-Клод. — ATLAS изпуска хелий!

— Какво ще правим? — попита другият мъж, ужасен от това откритие. — Да се обадим за подкрепление?

— Ние сме подкреплението, идиот такъв! — скастри го Жан-Клод, който едва сдържаше нервността и тревогата си. — Трябва да отидем там, за да установим откъде точно идва течът. Двамата мъже предпазливо се приближиха до детектора ATLAS. Машината беше наистина огромна — до нея се чувстваха като джуджета. Заобиколиха голямата кръгла "лопата" на външния мюонен детектор и се взряха в облака от пара, изпускана от малък разрез в стоманеното чудовище.

— Там сред парата има нещо!

— Къде?

Жан-Клод насочи фенерчето си към мястото.

— Ето там, не виждаш ли?

Опитаха се да разберат какво е, но от това разстояние и заради парата изглеждаше невъзможно да различат обекта, чиито очертания едва се виждаха. Трябваше да се приближат до детектора ATLAS. Боязливо, с тежки стъпки, сякаш изкачваха планина, докато светлината на фенерчетата шареше из парата, двамата се отправиха към голямото съоръжение.

Стигнаха на два метра от него, но не се осмелиха да се приближат повече, за да не бъдат застигнати от хелиевия облак. Усетиха студ, очевидно заради изтичането на хелия, но това не беше най-лошото. Знаеха, че при контакт с въздуха хелият се превръща в пара и заема мястото на кислорода, поради което рискуваха да се задушат, ако се приближат повече. Струваше им се, че мястото, на което се намираха, е границата за тяхната безопасност. Още една крачка и поемаха неизбежния риск да загинат.

Борейки се срещу студа, който вцепеняваше тялото му, Жан-Клод насочи фенерчето си към онова, което се намираше точно до разреза, изпускащ парата.

Човек.

— По дяволите!

Проснато на земята тяло с торса навън, а краката — в машината, лилаво на цвят лице. Труп. Очевидно мъжът бе умрял от задушаване или от липса на кислород заради изпускания хелий, или дори от вдишаните хелиеви пари, които причиняваха смъртоносни вътрешни изгаряния.

Аутопсията щеше да установи как точно се е случило, но така или иначе, мъжът категорично беше мъртъв. Светлината на фенерчетата се спря върху лицето на жертвата и Жан-Клод зяпна от изумление.

— Това е старецът! — извика той. — Онзи тип от ЦРУ!

— Кой?

— Мъжът, който сутринта се опита да влезе тук с оръжие, помниш ли? Това е той!

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Аз се разправях с него и добре знам какво говоря. Това е старецът от ЦРУ! Франк… Франк… Франк някой си. — Жан-Клод стисна устни, докато се мъчеше да си спомни. Името беше на върха на езика му. — Белами! Това е. Франк Белами. Май е голяма клечка в ЦРУ.

— Но какво прави тук, напъхан в ATLAS?

Жан-Клод не отговори на въпроса, тъй като явно нямаше отговор. Огледа тялото под лъча на фенерчето си и забеляза, че едната ръка беше протегната напред, а между пръстите имаше лист хартия.

— Какво е това? Виждаш ли го?

Колегата му се взря в листа.

— Да. Има нещо написано. Можеш ли да го прочетеш? Двамата мъже се обърнаха така, че да виждат изписаната страна, и прочетоха надписа.



— Що за загадка!

Снопът светлина от фенерчето на Жан-Клод се насочи към мястото, откъдето изтичаше хелият. Металните тръби на охладителната система бяха пробити, а на пода лежеше пробивен инструмент, работещ при високи температури.

Погледни това, видя ли го? — нервно отбеляза той. — Някой нарочно е пробил тръбите.

— Боже мой! — възкликна смаяно колегата му. — Изтичането на хелий е било причинено умишлено!

Съзнавайки сложността на ситуацията, Жан-Клод незабавно грабна радиостанцията и натисна бутона.

— Сокол 1 вика Гнездо. Установихме източника на проблема. В един отвор в задната част на външния мюонен детектор има труп. Намерихме и инструмент за пробиване при високи температури близо до мястото на хелиевия теч. Течът не е инцидент. Повтарям. Не е инцидент. Очаквам инструкциите ви. Край.

Апаратът отговори с две секундно пращене.

— Гнездо вика Сокол 1. Бихте ли повторили? Край.

Информацията беше толкова невероятна, че шефовете в централата за сигурност очевидно не можеха да повярват на думите, които току-що бяха чули.

— Намерихме тяло в ATLAS и инструмент за пробиване при високи температури близо до мястото, където е хелиевият теч. В ръката на трупа има лист с изписано на него име. Подозирам, че ни насочва към убиеца. Край.

Този път пращенето продължи повече от десет секунди. Явно мъжете в централата за сигурност обсъждаха чутото.

— Гнездо вика Сокол 1 — отвърнаха накрая. — Мисията ви е изпълнена. Незабавно се върнете в Гнездото за debriefing[13] Искаме пълен доклад. Ще изпратим пожарникарите да спрат теча на хелий и да изнесат тялото. Детекторът и цялото помещение на ATLAS ще бъдат запечатани до следваща заповед. Край.

Двамата охранители погледнаха трупа за последен път и се обърнаха, за да напуснат възможно най-бързо опасното място. Отново заобиколиха огромната циркулярна "лопата" на външния мюонен детектор, този път от другата страна, и потънаха в тунела, водещ до вратата, през която бяха дошли преди половин час.

По пътя Жан-Клод си припомни сутрешния инцидент във фоайето на комплекса и чувството, което бе изпитал, когато разбра, че нахлулият в сградата старец е важен човек в ЦРУ.

— Който и да е този Томаш Нороня — прошепна той с крива усмивка, — ЦРУ ще го погне с всички сили.

Но той знаеше, че това не е негов проблем. Сви рамене и забърза крачка. Колкото по-скоро се измъкнеха оттам, толкова по-добре.


I

Върховете на тревата блестяха на слънцето като същински съзвездия от диаманти, искрящи на чистата утринна светлина след ситния дъждец. Мъжът със зелените блестящи очи безгрижно пресече тревата със служебно куфарче в ръка и влезе в модерната сграда на фондация "Калуст Гулбенкян", като си тананикаше някаква мелодия, която бе чул по радиото. След като весело кимна на служителите на рецепцията, той се отправи към един кабинет в дъното на фоайето. Отвори вратата и завари секретарката си да пише нещо на компютъра.

— Здравей, Албертина! Върнах се.

Секретарката вдигна поглед от монитора и се взря в новодошлия.

— Професор Нороня! Добре ли пътувахте?

— Разбира се — отговори Томаш Нороня и се отправи към миниатюрната стая, в която упражняваше длъжността на научен консултант на фондацията. — Върнах се в Лисабон по-рано, пристигнах вчера следобед и така успях да избегна стачката на испанските ръководители на полети. На косъм бях!

— Как беше в Женева? Голям студ?

Историкът пъхна ръка в джоба си.

— Замръзнах — каза той, подавайки една червена кутия на секретарката. — Донесох ви малко шоколад.

Албертина взе подаръка и се усмихна.

— Професоре! Познавате ме добре. Но за бога, нямаше нужда да си правите труда…

Томаш остави куфарчето до писалището си.

— Стига, не представляваше трудност ни най-малко — каза той, окачвайки палтото си на закачалката до прозореца. Обърна се и надникна през вратата. — Нещо ново?

Това бе служебен въпрос, затова секретарката веднага доби професионален вид и разлисти тефтерчето си.

— Да, обадиха се от Нов лисабонски университет. Обясних им, че пътувате, и ще се обадят отново утре. Не казаха по каква причина ви търсят.

Томаш едва сдържа усмивката си.

— Няма и нужда. Тези типове ме преследват, за да разберат дали ще се върна в университета…

— И добре правят според мен — заключи Албертина. — Къде се е чуло и видяло учен от вашия ранг, един от най-добрите криптоаналитици в света и професор по не знам колко древни езика и така нататък, да не преподава в университет? Истинско престъпление, казвам ви!

Историкът не искаше да продължава този разговор.

Издърпа стола си, седна и включи компютъра.

— Нещо друго, освен телефонното обаждане?

— Инженер Феро иска да говори с вас в три следобед — съобщи тя — относно покупката, за която пътувахте до Женева. — Албертина му хвърли любопитен поглед. — Открихте ли каквото търсихте?

Томаш се наведе и вдигна служебното куфарче, което бе оставил до писалището.

— Да. Тук е.

Секретарката настойчиво се взря в куфарчето. Изгаряше от любопитство.

— Наистина ли? Може ли да погледна?

Томаш отвори куфарчето с малко ключе и извади пакета, който бе донесъл от Женева.

— Ето, вижте каза той, докато го размахваше. — Нямате представа колко работа ми създаде тази покупка.

Той погали пакета. Преговорите с търговеца на антики в Женева преминаха трудно; в крайна сметка залогът бе един много рядък ръкопис, придобивка, за която Томаш горещо бе настоявал пред фондация "Гулбенкян", но за щастие, всичко бе минало добре. След професионалния оглед, при който се увери в автентичността на документа, той направи предложение, съгласувано с Лисабон, и накрая цената се оказа немного по-висока от първоначалната оферта. Всъщност професорът толкова се вълнуваше, че с нетърпение очакваше срещата с инженер Феро. Директорът на музея към фондацията със сигурност щеше да остане очарован от тази придобивка.

— Може ли да погледна — помоли Албертина. — Или вашето съкровище трябва да остане опаковано?

Томаш се разсмя.

— Никога не съм срещат по-любопитен човек — отбеляза той. — Добре, ще ви покажа.

Разопакова пакета, като отлепи скоча от краищата на хартията, и извади пожълтяла хартия, очевидно древен ръкопис, запечатан в полиетиленов плик, който го предпазваше от контакт с въздуха. Обърна документа към секретарката и й показа заглавието и първите редове от текста под него, изписани отдолу със средновековна калиграфия.




— Tabula Samri… Smiragda… na — заекна заинтригувано Албертина. — Какво, по дяволите, означава това?

— Tabula Smaragdina[14] — поправи я историкът. — Известна още като Смарагдовата таблица или Тайната на Хермес. Става въпрос за текст, приписван на Хермес Трисмегист, не знам дали сте чували…

— Да, той е древен маг, нали така?

— В известна степен, да. Хермес Трисмегист е бил известен алхимик, чиято истинска самоличност е забулена в мистерия. Някои учени твърдят, че личността му е синкретизъм на гръцкия бог Хермес и египетския Тот — и двамата са божества на магията и писмеността. Предполага се, че реалната историческа личност под името Хермес Трисмегист е върховният жрец Имхотеп — египтянин, почитан от гърците, когато окупирали Египет през птолемейския период. Трисмегист означава "трижди велик" — мъдрец, автор на многобройни древни текстове. Най-известни сред тях са "Херметика" — сборник с диалози от II и III век, в които един учител — самият Хермес Трисмегист, преподава на ученика си същността на божественото, на съзнанието и на Вселената.

— Тези текстове още ли съществуват?

— Разбира се. Оригиналите били открити, изписани върху папируси, имаме и преводи на латински, датиращи от XVI и XVII век. — Пъхна ръка в куфарчето и извади документацията, която бе събрал през последните седмици, за да се подготви за професионалния оглед на ръкописа, с който фондацията искаше да се сдобие. — "Херметика" съдържа много ценни древни мъдрости. — Потърси с пръсти един ред от записките си. — Чуйте този цитат от книга XIII на "Херметика". — Професорът прочисти гърлото си. — Излязох от себе си, превръщайки се в безсмъртно тяло, и вече не съм, което бях преди. Родих се в съзнанието.

— Родих се в съзнанието? Какво означава това?

Историкът сви рамене.

— Херметична мъдрост. Означава, че се намираме пред скрито познание. Изразът "родих се в съзнанието" вероятно означава, че истинската реалност е тази на съзнанието. Ние сме онова, което нашето съзнание прозира. Извън съзнанието няма реалност.

Идеята беше прекалено странна, за да я приеме сериозно, затова Албертина бързо насочи вниманието си към ръкописа в ръцете на Томаш.

— Ами ръкописът, който сте купили в Женева? — попита тя, посочвайки към Tabula Smaragdina. За какво точно се разказва?

— Смарагдовата таблица е текстът, който полага началото на алхимията — както на ислямската, така и на западната, прозвището "трижди велик" добре подхождало на Хермес, тъй като точно тук авторът твърди, че познава трите части от мъдростта на Вселената, Една от тях е именно алхимията.

— Значи, още фантазии.

Томаш се намръщи.

— Всъщност не — поправи я той. — Алхимията е наука за преобразуването на химичните елементи. Например един от главните проекти на алхимиците бил превръщането на желязото в злато. Колкото и невероятно да звучи, днес знаем, че превръщането на един елемент в друг всъщност е възможно. Първият учен, който го постига, е новозеландският физик Ърнест Ръдърфорд. Той превръща азот в кислород и започва да разкрива принципите, които позволяват на звездите да произвеждат въглерод, желязо и злато чрез преобразуване на други атоми.

Секретарката поклати глава разбиращо.

Ал, колко интересно — посочи към изписаните на латински редове на първата страница на ръкописа, под заглавието Tabula Smaragdina. — И тези думи обясняват алхимията?

— Смарагдовата таблица разказва за алхимията, но написаното тук са главните принципи на херметичното познание. — Томаш обърна ръкописа, за да го вижда по-добре, и прочете първите редове: — Verum, sine mendatio, certum, et verissimum. Quod est inferius, est sicut quod est superius, et quod est superius, est sicut quod est inferius, ad perpetranda miracula rei unius. Et sicut omnes res fuerunt ab Uno, mediatione unius, sic omnes res nata fuerunt ab hac una re, adaptatione.

Албертина се разсмя.

— Професоре, не разбирам и думичка. Не знам дали знаете, но съм позабравила латинския…

— Истинно е, без лъжа, вярно и твърде действително — преведе той. — Онова, което е долу, е като онова, което е горе, и онова, което е горе, е като онова, що е долу, за увековечаване на чудесата на известно нещо. И също както всички неща са станали от едно нещо, тъй и всички неща са били родени от това единствено нещо чрез приспособяване[15].

Все още не разбирам…

Историкът отново отвори куфарчето.

— Вече ви казах, че се намираме пред скрито познание — започна той, докато прибираше ръкописа. — Смисълът на второто и третото изречение е двойствен, но Хермес Трисмегист, изглежда, ни казва, че реалното е единствено и че разликите между атомите, нас и звездите са въображаеми — всички сме едно и също. Онова, което е долу, е като онова, което е горе, и онова, което е горе, е като онова, което е долу. Всичко, включително и ние самите, е едно. Защото всички неща зависят от единството. Тоест нашето впечатление, че всички сме отделни хора, е просто илюзия. Всъщност всичко е свързано, всичко е едно цяло.

Докато Томаш се приготвяше да обясни по-подробно основните идеи на текста, с който се бе сдобил в Женева, вратата се отвори и служителка от фондацията донесе на Албертина пратка, която току-що бе пристигнала по пощата. Секретарката огледа пакета и се обърна към шефа си.

— За вас е, професоре.

— О, сигурно е книгата за староеврейския език, която поръчах по интернет. Доставката е от Йерусалим, нали?

Албертина огледа пакета.

— Няма име на подателя, професоре, но вижте, марките са швейцарски.

Историкът хвърли заинтригуван поглед към пакета.

— Швейцарски ли? — учуди се той, протягайки ръка за пратката. — Едва вчера се върнах оттам…

Секретарката се изправи и му подаде пакета със закачлива усмивка.

— Сигурно сте оставили някоя обожателка там…


II

Една лека виолетова светлина, известяваща утрото, проникваше отвъд хоризонта, в който като шумолящи призраци, сливащи се със стопяващия се мрак, се врязваха големите американски борове на Бетезда[16]. Слънцето всеки момент щеше да разсее нощта, но Уолтър Халдерман все още не си бе легнал. Беше прекарал последните осем часа пред компютъра, пишейки и преглеждайки отново и отново доклада, който трябваше да изпрати тази сутрин в Белия дом, с убеждението, че усилията му ще бъдат забелязани и ще му осигурят добра длъжност в Агенцията, когато му дойде времето.

Мобилният му телефон иззвъня.

В този час хората почти никога не си звъняха, но Халдерман не изглеждаше изненадан, сякаш знаеше кой го търси. Погледна дисплея, видя номера, натисна зеления бутон и отговори.

— Халдерман слуша.

— Добър вечер, сър — поздрави гласът от другата страна на линията. — Простете, че звъня в този час, но имаме спешно обаждане от нашия човек в посолството ни в Берн. Настоява спешно да говори с вас. Да ви свържа ли?

— Свържете ме.

По линията се чу изщракване и заговори друг глас.

— Ало?

— Името ми е Халдерман, заместник-директор на дирекция "Наука и технологии" в ЦРУ. Казаха ми, че спешно трябва да говорите с мен.

— Точно така. Казвам се Пол Зелазни от отдел "Информация" на посолството в Швейцария. От полицията в Женева току-що се свързаха с мен с една неприятна новина. Съжалявам да ви съобщя, че преди около час вашият директор, Франк Белами, е бил открит мъртъв при… как да кажа… странни обстоятелства.

— Франк Белами е мъртъв?

— Да, сър.

Халдерман сви юмрук в победоносен жест, сякаш се радваше на новината, но гласът му прозвуча равнодушно.

— Как така?

Събеседникът му от другата страна на линията си пое дълбоко дъх, сякаш се приготвяше да заговори.

— Тялото му е било открито в огромен детектор за елементарни частици в ЦЕРН. Изглежда, е починал от задушаване. Швейцарската полиция разследва случая като убийство.

— Сериозно? Какво ги кара да мислят така?

— Ами… съобщиха ми, че Франк Белами е оставил бележка с името на мъжа, който го е убил.

— О? Кой е той?

— Швейцарската полиция все още се опитва да идентифицира заподозрения, но ми дадоха името му, а след малко ще ми изпратят снимка на бележката, оставена от Франк Белами. Убиецът е мъж на име Томас Нороня. Познато ли ви е?

— Томас ли? Да не е Томаш?

— Може и да е така.

— Знам кой е. Полицията арестува ли го вече?

— Работят по въпроса.

Халдерман погледна часовника си; беше почти шест сутринта.

— Вижте, господин…

— Зелазни. Пол Зелазни.

— Вижте, Пол. Когато получите копие на бележката, оставена от Белами, изпратете ми я в Лангли с референция "спешно", става ли? Искам да е в кабинета ми, когато пристигна, защото настоявам да се погрижа за случая лично. Благодаря за обаждането. Приятен ден.

Без да изчака събеседника си да се сбогува, Халдерман затвори. Вдигна поглед към прозореца и се взря в утринната светлина. Устните му се разтвориха в доволна усмивка, докато си представяше перспективите, които се разкриваха пред него.

Най-сетне Франк Белами беше извън играта.


III

Томаш бе зает с пратката, пристигнала с бърза поща, която току-що му бяха доставили. Той взе пакета и заинтригуван, дълго се взира в него. Кой, по дяволите, му пращаше колет от Швейцария? Първото нещо, което направи, бе да провери марките — нямаше съмнение, наистина бяха от Швейцарската конфедерация. Историкът разгледа печатите върху марките и установи, че са поставени предишния ден в пощенски клон в Женева.

— Какво съвпадение…

Тази случайност го изненада, тъй като самият той беше в същия град по същото време. Защо не му бяха връчили пакета лично? Може би подателят не е знаел, че Томаш е бил в Женева, и всичко е просто съвпадение. Това бе единственото разумно обяснение, което му хрумваше. След първоначалната почуда историкът реши, че случаят не заслужава чак такова внимание. Макар че обикновено бе подозрителен към съвпаденията, знаеше, че понякога се случват, затова най-добре бе да продължи нататък и да отвори пакета.

Разкъса хартията по краищата и извади съдържанието му. На пръв поглед предметът вътре приличаше на дебел диск, но тъй като бе увит в целофан, не се разбираше какъв точно е той. Затова трябваше да го разопакова целия, за да види най-сетне какво са му изпратили.

— Да ме вземат мътните!

Вътре имаше меден артефакт, който приличаше на гигантско йо-йо, поръбено с кожа, достатъчно голям, за да изпълни дланта на Томаш. От едната страна имаше геометрично изображение с два външни кръга, изпълнени с еврейски и латински букви, а в средата — релефна Давидова звезда с позлатени линии.



Реакцията на Томаш привлече вниманието на секретарката.

— Какво има, господин професоре? Случило ли се е нещо? — Историкът разгледа предмета и изображенията по него и го показа на Албертина.

— Изпратили са ми пентаграм, погледнете!

— Какво е това?

Пентаграмът е амулет, използван за магически възвания.

— Историкът прокара пръст по линиите на пентаграма. Посочи буквите, изписани в горната част на външния кръг.

— Виждате ли това? Иврит. Означава Mafteah Shelomoh. Предполагам, че познанията ви по иврит не са подобри от латинския ви…

Секретарката се засмя.

— Правилно предположение.

— Ами Mafteah Shelomoh е названието на иврит на Clavis Salomonis — ръководство по магия, най-често приписвано на цар Соломон. — Заговори тихо, сякаш споделяше някаква тайна. — Разбира се, това е само легенда. Всъщност Clavis Salomonis е по-скоро продукт на Италианския ренесанс от XIV и XV век. Някои дори вярват, че е вдъхновила и други популярни ръководства по магия като Lemegeton, или Clavicula Salomonis Regis.

Албертина изглеждаше объркана.

— О, много добре — каза тя, като очевидно не разбираше нищо. — И защо ви изпращат такова нещо?

Томаш разгледа разтворения пакет в търсене на препратка към подателя — писмо или картичка, или някаква бележка, която да му даде, макар и бегла представа за произхода и причината за тази пратка. Не откри нищо.

— Не знам — предаде се той. Отново се взря в марките и печата от Женева и се опита да се сети кой в този град би могъл да му изпрати пентаграм. Щом се замисли за това, му хрумна нещо. — Или пък… може би знам. Може да е бил само мосю Перен! Кой друг би ми изпратил подобно нещо?

— Приятел ли ви е?

Мосю Перен е търговецът на антики, от когото купих Смарагдовата таблица на Хермес Трисмегист.

— И защо би ви изпратил този… този амулет?

Историкът взе пентаграма в ръка, сякаш премерваше теглото му.

Нямам представа — отвърна той, докато го прехвърляше в ръцете си. — Може би се опитва да ме убеди да го купя. В тези среди често прибягват до подобен маркетингов подход, знаете ли?

— Ах, значи, това е копие, така ли?

Добър въпрос, помисли си Томаш. Престана да прехвърля пентаграма от едната си ръка в другата и го огледа. Почувства текстурата, помириса го, прокара пръст по медната повърхност и кожената обшивка. По всичко изглеждаше, че е автентичен. Окото му на специалист, свикнал да дава експертна оценка на старинни артефакти, заключи, че ако това е копие, то наистина бе добро. Даже прекалено добро.

— Може би, не съм сигурен. — Замълча за миг, размишлявайки, и си каза, че търговецът не би му изпратил подобен автентичен предмет просто така, без да го уведоми и без гаранции, че Томаш ще го купи. Това можеше да е само копие, трябваше да е копие. Внезапно вдигна ръка и решително пъхна предмета в джоба на панталона си. — По-късно ще се погрижа за това. Ще го занеса в лабораторията, за да го покажа на момчетата там. Искам да чуя какво ще кажат. Може би ще направят тест с въглерод 14[17], кой знае.

— Но след като едва вчера бяхте в Женева при този човек, защо не ви е показал амулета още тогава? Защо ще го праща по пощата, без да казва нищо?

— Не знам, не знам… Както ви казах, може да е част от търговските му подходи, знам ли.

Твърде много въпроси нямаха отговори и затова Томаш реши да заключи темата дълбоко в ума си. Ако търговецът на антики му бе изпратил пентаграма без обяснение, то значи, имаше своите причини. Щеше да се погрижи за това, когато му дойде времето, но не и в момента. Имаше много работа и не виждаше смисъл да се занимава с нещо, което му се струваше маловажно. Взря се в монитора и се съсредоточи върху електронната си поща. Прочете писмата, които бе получил, и отговори на всички. След това твори своята вътрешна страница на фондация "Гулбенкян", потърси секция Доклади от покупки и влезе. Сайтът се отвори и в полето Относно написа "Закупуване на Tabula Smaragdina". Започна да попълва данните, изисквани от формуляра.

— Професор Нороня?

Хвърли поглед на записките си, като разчиташе и на паметта си, за да предаде подробностите около сделката, сключена в магазина на мосю Перен до Женевското езеро. Спомни си за първоначалната оферта, за контраофертата на търговеца, за театъра, който бе разиграл, протестирайки, че другият "иска невъзможното", за…

— Професор Нороня?

Картината на преговорите в главата на Томаш изчезна и с отнесен поглед се обърна към Албертина.

— Какво?

Секретарката седеше на мястото си и държеше слушалката на стационарния телефон в кабинета.

— Търсят ви — съобщи тя. — Госпожа Мария Флор от Коимбра.

Като видя телефона, няколко мисли минаха почти едновременно през ума на Томаш. Първата бе споменът за звънящ телефон — сякаш го беше чул, но не му беше обърнал внимание и едва сега осъзнаваше какво означава; подобно на психологическо ехо — сякаш този звън бе чакал реда си някъде в главата му. Втората мисъл бе, че снощи, веднага след като бе кацнал в Лисабон, бе говорил с Мария Флор по телефона. Чувстваше се уморен от живота, в който постоянно "прескачаше" от една жена на друга. Имаше нужда да улегне, но не искаше да бърза с нея. Не търсеше такъв тип връзка. И третото, което му хрумна — несъмнено идиотско, но пък може би практично — бе, че мобилният му с изключен заради изтощената батерия и трябваше да го зареди при първа възможност, тъй като се боеше, че тя може да се свърже с него само по стационарния телефон. Тази поредица от мисли го осени за част от секундата, преди да се събуди от унеса си и да направи знак на секретарката.

— Прехвърлете ми обаждането.

— Заповядайте.

Албертина натисна един бутон на телефона си и прехвърли обаждането на Томаш. Преди да отговори, той стана и затвори вратата на кабинета си. Разговорите му с Мария Флор бяха лични и не искаше секретарката да слуша. Върна се на мястото си пред компютъра и най-после вдигна слушалката.

— Здравей, Флор — поздрави я нежно той. — Не ми казвай, че си нетърпелива да видиш подаръка, който ти донесох от…

— Томаш — прекъсна го тя с напрегнат и разтревожен глас. — Седни и ме изслушай. Имам лоши новини.

Като чу тези думи, дъхът на Томаш секна. Знаеше, че те са предупреждение за нещо лошо. В тази ситуация, досети се той, можеше да става дума само за майка му. От няколко години тя живееше в старческия дом в Коимбра, на който Мария Флор бе директор, а тонът на гласа й не предвещаваше нищо добро.

— Майка ми ли? — попита Томаш след дълга пауза, останал без дъх. — Случило ли се е нещо?

— Страхувам се, че да.

Дълбоко в себе си се надяваше тя да го успокои, да му каже, че обаждането няма нищо общо с майка му. Отговорът й му дойде като плесница.

— Какво? Какво? — поиска да узнае той. Стомахът го сви от напрежение. — Какво става?

От другата страна на линията настъпи кратка пауза, сякаш Мария Флор търсеше подходящите думи, с които да му съобщи новината.

— Майка ти получи инфаркт — каза тя с най-нежния глас, на който бе способна. — Ела бързо. Бързо, разбра ли?

Новината остави Томаш втрещен, без думи, с празен поглед и отворена уста. Вече бе изгубил баща си и знаеше, че един ден ще изгуби и майка си, но се надяваше, че това ще е след време, нещата ще се случват бавно, дните няма да минават така бързо, неизбежното ще се отлага безкрайно и няма да изгуби и двамата си родители толкова скоро.

— Тя… — заекна Томаш, опитвайки се да зададе ужасяващия въпрос, който умът му отказваше да произнесе. Самата мисъл за смъртта сякаш стискаше сърцето му в юмрук. — Тя…

Тиха въздишка се изтръгна от другата страна на линията.

— Майка ти е в кома и не й остава много.


IV

Ъгловото огледало му подсказваше, че нещо не е наред с възела на вратовръзката. Развали го и го върза отново, като този път го заглади, за да захване по-добре дебелата част от копринения плат. Огледалото потвърди, че сега възелът бе съвършен — голям и вдлъбнат по средата. Погледна часовника си и установи, че вече е седем сутринта.

Часът бе настъпил.

Извади мобилния си телефон и потърси номера на директора на Националната служба за тайни операции към ЦРУ. Откри в контактите си Хари Фъч, натисна бутона и чу сигнала за звънене.

— Халдерман, копеле такова! — отговори гласът от другата страна на линията. — Какво искаш?

— Белами е мъртъв.

— Научих. Добра новина, а? Агенцията няма нужда от реликви като него.

— Швейцарците разследват случая като убийство, а това може да усложни нещата. Смяташ ли, че има повод за тревога?

Отговорът се забави, сякаш събеседникът от другата страна на линията внимателно подбираше думите си. Когато най-сетне проговори, гласът на Фъч звучеше много предпазливо.

— Нима намекваш, че моята служба е очистила стареца? — попита той с писклив тембър. — Самият аз се чудех кой би спечелил най-много от разкарването на дядката. И познай кой е първият, за когото се сетих? — Тонът на Фъч стана твърд. — За тебе, кучи сине!

— Не ми приписвай тази гадост! — изръмжа Халдерман. — Как смееш!

— Все някой ще поеме вината за това, драги — предупреди директорът на службата за тайни операции. — Защото някой го е убил, а аз вече се погрижих да не заподозрат мен.

— Аз също имам готово алиби, затова много внимавай какво ще направиш, ясно?

Разговорът замря за кратко, докато всеки обмисляше позицията на другия.

— Слушай, бележката, оставена от стария, може да реши проблема — предложи Фъч помирително. — Видя ли я?

— Чака ме в кабинета ми — комплимент от посолството ни в Берн. Защо, каква е идеята ти?

— Там е написано някакво име, нали така? Това си е чист късмет! Трябва да погнем този тип с всички сили. Случайно да знаеш кой с?

— Един португалец — историк и криптоаналитик, който, макар и досаден, вече два пъти ни е сътрудничил. Веднъж по повод на Иран и втори път заради Ал Кайда. Отракан пич, трябва да внимаваме с него.

— Да внимаваме ли? Шегуваш ли се, или какво? Откога шефът на Националната служба за тайни операции към ЦРУ се страхува от някакво копеле? Не… Този пич е прецакан.

— Добре, но той бе доста смел онзи път, когато се справихме с Ал Кайда, помниш ли?

— Ал Кайда ли? Чакай, не ми казвай, че това е португалецът, който… който…

— Точно той. Тогава случаят бе засекретен в името на националната сигурност и не стигна до вестниците, но аз го видях в действие и повярвай ми, драги, умът на този тип наистина щрака. Не трябва да го подценяваме.

— Хм, чудя се как името му е попаднало в бележката от стареца.

— Аз също. Блъскам си главата, но не намирам отговор. Вярно е, че Франк се държеше зле с него, но знам, че го ценеше. Какво го е накарало да напише името му, преди да умре, е загадка.

Фъч замълча, докато размишляваше. Когато заговори отново, тонът на гласа му не търпеше възражения.

— Слушай, изпрати ми тази бележка веднага след като я получиш от Берн — поиска той. — Започвам тайна операция и имам нужда от нея като основание.

— Добре.

— И не се тревожи повече за случая, ясно? Загадка или не, ще подредя нещата по такъв начин, че да излезем чисти, бъди спокоен.

Затвориха, без да се сбогуват. Халдерман вдигна поглед към прозореца и гледката към Бетезда, където слънцето изгряваше, и се възхити как само за няколко минути блестящата светлина на утрото бе заменила нощта. След това облече тъмносиньото си палто, взе куфарчето и се спря пред огледалото в коридора. Беше прекарал живота си в подлизурство и унижение, за да се хареса на началниците, с убеждението, че в организация, особено държавна, не се издигат честните и можещи хора, а онези, които знаят на кого да се подмажат и как да заговорничат, за да премахнат всеки, който се изпречи на пътя им. След като Белами бе извън играта, му оставаше само една последна стъпка до шефското място на дирекция "Наука и технологии". Ако правилно си изиграеше картите и Фъч свършеше своята част, последните препятствия щяха да са преодолени и мястото на покойния директор щеше да е негово. Негово и само негово. Приглади един непокорен кичур на главата си и се отправи към входната врата. Усмивката се бе завърнала на лицето му.

Всичко щеше да мине добре. Португалецът щеше да поеме вината.


V

Томаш завъртя ключа на стартера и моторът на фолксвагена заръмжа. Натисна съединителя, включи на първа, даде газ и колата излезе от паркинга на фондация "Гулбенкян", за да се влее в трафика по улиците на Лисабон, докато стигне северната магистрала. Тръгването бе единственото, което Томаш си спомняше през двата часа шофиране до Коимбра. Прехвърляше отново и отново разговора с Мария Флор, опитвайки се преди всичко да разгадае тона на гласа й, с който произнасяше думите, и какво се криеше в него, за да разбере дали има надежда, после се съсредоточи върху тревожните думи, с които му бе съобщила, че майка му е получила сърдечен удар, че е в кома и че времето й изтича. В кома? На нейната възраст това определено означаваше, че тя се намира на прага на смъртта. Може би вече е починала, а той пътува в автомобила си, без да знае нищо. Не знаеше и не можеше да предположи защо миналата вечер, прекалено изморен от пътуването до Женева, бе забравил да включи мобилния си телефон!

— Глупак! Глупак! Глупак! — упрекваше се той шепнешком, ругаейки се хиляди пъти за непростимото нехайство, докато блъскаше по волана на всяка дума. — Как така забравих да заредя телефона си? И защо това ми се случва точно в деня, в който най-много се нуждая от него?

Такава бе реалността. Трябваше да говори с Мария Флор, да разбере какво е състоянието на майка му, да узнае при какви обстоятелства се е случило всичко, да чуе какво ще кажат лекарите и какви са прогнозите, да прошепне няколко думи на умиращата си майка в слушалката, макар и тя да не може да го чуе. Вчерашната му небрежност обаче правеше всичко това невъзможно. Сега трябваше да понесе самотата, тишината, неизвестността и мъката — онази ужасяваща тревога, която го разкъсваше отвътре по пътя към Коимбра. Знаеше, че се нуждае от информация, но усещаше и нужда от утеха и съзнаваше, че окуражаващият глас на Мария Флор по телефона би повдигнал духа му. Съжаляваше за краткия разговор по телефона с приятелката си; все пак можеше да научи повече и да получи подкрепа в този труден момент, но необходимостта веднага да тръгне за Коимбра, надделя.

Разтърси глава, сякаш искаше да прогони мислите, които го измъчваха.

— Трябва да се разсея с нещо друго — каза си тихо Томаш. — Това започва да ме обсебва!

Опита да се съсредоточи върху друга неща. Но какви? Пентаграмът, сети се той. Насили се да мисли за пратката от Женева, която бе получил същата сутрин, и се опита да си представи какво е имал предвид търговецът на антики. Човекът бе поел риск, в крайна сметка нищо не му гарантираше, че фондацията ще пожелае такъв артефакт. Освен това, ако Томаш бе непочтен, можеше да задържи големия пентаграм. Пратката не бе с обратна разписка, така че нямаше документ, който да доказва, че наистина я бе получил.

А дали беше автентичен? Изглеждаше такъв, разсъди историкът, но в това нямаше никаква логика. Поради каква причина антикварят ще му изпраща подобна находка без нито една дума? Със сигурност беше копие. Лабораторията на фондация "Гулбенкян" щеше да го потвърди, когато занесеше предмета за анализ, което, разбира се, щеше да се случи чак след като се върне от Коимбра, където майка му… майка му…

В кома е и не й остава много.

Последните думи на Мария Флор по телефона отекваха в съзнанието му. Майка му е в кома. По-точно беше, когато получи обаждането. Кой знае какво й се е случило междувременно? Нали Мария Флор каза, че й остава малко време. Какво значи "малко"? Минути, часове, дни? Дали на тази възраст и след сърдечен удар майка му все още бе в кома? Ами ако през това време състоянието й се бе влошило? И ако след обаждането, докато той пътуваше натам, майка му бе… ако тя бе…

— Ах, ето пак! — изрева Томаш в колата, изнервен и безсилен, като отново заудря с ръце по волана. — Не ми излиза от главата…

Колкото и да се стараеше да мисли за друго, отново се връщаше на основния проблем, сякаш в ума му се въртеше надраскан диск. Майка му бе получила сърдечен удар, лежеше в кома и не й оставаше много време. Очевидно смъртта беше неизбежен изход. Каквото и да направи, каквото и да мисли, нищо не можеше да промени тази тежка и неумолима истина. Майка му се намираше на прага на смъртта и той скоро щеше да остане сирак. Знаеше, че животът е такъв, какъвто е — лек полъх във вечността, кратък миг на размаха на крилете на пеперуда, искра от светлина, която пламва и угасва в дълбокия мрак, една победа, която накрая се превръща в загуба, път, който, макар и с безброй завои, винаги свършва в бездната, усмивка, която изчезва в сълзи.

И все пак се надяваше. Господи, колко силно се надяваше тя да остане с него още известно време, само още малко, само още…

Камбанарията.

Очертанията на града, над който се извисяваше камбанарията на стария университет, прекъсна мислите му и погледът му бе изпълнен от магията на мястото.

Бе пристигнал в Коимбра.

Изкачи стъпалата с бърза стъпка и продължи по коридора на болницата, като заобикаляше носилките, задъхваше се и вдишваше острата миризма на мербромин и етилов алкохол, която се носеше във въздуха, твърдо решен да стигне възможно най-бързо до стаята на майка си и да разбере как е. По номерацията на стаите, отбелязана на вратите, той разбра, че наближава.

— Четиринадесет, петнадесет, шестнадесет броеше тихо, останал без дъх, докато стигна до стаята на майка си. — Тук е.

Нахлу в малката стаичка и първият човек, когото видя, бе Мария Флор. Беше седнала до леглото, изглеждаше красива и спокойна с големите си очи с цвят на шоколад, светлината придаваше на кестенявата й коса рус оттенък в краищата. Приличаше на ангел с ореол — ефект, постигнат от ярките слънчеви лъчи, които се вмъкваха през прозореца.

— Томаш! — възкликна тя, а лицето й разцъфна в усмивка на облекчение. — Най-после!

Новодошлият се приближи до леглото, нетърпелив да види жената в болничната постеля. Погледна лицето на майка си и състоянието й го изненада.

Тя се усмихваше.

— Здравей, сине. Радвам се да те видя.

Томаш се взираше смаяно в нея, отваряше и затваряше уста, за да каже нещо, но не успяваше да издаде и звук. Приличаше на риба в аквариум. Искаше да говори, но не знаеше как; всъщност не можеше дори да разсъждава. Очакваше да намери майка си в критично състояние, вероятно в безсъзнание или дори мъртва.

А тя му се усмихваше.

— Майко! — накрая каза той. — Добре ли си?

— Разбира се! — отвърна тя весело. — Я се виж! Какво е това изражение?

Изумен, Томаш погледна Мария Флор и после отново майка си, опитвайки се да осмисли ситуацията, но всъщност не разбираше нищо. Беше се подготвил за всичко, но не и затова.

— Майко, ти не беше ли… не беше ли… ами… — Томаш се поколеба, избягвайки да произнесе точните думи, сякаш споменаването на сърдечен удар бе забранено. — … болна?

Дона Граса се намръщи и неопределено махна с ръка.

— О, нищо сериозно — отвърна тя. — Госпожица Мария Флор се разтревожи, но честно казано, това бе само излишен драматизъм. Много шум за нищо. И при най-малкия проблем или леко неразположение сякаш е дошъл краят на света и в болницата настъпва хаос! — Тя въздъхна. — Ах, Бог да ми е на помощ! Просто прекаляват! — Дона Граса вдигна пръст, за да предаде тежест на думите си. — Прекаляват, казвам ти.

"Прекалено" бе може би точната дума. Как иначе можеше да се обясни, че в един момент съобщават на Томаш, че майка му е на прага на смъртта, а когато два часа по-късно я вижда, тя изглежда енергична и напълно здрава? Погледна укорително Мария Флор, сякаш я обвиняваше, че го бе изплашила напразно. Директорката на дома обаче не се притесни. Стана от стола и направи знак на Томаш.

— Хайде, да излезем.

Затвориха вратата на стаята, за да не ги чува дона Граса, и се огледаха в търсене на уединение. Коридорът не бе най-дискретното място за разговор, все пак бе задръстен от носилки с пациенти, за които леглата в клиниката не достигаха, но двамата успяха да намерят ъгъл, където да поговорят на спокойствие.

— Сутринта майка ти колабира — започна да разказва Мария Флор. — Докато моите служители се опитваха да я реанимират с дефибрилатора, аз повиках линейка и парамедиците казаха, че е получила инфаркт. Веднага я докарахме тук в болницата и кардиологът я прие в залата за реанимация. Останаха там около петнадесет минути. Докато чаках, позвъних няколко пъти на мобилния ти, но беше изключен.

— Извинявай, забравих да го заредя…

— По едно време кардиологът излезе и дойде да говори с мен — продължи тя, без да обръща внимание на оправданието. — Доктор Коласо потвърди, че майка ти е получила сърдечен удар, и каза, че се опитал да я реанимира, но не е успял. Както сигурно се досещаш, аз страшно се изплаших. Лекарят ми обясни, че практически тя бе починала, макар че още формално не можеше да обяви смъртта, което щеше да се случи малко след това. Според него сърцето на майка ти бе спряло и електроенцефалограмата, която й бе направил преди минути, не отчитала мозъчна дейност. Тогава една сестра се появи на вратата, крещейки: "Доктор Коласо, елате бързо!". Той се върна в реанимационната зала и когато останах сама, осъзнах, че наистина трябва да говоря с теб. Сетих се, че сигурно си във фондацията, и се обадих там. Щях да ти съобщя, че майка ти е починала, но не събрах смелост. Освен това виковете на сестрата ми подсказаха, че може би има надежда, затова реших да ти кажа, че е в кома.

Томаш посочи към вратата на стая номер шестнадесет.

— Очевидно не е умряла…

— Така е, но не забравяй, че практически майка ти умря и отново оживя — напомни му с тревога Мария Флор. — Важно е да го имаш предвид, когато разговаряш с нея, разбираш ли? Иначе няма смисъл.

— Нима ми казваш, че мозъкът й е бил засегнат?

— Не точно. Впрочем разсъдъкът й ми се струва много по-бистър, отколкото през по-голямата част от времето, откакто е в дома. Изглежда, способността й да разсъждава, се е подобрила, ако подобно нещо изобщо е възможно. За човек, който от години страда от Алцхаймер, дори бих казала, че майка ти е в отлично състояние.

— Но това… това е невероятно!

— Да, но помни, че умря и се върна. Не го забравяй, чуваш ли?

Историкът смръщи вежди неразбиращо.

— За какво говориш? — попита той. — Ако умът й е по-бистър от обикновено, ако тя е по-добре и състоянието й изглежда отлично, какъв е проблемът тогава?

Мария Флор си пое дълбоко дъх и се обърна, отправяйки се към стая номер шестнадесет.

— Когато поговориш с нея, ще разбереш.

Дона Граса продължаваше да лежи, завита с одеяло. Все още се усмихваше, по лицето й бе изписано странно блаженство. Изглеждаше в мир със себе си.

— Е, сине, как си? — попита тя уморено. — Още ли пътуваш из света?

— Да, даже вчера се върнах от едно пътуване.

— Не ми казвай, че си бил в някоя от онези мюсюлмански страни, където постоянно гърмят бомби и обезглавяват хора! — скара му се разтревожено тя. — Кога ще се вразумиш, младежо? Баща ти ми заръча да се грижа за теб, но на моята възраст вече има много неща, от които не мога да те предпазя. В крайна сметка съм стара и слаба и нямам сили да ти помагам…

— Не се тревожи за мен — отвърна Томаш, като се опитваше да смени темата на разговора. Погали я по ръката. Беше изненадващо топла и мека. — Ами ти, мамо, как се чувстваш?

Лицето на дона Граса отново разцъфна в блажена усмивка.

— Прекрасно! — отвърна тя. — Честно казано, отдавна не съм се чувствала толкова добре.

— Наистина ли? — въодушеви се синът й. — И защо? — Той й намигна съучастнически. — Не ми казвай, че скришно си си хапвала шоколад…

Майка му се засмя.

— Какви шоколади, какви глупости! Чувствам се добре, защото бях с баща ти, разбира се. Отдавна не го бях виждала и много ми липсваше. Ако искаш да знаеш, мисля, че е много добре.

— Така ли? Разглеждала си старите албуми със снимки?

Дона Граса отново се разсмя.

— Албуми ли? Аз бях с него, сине. Поговорихме си и така нататък. Тя въздъхна. — Жалко, че бе толкова за кратко.

— Така е, бързо се будим от хубавите сънища, нали? Искаме да ги удължим, да траят вечно, но те свършват бързо. — Томаш цъкна с език. — Лоша работа.

— Какво говориш, това не беше сън! — възрази тя, губейки търпение, че синът й все още не разбираше. — Вече ти казах, че наистина бях с баща ти. Не ми ли вярваш?

Томаш я погали по ръката. Болестта имаше и такива моменти.

— Чуй ме, майко, татко вече не е сред нас — обясни й той нежно. — Почина преди няколко години, не си ли спомняш?

— Знам, сине, знам — съгласи се майка му. — Много добре си спомням, че бях на погребението. Но ти казвам, че се видях с него сега.

— Сега ли? Кога?

— Тази сутрин. Преди два часа.

Погледът на Томаш се спря върху Мария Флор, която седеше на стола до леглото, сякаш искаше тя да му обясни логиката на този разговор. Директорката на дома само го погледна и сви рамене, сякаш му казваше, че го е предупредила.

Беше прекрасно — прошепна дона Граса със замечтан блясък в зелените си, досущ като на сина й, очи. — Умрях и бях с баща ти. Беше прекрасно!


VI

— Ето това имаме, сър.

След като беше почукала на вратата за позволение да влезе, секретарката прекоси кабинета и остави върху бюрото сива картонена папка, пълна с доклали и снимки. На корицата с червен печат top secret[18] под логото на ЦРУ бе изписано името Томаш Нороня.

— А документът от "Наука и технологии"? — попита шефът й. — Халдерман изпрати ли го вече?

Секретарката отвори папката върху бюрото и показа въпросната бележка.

— Тук е, сър.

Хари Фъч се взря в листа.



— Значи, това е следата, която старият е оставил? — усмихна се лукаво той. — Доказателство, че е страдал и че виновният е Томас Нороня. — Доволно поклати глава. — Много удобно наистина.

— Това ли е всичко, сър?

Директорът взе папката, която секретарката му бе донесла, и прегледа документите под бележката, изпратена от дирекция "Наука и технологии". Първото, което видя, бе снимка на португалския историк в едър план, който се усмихваше на обектива.

— Само още нещо, Тиш — каза той, докато разглеждаше фотографията. — Свържи ме с нашия човек в посолството ни в Лисабон. Спешно.

— Да, сър.

Секретарката излезе от кабинета, затваряйки вратата след себе си. Директорът на Националната служба за тайни операции прелисти документите в папката и се спря на доклад за случая в Иран. След това прегледа досието на Франк Белами и провери списъка с технологии, които през последните години дирекция "Наука и технологии" бе предоставяла на агентите от Националната служба за тайни операции. Вниманието му бе привлечено от едно откритие, което убитият директор винаги бе отказвал да предаде на колегите си от ЦРУ. Наричаше се Quantum Eye, или Квантово око — проект, който старецът не бе споделял с никого.

— Тайните ти приключиха, кучи сине — прошепна Фъч, взирайки се в текста, отнасящ се за Квантово око. — Сега, след като гушна букета, този материал идва при мен.

Телефонът иззвъня.

— Нашият човек в Лисабон е на линия, сър — съобщи секретарката. — Името му е Джим Кронгард.

Чу се пращене по линията и обаждането бе прехвърлено към американското посолство в Лисабон.

— Мистър Кронгард — започна Фъч, докато затваряше досието на Белами, — имаме проблеми с почистването и разчитам вие да се погрижите. Надявам се, че си разбирате от работата…

— Точно затова съм тук, сър. Какви са боклуците?

— Името на обекта е Томас Нороня. Той уби ръководителя на нашата дирекция "Наука и технологии" в Женева. Много тежко престъпление, както виждате. Имаме информация, че се е върнал в Португалия. Хванете го.

— Как искате да координирам задачата с португалската полиция, сър? Просто да им предам информацията или да проследя случая?

— Не искам местната полиция да взема участие. Впрочем не искам никой друг да се замесва, освен Агенцията. Това е секретна операция и вие ще бъдете единственият агент, който ще работи по нея.

Гласът от другата страна на линията се поколеба.

— Но… но, сър, политиката в Португалия и останалите страни — членки на НАТО, е…

— Кучият син уби директор на ЦРУ! — изрева Фъч в слушалката. — Нима смятате, че трябва да правим компромиси с подобен случай? Аз не мисля така! Копелето ще си плати за престъплението, което извърши, ясно? Намерете го и го заловете!

— И какво да направя после? Да го пратя при вас? Ако е така, трябва да организирате полет…

— Ще изпратя самолет, не се тревожете — ядосано го прекъсна директорът на Националната служба за тайни операции. — Ще ви изпратя доклад за случая и поверителна заповед за задържане. Но това са само бумаги, за да си вържем гащите. Не искам заподозреният да идва тук, ако ме разбирате…

Мъжът от другата страна на линията отново замълча, чудейки се какво точно означават последните инструкции.

— Хм… Не много добре всъщност. Бихте ли обяснили по-конкретно, сър?

Хари Фъч изсумтя нетърпеливо.

— Вижте, да не би да сте бавноразвиващ се или ми се подигравате? — ядоса се той. — Заловете мъжа и го оставете да избяга, ясно? Копелето уби един от нашите, затова не искам да дойде тук и после да влезе в затвора. Прекалено хубав вариант за него.

Събеседникът му звучеше смаян.

— Да го оставя да избяга?!

Директорът на Националната служба за тайни операции към ЦРУ завъртя отегчено очи и изръмжа, ядосан от несъобразителността на агента в Лисабон.

— За да можете да го ликвидирате — изрева отново той. Лицето му бе почервеняло и вената на челото му пулсираше. — Оставете го да избяга, за да го убиете! Сега ясно ли е?

— Абсолютно — отвърна събеседникът му с равен глас.


VII

Спокойното бледо лице на дона Граса, макар и набраздено от бръчки и белязано от годините, излъчваше младежка замечтаност. Пациентката изглеждаше смирена и омиротворена, говореше бавно, сякаш търсеше най-точните изразни средства. Думите й оставяха впечатление, че е с много по-бистър ум, отколкото Томаш я беше виждал през последните години.

— Всичко започна в момента, когато усетих остра болка да стяга гърдите ми — започна да разказва тя, като постави ръка на сърцето си. — Беше толкова силна, че единствено помня, че паднах на пода. Когато се събудих, разбрах, че съм в линейка. По мен имаше маркучи и един мъж с очила и бяла престилка ми правеше сърдечен масаж. — Граса погледна към Мария Флор. — Госпожицата стоеше зад лекаря и изглеждаше много разстроена горкичката. Беше покрила устата си с ръка, докато се взираше в мен.

— О, значи, си се свестила в линейката…

Седнала до леглото, Мария Флор слушаше разговора.

— Няма такова нещо — намеси се тя. — Аз бях там и видях всичко. Дона Граса лежеше със затворени очи в линейката и сърцето й бе спряло. Парамедикът се опитваше да я реанимира по време на цялото пътуване. Но без успех. Мониторите отчитаха прави линии. Сърцето й не функционираше, сигурна съм.

— Но в това няма логика — възрази Томаш. — Щом майка ми си спомня, че лекарят я е реанимирал, това означава, че е била в съзнание и с отворени очи — обясни той като човек, който твърди нещо очевидно. — В противен случай как е видяла, че той й прави сърдечен масаж и ти стоиш зад него?

В отговор на това възражение директорката на старческия дом махна с ръка към пациентката.

— Дона Граса, разкажете останалото.

Лицето на старицата изглеждаше така спокойно, сякаш тази сутрин не бе преживяла сърдечен арест и не бяха обявили смъртта й.

— По едно време вратата на линейката се отвори и ме сложиха на носилка с колела. Появиха се още хора с бели престилки, които ме закараха в някаква сграда, предполагам, болницата. Около мен имаше и други бели престилки, настана суматоха и в един момент се озовах в зала, пълна с машинарии.

— Залата за реанимация — поясни Мария Флор. — Отново напомням, че видях как я вкарват вътре и тя несъмнено беше в безсъзнание.

Дона Граса прокара пръсти през косата си, опитвайки се напразно да я приглади.

— Точно тогава станах от тялото си.

— Моля? — прекъсна я Томаш. — Станала си?

— Не, всъщност не. Лежах на една кушетка, до мен имаше друг лекар и две сестри. Но не знам как точно да го обясня, случи се така, че излязох от тялото си…

— Как така си излязла?

Дона Граса сви рамене, сякаш нямаше обяснение, а просто отбелязваше фактите.

Не знам. Усетих, че съм във въздуха, и просто излязох от тялото си. Не знам как да го обясня с други думи. Озовах се на тавана на залата, наблюдавайки тялото си върху кушетката, а лекарят и сестрите се суетяха около мен. По едно време мъжът удари коляното си в ръба на някакъв шкаф и извика от болка горкичкият. Беше неописуема бъркотия, но сред всичко това аз успях да чуя какво си говорят.

— Така ли? Какво точно чу?

— О, знам ли! — засмя се тя. — Честно казано, не разбрах много добре. Говореха на онзи неразбираем медицински език, който лекарите понякога използват, сещаш ли се? — Тя преправи гласа си, сякаш имитираше някого. — Подай ми не знам си колко, подготви не знам си какво, погледни какво показва кардио нещото си, тя не реагира на това-онова… ей такива работи. След това докторът притисна гърдите ми и натисна няколко пъти точно като по филмите…

— Добре, разбрах — отстъпи синът й. — Значи, си имала усещането, че наблюдаваш всичко това от тавана. — Какво стана после?

— Продължих да се издигам все по-високо, докато изведнъж всичко стана тъмно и влязох в нещо като тунел. Тогава видях светлина в дъното, сякаш идва метрото…

— Сигурно си се изплашила…

— Всъщност не. Дори се чувствах много спокойна, беше ми приятно. Помислих си: о, значи, това е смъртта. За моя огромна изненада, изобщо не се разтревожих, че умирам.

— Какво се случи след това?

— Понесох се към светлината, сякаш тя ме дърпаше, докато накрая излязох от тунела и се натъкнах на родителите ми и на сестра ми Лурдеш на едно красиво място. Те ме прегърнаха и Лурдеш ме заведе някъде, където видях живота си, целия си живот; всичко се случваше много бързо, не мога да обясня как е възможно да събереш живота си в един миг, но точно така стана. Видях моменти от детството си, любовите от младостта, училището, сватбата, твоето раждане, игрите ти в леглото в неделните сутрини… всичко. После се появи баща ги и ми каза да отстъпя назад, да се върна към живота, защото часът ми още не бил настъпил. Аз се чувствах толкова добре и му казах, че няма да го направя, че искам да остана там с него, но той настоя, обясни ми, че съм нужна тук, за да се грижа за теб, защото ще попаднеш в голяма опасност при следващото си пътуване. Това ме убеди да се върна. Обърнах се и в следващия миг лежах на кушетката в онази зала. Сестрата видя, че съм отворила очи, и изхвърча навън, крещейки: "Доктор Коласо, елате бързо!". — Старицата разпери ръце, за да покаже, че е завършила разказа си. — Ето това преживях.

Дона Граса замълча и в стаята се възцари пълна тишина.

Томаш бе затаил дъх, докато майка му говореше, и все още се опитваше да осъзнае разказа й. Хвърли изумен поглед към Мария Флор и зачака дали тя ще каже нещо. Като разбра, че приятелката му няма какво да добави, отново се обърна към майка си.

— Разказа ли историята на лекаря?

Дона Граса въздъхна.

— Виж, сине, честно да ти кажа, не смятах да го правя. Страхувах се да не реши, че съм се побъркала, и да ме прати при лудите. Но той се появи в стаята, накуцвайки, горкичкият, и когато го видях в това състояние, го посъветвах да премести шкафчето на друго място, иначе отново ще се блъсне в него и ще се нарани сериозно. Докторът много се учуди, когато му го казах, и ме попита откъде знам, че си е ударил коляното в ръба.

— Хванал ви е — усмихна се Мария Флор.

— Да, хвана ме и тогава му разказах как съм го видяла да се блъска в шкафчето. Той отвърна, че това е абсолютно невъзможно, тъй като в онзи момент сърцето ми е било спряло и апаратът не отчитал мозъчна дейност, затова нямало как да съм видяла какво се е случило, а му разказвам неща, дочути от сестрите. — Дона Граса свъси вежди. — Когато чух това, аз се почувствах… толкова бясна, нямаш си представа. Ядосана, гневна, сърдита!

— Но защо? — учуди се синът й. — Тази история е невероятна. Струва ми се нормално да се съмнява в думите ти…

— Докторът ме нарече лъжкиня — възрази тя. — Аз лъжкиня! Не! В никакъв случай не мога да го приема! Предпочитам да ме мислят за побъркана, отколкото да ме наричат лъжкиня. Не и лъжкиня! Не го приемам! Затова се почувствах зле и знаеш ли какво? Разказах му всичко. Всичко, всичко, всичко! Обясних му какво се случи от съвземането ми в линейката до момента, в който се върнах към живота и отворих очи на кушетката. Нищо не му спестих.

— И той? Как реагира?

Дона Граса се замисли.

Всъщност не каза нищо особено — измърмори тя. — Изслуша ме мълчаливо и когато приключих, само ми благодари и отбеляза, че съм изживяла нещо много специално. Каза на сестрите да ми пуснат изследвания за сърцето и после да ме преместят в тази стая. Нищо повече.

— Повярва ли на историята ти?

— Ама моля ти се! — възрази ядосано дона Граса. — И защо да не ми повярва? Звучиш така, все едно докторът е пълен идиот за това, че ми вярва!

— Нямах това предвид — извини се Томаш, осъзнавайки, че трябва да подбира по-внимателно думите си, за да не нарани чувствата на майка си. — Просто питам дали ситуацията му се е сторила нормална. Трябва да признаеш, че не всеки ден човек чува подобни неща, не мислиш ли?

— Така е — съгласи се вече по-спокойно тя. — Затова лекарят каза, че съм преживяла нещо много специално. Аз казах истината, а и според мен той също не реши, че го лъжа. — Тя посочи сина си. — Впрочем, доколкото те познавам, мисля, че ти се съмняваш повече и от него.

Туше`, помисли си Томаш. Случилото се бе още прясно и той реши, че може би трябва да прикрие скептицизма си, за да не изнерви майка си и да й докара нов сърдечен удар. Най-важното в момента бе да не позволява това да се случи.

— Не, разбира се, че не се съмнявам — каза накрая той. — Аз просто… исках да разбера как е реагирал лекарят.

Дона Граса поклати глава.

— О, сине, познавам те като петте си пръста — усмихна се благо тя. — Знаеш ли какво? Същият си като баща ти. Съ-щи-ят! Вярваш само в науката и в онова, което може да се докаже научно, в нищо друго. Това е хубаво, признавам, наука, рационализъм, научни методи и всичко това. Съществуват неща, които вашата свята наука не може да обясни. Случилото се с мен тази сутрин е едно от тях. Баща ти вече го знае, но ти, сине, ти си инатлив като магаре, да му се не види! Няма да повярваш, освен ако не се случи на теб. И доколкото те познавам, дори да ти се случи, ти ще продължиш да се съмняваш.

— Но аз вярвам, вярвам — настоя Томаш с най-убедителния тон, на който беше способен. — Разбира се, че вярвам.

— Лъжеш — повтори майка му. — Няма проблем, аз пак те обичам, бъди спокоен. — Дона Граса придърпа завивката към брадичката си. — А сега, ако нямате нищо против, оставете ме да си почина, може ли? Имах тежка сутрин, а вече съм стара за тези неща. — Тя махна към вратата. — Вървете се разходете, че искам да поспя малко, а?

Без да чака отговор, дона Граса нагласи възглавницата си и се сви под завивката, приготвяйки се за сън. Синът й се наведе над нея, целуна я по челото и отиде до прозореца да пусне щорите. След това направи знак на приятелката си и двамата на пръсти се измъкнаха от стаята.

Когато излезе в коридора, Томаш се огледа в търсене на някого от персонала, но единствените хора, които видя и в двете посоки, бяха пациенти, лежащи на носилките.

— Трябва да говоря с лекаря — каза той. — Трябва да разбера повече за състоянието на майка ми.

— Доктор Коласо излезе преди малко за обяд, но ми каза, че ще се върне следобед — обясни Мария Флор. — Изглежда, иска да направи по-сериозни изследвания на майка ти, включително нова електрокардиограма и енцефалограма. Мисля, че това ще е добра възможност да говориш с него.

— Лекарят е отишъл да обядва?

Мария Флор вдигна лявата си ръка и показа циферблата на малкия си часовник на историка.

— Почти един часът е, знаеш ли? Време за хапване. Доктор Коласо може да е има отговорна работа, но стомахът иска своето, той знае, че трябва да му го даде.

— В такъв случай е добре да последваме неговия пример — предложи Томаш. — Хайде, да вървим.

Томаш я хвана под ръка и я поведе. Тръгнаха по коридора на болницата и Мария Флор, весела и непринудена, го бутна към стената и се засмя.

— Гладен си, значи…

Историкът прие шегата и й го върна, като също я побутна.

— Гладен съм за храна и за подробности около случилото се с майка ми — каза той. Внезапно стана сериозен. — Виж, онова, което тя ни разказа, не е нормално, не мислиш ли?

— Наистина не е — призна приятелката му. — Но ми се стори искрено. Нима не й вярваш?

— Не, сигурен съм, че разказът й е истински — отвърна той. — Майка ми бе откровена с нас и ни разказа онова, което вярва, че й се е случило. Въпросът не е в това дали е казала истината, защото фактически тя го направи, а дали онова, което вярва, че й се е случило, действително се е случило.

— Чела съм разкази на други хора, които описват подобни неща, когато са били на прага на смъртта. Думите на майка ти съвпадат с много такива истории.

— Може би — съгласи се Томаш. — Аз съм историк и дори съм попадал на подобни текстове през годините. Например в "Държавата", писана през IV век пр. Хр., Платон разказва историята на войник, загинал на бойното поле, който, възкръсвайки по време на бдението, разказал за пътуване през мрака до някаква светлина, където водачи му помагат да направи анализ на живота си. Преживял е момент на изключителна красота, мир и радост.

— Тогава защо се съмняваш?

— Не вярвам в тези неща. Оставам с впечатление, че това са само митове и някакви номера, които спекулират с вярванията на хората. Кой не би искал да живее след смъртта? Хората се уповават на тези измислици и лесно се поддават на внушение, защото вярват в онова, в което им се иска.

— Нима смяташ, че някой е повлиял на майка ти?

Погледът на Томаш се рееше сред множеството пациенти по носилките в коридора на болницата и той не отвърна веднага. Едва когато стигнаха до стълбището, спря замислен, взря се в приятелката си и отговори на въпроса:

— Майка ми страда от Алцхаймер. Болестта се съпровожда от халюцинации.


VIII

Агентът от ЦРУ предпазливо се спря пред жилищната сграда в Лисабон, нащрек за най-малката подробност. Джеймс Кронгард внимателно огледа първия етаж в търсене на движение в апартамента, но не забеляза такова. Знаеше, че това не означава нищо, затова се приближи до таблото със звънците и потърси този на апартамента. Предпочиташе да се обади по телефона, но беше разбрал, че заподозреният се е отказал от стационарния си телефон, а мобилният му беше изключен, което не му бе оставило избор.

Натисна звънеца и зачака. Никакъв отговор. Звънна още веднъж и отново никой не отговори. Продължи да звъни. Разбира се, възможно бе собственикът да е в банята или да се наслаждава на страстни моменти в женска компания, затова посетителят изчака десетина минути и отново натисна звънеца. Никой не отговори.

Когато най-накрая се убеди, че в апартамента няма никого, натисна един от звънците за втория етаж.

— Кой е? — разнесе се глас от интеркома.

— Поща за професор Томаш Нороня.

— Не е тук, звъннете на първия етаж.

— Да, но никой не отговаря, а нося спешна телеграма от чужбина.

Вратата на сградата се отвори с електронно жужене и изщракване. Кронгард влезе и се качи по стълбите до първия етаж със спокойна и решителна крачка, след което спря пред апартамента на обекта. Сложи ръкавици и извади две парчета тел от джоба си. Клекна и пъхна телта в ключалката, бърникайки в нея, докато я отключи.

Вратата се отвори и мъжът от ЦРУ надникна вътре. В апартамента бе тихо. Вмъкна се вътре и внимателно затвори вратата след себе си. Огледа жилището, стъпвайки леко и безшумно, като обходи всички стаи. Както и предполагаше, нямаше никого.

Оставаше му да чака.

Отиде в кухнята и отвори хладилника. Беше полупразен, но на първия рафт имаше кутийка португалска бира. Отвори я и се върна в хола, настани се на дивана и започна да отпива от бирата на бавни глътки. Нямаше нищо против да почака. Животът на тайния агент се състоеше от дълго чакане, а обстановката, в която се намираше сега, дори му хареса. Не можеше да се сравнява с неудобствата, които бе преживял при мисиите си в Кандахар и Пешавар, където алкохолът беше забранен. Все пак се надяваше, че обектът няма да го кара да чака дълго, тъй като искаше да гледа мача на "Бостън Селтикс" по телевизията довечера.

И най-важното — искаше му се убийството на Томаш Нороня да стане бързо и чисто.


IX

Мъждукащите пламъчета на свещите разливаха жълтеникава трепкаща светлина, която придаваше средновековна атмосфера на пещерата, превърната във винарска изба и ресторант. Мъждивите отблясъци рисуваха причудливи сенки по стените от червени тухли, което правеше мястото изненадващо уютно и приятно. Сцената, монтирана в един ъгъл на залата, обаче показваше, че това заведение не бе най-подходящото за хора като Томаш и Мария Флор, които искаха само скромен обяд и тих разговор.

На сцената имаше четирима студенти с черни шапки и тоги — двама седяха на един стол, прегърнали португалски китари, а другите двама стояха нрави до микрофона. Гласовете им бяха меланхолични, но не и мелодични, както изискваше фадото от Коимбра, чиято сладост се криеше във фразата, а не в гласа, който я изпълняваше.

Сбогом, тъжна, стара катедрала,
с китари, свирещи молитва.
Душата ми си тръгва в сълзи обляна
в деня, в който те оставя.
Думите за сбогом
отнемат само минута,
но ще останат в живота ми
като сто години самота.[19]

Клиентите чинно аплодираха изпълнението на студентите. Накрая певците замълчаха и музикантите засвириха първите трогателни акорди на "Зелени години" — композиция, при която китарата плаче, потапяйки залата в абсолютна тишина. Публиката слушаше мелодията с насълзени очи — никой друг не бе композирал музика, която толкова добре да отразява португалската душа, и когато студентите свършиха, всички станаха на крака и бурно ги аплодираха. Ръкоплясканията продължиха, докато момчетата слязоха от сцената, и в залата се възвърна нормалната атмосфера на ресторант по обед.

— Тези "Зелени години" винаги ме разчувстват — отбеляза Мария Флор, изтривайки сълза, която блестеше в крайчеца на окото й. — Винаги, когато слушам тази китара, сякаш чувам Португалия.

Томаш се усмихна и сложи в чинията й две миди с ориз. Бяха поръчали обяда по време на концерта и димящият глинен съд бе сервиран веднага след последните акорди на "Зелени години". Въпреки приятната атмосфера, двамата започнаха да се хранят мълчаливо. Замисленото изражение на Томаш подсказваше, че мислите му бяха далеч от ресторанта.

— След като изслуша историята на майка ми — заговори той внезапно, сякаш разговорът никога не бе спирал, — лекарят нищо ли не сподели с теб?

— Не, нищо — отвърна приятелката му. — Но какво точно те тревожи? Нима всичко това ти се струва толкова безумно?

Историкът дълго разглежда пълната си с ориз вилица, преди да я поднесе към устата си, сякаш водеше борба със себе си дали да изяде храната.

— От научна гледна точка въпросът е пределно ясен — каза той, все още замислен. — Притежаваме или две отделни неща — душа и мозък, или само едно — мозък, който създава съзнанието. По-голямата част от популярните религии, с изключение на будизма, твърдят, че са две.

— За мен няма нищо странно в понятието за душа, която се отделя от тялото — съгласи се Мария Флор. — Освен това тази мисъл е естествена. — Тя вдигна ръка. — Казваме "моята ръка", "моята глава", "моето тяло", нали така? Сякаш разделяме двете неща — аз и моето тяло. Усещаме, че сме господари на тялото и ума си, а не че ние сме тялото и умът, затова този дуализъм душа — тяло е някак очевиден. И ако имам силното усещане, че в тялото ми живее един вътрешен Аз, който е уникален и непреходен, това е, защото той наистина съществува.

— Добре. Проблемът е, че колкото и да търси тези два елемента — ум и душа, науката открива само един от тях — ума.

— Права е майка ти, че вярваш само на науката…

— Аз съм учен и не мога да приема нещо, без то да е безусловно доказано — обясни Томаш. — Въпросът е следният: ако имаме душа, къде е тя? Как взаимодейства с мозъка? Щом спомените ни се записват в мозъчните клетки и тези клетки умират при смъртта ни, как е възможно душата ни, която се рее, отделена от тялото, да си спомня събития, случили се по време на живота, и да разпознава близки, отишли си преди нас? Това е невъзможно! Спомените са записани в мозъчните клетки, не се носят насам-натам в някакво етерно поле, разбираш ли? Когато мозъчните клетки са мъртви, паметта също умира!

— Може би има механизъм, който обяснява оцеляването на паметта — предположи Мария Флор. — Добре знаеш, че във Вселената съществуват много невероятни неща, макар и да нямат обяснение.

— Да, но не можем да повярваме в нещо просто защото някой казва, че е така. Нужна ни е демонстрация.

— Тогава как ще обясниш моето усещане, че съществувам извън тялото си? — попита тя. — Как ще оправдаеш онова силно чувство, което всеки от нас има, за съществуването на съзнателен и независим от мозъка вътрешен Аз?

— Мая.

— Какво?

— Мая е дума, използвана от будистите за илюзия в смисъл на нещо, което е различно от това, което изглежда. Буда казва, че човешкото страдание идва от грешната представа за Аза и приключва едва когато се освободим от желанията и връзките, които постоянно пресъздават този илюзорен Аз.

— Искаш да кажеш, че вътрешният Аз не съществува? — попита учудено Мария Флор. — Моето съзнание е просто една илюзия? Това е абсурдно!

— Разбира се, че съществува, всеки от нас знае, че това е така — побърза да уточни Томаш. — Само че то е мая, с други думи, съществува, но не е такова, каквото изглежда. Вътрешният Аз е само едно общоприето наименование на сложен феномен, който възниква чрез мозъчната дейност. Буда твърди, че всичко зависи от всичко и че няма нищо независимо. Усещането, че съществува вътрешен Аз, независимо от тялото, е мая, подобно на друго усещане — аз съм едно нещо, ти си друго, а Вселената е трето — което също е мая. Забележи, че научните изследвания на съзнанието вървят в същата посока. Вътрешният Аз не се отнася до нещо непреходно, това е илюзия, създадена от паметта.

— Добре, говориш ми за материализъм — убеждението на учените, че всичко опира до материя и енергия. Но материализмът не обяснява нещо нематериално като съзнанието. Как е възможно мозъкът, състоящ се от органична материя, да създава нещо толкова комплексно и необятно като съзнанието? Ето това е основният въпрос, на който никой не е дал задоволителен отговор.

Томаш знаеше, че е трудно за обяснение. Разрови ориза си с вилицата, докато обмисляше отговора си.

— Важно е да се отбележи, че днес знаем невероятни неща като произхода на материята, начина, по който е възникнала Вселената, физичните закони, но не обръщаме внимание на онова, което действително се случва в мозъка ни — заговори той със замислено изражение. — Човешкият мозък е най-сложното нещо във Вселената и последната голяма загадка за науката. Притежава милиарди неврони, две полукълба и четири части, обединени от покриваща структура, наречена мозъчна кора. Желирана амалгама с тегло едва килограм и половина. Важният въпрос е именно този, който ти зададе: как е възможно мозъчните клетки, невроните, които поотделно нямат способността да генерират мисъл, да сътворяват такива невероятни неща като въображението, сънищата, приятелската привързаност и романтичната обич, естетическите възприятия, чувството за справедливост, свободата и представата за вътрешен Аз? Как това изобщо е възможно?

— Именно — съгласи се Мария Флор. — Затова душата трябва да съществува. Няма друго обяснение.

— Разбира се, че има. Доказано е, че съзнанието е резултат от мозъчната дейност, когато са наблюдавани промените в мозъка вследствие на инцидент или под въздействието на определени наркотици. Някои мозъчни увреждания могат дълбоко да променят човешкото съзнание. Това доказва, че то е резултат от мозъчната дейност.

— Но как така? Ако мозъкът е съставен от клетки, как те произвеждат съзнанието? За да твърдиш, че съзнанието е резултат изключително от мозъчната дейност, първо трябва да обясниш как се създава то.

— Емержентни свойства.

След този лаконичен отговор Томаш спокойно поднесе към устата си голяма хапка. Мария Флор замълча, като очакваше историкът да обясни значението на тези две думи, но той продължи да се храни, сякаш това бе достатъчно, и слагаше край на разговора.

— Какво искаш да кажеш? — не се стърпя тя. — Какво означава "емержентни свойства"?

Томаш остави вилицата върху чинията, бръкна в джоба си и извади химикалка. Масата бе застлана с голяма хартиена покривка, върху която бяха поставили чиниите и чашите, и историкът написа върху нея една буква.


К


— Какво е това?

— Буквата К. Какво следва?

Залепи химикалката до К и написа още няколко букви.


КРАСИВА


— А сега?

— Написа думата красива. Е, и?

Ученият не отговори веднага. Вместо това надраска още няколко думи.


ЖИВОТЪТ Е ХУБАВ, А ТИ СИ КРАСИВА


— А сега?

Приятелката му се разсмя.

— Това е изречение — отбеляза тя. — Комплимент. Виждам, че използваш всяка възможност…

— Наистина, не пропускам случай да кажа истината — прекъсна я историкът. — С този малък пример искам да демонстрирам, че изолираните букви имат едно значение, но когато ги свържем по определен начин, те придобиват допълнителен смисъл. Тоест, думата "красива" е нещо повече от просто събрани заедно к, р, с, в, а, и. Така и отделната дума придобива нови характеристики, когато се свързва с други думи в различни комбинации. Например изречението Животът е хубав, а ти си красива е повече от натрупани на едно място думи см, красива, ти, е, хубав и животът.

— Разбрах. Това са емержентни свойства. Един футболен отбор е повече от единадесет футболисти, група певци на фадо от Коимбра е повече от четирима студенти.

— Именно. Но важното тук е да отбележим, че този ефект не се наблюдава само при езика и в социален контекст, а е основен дял от природната граматика. Например опиши ми един атом, ако обичаш.

— Атомът е елементарна частица на материята. Има ядро, състоящо се от протони и неутрони, около което в орбита обикалят електрони, подобно на планети, въртящи се около Слънцето, само че в много по-малки размери.

— Не бих казал, че електроните приличат на планети, по-скоро са като облаци около ядрото — уточни ученият. — Така или иначе очевидно става дума за нещо много просто. Това, което разделя атомите на отделните елементи, е само и единствено броят протони. Впрочем само тази разлика представлява емержентно свойство. Хелиевият атом има различно поведение от това на кислородния атом, но единствената разлика между тях е, че кислородният притежава повече протони и повече неутрони и електрони. Когато отделните атоми се свързват в молекули, придобиват нови качества, понякога неочаквани. При свързването на кислородни с водородни атоми се получава водата, но кислород и въглерод създават нещо напълно различно — въглероден диоксид. Да разгледаме и друг пример. Агрегацията на натриеви молекули произвежда мек сребристосив метал, но когато се свържат с други по-спокойни молекули като тези на водата, се получава силна и опасна реакция.

— Разбирам накъде биеш — каза Мария Флор. — Цялото е повече от сбора на съставните му части, а физиката и химията съществуват благодарение на емержентните свойства.

— Да, но това не е всичко — изтъкна Томаш. — Този феномен ни разкрива една основна семантична характеристика на природата. Все повече се убеждаваме, че Вселената е съставена от множество пластове комплексност, в които всяко следващо ниво е повече от сбора от частите на предишното. Физиката е проста — свежда се до няколко еднакви микрочастици, които се свързват и образуват различни атоми. Когато атомите се свързват обаче, се появява огромно разнообразие от молекули и всички те притежават различни качества. Тогава материята навлиза в сферата на химията, но нещата не свършват дотук. Химичните молекули се съединяват една с друга, за да образуват все по-сложни и по-разнообразни съединения. Едни формират аминокиселини и протеини и благодарение на новите си емержентни свойства придобиват още по-сложно поведение, което наричаме телеологично, тоест поведение с автономна цел. Животът.

— Нима животът е емержентно свойство?

— Естествено! Тялото ни се състои от водород, кислород, въглерод и други атоми, същите като тези, съдържащи се във въздуха, скалите или някоя планета в другия край на Галактиката или дори в най-отдалечения ъгъл на Вселената. Структурата на частици е същата; разликата идва от комплексността, с която тези атоми си взаимодействат, и емержентните свойства, породени от всяко ново ниво на комплексност. Самият живот представлява последователни пластове комплексност, като всеки нов пласт носи нови емержентни свойства. Разликата между бактерията и насекомото е нивото на комплексност, като същото се случва между насекомо и плъх, между плъх и маймуна мармозетка, между мармозетката и човека. На елементарно ниво всички ние сме еднакви — аминокиселини, протеини и т. н. Различаваме се по комплексността на молекулната структура и емержентните свойства на всяко по-сложно пиво.

— Наистина много интересно — отбеляза Мария Флор. — Но какво точно се опитваш да докажеш?

Историкът докосна с пръст слепоочието си.

— Съзнанието е емержентно свойство — обобщи той. — Това искам да поясня. Съзнанието е феномен, произтичащ от комплексността на мозъка.

— Моля?

— Първо трябва да разбереш, че ние сме наследили мозъците на нашите прадеди като насекомите и влечугите, но с хода на еволюцията не сме се откъснали съвсем от тях, просто сме ги усвоили в един по-сложен мозък.

Приятелката на Томаш престорено се възмути.

— Нима твърдиш, че имам един мозък на хлебарка и друг на гущер в главата си?

Томаш се засмя, развеселен от шегата.

— До известна степен, да — отвърна той. — Но разбира се, твоят е много по-красив, няма спор.

— Така, значи, опитваш се да се измъкнеш с още комплименти — каза тя, едва сдържайки усмивката си. — Но какво общо има това със съзнанието?

Всичко — отговори историкът. — Да се върнем в момента, в който животът възниква на Земята. Истината е, че никой не знае как точно се е случило, но се предполага, че съществуващите на планетата молекули са се свързали, образувайки клетки, които започнали да функционират самостоятелно по телеологичен начин, за да може химията да отстъпи място на биологията.

— Говориш за първите микроорганизми…

— Точно така. Телеологичното поведение на първите микроорганизми може да се обясни като двоична бройна система от нули и единици. Нулата е нещо добро, единицата — нещо лошо. Примитивните микроорганизми се стремели към добрите неща, за да оцелеят, и се отдалечавали от лошите. Нищо повече. Те нямали съзнание, това било просто автоматично поведение на двоичната система — приближавали се или бягали. Така този процес превърнал микроорганизмите в същества с интереси; вярно — примитивни, но все пак интереси. Случващото се около тях започнало да ги интересува, като по този начин възникнал първият разказ за света. Външният свят придобил смисъл, вътрешният — също. По този начин живият организъм разделя себе си от света, а това е нещо много важно.

— Какво толкова специално има в това?

— Слушай, опитай да преглътнеш малко слюнка — предложи той. Беше си наумил да извърши експеримент. — Ще можеш ли?

Мария Флор се засмя, но го направи; гърлото й леко потрепна.

— Готово. И сега какво?

Историкът посочи една празна чаша.

— Сега опитай да плюеш в чашата и после да погълнеш изплютото.

— Ужас! — възмути се тя, погнусена. — Гадост! Противен си, Томаш Нороня! Направо отвратителен! Що за разговор, докато се храним…

Устните на Томаш се разтегнаха в доволна усмивка, тъй като експериментът му се получи успешен.

— Не мислиш ли, че в твоята реакция, която впрочем е абсолютно нормална и естествена за много хора, няма никаква логика? — попита той. — Каква е причината преглъщането на слюнката в устата ти да не те погнусява, а изплютото в чашата да ти е противно? Защо? Не е ли една и съща слюнка? Каква е разликата?

— Наистина…

— Начинът, по който живите организми се разграничават толкова категорично от външната среда, сякаш е заложен в мозъка и стои в основата на всички биологични процеси. Аз съм си аз, а онова, което е извън тялото ми, не съм аз. Тази фундаментална характеристика е започнала да се развива в еволюционните процеси и двоичната система на "бягай" или "приближи се" еволюира в нещо много по-комплексно и завършено, докато нервната система се развива. Преценката се усложнила, след като организмите се нуждаели от повече информация за заобикалящия ги свят, за да могат да се съревновават, да оцеляват и ако е възможно, да се възпроизвеждат. В началото живите същества не можели да планират, но по-късно развитието на нервната система им позволило да се подготвят. Как да си намерят храна? Къде? Как да се пазят от студа? Как да разпознават опасността? Именно на тази комплексност на примитивното планиране "приближи се" или "бягай" се основава произходът на мисълта.

— Разбирам какво искаш да кажеш — каза Мария Флор. — Първо възниква примитивната двоична система, развива се и така се появяват елементарни мисли за оцеляване, по-късно идва простото планиране и накрая съзнанието. Всеки нов етап надгражда предишния.

— Най-общо казано, да. Важна част от човешкия мозък е съставена от примитивни мозъци, чието функциониране е свързано с елементарни и механични процеси, подобни на "приближи се" или "бягай". Само че съзнанието не е мигновен феномен. То се е появило, докато нашите мозъци са еволюирали и са придобивали нови способности. Днес знаем, че насекомите и влечугите не притежават съзнание, но бозайниците — да. Изглежда, съзнанието се е пробудило на нашата планета преди около двеста милиона години, когато в мозъците на бозайниците се е развила примитивна мозъчна кора, осигурявайки им еволюционно предимство пред влечугите. Тези низши мозъци са се запазили и при нас по такъв начин, че почти цялата мозъчна дейност е несъзнателна. Ако се замислиш, мозъкът регулира работата на сърцето, координира функционирането на червата, бъбреците и на почти всички органи, без съзнанието въобще да си дава сметка за това. Смята се, че само петдесет от единадесет милиона бита, обработени от човешкия мозък, представляват съзнателна информация.

Надраска цифрите върху хартиената покривка на масата, за да покаже разликата в скалите.


СЪЗНАВАНА ДЕЙНОСТ — 50 бита

НЕОСЪЗНАВАНА ДЕЙНОСТ = 11000000 бита


— Щом мозъкът може да контролира всичко механично, за какво ни е вътрешен Аз, който осъзнава собственото си съществуване?

— За планиране — отвърна кратко Томаш. — Съзнанието е необходимо, за да опознаваме света по-добре и да правим по-сложни и по-абстрактни планове. То е решаваща еволюционна победа. Без съзнание хората не биха могли да създадат колелото, нито писмеността, без него не бихме произвеждали автомобили, телескопи или компютри, да изучаваме Вселената и да управляваме някои от нейните стихии.

— Тогава какво е видяла майка ти? — попита Мария Флор, връщайки се в началото на разговора. — Как ще обясниш, че тя е умряла и е преживяла всичко онова, след като електроенцефалограмата е отчитала минимална мозъчна дейност?

Томаш погледна часовника си и като видя колко е часът, вдигна ръка, за да поиска сметката.

— Става късно — отбеляза той. — Трябва да отидем в болницата. Само лекарят може да разкрие тази мистерия.


X

От привършването на бирата вниманието на Джеймс Кронгард бе привлечено от пластовете прах по масите и мебелите в апартамента. Приближи се до ниската масичка, прокара пръст по нея и се загледа в него. Пръстът му бе по-мръсен, отколкото можеше да се очаква.

— Или този Нороня е невероятен мърляч — измърмори той, докато разсъждаваше над покрития си с прах пръст, — или…

Как не се бе сетил по-рано? — запита се той в мига, в който го осени идеята. Целият този прах говореше, че домакинът не прекарваше много време в дома си. Вероятно се прибираше само вечер. Ако въобще се прибираше. Откъде да знае дали този тип си няма приятелка, при която смята да прекара няколко дни, за да се възстанови от пътуването си до Женева? В крайна сметка бе отсъствал известно време и сигурно му се бе приискало да се позабавлява.

Не, чакането можеше да се окаже неприемливо дълго, помисли си агентът от ЦРУ. Трябваше да прояви по-голяма инициативност в издирването на обекта.

Извади документите от джоба си и внимателно зачете. Държеше досието на Томаш Нороня, което шефът на агентите на терен, директорът на Националната служба за тайни операции към ЦРУ, му бе изпратил преди час заедно със заповедта за задържане и транспортиране на заподозрения в Лангли. Освен бележката, оставена от Франк Белами, която уличаваше Томаш Нороня, и обичайната информация за самоличността на заподозрения, включително три негови снимки, в документите се посочваше и номерът на мобилния му телефон, който бе изключен, и адресът на апартамента — мястото, където самият Кронгард се намираше в момента. Но имаше и други възможности. Според досието мъжът, когото търсеше, бе преподавал в Нов лисабонски университет, макар и вече да не бе на щат там, и бе консултант на фондация "Гулбенкян", където работеше и в момента.

Ето ти следа.

С помощта на мобилния интернет на телефона си Кронгард намери номера на фондацията и се обади.

— Фондация "Гулбенкян", добър ден — отзова се мелодичен женски глас. — С какво мога да ви помогна?

— Професор Томаш Нороня там ли е?

— Ще ви свържа с кабинета му. Моля, изчакайте.

Чу се сигнал "свободно", след което отговори друг женски глас, този път по-глух.

— Ало?

— Добър ден, обаждам се от университета в Харвард — излъга Кронгард, за да оправдае американския си акцент. — Професор Томаш Нороня там ли е?

— Страхувам се, че не. Беше тук сутринта, но излезе.

— Знаете ли къде мога да го намеря? Много е важно.

— Не ми казвайте, че става въпрос за… ах, как се казваше това… Табула Смигри… Сагмари… някаква таблица беше…

Агентът от ЦРУ се намръщи. Не разбра последните думи, но знаеше, че след като се бе престорил на човек от Харвард, най-добрия университет в Америка, подобно признание можеше да събуди подозрение. От друга страна, бе обучен да лъже само при крайна необходимост, каквато в момента нямаше.

— По друг въпрос.

— Вижте, за съжаление, ще бъде трудно да го откриете днес, тъй като професорът бе повикан по спешност в Коимбра. Майка му, която е настанена в старчески дом там, е получила сърдечен удар и е в кома. Аз самата се опитах да се свържа с него, за да разбера как е тя, но телефонът му е изключен. Може би е по-добре да се обадите утре.

— О, горкият! — промърмори Кронгард, преструвайки се на загрижен. — При това положение непременно ще се обадя, не само заради въпроса, по който го търся, но и за да му кажа няколко утешителни думи и ако мога, да помогна с нещо. В нашия университет преподават едни от най-добрите кардиолози и хирурзи в целия свят.

— А, да, Харвардският университет е прочут! Някои от вашите преподаватели са носители на Нобелова награда, нали?

— Точно така, скъпа госпожо. Само че в такива ситуации трябва да се действа възможно най-бързо, както знаете. Времето не чака. Може ли да ми кажете името на дома, в който е настанена майката на професора?

— "Лугар ду Репоузо" — побърза да отговори секретарката. — Убедена съм, че професор Нороня ще ви е много благодарен за всяка помощ, която можете да му окажете.

— Не се тревожете. Много благодаря.

Мъжът от ЦРУ затвори. Вече знаеше, че обектът няма да се върне вкъщи тази вечер, и се отправи с широки крачки към изхода. Мисията му вече имаше точно място и адрес.

Коимбра.


XI

Стая номер шестнадесет беше празна. Томаш си помисли, че майка му е станала, за да отиде до банята, и дори надникна вътре, но там нямаше никого и това силно го обезпокои.

— Майка ми… — каза той. Стомахът му се сви от тревога, докато оглеждаше леглото за нещо, което да му подскаже какво се бе случило. — Къде е тя? Смяташ ли, че й се е случило нещо?

Естествено, Мария Флор нямаше отговор.

— Може би е по-добре да попитаме някоя от сестрите…

Излязоха от стаята с бърза крачка, всъщност Томаш почти тичаше, и тръгнаха по коридора към стаята на сестрите, които обгрижваха отделението.

— Къде е майка ми? — попита историкът първата медицинска сестра, която видя — пълничка жена с рижи коси, която бе седнала пред компютъра. — Можете ли да ми кажете?

Жената отклони поглед от екрана и свали очилата си, за да види мъжа пред себе си.

Добър ден поздрави спокойно тя. — Бихте ли ми казали името на майка ви?

— Граса Нороня. Преди два часа я оставих в стая номер шестнадесет, а сега не е там. Знаете ли какво се е случило?

Сестрата отново сложи очилата си и се взря в монитора.

— Номер шестнадесет ли казахте? Да видим… — Тя натисна няколко клавиша и зачака страницата да зареди. — А, ето, шестнадесета стая. — Свъси вежди и се приближи до екрана, сякаш искаше да се увери по-добре в онова, което вижда. — Дона Граса Нороня, така ли? Жената, която умря.

При последните думи сърцето на Томаш подскочи. Очите му се разшириха и той отвори уста в опит да каже нещо, но не можа, шокиран от новината.

— Умряла? — Историкът отстъпи назад, зашеметен от току-що чутото. — Майка ми… е умряла?

Сестрата свали очилата си и отново се взря в него.

— Образно казано. Майка ви е жива, успокойте се. Но ние тук я знаем като жената, която умря и възкръсна. Простете, ако съм ви заблудила, но видях картона й и просто се сетих…

Томаш шумно издиша, облекчен, че това бе само едно недоразумение.

— А, още по-добре — въздъхна той. — Уф, как само ме изплашихте! За миг си помислих, че… че… е, всъщност няма значение. Бихте ли ми казали къде е майка ми?

Сестрата отново хвърли поглед към екрана.

— Доктор Коласо я е завел на изследвания — обясни тя. — Може да я намерите в кардиологията.

Завари майка си да лежи върху кушетката, а от китките, гърдите и глезените й се подаваха жици, които я свързваха към някаква машина. Очевидно й правеха електрокардиограма. Една медицинска сестра наблюдаваше изображенията, а мъж на средна възраст в бяла престилка записваше нещо, седнал зад бюрото. Беше плешив, с изключение на няколко туфи коса, които се мъдреха около ушите му.

— Здравейте, деца — поздрави дона Граса веднага щом ги съзря. — След малко приключваме с изследването. — Посочи с палец към мъжа в бялата престилка. — Докторът каза, че ако всичко е наред, ще ме изпише още днес.

— Наистина ли? — учуди се синът й. — Толкова скоро?

Дона Граса се усмихна, очевидно доволна от възможността да напусне болницата.

— Така ми каза.

Томаш и Мария Флор я оставиха да довърши изследването и се приближиха до бюрото, зад което седеше лекарят. Чул стъпките на новодошлите, доктор Коласо вдигна поглед и разпозна Мария Флор.

— Здравейте — поздрави ги той. — Дошли сте заради дона Граса, нали?

— Да, докторе. Това е професор Томаш Нороня, нейният син. Току-що пристигна от Лисабон, за да види майка си.

Двамата мъже се ръкуваха и лекарят посочи два празни стола пред бюрото.

— Седнете — покани ги той. — Погледът му се спря върху сина на пациентката. — В момента правим на майка ви електрокардиограма и ако всичко е наред, ще я изпишем.

— Не е ли малко рисковано, докторе? — попита Томаш. — В крайна сметка днес тя преживя сърдечен удар, последван от клинична смърт. Не ви ли се струва по-разумно да я наблюдавате известно време?

— Това всъщност с нормалната процедура — съгласи се кардиологът. — Само че изследванията показват добри резултати и… честно казано, болницата с пълна с пациенти и не достигат легла. Не знам дали забелязахте, но ги настаняваме на носилки дори в коридора. От друга страна, преди малко пристигна много деликатен случай и имаме нужда от стаята на майка ви. Разбира се, винаги може да я настаним в коридора…

— И дума да не става! — прекъсна го Томаш. — Не може да оставите майка ми в…

— И аз така мисля — побърза да се съгласи лекарят. — Затова, имайки предвид добрите резултати от изследванията на сърцето и на мозъка, които проведохме до момента, и факта, че старческият дом на госпожица Мария Флор се намира на две крачки от болницата, прецених, че майка ви ще се чувства по-добре и по-комфортно там. Освен това според информацията, която имам, домът разполага с дефибрилатор, което дава възможност да се справят с всяка по-сериозна ситуация до пристигането на линейката и парамедиците. Впрочем смятам, че именно това се е случило и тази сутрин.

Но не ви ли се струва, че изписването й толкова рано е прекалено рисковано?

— Мисля, че ситуацията е овладяна. Така или иначе майка ви ще трябва да идва тук всяка сутрин тази седмица за контролен преглед. Ако забележа проблем, отново ще я приема, не се тревожете.

Аргументите на лекаря звучаха напълно разумно, за да убедят Томаш.

— Добре тогава — отстъпи той. — Освен сърцето, споменахте и изследвания на мозъка. Резултатите добри ли са?

— Имайки предвид, че майка ви страда от Алцхаймер, бих казал, да. Компютърната томография ми се стори напълно съответстваща на ситуацията.

Томаш се почеса по главата, докато обмисляше как да подхване въпроса.

— Знаете ли, докторе, майка ми ми разказа странна история, която й се случила, докато сърцето й е било спряло — започна той. — Знам, че ви е споделила…

— Говорите за преживяване, близко до смъртта, и напускането на тялото?

Точно така. Смятате ли, че това е проявление на болестта Алцхаймер?

Лекарят поклати глава.

— Не, не мисля.

— И защо не? В крайна сметка Алцхаймер е прогресивна дегенерация на нервната система, прав ли съм? Струва ми се нормално подобна болест да предизвика халюцинации…

Доктор Коласо хвърли поглед към кушетката, където лежеше дона Граса за електрокардиограмата, очевидно чувствайки се неудобно да засяга въпроса в нейно присъствие.

— Искате ли да изпием по кафе? — попита ненадейно, почти неуместно той, сочейки към коридора. — Ще ни бъде по-удобно да разговаряме и да ви разкажа истината за преживяванията, близки до смъртта.

— Истината ли?

С рязко движение лекарят шумно дръпна стола и се изправи.

— Колкото и невероятно да звучи, преживяването на майка ви е истинско.


XII

Ъгловата тясна площадка в края на пистата бе изпълнена от силуета на Джеймс Кронгард с пътна чанта в ръка. Вратовръзката му се развяваше, сякаш искаше да се изтръгне, вятърът издуваше дрехите му като балони, а облаци прах се блъскаха в тъмните стъкла на очилата му.

Наоколо се виждаха различни модели и цветове хеликоптери, но въздухът трептеше под ритмичните махове на въртящите се витла само на един от тях, който току-що бе кацнал на малкото летище в Тиреш.

Мъж с голямо шкембе, облечен в жълт пуловер, забързано се приближи към агента.

— Господин Кронгард?

— Аз съм.

Мъжът посочи към синьо-белия Бел 206, който бе кацнал на пистата. Вратата до пилотското място се отвори, макар витлата да продължаваха да се въртят; машината бе готова да излети всеки момент.

— Това е хеликоптерът, който вашето посолство поръча да подготвим спешно — изкрещя той, опитвайки се да надвика шума. — Внимавайте, като влизате, хоризонталните витла понякога се изкривяват надолу и… ако ви достигнат, могат да ви докарат сериозна мигрена. — Усмихна се, доволен от шегата си. — Движете се с наведена глава, ясно? — Потупа го по гърба. — Приятен полет!

Американецът не отговори. Наведе се съобразно предупреждението и се отправи към хеликоптера. Шумът на двигателите бе наистина оглушителен, но когато влезе и затвори вратата на кабината, заглъхна, сякаш някой бе покрил витлата с одеяло, за да задуши рева им.

— Каската! — извика пилотът до него, сочейки червен предмет под седалката. — Сложете си каската! И затегнете добре колана. Когато сте готов, излитаме.

Кронгард се подчини. Пъхна главата си в каската и затегна обезопасителния колан, който се различаваше от автомобилните, но агентът от ЦРУ бе свикнал с хеликоптери. Макар никога да не бе летял с Бел 206, беше се качвал на всички модели, с които армията и американските въоръжени сили разполагаха в Афганистан за мисии срещу Ал Кайда и талибаните в района на Кандахар и в зоните, населени от племена, в Пакистан, поради което бързо се справи.

— Готов съм.

Пилотът провери каската и колана на пътника и установи, че са поставени правилно; беше очевидно, че американецът често лети с хеликоптер. Доволен, той включи радиостанцията и поиска разрешение за излитане.

Контролната кула даде зелена светлина, след секунди ревът на двигателите се усили, Бел 206 се издигна във въздуха и започна да набира височина, разстилайки под себе си кръгли облаци, които се разпръскваха.

Кронгард погледна часовника си.

— За колко време ще пристигнем в Коимбра?

— За половин час — отговори пилотът, насочвайки машината на север. — Или по-малко.


XIII

Необичайното място, което доктор Коласо избра за разговора учуди Томаш. Той не заведе гостите си в кафенето на болницата, както се очакваше, а в столовата на психиатрията. Бе пълно с психично болни и лекарят ги покани да седнат на маса до прозореца, близо до един пациент, който се лигавеше. Докато кардиологът бе на лавката, за да вземе поръчките, Томаш се запита защо бе избрал това място. Защо тук? Дали не ги бе довел, защото не искаше да обсъжда въпроса пред други лекари?

Заинтригуваното изражение на историка накара доктор Коласо да се усмихне, когато пристигна с три димящи пластмасови чаши кафе и панерче с хлебчета и масло, които постави на масата.

— Знаете ли, винаги, когато пациент ми разкаже за преживяването си, близко до смъртта, обичам да идвам в психиатрията, за да се съвзема — каза той, докато се настаняваше, и замахна с ръка наоколо. — Това ми помага да вярвам в науката все пак, ако разбирате какво искам да кажа.

— Горе-долу.

Погледът на доктор Коласо се стрелна в няколко посоки и накрая се спря някъде близо до входа на столовата.

— Виждате ли онзи мъж, който седи до вратата?

Гостите погледнаха към указаното място.

— Кой? Онзи, който е привързал лявата си ръка към гърдите?

— Точно той. Името му е Жорже и е тук за консултация. Знаете ли защо държи така ръката си?

— Да не се е наранил?

Лекарят поклати глава.

— Лявата му ръка се опита да го убие.

— Искате да кажете, че е склонен към самоубийство?

— Не, нищо подобно. Господин Жорже Крищовао е напълно нормален човек. Но живее в ужас от факта, че лявата му ръка се е опитала да го убие. Една нощ се събудил изплашен, задъхан и с пареща болка в гърлото. Лявата му ръка го душела. Отчаян, той я сграбчил с другата си ръка и след ожесточена борба успял да се освободи. Оттогава държи лявата си ръка вързана.

Смаяни, посетителите се втренчиха в мъжа, опитвайки се да доловят признаци на антагонизъм между него и лявата му ръка. Човекът и ръката обаче изглеждаха спокойни; с меланхолично изражение той разсеяно отпиваше от чая си.

— Нима е възможно? — попита Мария Флор, без да сваля поглед от него. — Едната ръка може ли да води самостоятелен живот?

— Нарича се синдром на чуждата ръка и е много рядък феномен. Преди да я завърже, господин Жорже е имал много странни преживявания. Например веднъж си закопчавал ризата с дясната ръка и забелязал, че лявата му ръка се забавлява, като откопчава същите копчета. Понякога вземал някакъв предмет в дясната си ръка, а лявата, хоп, й го отнемала. Нещастникът вече не знаел какво да направи.

— Горкият…

— Искам да ви попитам следното: какво означава този феномен? Имайки предвид преживяването, близко до смъртта, на дона Граса тази сутрин, как можем да обясним случващото се с лявата ръка на господин Жорже?

— Ами… — поколеба се Мария Флор. — Ясно е, че нещо контролира ръката му.

— Но какво? Дух?

— Да, в известен смисъл. Защо не?

— Ами ако ви кажа, че това започнало да му се случва едва след като претърпял удар в лявата част на фронталния лоб, който уврежда мазолестото тяло — част от мозъка?

— Аха…

— С други думи, на пръв поглед сме изправени пред ситуация с мъж, чиято лява ръка е завладяна от непознат дух. Но ако разгледаме нещата по-добре, разбираме, че това странно поведение на лявата му ръка се проявява, след като е получил мозъчно увреждане. Първоначално изглежда като случай на спиритизъм, но по-късно се разкрива като чисто неврологична болест. — Доктор Коласо се завъртя на стола си и огледа залата. Сега забележете госпожата в синьо, която седи до саксията.

Погледите на гостите се спряха върху жената.

— Коя? Онази, която си говори сама?

— Дона Сао има три различни самоличности. Веднъж е решителната Вера, друг път е свенливата Алешандра, а сетне ругаещата Луиза — непоносима досадница. Всяка една от тях си има име, биография и собствен живот. Предвид преживяването на дона Граса сутринта, бихме могли да кажем, че тялото на дона Сао е завладяно от три различни души, прав ли съм?

— Да, бихме могли.

— Истината е, че тя страда от многоличностно разстройство често срещано заболяване. Има хиляди подобни случаи на хора с две, три, дори шестнадесет различни самоличности. Проучванията показват, че почти всички те имат нещо общо помежду си: в детството си са били жертви на жестоко насилие, често от сексуален характер. Стига се до заключението, че мозъците им са създали няколко личности като защитен механизъм срещу това насилие, сякаш са развили вътрешни граници в своята индивидуалност, разделяйки я на няколко части, така че да омекотят травмата и да се преструват, че само една от тях я преживява, а не всички. Тоест не съществуват никакви духове, подсъзнанието на тези хора създава различни личности, за да се защити.

— Добре, всички те могат да се обяснят с травми от детството. Но все пак няма никаква физическа характеристика на мозъка, която да предизвиква появата на различни личности в едно тяло.

— Всъщност има — възрази доктор Коласо, посочвайки към мъж, който четете книга. — Виждате ли господин Абел? Заради тежък епилептичен проблем се наложило да изрежат мазолестото тяло на мозъка му, което свързва двете мозъчни полукълба. При нормалните хора те комуникират помежду си с помощта на мазолестото тяло. Моите колеги от психиатрията направили няколко теста на господин Абел и знаете ли какво открили? От крили, че в главата му живеят две същества, всяко със собствени чувства и воля, макар и само това от лявото полукълбо да притежава глас, тъй като то контролира езиковите способности.

Мария Флор си пое дълбоко дъх.

— Добре, разбрах — каза тя. — Смятате, че преживяването, близко до смъртта, на дона Граса има клинично обяснение.

— Не съм казал такова нещо — побърза да уточни лекарят. — Просто отбелязах, че тук в психиатрията разбираме, че не всички феномени са това, което изглеждат. Мислим, че много от нещата принадлежат на външния свят, докато те всъщност се случват изключително и само в мозъка.

Тази забележка накара Томаш да се размърда на стола си.

— Това ме подсеща за онзи класически философски въпрос — взе думата той за пръв път от началото на разговора. — Ако едно дърво падне в гора, където няма никой, за да го чуе, то вдига ли шум?

Приятелката му завъртя очи, сякаш отговорът бе очевиден.

— Разбира се, че е вдигнало шум! — извика тя. — Само защото там няма кой да чуе, не означава, че дървото не вдига шум. Доколкото знам, нещата съществуват, независимо от нас.

— Така ли мислиш?

— Убедена съм!

— Да видим. — Ученият се размърда на стола си и се наведе напред. — Какво е звукът? Резултат от движението на молекулите, в каквато и да е среда като въздуха, водата и други, прав ли съм? Когато едно дърво тупва на земята, въздушните молекули се разбъркват и генерират последователни импулси, които предизвикват промени в атмосферното налягане, като образуват вълни. Когато генерират между двадесет и двадесет хиляди импулса в секунда, промяната в налягането предизвиква вибрация в мембрана, наречена тъпанче, което я превръща в електрически импулси и ги препраща към нерв. — Той вдигна пръст, за да подчертае най-важното. — Забележете, че тъпанчето не регистрира звук, то само вибрира вследствие на бързите импулси, които променят въздушното налягане. Тъпанчето стимулира нерва в хармония с ритъма на молекулните импулси, създавайки нещо, което съзнанието припознава като звук. Мозъкът със сигурност би могъл да превърне този стимул в изображение, но е избрал промените във въздуха да придобият формата на звук. Един глух човек например няма да възприеме този стимул, но също ще усети вибрациите, само че с кожата си.

— Това означава, че звукът — такъв, какъвто го познаваме — се създава в главите ни, не съществува извън тях — обобщи доктор Коласо, включвайки се отново в разговора. — Същото се случва и със зрението. — Той махна към запалената лампа на тавана на столовата. — Работата на тази лампа е да излъчва малки порции електромагнитни вълни. Забележете, че нито електричеството, нито магнитните полета са напълно видими. При все това, когато електромагнитни вълни с дължина между четиристотин и седемстотин нанометра достигнат до човека, тяхната енергия стимулира коничните клетки на ретината, превръщат се в електрически импулс, който нерв изпраща до окципиталния лоб на мозъка, намиращ се в задната част на главата. Когато получат тези импулси, невроните се активират и създават онова, което наричаме образ. Това е механизмът на зрението.

— Всъщност достатъчно е да наблюдаваме какво се случва, когато гледаме дъга — припомни Томаш. — Дъгата не е нищо повече от пречупване на светлината, предизвикано от взаимодействието й с водата под определен ъгъл. Ако някой отиде до мястото, където я е видял, няма да намери нищо, защото дъгата не се намира на определено място, тя е илюзия.

— Но може да бъде снимана — обади се Мария Флор. — Виждала съм много фотографии на дъги…

— Вярно е. Дъгата не съществува като материален обект, но е един вид реална, след като можем да я видим и да я снимаме. Впрочем в това се крие най-важният въпрос: дъгата не с реална, освен ако някой не я наблюдава. Разбираш ли тънката разлика? Наблюдението заедно с пречупването на светлината върху водата създават дъгата. Без наблюдател няма дъга.

Мария Флор вдигна ръце в знак на примирение.

— Схванах — каза тя. — Образите също се създават в нашия мозък.

— Това е важно да се разбере — съгласи се лекарят, посочвайки отново към лампата на тавана. — Там горе няма никаква светлина. Само електромагнитни вълни, които нашата нервна система преобразува в образи.

Директорката на старческия дом скръсти ръце.

— Всичко това е много хубаво и логично наистина. Обаче аз още чакам разумно обяснение за случилото се с дона Граса тази сутрин.

— Преди да се захванем с преживяването на дона Граса, мисля, че е важно да разберем до каква степен съзнанието владее нашия ум — каза лекарят, протягайки ръка към панерчето с хляб на масата. — Госпожице Мария Флор, смятате ли, че когато вземате някакво съзнателно решение — например да станете и да отидете до прозореца, за да видите какво става навън — именно съзнанието ви е довело до него?

— Разбира се. Отговорът дори се съдържа във въпроса: щом решението е съзнателно, очевидно е продиктувано от съзнанието.

— Внимавайте!

Изведнъж доктор Коласо хвърли хлебче към събеседничката си. Мария Флор инстинктивно се отмести от пътя на летящия предмет.

— Какво… какво беше това? — заекна тя. Погледът й се местеше между падналия на пода зад нея хляб и лекаря, чието поведение не проумяваше. — Защо ме замерихте с хлебче?

Кардиологът се усмихна.

— За да мога да ви задам един въпрос — отвърна той. — Когато се отдръпнахте от пътя на хлебчето, помислихте ли предварително, че трябва да го избегнете, или реакцията беше механична?

— Ами, рефлекс… или механична реакция, ако предпочитате. Нямах много време да мисля…

— Със сигурност механична — потвърди доктор Коласо. — След като много бързо трябваше да решите как да се справите с опасността, мозъкът реагира, без да праща сигнал до съзнанието. Нямаше време за това. Но ако имаше време? Колко време за реакция би било необходимо, за да може мозъкът да препрати случващото се към съзнанието? За да отговори на тези въпроси, един учен в областта на неврологията на име Бенджамин Либет провел серия опити, които предизвикали широк отглас в научния свят. Стимулирайки мозъчната повърхност с електроди, той показал, че само половин секунда след електрическия импулс хората казват, че го усещат. Тоест съзнанието ни винаги се разминава с реалността с половин секунда, макар и да не го забелязваме, тъй като пресъздаваме събитията така, сякаш те се случват точно в този момент.

— Интересно — отбеляза Мария Флор. — Това обяснява защо реагирах инстинктивно. Ако тялото ми очакваше съзнателно решение, щях да отнеса хлебче в лицето.

— Не искахме това, нали? — усмихна се кардиологът. Впрочем Либет не спрял дотук. Поискал да узнае какво би станало, ако мозъкът имаше достатъчно време да препрати взетото решение до съзнанието. Например, ако един от нас надникне през прозореца, това решение не изисква незабавен отговор. Как тогава ще протече процесът на решението? Либет провел експеримент, като накарал присъстващите да сгънат китките си, което му позволило да измери три неща: момента, в който хората съзнателно решили да прегънат китките, момента, в който започнала мозъчната дейност, и момента, в който китките вече са сгънати. Експериментът довел до шокиращи резултати. Либет открил, че първо протича мозъчната дейност. Една трета от секундата по-късно се взема съзнателно решение, а двеста милисекунди след това китката е сгъната.

— Мозъкът е реагирал преди съзнанието? — учуди се Мария Флор. — Това означава ли, че съзнателното решение не води до действието?

— Експериментът на Либет го демонстрира — потвърди доктор Коласо. — Резултатите от това откритие, както сигурно предполагате, имат съществено значение. Изглежда, мозъкът взема пръв решението, след което информира съзнанието, като обаче има грижата да го убеди, че решението всъщност е на съзнанието. Тоест съзнателните решения само ни се струват такива. Съзнанието съществува, но е различно от това, което е в представите ни.

В очите на директорката се четеше възмущение.

— Мили боже! Но това означава, че ние сме просто едни… машини!

— Изчислителни машини. Мозъкът е биохимичен компютър.

— Но тогава как се обяснява усещането, че съществувам, че мисля и чувствам, че съм аз — имам минало, вземам решения, обичам шоколад и аромата на цветя, че много неща са се случили и продължават да се случват в живота ми, и всичко това ме формира като личност? Нима усещането за самата мен също е илюзия?

— Опасявам се, че да. Освен това съзнанието ни не само закъснява с половин секунда по отношение на реалността, но и се изправя срещу свят, който съществува само в главите ни. От една страна, ние превръщаме електромагнитните импулси в образи и трептенията в звук, създавайки нещо, което не съществува по същия този начин в действителност, а само в ума ни. От друга страна, именно възприятието и паметта преобразуват тези импулси, които получаваме. Множество проучвания твърдят, че умът избира външните стимули и постоянно ги изменя.

— Как ги изменя?

— Паметта не е благонадеждна. Давам за пример експеримент, извършен през 1902 г. в Берлин. По време на лекция в университета двама студенти започнали разгорещен спор, който завършва с това, че единият младеж заплашва другия с пистолет, а професорът се намесва. Истината е, че всичко с инсценирано, и професорът моли другите студенти, които приели видяното на сериозно, да опишат в доклад случилото се. Когато прочел текстовете, той забелязал между 26 % и 86 % фактологични грешки във всяка работа.

— По дяволите! Толкова много?

— Били пропуснати реплики и действия на двамата студенти и в същото време се приписвали реплики на колеги, които наблюдавали мълчаливо, и действия на други, които всъщност не се били намесили. Този експеримент довел до серия от последвали тестове, които доказали погрешимостта на паметта. Станало ясно, че паметта се пренарежда с течение на времето. Умът изтрива някои моменти, променя други и дори добавя нови. С други думи, събитията, които виждаме в главата си, не съответстват на външната реалност, те представляват нейна реконструкция.

— Искате да кажете, че спомените ми също са илюзия?

— До известна степен. Забележете обаче, че паметта и съзнанието са различни неща.

— Как така различни? За да имам съзнание, трябва да знам коя съм. Паметта е основна част от съзнанието.

Лекарят се облегна назад и обходи с поглед пациентите в столовата. Вниманието му се спря върху слаб и прегърбен мъж на средна възраст, който стоеше до прозореца и гледаше съсредоточено навън.

— Виждате ли онзи там? Това е господин Гонсалвеш — посочи той. — Той също е опериран заради сериозни епилептични пристъпи, когато е бил двадесетгодишен. Хирургът допуснал грешка и без да иска, изрязал хипокампа[20] на мозъка му. Господин Гонсалвеш си спомня всичко, случило се до двадесетата му година, но оттогава той е способен да запамети събитие, случило се най-много десет минути преди настоящия момент. Когато някой лекар или роднина разговаря с него, се държи, сякаш ги вижда за пръв път. За него животът е вечен подарък, той преживява неща, които веднага изчезват от паметта му, спомените му са като вода, която изтича в канала. Всеки ден той пише в дневника си една и съща фраза: "Днес за първи път се осъзнах".

— О, бедният!

— Случаят на господин Гонсалвеш показва, че човек може да бъде съзнателен, без да притежава памет, макар и това да дава своите странни отражения в ежедневието му. Въпросът е, че съзнанието, макар да ни изглежда цялостно, всъщност е резултат от една надпревара между различните инстанции на нашия ум. В един момент естетическата инстанция идва на преден план, докато се любувам на някакъв пейзаж, но минава красиво момиче и сексуалната инстанция поема контрола над съзнанието, за да бъде заменена веднага след това от апетита, който ми казва, че съм гладен, и ме кара да мисля за една вкусна фейжоада[21] по рецепта от Траз уш Монтеш, която приготвят в близкия ресторант, и т. н. Именно поради тази причина в продължение на пет или десет минути ни хрумват толкова различни мисли. Това са различните проявления на Аза, които се наслагват и така се поражда илюзията, че целостта на съзнанието се крие именно в паметта, защото, спомняйки си разни неща, ние оставаме с впечатлението, че сме една личност с една-единствена нишка на съзнанието, а не няколко същества, които се дуелират за контрола над съзнанието.

Историята на пациента, който стоеше до прозореца, и ролята на паметта в организацията на съзнанието изтръгнаха Томаш от мълчанието, в което бе потънал.

— Даже днес, докато пътувах насам, ми се случи нещо любопитно — отбеляза той. — Спомням си, че се качих в колата си в Лисабон и че пристигнах в Коимбра, но нямам идея какво се е случило междувременно. Замислих се за други неща и не си спомням шосето, другите автомобили, пейзажа, маршрута, абсолютно нищо. Въпреки това бях бодър и зает с шофирането — сложно занимание, налагащо специализирани умения и концентрация.

— Много хубав пример — отбеляза лекарят. — Въпросът е съзнавахте ли, че това се случва?

— Разбира се. Проблемът е подобен на този на господин Гонсалвеш: не си спомням как съм изминал пътя между Лисабон и Коимбра. Нищо не помня.

— Всъщност, както показва експериментът на Либет, не съзнанието е шофирало колата, а автоматичният компютър, наречен мозък — обобщи доктор Коласо. — Съзнанието ви е било заето с други неща и би се ангажирало с шофирането, ако мозъкът бе преценил, че някакво важно събитие изисква специално внимание, като например опасност от катастрофа. Освен това експериментите на Либет показват, че макар и доброволните решения да не се вземат съзнателно, съзнанието поне има силата да ги отхвърля. С две думи, съзнанието е просто ефект, създаден от мозъка, за да контролира биохимичните изчисления на мозъка и да планира по-добре.

Мария Флор изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да капитулира. Все пак нещо й подсказваше, че трябва да устои. Не можеше да приеме науката да я принизява до някаква изчислителна машина и като удавник, сграбчил несигурен спасителен пояс, който бурното море подхвърля във всички страни, се улови за въпроса, който в течение на разговора не бяха засегнали.

— Ами преживяването на дона Граса? — попита с немощен глас, сякаш това бе последната й надежда да спаси душата си от смазващите доказателства на науката. — Някой би ли ми обяснил какво е видяла, докато е била в клинична смърт?

Погледите на Томаш и доктор Коласо се срещнаха, сякаш единият искаше от другия позволение да говори.

— Дона Граса страда от Алцхаймер, нали така?

Усещайки посоката, в която този въпрос щеше да отведе разговора, директорката на старческия дом недоверчиво присви очи; нима болестта имаше връзка с онова, което дона Граса вярваше, че е видяла, докато сърцето й е било спряло?

— Да, и какво?

— Случаите на пациенти с Алцхаймер предоставят интересни наблюдения за съзнанието. Когато общуваме със засегнат от синдрома, можем да видим как Азът на този човек изчезва малко по малко. Ако наблюдавате развитието на болестта, ще знаете много добре, че протича постепенно.

— Това е вярно — съгласи се Мария Флор. — В дома съм следила много случаи на възрастни хора с Алцхаймер и наистина забелязвам, че тези хора губят съзнателност постепенно, а не внезапно. Сякаш Азът бавно се отделя от тях.

— Точно така.

— Но това само засилва объркването ми — отбеляза тя. — Ако дона Граса е в процес на загуба на разсъдъка си, предизвикана от болестта, и ако на всичко отгоре е била клинично мъртва в периода без сърдечна дейност, когато и мозъкът й не е функционирал, как ще обясним усещането за отделяне от тялото, факта, че е видяла как лекарят удря коляното си в някаква мебел, тунела, в чийто край имало светлина, срещата и разговорите с покойни близки и дори прегледа на целия й живот като на филмова лента? Как ще обясните всичко това?

Доктор Коласо сви рамене и си пое дълбоко дъх, сякаш това бяха прекалено много въпроси, с които той не би могъл да се справи.

Това е загадка — призна накрая той. — Но има нещо, което държа да кажа. Преживяването на дона Граса е било напълно реално.


XIV

Агентът паркира на площадчето под един дъб, близо до тротоара. Изключи мотора, свали тъмните очила и огледа сградата. Беше обградена от нисък жив плет, разделен от желязна порта с бяла керамична табелка със сини букви, указващи името на учреждението.

Лугар ду Репоузо.

Зад зеленината се издигаше бяла сграда на два етажа и борова горичка отстрани.

След като огледа мястото, Джеймс Кронгард слезе от белия форд, който бе наел, като пристигна в Коимбра, и бавно се отправи към имота, все така нащрек.

Бутна портата, която се отвори със скърцане, мина през градината по осеяните в тревата камъни и се спря пред вратата. Натисна звънеца и електронното жужене се разнесе вътре в къщата.

Вратата се отвори и на прага се появи жена в бяла престилка и касинка.

— Какво обичате?

— Добър ден, госпожо — поздрави той със силен носов акцент. — Аз съм от един американски университет и трябва спешно да се срещна с професор Томаш Нороня. Казаха ми, че майка му има проблеми със здравето и че мога да го намеря тук, в Коимбра.

— Да, дона Граса получи инфаркт, бедничката — потвърди служителката. — Директорката я закара в болницата с линейка и мисля, че господин професорът също е там.

— Знаете ли в коя болница са отишли?

— В университетската, разбира се. Но изглежда, че всеки момент ще се върнат тук.

— Така ли?

— Обадихме се на директорката, за да разберем как вървят нещата, и тя каза, че дона Граса вече е добре и скоро ще я изпишат. Ще си дойде още този следобед.

— И професор Нороня също ли?

— Разбира се. Искате ли да се обадя, за да предам съобщението ви?

— Не се тревожете — побърза да отговори американецът, тъй като не му се искаше обектът да разбере, че някой го търси. — Моля ви, не го безпокойте, сигурно си има достатъчно грижи. Ще се върна по-късно или утре. Благодаря.

Преди служителката да се опита да го разубеди, мъжът от ЦРУ се обърна и напусна "Лугар ду Репоузо". Върна се в колата и седна зад волана, за да помисли над новата ситуация. Как да постъпи? Да отиде в болницата? Но щом обектът скоро щеше да доведе майка си в дома, биха могли да се разминат. Не, най-добре беше да остане тук и да почака. Това беше единственият начин да не допусне мъжът да му се измъкне.

Сега трябваше да подготви засадата.


XV

Никой не стана да налее кафе във вече празните чаши на масата в столовата на психиатрията, около която тримата седяха вече час. Разговорът бе достигнал до най-важната си част — преживяването, близко до смъртта, на дона Граса, и Томаш искаше да знае мнението на лекаря по въпроса.

— XIX век е бил период на велики научни открития в света на невидимото — започна разказа си доктор Коласо. — Открита била връзката между електричеството и магнитните полета, радиовълните, дължината на светлинните вълни, радиоактивността, рентгеновите лъчи и така нататък. В такава обстановка на организирани сеанси се заговорило за контакт е духове. Тъй като се разкривала цяла една невидима за човешкото око вселена, възможността да съществуват бродещи души, които ние не виждаме, не изглеждала толкова необичайна и този въпрос започнал да привлича вниманието на именити учени, които провели експерименти, за да разберат какво се случва на тези сеанси. Смятало се, че душата съществува физически, което означавало, че заема място в пространството и следователно има маса.

— Идеята не е лоша — отбеляза Мария Флор. — Проблемът е, че не може да бъде претеглена, права ли съм?

— Американският хирург Дънкан Макдугъл не мислел така — поправи я лекарят. — Той намерил начин да измери теглото на душата.

— Нима е възможно?

— Разбира се — потвърди той. — Идеята на Макдугъл всъщност била проста. Достатъчно било да претегли един човек, докато е жив, и после — когато умре. Разликата между двете стойности показвала масата на душата.

— Но това е абсурдно! Как е могъл да бъде сигурен, че разликата в теглото се отнася до душата, а не се дължи на нещо друго.

— Точно този проблем Макдугъл решава по брилянтен начин — отвърна доктор Коласо. — Той поставил легло върху платформа, поддържана от индустриален кантар, и положил там умиращия. Имал нужда от пациенти, които си отиват тихо и спокойно и почти не се движат, затова избрал възрастни хора, страдащи от туберкулоза. Не тежали много и болестта, от която страдали, имала предимството да позволи предвиждането на неизбежната смърт с няколко часа.

— Той наистина ли ги е претеглял?

— Да. В един следобед на 1901 г. в леглото на Макдугъл починал първият пациент. Точно в мига на смъртта пред свидетели учени, стрелката на кантара внезапно се отместила и не помръднала повече. Измерването довело до заключението, че спадът в теглото бил 21 грама.

Мария Флор остана изумена.

— 21 грама? Толкова ли тежи човешката душа?

— Това показва експериментът на Макдугъл. Истинността му можела да се оспори с аргумента, че когато човек умира, тазовите мускули и сфинктерът се отпускат, поради което минималната загуба на тегло можела да се дължи на отделяне на урина или изпражнения. Макдугъл го оборил, като припомнил, че при това положение кантарът няма да отчете загуба на тегло, тъй като измервал също и леглото, а урината и изпражненията си оставали върху него. Според друго възражение срещу експеримента регистрираната от кантара загуба на тегло се дължала на последния дъх на умиращия, тъй като той съдържал молекули и поради това имал маса. При издишване човекът загубвал тегло. За да провери тази хипотеза, Макдугъл скочил върху леглото и изпуснал целия въздух от дробовете си. Стрелката на кантара не помръднала.

— Следователно душата наистина тежи 21 грама…

— Може би. Един научен опит се счита за достоверен, когато има повтарящ се характер. Макдугъл провел експеримента с още петима пациенти, но с не толкова категорични резултати. Вторият пациент починал в четири и десет следобед, но стрелката на кантара се преместила едва петнадесет минути по-късно. Макдугъл признал, че изпитал голямо затруднение в определянето на точния момент на смъртта, а промяната в теглото не била с 21 грама, както при предишния случай, а с 14 грама. Третият пациент също изгубил 14 грама в момента на смъртта си. Проблемът е, че теглото му паднало с още двадесет и осем грама няколко минути по-късно, което отново довело до съмнения в точността на измерването. Претеглянето на телата на четвъртия и петия пациент пък било провалено от проблеми с кантара. В крайна сметка само първият опит бил извършен в идеални условия.

— Няма значение, интересното е, че винаги се наблюдава загуба на тегло в момента на смъртта — отбеляза Мария Флор. — Защо Макдугъл не продължил с експериментите?

— Поради етични причини. Провеждането на научни опити с умиращи хора не е особено приемливо, не мислите ли?

Директорката на дома се изчерви, шокирана от собствената си безчувственост.

— О, разбира се — съгласи се тя. — Глупаво е от моя страна, че не помислих, но бях толкова погълната от разговора, че дори не се сетих за това.

— Възраженията от етичен характер на научното общество накарали Макдугъл да вземе решение повече да не провежда експерименти върху човешки същества. Вместо това той продължил с кучета. През следващите години той извършил петнадесет опита върху кучета. Отровил ги, след което ги претеглил в момента на смъртта им. В нито един от случаите обаче кантарът не отчел загуба на тегло. Така стигнал до заключението, че кучетата, за разлика от човешките същества, нямат душа.

Този извод предизвика иронична усмивка у Мария Флор.

— Други твърдят точно обратното…

Томаш следеше разговора мълчаливо, но в този момент реши да се намеси.

— Вярно е, че в началото учените обърнали внимание на спиритизма — призна той. — Само че бързо разбрали, че става дума за шарлатански истории, които се възползвали от заблудите на хората.

— Факт — съгласи се доктор Коласо. — След като първоначалният фурор преминал, учените причислили всички тези приказки за духове и души, които се отправят в отвъдното, към фолклорната тематика и спрели да им обръщат внимание. Разказите на хора на прага на смъртта и описваните от тях преживявания като напускане на тялото и срещи с починали близки били чисто и просто пренебрегвани и заклеймявани като измама или продукт на развинтената фантазия на наивни хора, повлияни от разни мошеници.

— Да, и аз смятам така.

Лекарят вдигна ръка, за да прекъсне Томаш.

— Но забележете, че това се променило.

Историкът повдигна вежда.

— Така ли? По какъв начин?

— Устояването на историите за преживявания на прага на смъртта с течение на времето, онази кохерентност, с която били разказвани от толкова много и различни хора, и фактът, че много лекари потвърдили, че голяма част от тези пациенти са били практически мъртви или поне на прага на смъртта, когато са имали такива преживявания, довели до повторно осмисляне на тези възгледи.

— Сериозно ли говорите? — попита учуден Томаш. — Нима учените наистина вярват, че тези преживявания са истински?

— Днес научното общество приема, че те съответстват на нещо реално, да. — Вдигна пръст, сякаш искаше да направи уточнение. — Разбира се, може да не са онова, което изглеждат. Това е друг въпрос. Едно проучване, проведено в рамките на две години сред оцелели след сърдечен арест в десет болници в Холандия, показало, че дванадесет процента от пациентите са имали преживяване на прага на смъртта. Друго изследване в Съединените щати, отново сред оцелели след сърдечен арест, отчело между десет и двадесет и три процента подобни случаи. Не всички от тези преживявания са еднакви, макар да имат общи елементи. Едни пациенти разказват за тунел със светлина, други твърдят, че се отделили от тялото си и видели как лекарите и медицинските сестри ги реанимират, трети се срещнали с починали близки, а четвърти видели целия си живот на лента за миг. При някои пациенти се наблюдава събиране на два или три от тези аспекти, но има и такива, които си спомнят всички стъпки от преживяването.

— Същото се случи тази сутрин с майка ми.

— Именно. Случва се, макар и рядко. Така или иначе е важно да подчертаем, че изследователите са категорични в твърдението си, че оцелелите са искрени и не целят публичност. Много пациенти дори избягват да говорят за това, защото се страхуват, че ще ги помислят за луди. Знаем, че подобно преживяване понякога дори променя хората. Те стават по-спокойни и щастливи и изглежда, престават да се страхуват от смъртта. Това означава, че са наистина убедени в истинността на преживяното.

— Така да е — отстъпи историкът. — Възможно ли е обаче да става въпрос за обикновени халюцинации?

— Научната общност предпочита именно това обяснение. Забележете, неизбежността на смъртта може да отключи у умиращия огромен страх, силен стрес и липса на приток на кислород към мозъка. Подобна ситуация е способна да активира безконтролно зоните, отговарящи за зрението, създавайки илюзията за светлина, когато наоколо е мрак, споменатия вече тунел. Има проведени тестове с пилоти на свръхзвукови самолети, които разказват, че в моменти на огромно ускорение притокът на кръв към мозъка намалява и те изпадат в състояние на сънливост, еуфория и отнесеност.

— Значи, е това! — възкликна Томаш. — При пациентите без сърдечна дейност също се наблюдава недостиг на приток на кръв към мозъка…

— Да, но проблемът е, че има пациенти с преживявания, близки до смъртта, случили се, преди да получат травма, например моментите, които предшестват пътна катастрофа — обори го лекарят. — Регистрирани са и случаи с хора, които не били в терминална фаза и не страдали от липса или намален приток на кръв към мозъка. Освен това липсата на кислород в мозъка причинява объркани когнитивни състояния и нервност, а не подредени, последователни и осмислени ситуации, каквито срещаме при преживяванията, близки до смъртта.

— Е, добре…

— Друга хипотеза е свързана с приема на лекарства от терминално болни пациенти. Знае се, че има наркотици, които предизвикват сложни халюцинации, като например LSD, и тази теория изглежда обещаваща. Проблемът е, че има много случаи на хора, които не са вземали никакви наркотици или анестетици. Но най-важни са резултатите от изследванията, според които преживяванията, близки до смъртта, сред пациенти с медикаментозно лечение не са толкова комплексни, колкото при онези, които не са приемали лекарства. Случилото се с майка ви например е много комплексно, а тя не е била под наркотично въздействие.

— Но тя страда от Алцхаймер и пие лекарства…

— Тези медикаменти не предизвикват халюцинации. Като казвам наркотици, имам предвид халюциногенни вещества — уточни лекарят. — Друго обяснение на преживяванията на прага на смъртта е, че се задейства психологически защитен механизъм. Знаем, че изправени пред страшно събитие, хората могат да изгубят самоличността си.

Томаш посочи към пациентката, застанала до саксията в дъното на столовата, която си говореше сама.

— Като онази госпожа, в чиято глава живеят трима души?

— Да, дона Сао е пример за деперсонализация и дисоциация. В екстремни ситуации и за да се защитят емоционално, хората изоставят собствената си самоличност и се разграничават от ужасната външна агресия, която преживяват, за да си изградят удобен въображаем свят, където да се възстановят.

— Това наистина би могло да обясни подобни преживявания — отбеляза историкът. — Струва ми се естествено хора на прага на смъртта да си измислят много по-приятна алтернативна действителност — въздигат се в небесата, срещат близки и разбират, че смъртта не е краят. Дистанцирането от реалността е очевидният защитен механизъм, когато човек е поставен в толкова драматична ситуация.

— Да, но тази хипотеза се пропуква на две места — възрази лекарят. — Първо, както споменах преди малко, има случаи на близки до смъртта преживявания при пациенти, които не са изправени пред смъртна заплаха. И второ — не всички подобни преживявания са приятни. Макар и малък процент, съществуват и случаи, в които те са мъчителни, което не се връзва със сценария за заместването на болезнената реалност с привлекателна фантазия.

Томаш се намести на стола си, сякаш не се чувстваше удобно. Клиничните обяснения му се струваха интересни и обещаващи, но явно имаха сериозни пропуски. Въпреки това той не бе убеден и бе готов да продължава да спори.

— Четох в някакво научно списание за важно откритие за мозъка, обясняващо усещането, което много хора са изпитвали, включително и майка ми, на отделяне от тялото — спомни си той. — Не смятате ли, че то обяснява поне тази странна част от преживяването?

— Говорите за откритието, направено в Швейцария?

— Точно за него.

— То всъщност е…

Мария Флор осъзна, че разговорът се превръща в диалог между двамата. Имаше опасност да остане изолирана и изведнъж се раздвижи.

— Ехо? — прекъсна ги тя, вдигайки ръка. — Бихте ли били така любезни да ми обясните за какво става дума?

— О, извинете — притеснено каза доктор Коласо, като се обърна към нея. — Професор Нороня има предвид откритие, направено случайно от швейцарски лекари, докато лекували пациентка с тежка епилепсия. Като част от лечението те поставили електроди в мозъка й, включително и в една зона, наречена gyrus angularis[22], която отговаря за представата, която човек има за собственото си тяло. Лекарите активирали електродите и жената внезапно им съобщила, че усеща как се носи към тавана и вижда себе си долу. Швейцарците заключили, че чувството за отделяне от тялото, разказвано от пациенти с близки до смъртта преживявания, очевидно е свързано с мозъчни процеси, които стимулират невроните в gyrus angularis.

— Ето! — каза Томаш победоносно. — В крайна сметка съществува неврологично обяснение.

Лекарят се намръщи.

— Не съм съгласен — възрази той. — Интересно откритие, но характеристиките на преживяването извън тялото на швейцарската пациентка не се припокриват с това на свидетелите на близки до смъртта преживявания. Тя успяла да види само краката си и горната част на тялото, но не и останалата част от себе си, нито залата, мебелите, оборудването или лекарите наоколо. Докато пациентите с преживявания на прага на смъртта виждат цялото си тяло, помещението и медицинския екип, който се бори за живота им. Освен това швейцарката е била в съзнание, а в случаите, за които говорим, става въпрос за хора в безсъзнание, чиито електроенцефалограми не отчитали никаква мозъчна дейност в момента, в който твърдели, че са видели всичко отгоре. Освен това те забелязвали подробности, които нямало как да видят от кушетката.

— Например как вие удряте коляното си в шкафа — вметна Мария Флор. — Дона Граса е била в безсъзнание и със затворени очи, което прави невъзможно да се види подобно нещо.

— Така е — съгласи се доктор Коласо. — Как е възможно да е видяла как се блъскам в шкафа? Тезата за халюцинации не може да обясни нещата, които пациентите някак си са видели. Има случай с жена, която загубила зрението си поради оперативни усложнения и била закарана по спешност в операционната. Имала преживяване на прага на смъртта и разказала как видяла приятеля си и бащата на детето си, които наблюдавали как вкарват носилката й в асансьора. Двамата потвърдили, че наистина са стояли на същото това място, когато сърцето й спряло. Има и друг случай с жена със сърдечен удар, която разказала на социалната работничка, че видяла лекарите да я реанимират. Тя ги уверила, че след това се понесла в пространството и забелязала чифт маратонки на парапета на третия етаж в северната част на сградата. Социалната работничка се качила до третия етаж в същия ден и намерила чифт маратонки на парапета от северна страна. — Лекарят се замисли. — Интересно, в много от историите на жени са намесени обувки по незнайно каква причина.

Мария Флор се разсмя.

— Личи се, че не познавате жените — отбеляза тя шеговито.

— Не знаете ли, че първото нещо, което забелязваме в един мъж, са обувките му? Жените обичат обувките, така както мъжете — автомобилите.

Лекарят намери шегата за забавна, но Томаш остана сериозен, със съсредоточен поглед, размишлявайки над всичко, което бе чул.

— Вашата забележка за подробностите, забелязани от пациентите, които не биха могли да видят, ако халюцинираха, ми се струва важна — изтъкна той. — Няма ли изследване, което да се занимава с този феномен?

— Има, разбира се. Един професор от университета "Емори" в Атланта например провел изследване с две групи. В първата влизали оцелели след спряла сърдечна дейност, които преживели напускане на тялото; във втората група участвали хора, прекарали известно време в интензивното отделение, приети по спешност със сърдечни проблеми, но които не били преживели отделяне от тялото. Професорът помолил хората от първата група да опишат медицинските процедури, които наблюдавали около телата си, онези от втората група — да си представят действията на лекарите при сърдечен арест — нещо, което били виждали да се прави на други пациенти в интензивното отделение. Резултатите били изненадващи. Нито един от пациентите, преминали през сърдечен арест и близко до смъртта преживяване и наблюдавали случващото се около телата си, не допуснал нито една грешка в описанието на болничните процедури. Техните разкази дори съответствали на написаното в медицинските картони, изготвени от екипа след спешната намеса. А двадесет и двама от двадесет и петимата от втората група допуснали елементарни грешки, докато се опитвали да си представят действията на лекарите и медицинските сестри, които ги реанимират.

— Ето това е! — възкликна Мария Флор. — Доказателството, че хората, които изпитали усещане за напускане на тялото, не са си фантазирали, нали?

Доктор Коласо само разпери ръце.

— Не бих го нарекъл доказателство — отбеляза той. — Но не мога да отрека, че определено подтиква към размисъл.

Двамата се взряха в Томаш в очакване да чуят мнението му. Историкът разтриваше челото си, издавайки, че нещо го тревожи.

— Докторе, има нещо, което не разбирам — рече накрая той. — Доколкото знам, смъртта не е мигновена. По-скоро представлява продължителен биологичен процес, по такъв начин, че определянето на точния момент на смъртта се е превърнало в медицински проблем, все още не напълно решен. Преди се смятало, че смъртта настъпва в момента, когато сърцето спре да бие, прав ли съм? Само че днес е възможна реанимация на човек, чието сърце е спряло в продължение на няколко минути.

— Точно това се случи с майка ви. При спиране на сърдечната дейност притокът на кислород към мозъка спира и след двадесет секунди пациентът губи съзнание. Тогава мозъчните клетки прибягват до високоенергийна химична трансмисия, за да останат живи поне още пет минути. След изтичане на този период източниците на енергия се изчерпват и мозъчните клетки започват да загиват. Ако сърдечната дейност не бъде възстановена за петнадесет-двадесет минути, загубата на мозъчни клетки е критична. След известно време смъртта става неизбежна.

— Да — заговори отново историкът, възползвайки се от момента. — Точно това е проблемът. Става дума за хора в състояние на сърдечен арест и следователно загуба на мозъчна дейност, нрав ли съм?

— Точно така.

— Както сигурно вече сте забелязали, аз съм много скептичен относно тази тематика, но не съм сляп, нито глупав, а в тази история има една подробност, която ме смущава. Объркването ми се свежда до следния въпрос: как е възможно тези пациенти да имат толкова ясни и подробни спомени за чутото и видяното в момент на потисната мозъчна дейност?

Доктор Коласо се почеса по главата и си пое дълбоко дъх.

— Не знам — призна той, като махна с ръка в знак на безсилие.

Това е хубав въпрос и доколкото ми е известно, досега никой не е дал задоволителен отговор. Факт е, че по-голямата част от пациентите, които си спомнят преживяването си на прага на смъртта, нямат никакъв спомен за обстоятелствата около инцидента със сърцето им. Единственото, което ми хрумва, е съществуването на нерегистрирана мозъчна дейност, толкова минимална, че нашата апаратура не е способна да я засече.

— Но нима е възможно дори при наличието на неотчетена минимална мозъчна дейност тя да има силата да възпроизведе толкова богато когнитивно преживяване?

Кардиологът поклати глава.

— Не. Ако когнитивното възприятие имаше висок интензитет, електроенцефалограмата би трябвало задължително да го засече. В това мога да ви уверя напълно.

Изрече последните думи с категоричен тон, след което веднага погледна часовника си. Разбра, че времето напредваше и трябваше да побърза. В същия момент се изправи.

— Само че — спря го Томаш — разказите за преживявания, близки до смъртта, са много подробни и доколкото разбирам, са изпълнени с образи, звуци, цветове и емоции. След като мозъкът не функционира, къде се е зародило всичко това?

Лекарят се поколеба, преди да се обърне и да се върне в кардиологията. Лицето му се смръщи в странен израз на объркване, безсилие и неразбиране.

— Прав сте — съгласи се той. — В това се състои загадката.


XVI

Ергономичният мобилен телефон, настроен на тих режим, извибрира и мъжът с тъмните очила сведе поглед към дисплея, за да види номера. Цифрата, указваща международния код, беше единица — Съедините щати, последвана от националния телефонен код двадесет и две — Вашингтон.

Явно от Лангли искаха да разговарят с него.

Натисна зеления бутон и прие обаждането.

— Кронгард.

— Залови ли копелето?

Грубият глас от другата страна на линията не можеше да бъде сбъркан.

— Здравейте, мистър Фъч. Чакам обектът да се появи на мястото, където се намирам, а това трябва да се случи всеки момент.

Директорът на Националната служба за тайни операции към ЦРУ не звучеше доволно.

— Защо е това забавяне?

— Няма никакво забавяне, мистър Фъч — отвърна със спокоен глас агентът, за разлика от събеседника му. — Обектът се намираше в друг град и трябваше да пътувам, за да стигна до него. Не се тревожете, ще го хвана.

Мъжът от другата страна на линията изсумтя.

— Самолетът вече отлетя от въздушната база "Хенскъм", за да прибере пратката и да я докара за разпит в Лангли — информира го той. — Но отново искам да подчертая, че това е просто прикритие, за да се защитим, в случай че копелетата от Конгреса дойдат тук да си пъхат носовете, където не им е работа. Затова искам да се уверя, че си наясно, че трябва да оставиш скапаняка да избяга, за да имаш причина да го ликвидираш. Някакви въпроси?

— Не, сър.

— Всичко ли е ясно?

— Пределно ясно, сър.

— Не забравяй, че този тип уби един от нашите, който на всичкото отгоре бе и директор в Агенцията. Трябва да си плати за това. Нямаш право на грешка.

— Да, сър.

— Обади ми се веднага след приключване на мисията. Искам да знам всичко. Ясно?

— Да, с…

Щрак.

Преди Кронгард да успее да отговори, директорът на Националната служба за тайни операции бе затворил. Агентът от ЦРУ се взря в безмълвния телефон, ядосан от грубия тон на шефа си. При нормални обстоятелства това животно никога не би го потърсило; щеше да разговаря с ръководителя на операцията. Щом такава голяма клечка като Хари Фъч си правеше труда да му се обажда лично, значи, тази мисия беше много важна за него. Всъщност, осъзна Кронгард, наистина нямаше право на грешка.

Пъхна ръка под палтото си и внимателно извади служебния глок. Провери пълнителя и спусъка и се увери, че цевта е чиста. Доволен, той отново прибра оръжието. Примири се, че тази вечер няма да гледа мача на "Бостън Селтикс". Очакваше го друг тип игра.

Залавяне на мъжа.


XVII

Грижливо заобикаляйки камъчетата, пръснати по рампата на входа на болницата, Томаш буташе болничната количка по тротоара и я спря до бордюра, близо до паркирания си автомобил. Историкът я завъртя и протегна ръка, за да помогне на майка си да се изправи.

— Хайде, майко. Можеш ли ходиш?

— Разбира се, че мога — отвърна тя, едва ли не обидена от въпроса. — Стига вече, получих просто леко неразположение. Доколкото знам, не съм инвалид.

Въпреки своята увереност жената трябваше да се подпре на протегнатата ръка на сина си, за да успее да се надигне. Междувременно Мария Флор бе отворила вратите на фолксвагена и им направи знак да се настанят отпред, давайки им да разберат, че самата тя ще се вози отзад, но Томаш не се съгласи.

— Не искам да те превръщам в мой шофьор, но ми се струва, че е по-добре аз да седна на задната седалка с майка ми, за да й правя компания — каза той, като й подаде ключовете от колата. — Ще можеш ли да шофираш?

Директорката на дома не възрази. Докато майката и синът се настаняваха отзад, тя седна на шофьорското място и пъхна ключа в стартера. Преди да запали, забеляза странен предмет, поставен на седалката до нея. Взе го и го показа на Томаш, който седеше зад нея и държеше ръката на майка си.

— Какво е това?

Историкът се взря в предмета, който бе получил тази сутрин от Женева.

— Амулет.

Мария Флор се засмя.

— Не ми казвай, че си суеверен…

— Не вярвам в астрологията, нито в амулети, защото съм зодия овен — отвърна Томаш с шеговита усмивка. — Не знам дали ти е известно, но овните по природа са скептици…

Това противоречие предизвика смях, който изпълни колата.

— Много смешно наистина — съгласи се приятелката му. — Само че не ми отговори.

— Държиш в ръката си големия пентаграм. Бил е открит в ръкопис, наречен Clavis Salomonis, или Ключът на Соломон — книга за магии, чието авторство приписват на цар Соломон.

Това заинтригува Мария Флор. Приближи амулета до очите си и го разгледа, видимо очарована от думите на приятеля си.

— Наистина ли? Интересно… — Отклони поглед към Томаш.

— Но какво прави подобно нещо в колата ти?

Историкът сви рамене.

— Честно казано, и аз не знам.

Фолксвагенът стигна до площадчето и паркира до бял форд точно пред входа на "Лугар ду Репоузо". Томаш и Мария Флор тъкмо се канеха да отворят вратите, за да излязат, когато болезненото ридание на дона Граса ги спря.

— Майко, какво има?

По лицето на възрастната жена се стичаше сълза, която стигна до брадичката й. Мократа диря озаряваше сбръчканата от годините кожа.

— Баща ти — проплака тихо тя. Сведените й зелени очи блестяха. — Срещата ни тази сутрин толкова ме натъжи…

Синът отново хвана ръката й.

— Недей, просто такъв е животът — нежно се опита да я успокои той. — Поне сега знаеш, че той е на по-добро място. Това е хубаво, нали?

Дона Граса подсмръкна и вдигна умоляващ поглед към сина си.

— Знаеш ли какво бих искала да направя сега?

Остави въпроса да виси във въздуха, сякаш искаше да провери дали Томаш наистина е готов да й помогне.

— Слушам те, майко.

— Искам да разгледам албума със снимки от сватбата ни. Знаеш ли кой? Онзи със снимките от церемонията в катедралата и сватбеното тържество.

— Мисля, че е много добра идея, щом това искаш.

Жената тъжно сведе глава.

— Проблемът е, че… албумът не е тук.

— Вкъщи ли е?

— Да, в скрина от камфорово дърво в дъното на коридора. Сещаш ли се кой е?

— Искаш ли да го донеса?

— О, съкровище си ти, сине!

Дочула разговора от шофьорското място, Мария Флор се намеси:

— Ако имате нужда от нещо, кажете.

— Мисля, че е по-добре да дойдеш с мен, ако не е прекалено — помоли Томаш. — Има някои неща, които бих искал да обсъдим, като кардиологичните консултации, от които майка ми ще се нуждае през следващите дни. Така ще имаме възможност да поговорим.

Директорката на дома, която вече бе свалила колана, отново го закопча.

— Днес имам свободен ден, за да бъда с дона Граса — обясни тя. — Така че няма проблем.

Томаш отвори вратата на колата от своята страна.

— Чудесно — каза той. — Само ще заведа майка си вътре и веднага се връщам.

Историкът стъпи на площадчето и след като помогна на майка си да излезе от колата, подаде й ръка и я заведе до портичката на "Лугар ду Репоузо", без да забележи мъжа с тъмни очила, който се приближаваше, за да пресече пътя му.


XVIII

От мястото си в колата, Джеймс Кронгард внимателно проследи безшумното спиране на синия фолксваген на площадчето. Превозното средство и регистрационните му номера бяха отбелязани в досието, изпратено от Лангли, така че несъмнено бе настъпил моментът за действие.

Заповедите, получени от директора на Националната служба за тайни операции, бяха ясни, но чакането го накара да се замисли и породи съмнения относно това дали да се подчини сляпо на инструкциите да остави заподозрения да избяга, за да го убие. Не че убийството само по себе си беше проблем, вече бе ликвидирал шефа на наемниците на Ал Кайда в Пешавар и двама талибански имами в околностите на Кандахар, но първо трябваше да се убеди, че Томаш Нороня наистина е убил Белами. Разбира се, досието предоставяше солидни доказателства в тази посока; оставаше само да чуе какво има да каже заподозреният в своя защита.

Обектът се забави в колата, с която бе пристигнал, но когато най-сетне излезе, агентът от ЦРУ скочи от автомобила под наем и тръгна към него с бърза крачка, за да го пресрещне. В едната си ръка държеше досието, в другата — идентификационната си карта, а пистолетът бе скрит под палтото.

— Професор Нороня? — повика го мъжът. — Вие ли сте професор Томаш Нороня?

Томаш спря и обърна поглед към непознатия с тъмни очила.

— Аз съм.

Кронгард забеляза възрастната жена до заподозрения и тъй като не желаеше свидетели на разговора им, махна с ръка към дървото на няколко метра от тях.

— Бих искал да поговорим насаме, ако нямате нищо против.

Историкът веднага се съгласи, заинтригуван от срещата си на това място с непознатия със силен американски акцент.

— Случило ли се е нещо?

След като се увери, че се намират достатъчно далече и възрастната жена не може да ги чуе, мъжът с тъмните очила протегна ръка и показа картата си.

— Името ми е Джеймс Кронгард — представи се той, говорейки тихо. — Central Intelligence Agency[23].

Английското наименование на агенцията обърка историка, в чието съзнание в момента се въртяха други неща.

— Моля?

— ЦРУ — уточни американецът, като свали очилата си, разкривайки тъмносините си очи. — Работя в представителството на ЦРУ в Португалия.

Томаш не отговори веднага, мислите му се лутаха, докато се чудеше защо някой от американската разузнавателна агенция ще си прави труда да идва до Коимбра и да говори с него. Отговорът на въпроса, единственият възможен, изведнъж изплува като единствения очевиден вариант.

— О, не! — извика той. — Тук сте заради Франк Белами, нали?

Какво ли пък искаше сега шефът на дирекцията "Наука и технологии" към ЦРУ, запита се историкът. Явно старата лисица отново разчиташе на неговите услуги за поредната откачена мисия. Решително стисна зъби. Този път Белами нямаше да успее да го въвлече в поредното безумно приключение, мислено реши той. Могат да го заплашват, дори да му опрат пистолет в слепоочието или да го наранят, но този път твърдо нямаше да отстъпва. Нямаше да го убедят.

— Добре че си признавате — каза Кронгард. — Това много улеснява нещата.

Историкът не схвана смисъла на думите му.

— Признавам ли? Какво признавам?

— Че убиецът сте вие. Фактът, че посочихте причината за посещението ми тук, свързана с Франк Белами, очевидно се счита за косвено признание.

— Признание за какво?

— Вече няма смисъл да се преструвате — рече американецът, като махна с ръка към автомобила си. — Мисля, че е по-добре да ме придружите.

— Къде? — Томаш нищо не разбираше. — Слушайте, кажете ми какво става! — В гласа му се усещаше раздразнение. — Кой сте вие, че да идвате тук и да твърдите, че съм убиец и че косвено съм признал нещо си? Що за глупости?

— Добре знаете какво сте извършили — изръмжа Кронгард. — Смъртта на Франк Белами няма да остане ненаказана. Моля да ме придружите.

Португалецът остана на мястото си.

— Франк Белами е мъртъв?

— Не се правете, че не знаете. Последвайте ме, ако обичате.

— Извинете, но тук има някакво недоразумение. Първо, не знаех за смъртта на Белами. Второ, не разбирам за какво намеквате. Да не би да намеквате, че аз имам нещо общо?

— Не намеквам, твърдя го.

Томаш се разсмя невярващо.

— Това е нелепо! — извика той. — Не съм виждал Белами от години, нито живея в Америка! Признавам, че ми се е искало да го удуша, този тип ми навлече куп неприятности, но само така си говорех! Естествено, че никога не бих го убил, подобно предположение е абсурдно!

Американецът се взря изпитателно в него с недоверчиво изражение.

— Бихте ли ми казали къде бяхте вчера?

— Всъщност не бях тук — отвърна Томаш, сякаш това изясняваше всичко. — Бях в Женева. Мога да го докажа, тъй като все още пазя бордната карта от полета.

— Хубаво е, че го казвате. Бихте ли изброили местата, които посетихте в Женева?

Реакцията на американеца обърка историка. Надяваше се фактът, че предишния ден е бил в Швейцария, да разреши това недоразумение, но явно не се получаваше. Събеседникът му дори не се изненада. За пръв път Томаш започна да се тревожи.

— Вижте, станала е някаква грешка…

— Кои места посетихте в Женева?

Португалецът прецени, че е най-добре да отговори на въпроса.

— Бях в антикварния магазин "Перен", близо до Женевското езеро. Следобед отпътувах за Лисабон.

Думите му накараха Кронгард да отвори досието, което носеше.

Само там ли бяхте? — попита агентът, докато разглеждаше документите в папката. Намери някакъв лист и го показа на историка. — Ами това? Какво с това?

Томаш погледна листа и забеляза, че е снимка от видеозапис, явно заснета от охранителна камера, на която се виждаше как той влиза в някаква сграда, която веднага позна.

— Вярно! — възкликна той, като се плесна по челото. — Минах и през ЦЕРН, бях забравил за това.

Американецът му хвърли подозрителен поглед, сякаш му показваше, че не може да го заблуди.

— Удобна памет имате, не мислите ли?

Тонът на забележката обиди Томаш.

— Нима намеквате, че нарочно не ви казах за това? Вижте, наистина ходих до ЦЕРН, но вече бях забравил, защото се отбих по път, не беше нищо важно.

Кронгард лукаво се усмихна.

— Така ли? И какво правихте там?

Този въпрос смути Томаш. Не се бе замислял, но предвид този разпит и особено подозрението, което се зараждаше у него, че има някаква връзка между смъртта на Франк Белами и ЦЕРН, подробностите за посещението му в научния комплекс наистина можеха да изглеждат странни.

— Отидох… искам да кажа, получих покана да… да отида там.

— От кого?

Португалецът преглътна сухо. Всеки въпрос бе като неизбухнала бомба. Това означаваше, че отговорите, които трябваше да даде, макар невинни и честни, биха могли да прозвучат нелепо и биха го закопали още по-дълбоко.

— От един антиквар — отвърна тихо, съзнавайки, че отговорът изглеждаше смехотворен. — Съобщи ми, че съществува древен артефакт, който ме интересува, и ме покани да отида в ЦЕРН и да го видя.

Агентът от ЦРУ се разсмя подигравателно.

— Древен артефакт в ЦЕРН? — попита той саркастично. — Да не би ЦЕРН да е склад за антики или пък музей? Наистина ли мислите, че ще повярвам на подобна лъжа?

— Знам, че звучи абсурдно, но тогава не се замислих. Бях в Женева, за да взема редки предмети за музея "Гулбенкян", и за мен това бе просто една нова възможност. Съобщиха ми, че ще ми покажат интересен старинен артефакт в комплекса ЦЕРН, и аз го приех на доверие. Освен това имах и свободно време.

— И кой беше антикварят, който ви даде тази информация?

Въпросът накара Томаш да потръпне. Нова бомба, която щеше да го погребе още по-надълбоко.

— Не знам.

— Моля?

— Истината е, че не съм разговарял с никакъв антиквар — изясни той, разкайвайки се, че не бе обяснил всичко подробно още отначало. — Случи се така, че като се прибрах в хотелската си стая, се натъкнах на бележка, пъхната под вратата, в която се споменаваше за въпросния древен предмет и покана да отида в ЦЕРН да го видя. В бележката бе указан часът, в който да се отправя към института, и мястото на срещата, на ъгъла на един от входовете към помещението на детектора ATLAS.

— Къде е тази бележка?

— Изхвърлих я.

— Поне беше ли подписана?

— Да. — Историкът засрамено се почеса по главата. — Страхувам се обаче, че подписът беше нечетлив.

Кронгард изсумтя. Очевидно отговорите не му се струваха убедителни.

— Ами този артефакт? — попита той, сякаш даваше на Томаш последна възможност да докаже думите си. — Къде е?

Още един въпрос, чийто отговор трудно щеше да понесе.

— Пристигнах на мястото, където според бележката трябваше да ме чака антикварят, но никой не се появи. Почаках един час и накрая се отказах и си тръгнах, тъй като бързах за полета си до Лисабон.

Американецът си пое дълбоко дъх и поклати глава.

— Честно казано, професор Нороня — започна той с тона на учител, който не вярва на измислените извинения на ученик без домашно, — нали не вярвате, че ще преглътна толкова лошо скалъпени лъжи?

— Прав сте.

— Прав съм за това, че спретнахте една импровизация, пълна с лъжи — обвини той Томаш. Гласът му внезапно придоби твърдост: — Аз се появявам тук и вие веднага разбирате, че причината е Франк Балами. Питам ви къде сте били вчера в Женева и пропускате да споменете ЦЕРН. Когато ви показвам снимка, доказваща, че сте посетили института, обяснявате, че сте забравили, защото просто сте се отбили. На въпроса какво сте търсили там, твърдите, че някакъв антиквар ви е поканил да разгледате античен предмет, все едно е нормално подобни неща да се излагат за продан на място като ЦЕРН. После, когато ви питам за името на този човек, за да се срещна с него и да проверя думите ви, вие си противоречите, като казвате, че всъщност не сте разговаряли, а сте получили информацията от бележка, оставена в стаята ви, с нечетлив подпис, което ми се струва добър подход, за да попречите на идентифицирането, на когото и да е. Питам ви за бележката, а вие сте я изхвърлили. Къде е антиката? Оказва се, че не сте я купили, нито пък някой се е появил в часа на срещата на указаното място. В крайна сметка тази история е напълно безсмислена!

Това кратко изложение, изказано от агента от ЦРУ, осъзна Томаш, отразяваше начина, по който всеки недоверчив полицай би приел думите му. Нямаше значение какво всъщност се бе случило, важното бе как изглеждаше отстрани и какво можеше да докаже.

— Знам, че онова, което ще ви кажа, ще ви се стори като извинение, но истината е, че вашите въпроси ме свариха неподготвен — оправда се историкът. — Нещата се случиха така, както ви разказах, макар и тогава да не им обърнах особено внимание. Разполагах със свободно време преди полета и се възползвах от тези часове, за да проверя възможност за покупка, която в крайна сметка не доведе до нищо. После забравих за случая, тъй като не ми се стори важен, и със сигурност никога повече нямаше да си го припомня, ако не се бяхте появили вие с всички тези въпроси.

Американецът повдигна вежда.

— Нима според вас фактът, че Франк Балами е бил убит точно по времето, когато сте били в ЦЕРН, е просто съвпадение?

Томаш присви очи; положението се оказа по-лошо, отколкото си беше представял.

— Франк Белами е загинал в ЦЕРН по времето, когато аз съм бил там?!

Агентът от ЦРУ го изгледа презрително; в този миг имаше абсолютната убеденост, че събеседникът му наистина с убиеца.

— Сега се правите, че не знаете?

— Досетих се, че Белами е намерил смъртта си в ЦЕРН, когато вие направихте голям въпрос от посещението ми в научния комплекс, но се надявах да греша — призна примирено историкът. — Така или иначе това са косвени доказателства, които със сигурност няма да издържат в съда. Ще трябва да намерите по-солидни улики от присъствието ми в ЦЕРН по време на убийството на Белами. В крайна сметка тогава в комплекса може би е имало повече от хиляда души, прав ли съм? Защо подозирате мен, а не някого другиго, който също е бил там?

Примирението на историка и настойчивото търсене на по-точни доказателства бяха изтълкувани от Кронгард като самопризнание. Мъжът от ЦРУ бе прекарал последните часове в изучаване на доклада по случая, оставаше му само да разбере дали показанията на заподозрения са неопровержими. Истината е, че Томаш не го бе убедил.

— Виждам, че сте решили да се защитавате със съдебни подробности — отбеляза той. — Такава тактика обикновено използват виновните…

— Нямам нищо общо със смъртта на Белами, за когото дори не знаех, че е в Женева — настоя португалецът. — Но вече ми е ясно, че вие не ми вярвате, и честно казано, това също не ме интересува. Ако смятате, че съм виновен, трябва да го докажете.

— Знаете ли, много бих искал да ви вярвам, но множеството лъжи, изречени от вас, ви изобличиха — отвърна мъжът от ЦРУ. — Открихме, че вие и господин Белами сте били отседнали в един и същи хотел — "Четири сезона". — Извади още една разпечатана фотограма от досието, изпратено от Лангли. — Изображение от охранителната камера на хотела. Както виждате, тук сте вие, седнали във фоайето, четейки вестник, и мистър Белами минава покрай вас.

Втрещен, Томаш се взря в снимката.

— Били сме в един и същи хотел?! — учуди се той. — Проклятие, това е дяволско съвпадение!

Американецът прибра снимката.

— Ако съм научил нещо, професор Нороня, то е, че в живота съвпадения не съществуват — заяви Кронгард. — За нас е ясно, че сте се престрували, че четете вестник, докато всъщност сте го наблюдавали. Добре познавам стратегията с вестника — стар номер в нашата професия.

— Уверявам ви, че отсядането ни по едно и също време в хотела е чисто съвпадение — повтори историкът. — Все пак това отново е косвена улика. Струва ми се, че нямате нищо конкретно, което да ме свързва със смъртта на Белами, затова стреляте напосоки, за да видите дали ще се огъна.

Кронгард се поколеба, но накрая извади още един документ от папката и го размаха пред събеседника си.

— Смятате, че нямаме нищо конкретно, което да ви свързва с убийството? Тогава вижте това.



Погледът на Томаш веднага попадна върху надписа под символа.

— Какво прави моето име тук?

Устните на американеца се разпънаха в усмивка, подобно на ловец, чиято жертва разчита единствено на неговата милост.

— Не го очаквахте, нали?

— Не отговорихте на въпроса ми — настоя историкът, предчувствайки потока от информация, скрита в тази малка бележка. — Какво е това? Защо името ми е тук?

— Това е копие, което ни изпрати полицията в Женева — обясни Кронгард. — Тази бележка е намерена в ръцете на покойния мистър Белами. Смисълът е очевиден, особено имайки предвид вашето посещение през същия лен. Знакът отгоре символизира разпване на кръст. Очевидно мистър Белами е имал предвид своята смърт и под знака е името на човека, който го е убил, когото той нарича the key, или ключа към намирането на неговия убиец. — Американецът размаха бележката. — Този лист хартия, професор Нороня, представлява категорично и неоспоримо доказателство, че вие сте убили шефа на дирекция "Наука и технологии" към ЦРУ.

Томаш се взираше в бележката, осмисляйки всичко, в което бе замесен, което бяха му съобщили и което виждаха очите му. Името му, изписано на бележка, намерена в ръката на жертвата, несъмнено можеше да се приеме за силно компрометиращо доказателство. Знаеше, че е невинен, но как би могъл да обясни подобно нещо? Франк Белами очевидно го бе превърнал в заподозрян и неговото последно послание със сигурност щеше да звучи в главата на съдията в момента на произнасяне на присъдата.

— Сигурен ли сте, че Белами е писал това? — попита историкът, хранейки последни надежди. — Как може да знаете, че това доказателство не е инсценирано от истинския убиец, за да ме натопи?

Американецът показа досието, което държеше в ръката си.

— Знаем, че мистър Белами е истинският автор на това съобщение, защото направихме експертиза на написаните тук думи и внимателно изследвахме хартията и мастилото. Според предварителните резултати, с които разполагам, почеркът безспорно е негов, мастилото съответства на химикалката, която той обикновено носеше със себе си, и единствените отпечатъци по хартията принадлежат именно на мистър Белами. Можете да сте сигурен, професор Нороня, че съобщението наистина е оставено от него.

За изумление и ужас на историка, този път бе попаднал в безизходна ситуация.

— Тогава не разбирам — започна той. — Но съм сигурен за едно: нищо не съм направил.

Кронгард сви рамене.

— Не ме интересуват лъжите ви — каза агентът. — Бъдете така добър да ме придружите.

— Къде?

Американецът определено сметна разговора за приключен. Той хвана професора за лакътя и грубо го блъсна към белия автомобил, паркиран под дъба.

— Вие сте арестуван.


XIX

— Вие ми се свят.

Гласът на дона Граса изтръгна Томаш от вцепенението, в което бе изпаднал, докато непознатият го влачеше към дървото. Точно когато се канеше да влезе в колата на агента от ЦРУ, историкът дойде на себе си, освободи ръката си с рязко движение и се обърна към Кронгард.

— Вижте какво, няма да стане така — запротестира той. — Тази сутрин майка ми получи сърдечен пристъп и аз трябва да й помогна! Освен това, доколкото ми е известно, в тази страна вие нямате юрисдикция. Единствено португалската полиция може да ме отведе някъде против волята ми.

В очите на американеца проблесна искра.

— Вие сте убили директор на ЦРУ — процеди той през зъби. — В Америка такова престъпление се наказва със смърт. Нима смятате, че в този случай Агенцията ще се занимава с бюрократични процедури, които няма да доведат до нищо, след като Португалия никога не би се съгласила неин гражданин да бъде съден в Съединените щати? — Той поклати глава. — Грешите, професор Нороня. В този момент един Херкулес C-130 лети над Атлантика, за да ви вземе. Вие сте задържан от ЦРУ и довечера ще ви транспортираме тайно до Лангли, където ще ви разпитат и ще започне процес. — Кронгард махна с ръка към колата си. — Затова имайте добрината да ме последвате.

— Нямате право да ме арестувате!

Агентът от ЦРУ разтвори палтото си и откри пристегнатия към гърдите си кобур с приклада на глока, който се подаваше от него.

— Това е моето разрешително — изръмжа той заплашително, докато се усмихваше криво и галеше приклада. — Може да стане с добро, а може и е лошо. Вие решавате.

Оръжието, макар и прибрано в кобура, представляваше застрашителен аргумент. Погледът на Томаш се местеше между непоколебимото изражение на американеца с ръка върху пистолета и слабата фигура на майка му, която чакаше до портата.

— Добре — отстъпи той съкрушен, — но първо ми позволете да заведа майка си до дома, става ли? Както виждате, тя е изморена и има нужда от почивка.

Вниманието на Кронгард се насочи към дона Граса.

— Разбира се.

Томаш се върна при майка си, подаде й ръка, помагайки й да мине през портата, и я заведе до входа на "Лугар ду Репоузо". Американецът вървеше на метър след тях, доволен от развоя на събитията. Благодарение на събраните сведения той бе предвидил, че обектът ще се появи на площадчето с майка си, и точно така се случи. Посещението в сградата беше част от плана му. След като се бе убедил във вината на заподозрения, знаеше, че ще го убие без никакво колебание. Затова трябваше да го подтикне към бягство и да му предостави благоприятна възможност.

— Дона Граса! — възкликна служителката, която отвори. Като видя възрастната жена да стои пред нея, тя разпери ръце, за да я прегърне, и се усмихна топло. — Как сте? По-добре ли се чувствате?

— Слава богу, да — отвърна тя с унила усмивка. — Синът ми дойде да ме вземе от болницата, миличкият. Златно момче, не мислите ли, дона Ермелинда.

— Ама такъв е! Такъв е!

Прекрачиха прага. Озовал се във фоайето на дома, Томаш се поколеба какво трябва и може да направи. Дали вече бе арестуван и трябваше да тръгва към колата? Или американецът щеше да му даде още няколко минути насаме с майка му? Обърна се и се взря в похитителя си.

— Нали не е проблем да заведа майка си до стаята й? — попита той. — Искам да я сложа да си легне и да я успокоя.

— Разбира се — позволи Кронгард на висок глас, но се приближи до ухото на историка. — Сбогувайте се с майка си, сбогувайте се — прошепна той. — Това е последният път, в който я виждате, защото в Америка ви очаква електрическият стол.

При тези думи португалецът го погледна, шокиран. Не можеше да повярва на безсърдечността, която агентът на ЦРУ проявяваше в такъв момент.

— Майната ти! — прошепна той. В тона на гласа му и в очите му прозираше презрение. — Майната ти!

— Тц-тц, какво е това? — отвърна развеселен американецът. — Мерете си приказките, младежо. — Той се обърна към служителката от дома, която тъкмо се отдалечаваше. — Уважаема госпожо, имате ли нещо за ядене? Нямате представа колко съм гладен…

Жената спря, за миг изненадана от тази молба, но успя да реагира бързо.

— Елате с мен — покани го тя. — Готвачката е приготвила фейжоада по рецепта от Траз уш Монтеш, от която ще си оближете пръстите. Ще трябва да хапнете в кухнята, ако нямате нищо против. В трапезарията се хранят нашите гости.

Посетителят се огледа.

— Къде са те? — попита по-скоро по причини, касаещи работата му, отколкото от любопитство. — Тук е толкова пусто…

Служителката се засмя.

— Някои отидоха на разходка до боровата горичка, други са по стаите си — обясни тя. — Но повечето са във всекидневната. Знаете ги хората на тази възраст, там е телевизорът и…

— Разбирам — отвърна американецът, докато търкаше ръце, предвкусвайки угощението. — Тогава да вървим в кухнята да опитаме тази фейжоада.

Докато Томаш се качваше по стълбите към горния етаж с майка си, Кронгард последва служителката и по устните му заигра усмивка. Напомняйки му, че в Америка го очаква електрически стол и отправяйки се към кухнята, за да хапне, мъжът от ЦРУ бе дал на историка мотив и възможност за бягство. Капанът бе заложен.

Топката бе в ръцете на жертвата.

Поведението на американеца учуди Томаш. Докато бавно изкачваше стъпалата, помагайки на дона Граса да стигне до първия стаж, бавно започнаха да го изпълват тежки съмнения. Как е възможно агентът, дошъл да го арестува, толкова доверчиво да го остави сам с майка му? Нима не разбираше, че така му предоставяше възможност да избяга? Какво го караше да се чувства толкова уверен? Как би могъл да е сигурен, че Томаш няма да се възползва? Въпросите изникваха един след друг, но не и отговорите. Опита да се постави на мястото на агента от ЦРУ, за да може да разбере и предвиди поведението му. Безуспешно. Каквато и гледна точка да му хрумнеше, стигаше само до един задоволителен отговор. Похитителят му го подценяваше. Нямаше друго обяснение. Смяташе, че Томаш, като учен, обитаващ света на книгите, който прекарва дните си в проучвания на древни ръкописи, не бе нищо повече от един книжен плъх, просто потресен от предизвикателствата на истинския живот интелектуалец, неспособен да предприеме начинания, изискващи смелост и физическа издръжливост. Подобно мнение го обиждаше.

— Ох, изморена съм — оплака се дона Граса, когато стигнаха до горе, прекъсвайки мислите на сина си. — Мисля да си легна.

— Добре ще направиш, мамо — съгласи се историкът. — Наистина трябва да си починеш, имаше тежка сутрин. Не всеки умира и възкръсва в един и същи ден, нали? Самият Исус е трябвало да чака цели три дни.

Томаш хвърли поглед към долния етаж и се увери, че фоайето е пусто. След това придружи майка си до стаята й по коридора. Влязоха вътре и той й помогна да се съблече, да сложи нощницата, да си вземе лекарствата и да си легне.

— Благодаря ти, сине — прошепна тя, докато се завиваше и нагласяше възглавницата си. — Ще се видим на вечеря, нали?

Томаш се поколеба. Първоначалната идея беше да остане в Коимбра за една-две седмици, за да следи възстановяването на майка си и посещенията й в болницата, но събитията бяха поели в неочаквана посока и всичко това ставаше невъзможно.

— За жалост, не — отговори той. — Изникна нещо спешно и трябва да се връщам в Лисабон.

— О, колко неприятно! Слушай, внимавай по пътя, ясно? Понякога караш бързо, а това е опасно. Освен това има толкова луди шофьори…

— Не се тревожи.

Повалена от умората, дона Граса затвори очи и почти веднага заспа. Томаш се наведе и я целуна по челото, питайки се дали ще я види отново. Недоразумението, в което го бе замесил Белами, можеше да му струва скъпо.

Истерикът се изправи и се съсредоточи върху по-належащия проблем. Ситуацията, в която бе изпаднал. Събитията бяха претърпели необикновен обрат, когато само преди минути агентът от ЦРУ го бе пресрещнал на входа на старческия дом. Това ново положение имаше своите сюрреалистични елементи, но той не можеше да го игнорира. Разглеждайки възможностите си и преди всичко вероятността да бъде отвлечен и транспортиран тайно в Съединените щати, където го чакаше електрически стол, единственият изход беше да избяга. Нямаше никакво съмнение.

Бягство.

Решението бе взето. Допря ухо до вратата, за да разбере дали имаше някого в коридора. Не чу нищо. Отвори бавно и надникна навън. Коридорът изглеждаше пуст. Излезе от стаята, затвори внимателно вратата и тръгна по коридора с тихи стъпки, разтревожен от всяко подозрително движение. Дървеното дюшеме скърцаше, сякаш стенеше тъжно, и с всяка крачка Томаш ставаше все по-предпазлив. Като стигна до стълбището, той се наведе и огледа фоайето. Нямаше никого.

Бе настъпил моментът да си опита късмета.

Джеймс Кронгард чу стъпките по скърцащия паркет. Той се ослушваше за шумове на горния етаж от момента, в който заподозреният заведе майка си в стаята й. Първото, което привлече вниманието му, бе скърцането на дървения под. Запомни добре този звук, защото знаеше, че ще го чуе отново, когато обектът мине по коридора на връщане.

— Е, хареса ли ви фейжоадата? — попита служителката. — Много е вкусна, нали?

— Отлична! — отвърна американецът, докато пъхаше в устата си последна хапка. — Но стига толкова.

— О! Няма ли да доядете порцията си?

Мъжът стана от мястото си и се отправи към коридора.

— Благодаря ви за гостоприемството, но не искам повече. Ще почакам професор Нороня.

Излезе от кухнята и застана в коридора, който водеше към фоайето. Скърцането на дюшемето горе бе престанало — знак, че обектът проверяваше пътя си за бягство. Устните на Кронгард се изкривиха в усмивка, която веднага потисна, за да не се разсейва. Развръзката всъщност бе предвидима. Португалецът знаеше, че ЦРУ ще го отведе тайно в Америка, където щеше да бъде съден за убийството на един от директорите на Агенцията въз основа на силно компрометиращи доказателства срещу него, и възползвайки се от неочакваната възможност да се измъкне от неприятния посетител, той със сигурност щеше да се опита да избяга.

— Хайде, момче — прошепна Кронгард, почти убеден, че призивът му ще подтикне Томаш към действие, въпреки че не можеше да го чуе. — Давай!

Дясната ръка на агента се плъзна под якето и погали студения приклад на глока. Нямаше как да го извади веднага. Ако някой го видеше с оръжие, щеше да включи алармата и капанът щеше да се провали. Но трябваше да има готовност да извади бързо пистолета си и да го използва. Отпусна ремъка, който придържаше глока към кобура, с показалец. След това с два пръста освободи оръжието. Когато приключи, хвана приклада и постави пръст на спусъка. Бе готов. Знаеше, че трябваше да действа, когато заподозреният заслиза по стълбите; нещо, което щеше да бъде предизвестено от скърцането на дървения под.

В този момент дюшемето на горния етаж отново изскърца.


XX

Имаше чувството, че нещо не се връзва.

Пустото фоайе силно смути Томаш. Сякаш някакво шесто чувство му подсказваше, че не трябваше да се възползва от шанса за бягство, който така ненадейно му бе предоставен. Той бе свикнал да се доверява на инстинктите си не защото вярваше, че това е свръхестествена способност за контакт с някакъв мистериозен свят, а именно защото знаеше, че се дължи на сложен анализ, в който участват когнитивни процеси на ума и сканират ситуацията, без да прибягват до съзнанието. Резултатът очевидно бе предупреждението, продиктувано от шестото чувство. Трябваше да преосмисли плана за бягство.

Нещо наистина не беше наред.

— Ти ме чакаш — прошепна историкът и стомахът му се сви от съмнение, докато наблюдаваше пространството, водещо до външната врата, с нови очи, изпълнени с подозрение. — Скрил си се някъде в очакване да се опитам да избягам…

Може би подобна предпазливост бе прекалена, но Томаш реши да се довери на интуицията си. Хвърли един последен поглед на пустото фоайе, като отчаяно се надяваше да не допуска грешка, пропилявайки добра възможност да се измъкне. Все така внимателно заотстъпва назад по коридора, като се опита да сведе до минимум изнервящото скърцане на дюшемето, и се върна до стаята на майка си.

Затвори вратата, завъртя ключа в ключалката и с разтуптяно сърце се взря в силуета в леглото. Дона Граса спеше дълбоко. Чуваше се тихо похъркване и завивката се повдигаше и спадаше в спокойния ритъм на дишането й. При други обстоятелства Томаш би се засмял на това леко хриптене, но не и в този момент — положението беше сериозно.

— Ами сега? — запита се тихо той, като все още се колебаеше дали е постъпил правилно, или е пропилял единствения си шанс за бягство. — Как ще се измъкна оттук?

Огледа се наоколо като животно, заключено в клетка, и погледът му веднага се спря върху балкончето на стаята. Щом вратата към коридора не е верният път, както му подсказа шестото чувство, оставаше само този изход за бягство. Приближи се до перваза и погледна надолу. Намираше се на първия етаж, но височината бе значителна, а и настилката не бе много приветлива — грапави гранитни павета, които отделяха външната стена на сградата от зеления килим на поляната. Ако се хвърлеше оттам, със сигурност щеше да си счупи крак и няколко ребра. Не можеше да става и дума за скачане.

Тогава забеляза бора.

Новото скърцане на дървения под на горния етаж обезпокои Джеймс Кронгард. Какво означаваше това? След първите шумове бе очаквал, че обектът ще слезе тихо или ще се затича по стълбището, за да избяга. Нищо такова не се случи. Напротив, продължаващото скриптене означаваше, че всъщност горе се случва нещо, но агентът не можеше да разбере какво.

— Какво прави този тип?

Агентът на ЦРУ изчака още няколко секунди, като се надяваше скоро всичко да си дойде на мястото и заподозреният да се спусне по стълбите, както бе предвидил, но това не стана. Докато секундите минаваха, без да се случва нищо, стана ясно, че събитията са поели в друга посока. Изпълни го неприятното усещане, че контролът върху новата ситуация му се изплъзваше. Тези шумове означаваха, че някои от гостите се разхождаха на горния етаж или пък…

Очите му се разшириха.

— Дали пък…

Едва сега американецът се усъмни, че Томаш бе избрал друг път за бягство. Без да губи повече време, той се измъкна от скривалището, където причакваше историка, и се приближи до стълбището. Не видя никого. Страхувайки се, че е допуснал ужасна грешка, агентът от ЦРУ хукна нагоре, вземайки стъпалата по две, и бързо прекоси коридора до стая номер осем — знаеше от служителката, че тук е настанена майката на мишената му.

Почука на вратата.

— Професор Нороня? — повика той, като се стараеше да владее гласа си, за да не всява смут в дома. — Професор Нороня, там ли сте? — Отново почука. — Професор Нороня?

Тъй като не получи отговор, той сложи ръка на бравата и я завъртя. Вратата не се отвори.

— Goddam![24]

В мига, в който откри, че вратата е заключена, Кронгард се убеди, че заподозреният наистина се измъкваше, но по друг път. Губейки контрол над ситуацията, агентът от ЦРУ разбра, че не може повече да се преструва; трябваше да смени подхода.

Отстъпи две крачки назад, извади глока от кобура и го насочи към ключалката.

Изстрелът разтресе старческия дом.

Когато го чу, Томаш бе сграбчил стъблото на бора. Почукването на вратата дойде в момента, в който той се намираше на балкончето и оглеждаше дървото, проверявайки дали би могло да му послужи като сигурен път надолу. Гласът на американеца, който го викаше, му напомни, че не разполага с много време. Прозорецът на късмета му бързо се затваряше и ако наистина искаше да избяга, трябваше да го направи веднага.

Прегърна стъблото и когато започна да слиза, чу изстрелът, разбил вратата на стаята на дона Граса. Помисли за майка си, за нейния уплах, опасявайки се, че гърмежът може да й докара нов сърдечен удар. Историкът почти се разкая, че се е опитал да избяга, но не бе предвидил, че агентът ще стреля, а вече бе прекалено късно, за да поправи случилото се. Единствената възможност, която му оставаше, бе да продължи напред.

И то бързо.

— Професор Нороня?

Гласът със силен американски акцент идваше от стаята и Томаш знаеше, че след секунда преследвачът му ще се появи на балкончето, и трябваше да побърза.

Стигна до средата на стъблото и височината му се стори сигурна. Тогава скочи. Претърколи се, стана и хукна през градината към площадчето.

Нов изстрел.

Трясъкът отекна по-различно очевидно, защото бе произведен в открито пространство, и беглецът съзря стръкове трева, които избухнаха пред него. Осъзна, че американецът се бе опитал да го убие. Гърбът на Томаш представляваше чудесна мишена и това щеше да продължи още пет секунди — времето, за което щеше да свие зад ъгъла на сградата и да изчезне от обсега на мерника.

Четири секунди.

Отскочи вляво и в същия момент отекна още един изстрел. Агентът от ЦРУ със сигурност бе отличен стрелец — стрелбата бе част от обучението му, само че не очакваше обектът да промени посоката и отново не улучи.

Три секунди.

Направи още няколко стъпки направо, но знаеше, че е изложен на прицел, и трябваше отново да отскочи встрани, за да има шанс да избяга. Престори се, че тръгва надясно, но внезапно сви отново наляво. Следващият изстрел пак пропусна.

Две секунди.

— Sonnavabitch![25]

И трите изстрела не улучиха мишената и този провал изтръгна отчаян вик от гърлото на американеца. Никога през живота си не бе пропускал два поредни пъти, да не говорим три.

Първият му бе простен — тъкмо се бе показал навън и бе открил огън, без да се прицелва, но следващите два пропуска бяха недопустими! Разбира се, внезапното кривване на португалеца го бе изненадало, но проблемът бе в мишената, която бе избрал. Целеше се в главата, за да причини мигновена смърт, само че условията не бяха подходящи за подобен изстрел с пистолет. Ако бе стрелял в гърба му, никакви маневри нямаше да спасят заподозрения. И точно там щеше да се прицели сега. Четвъртият изстрел щеше да попадне в целта.

Една секунда.

Мерникът на глока на Джеймс Кронгард се закова в гърба на Томаш, където нямаше да пропусне, независимо от маневрите на беглеца. Първо щеше да го повали. Когато се строполеше на земята, вторият куршум щеше да пръсне мозъка му. Осъзнавайки, че разполага едва с части от секундата, той сви показалеца си и натисна спусъка.

— Негодник!

Някакъв предмет, дошъл незнайно откъде, улучи американеца в момента, в който откриваше огън, и го разсея.

— Какво… — заекна той, облегнат на парапета. Видя обекта да изчезва зад ъгъла на къщата и разбра, че отново е пропуснал. — Damn[26]!

— Грубиян!

Нещо отново го удари по главата. Вдигна ръка, за да се предпази, и се опита да разбере какво става.

Дона Граса го налагаше с дамската си чанта. С разрошени коси и гневен поглед, тя сипеше по него обиди и удари с чантата.

— Идиот!

Агентът бе забравил за майката на заподозрения. Трясъкът от разбиването на ключалката я бе събудил и уплашил и когато бе чула мъжа да вика сина й по име и да влиза в стаята й, тя бе застанала нащрек. Като бе видяла, че мъжът стреля през прозореца, тя бе разбрала какво става и майчинският инстинкт, по-силен от всякога, бе реагирал моментално.

— Отдръпнете се! — заповяда Кронгард, като се изправи и отблъсна възрастната жена с ръка. — Пуснете ме да мина!

Агентът от ЦРУ прекоси стаята и коридора бегом с пистолет в ръка, молейки се да не е закъснял, когато излезе на улицата. Един-единствен въпрос се въртеше в ума му: как щеше да обясни в Лангли, че старица, която дори не бе с всичкия си, му бе попречила да ликвидира човека, убил Франк Белами?


XXI

Трясъците уплашиха Мария Флор. В началото помисли, че са пиратки, и се подразни — чудеше се що за хора биха решили да гърмят по това време близо до дом за възрастни хора, но изостави тази мисъл в момента, в който видя задъхания Томаш на входа да тича към автомобила.

— Какво става? — попита учудено тя, когато той отвори вратата на колата. — Случило ли се е нещо?

Той буквално влетя в автомобила, блъскайки главата си в рамото й.

— Давай! — извика историкът. — Хайде!

Приятелката му го изгледа неразбиращо.

— Какво да давам?

Историкът посочи към волана.

— Тръгвай веднага! — настоя той. — Трябва да се махнем оттук възможно най-бързо!

— Но защо? Какво става?

Историкът посочи с палец към сградата на "Лугар ду Репоузо" зад оградата и живия плет.

— Мъжът… мъжът, който ме заговори на площадчето, стреля по мен! — обясни той с възможно най-спокойния тон, осъзнавайки, че думите му звучат прекалено налудничаво, за да бъдат взети на сериозно. — Трябва веднага да се махаме оттук! Този тип иска да ме убие, разбираш ли?

По лицето на Мария Флор се четеше изумление и невъобразима изненада.

— Какво? За какво говориш?

Томаш простена отчаяно.

— Тръгвай! — извика той, вече извън себе си. Погледът му прескачаше между нея и входа на сградата. — Тръгвай, преди онзи тип да се появи!

Двигателят тихо ръмжеше, всъщност Мария Флор не го бе изключила, защото смяташе, че приятелят й ще се върне по-скоро. Поради настойчивостта на Томаш, а и за всеки случай, тя натисна съединителя и даде на първа, но нямаше никакво намерение да му се подчинява, докато не изяснеше докрай тази история. Нима в дома имаше човек, който стреляше напосоки? В това нямаше никакъв смисъл. Да не би Томаш да се е побъркал?

— Слушай — започна кротко тя, сякаш за да го успокои. — Какво…

Замълча в мига, в който съзря мъж с пистолет в ръка пред вратата. Всъщност тя не го видя добре, нямаше време за това, защото инстинктът й или онова шесто чувство, което всъщност бе умът, анализиращ несъзнателно ситуацията, реагира бързо и едва след това си даде сметка за действията си.

Отпусна съединителя, даде газ, колата се разтресе и бързо отпраши с яростно свистене.

Стреля в мига, в който фолксвагенът тръгна. Джеймс Кронгард не очакваше автомобилът да потегли точно в този момент и пропусна отново. Всъщност куршумът пръсна страничното стъкло откъм задната седалка, но не засегна пътниците.

Считаше се за пропуск.

— Мамка му! — изруга американецът, а той нямаше навика да ругае. — Мамка му! Мамка му! Мамка му!

Днес не му вървеше.

Автомобилът на беглеца излезе от площадчето, оставяйки облак синкав дим във въздуха, и вече набираше скорост по съседната улица. Агентът от ЦРУ бързо мина през портата и стигна до средата на площадчето, близо до улицата. Там той се прицели, но съзря единствено задната част на колата, която зави зад ъгъла и изчезна зад една сграда.

— О, не!

Без да губи време, Кронгард изтича до белия форд, паркиран под дъба. Бръкна в джоба си, извади ключа и с нелепа мелодия вратите се отключиха. Седна зад волана, запали двигателя и потегли. В този момент съжали, че не бе наел помощен автомобил, но знаеше, че в крайна сметка това нямаше решаващо значение. Нима по време на обучението си във Фермата — тренировъчния щаб на ЦРУ — не бе участвал в автомобилното състезание в Индианаполис? Агенцията обучаваше кадрите си в техниките на шофиране на висока скорост, което означаваше, че беглецът нямаше никакъв шанс да се измъкне. Освен това бе забелязал, че зад волана стои жена, а Кронгард дълбоко вярваше, че жените са по-неумели на пътя.

Фордът даде газ и наби спирачки със свистене, занасяйки на всяка права отсечка и на всеки завой като бърз ловец по следите на жертвата. Заобикаляше другите автомобили, които изникваха на пътя, рискувайки, но печелейки всеки залог, защото другите водачи му правеха място, смутени от агресивното шофиране. С приближаването към центъра на Коимбра трафикът се засилваше, което по принцип би било проблем, но в случая представляваше предимство. Агентът на ЦРУ знаеше, че бегълците не притежават състезателен опит в шофирането, което означаваше, че натовареното движение ще ги забави повече, отколкото него.

След някакви си пет минути на луда надпревара по улиците на града Кронгард най-сетне съзря синия фолксваген, заклещен между микробус и камион.

— А, ето те — усмихна се той въпреки стиснатите от ярост зъби при преследването. — Пипнах те!

Натисна газта и мина в насрещното, изпреварвайки няколко коли, с което напредна с двеста метра. С това темпо, пресметна той, скоро щеше да е точно зад синия автомобил.

Само още една минута.

Томаш внимателно наблюдаваше бързото напредване на форда с обърната назад глава и с вперен поглед в бялата точка, която изпреварваше по няколко автомобила наведнъж. Шофьорът рискуваше да катастрофира, но всеки път успяваше да се измъкне. Приличаше на чист късмет, но Томаш знаеше, че се дължеше на сръчност и ловкост.

По-бързо — примоли се той. — По-бързо!

— Но как? — попита нервно Мария Флор, като махна отчаяно с ръка пред себе си. — Не виждаш ли, че има светофар? Какво искаш да направя?

— Зарежи го! Промъкни се в насрещната лента и мини на червено!

— Но… но…

— Прави каквото ти казвам! — ядосано настоя Томаш. — Ако не рискуваме, той ще ни хване!

Мария Флор разбра посланието. Пое си дълбоко дъх, сякаш се подготвяше психически за тази лудост, и сви вляво, навлизайки в насрещното платно. Веднага бе засечена от друг автомобил, който бе завил в същата посока, но въпреки уплахата успя да го избегне и да се вмъкне между кола в същата лента и джип, спрял на светофара. Като стигна до кръстовището, ускори и мина през колоната коли, които идваха отляво, но когато мислеше, че безопасно е пресякла и другото платно, по което се движеха автомобилите, идващи отдясно, се чу трясък и фолксвагенът се завъртя страшно, подобно на пумпал, по часовниковата стрелка.

Някой ги бе ударил.

— Потегляй! — извика Томаш, който реагира първи след сблъсъка. — Тръгвай веднага! Бързо!

Мария Флор отвори очи и осъзна, че са катастрофирали и колата е спряла насред улицата. В огледалото за обратно виждане видя суматохата зад тях. Колата, която ги бе ударила, се бе преобърнала, това бе довело до още няколко леки катастрофи и движението бе спряло. Белият силует на преследвача им обаче вече се канеше да пресече кръстовището. За щастие, след въртенето фолксвагенът бе застанал напред, а двигателят още работеше. Беше ударен откъм задната врата. Мария Флор включи на първа и потегли.

До нея историкът отново се обърна назад, за да наблюдава преследвача. Новините не бяха добри. Томаш видя как фордът се промъква между спрелите коли и ги погва отново само на триста метра след тях. Очевидно нямаше да успеят да му се измъкнат и след няколко секунди американецът щеше да се лепне зад тях. Спешно се нуждаеха от план.

Томаш огледа улицата в търсене на решение. Трябваше му нещо, което да обърне хода на събитията и да им позволи да се отърват от агента на ЦРУ. Но какво? Зад тях преследвачът бе скъсил разстоянието на двеста метра.

— О, не — простена отчаяно Мария Флор. — Не и това.

Историкът погледна в посоката, в която се взираше тя, и разбра какъв е проблемът. Имаше ремонтни работи по смяната на настилката на тротоара и движението беше реорганизирано. Минаваше се само в една тясна лента и само състезател би успял да ускори в такова пространство. Фордът вече се намираше на сто метра от тях и бързо напредваше. Нямаха шанс.

— Спри! — нареди Томаш. — Спри до ремонта!

Погледът на Мария Флор издаваше паника, но още от началото на преследването бе сметнала за най-разумно да следва инструкциите на Томаш, колкото и абсурдни да й се струваха. Изглежда, приятелят й имаше таланта да импровизира под напрежение. Затова, въпреки че се страхуваше от последствията от подобна лудост, натисна спирачката и гумите на фолксвагена изсвистяха и се заковаха до работниците, които ги зяпнаха слисано.

Без да губи време, Томаш изскочи от автомобила, грабна две тежки павета и с все сила ги запрати по форда, който вече спираше до тях. Първото строши предното стъкло, а второто уцели водача по рамото и отскочи към главата му.

Историкът отново се втурна в колата и фолксвагенът веднага потегли, оставяйки преследвача си до ремонтните работи по тротоара с глава, обляна в кръв.


XXII

Естествено, Джеймс Кронгард знаеше, че най-трудното тепърва предстои. Медицинската сестра вече бе поставила марля на рамото му и тъкмо приключваше с превръзката на главата, точно над дясното ухо, но това не бе страшно. Американецът вдигна поглед към вратата и съзря силуета на полицая с шкембето, който продължаваше да стои облегнат на стената в коридора с търпеливо изражение и някакви документи в ръка.

— О, бюрокрация! — промърмори отегчено Кронгард. — В тази страна много обичат бюрокрацията…

Но това също не го плашеше. Проблемът, истинският проблем, беше телефонното обаждане до Лангли. Как ще обясни случилото се? Трябваше ли да разкаже за старицата, която му бе попречила да се прицели точно, като го удари с чантата по главата? Или за двамата негодници, които го бяха победили в луда надпревара по улиците на Коимбра? Нима щеше да има кураж да признае истината за случилото се? Или трябваше да съчини някаква история?

— Добре — каза майчински медицинската сестра, отстъпвайки назад, за да огледа превръзката. — Готово е. Раните на главата винаги много кървят, но в крайна сметка не е нищо сериозно. Не се тревожете. — Приличаше на художник, който съзерцава творбата си. — Мисля, че се получи чудесно. Обзалагам се, че в Америка не биха се справили по-добре…

— Мога ли да си тръгвам?

— Доколкото зависи от нас, да. Рентгенът не показа нищо счупено, имате само натъртвания и синини. — Тя махна към мъжа с шкембето, който чакаше в коридора. — Но мисля, че онзи господин иска да говори с вас. Изглежда, в центъра е настанала истинска суматоха, а?

Американецът не отговори веднага. Нагласи кобура на гърдите си и облече палтото.

— Оръжието ми?

Сестрата отново посочи към полицая.

— Говорете с господина.

Като се замисли, Кронгард осъзна, че при тези обстоятелства конфискуването на глока му беше неизбежно. Обърна се и напусна спешния център, отправяйки се към полицая.

Като видя американеца, полицаят се изправи и тръгна към него.

— Документите, моля.

Агентът от ЦРУ извади американския си паспорт и документ от американското посолство, които му гарантираха дипломатически имунитет, и ги връчи на дебелака.

— Къде е оръжието ми?

Полицаят прегледа документите със свъсени вежди, сякаш четеше много сложна материя, която изискваше дълбоко осмисляне.

— Тук пише, че сте културен аташе в американското посолство в Лисабон…

— Точно така.

В очите на униформения проблесна искра, сякаш бе заловил престъпник на местопрестъплението.

— Кажете ми — започна той, — нормално ли е културните аташета от вашето посолство да се разхождат въоръжени?

— Сигурно сте чували за организация на име Ал Кайда, нали? — сряза го Кронгард и нехайно сви рамене. — Трябва да нося оръжие от съображения за сигурност. Никога не знаеш какво може да се случи…

Този отговор обърка полицая. По-добре да се придържа стриктно към стандартните въпроси, реши той.

— Имате ли разрешително за притежание на оръжие?

Агентът на ЦРУ отново пъхна ръка в джоба на палтото си и извади друг документ.

Униформеният унило провери текста, печата и подписа.

— Наред ли е всичко?

— Да — промърмори ядосано полицаят. Той очевидно искаше да задържи заподозрения, но вече съзнаваше, че не може да го направи. — Така изглежда.

— Тогава дали може да ми върнете пистолета?

Въпреки негодуванието си полицаят взе един найлонов плик, извади глока от него и го подаде на американеца. Кронгард прибра оръжието в кобура на гърдите си и подписа протокол, че оръжието му е било върнато. Полицаят му подаде документите, които американецът прибра в другия си джоб.

— Знам, че имате дипломатически имунитет и затова дори не сте длъжен да давате показания — призна полицаят. — Все пак бихте ли ме придружили до управлението, за да ни разкажете какво се случи?

По невъзмутимото лице на американеца премина лека иронична усмивка, преди надменно да обърне гръб и да се отправи към изхода на болницата.

— Имам си по-важна работа.


XXIII

Беззвездна нощ внезапно се спусна над шосето. Томаш седеше зад волана и внимателно следеше червените светлини на автомобилите в своята лента и белите проблясъци на колите в другото платно, които се виеха пред него. До него Мария Флор се опитваше да овладее нервите си. Преследването по улиците на Коимбра този следобед я бе изтощило и през последните два часа тя мълчеше.

— Защо избра Национален път 1? — попита тя, нарушавайки дългото мълчание. — Не е ли по-добре да караме по магистралата? Все пак е по-бързо и по-сигурно…

Шофьорът посочи с палец назад към счупените стъкла и смачкания багажник.

— Видя ли на какво прилича колата ми? Полицията със сигурност е предупредила Националната гвардия и компаниите, които обслужват магистралите. Обзалагам се, че всички търсят фолксваген с подобни щети. Навсякъде има охранителни камери. Ако бяхме тръгнали по магистралата, щяха да ни хванат за нула време.

Мария Флор не каза нищо, очевидно осъзнала силата на аргументите му. Не бе сигурна, че бягството от полицията е най-добрата стратегия; всъщност смяташе, че трябва да се обърнат директно към властите и да разкажат за случилото се, но вярваше, че Томаш знае какво прави. Щом бе решил да стои настрана от полицията, значи, имаше причини, а на нея й оставаше или да му се довери, или да го изостави.

— Кой беше онзи човек? — зададе въпроса, който не й даваше мира от началото на преследването. — Защо ни преследва?

— Той не преследва точно нас — уточни спътникът й. — Този тип иска само мен. Ти си случайно замесена, защото си с мен.

— Както и да е. Кой е той и какво иска?

— Мисля, че… искаше да ме арестува. — Историкът се поколеба, премисляйки отново отговора си. — Или просто искаше да ме убие, не знам.

— Защо? Какво си направил?

Томаш въздъхна. Не знаеше откъде да започне.

— Нищо — заговори той. — Преди няколко години сътрудничих на ЦРУ и тогава…

— На кого?!

— ЦРУ. Американската разузнавателна агенция.

Мария Флор го погледна невярващо, сякаш очакваше той да се засмее и да каже, че се шегува, но изражението му остана сериозно.

— Това някаква шега ли е? — попита тя. Колебаеше се дали да му вярва. — Наистина ли си работил за ЦРУ?

— Участвах в две операции. Случи се преди няколко години. Тогава консултирах един от директорите на Агенцията, който очевидно е бил убит в Женева. Американците смятат, че аз съм го извършил.

— Вчера се върна от Женева…

— Така е — потвърди историкът. — Това не означава нищо. Не съм убил човека, дори не знаех, че е в града. Чисто съвпадение.

— Тогава защо те обвиняват?

— Защото сме били отседнали в един хотел и той е бил в ЦЕРН по същото време, когато и аз посетих комплекса — обясни той. — И защото жертвата е оставила бележка, в която пише, че аз съм ключът.

— Ключът към какво?

— Според ЦРУ така той разкрива ключа за убийството си. — Томаш преглътна сухо. — Тоест самия убиец. — Поклати глава. — Аз обаче смятам, че жертвата е искала да каже друго.

— Какво?

Томаш не отклони поглед от шосето; фаровете на автомобилите, движещи се в другото платно на Национален път 1, отмерено осветяваха лицето му.

— Остави ме да помисля. Когато всички парченца на пъзела се подредят в главата ми, ще ти кажа.

Отговорът не се понрави на Мария Флор, но тя не настоя.

— В съобщението, оставено от този директор, споменава ли се нещо друго, освен името ти?

— Има и един символ.

— Какъв?

— ЦРУ явно смята, че е изобразил самия себе си — обясни професорът. — Този символ наистина напомня на разпнат на кръст човек. Разпнатият тук е жертвата.

— Да не би да е религиозна препратка към човек в мига на сетния му дъх? В крайна сметка, когато говорим за разпване, първото, което ни идва наум, е образът на Исус на кръста.

Историкът сви рамене.

— Може би, кой знае…

Изражението му бе безучастно, подобно на възрастен, който отговаря на дете, задало много сложен въпрос, чийто отговор е извън компетенцията му. Тя усети тона му и не остана доволна. Искаше конкретни отговори, а не снизходителни недомлъвки.

— Виждам, че не си съгласен — отбеляза тя. — Добре, но щом знакът не символизира разпването на този директор на Агенцията или на Исус, тогава какво означава според теб?

За пръв път от последните минути Томаш отклони поглед от пътя и се взря в нея с непроницаемо изражение, което се разсея, щом отговори на въпроса.

— Най-загадъчното научно уравнение, формулирано някога.


XXIV

Оперативният агент откри номера, който търсеше, в списъка си с контакти в телефона. Докато следеше едновременно движението по магистралата и дисплея на апарата, той набързо преговори онова, което щеше да каже, пое си дълбоко дъх и набра номера.

Чу сигнал "свободно" в слушалката.

— Национална служба за тайни операции — отговори механичен женски глас. — С какво мога да ви помогна?

— Джеймс Кронгард от Лисабон. Мисля, че директор Хари Фъч очаква обаждането ми.

— Един момент, мистър Кронгард.

Последва музикална прелюдия, която веднага бе прекъсната от ръководителя на тайните операции на ЦРУ.

— Мистър Кронгард! — поздрави Фъч весело. Изглежда, бе в добро настроение. — Какво ново?

Моментът, от който Кронгард най-много се боеше през последните часове, бе настъпил.

Пое си отново въздух за кураж и се впусна в неприятния разговор.

— За жалост, новините не са добри, мистър Фъч — съобщи той. — Пиленцето излетя от гнездото.

От другата страна настъпи мълчание, докато ръководителят осмисляше казаното.

— Какво се случи?

Гласът му напълно се бе променил: нисък и напрегнат като измамно мъркане на дива котка, преди да се хвърли върху доверчива газела.

— Оставих нашия заподозрян да избяга, за да мога да го ликвидирам, съгласно вашите инструкции, но преследването не мина добре — обясни агентът лаконично, пропускайки фактите, които не му изнасяха. — Имаше ужасна катастрофа на едно кръстовище и… страхувам се, че изгубих следата. Мисля, че трябва да…

— По дяволите, Кронгард! — изруга Фъч, повишавайки тон.

— Що за скапани оправдания? Откога достоен агент на ЦРУ се жалва, че се е провалил в една тъпа мисия, лесна като детска игра, и не знам още какво? За глупак ли ме вземате? — Директорът на Националната служба за тайни операции на ЦРУ вече крещеше: — Не искам извинения и мрънкане, ясно ли е? Искам резултати! Резултати, разбрахте ли? А вие какво ми давате? Прочувствена реч за някаква катастрофа, вие не сте виновен, бедничкият, и така нататък. Глупости! Дръжте се като достоен оперативен работник на Агенцията, не като подвил опашка страхопъзльо! Възложих ви мисия. Изпълнете я!

По слепоочието на Кронгард се стекоха няколко капчици пот, които стигнаха чак до брадичката му.

— Да, сър.

От другата страна на линията се чуваше тежко дишане. Този изблик на ярост явно бе оставил Фъч без дъх.

— И какво сега, глупак такъв? — попита той вече по-спокойно, но раздразнението в гласа му още се усещаше. — Как ще разрешите проблема?

— Трябва да включа още агенти в операцията, сър. Ефектът на изненадата отмина. Сега птиченцето знае, че го преследват, и ще се скрие. За да го намеря, трябва да претърся голям периметър, което не става без хора.

— Много добре. Свържете се с морските пехотинци от посолството. Самият аз ще се обадя на посланика да ни сътрудничи. Нещо друго?

— Местната полиция, сър.

— Не замесвайте полицията в тази операция, идиот такъв! — отново изрева Фъч с пълен глас. — Колко пъти трябва да казвам, че нещата трябва да стават дискретно?

— Знам, сър. Проблемът е, че полицията вече е замесена…

— Какво означава това?

— Не забравяйте, че имаше катастрофа и престрелка. Мисля, че полицията разполага с описанието на колата на птиченцето. Тъй като аз не съдействах за разследването, позовавайки се на дипломатическия си имунитет, те ще искат да разпитат хората от другата кола.

Директорът на Националната служба за тайни операции обмисли тази информация.

— Хм… разбирам — измърмори той. — Все пак съществува опасност птиченцето да изприпка при полицията за закрила.

— Прав сте, сър, но не мисля, че това ще се случи.

— Така ли? Защо?

— Прочетох характеристиката му в досието и не ми прилича на човек, който ще се крие зад гърба на полицията. Напротив, ще поиска да вземе нещата в свои ръце.

Фъч отново замълча, докато се опитваше да си припомни досието на Томаш Нороня.

— Може би имате право — съгласи се той. — Щом е така, нищо не е загубено. Слушайте, следете действията на местната полиция, но не я замесвайте в операцията. Ако те хванат нашето птиченце, никога няма да отмъстим за смъртта на Белами. Проклетият старец може и да беше голям трън в задника, но бе един от директорите на Агенцията, а ние сме длъжни да се грижим един за друг. Щом някой убива човек на ЦРУ, трябва да бъде ликвидиран. Ако самите ние не се уважаваме, кой ще ни уважава?

— Да, сър.

— Направете каквото трябва, и решете проблема. Да не сте посмели да се провалите отново, ясно?

— Да, сър. Уверявам ви, че този път няма…

Кронгард млъкна по средата на изречението. Шефът му вече бе затворил.


XXV

Голяма табела указа пристигането им в Лисабон, но тя бе само формалност, тъй като Национален път 1 от известно време вече пресичаше градския пейзаж край реката. Пътуването бе към своя край и трябваше да се вземат някои решения.

— Какво ще правим сега? — попита Мария Флор. — Имаш ли нещо предвид?

В този час трафикът на входа на града бе натоварен, но за сметка на това се изнизваше бързо.

— Първо ще те оставя на гара "Ориенте" — отвърна Томаш, поглеждайки часовника в колата. — Ако не греша, след половин час тръгва Интерсидадеш[27] със спирка в Коимбра.

— Не си го и помисляй.

Той отклони поглед от шосето и се взря в спътничката си.

— Виж, рисковано е да ме придружаваш в момента. По петите ми са опасни хора и…

— Точно затова. Нуждаеш се от помощ и аз няма да ти обърна гръб в такъв труден момент. Оставам с теб.

— Но това не…

— Разговорът е приключен.

Тонът, с който Мария Флор изрече тези думи, бе толкова категоричен, че Томаш не посмя да й противоречи. Все пак знаеше, че се намира в трудно положение, и смяташе, че няма право да излага приятелката си на опасност. Опита да се аргументира по друг начин.

— Имам нужда от теб в Коимбра — обясни той. — Сърдечният удар, който майка ми получи, е нещо много сериозно и трябва да има някой при нея.

Обадих се в дома и всичко е наред — рече Мария Флор, твърдо решена да удържи на думата си. — Дадох инструкции на персонала и при майка ти винаги ще има човек. Маргарита ще я води до болницата всеки ден и ще се грижи добре за нея, не се тревожи. — Тя махна с ръка, сякаш темата бе приключена. — Този проблем е решен.

Томаш се взря настойчиво в нея, сякаш й даваше последна възможност. Тя несъмнено бе красива жена и шансът да прекара следващите няколко дни с нея, щеше да му допадне, но при други обстоятелства.

— Сигурна ли си?

— Напълно — отсече приятелката му. — Сега трябва да мислим практично и да решим къде ще отидем. Случайно да имаш стая за гости в апартамента си? Ако нямаш, ще трябва да спиш на дивана.

Томаш поклати глава.

— Не можем да отидем в дома ми. Очевидно е, че типовете от ЦРУ го наблюдават.

— Тогава къде? На хотел?

— Опасно е. Ще трябва да покажем документи за самоличност и данните ни ще бъдат въведени в компютъра — следа, която американците могат да засекат.

По лицето на Мария Флор се четеше объркване.

— Лошо. Не може да отидем в апартамента ти, нито в хотел. Какво предлагаш?

— "Гулбенкян".

— По това време?

По всяко време. Проблемът е, че сградата се охранява от частна фирма.

— О, няма да ни пуснат да влезем…

— Разбира се, че ще ни пуснат. Само че не е хубаво да ни виждат. Представи си, че момчетата от ЦРУ, които със сигурност знаят, че работя като консултант и имам кабинет там, пратят някого да говори с охранителите и ги подпита дали случайно не са ме виждали наоколо. Би било глупаво.

— Как ще влезем тогава?

Въпреки че бе зает да следи движението, той пъхна ръка в джоба си и извади подрънкваща метална връзка ключове, и с усмивка я показа на спътницата си.

— Имам ключове.

Подземният паркинг на фондация "Гулбенкян" беше отворен — вероятно имаше концерт в голямата зала, но Томаш предпочете да паркира от другата страна на булевард "Берн", на малка площадка на ъгъла на площад "Испания", за да е сигурен, че охраната на фондацията няма да го види да влиза. Слязоха от колата и пресякоха булеварда, за да стигнат до ниския зид на комплекса.

На тротоара историкът се огледа в двете посоки, за да се увери, че никой не ги наблюдава.

— Скачай!

Мария Флор се подчини и прескочи зида към градината на фондацията, следвана от Томаш. Тръгнаха между дървета и храсти, възползвайки се от прикритието на растенията и нощта, за да се промъкнат незабелязано, и заобиколиха главната сграда. Напредваха бавно и предпазливо и накрая стигнаха до един страничен служебен вход.

— Ами сега? — прошепна тя. — Какво ще правим?

— Ще влезем.

Историкът се огледа наляво и надясно, не видя никого и излезе от градината с нормална походка, опитвайки се да изглежда непринудено, в случай че някой го забележи. Приятелката му схвана стратегията и го последва, като му подражаваше. Стигнаха до служебния вход, Томаш пъхна ключа в ключалката и отключи вратата.

Влязоха в сградата и потънаха в мрак.

— Нищо не виждам — оплака се тя. — Къде отиваме?

— Сложи ръка на гърба ми, за да не се загубим, и ме следвай. Внимавай, тук има две стъпала…

С ръката на Мария Флор, долепена на гърба му, Томаш опипваше стената и напредваше в тъмното, докато накрая стигна до една врата, чиито очертания представляваха светъл правоъгълник. Пространството зад нея бе осветено. Почакаха малко, опитвайки се да разберат дали има някой от другата страна. Не чуха нищо подозрително и открехнаха вратата съвсем леко, колкото да надникнат. Там се намираше централното фоайе.

— В дъното има някой — прошепна историкът, — но пътят към лабораторията е чист.

— Няма ли да отидем в кабинета ти? — учуди се приятелката му. — Все пак е познато място…

— Светлината в кабинета би ме издала. Лабораторията е място, където понякога хората работят и през нощта. Струва ми се идеално убежище, не си ли съгласна?

Въпросът бе реторичен, но все пак заслужи кимване в знак на съгласие от страна на Мария Флор. Тя бе започнала да разбира, че няма смисъл да се съмнява в решенията на приятеля си. Вече не изпитваше никакво колебание, че преди да действа, Томаш обмисля всичко. Отвориха вратата и се измъкнаха от сервизното помещение към фоайето, като вървяха спокойно към стълбището. Качиха се на първия етаж, озоваха се в друго фоайе, този път неосветено, и свиха по коридор, докато стигнаха до голяма метална врата. Отвориха я. Озоваха се в тъмно помещение. Томаш протегна ръка и включи осветлението. Низ от бели студени светлини блеснаха на тавана, осветявайки зала с електронна апаратура.

— Лабораторията.

Мария Флор огледа помещението и сложното оборудване наоколо.

— Нямах представа, че "Гулбенкян" се занимава с научни изследвания…

— Разбира се. Но тази лаборатория тук в седалището на фондацията е малка. Истинските проучвания се провеждат в Научния институт "Гулбенкян" в Оейраш.

Тя хвърли тревожен поглед към вратата.

— Мислиш ли, че тук сме на сигурно място?

— Разбира се. Лабораторията се използва само в определени часове. Не се тревожи. Никой не би трябвало да се появи.

Взеха меките възглавници от креслата и ги подредиха на пода в импровизиран дюшек. Имаше баня, която двамата ползваха един след друг, изгасиха осветлението и се излегнаха върху възглавниците, струпани около една нощна лампа.

След дългия и тежък ден двамата имаха нужда да си починат и да се подготвят за следващия.

Томаш се протегна и изгаси лампата. Останаха на тъмно. След около минута обаче той разбра, че няма да заспи лесно. Всъщност причината не се дължеше на днешните събития, както можеше да се очаква, а на присъствието на Мария Флор. Беше първата нощ, която прекарваха заедно, а той не можеше да я докосне. Не си бе представял, че това може да е такова мъчение.

Искаше му се да се плъзне близо до нея, представи си как й казва, че е много студено и би било добре да се стоплят; тя се съгласява и той се сгушва до нея, обгръща я и невинно слага ръка на корема й, но после, уж случайно, я плъзва нагоре много бавно, докато стигне до…

Въздъхна.

— Томаш?

В тъмното се разнесе шепот — повече от час след като бяха угасили светлината.

— Да?

— Спиш ли?

Дълбока въздишка разсече въздуха.

— Опитвам се, но е трудно. Много неща се случиха, мозъкът ми ври.

Не си и помисли да сподели горещите фантазии, които занимаваха ума му.

— И при мен е така — тихо се засмя тя. — Мисля, че няма да успея да заспя скоро. Колкото и да се опитвам да не мисля, в главата ми се въртят какви ли не мисли, но най-вече съм любопитна да разкрия загадката, за която ми разказа.

— Коя загадка?

За символа, нарисуван на бележката в ръцете на директора от ЦРУ в Женева, помниш ли? Каза, че е свързан с най-голямата научна загадка, съществувала някога, и това… ами, събуди любопитството ми. За какво говореше?

Отговорът на този въпрос не беше лесен и историкът замълча за момент, докато обмисляше как да отговори — дали да се опитат да заспят, или е по-добре да се примирят и да останат будни. Пое си дълбоко дъх и рязко скочи, изправи се и запали светлините.

— Имаш ли лист и химикалка?

Мария Флор също стана. Облекчена от решението им да не се насилват да спят, тя се отправи към едно чекмедже, в което бе ровила, когато влязоха в лабораторията. Отвори го и извади бележник с логото на "Гулбенкян" и черен маркер.

Ето.

Томаш махна капачката на флумастера и започна да рисува нещо на първата страница.

— Нямам копие на бележката, оставена от Франк Белами — обясни той. — Но не беше нищо сложно.

— Спомняш ли си какво пишеше?

Историкът не отговори веднага. Надраска нещо в бележника и когато приключи, обърна листа към нея.

— Беше нещо такова.



Мария Флор се приближи до изображението и го разгледа. Текстът под символа бе лесен — пишеше, че Томаш е ключът. В ситуацията, в която бе открита бележката, наистина изглеждаше, че жертвата го посочва като ключа към убийството. Проблемът бе в символа.

— Действително прилича на скица на разпнат човек — отбеляза тя. — Вертикалната черта е тялото и ръцете, вдигнати и разперени в двете страни, сякаш са приковани.

— Точно така са го разтълкували и типовете от ЦРУ — съгласи се историкът. — Или така са искали.

— Но ти твърдиш, че този символ ни препраща към някаква научна загадка?

Томаш постави показалец върху символа.

— Това е пси.

— Пси като парапсихология? — учуди се Мария Флор. — Да не говориш за екстрасензорни възприятия, паранормални явления и други подобни? Ти, който вярваш само в научните доказателства? Неприсъщо ти е.

— Вярно е, че пси е първата сричка от гръцката дума психика, което означава "ум" или "душа" — съгласи се той, като отново хвана маркера. — Но най-важното в тази загадка е да знаем, че пси е двадесет и третата буква от гръцката азбука. Пише се така.

Надраска думата и символа с малки букви и срещу тях транскрипцията им на латиница.



— О, ясно. Какво му е толкова мистериозното?

Във физиката пси се използва като символ за вълнова функция — може би най-странното откритие в историята на науката. Вълновата функция описва характеристика на материята на елементарно, субатомно ниво и позволява на един фотон, електрон, атом или дори молекула да се намира на множество места по едно и също време. В крайна сметка вълновата функция ни разкрива, че реалността съществува само защото ние я създаваме. — Томаш докосна челото си с показалец. — Също като образа на дъгата или шума от дървото, което пада в гората и никой не го чува, реалността с психика, тя е в съзнанието. Пси е в същността на проблема, тъй като обозначава вълновата функция — загадъчното решение на известното уравнение на Шрьодингер.

— Кой Шрьодингер? Австрийският физик?

Томаш се взря в гръцката буква, изписана в бележника, сякаш в нея се криеше тайната на загадката на Вселената, времето и материята.

— Точно той — отвърна историкът. — Уравнението на Шрьодингер е най-загадъчната научна формулировка, съществувала някога. Знаеш ли защо?

— Не, но се надявам да ми обясниш.

Със загадъчно изражение ученият вдигна поглед към прозореца и светлия полумесец, който изпълваше небосвода в тази ясна звездна нощ.

— В крайна сметка, ако нямаше кой да види луната, тя чисто и просто нямаше да съществува.


XXVI

Автомобилът, нает от Джеймс Кронгард в Коимбра, се бе превърнал в истинска комуникационна централа, която летеше по магистралата. С лявата ръка агентът от ЦРУ държеше волана, докато дясната тракаше по клавиатурата на мобилния телефон, а погледът му следеше списъка от светещи имена и номера, които преминаваха по дисплея.

Разговорът с Хари Фъч бе отприщил кипящата дейност в колата, тъй като, за да хване беглеца в мрежата, Кронгард трябваше да разчита на контактите си. Вече бе разговарял с двама пенсионирани полицаи от португалската Криминална полиция, които живееха в Коимбра, и ги бе наел да наблюдават "Лугар ду Репоузо" и апартамента на дона Граса. Въпреки това бе убеден, че мишената бяга към Лисабон, където можеше да се скрие по-лесно. Основната част на операцията трябваше да се концентрира в португалската столица.

Откри номера, който търсеше, и натисна зеления бутон.

— Шварц слуша — отговори мъжки глас. — Къде се губиш, Джим?

Грег Шварц беше началник на охраната на американското посолство в Лисабон.

— Карам по магистралата. Имам нужда от теб и твоите пехотинци за една деликатна операция, провеждана от Агенцията тук, в Португалия. Мисията е секретна, ясно?

Събеседникът му изсумтя раздразнено.

— С вас, момчетата от ЦРУ, всеки път е едно и също, а? — възнегодува той. — Смятате се за професионалисти, осирате нещата и в отчаянието си търсите морските пехотинци да изринат всичките лайна. Не се научихте!

— Стига глупости, Грег. В момента от Лангли говорят с посланика и скоро ще получите инструкции да минете под мое командване. — Кронгард прочисти гърлото си. — Опитваме се да открием заподозрян на име Томаш Нороня. Посланикът трябва да ти даде досието му. Той е университетски преподавател и кара син фолксваген. Ще намериш регистрационния номер в папката. Колата катастрофира и има дупки от куршуми на страничните задни стъкла и смачкана дясна задна врата. Запомни ли?

— Записвам си.

— Възможно е да е придружен от мацка на име Мария Флор Секейра. Да кажем, че си я бива. В момента съставяме досие за нея, но едва ли има много неща. Доколкото знам, не е попадала в полезрението ни. Впрочем идентифицирането на тази жена може да не е толкова важно, тъй като нашият професор вероятно я е разкарал, за да не мъкне излишен товар.

— И така да е, трябва да се провери.

— Това и правим. Веднага щом го изостави, което евентуално ще се случи в Коимбра, ще бъде заловена и разпитана от бивши ченгета, които наех. Възможно е да ни даде полезна следа за местонахождението и намеренията на заподозрения.

— Много добре — каза Шварц. — Тук в посолството имам трима души на разположение. Какво трябва да правим?

— Нека да се облекат като цивилни. Прати един до апартамента на заподозрения, другия до Нов лисабонски университет, където този тип с преподавал и е възможно да се е покрил, и третия — до фондация "Гулбенкян". Той е консултант там и разполага с кабинет. Това са трите места, които е очевидно, че нашият професор може да избере за скривалище. Адресите са в папката, която ще получиш от посланика.

— Какво да правим, ако го открием? Да го задържим или да повикаме полиция?

— Нито едното, нито другото — отвърна Кронгард, повишавайки глас, за да подчертае важността на инструкциите си. — Ако го намерите, не се намесвайте, освен ако не се опита да избяга, ясно? Обадете ми се и аз ще се погрижа. Ако се опита да се измъкне, го хванете и изчакайте да дойда при вас. Има нещо много важно: местната полиция не трябва да бъде информирана, разбра ли? Това е от първостепенно значение.

— Разбрано. Вече ми е ясно, че говорим за секретна операция…

— Не искам проблеми с местните власти. Подобно нещо би провалило мисията ни. Трябва да внимаваме, защото има вероятност полицията също да го търси, и ние трябва да се възползваме. Искам да следиш комуникациите на Охранителна и Криминална полиция. — Кронгард замълча, давайки възможност на събеседника си да поиска пояснения, но той не каза нищо.

— Въпроси?

— Всичко е ясно.

— Когато пристигна в посолството, ще се срещнем, за да координираме нещата — каза агентът, приключвайки разговора.

— До скоро.

Кронгард затвори и се взря пред себе си. На хоризонта, изпъстрен в цветни светлинки, се издигаше блестящият силует на Лисабон. Сякаш градът се бе нагиздил специално за залавянето на Томаш Нороня.


XXVII

— Ти се шегуваш! — Възкликна Мария Флор, докато Томаш разглеждаше оборудването в лабораторията и се опитваше да разбере за какво служи всяка машина. Четеше характеристиките им, сглобяваше някакви части, за да види как работят. Отказваше се, когато не намираше каквото търсеше; изключваше уреда и минаваше на следващия.

— Това не е игра — отвърна той разсеяно. Търся светлинен проектор.

— Не говоря за това — обясни тя нервно, неспособна да прикрие нетърпението си. — Става дума за онова, което каза преди малко.

— Кое?

— В крайна сметка, ако нямаше кой да види луната, тя чисто и просто няма да съществува — припомни директорката на старческия дом думите му отпреди малко. — Разбира се, че се шегуваш, нали? Очевидно е, че подобно нещо не е възможно. Луната съществува, независимо дали някой гледа към нея, или не.

Историкът остави апаратурата, с която се бе захванал, и се взря в приятелката си.

— Напротив — заяви убедено и категорично той. — Нещата съществуват само защото някой ги наблюдава. Вярваш или не, и колкото и странно да ти звучи, това е дълбоката същност на реалността.

Жената сви рамене.

— О, моля те! Не говориш сериозно…

Пренебрегвайки недоверчивия й тон, Томаш поднови търсенето си. Разгледа още няколко уреда и отиде в другия край на лабораторията. След десетминутно тършуване той откри апарата, който търсеше. Вдигна юмрук във въздуха с победоносен възглас.

— Ето го!

Историкът хвана уреда, който всъщност приличаше на кино проектор, и го пренесе до празно пространство в ъгъла на лабораторията. Сглоби го, включи го в контакта и насочи обектива към белия прожекционен екран на стената.

— Хей, какво нравиш?

— Това е светлинен проектор — обясни той и посочи към стената. — Екранът прихваща светлината, излъчвана от проектора. Всъщност става дума за фотографска плака. — Взе лист черен кадастрон и с върха на химикалката проби две продълговати успоредни резки, които приличаха на знака за равенство. Сега ще ти демонстрирам т. нар. експеримент на двойния процеп. Извършен е през XIX век и е усъвършенстван през годините. В него няма нищо тайно. Много е просто — може да бъде извършен по лесен и по сложен начин тук или в някое училище. Провеждан е хиляди пъти.

Едва след като включи светлинния проектор и се увери, че работи, Томаш се изправи и най-сетне погледна към приятелката си.

— Какво е светлината?

Мария Флор сви рамене, сякаш въпросът бе прекалено елементарен, за да го удостои с вниманието си.

— Електромагнитно излъчване — отвърна тя. — Вече го спомена в Коимбра, когато обсъждахме начина, по който съзнанието формира образа.

— Много добре — каза историкът. — Но в продължение на много години същността на светлината била непозната. Исак Нютон я определил като частици, наречени по-късно фотони, но Кристиан Хюйгенс смятал, че става въпрос за вълни, донякъде подобни на морските. Този дебат продължил няколко години, докато през 1801 г. британецът Томас Йънг провел експеримента на двойния процеп и намерил отговора. Или поне един отговор. Да видим какво е открил.

Томаш включи проектора и целият екран се обля в светлина. Постави картонения лист пред лъча, така че светлината да минава само през двата процепа, и екранът се промени. Вместо да го изпълва целия, светлината се разлели на ивици, като се редуваха светли и тъмни.

Много интересно наистина — промърмори Мария Флор с прозявка. — Какво точно се опитваш да докажеш?

Томаш посочи сноповете светлина върху фотографската плака, която служеше като екран.

— Виждаш ли тази картина? — попита той. — Ако светлината се състоеше от частици, както твърдял Нютон, на екрана щяха да се появят само две ивици светлина — едната минава през единия процеп, другата — през втория. Само че не това се случва, нали? Както сама виждаш, ивиците не са две, а пет.

— Да, наистина! — потвърди тя, като едва сега се заинтригува от демонстрацията. — Интересно. Всъщност трябва да бъдат две светли ивици — по една през всеки процеп, но те са пет. Защо става така?

— Защото светлината не е частица, а вълна — обясни историкът. — При преминаването си през двата процепа светлината интерферира и формира картина на последователни ивици на екрана.

— Схванах заключението, но не разбирам добре механизма…

Историкът взе бележника и с черен маркер нахвърли някаква схема.


— Виждаш ли? — попита той, показвайки рисунката. — Ето какво се случва: светлината от проектора тръгва от точка S и достига до преградата, но преминава през двата процепа, обозначени като S1 и S2. Оттам светлинните вълни, преминаващи през S1, интерферират със светлината, преминаваща през S2, по такъв начин, че светлината достига до екрана с по-голям интензитет не в две точки, както би се случило, ако това бяха частици, а в пет, отбелязани в схемата с B и D.

— Светлината има поведение на вълна.

— Точно така. Експериментът на Йънг показва, че Хюйгенс е бил прав, и убедил научната общност. Спорът изглеждал приключен. Само че за да обясни странните характеристики на излъчването на черните тела, които противоречали на очакванията на класическата физика, през 1900 г. немският физик Макс Планк намекнал, че електромагнитната енергия не се излъчва или абсорбира непрекъснато, а на порции, наречени кванти, като по този начин неволно формулира квантовата теория, която изследва микроскопичния свят на елементарните частици и атомите. Изявлението на Планк разрешавало проблема с излъчването на черните тела, за което класическата физика нямала логично обяснение. Все пак тезата на немския физик звучала толкова странно и сюрреалистично, че само един човек му обърнал внимание. — Историкът повдигна вежди. — Алберт Айнщайн.

— Най-големият учен на XX век…

— Въпреки резултатите от експеримента с двата процепа, Айнщайн вярвал, че светлината е съставена от частици. Затова прибягнал до идеята на Планк и през 1905 г. използвал понятието квант в разкриването на друга физична загадка — фотоелектричния ефект[28]. Айнщайн доказал, че тя може да бъде разрешена само ако се изходи от принципа, че светлината представлява частици, които се излъчват и абсорбират на порции — така наречените кванти.

Мария Флор разтърси глава и посочи към проектора и кадастрона с двата процепа.

— Извинявай, но не разбирам. Експериментът с двата процепа не доказа ли, че светлината е вълна? Защо казваш, че Айнщайн доказва, че тя е частица? В крайна сметка кое от двете?

Томаш се усмихна.

— Светлината е и вълна, и частица.

— В това няма логика. Аз или съм човешко същество, или не съм; ти или живееш в апартамент, или не живееш в апартамент; Португалия или се намира в Европа, или извън Европа; светлината е или вълна, или частица. Не може да е и двете неща едновременно.

— Да, но истината е, че светлината е и вълна, и частица.

— Как е възможно?

Историкът отново включи проектора и когато екранът светна, постави кадастрона с двата процепа срещу снопа светлина.

— Отговорът на този въпрос е сложен — предупреди той. — С появата на тази странна двойственост вълна — частица и с развитието на технологиите експериментът с двата процепа се усъвършенства, за да изследва поведението на светлината. Разбирайки, че светлината е също и частица — т. нар. фотон, учените открили начин да накарат проектора да излъчва само по един фотон.

— Възможно ли е това?

— Разбира се. — Томаш се наведе над проектора. — Може да проведем експеримента тук, ако искаш. Ето, гледай.

Историкът настрои фокуса и намали снопа светлина, докато той изчезна напълно. Тогава на екрана започнаха да се появяват точки — първо само една, после втора, трета и така нататък, на произволни интервали.

— Светлината изчезна.

— Не, проекторът продължава да излъчва светлина. Просто намалих излъчването на един фотон на около две секунди. Фотонът е толкова малък, че е практически невидим за човешкото око, но забележи, че този екран, снабден с фото умножител, всъщност е детектор за фотони, който регистрира всеки фотон през две секунди. Всяка точица на екрана съответства на една фотонна частица.

— О, започвам да разбирам. И какво искаш да докажеш с това?

Ученият посочи към екрана.

— Забележи образа, който се формира…

Мария Флор се взря в екрана. Видя, че точиците се натрупваха, и си даде сметка, че са образували десен от пет ивици.

— Интерферичната картина, характерна за вълната.

— Следователно светлината продължава да се държи като вълна, след като фотоните се наслагват едни върху други, нали?

Тя не отговори веднага. Остана загледана в интерферичния образ от натрупващи се фотони; присви очи, а изумлението, изписано по лицето й, растеше.

— Искаш да кажеш, че… чакай малко, тук има нещо… нещо странно — заекна тя, заинтригувана. — Ти излъчваш само по един фотон, нали?

— Точно така.

— Тогава… с какво интерферира той?

Лицето на Томаш отново бе озарено от победоносна усмивка.

— Много важен въпрос — одобри авторитетно той. — Щом излъчвам само по един фотон, но светлината продължава да се натрупва в интерферичен образ на екрана, с какво взаимодейства този фотон? — Историкът остави въпроса да виси във въздуха, за да изтъкне парадокса, и отговори едва след няколко секунди. — Фотонът интерферира със самия себе си.

Мария Флор го погледна неразбиращо.

— Моля? Как така със самия себе си?

Томаш посочи двата процепа в картона между проектора и екрана.

— През кой от двата процепа мислиш, че преминава фотонът?

Тя отново сви рамене, за да покаже, че няма представа.

— Знам ли? През единия или през другия, все едно.

Ученият поклати глава.

— Може би няма да повярваш, но фотонът минава през двата процепа едновременно.

— Какво?

— Елементарната частица на светлината, тръгнала от проектора като един-единствен фотон, се намира на две места едновременно, разбираш ли? Минава синхронно през процеп S1, и през процеп S2. Аз регулирах проектора и той излъчва само по един фотон, десенът на екрана ми показва, че тази елементарна частица светлина взаимодейства с друга частица, преминала през другия процеп. Но коя е другата елементарна частица? Няма друг фотон, защото аз излъчвам само по един. Обяснението, дадено от Пол Дирак, за което е спечелил Нобелова награда заедно с Шрьодингер, е, че елементарната частица на светлината интерферира със самата себе си, защото преминава през двата процепа едновременно.

— Искаш да кажеш, че фотонът се разделя надве?

— Не! Той тръгва от проектора като един-единствен неделим фотон. Елементарната частица на светлината не може да се разцепи надве. Но когато минава през единия процеп, тя интерферира със самата себе си, докато преминава през другия процеп. Това означава, че тя не се движи по маршрут А или по маршрут В. Възприемайки поведението на вълна, елементарната частица на светлината, която тръгва от проектора като един неделим фотон, се движи едновременно по двата маршрута А и В.

Звучеше прекалено невероятно, за да е вярно, и Мария Флор се взря в събеседника си в опит да разбере дали има някаква уловка и каква е тя.

— Това е невъзможно!

— Съгласен съм, че е против всякаква логика, но точно това се случва по време на експеримента с двата процепа. Има и предположения като това на Ричард Файнман, че фотонът не минава само по два пътя, а по всички възможни.

— По всички ли? Какво означава това?

— "Всички" означава "всички". Тук се имат предвид както очевидните маршрути — като правата линия между точка А и точка В, така и всички останали възможни. — Той махна с ръка към прозореца. — Например фотонът тръгва от проектора, излиза навън, обикаля два пъти около дървото и после се връща към екрана. Фотонът обикаля Лисабон, Земята, отива на Марс, минава през Юпитер, обикаля навсякъде и после се връща и достига екрана. Допуска се дори, че той пътува назад във времето, връща се до ерата на динозаврите или до възникването на Вселената и после се връща и достига екрана. Класическият маршрут по правата между проектора и екрана е най-вероятен, но не единствен.

— Това… това е научна измислица!

— Изведена от Нобеловия лауреат по физика Ричард Файнман. Нарича се интеграл на движението и ни отвежда до уравнението на Шрьодингер.

— Невероятно!

Историкът предупредително вдигна пръст.

— Само да вметна, че нещата стават още по-странни.

— Какво искаш да кажеш?

Томаш погали светлинния проектор и по устните му затанцува лукава усмивка.

— Ще ти покажа как само чрез наблюдение съзнанието създава част от материята.


XXVIII

Синята картонена чаша с американския орел в ъгъла на масата димеше в очакване Джеймс Кронгард да я вдигне и да отпие от кафето, което си бе взел от машината в посолството. Агентът на ЦРУ в Лисабон следеше внимателно честотата на полицейското радио, но докладваните инциденти нямаха нищо общо с операцията. Той нетърпеливо грабна телефона и набра първия номер от списъка, който Шварц му бе дал.

— Дейвид слуша — отговори мъжки глас от другата страна на линията. — Заел съм позиция в апартамента на заподозрения от около час.

— Някакво раздвижване?

— Нищо.

След като провери пехотинеца, изпратен в апартамента на Томаш, Кронгард се обади и на мъжа, проникнал в Нов лисабонски университет, и получи същия отговор. Агентът, който наблюдаваше фондация "Гулбенкян" докладва, че кабинетът на историка е заключен и тъмен, а охранителите не са го виждали наоколо тази вечер. След като приключи с прозвъняването на мъжете, разположени на ключовите места. Кронгард отново насочи вниманието си към полицейската честота.


— … Патрул 77–64, насочете се към района на "Дамая". Постъпи оплакване за разбит банкомат. Очаквайте инструкции.

— 21, тук патрул 77–64. Получихме съобщението и пътуваме към "Дамая". Посочете улица и номер.

— Прието, патрул 77–64. Улица "Карвальо Араужо", номер…


Това не го интересуваше. Размяна на информация за обикновен инцидент между полицейската централа и патрулната кола, чийто район включваше квартал "Дамая". На Кронгард не му оставаше друго, освен да чака. От агент на ЦРУ, каза си той, се изискваше много търпение и внимание към детайлите, докато чакаше.

Усети движение зад себе си и се обърна.

— Има ли нещо ново, Шварц?

Шефът на охраната на американското посолство в Лисабон поклати глава.

— Свързахме се с всички хотели в града и околностите — каза той. — Нищо. Няма регистрирани гости с имената на бегълците.

— По дяволите! — изруга Кронгард. — Този тип се е изпарил! — Американецът замислено потърка брадичката си. — Може би изобщо не е идвал в Лисабон, отишъл е другаде. — Той се взря в колегата си. — Разшири търсенето към всички хотели и места за настаняване в страната.

Шварц се опули.

— Полудя ли? Имаш ли представа колко хотели и къщи за гости има в цяла Португалия?

— Не ме интересува! — сухо отвърна Кронгард. — Заеми се.

За да не спори повече, агентът обърна гръб и се съсредоточи в компютъра си, като даде да се разбере, че решението е окончателно и в момента има по-важна работа. Шварц изруга през зъби, но знаеше, че няма избор, и се оттегли, за да изпълни заповедта. Трябваше да открият бегълците на всяка цена.

Докато се стараеше да овладее лекото безпокойство, което се прокрадваше в душата му, Кронгард се взря в женското лице на екрана — снимка, която едно от пенсионираните ченгета, наети от него, за да наблюдават "Лугар ду Репоузо", му бе изпратило по имейла. Беше на директорката на старческия дом жената, с която заподозреният бе избягал.

— Бива си я — прошепна той, преценявайки красивото нежно лице, което фотографията бе замразила във времето. — Тази Флор е мацка с главно М.

Жената му напомняше на холивудска актриса. Опита да си спомни името… беше на върха на езика му. Момичето, което партнираше на Ръсел Кроу в "Красив ум"… По дяволите! Как се казваше? Не можа да се сети и бързо се отказа. В крайна сметка нямаше значение. Вероятно директорката вече се бе разделила с беглеца и се връщаше вкъщи.

Осени го идея. Взе телефона и намери номера на пенсионираното ченге, което бе наел в Коимбра. Тъкмо когато щеше да натисне зеления бутон, за да се обади, нещо познато сред разменените реплики на полицейската честота привлече вниманието му.


— … тире 70. Докладвайте дали е открит.

— Потвърждавам. Номерът е същият, продължаваме проверката. Патрул 33–31, потвърдете: марка "Фолксваген", цвят — син?

— Потвърждавам.

— Патрул 33–31, посочете мотив за задържане.

— 21, става въпрос за превозно средство, изоставено на обществено място, с дупки в задното стъкло, вероятно причинени от огнестрелно оръжие, и огъната задна странична врата. Проверете дали превозното средство присъства в регистъра.

— Изчакайте, патрул 33–31.


За огромно разочарование от страна на Кронгард, връзката бе прекъсната.

— Къде, по дяволите? — попита той, бесен, че от разговора между патрула и централата не бе станало ясно онова, което го интересуваше. — Къде е проклетият фолксваген?

Агентът от ЦРУ остана на мястото си, втренчен в радиото. Нямаше съмнение, че португалската полиция бе открила колата на Томаш Нороня, но не бе уточнила мястото. Без тази информация той знаеше само, че беглецът наистина е в Лисабон, което обезсмисляше търсенето му в останалите хотели в страната.

— Шварц! — извика Кронгард, без да помръдне, за да отиде при шефа на охраната, от страх да не изпусне ново включване на полицейската честота, което да му разкрие местоположението на Томаш. — Шварц! Ела тук!

Той чу гласа на колегата си, който му отвърна, но прашенето на радиото му подсказа, че предстои нова полицейска емисия.


— Патрул 33–31, говори 21.

— Слушам, 21. Докладвайте.

— Превозното средство е участвало в катастрофа в Коимбра. Ще се обадя на Еко 31 да изпратят хора на мястото. Потвърдете адреса, 33–31.

— Откритото пространство на ъгъла на булевард "Берн" и площад "Испания". Изчакваме пристигането на колегите.


Като чу адреса, където се намираше синият фолксваген, Кронгард подскочи на стола си, вдигайки победоносно юмрук. Току-що бе разбрал къде се крие Томаш. Открито пространство между булевард "Берн" и площад "Испания" означаваше само едно.

"Гулбенкян".


XXIX

Тревожното недоверие проблесна в очите на Мария Флор.

— Съзнанието създава частично материята само чрез акта на наблюдение?

Този въпрос повтори твърдението на Томаш, което й се струваше толкова дръзко и необикновено, че изискваше безспорни доказателства. Само че монтираният в ъгъла на лабораторията светлинен проектор не беше достатъчен за демонстрацията. Историкът се върна да вземе някакво устройство от една маса и го постави между проектора и екрана, пред пробития кадастрон.

— Този инструмент измерва преминалата през процепите светлина — обясни той, докато приключваше подготовката за новия експеримент. — Сега ще го включа и когато проекторът излъчи светлина, равна на един фотон, измервателният уред ще покаже през кой от двата процепа е преминал. — Историкът показа дисплея на устройството. — Измерването се регистрира тук. Ще ми помогнеш ли, като следиш какво се изписва на екрана?

— Разбира се.

Томаш привърши с монтирането на новата система и я включи. Чу се рязък метален звук.

— Това е от инструмента за засичане на преминаването на фотоните — обясни той. — Кажи сега през кой процеп премина светлината.

Обърна апарата към Мария Флор, така че да вижда дисплея.

— През десния, S2 — отвърна тя. — Сложи ръце на кръста, сякаш го предизвикваше. — Виждаш ли? Противно на това, което каза преди малко, фотонът не премина през двата процепа едновременно…

Томаш не отговори веднага, наблюдавайки проектора, който излъчваше фотони, а устройството засичаше през кой от двата процепа преминават. Всяко замерване бе придружено от металическото жужене и данните се показваха на екрана. Някои светлинни частици минаваха през S1 други — през S2. Приятелката му наблюдаваше с тържествуващо изражение, сякаш за да подчертае, че експериментът опровергава абсурдните твърдения на историка. Според измерванията фотонът не минаваше през двата процепа едновременно, а през един от тях. Въпреки това ученият не се смути. След известно време той махна с ръка към екрана.

— Виждаш ли картината?

За разлика от резултата от предишните експерименти, сега на екрана се виждаха само две ивици.

— Петте ивици изчезнаха — отбеляза изненадано Мария Флор. — Сега са две.

— С други думи, вече нямаме интерференция. Фотоните вече не взаимодействат едни с други или със самите себе си, нали така?

— Да, наистина.

— Сега ще изключа устройството, което засича преминаването на елементарните частици светлина през процепите. — Натисна някакъв бутон и системата престана да работи. Прожекционният екран отново показа десен от пет ивици. Томаш отново включи устройството за замерване на фотони и ивиците отново станаха две. При изключен апарат те обаче се увеличаваха до пет.

— Това е толкова… изключително — призна тя след известно време, докато все още се опитваше да проумее експеримента, който наблюдаваха. — Какво точно става тук? Защо измерването на фотоните променя поведението на светлината? Не разбирам…

Томаш остави кадастронения лист с двата процепа, изключи проектора и измервателното устройство и се взря в нея.

— Това откритие е наистина удивително — заключи той. — Учените осъзнали, че светлината променя природата си в зависимост от типа експеримент, който се провежда с нея, е други думи, в зависимост от това дали процепите са наблюдавани, или не. Когато никой не наблюдава процепите, светлината се държи като вълна. Само че в момента, в който започнем да ги следим, тя се превръща в частица. Сякаш светлината знае дали е наблюдавана.

Мария Флор зарови пръсти в кестенявите си къдрици с недоумяващо изражение.

— Но как светлината може да знае подобно нещо?

Томаш не отговори веднага. Въпросът бе прекалено важен, за да се размие в разговора.

— Това е основното — изтъкна той. — Откъде знае светлината, че е наблюдавана? Всъщност не знае. Не задаваме коректно въпроса, защото, доколкото ни е известно, тя няма съзнание или такива способности. Затова проблемът е друг: защо наблюдението променя същността на светлината? Поради каква причина светлината е вълна, когато не е пряко наблюдавала, и се превръща в частица, когато я наблюдаваме? Това е една огромна загадка. А още дори не съм казал всичко. На субатомно, или квантово, ниво реалността е още по-странна.

— Нима?

— Експериментът с двата процепа първоначално е бил проведен с фотони — елементарни частици светлина, които нямат маса, нито заряд, и пренасят електромагнитна енергия. Учените обаче открили, че със самата материя се случва същото, затова провели същия експеримент с електрони — елементарни частици, съставящи материята, с маса и заряд. — Удари с ръка по близката маса. — Знаеш от какво е съставена тази маса на атомно ниво, нали?

— От атоми, разбира се. Всяка материя се състои от атоми, които от своя страна притежават ядро с протони и неутрони, и електрони, които се въртят около него, подобно на планетите, които обикалят около Слънцето. Това е елементарно, учи се в училище.

— Представата за атома като микро Слънчева система е малко пресилена, но важното тук е, че електроните са елементарни частици, които имат маса и съставят материята. Така че, вместо да излъчват фотони през два процепа, учените провели експеримента с електрони, използвайки като проектор горещи волфрамови нишки, тънък метален лист с два успоредни процепа и детектор за електрони, който послужил за екран. Технически погледнато, опитът е труден за провеждане, много по-сложен е от този с фотоните. Въпреки това бил завършен успешно и резултатите били изненадващи. Също като при експеримента със светлината екранът регистрирал, че те се държат като вълна, когато не били пряко наблюдавани. Когато намалили снопа частици до един-единствен електрон, изстрелван към екрана, забелязали, че той също минава през двата процепа едновременно. Забележи, че тук не говорим за светлина, а за електрони — елементарните частици на материята.

— Материята е преминала през двата процепа едновременно?

Зелените очи на Томаш проблеснаха утвърдително.

— Странно, нали? И не са само електроните. Експериментът е проведен и с цели атоми и се случило същото. След това го разширили, като излъчили молекули, и резултатът се повторил. И така, електроните, атомите и молекулите винаги се държали като вълни, когато процепите не били наблюдавани, и като частици, когато били. — Историкът замълча, за да подчертае думите си. — Разбираш ли значението на тези открития?

Зяпнала и с разширени от недоумение очи, Мария Флор се опитваше да осмисли чутото.

— Нима намекваш, че… че материята не съществува по начина, по който я познаваме, ако не я наблюдаваме пряко?

Томаш кимна.

— Експериментът с двата процепа, провеждан хиляди пъти, който може да бъде демонстриран във всяка училищна лаборатория, ни разкрива мистериозната същност на реалността. Но най-важното е, че съзнателното решение, което вземаме за това как да наблюдаваме реалността, променя самата реалност. Разбираш ли изключителността на това откритие?

Приятелката му изглеждаше шокирана.

— Наблюдението частично създава реалността!

— Подобно заключение има спорен характер и създава голямо неудобство за много учени, но истината е, че е поддържано от високоуважавани физици, включително Нобелови лауреати по физика. Думата наблюдение всъщност е евфемизъм за съзнание, след като знаем, че наблюдението съществува, защото го осъзнаваме. Аз съм този, който съзнателно и по своя воля решава каква да бъде реалността. Изводът е, че съзнанието създава част от реалността.

— Не е за вярване!

— Научните експерименти показват, че до известна степен съзнанието създава част от реалността — настоя Томаш, като повтори отново собствените си думи. — Фотоните, електроните, атомите и молекулите не съществуват като частици, освен ако не бъдат наблюдавани. Казвам го и няма да се уморя да го правя винаги, когато засягаме темата, защото това откритие е дотолкова странно и невероятно, че е нормално да го пропускаме, когато се сблъскваме с ежедневната си реалност, и лесно се връщаме към по-традиционното мислене. Смятаме, че нещата съществуват от само себе си, независимо от нас, че от едната страна сме ние, а от другата — светът, и накрая откриваме, че без съзнанието, което да наблюдава реалността, нещата не съществуват по начина, по който си мислим. Няма реалност, която да не зависи от наблюдението.

— Как е възможно съзнанието да създава реалност?

— Частично — уточни историкът. — Не е достатъчно просто да гледам процепа, за да се появи веднага частица. Необходимо е през него да преминава и вълна.

— Вълна ли? Но каква вълна? — объркано попита тя. — Енергия? Материя? Каква?

Томаш потърка челото си; тази част също бе трудна за разбиране.

— Не знаем с точност — призна той. — Става дума за мистериозна вълна. Уравнението на Шрьодингер ни представя вълновата функция, която се тълкува като вълна на вероятността. Когато говорим за изчисления от квантовата механика, не сме изправени пред вълново поле на материя или енергия, а пред вълново поле на вероятност от наличие на материя или енергия.

— Искаш да кажеш, че вълната реално не съществува?

Академикът се намръщи.

— Трудно е да се каже. Електронът притежава заряд и маса и те не могат да изчезнат просто така, нали? Освен това всички виждаме, че на екрана се образува интерферична картина. Това ни показва, че нещо наистина съществува. Но какво е то? Шрьодингер смятал, че електронът се носи в пространството като вълна, което предполага масата и зарядът да се носят безкрайно из Вселената. Става ясно, че не това се случва. Следователно Шрьодингер греши.

— Тогава, щом електронът не се носи в пространството, каква е тази вълна?

— Никой не знае. Интерферичният образ на екрана и принципът за запазване на енергията, изискващ поддръжката на заряда и масата, предполагат, че вълната е реална, а не просто абстрактна математическа формула. Зарядът и масата на електрона все трябва да се намират някъде, но къде? Айнщайн наричал подобна вълна Gespensterfeld, т. е. "призрачно поле", макар че аз предпочитам израза виртуална или потенциална вълна. Тя едновременно съдържа в себе си цялата възможна потенциалност или виртуалност. Самият Вернер Хайзенберг пише, че атомите или елементарните частици не са реални, а образуват свят от вероятности и възможности. Сякаш живеят в пространство между съществуващото и несъществуващото, наречено суперпозиция[29], и придобиват определено и реално съществуване, когато са наблюдавани. Изхождайки от експеримента с двата процепа, можем да кажем, че един атом съществува под формата на вълна по някакъв фантасмагоричен начин, за да използваме израза на Айнщайн, но когато е наблюдаван, се появява нещо, което физиците наричат колапс на вълновата функция. Фантасмагоричната вълна на суперпозиция се свива и мигновено се превръща в частица.

Мария Флор потрепери.

— Брр… звучи страшничко.

— Малко — съгласи се историкът. — Например, след като преди наблюдението материята е само една вълна, представи си, че поставим вълната на един атом в кутия и после разрежем кутията по средата, за да се получат две. Въпросът е: след като сме я разделили надве, в коя от тях с вълната? В лявата или в дясната кутия?

— Ами… знам ли… В една от двете.

Историкът повдигна вежди и я поправи:

— Вълната е и в двете кутии.

— Искаш да кажеш, че се е разделила на две и едната половина е останала в едната кутия, а втората е отишла в другата?

— Не. Това е една-единствена вълна, тя е неделима и се намира в двете кутии едновременно. Само че ако отворя една от тях и надникна вътре, вълната се свива и атомът се превръща в частица, която се съдържа само в една от кутиите. Той не е съществувал преди това в нито една от кутиите като частица.

Разбираш ли? Дори да отдалечим кутиите една от друга, като сложим едната в единия край на Вселената, а втората — в другия, вълната ще продължи да се намира на двете места едновременно — единствена и неделима — в суперпозиция. Наблюдателят и впоследствие съзнанието са тези, които чрез наблюдението на реалност и така взаимодействайки с нея карат атома да престане да бъде вълна и да се превърне в частица.

— Толкова е странно…

— Това квантово чудо било систематизирано също от Хайзенберг през 1927 г. — времето, когато въвежда принципа на неопределеността. Той гласи, че е невъзможно да се измерят едновременно и с точност позицията и скоростта на една частица. Тази невъзможност не е породена от технически проблеми при измерването, а е свойствена характеристика на реалността. Когато определим позицията на една микрочастица, нейната скорост остава неизмерима по подразбиране, а когато установим скоростта, позицията и е онтологично неопределена. Смятам, че тази неопределеност относно точната позиция и скорост на микрочастиците не е резултат от нашите ограничения в наблюдението, а описва реалността такава, каквато е.

— Това е невероятно.

— Наистина. Всъщност експериментът с двата процепа показва онази двойственост, описана в принципа на неопределеността. Когато замерваме процепите, ние определяме с голяма точност позицията на даден електрон, но в този случай неговото движение, тоест вълната, изчезва. Когато не замерваме процепите, установяваме точно движението, или вълната, но позицията на електрона остава неопределена — той се намира на много места едновременно. Горе-долу по същото време, когато Хайзенберг въвежда квантовата механика, Ервин Шрьодингер създава уравнение, което засяга същата действителност, но с различна математическа формула. Докато Хайзенберг използвал матричната механика, Шрьодингер прибягнал до механиката на вълните, макар и бързо да си дал сметка, че двете описвали една и съща реалност. Уравнението на Шрьодингер позволява изчисляването на вероятността една вълна да се превърне в частица в определен момент — тази вероятност се нарича вълнова функция.

— А, значи, това е уравнението на Шрьодингер…

Томаш отново взе маркера и бележника и нахвърли няколко символа.



— Това е уравнението на Шрьодингер в една неподвластна на времето версия. — Той посочи втория символ от двете страни на уравнението. — Виждаш ли това? Тук гръцката буква пси е използвана, за да обозначи най-странната характеристика на реалността. — Направи драматична пауза. — Вълновата функция.

Удивеният поглед на Мария Флор се взря в символа на вълновата функция.

— Това наистина ли е символът, който…

Историкът разлисти бележника и намери страницата, на която бе нахвърлил по памет последното съобщение на Франк Белами, и посочи към нарисуваното най-отгоре пси.



— Символът от посланието на Франк Белами. — Томаш довърши изречението й. — Този знак не показва разпване на кръст, както грешно заключиха идиотите от ЦРУ. По-скоро ни препраща към вълновата функция, предвидена от Шрьодингер в прословутото уравнение. Пси е символът, избран да обозначи вълновата функция — решението на уравнението на Шрьодингер, според което един електрон може да се намира на две или повече места едновременно, постановява, че наблюдението частично създава реалността.

— С други думи — предаде се Мария Флор, — Луната и всички други неща във Вселената съществуват само защото има кой да ги наблюдава.

— Най-общо, да. В крайна сметка не само Луната, но и ти, и аз сме до някаква степен вълнови функции.

Директорката на старческия дом се разсмя невярващо.

— Аз? Вълнова функция?

— Разбира се, че всъщност не си, след като съществуваш в макросвета, поради което твоята вълнова функция се е свила. Но на теория защо не?

Мария Флор неопределено махна с ръка пред лицето си.

— Ако бях вълнова функция, как щях да изглеждам? Като облак?

— Вероятно щеше да приличаш на себе си, както си сега. Не забравяй, че вълновата функция ни представя вероятности. Ако на едно място има голяма вълнова функция, това означава, че има голяма вероятност атомът да застане точно там. Може би твоето тяло се е формирало там, където вълновата ти функция е най-голяма. Но пък е възможно някои от частите на тялото ти да са се образували на места, където твоята вълнова функция е била по-малка, кой знае… Всичко е въпрос на вероятности.

Приятелката му се засмя.

— Това е върхът!

— Физиците Брус де Уит и Джон Уилър дори предположили съществуването на вълнова функция на Вселената. Стивън Хокинг продължил тяхната идея с предположението, че Вселената е, както той я нарича, вълнова супер функция — понятие, над което работил заедно с Джеймс Хартъл.

— Самата Вселена ли?

— Защо не? Ако Вселената е гигантска вълнова функция, то тя се намира в суперпозиция и така натрупва всички възможни проявления. Друг физик, Хю Евърет, твърди, че вселенската вълнова супер функция би разрешила квантовите несъответствия, макар и това да изглежда още по-странно. Евърет предположил, че Вселената, намираща се в суперпозиция, постоянно се дели по необикновена скала, създавайки всеки миг милиарди паралелни вселени, като всяка вселена съответства на колапс на вълнова функция. Разбираш ли? Когато процепите се наблюдават, фотонът трябва да избере през кой от двата да премине и в този миг Вселената се разцепва надве. Онова, което смятаме за колапс на вълновата функция, всъщност е разделяне на вълновата функция в множество нови вселени. В една вселена частицата минава през десния процеп, в друга — през левия. Сега да разширим това твърдение до всички квантови ситуации, в които е необходимо да се направи избор. В мегавселената всичко, което е възможно, наистина се случва, но в паралелни вселени.

— Това… това е фантасмагория! — възкликна Мария Флор с невярващо изражение. — Фантастичен разказ със съмнително качество! Глупости! Какви други нелепости ще измислят?

— Признавам, че звучи странно и няма никакво доказателство, че това наистина се случва. Само че, трябва да те предупредя, все повече физици започват да вярват в теорията за мултивселената.

— Шегуваш се…

— Говоря сериозно. И най-изненадващото е, че загадъчните резултати от научни експерименти, изследващи странната природа на реалността, не спират дотук.

— Какво? Още ли има?

Въпреки тайнствения проблясък в очите на историка, по устните му премина усмивка. Не всеки ден обикновен човек като приятелката му се сблъскваше с толкова объркваща научна информация, чиито последствия много физици дори не приемаха.

— Експериментът с двата процепа предполага, че бъдещето може да влияе на миналото.


XXX

В момента, в който Джеймс Кронгард и Грег Шварц пристигнаха на мястото, патрулната кола паркираше сред останалите коли на малкия паркинг на ъгъла на булевард "Берн" и площад "Испания". Шевролетът на американското посолство с дипломатически номера спря на последния светофар на булеварда и двамата огледаха площадчето, което обикновено служеше за паркинг на около две дузини автомобили. Забелязаха полицай да седи в патрулната кола и друг агент, застанал до син фолксваген.

— Това е колата — потвърди Кронгард, седнал зад волана, сочейки задното стъкло на автомобила. — Виждаш ли дупката там?

Шварц огледа стъклото.

— От изстрел.

— Куршумът е мой.

Шефът на охраната на посолството се засмя шеговито.

— Имаш нужда от тренировка — саркастично отбеляза той.

Огледа малкия паркинг. Имаше няколко паркирани коли, но по-голямата част стоеше празна.

— Какво ще правим? Да спрем тук?

— Не говори глупости! Последното, от което се нуждаем, е ченгетата да ни видят. Колкото по-малко хора ни забележат, толкова по-добре. Това е секретна операция, ясно?

— Ами фолксвагенът?

В този момент светофарът светна зелено и агентът от ЦРУ натисна педала и потегли.

— Какво ме интересува? Не е важна колата, а информацията, до която води присъствието й тук. — Той махна с ръка към модерната, осветена от малки прожектори сграда вляво, която бяха отминали. — Не виждаш ли седалището на "Гулбенкян" ей там? Щом фолксвагенът е паркиран тук, значи, нашият човек се крие вътре. Не забравяй, че е консултант на фондацията. Трябва да влезем и да го заловим.

Шевролетът заобиколи площад "Испания" и паркира в началото на булевард "Антонио Аугущо де Агиар". Пехотинецът под прикритие, изпратен от Шварц да наблюдава сградата, ги посрещна на ъгъла пред бронзовата статуя на Калуст Гулбенкян, седнал в краката на гигантска каменна скулптура ма египетския бог Хор.

Като видя шефа си, придружен от агента от ЦРУ, мъжът се изправи, тропна с пети и отдаде чест.

— Добър вечер, сър.

— Не ми отдавай чест на пътя, идиот такъв! — смъмри го Шварц нервно. — Не виждаш ли, че привличаме внимание?

Смутен от забележката, мъжът изостави формалностите и се опита да се държи естествено. Джинсите и коженото му яке наистина не подхождаха на военната поза.

— Простете, сър.

Шефът му се огледа наоколо.

— Някаква следа от заподозрения?

— Не, сър. След като бях информиран, че обектът вероятно се намира тук, се върнах вътре и още веднъж разпитах охранителите на фондацията. Тази вечер никой не го е виждал. След това се вмъкнах в сградата и отключих вратата на кабинета му, за да проверя дали не се крие там. Нямаше никого.

Шварц се обърна към Кронгард в очакване на инструкции.

— Какво ще правим?

Агентът от ЦРУ се взря в тъмния силует на сградата. Комплексът бе голям, но не чак толкова, че да не може да се претърси щателно за по-малко от два часа.

Той се обърна към пехотинеца, който бе извършил огледа.

— Имаш ли план на помещенията?

Войникът в цивилни дрехи бръкна в джоба на коженото яке и извади сгънат надве лист.

— Заповядайте, сър.

Кронгард го разгъна и разгледа плана на комплекса, като вниманието му бе насочено към вътрешната част и изходите. В този момент чуха гласове и забелязаха двама мъже, които се приближаваха към тях — двамата пехотинци, които Шварц беше изпратил да наблюдават намиращия се наблизо Нов лисабонски университет и апартамента на Томаш. Отрядът, помисли си агентът на ЦРУ, се състоеше от всичко на всичко петима души — той самият, шефът на охраната на посолството и тримата пехотинци.

Напълно достатъчно.

След като всички се събраха, той сгъна плана и го прибра в джоба на палтото си. Направи знак на Шварц, който раздаде на всеки от мъжете по една радиостанция и глок. След като ги получиха, Кронгард се взря в лицата на хората си, кимна към осветената сграда и им даде знак да тръгват.

— Да вървим.


XXXI

— Ама какви ги говориш? — По лицето на Мария Флор бе изписано недоумение от току-що чутото. Този разговор започваше да й се струва нереален. — Бъдещето може да повлияе на миналото? — учуди се тя. Изражението й сякаш се бе превърнало в огромен въпросителен знак. — Що за глупости? В това няма никакъв смисъл! Нормалният ход на времето протича през правата на причина и следствие, където причините винаги принадлежат на миналото, а следствията — на бъдещето. — Тя посочи към светлинния проектор. — Не е възможно този проектор да се строши на парчета и едва след това аз да го запратя към пода. Единствено допустимото е първо аз да го хвърля и след това той да се счупи. Първо се случват причините, после идват последствията от тях. Как може бъдещо събитие да бъде причина за минало последствие? Подобно твърдение предполага… знам ли, пътуване във времето, което е невъзможно! Пълен абсурд!

— Все пак това е, което предполага експериментът с двата процепа. Или поне една от неговите версии.

— Но… как?

Вниманието на Томаш отново бе привлечено от светлинния проектор, кадастрона с двете успоредни резки и фотографската плака, служеща за екран, въпреки че съоръженията бяха изключени.

— Първото, което трябва да разбереш, е, че на микрониво, наречено квантово, нещата се случват по много по-различен начин от този, който сме свикнали да виждаме в макросвета на нашето ежедневие. Вече знаем, че реалността се променя в зависимост от наблюдението и че за да стигнат от точка А до точка Б, без да бъдат наблюдавани, електроните, фотоните и атомите не избират само един път, а всички възможни по едно и също време. През 1996 г. например екип физици успява да постави един-единствен атом на берилия на две места едновременно — точно както се случва с фотоните и електроните, преминаващи през двата процепа. Но били открити и други странни поведения на микроматерията. — Той се подготви да продължи с поредното странно откритие. — В нашето ежедневие нещата се движат в непрекъсната линия. За да напреднем с един метър например, трябва да изминем пътя между две точки. Този въпрос е повдигнат от древногръцкия философ Зенон. Само че учените открили, че в микровселената реалността е непостоянна и частиците скачат от едно състояние в друго, без преди това да преминават през междинно състояние, и от една орбитала в друга, без да има преходна орбитата[30].

Мария Флор го погледна невярващо.

— Как става това?

— Даден електрон не преминава между две състояния или между две орбитали, както би трябвало да се очаква, а прескача мигновено в други състояния или орбитали. Явлението се нарича квантов скок. Забележи, че това не е случаен ефект, а правило на микровселената. Материята на реалността работи с този тип скокове.

— Чувала съм за квантов скок, но никога не съм разбирала какво означава. Обаче се питам дали тези скокове не се дължат по-скоро на неспособността на технологиите да определят междинната орбитала, през която електроните преминават.

— Всъщност много учени си помислили същото в началото — потвърди историкът. — Но сега сме сигурни, че електроните наистина не преминават през междинна орбитала, тя дори не съществува. Няма никаква технологична пречка в наблюденията ни, истината е, че те скачат и го правят мигновено; не съществува никакъв интервал от време, за който да се случва един скок.

— Разбирам.

— Има още нещо странно, което се случва в субатомния свят. Една частица може да стигне от една точка в друга, дори между тях да има непреодолима бариера. Тя скача, дори да няма необходимата енергия, без да минава през бариерата, разбираш ли? В един момент е вътре, а в следващия — вън. Това се нарича тунелен ефект[31]. Сякаш частицата се е промъкнала в тунел и се е появила на друго място.

— Нима подобно нещо е възможно?

— Не само е възможно, но и се случва. При радиоактивно разпадане на урана например има една алфа-частица в ядрото, която изведнъж изчезва оттам и се появява извън него, въпреки бариерата, която представлява мощната ядрена сила.

Мария Флор се поколеба.

— Преди малко спомена, че в микросвета бъдещето може да повлияе на миналото. Какво искаше да кажеш с това?

— В своите теории на относителността Айнщайн доказва, че времето и пространството са свързани — припомни Томаш. — Затова нарича това понятие пространство — време. Ако експериментът с двата процепа показва, че съзнанието частично променя поведението на реалността в пространството, и ако времето е свързано с пространството, тогава е възможно съзнанието да променя и поведението на реалността във времето.

— Звучи логично — съгласи се тя, преценявайки проблема през тази нова перспектива. — Остава да видим дали съществува начин за демонстрация…

Академикът постави длан върху светлинния проектор.

— Подобна демонстрация представлява една по-усъвършенствана версия на експеримента с двата процепа. — Той взе кадастрона, който бе ползвал по време на първия опит, и отново го постави между проектора и екрана, посочвайки двете успоредни резки, пробити в средата. — Вече знаем, че светлината и електроните минават през процепите като вълни, когато не ги наблюдаваме, но се превръщат в частици, когато някой наблюдава отворите, нали така?

— Много странно, но да приемем това за истина.

— Истина е — настоя Томаш. — Трябва да разбереш и да приемеш, че този експеримент е провеждан хиляди пъти и резултатите, макар и невероятни, предполагат, че съзнанието създава частично реалността. Въпросът, който възниква сега, е какво се случва, ако решението за наблюдение е взето не преди светлината да достигне двата процепа, а в пространството между двата процепа и екрана. С други думи, представи си, че поставим детектор след двата процепа и решаваме да го включим или не чак когато светлината премине през процепите. Като забавим това решение, в кой момент светлината ще се превърне в частица? В момента на решението за наблюдение или преди него? Възможно ли е светлината да премине през процепите като вълна, докато все още не я наблюдаваме, и да се превърне в частица, когато съзнанието реши да я проследи?

Мария Флор объркано поклати глава.

— Извинявай, но не разбирам…

— Объркващо е, знам — съгласи се Томаш. — Въпросът, казано с думи прости, е следният: възможно ли е бъдещето да се отрази на миналото?

— Това го разбрах.

— Този проблем бил поставен на теория от Джон Уилър през 1984 г. и пресъздаден експериментално в лабораторията на университета в Мериленд чрез ултра бърза електронна система за генериране на произволни числа и сложно устройство с огледала — експеримент, провеждан няколко пъти през годините с помощта на все по-сложни инструменти. Нарича се експеримент на отложения избор.

— Нима са успели да проведат подобен експеримент? — изненада се Мария Флор. — И какъв бил резултатът?

— Изумителен — отвърна той. — Учените успели да отложат решението едва с милиардни части от секундата, но се оказало достатъчно, за да проведат опита. Открили, че светлината се превръща в частица преди вземане на решението за наблюдение. — Томаш повтори ключовата дума. — Преди. — Замълча, за да изчака тя да осмисли идеята. — Разбираш ли последствията от това, което ти казвам?

Приятелката му стоеше слисана.

— Това означава, че светлината се държи така, сякаш знае, че ще бъде наблюдавана, преди наблюдателят да вземе решение!

— Именно. Следствията, породени от този експеримент, са необикновени. След като вълната се превръща в частица само когато е наблюдавана, оставаме с впечатление, че сме изправени пред парадоксална поредица следствие — причина, в която следствието се нарежда прели причината. — Историкът отново докосна проектора. — В известен смисъл тази машина може се счупи, преди да я запратиш към пода.

— Не може!

— Само че това предполагат експериментите. В този нов вариант на експеримента с двата процепа, изглежда, следствието предхожда причината. Сякаш искаме да кажем нещо, за да повлияем на събитие, което вече се е случило. Създава се впечатлението, че на микрониво в квантовата вселена времето изчезва, няма преди и след, сякаш частиците пренебрегват самото съществуване на времето. Както сигурно предполагаш, последствията от това откритие са сериозни. — Той махна с ръка към звездното небе през прозореца. — Светлината, която виждаме в небето, е тръгнала преди хиляди години от звездите и достига до нас като частица, защото в момента на тръгването сякаш вече е знаела, че в бъдещето ще бъде наблюдавана от нас. Същото важи и за светлината, излъчена преди пет милиона години от по-далечните галактики. Създава се впечатлението, че бъдещето е изпратило към далечното минало информация, че тази нощ ние ще наблюдаваме тази светлина като по този начин я е задължило в продължение на пет милиона години да се движи като частица, а не като вълна. Или казано по друг начин, изглежда, че ние решаваме каква е природата на фотона и той се съобразява с това в миналото. Това означава, че днешното наблюдение може да повлияе естеството на светлината в миналото.

Все още озадачена, Мария Флор клатеше глава.

— Невъзможно, не може да бъде!

— Грешно е да мислим, че миналото съществува компактно. То няма ясно изразена природа, намира се в суперпозиция и може да бъде определено само защото бъдещето го налага. Освен това най-пълната версия на уравнението на Шрьодингер, което взема предвид относителните ефекти, съдържа решение, описващо потока негативна енергия към миналото — аспект, който привлича вниманието на Макс Борн през 1926 г. — Томаш вдигна пръст. — Нещата стават още по-странни, ако това изобщо е възможно, с провеждането на друг вариант на експеримента с двата процепа. — Той махна с ръка към кадастрона с двата отвора. — Нарича се квантова гума. След детектора на процепите се добавя устройство, което регистрира фотоните, така че, когато по-късно даден фотон е анализиран, да може да се установи през кой от двата процепа е преминал. Как мислиш, че се държи светлината при тези условия?

— Ами, ако съдим по експеримента, който ти проведе, има акт на наблюдение. Това означава, че няма интерферична картина — няма и вълна. В този опит светлината е частица.

— Правилно. Сега забележи следния трик: а ако изтрием маркировката, която устройството поставя на всеки фотон, след като той вече е преминал през процепа, но не е достигнал екрана, така че да е невъзможно да се определи откъде е минал? Тоест частицата е засечена да минава през процепите, но информацията от това измерване изчезва.

— Нима подобен експеримент може да се проведе?

— Много е труден и деликатен, но е успешно проведен за пръв път през 1991 г. в университета "Бъркли" в Калифорния. Маркирането било извършено чрез поляризацията на фотони, които преминавали през единия от двата процепа. Въпросът е следният: какво смяташ, че се е случило при тези условия? Как светлината е преминала през процепите — като вълна или като частица?

Мария Флор разгледа монтираното пред нея устройство.

— Добре… Имало е акт на наблюдение, нали? Дори и информацията от него да е била изтрита, то все пак е било извършено. В такъв случай не съществува интерферична картина. Светлината е преминала през процепите като частица.

Историкът поклати глава.

— Грешка — отсъди той. — Образът на екрана, скъпа моя, бил интерферичен. Светлината преминала като вълна.

Приятелката на Томаш се учуди.

— Като вълна ли? Но тя е била измерена…

Така е — потвърди историкът. — Само че, изглежда, определящото тук за природата на светлината не е самото измерване през процепите, а информацията, която то показва, или ако предпочиташ, нашето познание за светлината. Макар и засечена, докато минава през процепите, тя запазила интерферичната картина. Очевидно определящият фактор не е измерването, а онова, което може да научим от него. Тъй като възможността да опознаем светлината, е изчезнала, нейното поведение било като на вълна. Това означава, че светлината се тревожи само от онова, което някой може да научи за нея. Ако никой не узнае нищо, макар и да има извършено измерване, тя продължава да бъде вълна. Оказва се — и съм убеден в това — че самото наблюдение няма връзка. Възможността да опознаем една частица, всъщност я създава.

Това е… невероятно! Абсолютно невъобразимо!

— Реалността не е такава, каквато мислим или искаме да бъде, тя е каквато е. Когато усещаме реалността по един начин, но наблюдението и математиката ни разкриват нещо различно, винаги печелят наблюдението и математиката. Сутрин виждаме изгряващото на хоризонта слънце, през деня наблюдаваме бавния му път по небесния купол, а в късния следобед виждаме залеза от другата страна, нали така? И какво ни казват интуицията и здравият разум тогава? Че Слънцето се върти около Земята. Само че благодарение на астрономически наблюдения и математически изчисления Коперник достигнал до заключението, че Земята се върти около Слънцето. Същото се случва и тук. Интуицията и здравият разум ни казват, че светът съществува, независимо от нас, защото това ни посочват възприятията за случващото се наоколо. Но научното наблюдение, проведено чрез експеримента с двата процепа и неговите варианти, ни разкрива точно обратното. Всеки учен знае, че когато това се случва, наблюдението и математиката надделяват над разума. Ето защо микросветът работи по толкова различен и изумителен начин. И моля те, забрави за идеята, че поведението на нещата в микровселената е същото като в макровселената, само че с друга скала. В науката трябва да се доверяваме на наблюдението дори когато това противоречи на разума, а в този случай то ни показва, че на елементарно ниво Вселената е много странна. Колкото и объркващо и немислимо да ни се струва, именно нашето съзнание създава частично реалността и го прави не само в пространството, но и във времето.

Мария Флор вдигна ръце.

— Добре, предавам се — рече тя. — Просто всичко е толкова смущаващо, че е трудно да повярвам…

Права си — съгласи се историкът. — На мен самият ми отне години да приема, че реалността е толкова странна, и се примирих едва когато подробно се запознах с експеримента с двата процепа и различните му варианти. Помисли, възможността на микрониво при създаването на реалността да се случват първо следствията и след това причините, има наистина поразителни последствия. Това означава, че съзнанието днес и в бъдещето очевидно притежава силата да създава физическата действителност на миналото и особено на онова минало, когато във Вселената все още не е имало разумни същества. Тоест, докато Вселената все още не е създала съзнание, Големият взрив бил просто виртуално събитие като вълна, в която едновременно се трупат всички възможности. Едва когато Вселената формирала съзнанието, то превърнало една от тези възможности в реалност — старата история на Вселената. В известен смисъл не само миналото създава бъдещето, а бъдещето също създава минало. Сякаш се формират взаимно и двете са неопределени: щом като съществуват няколко варианта на бъдещето, така има и няколко възможни версии на миналото.

Мария Флор се почеса по главата.

— Не ми казвай, че тази теза също е доказана…

— Това, което ти казвам, са значимите последствия от откритията, направени благодарение на експеримента с двата процепа. Той ни показва илюзията, която се крие зад реалността. На елементарно ниво Вселената е резултат от дуализма между реалност и съзнание, където реалността продължава да се развива, за да създаде физиката, която също еволюира, за да я има химията, чието поле се разширява, за да възникне животът, откъдето произлиза съзнанието, за да се усложни до степен, в която възниква… реалността.

— Сякаш всяко ниво на комплексност носи емержентни свойства, за които спомена този следобед в Коимбра — отбеляза Мария Флор, докато обмисляше думите на Томаш. — Но какво означава всичко това?

Докато обмисляше как да затвори кръга, историкът скръсти ръце на гърдите си, пое си дълбоко дъх и се приготви да заяви най-странната, объркваща и съществена особеност на Вселената.

— Реалното създава съзнанието, а съзнанието създава реалното.


XXXII

Множество блестящи точици обсипваха небето в тази почти ясна нощ. Ярките звезди светеха върху черния небесен плащ, но сияйното петно на Млечния път оставаше невидимо, засенчено от светещия град. Луната потрепваше в последната си четвърт, а уличното осветление около сградата на фондацията спускаше много лек воал, но все пак достатъчно плътен, за да заличи нежното сияние на разсипания по небосклона звезден прах. Стараейки се да се движи в сенките, Джеймс Кронгард се прокрадваше през градината на фондацията. Вниманието му бе съсредоточено в модерната архитектура на сградата, която служеше за седалище на "Гулбенкян", в търсене на всяка подозрителна подробност, която би могла да му разкрие местонахождението на беглеца.

От уоки-токито в ръката му изведнъж се разнесе глас:

— Команчи 2 до Апачи.

Обаждаше се един от пехотинците, осъзна агентът на ЦРУ.

Тримата войници в цивилни дрехи носеха кодовите имена Команчи 1, Команчи 2 и Команчи 3, Шварц бе Бъфало, а самият той, като шеф на операцията, се нарече Апачи.

— Апачи до Команчи 2 — отвърна той, като долепи апарата до устните си. — Нещо ново?

— Да, Апачи. Засякох движение на първия етаж. Лампите светят и ми се стори, че видях някой да наднича през прозореца.

— В кое помещение, Команчи 2?

— Не знам, Апачи. Планът на сградата не е у мен.

Кронгард изсумтя. Планът бе останал у него. Погледна часовника си. Минаваше полунощ и не му изглеждаше нормално някой да се разхожда във фондацията в този час, още повече че концертът в голямата зала бе приключил. Щом някъде светеше и хора надзъртаха през прозорците, това трябваше да се провери.

— Команчи 2, къде е мястото?

— На първия етаж, на ъгъла от югоизточната страна.

Кронгард натисна останалите бутони, за да се свърже и с другите членове на екипа.

— Бъфало, Команчи 1, Команчи 2 и Команчи 3 — повика ги той. — Заемете позиции.

След като даде указания за готовност, агентът на ЦРУ приклекна в тревата и разтвори плановете на сградата. Включи фенерчето си и заразглежда чертежа на първия етаж на седалището на фондацията. Намери югоизточната част и ъгловото помещение. Залата с впечатляващи размери бе обозначена като лабораторията на Научния институт "Гулбенкян". Там бе забелязано движение, а Томаш беше учен. Това можеше да означава само едно. Мъжът отново извади радиостанцията и натисна всички бутони, за да се обади на хората си.

— Лабораторията — заяви той. — Заподозреният се намира в лабораторията!


XXXIII

Истината е, че Мария Флор остана буквално стъписана от невероятното и сложно обяснение за поведението на материята на елементарно ниво. Беше стигнала до момента, в който, макар да започваше да разбира, че Вселената представлява много по-необикновена реалност, отколкото някога бе предполагала, вече нищо друго не можеше да я изненада. Но тя все пак не бе забравила основния въпрос, от който бе започнал целият разговор.

— Всичко, което ми разказа, наистина е много интересно и малко стряскащо, особено поради факта че очевидно не става дума за езотерични фантасмагории, а за наука — призна тя. — Само че нищо от това не изяснява въпроса, който ни интересува, права ли съм?

— За какво говориш?

— За посланието, оставено от онзи директор на ЦРУ, Томаш. Защо в момента на смъртта си е решил да изобрази знака за вълнова функция от уравнението на Шрьодингер с препратка към твоето име като ключ? Ключ към какво?

Това бяха два отлични въпроса. Историкът се отпусна на един стол с пълното съзнание, че това са основните проблеми, които, ако не искаше да продължи живота на беглец, трябваше бързо да разреши.

— Ами… — заекна той, размишлявайки върху въпроса. — Все още не ми е много ясно. Струва си да разгледаме загадката и да обобщим какво знаем до момента. Може би така ще разберем какво се е въртяло в главата на Белами.

Мария Флор седна до Томаш, наблюдавайки как той разгръща бележника си. Прехвърляше листовете, докато откри страницата със съобщението на покойния директор на дирекция "Наука и технологии" в ЦРУ.



— Вече знаем, че това е пси — отбеляза делово жената, посочвайки огромното , изрисувано в горната част. — Знакът за изобразяване на вълновата функция в уравнението на Шрьодингер.

Показалецът на Томаш настойчиво почука по огромната рисунка на буквата пси, за да подчертае значението й.

— Знаеш ли, че пси е много повече от обикновен символ и Франк Белами прекрасно е разбирал това. Вълновата функция, изобразена с пси, описва заобикалящия ни свят, преди да бъде наблюдаван, като ни дава ясна картина и подробна спецификация на онази ивица между съществуващото и несъществуващото, която Айнщайн описва като фантасмагорично поле. Пси е онова, което е съществувало, преди да съществува грубата материя на нещата, виртуалната реалност, преди да стане действителна, това е вълната, а не частицата. Или казано по друг начин, пси е духът на реалността.

— Добре, но то не съществува самостоятелно. Да не забравяме, че вълновата функция, която пси изобразява, е решението на уравнението на Шрьодингер, нали така?

— Разбира се. Работата е там, че вълновата функция описва не само субатомните, атомните и молекулните системи на квантовия свят преди акта на наблюдение, но и макросистемите, които са навсякъде около нас, и вероятно цялата Вселена.

— Приказките за това, че аз и луната сме вълнова функция — подхвърли Мария Флор. — Само че ако се замислим, важното в думите ти се отнася до поведението на материята на микрониво, права ли съм? — Направи неопределен жест във въздуха.

— Сам знаеш, че в ежедневието ни нещата не се случват така. — Тя посочи към стола си. — Седя тук, а не из цялата зала едновременно. — Стана и застана с гръб към прозореца. — В този момент не наблюдавам небето навън, но съм сигурна, че луната продължава да грее там горе. — Направи три крачки и заобиколи светлинния проектор отляво. — Когато обикалям това съоръжение, минавам само от лявата, а не от двете страни едновременно. — Мария Флор спря и се върна на стола си. — Опитвам се да кажа, че всички тези квантови чудеса, за които говориш, чисто и просто не съществуват в ежедневния живот. Нашият свят, макросветът, не е устроен по този начин.

Томаш потърка брадичката си и погледът му се отнесе някъде надалеч.

— Защо? — попита той.

Тя сви рамене.

— Откъде да знам?! Учените може и да са открили, че законите на микровселената предизвикват тези странни поведения на материята, но в макровселената тя се държи по различен начин. Огледай се наоколо и ще разбереш.

— Но защо? — повтори той и объркано разпери ръце. — Защо? Защо в микровселената има различни правила от тези в макровселената? Това е въпрос, който всички физици си задават, и Франк Белами със сигурност не прави изключение. — Той се ощипа по ръката. — Нали в крайна сметка сме създадени от частици, атоми и молекули? Помисли, съвкупност от частици образува атом, съвкупност от атоми се нарича молекула, молекулите формират клетките, а клетките — човешкия организъм. Щом атомите съществуват в една вълна, описана от вълновата функция, а ние сме изградени от атоми, не сме ли и ние вълни? Ако материята съществува само докато частицата е наблюдавана, това означава ли, че аз, като съвкупност от частици, също съществувам само ако ме наблюдават? Каква е причината електроните, атомите и молекулите да се подчиняват на едни закони, а клетките, живите организми и неодушевените предмети с големи размери като камъните и водата да следват други принципи? Възможно ли е законите на Вселената да се променят според мащаба на нещата?

— Очевидно да.

— Но как точно се променят? Съществува ли някаква граница, от която квантовите закони изведнъж престават да действат и законите на класическата физика влизат в действие? Какъв е механизмът? Къде е разположена тази граница?

Мария Флор го погледна безпомощно.

— Нямам представа — призна тя. — Ти си ученият тук. Като историк, ти изучаваш науката и нейната история. Какъв е отговорът на всички тези въпроси?

Този път Томаш сви рамене.

Това е загадка — призна той. — Проблемът е бил анализиран от физиците хиляди пъти, без да е намерено разумно обяснение. Най-близо до отговора стигнал австрийски физик на име Пол Еренфест — автор на теорема, която ни позволява да заключим, че квантовите скокове на частиците на атомно ниво стават все по-малки с увеличаването на размера на обектите, докато се стигне до момента, в който тези скокове напълно изчезват.

— Ето ти го обяснението.

— Добре, но в кой точно момент се случва това? И преди всичко каква е причината квантовото поведение да спре да се проявява? Теоремата на Еренфест констатира, че то постепенно изчезва при навлизане в макроска`лата, но това ние вече го знаем. Достатъчно е да се огледаме наоколо. Само че теоремата не обяснява причината, поради която се случва.

Мария Флор се замисли.

Има начин да открием границата, отвъд която правилата се променят — отбеляза тя. — Въпрос на експерименти с все по-големи предмети, за да разберем при какъв мащаб квантовите закони престават да важат.

— Добра идея, но честно казано, подобни опити вече са се провели в различни лаборатории по света. Учените успели да поставят големи молекули, съставени от седемдесет и два атома, в квантово състояние и тези молекули се намирали на две места едновременно. Освен това направили възможно едновременното движение на милиарди електрони в различни посоки. Експериментите се разширявали и през 1997 г. физиците от МТИ[32] успели да пробият път към макровселената, поставяйки милиони натриеви атоми на две места едновременно, намиращи се на разстояние, по-голямо от човешки косъм. Разбира се, подобно разстояние ни се струва много малко, но е факт, че се наблюдава с невъоръжено око, следователно квантовите чудеса присъстват в макровселената. През 2009 г. калифорнийски учени поставили две малки, но видими с просто око пластини от компютърен чип, вплетени една в друга, в квантово състояние. Съществуват дори проекти, в които протеини и вирус съществуват на две места едновременно. Провеждането на тези експерименти с живи клетки, както сигурно се досещаш, е само въпрос на време.

— По дяволите! — възкликна тя, впечатлена. — Това означава, че квантовите чудесии започват да се проявяват и извън микросвета.

Тъй като му беше омръзнало да седи на стола, Томаш стана, приближи се до прозореца и вдигна поглед към светлата луна, която блестеше в звездното небе.

— Така е — съгласи се той. — Щом Франк Белами е решил да нарисува пси — символа на вълновата функция в уравнението на Шрьодингер — в последното си послание, аз съм убеден, че си е задавал същите въпроси. Но защо ги поставя в момента, когато е настъпвал краят? Все пак предполагам, че човек, изправен пред ужасяващата неизбежност на смъртта, надали ще се тревожи за въпроси от научен характер, не мислиш ли? Какво ли си е мислел в този фатален момент?

— Дали е бил запознат с експериментите, доказващи, че квантови закони могат да действат и в макровселената?

— Разбира се! — отвърна разпалено Томаш. — Казах ти, че Белами беше физик. Като млад е работил по проекта "Манхатън", който по време на Втората световна война създава първата атомна бомба. Разполагал е с богата информация за новостите в тази сфера, още повече заради длъжността, която заемаше в ЦРУ. Знаеш ли, когато преди малко казах, че ако никой не гледа към луната, тя чисто и просто няма да съществува, не се шегувах. Белами със сигурност е знаел, че квантовите аномалии започват да се наблюдават и в ежедневния живот, а…

Томаш замълча, без да довърши, като се взираше смаяно в тъмното пространство зад стъклото.

— И какво? — поиска да узнае Мария Флор, която не бе забелязала колебанието му. — Какво става?

Историкът внезапно се обърна. На лицето му бе изписан страх, а в погледа му се четеше тревога.

— ЦРУ! — извика той. — Типовете от ЦРУ са долу!


XXXIV

Рехавият лъч на фенерчето, отразен в хартията обхождаше плана на сградата, но бе фокусирано най-вече върху първия етаж и мястото, където се намираше Научният институт на фондация "Гулбенкян". Мъжете бяха наобиколили скицата, разпъната върху влажната трева, и внимателно слушаха указанията на шефа си.

— Грег и аз ще влезем в сградата — заяви Джеймс Кронгард, посочвайки себе си и шефа на охраната в посолството. Постави пръст върху една врата, указана в схемата. — Минаваме през този служебен вход, за да останем далеч от погледите на пазачите. Намираме стълбището и се качваме до първия етаж. Стигаме в лабораторията и залавяме заподозрения. Въпроси?

— Аз имам един — вдигна ръка Шварц. — Ами хората ми? Няма ли да дойдат с нас?

Агентът поклати глава.

— Не. Не искам вътре да се изсипе цяла тълпа. Подобно нещо трудно ще остане незабелязано. Това е тайна операция и трябва да се извърши възможно най-дискретно. Нали не трябва да ви напомням, че се намираме в страна — членка на НАТО, и не искаме неприятности?

— Тогава какво ще правят моите пехотинци?

Пръстът на Кронгард се разходи по плана на сградата, посочвайки трите подстъпа към градината на фондацията.

— Искам да наблюдавате входовете. — Той махна към мъжете в цивилно облекло. — Команчи 1 отива на североизточния портал, Команчи 2 — на главния, и Команчи 3 ще пази югозападния вход.

— Какво ще наредите? — попита единият. — Какво да правим, ако заподозреният се появи и се опита да излезе през портала?

— Задръжте го.

— Ами ако все пак успее да се измъкне? Да го последваме ли, или да чакаме подкрепление?

— Убийте го.

Тримата пехотинци се спогледаха, изненадани от заповедта, и почти едновременно се обърнаха с въпросителни погледи към прекия си началник. Очевидно искаха да знаят дали той потвърждава онова, което току-що им бе наредено.

— Нима ни е позволено да убиваме заподозрения? — попита също така учудено Шварц, като усети вперените в себе си погледи на подчинените си. Къде, по дяволите, е тази заповед?

— Заповядано ми е устно от директора на Националната служба за тайни операции, Хари Фъч, да ликвидирам обекта само в случай че се опита да се измъкне. Инструкциите са за задържане на заподозрения, но ако той побегне, трябва да бъде ликвидиран по съображения, касаещи националната сигурност, които не мога да коментирам.

— Имам нужда от писмена заповед — настоя шефът на охраната. — В противен случай може да извършим престъпление, а ние не искаме да…

Кронгард го прекъсна и направи жест с ръка, посочвайки четиримата мъже наоколо.

— Поемам цялата отговорност, всички вие сте свидетели на това — заяви той. — С правомощията, които ми гарантира документът, изпратен от Вашингтон и който посланикът ти предостави днес, думата ми струва колкото писмена заповед, както добре знаеш. — Той се взря поотделно в лицата на членовете на екипа, за да се увери, че заповедта му няма да бъде оспорвана отново. — Нещо неясно по въпроса?

След като размисли за момент над думите на агента, Шварц отстъпи.

— Няма.

Като видяха, че шефът им се съгласи, мъжете кимнаха. Агентът от ЦРУ успя да наложи авторитета си и си пое дълбоко дъх.

— Повтарям — каза той все така решително. — Ако обектът се опита да избяга, трябва да бъде ликвидиран. Ясно ли е?

Шварц продължаваше да се взира в Кронгард с известно недоверие.

— Поемаш ли отговорност?

— Да.

Шефът на охраната погледна подчинените си и леко кимна.

— Чухте това, момчета — каза тон. — Да се залавяме за работа.

Извадиха глоковете и провериха пълнителите. Заредиха оръжията и навиха заглушителите.

Сетне, сякаш изпълняваха отрепетирана хореография, мъжете едновременно се разпръснаха. Пехотинците тръгнаха към изходите, а Кронгард и Шварц — към сградата.


XXXV

Алармиращата тревога, изписана по лицето на Томаш ужаси Мария Флор и той си даде сметка, че за да имат някакъв шанс да се измъкнат, трябва да владее емоциите си. Приятелката му му имаше доверие. Не можеше да показва слабост, в противен случаи рискуваше тя да изпадне в паника, което би имало катастрофални последици. Добре знаеше, че в трудни моменти като този бе изключително важно да запази самообладание, да мисли ясно и да действа бързо.

Трябваше да останат спокойни.

— Хайде! — каза той, като я дръпна за ръката. — Трябва да се махнем по-скоро оттук!

Бързо прекосиха лабораторията и се озоваха до вратата. Историкът надникна навън и всичко му се стори нормално. Протегна ръка, за да загаси лампите, но размисли. Ако успееха да се измъкнат навреме, привличането на преследвачите към лабораторията можеше да им бъде от полза. Отдръпна ръка и остави светлините включени.

— Ами сега? — попита директорката. В погледа й се четеше страх, а ръцете й трепереха. — Какво ще правим?

Съсредоточен в случващото се на първия етаж, Томаш не отговори. Направи й знак да го последва, прекрачи прага и тръгна бавно към стълбището. Ако стигнат до партера, реши той, имаха шанс да избягат. Като се приближи до стълбите, първо съзря една сянка, после втора, които се качваха към първия етаж с леки стъпки. Очевидно се стараеха да се придвижват тихо.

— Внимавай — прошепна той, а погледът му шареше във всички посоки в търсене на път за бягство. — Насам!

Не забеляза никакво скривалище, а сенките напредваха по стълбището. Имаха по-малко от две секунди, за да се скрият. Но къде? Къде? Обградени, те отстъпиха назад към стената и за изненада на Томаш, гърбовете им не се удариха в твърда повърхност, а в някаква материя, която поддаде на натиска.

Завеса.

Двамата бързо се плъзнаха зад тежката тъкан точно в момента, когато сенките от стълбището отстъпиха място на два силуета от плът и кръв — вероятно мъжете от ЦРУ, които се качваха на първия етаж. Скрити зад тъмния параван на завесата, Томаш и Мария Флор почти не смееха да дишат. Историкът постави ръка на рамото й, за да я успокои, и усети, че доверието й в него й помага. След това надникна през една пролука и видя как двамата мъже изкачваха последното стъпало само на три метра разстояние от тях.

— Слушай, Грег, ти остани тук — прошепна мъжът отпред, който явно бе поел командването. — Ако някой се опита да слезе по стълбите, знаеш какво трябва да правиш.

— Не се тревожи. Ами ти?

Шефът пъхна ръка под палтото си и извади метален предмет, завършващ с нещо като тръба. Отначало Томаш не разбра какво е, но по отражението от метала, видя, че мъжът държеше пистолет; на дулото му бе завит цилиндър.

— Ще го хвана в лабораторията — отвърна той. — Ако чуеш свистенето от заглушителя, не се тревожи. Погрижи се да изчезнеш, за да не те видят пазачите, и кажи на хората си незабавно да се изтеглят от постовете и да се омитат. Аз ще сторя същото, не ме мисли. Ще се срещнем в посолството.

— Ами ако няма изстрели?

Шефът настойчиво изгледа партньора си, сякаш този поглед казваше всичко.

— Ще има, не се притеснявай.

По-близкият до тях силует бавно и предпазливо се отправи към лабораторията. Зад вратата светеше, което затвърждаваше убеждението му, че вътре има хора, затова продължи да се движи още по-внимателно. Скрит зад завесата, Томаш следеше случващото се и тревогата му растеше. Последните думи на неканените гости доказваха, че нямаха намерение да го арестуват, а да го убият. Вече се бе досетил за това в Коимбра, когато човекът от ЦРУ стреля по него без предупреждение, макар тогава да изпитваше известни съмнения. Сега бе различно, казаха го ясно — бяха тук, за да го ликвидират.

За лош късмет, възможностите за бягство бяха сведени до нула. Измъкването от лабораторията навреме само им бе спечелило минута-две. Агентът се готвеше да влезе и бързо да установи, че те не са там. Какво щеше да се случи после? Очевидно непознатите щяха да претърсят щателно първия етаж. Щяха да включат светлините по коридорите и във фоайето и да проверят първото скривалище, на което се спрат погледите им — завесите.

Нямаха шанс, без съмнение. Единствената възможност, каза си Томаш, бе да избягат по стълбите, докато агентът от ЦРУ претърсваше лабораторията. Само че мъжът, останал в коридора, представляваше пречка. Как биха могли да се отърват от него? Трябваше да опитат, реши той. Трябваше да избяга и бе настъпил моментът да играе рисковано. Затвори очи и наум преброи до три.

Едно.

Оглушителен шум беляза момента, в който агентът блъсна вратата и нахълта в лабораторията с насочен пистолет, готов да стреля. Впрочем историкът бе сигурен, че той няма да се забави вътре. За двадесет, най-много тридесет секунди щеше да разбере, че в лабораторията няма никого.

Две.

Трябваше да се възползва от предоставилата се възможност. Съзнаваше, че шансовете за успех са нищожни, но предвид обстоятелствата, нямаха друг избор. Моментът на изненада бе в негова полза и може би мъжът, който пазеше стълбището, нямаше да успее да спре неочакваната атака, дошла от неочаквано място като скритата в сенките завеса.

Пое си дълбоко дъх, подготвяйки се за действие. Краят на броенето и моментът да нанесе удар бяха настъпили.

И тогава…

— Проклятие! — чу се гласът на мъжа с пистолета от лабораторията. — По дяволите!

Тези думи разтревожиха другия на стълбището и той пристъпи по-близо до помещението.

— Джим! — извика той. — Какво става?

Развоят на събитията накара Томаш да спре. Не можеше да се покаже сега, тъй като противникът му се бе отдалечил. Нямаше как да го нападне изненадващо. Знаеше, че ако се опита да избяга надолу по стълбите, щеше да се превърне в лесна мишена.

Опипа стената зад тях и завесата и разбра, че има някаква стъклена врата. Щом имаше врата, би трябвало да има поне балкон. Ето ти възможността, която търсеше. Мъжът от стълбището се бе отдалечил достатъчно, за да не ги чуе, ако се движеха тихо, но трябваше да действат бързо. Потърси пипнешком бравата с топка, завъртя я и отвори вратата. Хвърли последен поглед през процепа на завесата и видя мъжа от стълбището, застанал на половината път до лабораторията, чудейки се какво се бе случило с агента от ЦРУ и защо бе изругал.

Моментът бе дошъл.

— Ела — прошепна историкът на приятелката си. — Оттук.

Мария Флор го последва и се измъкна през открехнатата врата. Томаш мина след нея и се озова на малка тераса. Сърцето му биеше до пръсване, усещаше пулса си все по-учестен, но не можа да сдържи усмивката си. Щеше да избяга през терасата, така както се бе случило в Коимбра. Ироничното му изражение обаче бързо изчезна, когато си даде сметка, че нещата са по различни от "Лугар ду Репоузо". Тук нямаше дърво, по което да стигнат до долу. Всъщност нямаше нищо.

— В капан сме! — отбеляза Мария Флор. В погледа й се четеше отчаяние. — Ще ни хванат!

Като видя, че тя всеки момент ще се паникьоса, Томаш се приближи до нея, увери я, че всичко е наред, и се опита да я успокои. В този момент стъклото на вратата, през която се бяха измъкнали, се освети. Двамата веднага разбраха, че това може да означава единствено, че светлините в коридора бяха запалени и непознатите започваха да претърсват етажа. Завесата, зад която се бяха скрили, бе първото очевидно скривалище, от което следваше, че мъжете също щяха да открият балкона или поне щяха да надникнат. Бегълците имаха десетина секунди, може би и по-малко, за да действат.

Притиснат от времето, историкът отново огледа терасата. Наистина нямаше откъде да минат, нито къде да се скрият. Когато преследвачите им проверяха какво има зад стъклената врата, неминуемо щяха да ги видят. Погледна отчаяно надолу, като съзнаваше, че мракът крие опасности, и с изненада откри, че светлината, която идваше от коридора на първия стаж, бе успяла, макар и слабо, да разпръсне непрогледната тъма под тях.

Трева.

Под терасата нямаше твърда настилка, а морава. Под бледия лъч светлина от коридора вълнистите краища на тревата блещукаха като скъпоценни камъни. Приличаха на диаманти, но всъщност бяха капки вода. Ситният дъжд скоро бе спрял и Томаш веднага разбра какво означава това.

— Скачай! — заповяда историкът на приятелката си, докато самият той прескачаше балюстрадата. — Това е единственият ни шанс!

Ужасена, Мария Флор погледна надолу.

— Полудя ли? Ако скочим от такава височина, ще си счупим краката!

— Долу има трева, не виждаш ли? — каза той, махайки с ръка към тревната растителност. — Дъждът спря преди малко, което значи, че земята е мокра. Тоест по-мека. — Посочи с палец към стъклената врата. — Онези ще се появят всеки момент. Или скачаме, или ще ни хванат!

Директорката също бе чула разговора между двамата мъже и знаеше защо са дошли.

Да го направим.

Борейки се с последните си страхове, тя също прескочи балюстрадата и застана до историка. Пое си дълбоко дъх, за да събере кураж, и двамата едновременно се хвърлиха в нищото.

Приземяването наистина бе тежко, но почвата бе напоена с вода и както Томаш бе предвидил, това омекоти падането. Двете фигури се претърколиха, за да смекчат още повече удара, и се спряха неподвижни върху тревата — телата им трябваше да преодолеят стреса и щетите от скока.

— Добре ли си?

В отговор на прошепнатия въпрос на Томаш Мария Флор отвърна със стон. Тя чувстваше болка в крака, а историкът бе наранил гърба си. Внимателно раздвижиха ударените места и установиха, че макар и натъртени, можеха да се движат — нямаха нищо счупено.

— Да, добре съм — отвърна Мария Флор. — Ами ти?

Предпочитайки да отговори чрез действията си, историкът се изправи и й подаде ръка, за да й помогне да стане.

— Трябва да…

В същия миг замълча и замръзна на мястото си. Отгоре се чуваха гласове. Убийците се намираха на терасата. Томаш вдигна поглед и съзря двамата мъже с протегнати напред ръце и насочени към него оръжия.


XXXVI

Жената, ако все още беше с него и мъжа ги нямаше. Навън бе непрогледна нощ и очите на Джеймс Кронгард и Грег Шварц, привикнали със светлината в сградата, все още не се бяха нагодили към тъмнината. Мракът им се струваше толкова гъст и двамата не виждаха нищо друго, освен огромното черно пространство наоколо.

— Не е тук — реши Шварц и пръв обърна гръб на балюстрадата. — Да претърсим останалото.

Агентът от ЦРУ още не се бе отказал и той отново обходи с поглед околността в опити да съзре някакъв силует или подозрително движение, но градината, изглежда, бе потънала в сън, нарушаван единствено от хладния ветрец. Той въздъхна примирено и също се обърна, за да последва шефа на охраната, който бе влязъл в сградата на "Гулбенкян".

— Трябва да претърсим целия етаж — каза Кронгард. Тонът му издаваше разочарование. — Тук някъде трябва да е.

Шварц посочи към няколко врати вляво и вдясно по коридора.

— Може би в някой от тези кабинети.

Предположението му бе разумно, но агентът спря и надникна през отворената врата на лабораторията. Там все още светеше.

— Твоят човек е видял, че вътре има някой, нали? Но след като сега помещението е празно, този някой, който и да е той, е излязъл преди малко. Ако той е бил нашият заподозрян, в което все повече се убеждавам, изчезването му не е съвпадение.

— Какво искаш да кажеш?

— Той ни е видял и се е измъкнал през изход, за който дори и не подозираме — допусна Кронгард. — Не забравяй, че работи за фондацията. Сигурно добре познава мястото…

Шварц бързо схвана какво има предвид агентът.

— Смяташ, че той вече е навън?

Кронгард не отговори. Вместо това извади радиостанцията и натисна трите бутона, които го свързваха с тримата пехотинци, заели позиции в градината.

— Апачи вика Команчи 1, 2 и 3. Чувате ли ме?

— Команчи 1 към Апачи. Чувам ви ясно.

Останалите пехотинци също потвърдиха и зачакаха инструкции.

— Птиченцето вероятно е избягало от гнездото — предупреди ги той. — Бъдете нащрек и не позволявайте да напуска периметъра.

Кронгард усещаше, че Томаш му се изплъзва като вода между пръстите, но все още не бе изиграл последния си коз. Разполагаше с охранителна мрежа от пехотинци, макар все още да се надяваше, че няма да се наложи да прибегне до тях. В крайна сметка дали пък беглецът не се крие в някой от кабинетите по коридора?


XXXVII

На ръба на силите си и парализиран от страх, Томаш въздъхна от облекчение, когато стъклената врата се затвори. Когато видя мъжете с насочени към него пистолети, реши, че са го забелязали, и затвори очи в очакване на фаталния изстрел, но нищо не се случи. Разбра, че очите им не бяха се нагодили към тъмнината и затова не ги бяха забелязали, но си отдъхна едва когато двамата изчезнаха в сградата.

— Мислиш ли… мислиш ли, че може да тръгваме?

Гласът на Мария Флор трепереше и тя заекваше. Сърцата и на двамата туптяха толкова силно, че почти чуваха лудите и необуздани удари, сякаш всеки момент можеха да изскочат. Интересното бе, че чак тогава усетиха краката си да омекват и стомасите им да се свиват от страх. Съзнанието най-сетне си бе дало сметка за опасността.

— Да — каза той, преглъщайки сухо, като й подаде ръка да стане. — По-добре да се махаме оттук, възможно най-бързо. По някое време ще разберат, че не сме вътре, и ще дотичат тук.

Мария Флор пое ръката му и се изправи; все още бе замаяна, а краката й трепереха. Усещаше ги меки като сварени макарони. Направи крачка и едва не падна, тялото й се бе схванало, но успя да запази равновесие и се опита да се съвземе. Като видя, че е по-добре, приятелят й я дръпна към онази част от градината, където растенията бяха високи. Поведе я в сенките около сградата, към главния вход откъм булевард "Берн".

— Как са разбрали, че сме тук? — запита се директорката. — Дали някой ни е видял да влизаме?

Томаш вървеше, нащрек за всяка потенциална опасност, дебнеща в сенките, и размишляваше по последните събития.

Добър въпрос, каза си той. Прехвърли наум действията си, като пристигнаха във фондацията, и бързо достигна до заключение.

— Сигурен съм, че никой не ни е видял да влизаме — отвърна той. — Само че лампите в лабораторията може би светиха прекалено дълго. — Знаеш как е… Разговорът ни беше толкова увлекателен, че на моменти забравях, че ни търсят…

Мария Флор въздъхна дълбоко и се усмихна нервно.

— Уф! Щях да умра от страх! — сподели тя, докато все още се опитваше да превъзмогне преживяното. — Не знам как успях да скоча от терасата, без да си счупя нещо… — Ръцете й трепереха, но не можа да сдържи усмивката си. — Ами когато ги видях с насочени към нас пистолети? Бях на косъм да побягна! — Тя нервно се разсмя. — Какъв ужас!

Сега, с впечатлението, че опасността е преминала, приливът на адреналин ги бе докарал до състояние на еуфория. Те бяха оцелели, въздухът бе чист, луната в своята последна четвърт сякаш се бе превърнала в гигантски диамант във формата на буквата С, цветята ухаеха сладостно, а тревата излъчваше омайна свежест. Усмивките им прераснаха в тих смях и след това в силен заразителен смях. Бъбреха и се кикотеха — бяха избягали, дишаха свободно, бяха живи и нищо друго нямаше значение.

— Stop![33] — изръмжа носов глас, очевидно с чужд акцент. — Идентифицирайте се!

Обърнаха се и видяха висок едър младеж да препречва пътя им. Имаше руса коса, подстригана много късо, като на войник. Но не носеше униформа; бе облечен с джинси и кафяво кожено яке. Не бе нужно да са свръхинтелигентни, за да се досетят по американския акцент, че мъжът е част от екипа на техните преследвачи.

Заловиха ги. Още в плен на еуфорията и завладялото го моментно въодушевление, а и може би защото дълго бе потискал това желание, Томаш реши, че няма какво да губи и може да си позволи една последна лудост. Той сграбчи Мария Флор за раменете, придърпа я към себе си и направи нещо, което никой не очакваше.

Целуна я по устните. Трепетна, страстна, дръзка, но кратка целувка. Когато свърши, отдалечи лицето си, за да я погледне.

Директорката се взираше в него с широко отворени очи и израз на изумление. През последните секунди през нея бе преминал вихър от емоции — радостта от спасението им, изместено от страха от американеца, който ги бе заговорил, и накрая изненадата от неочакваното хрумване на Томаш.

Историкът се разсмя.

— Красива е, нали? — попита той, като обърна приятелката си с лице към слисания американец. — Обзалагам се, че в Америка нямате такива. — Той отново се взря в нея, съзерцавайки красивите черти на лицето й, смаяните големи кафяви очи, плътните полуразтворени устни, розовите страни и завитата в краищата коса. — Хм, може би онази актриса… Как й беше името? А… Дженифър Конъли! — Отново обгърна лицето й с ръце и го обърна към американеца. — Приличат си, нали?

Хванат неподготвен, пехотинецът се поколеба.

— Прав сте, сър — съгласи се той, обезоръжен от приликата на жената пред него с американската актриса. — Гаджето ви е португалската Дженифър Конъли, така е.

Томаш отново я целуна по устните.

— Красавица!

Войникът не знаеше какво да прави. Бе инструктиран да не оставя заподозрения да се измъкне, но всъщност той никога не го бе виждал, а бе изправен не пред един мъж, а пред двойка. Хрумна му да включи радиостанцията и да се посъветва с шефовете си, но при тези обстоятелства подобно действие би изглеждало странно. Бе му заповядано да бъде възможно най-дискретен и да избягва да привлича внимание, освен ако не е крайно наложително. Освен това, каза си отново той, тук си имаше работа не с отчаян беглец, а с двама влюбени, които вероятно са се позабавлявали в тъмните кътчета на градината на фондацията и сега си тръгваха. Под какъв претекст би могъл да ги задържи?

Тъкмо щеше да ги пусне да минат, когато го завладяха съмнения.

— Извинете, сър — започна той. Изражението му изведнъж бе станало недоверчиво и той се приближи още повече, за да им препречи пътя. — Как разбрахте, че съм американец?

Португалецът отново се разсмя високо и го погледна шеговито.

— Случайно да сте се чували как говорите португалски?

Пехотинецът повдигна вежди.

— Какво му е на португалския ми? — попита с нотка на обида той. — Нещо не е наред ли?

— Граматиката е перфектна — успокои го Томаш. — Проблемът е в акцента ви. Липсват ви само каубойски шпори.

Историкът отново се разсмя и с ръка върху рамото на Мария Флор, притискайки я към себе си като гадже, помаха весело за довиждане и напусна комплекса "Гулбенкян", потъвайки в лисабонската нощ.


XXXVIII

Естествено, агентите внимаваха много, но претърсването на главната сграда на фондация "Гулбенкян" приключи в момента, в който пазачите откриха двамата неканени гости, докато претърсваха една тоалетна. Джеймс Кронгард отваряше кабинките, а Грег Шварц проверяваше шкафовете с почистващи препарати, когато трима мъже с палки нахлуха в помещението.

— Кои сте вие?

Шварц бе хванат неподготвен и се паникьоса, без да знае какво да каже, но агентът от ЦРУ бе обучен за такива ситуации и запази самообладание.

— Дойдохме за концерта в Голямата зала, но получих болки в стомаха — импровизира той с непринудено изражение. — Приятелят ми бе така добър да ме доведе в тоалетните, за да… ами за да разреша проблема.

Това обяснение бе поднесено спокойно и убедително и изглеждаше напълно разумно, но пазачите се поколебаха. Фактът, че в момента във въздуха не се усещаше неприятна миризма, не помагаше на натрапниците.

— Документите, моля.

Американците извадиха паспортите и личните си документи от американското посолство в Лисабон и ги връчиха на пазачите.

— Както виждате, аз съм американският културен аташе в Португалия — каза Кронгард. — Разбира се, не можех да пропусна концерта тази вечер. — Той постави ръка на стомаха си и с измъчено изражение симулира отпадналост. — Но тези проклети болки…

Документите изглеждаха редовни, собствениците им имаха дипломатически имунитет и изглежда, нищо не бе откраднато, поради което, след като записаха случая и имената на неканените гости, пазачите ги изпроводиха до изхода.

Озовали се на тротоара, двамата американци се отправиха към пехотинеца, който наблюдаваше главния вход. Това бе русият, късо подстриган младеж с кожено яке.

— Заподозреният минавал ли е оттук?

Войникът поклати глава.

— Не, сър.

Мамка му! — изръмжа ядосано Кронгард. — Къде, по дяволите, се е скрил? Претърсихме главната сграда от край до край…

— Може да е в музея — предположи Шварц и погледна към постройката, където бе изложена прочутата колекция на филантропа, основател на фондацията. — Остава ни да потърсим там.

Агентът скептично се намръщи.

— Съмнявам се — каза той. — В музея "Гулбенкян" се пазят картини на Рембранд, Рубенс, Моне и други и охраната е засилена. Невъзможно е да се скрие там, без да го забележат. А и при дискретния разпит на пазачите те казаха, че тази вечер не са го виждали, нали така? Това изключва музея.

Бяха стигнали до задънена улица. Кронгард обмисли възможността Томаш изобщо да не е бил в сградата на "Гулбенкян" тази нощ, но в такъв случай как се обясняваше присъствието на колата му от другата страна на улицата? Оставил я е там и е отишъл другаде?

— Е, Мат, значи, никой не мина оттук? — попита Шварц своя подчинен, докато агентът от ЦРУ преценяваше положението. — Наистина никой?

Пехотинецът се поколеба.

— Ами… имаше една влюбена двойка. Сигурно са се натискали в градината на фондацията. — Върху лицето на войника грейна усмивка. — Тя беше страшно маце. Същинска Дженифър Конъли, но с кафяви очи. Ако ми падне някоя като нея…

Като чу името, Кронгард се ококори.

— Какво каза?!

Неочаквано резкият му тон накара пехотинеца да се оправдава.

— Нищо не съм правил с момичето — побърза да уточни той, страхувайки се да не е нарушил някакъв правилник или кодекс за поведение. — Аз просто…

— Дженифър Конъли ли? — Мъжът от ЦРУ сравни наум лицето на актрисата със снимката на директорката на старческия дом, която пенсионираният полицай от Криминална полиция му бе изпратил по имейла преди няколко часа. Това име се бе опитвал да си спомни — актрисата, партнирала на Ръсел Кроу в "Красив ум". Сърцето му прескочи, когато осъзна истината. — Това е той! Той е!

— Той ли? Кой?

— Заподозреният! — извика той, внезапно развълнуван. — Мъжът, когото търсим! По дяволите! — Хвана войника за раменете и силно го разтърси. — Накъде тръгна?

Пехотинецът го изгледа изненадано, без да разбира какво става.

— Опасявам се, че сте се объркали, сър — изясни той. — Говоря за една госпожа, която прилича на…

— Мъжът с нея е нашият заподозрян, идиот такъв! — прекъсна го Кронгард, защото нямаше време за губене. — Сега разбираш ли? Накъде тръгна?

След като най-накрая схвана реакцията на събеседника си, войникът вдигна ръка към малкото открито пространство от другата страна на улицата, където Томаш бе паркирал синия фолксваген.


XXXIX

Щеше му се да я прегръща още. Изваяните ханш и бедра на Мария Флор сякаш бяха създадени, за да бъде долепено тялото й до неговото. Томаш я пусна с неохота едва когато стигнаха до паркинга и вече нямаше оправдание да продължи да я притиска към себе си. Намери фолксвагена паркиран там, където го бе оставил, но тъкмо когато щеше да се отправи към колата, забеляза полицай наблизо. Нещо в поведението на униформения му подсказа, че между него и колата има някаква връзка, затова смени посоката и продължи пътя си, сякаш просто минаваше наоколо.

— Какво има? — учуди се приятелката му, без да разбира какво става. — Не отиваме ли при колата ти?

— Шшт! — прошепна историкът, посочвайки с поглед полицая. — Внимавай.

Като видя мъжа, Мария Флор схвана проблема и също влезе в роля. Отминаха паркинга и прекосиха площад "Испания", внимателно наблюдавайки трафика. Видяха такси и вдигнаха ръце, за да го спрат. Колата спря, те се пъхнаха на задната седалка и Томаш даде адрес на шофьора.

— Кеят "Содре", моля.

Таксито потегли и директорката хвърли въпросителен поглед към Томаш.

— Защо кеят "Содре"? — попита тя. — Да не би да хващаме влака за Кашкайш?

Томаш погледна встрани, избягвайки погледа й.

— Там има няколко от онези съмнителни хотели, където проститутките водят клиентите си. Евтини са и не искат документ за самоличност. — Засрамено сви рамене. — Прощавай, но нямаме друг избор…

Мария Флор зяпна от изненада.

— Ще бъде чудна нощ, а? — отбеляза иронично тя, след като се съвзе. — Виж какво, да не си посмял да се възползваш, ясно? Онази целувки до фондацията… Това мина само защото ме хвана неподготвена и заради обстоятелствата. Да ти е ясно, че не искам да се възползваш с подобни изпълнения в никакъв случай, чу ли?

Историкът бе самата невинност.

— Аз? Да се възползвам? — Престори се на обиден. — Флор, наистина ли смяташ, че съм способен на подобно нещо?

— На това и много повече — отвърна тя, вдигайки пръст, сякаш искаше да го предупреди. — Не си и помисляй да повториш играта. Веднъж ме покани на вечеря, прекарахме приятно и станахме приятели. Много хубаво. Но това е всичко. — Направи жест с ръка във въздуха. — Ако сега съм тук с теб, то е, защото трябва да ти помогна в труден момент. Затова не злоупотребявай, ясно? — Поклати глава. — Освен това вече не знам дали постъпих добре, като се замесих в това приключение с теб. Живеех си спокойно в моето кътче в Коимбра, а сега тичам след теб, докато ни преследват някакви въоръжени, и ти ме водиш в хотел за проститутки. Вече не ми се струва забавно. Не искам да се възползваш и да си позволяваш волности с мен. Ясно ли се изразих?

— Пределно ясно.

Таксито ги остави в една уличка зад кея "Содре" с долнопробни барове и нощни клубове наоколо. Предпазливо прекосиха улицата, избягвайки пияниците, които залитаха по тротоара, и разни мъже, сграбчили кльощави жени с намазани с грим лица. По средата на улицата съзряха неугледен мотел с неонова табела, на която пишеше "Дворецът на мечтите", и се отправиха натам.

Потискащата атмосфера на фоайето се подсилваше от мръсната и оскъдна мебелировка. На рецепцията ги посрещна дебела жена с цигара между устните, ухаеща на евтин парфюм. Обслужи ги равнодушно, без да задава въпроси. Томаш плати предварително и рецепционистката вяло му подаде един ръждясал ключ.

— Стая 206 — съобщи тя. Вторият етаж, третата врата вдясно. Тръбата на душа е повредена, но не мисля, че ще е проблем.

Устните й се разтегнаха в усмивка и тя им намигна съучастнически. — Студената вода може да е много полезна след гореща нощ…

Мария Флор не оцени шегата. Подобен тип недоразумения не й се нравеха, но не каза нищо. Знаеше, че предвид обстоятелствата, тази съборетина представляваше единствената им алтернатива. Влязоха в асансьора — стара желязна кабина, покрита с мрежа, което му придаваше вид на клетка — и натиснаха бутона за втория етаж. Асансьорът изскърца, дрънча през цялото време на бавното изкачване и завърши пътуването, като се разтресе. Излязоха на втория етаж и минаха по изпълнения с дупки мокет по коридора, водещ до стаята.

Малкото и потискащо помещение миришеше на мухъл. В ъгъла имаше старо бюро и дървен стол, мръсно огледало, голямо желязно легло с кувертюра с кремав цвят, покрита с петна, и малък прозорец с гледка към някаква стена. Банята бе облицована с бели плочки и приличаше на изоставена болница. Единствената вещ, която не се връзваше с мизерната обстановка, бе компютърът върху бюрото — неуместен щрих на модерност, изпъкващ в средновековната тъмница.

След като огледа стаята, Мария Флор съкрушено въздъхна, не можеше да повярва докъде бе изпаднала през последните няколко часа.

— Каква дупка! — оплака се тя с нещастно изражение. Безпомощно погледна приятеля си. Очите й издаваха несигурност, докато поглаждаше кувертюрата на леглото. Изведнъж сякаш се съвзе и посочи към захабения мокет. — Ти ще спиш на пода, чу ли?

Томаш схвана посланието и се настани на стола до бюрото.

— Малкият театър, който спретнах пред американеца, явно те е стреснал…

— Не бих казала — отвърна тя, докато наместваше възглавницата под главата си. — Но аз обичам нещата да са ясни и всеки да знае мястото си. Не искам да си помислят, че…

Отмерени шумове от дрънчащи пружини на легло някъде в хотела прекъснаха Мария Флор. Ритмичното скърцане на матрак бе съпроводено от женски стенания, които продължиха около тридесет секунди, придружени от силен мъжки вик накрая. Двамата гости в стая 206 избягваха да се поглеждат по време на врявата и нарушиха неловкото мълчание, в което бяха потънали, чак след като в помещението отново се възцари тишина.

— Еха — отбеляза Томаш с нервна усмивка. — Хотелът е доста… оживен.

Приятелката му завъртя очи, очевидно недоволна от думата, която бе избрал, за да опише пропадналия хотел, в който се намираха.

— Ужасна дупка! — въздъхна тя. — Поклати глава, не можеше да повярва, че се бе оставила да я замъкнат на подобно място, и си пое дълбоко дъх. — Слушай, трябва да разрешим ситуацията, това не може да продължава. Какъв е планът?

Историкът унило се взря в нея.

— Хубав въпрос — съгласи се той, докато обмисляше отговора си. — Истината е, че не виждам изход. Типовете от ЦРУ са по петите ми и ако ме хванат, съм свършен. Нямат доказателства, но признавам, че следите им са компрометиращи…

— Да караме едно по едно — предложи тя. — Какво трябва да направим, за да докажем, че си невинен?

Подходът й не е лош, каза си Томаш. Помисли малко и отговорът веднага изплува.

— Първо трябва да разгадаем загадката на Белами — реши той. — Вече знаем, че символът, оставен в последното му послание, е гръцката буква пси — директна и безспорна препратка към вълновата функция в уравнението на Шрьодингер — научната формула, в която е заложено твърдението, че съзнанието частично създава действителността. Остава ни да разгадаем онази мистериозна част, сещаш ли се? Фразата с моето име, в която се казва, че аз съм ключът. — Той разпери безпомощно ръце. — Но ключ към какво? Какъв е този ключ, който… който…

Томаш замълча, потънал в мисли, хрумнали му по време на разговора, свързвайки идеи и думи, търсейки нови пътища и неочаквани възможности.

— Какво? — попита тя при вида на отнесеното му изражение и безизразен поглед. — Какво има? Случило ли се е нещо?

Историкът скочи на крака, внезапно получил прилив на енергия, а в очите му гореше пламъчето на откритието.

— Сетих се! — извика той като човек, който възкликва "Еврика!". — Сетих се!

— За какво?

Историкът бръкна в джоба на панталона си и извади някакъв предмет, приличащ на йо-йо, но със старинен и износен вид.

— Големият пентаграм! — каза той, вдигайки предмета нагоре като трофей. — Белами ми го е изпратил! Той е бил!

Мария Флор не можеше да проследи мисълта му.

— Какво? Обясни ми.

Томаш седна на леглото до нея и й показа големия пентаграм, който бе прибрал в джоба си в Коимбра.

— Виж, тази сутрин в "Гулбенкян" получих доставка от неизвестен подател от Женева. В пакета намерих този предмет — големия пентаграм. Помислих, че е от антикваря, който ми продаде Tabula Smaragdina — стар ръкопис на Хермес Трисмегист, познат също и като Смарагдовата таблица или Тайната на Хермес, която купих за колекцията на "Гулбенкян". Струваше ми се логично, тъй като големият пентаграм също е старинен предмет и бе изпратен от Женева, където живее търговецът на антики. Сега обаче разбирам, че не е от него. А от Белами.

— Как може да си толкова сигурен?

Томаш посочи предмета, който бе пъхнал в ръцете й.

— Защото става дума за големия пентаграм. Спомни си какво е написал Белами: Ключът: Томаш Нороня.

— И какво? Какво общо има пентаграмът с тези думи?

За историка нещата бяха толкова очевидни, че дори се учуди, че тя не можеше да направи връзката.

— Не разбираш ли? — почти възнегодува той, сочейки към артефакта в ръцете й. — Това е големият пентаграм — един от най-важните магически предмети в Mafteah Shelomoh.

— Maf… какво?

Томаш й показа гравираните върху пентаграма изображения и посочи символите  изписани в горната част на външния кръг.



— Виждаш ли това? — попита той. На иврит е и се чете Mafteah Shelomoh. На латински се превежда като Clavis Salomonis. Сега разбираш ли?

Мария Флор поклати глава.

— Не.

— Ключът на Соломон — поясни той. — Текст за магия, приписван на цар Соломон. В този ръкопис има сведения за провеждането на алхимични експерименти с помощта на Божията енергия. Но тези подробности са несъществени. Важно с посланието на Белами: Ключът: Томаш Нороня — израз с очевидно двойствен смисъл. От една страна, той посочва мен като ключ за разрешаването на мистерията около смъртта му. От друга обаче, става дума за скрита препратка към Ключа на Соломон, тоест към големия пентаграм, който самият той ми е изпратил. — Историкът отново взе предмета в ръце. — Този артефакт вероятно играе важна роля за разрешаването на случая.

Мария Флор се взря в гравираните символи, поглеждайки пентаграма с нови очи. Ключът: Томаш Нороня се отнасяше до Томаш като притежател на ключа, който Белами му бе изпратил по пощата — големия пентаграм, споменат в Ключа на Соломон. Сега нещата й се струваха по-ясни.

— О, започвам да разбирам…

Историкът също впери изучаващ поглед в артефакта, съзнавайки, че всичко в него имаше своя собствена роля. Трябваше да започне отнякъде. Избра си централния кръг и постави показалец върху него.

— В центъра е разположен хексаграм, виждаш ли? — попита той, за да привлече вниманието на Мария Флор върху фигурата. — Хексаграмът е шестоъгълна звезда, която може да означава две неща: Magen David, или щитът на Давид, по-известен като Давидова звезда, използвана преди векове като символ за Бога на Израел и често срещана в магически кабалистични текстове като таблиците със segulot[34].

— Със сигурност е това.

Томаш поклати глава.

— Не мисля така — каза той. — Забележи, че хексаграмът е вписан в кръг — комбинация, която много прилича на друг алхимически символ — печата на Соломон, използван в алхимията за изобразяване на комбинации на елементите и техните трансформации. Когато свържем алхимичния символ за огън (триъгълник) с алхимичния символ за вода (триъгълник, обърнат надолу), се получават алхимичните символи за земя и въздух, което превръща печата на Соломон в символ на съвършеното природно равновесие. Освен това е интересно да се отбележи, че в индуската култура хексаграмът е символ на мандала, представляващ съвършеното медитативно равновесие между човек и Бог, водещо до състояние на нирвана.

Двамата разглеждаха още известно време печата на Соломон, но скоро се съсредоточиха върху останалите елементи на големия пентаграм, по-точно върху външния пръстен, където бяха гравирани еврейските символи  и латинските TTVPYN4SOTPYRK.

— А външният кръг? — попита Мария Флор, като посочи пръстена. Двете еврейски думи означават Ключът на Соломон, както вече обясни. Ами другите?

Томаш замислено потърка брадичката си.

— Честно казано, не знам — призна накрая той. — Трябва да ги огледам по-внимателно. — Посочи голямата звезда със седем лъча, вписана между външния кръг и печата на Соломон, в центъра на гравюрата. — За тази звезда има какво да се каже. Това е хептаграм, познат още като звезда на Бабалон[35]. Представлява седемте дни на сътворението, макар и в алхимията да се отнася към седемте планети, познати на древните алхимици, и към седемте основни елемента, открити от западната и източната култура.

— Кое точно е важното тук?

Пръстът на историка се движеше между числа, знаци и букви, изписани около хептаграма.

— Тези знаци означават нещо — отбеляза замислено той. — Забележи странните символи в рамките на хептаграма — кръгове и чертички. Извън него има поредица от числа, виждаш ли? Появяват се 38, 77, 57, 8… е, не са поставени там случайно.

Мария Флор посочи двете букви вдясно.

— И тези букви — N и W под него — отбеляза тя. — Какво означават?

Томаш се взря в тях. Как бе възможно подобно нещо да му убегне? Сега, предвид присъствието на N и W, той отново разгледа цифрите и знаците в хептаграма и решението бързо изплува в главата му. Зениците му се разшириха, сякаш отговорът го бе връхлетял с цялата енергия на мощна светкавица.

— По дяволите! — възкликна той и погледна приятелката си. — Това са координати! Белами ми е изпратил координати!

Нямаше нужда да казва нищо повече. Мария Флор вече бе разбрала.

Претърси стаята за лист хартия.

— Нима тук няма нищо за писане?

Историкът вече бе извадил бележника си от джоба на сакото. Махна капачката на химикалката със зъби и преписа координатите от гравюрата на големия пентаграм.


38˚57‘6,5”N

77˚8‘44”W


Слисани, двамата преценяваха редовете с ясното съзнание, че бяха открили истинска следа. Сякаш бяха получили просветление от отвъдното. Чувстваха се все едно Франк Белами общуваше с Томаш чрез големия пентаграм и го насочваше към място, където да разкрие мистерията около смъртта му. Сега разполагаха с координатите на това място.

Мария Флор първа се съвзе след изненадата от объркващото откритие. Вдигна поглед към бюрото и вниманието й бе привлечено от монитора.

— Компютърът все пак ще е от полза.

Включиха го и с нетърпение зачакаха да се появи нещо на екрана. Кликнаха върху иконката за интернет и с облекчение установиха, че имаха връзка със сравнително добра скорост.

— Чудесно! — прошепна Томаш, докато местеше стрелката на мишката към адресната лента. — Да видим.

Отвори страницата на някаква търсачка и придърпа клавиатурата към себе си, приготвяйки се да пише. Набра координатите, отбелязани в хептаграма, вписан в големия пентаграм, и компютърът зареди карта на света. Той приближи изображението, за да види указаното място, и очертанията на Съединените щати изпълниха екрана. Отново увеличи изображението, докато не го фиксира в една определена точка — мястото от координатите, отбелязани на големия пентаграм.

Двамата зяпнаха от изненада и останаха така три дълги секунди, със замръзнали като на снимка лица, смаяни от локацията и мястото, където Франк Белами ги бе изпратил, за да разплетат загадката. Томаш си мислеше, че познава шефа на дирекция "Наука и технологии". Смяташе го за коварен и безмилостен, но никога не бе допускал, че има такова извратено чувство за хумор. Според картата трябваше да се отправят към Вашингтон, окръг Колумбия, и по-точно към сградата на южния бряг на река Потомак.

Седалището на ЦРУ.


XL

Агенцията не се справяше добре. Едва след като вратата на Овалния кабинет се затвори след него, Хари Фъч даде израз на безпокойството си. Вечерният брифинг, който шефът на Националната служба за тайни операции към ЦРУ бе провел с президента на Съединените щати, като на срещата присъстваха и държавният секретар, министърът на отбраната и съветникът по националната сигурност, не бе минал добре.

Днес пред американското посолство в Триполи бе избухнала бомба, която бе разрушила едно крило в сградата и бе убила десетки, а ЦРУ не разполагаше с информация за извършителите на атентата, като се изключат някои неясни предположения като Ал Кайда в ислямския Магреб. Президентът не бе останал доволен от липсата на конкретни сведения и предупреди, че подобно нещо "не може да се случи отново", със заплахата, че "ще хвърчат глави".

Ядосаният заради мъмренето от президента Фъч знаеше чия е вината.

— Проклет да си, Белами! — изръмжа той през зъби. — Трябваше да умреш бавно, скапан кучи сине!

Бе се надявал изчезването на шефа на дирекция "Наука и технологии" да му разчисти пътя към "Квантово око" — големия проект на ЦРУ, който би му позволил да знае всичко по всяко време, но това още не се бе случило. Къде, по дяволите, старецът бе скрил проклетото "Квантово око"? Заместникът на Белами, Уолтър Халдерман, бе претърсил архивите на всички секретни проекти, разработени през последните години от "Наука и технологии", но не бе открил нищо. Абсолютно безполезен е този Уолт, каза си Фъч. Как е възможно да не открие "Квантово око"?

След като мина по коридора с кабинетите на вицепрезидента и съветника по националната сигурност, Фъч прекоси фоайето и слезе по стълбите към партера. Мина през главната врата на западното крило и излезе от Белия дом.

Вятърът го блъсна в лицето, но това го освежи. Нощта вече бе паднала и официалната резиденция на президента бе осветена от лампички, монтирани на нивото на тревата.

Лъскав черен кадилак с тъмни стъкла спря пред Фъч и един бодигард му отвори задната врата. Директорът на ЦРУ се настани на седалката и първото, което стори, бе да съобщи посоката на шофьора.

— Лангли.

Лимузината потегли, а Фъч отвори вратичката на бара и си наля чаша уиски. Къде, по дяволите, старият бе скрил "Квантово око", питаше се той, докато отпиваше от чашата. Автомобилът се движеше по Уест Екзекютив авеню и с поглед, зареян в нощните светлини, Фъч прехвърляше в главата си различни варианти. Обмисли няколко възможности за евентуално спиране на секретния проект на Франк Белами и в главата му случайно изникна бележката със загадката, намерена до тялото на покойния му колега от ЦРУ. Директорът на Националната служба за тайни операции добре знаеше, че изобразеният на нея символ не беше разпятие, както бе заявила Агенцията, за да оправдае удобното залавяне на португалско жертвено агне, а някакво квантово уравнение. Толкова квантово, колкото… "Квантово око". Тази асоциация го накара да се замисли по-внимателно по въпроса… Ами ако…

Включи интеркома, за да разговаря с помощника си, който се возеше отпред до шофьора.

— Бил, свържи ме с нашия човек в Лисабон.

Отпи глътка уиски и обмисли идеята, която му бе хрумнала. В бележката си под квантовия символ Белами бе посочил Томаш Нороня като ключ. Фъч знаеше, че португалецът не е убиецът, а просто някой, на когото бе удобно да припишат вината за смъртта на директора на "Наука и технологии". Само че името на историка в загадката започваше да го тревожи. Какво правеше то под квантовия символ? Дали имат някаква връзка помежду си? Разбира се, че имат, веднага заключи той. Старецът неслучайно бе установил връзка между двете неща — квантовото изследване и Томаш Нороня. Нещо повече — бе посочил португалския учен като ключ. Но ключ за какво? Отговорът постепенно изникна в съзнанието му. Португалският учен бе ключът към "Квантово око".

Телефонът иззвъня.

— Разтворът, за който помолихте, сър — обяви помощникът. — Джеймс Кронгард от Лисабон е на линия.

В слушалката се чу пращене, известяващо прехвърлянето на разговора.

— Мистър Кронгард! — поздрави Фъч. — Знам, че в Лисабон е ранна сутрин, но трябва да знам какво става. Хванахте ли нашия човек?

Гласът от другата страна на линията се поколеба, очевидно изпитвайки неудобство.

— Операцията е в процес на развитие, сър — отвърна агентът на ЦРУ в португалската столица. — Имам няколко следи, които се проверяват. Тази нощ за малко да го пипнем, но негодникът имаше късмет и успя да се измъкне. Няма да е задълго, сър. Уверявам ви, че скоро ще имам добри новини.

— Много се надявам — отвърна делово директорът на Националната служба за тайни операции. — Само че има промяна, която е добре да внесете в заповедите си. Заподозреният не трябва да бъде елиминиран, а заловен жив и качен на самолет за Лангли. Ясно ли е?

— Заповедта за ликвидирането му отпада?

— Точно така. Ще го разпитаме и чак след това ще претърпи… инцидент.

От другата страна на линията Кронгард въздъхна облекчено. Идеята никога не му бе допадала.

— Да, сър.

Без да добави нищо повече, Фъч затвори и се отпусна на седалката. Отново отпи глътка уиски. "Квантово око" играеше съществена роля в предотвратяването на нови провали като атентата в Триполи от този следобед. Ако искаше да запази мястото си, трябваше да се докопа до проекта. И като обмисли внимателно нещата, стигнало извода, че Томаш Нороня щеше най-бързо да го отведе там. Нали старецът бе посочил именно него като ключа?


XLI

Твърде напрегнатия и мълчалив посетител се взря в служителя на митническото гише.

— Каква е причината за посещението ви?

Служителят — мъж с овално лице, мустаци и табелка с името Санчес на гърдите си, зададе механично въпроса.

Посетителят преглътна сухо, но въпреки тревогата лицето му остана спокойно.

— Туризъм — отвърна той. — Винаги ми е било интересно да посетя Вашингтон, да видя…

— Поставете пръстите си върху тази пластина, сър — прекъсна го митническият служител, незаинтересован от любезния разговор. — Започнете с левия палец, след него останалите пръсти и повторете процедурата с дясната ръка.

Посетителят се подчини с ясното съзнание, че оттук нататък връщане назад нямаше, без да знае какво го очаква. Пластината регистрираше отпечатъците му и информацията щеше да бъде изпратена към мрежата за национална сигурност на САЩ, до която имаха достъп няколко агенции в страната, включително ЦРУ.

— Готово.

— Погледнете към камерата, сър.

Камерата, за която мъжът в синя униформа говореше, представляваше кръгъл фотоапарат с малък обектив. Посетителят се втренчи в обектива и се усмихна, убеден, че скоро някой щеше да потърси снимката за изясняване на обстоятелствата около влизането му в страната. Каквото и да става, ще го видят усмихнат.

— Готово ли е?

Митническият служител кимна.

— Благодаря, мистър Нороня — каза мъжът и му върна паспорта. — Приятен престой!

Невероятно, но американците не можеха да произнасят правилно фамилното му име, помисли си Томаш, докато минаваше през митницата. Англоговорещите го наричаха Нороня, испаноговорещите го изговаряха с испанското меко "н". Така или иначе всичко мина добре и трябваше да е доволен. Името му не присъстваше в списъка на лица със забранен достъп в Съединените щати.

Обърна се назад и видя Мария Флор, пребледняла, с паспорта в ръка и облекчено изражение, да излиза от другото митническо гише. Както предполагаха, от ЦРУ не допускаха, че двамата ще имат безсрамието да почукат на вратата им.

— Пълна лудост! — каза тя, клатейки глава, като все още не можеше да повярва на дързостта им да предприемат това пътуване. — Идваме право в устата на вълка!

Томаш се усмихна.

— Ако вълкът се опита да ни ухапе, ще си счупи няколко зъба.

Напуснаха митническата зона и последваха стрелките до багажния салон. Пътните им чанти вече се плъзгаха по багажната лента и те лесно ги откриха. Въпреки че бяха малки и относително леки, ги натовариха на количка и се отправиха към изхода.

— Ами сега? — попита тя, докато чакаха на опашката за такси. — Къде отиваме?

— Все още е рисковано да отсядаме в хотел — отбеляза Томаш. — Когато типовете от ЦРУ разберат, че сме в страната, първото, което ще сторят, е да проверят списъците с гости на хотелите, къщите за гости и мотелите в околността и ако не открият нищо, ще разширят търсенето в цяла Америка.

Директорката се обърна към Томаш и свъси вежди недоверчиво.

— Слушай, нали не мислиш отново да се набутаме в някой долнопробен мотел за проститутки? — Тя вдигна ръка и предупредително размаха пръст пред носа му. — Да знаеш, че този път няма да ме излъжеш, моето момче. Предупреден си.

— Не, не се тревожи. Мястото, което имам предвид, е добро и няма да се налага да даваме имената си.

Редът им за такси бе дошъл и двамата хвърлиха саковете в багажника на таксито, което бе спряло пред тях.

— Наистина ли? — учуди се Мария Флор, докато се настаняваше на задната седалка. — И кое е това райско място?

Томаш седна до нея, затвори вратата и отговори на въпроса й, като даде адреса на шофьора.

— Към Джорджтаунския университет, моля.

Вашингтон, окръг Колумбия, ги посрещна изненадващо с европейски стил. Вярно че градът бе разсечен от мрежа успоредни и перпендикулярни широки улици като в по-голямата част от американските населени места, но имаше също и просторни зелени площи, а фасадите на сградите имаха класически вид, напомнящ гръцко-римската архитектура. Основната разлика между Вашингтон и другите големи американски градове обаче се състоеше във факта, че чук нямаше високи сгради. В столицата на страната на небостъргачите всъщност имаше ниски здания.

Европейската атмосфера се засили, когато навлязоха в старата част на града — района на Джорджтаун. Тесни и криволичещи улички като в Европа кипяха от търговия на сувенири и традиционни стоки, барове и ресторантчета. По тротоарите се тълпяха минувачи — голяма част от тях студенти по джинси, срещаха се и такива с костюм и вратовръзка.

Таксито ги остави пред главния вход на Джорджтаунския университет. Взеха багажа си, платиха и се отправиха към рецепцията, където ги посрещна плешив мъж с черна къдрава брада.

Добре дошли! — поздрави той на португалски, отправяйки се към новодошлите. — Е, приятел? Какво ви води насам?

Историкът го прегърна.

— Здравей, Жорже! Как си? — Той махна с ръка към придружителката си. — Това е Мария Флор.

След като пусна Томаш, Жорже я огледа одобрително.

— Еха, приятелят ми Томаш е в добра компания! — възкликна той и целуна Мария Флор. — Приятно ми е. Вече бе време този младеж да улегне отново и да си намери сериозно гадже.

— Ние сме само приятели — поправи го Томаш и се изчерви. Той се обърна към нея и представи мъжа от рецепцията. — С Жорже бяхме колеги в Нов лисабонски университет. Сега специализира математика с приложение в компютърното програмиране. И понеже знам, че е в Джорджтаунския университет, му се обадих, преди да тръгнем, с молба да ни намери местенце за спане. Жорже обеща да ни уреди луксозен апартамент в университетския кампус.

— По-скоро дискретна стаичка — разсмя се той и пое багажа на Мария Флор. — Имам един колега финландец, който отиде до Калифорния за две седмици и ми остави ключа от стаята си, за да поливам цветята. И тъй като Томаш ми обясни, че ще останете само няколко дни, реших да ви я дам.

— Той няма ли да се ядоса?

— Напротив, щом някой полива цветята, той ще е доволен. — Докато ги развеждаше из университета, Жорже се обърна назад и им намигна. — А ако оставите и малко парички за подслона, още по-добре.

Като добър домакин, португалският математик ги заведе до жилищната част на университетския кампус. Стаята на финландеца бе малка като кутийка, на първия етаж, с буков паркет и мебели от дъбово дърво. Имаше и легло, малка работна маса с компютър и миниатюрна баня без вана, само с душ. Няколко червени орхидеи, подредени в цветарник на парапета на прозореца, придаваха на обстановката леко екзотичен вид.

— Не е зле — отбеляза Мария Флор. Хвърли поглед към Томаш и посочи към паркета, решена да раздели територията още в началото. — А ти, както обикновено, ще спиш на пода.

Отидоха да вечерят в столовата на университетския кампус. Като се настани на сервираната маса, Томаш забеляза, че храната приличаше на пластмасова, и се зачуди дали отсега нататък не би било по-добре да се хранят в ресторантчетата в Джорджтаун.

Бързо отхвърли тази идея. Не бяха дошли в Америка заради храната, а за да разкрият загадката, която Франк Белами бе доверил на Томаш, и по този начин да разсеят съмненията, които падаха върху него. Знаеше, че колкото по-бързо разрешаха проблема, толкова по-добре, имайки предвид, че времето беше срещу тях — с всеки следващ час, прекаран в тази страна, рискът да ги намерят, растеше.

— Кажи, приятел — заговори Жорже, когато започнаха да се хранят. — Кога се връщаш в университета?

— Зависи какво ще се случи тук.

Приятелят му повдигна вежди, не разбирайки отговора.

— Какво искаш да кажеш?

Историкът си пое дълбоко дъх, събирайки кураж да признае истината пред стария си колега. Разказа му набързо какво се бе случило от завръщането му от Женева досега. Ролята на ЦРУ и престрелката в Коимбра изглеждаха толкова невероятни, че домакинът се усъмни в истинността на историята. Убедителните думи на Мария Флор обаче и донякъде страхът, с който тя потвърди всички подробности, разсеяха съмненията.

— Слушай, Жорже, нуждая се от помощта ти — каза Томаш, когато трябваше да разясни плановете си, довели го в Америка. — Ти все още си цар на информатиката, нали така?

Математикът се разсмя.

— Шегуваш ли се? Не забравяй, че специализирам математика и темата ми е свързана именно с програмиране. Знам всичко, свързано с информатиката, приятел.

— Можеш ли да проникнеш във високо защитена мрежа?

— Мога да направя всичко, което е възможно да бъде направено — гарантира самонадеяно той. — Не забравяй, че като млад проникнах в информационната система на индонезийското правителство и пуснах вирус. — Той шумно се разсмя. — Помниш ли?

— Имаше връзка с Източен Тимор, прав ли съм?

— Вирусът показваше надпис Free East Timor, you motherfuckers![36]. — Последва нов изблик на смях. — Ех, как съм се смял! Искаше ми се да видя лицата на онези типове!

Смехът на Жорже бе толкова заразителен, че двамата му събеседници също се развеселиха.

Когато настроенията се успокоиха, Томаш реши, че е настъпил моментът да разкрие картите си.

— Можеш ли да направиш същото с добре защитена мрежа тук в Америка?

— Да пусна вирус с надпис "Освободете Източен Тимор"? Защо? Доколкото ми е известно, тази страна вече е свободна…

— Не говоря за това, глупави ми приятелю — поправи го новодошлият. — Интересува ме дали можеш да проникнеш тайно във високо защитена система, да откраднеш конфиденциална информация и да се измъкнеш, без никой да забележи. Знаеш ли как става това?

Въпросът предизвика недоверчив поглед от страна на Жорже.

— За каква система става дума?

Историкът се задави, сякаш споменаването на идеята само по себе си беше пълна лудост.

— ЦРУ.

На масата се възцари тишина. Математикът изгледа Томаш, после Мария Флор и накрая отново Томаш.

Очаквателните погледи на двамата гости потвърждаваха, че говореха сериозно.

— Да не си откачил, приятел! — възкликна Жорже, поклати глава и докосна с пръст слепоочието си. — Луд за връзване!

Томаш обаче го познаваше от години и знаеше кои клавиши да натисне, за да го накара да действа против онова, което му диктуваха предпазливостта и елементарното чувство за мярка.

— Разбирам — прошепна той, облягайки се назад, сякаш се отказва от плана. — Не можеш.

— Кой е казал това? — възрази математикът със засегнато самолюбие. — Разбира се, че мога! Вече ти казах, че що се отнася до информатика, мога да направя всичко, което е възможно да бъде направено. Дори Бил Гейтс няма да може да ме спре!

— Значи, ти липсва кураж…

— Какво намекваш? Че съм страхливец?

— Не искам да кажа това, просто е необходимо да имаш…

— Имам!

В този миг историкът разбра, че може да разчита на колегата си. Трябваше само да го обработи внимателно и умно, за да получи онова, от което се нуждаеше.

— Тогава не разбирам — възкликна той с престорено учудване. — Ако знаеш как тайно да влезеш в информационната система на ЦРУ и не те е страх, тогава какъв е проблемът?

Домакинът разбра, че са го хванали натясно.

— Ами… все пак не говорим за каква да е мрежа, както сигурно предполагаш. Системите за сигурност на ЦРУ несъмнено са много усъвършенствани, криптирането е сложно, вероятно са сложили и уловки и…

— И ти не можеш да го направиш.

— Вече ти казах, че мога. Но трябва да знаеш, че си имаме работа с мрежата на ЦРУ. Ако разберат, че някой се опитва да проникне в системата им, имат средства да разберат кой е. Не ми се иска тези типове да почукат на вратата ми…

— Ти си математик, специализираш програмиране и си искал да тестваш защитата на мрежата им. Не твърдя, че няма да досаждат, но имаш добро извинение. Ще кажеш, че си го направил с цел проучване за тезата си…

Жорже прехапа долната си устна, докато обмисляше предложението.

— Идеята не е лоша — реши той. — В работата ми наистина има глава, посветена на сигурността на информационните мрежи, и съм сигурен, че моят координатор ще потвърди, че тест на системата на ЦРУ е отличен, макар и спорен, експеримент в сферата на научното изследване, което правя. — Математикът се намръщи. — Само че тези типове няма да приемат подобно извинение, приятел. И ако ме хванат, рискувам да прекарам няколко годинки в затвора…

— Как ще те хванат?

— Достатъчно е да засекат компютъра, от който се опитвам да проникна в системата.

— Знаеш, че можеш да покриеш следите.

— Разбира се, но не забравяй, че говорим за ЦРУ. Тези типове имат хора и средства, за да намерят и идентифицират всеки натрапник. — Жорже се облегна назад, готов да откаже предложението. — Не, рискът е прекалено голям.

— Има и друг начин да го направим. Ами ако атакуваме от друг компютър?

Предложението предизвика колебание у математика. Обмисли ситуацията и накрая, убеден, кимна утвърдително.

— При това положение смятам, че може — съгласи се той. — Наистина може да стане.

Това искаше да чуе Томаш. Скочи на крака и посочи към вратата на столовата.

— Време е да атакуваме ЦРУ.


XLII

Алармената лампичка на екрана привлече вниманието на Дон Снайдър точно когато, с крака, качени върху бюрото, захапваше парче от пицата, поръчана за вечеря. Заинтригуван, той се изправи на стола, остави храната в кутията, облиза пръсти и се наведе над монитора, за да разбере какво става.

— What the fuck?[37] — изруга тихо той, докато се опитваше да разгадае мигащата линия на екрана. — Какво е това?

Съобщението беше от онези предупреждения, които Снайдър не можеше да пренебрегне. Работеше в Националната служба за тайни операции към ЦРУ от петнадесет години като анализатор по антитерористичните въпроси и сигналът, изпратен до компютъра му, бе свързан именно със съответната информация, която би могла да даде съществена следа. Може би нови сведения за вчерашния атентат в Триполи?

Кликна върху предупредителната икона и бе отпратен към портал с ограничен достъп. Въведе паролата си и поверителната уебстраница изпълни екрана. Прочете текста и се консултира с още два сайта, за да потвърди информацията, прецени нивото на приоритет за агентите, натоварени с разследването, и убеден, че е открил нещо важно, разпечата страниците.

Събра страниците, избълвани от принтера, хукна по коридора и спря чак пред кабинета на шефа на Националната служба за тайни операции.

— Трябва да говоря с мистър Фъч.

Секретарката пишеше някакво писмо на компютъра и дори не вдигна поглед.

— Опасявам се, че господин директорът е в среща — отвърна механично тя. — Елате пак след…

— Трябва да говоря с него сега.

Вече ви казах, че…

Като видя, че секретарката не му помага, той отвори вратата на кабинета и надникна вътре. Шефът му седеше на една маса заедно с хората от екипа, натоварен да събира сведения за атентата в Триполи.

Като чу отварянето на вратата, Фъч се обърна и се взря в неканения гост.

— По дяволите, Дон, не виждаш ли, че съм зает?

Секретарката се втурна към вратата и се опита да издърпа анализатора навън.

— Извинете, директоре — каза тя със смутена усмивка. — Казах му, че има събрание, но той…

Снайдър я избута и размаха листовете от принтера.

— Пристигна информация, която може да се окаже важна, сър.

— Има ли нещо общо с атентата в Триполи?

Неканеният гост поклати глава.

— Не, сър — призна той. — Но имам сведения, които биха ни насочили към "Квантово око".

Секретарката се върна на поста си и отново се опита да издърпа Снайдър навън.

— Ако обичате, излезте — настоя тя. — Не виждате ли, че…

Щом подчиненият му спомена за проекта на Франк Белами, който никой не можа да открие в "Наука и технологии", Фъч вдигна ръка, за да я спре.

— Оставете го — нареди той, като стана от мястото си начело на конферентната маса и се отправи към анализатора по антитерористичните въпроси. — Спомена "Квантово око", Дон. Какво се е случило?

След като изгледа победоносно секретарката, която се оттегли с мърморене, Снайдър подаде листовете на шефа си.

— Получих сигнал от системата преди минути, сър — обясни той. — След рутинна проверка на системата за обмен на информация с базата данни на Имиграционна и митническа служба програмата засече нещо. — Той показа единия от документите. — Това е сигнал за влизане в страната на заподозрян, който, както разбрах, би могъл да има нещо общо с изчезването на "Квантово око". — Размаха друг лист. — Това е заглавната страница на оперативното досие за издирване на проекта, което аз не мога да видя, но забелязах, че достъпът е възможен само на ниво директор. Не знам дали съм прав, но веднага се досетих, че въпросът е изключително важен.

— Правилно — потвърди Фъч. — Само аз и още няколко души имаме достъп до това досие. И какво?

Анализаторът показа третия лист.

— Това е списък, изготвен от Имиграционна и митническа служба на влезлите лица в страната през летище "Дълес" днес, сър. Предлагам ви да хвърлите един поглед на името на двадесет и третия ред.

Шефът на Националната служба за тайни операции преброи имената и се взря в посочените сведения.

— I’ll be damned![38] — възкликна смаяно той.

Вдигна поглед към подчинения си.

— Списъкът от днес ли е?

— Тъй вярно, сър.

Хари Фъч се изправи и се разсмя.

— Направо не е за вярване. Проклетият Томас Нороня е в Америка.


XLIII

Новите пакети, които Томаш носеше на излизане от магазина за компютри в центъра на Джорджтаун, носеха етикети на популярни марки електроника. Върна се в университетския кампус с две кутии под мишница, влезе в стаята и завари Мария Флор да спи, изтегната на леглото. Тихо затвори вратата и отиде в стаята на приятеля си, която се намираше през две врати по коридора. Звънна на звънеца и Жорже веднага отвори.

— Донесох два лаптопа — обяви историкът, показвайки двете кутии, с които се бе сдобил в магазина. — Надявам се да стигнат.

Разопаковаха компютрите, включиха ги и инсталираха основните програми. Подготовката на машините за работа отне един час, през който двамата почти не размениха и дума, ако не се броеше някое и друго техническо уточнение. Когато приключиха, огледаха светещите екрани и се подготвиха за начало на операцията.

— Ами приятелката ти? — попита Жорже, сякаш чак сега забеляза, че някой липсва. — Няма ли да дойде?

— Умираше за сън и си легна. Знаеш как е, тук е едва десет, но в Португалия минава три часът сутринта.

— Да, часовата разлика прецаква всичко…

От този момент нататък математикът пое нещата в свои ръце. След като изрази съжаление за отсъствието на Мария Флор, която описа като "жена, способна да съживи дори мъртвец", той съсредоточено се залови за работа. Свърза се към интернет, отвори някакъв странен линк и започна да действа.

— Какво правиш? — попита Томаш, за когото сайтът бе непознат. — Не трябва ли да отидеш директно на страницата на ЦРУ?

— Прикривам следите, приятел. Идеята е да използвам прокси сървър[39], чрез който да изпратя съобщението през мрежата TOR[40].

— О, искаш да осигуриш двойна защита…

— Точно така. — Жорже посочи страницата на екрана. — Това прокси не запазва регистри. Свързвайки се, всичко, което идва от този компютър, минава през него, като създава впечатление, че информацията идва от локацията на проксито, а не от реалното място. Мрежата TOR вече прави така, че данните да преминат през няколко компютъра на различни места в света, преди да достигнат мрежата на ЦРУ. По този начин, дори някое от сведенията да бъде прихванато, цялата система остава непокътната, за разлика от прокси сървъра, който, ако бъде засечен, проваля всичко. — Той се разсмя. — Казвам ти, ако въобще ни хванат, типовете от ЦРУ ще си отворят адска работа само за да разгадаят капана.

— Добре, но се увери, че програмата няма да ползва IP адреса. По-сигурно е.

— Не се тревожи.

Програмирането на прокси сървъра и мрежата TOR за прикриване на следите от лаптопите отне на математика още час. Очите на Томаш вече се затваряха; в крайна сметка часовата разлика се отразяваше и на него, но успя да остане буден с помощта на две чаши кафе, които си взе от машината в коридора и изпи наведнъж. Кафето не бе силно, но му помогна стоически да издържи времето, през което приятелят му работеше.

По някое време Томаш забеляза как Жорже натисна бутон на клавиатурата за последен път, въздъхна, протегна ръце, за да раздвижи мускулите си, и се облегна назад на стола с изражение на човек, изпълнил мисията.

— Готово ли е?

Математикът се обърна към приятеля си, усмихна се доволно и му намигна. Потри ръце, изправи се и се взря в екрана на единия от лаптопите.

— Време е да се поровим малко в мрежата на ЦРУ.

Влезе в сайта на американската разузнавателна агенция, www.cia.gov, и го разгледа, за да добие представа за структурата му. След това включи програма, която бе свалил на лаптопа, и докато тя работеше, Жорже скръсти ръце и зачака.

— Какво правиш?

— Използвам CGI[41] приложение, за да анализирам системата и да засека слабите й места.

— Мислиш, че мрежата на ЦРУ има слаби места?

Домакинът се разсмя.

— Всички мрежи имат, приятелю. Номерът е да ги откриеш и да ги използваш. — Жорже вдигна крака си и го сви на стола, настанявайки се по-удобно, докато чака резултатите от CGI. — Преди време типовете от Пентагона проведоха операция, за да тестват сигурността на мрежата си, и с ужас разбраха, че всеки средностатистически хакер може да блокира цялата военна информационна система на Америка. Хакерите дори успяха да проникнат в компютрите на военните кораби на флота в Тихия океан, представяш ли си?

— По дяволите! Нима е възможно?

— Не само е възможно, а се е случвало. Забележи, че само операционната система "Уиндоус" съдържа десетки милиони редове код. Няма сто процента сигурен защитен механизъм при система с подобни размери. Всяка програма, съдържаща огромен набор от информация, несъмнено е уязвима. Само трябва да…

Внезапно екранът замръзна на една страница.

— Ето! — възкликна Томаш. — Програмата наистина намери слабо място! Ти имаше право!

Приятелят му се надигна и разгледа страницата.

— Има дупка в PHF — отбеляза той. — Оттук ще влезем.

— Какво е това?

— PHF ли? Интерфейс, през който се задава име и той търси нужната информация в сървъра. Нещо като телефонен указател, ако предпочиташ. Да видим къде ще ни отведе.

Тракайки по клавиатурата, все едно свири на пиано, Жорже светкавично се възползва от грешката в системата на ЦРУ. По някое време се съсредоточи върху функцията escapeshell cmd, което събуди любопитството на приятеля му.

— Какво нравиш?

— Тази функция изчиства въведената информация — обясни той. — Програмистът е сгрешил и е оставил нещо извън списъка, но със следа вътре. Аз експлоатирам тази грешка. — Той посочи новите страници, които изпълваха екрана. — Видя ли какво направих? Влязох в имейл системата на ЦРУ. — Жорже се усмихна. — Не е зле, а? Истински удар! — Отново затрака по клавиатурата. — Сега ще замаскирам присъствието си.

Написа команди от два реда и зачака отговора на системата. Мониторът засече повтаряща се дейност и хакерът се зае с другия лаптоп.

— Сега работиш с другия компютър?

— Правилно — отвърна математикът. — Манипулирах системата на ЦРУ по такъв начин, че я накарах да изпрати xterm към втория ни компютър. Тоест вместо ние да се свързваме към мрежата на ЦРУ, тяхната система осъществява връзка с нас. Гениално, нали?

Жорже махна помпозно с ръка и като истински илюзионист, който току-що бе провел своя магически номер, показа екрана на втория лаптоп. Екранът се изпълни с редове, които на пръв поглед изглеждаха неразбираеми.


adm: x:4:4:Admin:/var/adm:

orion: x:1002:10:Christopher

Adams:/usr/users/cadams:/usr/ace/sdschell

monty: x:1004:101:Monty

Haymes:/usr/users/monty:/bin/sh


— Какво е това?

— Линукс[42] архив с пароли — отговори Жорже. — Всеки ред съдържа име на човек с акаунт в системата на ЦРУ.

Томаш се облещи. Това бе неговият шанс да измъкне от системата онова, което искаше.

— Търси ред с името Франк Белами.

Математикът отново затрака по клавиатурата и скоро на страницата от системата на ЦРУ се появи друг списък.


bella_y: x:1139:101: Frank

Bellamy: usr/users/bella_y:/usr/ace/sdschell


— По дяволите!

— Какво има?

Жорже посочи последната дума на втория ред.

— Виждаш ли това sdschel? Потребителите с такова обозначение имат допълнителна защита с RSA SecureID — устройство, което генерира поредица от шест цифри, които се сменят на всеки шейсет секунди. Няма такава досада…

— Има ли начин да се пробие?

— Трябва да въведем шестте цифри, генерирани от устройството на всяка минута и паролата на потребителя. — Математикът се намръщи. — Няма да е лесно, приятел.

— Но е възможно?

Жорже прехапа долната си устна, обмисляйки задачата.

— Паролата е избрана от потребителя или е дадена от Агенцията. Първата възможност не представлява особен проблем, тъй като хората обикновено избират за пароли понятия, които познават. При втория вариант ситуацията става сложна, тъй като става въпрос за произволни пароли, трудни за запомняне от потребителите, но и по-сигурни. Но щом си имаме работа с ЦРУ, които стават параноични на тема сигурност, бих казал, че са заложили на втория вариант.

— Само че Белами бе вече на възраст, не знам дали би имал търпението да помни сложни пароли…

Математикът обмисли забележката.

— В такъв случай е възможно да са направили изключение. — Съсредоточи се отново върху изображенията на монитора и зададе още няколко команди. — Ще потърся сведения относно живота му като дата на раждане, годишнина от сватбата и подобни, за да ги пробвам като парола. Може да извадим късмет и да уцелим правилната.

Жорже затрака по клавиатурата в прилив на ентусиазъм в търсене на лична информация за Белами, която да му помогне да отгатне паролата му. Процедурата бе бавна и скучна и Томаш полегна за малко на леглото на приятеля си, докато чакаше резултатите. Клепачите му отново натежаха и неспособен да се противопостави, той усети, че се отпуска и потъва в сън.

Сънува Мария Флор. Искаше да я хване, а тя бягаше от него по пътеката в самолет. След това те се озоваха качени на небостъргач в Ню Йорк, разхождаха се върху балюстрадата на терасата. Изведнъж тя падна и паникьосан, Томаш се наведе над бездната, крещейки през sniffer[43] и…

— Sniffer.

Историкът внезапно се събуди и завари приятеля си прав до компютъра, с тревожен поглед и отбранителна поза.

— Какво… — заекна Томаш. — Какво става?

Жорже бързо затрака по клавиатурата и след няколко секунди компютърът се изключи.

— Някакъв sniffer ме засече!

Все още объркан в полусънното си състояние, в което виденията и реалността сякаш се сливаха, Томаш не разбра какво се случва и какво иска да каже приятелят му.

— Някакъв какво?

— Sniffer, човече! — изстреля нервно приятелят му. — Администратор в системата на ЦРУ е разбрал за пробива в системата и ни изпрати sniffer, за да разбере кои сме. — Въздъхна шумно от облекчение. — За щастие, имам програма, която го прихваща, иначе бях загубен. — Той се намръщи, сякаш още бе рано да се успокоява. — Все пак не знам… Дано да съм го хванал навреме…

Томаш вече се разсъни напълно.

— Дори и да са те засекли, ще се натъкнат само на прокси сървъра — припомни той. — Дори да преодолеят тази първа мярка за сигурност, ще се сблъскат с мрежата TOR. Освен това, ако успеят да преминат през тези препятствия, не могат да стигнат до нашия лаптоп, защото използваме програма, която работи без IP. И дори, при някакъв абсурден сценарий, да ни открият, ще разберат, че те са се свързали към нас. Всъщност, ако достигнат до този лаптоп, няма нищо, което да ги насочи съм теб, нали така? Аз го купих. Затова бъди спокоен.

Жорже си пое дълбоко дъх.

— Така е, прав си.

Историкът погледна часовника си. Беше три през нощта. Бе поспал малко, но имаше нужда от още сън. Стана от леглото и отиде при приятеля си.

— Е? Намери ли нещо?

— Да. Открих паролата на Белами — датата на раждане, но отзад напред. Нещо елементарно и лесно за разбиване, както добре виждаш. Много хора допускат грешката да ползват лични данни за…

— Това не ни интересува — прекъсна го нетърпеливо Томаш, който копнееше да си легне. — Искам да знам дали успя да измъкнеш нещо, което може да ми е полезно.

На пръв поглед изражението на Жорже не вдъхваше много кураж. Не изглеждаше особено обнадежден.

— Не много — призна накрая той. — Само обща информация. Когато започнах да ровя из кореспонденцията им, се появи снифърът и трябваше да прекратя търсенето.

Новините наистина не го зарадваха.

— По дяволите! — ядоса се Томаш, вдигайки безпомощно ръце. — Толкова труд за нищо!

Математикът изглеждаше притеснен.

— Прощавай, но наистина нямах време за повече.

Историкът унило въздъхна и забеляза записките на Жорже върху бюрото.

— Какво е това?

— Малкото, което успях да събера — отвърна той, подавайки му листа, на който бе записал някои сведения. — Информацията включва номера на мобилния телефон на Белами, адреса, малко разпечатки от банковата сметка и една сметка за ток.

— Само това?

— Опасявам се, че да — потвърди той. — Знам, че е малко, но това имаме. — Жорже погледна въпросително приятеля си. — Какво смяташ да правиш?

Томаш взе листа със записките на математика, извадени от сайта на ЦРУ. Погледът му попадна на адреса и на лицето му грейна загадъчна усмивка.

— Да отида в дома му.


XLIV

Едва оставил вестника върху бюрото, когато тази сутрин пристигна в кабинета си в Лангли за поредния работен ден, Дон Снайдър, верен на навиците си, веднага се отправи към автомата в коридора на дирекция "Контратероризъм", за да си вземе кафе и мъфин. Жена му неведнъж му бе казвала, че това не може да се нарече закуска, че трябва да наблегне на плодове и салата, да следи холестерола, триглицеридите и всички тези глупости. Постоянно му натякваше, но той обичаше именно храната, която сега се готвеше да изяде. Нима има нещо по-хубаво от това да започнеш деня с горещо кафе и мъфин?

Седна на бюрото си и включи компютъра, докато дъвчеше шоколадовото кексче. Ммм… вкуснотия, помисли си той, наслаждавайки се на момента със затворени очи. Отвори ги и забеляза, че до клавиатурата имаше някакви документи. Най-отгоре лежеше досие с последна информация около атентата в Триполи, а под него — тънка и невзрачна жълта папка. Прегледа досието и разбра, че сведенията, изпратени в Лангли от агентите на терен, не бяха нищо повече от спекулация. Повечето се отнасяха до въоръжението на либийската армия, което в разгара на революцията бе попаднало в ръцете на ислямските екстремисти за зверските им операции в други африкански страни и Средния изток като Мали, Ирак, Сирия и други горещи точки.

— По дяволите! — измърмори, докато преглъщаше последната хапка от мъфина, ядосан заради липсата на напредък в събирането на данни за атентата. — Какво им става на тия хора? Нуждаем се от конкретна информация, а не от догадки и изтъкване на очевидното.

За да не се дразни повече, той остави досието настрани и отвори жълтата папка. Тя съдържаше документ от две страници, който колегите от отдел "Информатика" му бяха оставили през нощта. Прочете текста и заинтригуван, отвори чекмеджето, за да провери събраните материали от сигнала, който бе получил снощи. Няма съмнение, заключи той. Двата случая изглеждаха свързани. Помисли малко и му хрумна идея. Остави чашата с кафе, затрака по клавиатурата и отвори една страница, за да провери номерата на покупките. Въведе име и зачака. Появиха се след няколко секунди.

— По дяволите!

Без да губи време, той скочи и изхвърча по коридора до кабинета на директора. Секретарката на шефа на Националната служба за тайни операции не се зарадва да го види. Още не бе забравила снощната случка, но този път не възрази. Обади се в кабинета да съобщи за посетителя и без да го удостои и с една думичка, му направи знак да влезе.

Анализаторът по контратерористичните въпроси отвори вратата и надникна вътре.

— Може ли да вляза, сър?

Хари Фъч се бе настанил в креслото си, четейки сутрешния "Ню Йорк Таймс" с димяща пура в уста. При вида на ядосаното му изражение обаче човек би казал, че димът излизаше от него самия. На първа страница се мъдреше снимка на щетите в едно от крилата на посолството в Триполи от вчерашния атентат. Като видя анализатора по контратерористичните въпроси на вратата на кабинета, той замахна с вестника към него.

— Видя ли това, Дон? Тези копелета, журналистите, ни наричат некомпетентни! Некомпетентни, представи си! Слушай какво пишат. — Разгърна вестника и намери страницата. — "Както често се случва напоследък, атентатът изненада ЦРУ и отново породи съмнения относно компетенцията и ползата от тази агенция, която по коридорите на Държавния департамент вече тайно е известна като Централа на разгром и упадък — ЦРУ". — Фъч вдигна поглед. — Видя ли каква помия изсипват тези скапаняци в тъпия си клеветнически вестник? Разгром и упадък?! Майната му на "Ню Йорк Таймс"! Майната му на Държавния департамент! Майната им на всички!

— Жалко е, сър.

Снайдър продължаваше да виси на вратата в очакване на покана да влезе, докато наблюдаваше гневния спектакъл на шефа си. Знаеше, че директорът бе темпераментен човек и изблиците му на гняв не бяха тайна за никого в Агенцията. Оскърбен от статията, Фъч хвърли вестника на пода и гневно смачка пурата в пепелника, сякаш тя бе репортерът на "Ню Йорк Таймс". След като изпусна парата, той се опита да се овладее и вече по-спокойно направи знак на служителя си към стола пред бюрото.

— Влизай, Дон — каза Фъч, като все още се стараеше да контролира емоциите си. — Нещо ново за "Квантово око"?

Снайдър прекоси кабинета с плахи стъпки, подобно на изплашено агне, и седна на посоченото му място.

— Имам новини, сър — потвърди той. — Страхувам се обаче, че не се отнасят пряко към "Квантово око". — Остави жълтата папка на бюрото. — Току-що получих този доклад от отдел "Информатика". Тази сутрин сме засекли пробив в нашата мрежа.

Фъч повдигна вежди.

— Нещо сериозно ли?

— Струва ми се, че не. Защитната стена е предупредила администратора на сървъра и той е пуснал sniffer, който прогонил натрапника. След това филтрирал проверените данни и заключил, че не е нищо важно.

— Това е добре — успокои се директорът. — Само това ми липсваше. — Той повдигна вежди. — Но след като атаката не е сериозна, какво те води насам?

Анализаторът кимна към жълтата папка.

— На ваше място, сър, бих хвърлил едно око на доклада.

Шефът на Националната служба за тайни операции взе папката и разгледа документа.

— Не виждам нищо особено…

— Погледнете името на потребителя, чиято парола е похитена от хакера…

Фъч се взря в името от регистъра на отдел "Информатика" и очите му заблестяха, когато разбра за кого става дума.

Франк Белами.

— Мамка му! — Погледна изпитателно подчинения си. — Кой е влязъл в системата с паролата на стареца?

— Както предвижда протоколът за действие в подобни ситуации, администраторът цяла нощ се опитвал да проследи хакера — обясни той. — Данните са на втора страница.

Директорът махна презрително с ръка.

— Нищо не разбирам от този откачен изказ — призна той. — Разкажи ми.

— За да прикрие следите си, хакерът е използвал прокси сървър и мрежата TOR. Нашият администратор следил трафика, който се прехвърлял през различни сървъри в целия свят, докато осъзнал, че ще попадне на задънена улица. Изглежда, избраната от хакера програма не е ползвала IP, поради което не успяхме да засечем компютъра, от който е пратена атаката.

— По дяволите, имаме си работа с професионалисти.

— Без съмнение, сър. Аз обаче се замислих кой би имал интерес да прониква в мрежата на ЦРУ, за да търси информация за Франк Белами. Тогава ми хрумна една идея. Проверих всички регистрирани продажби на територията на Вашингтон, въвеждайки конкретно име на купувача, и… познайте какво открих.

— Боже! Не ми казвай, че копелетата от ФБР са замесени…

Снайдър поклати глава.

— Няма такова нещо.

— Тогава кой търси паролата на стареца? Някой от семейството? Искат да видят как кучият син…

— Не, сър. Опитайте отново.

Фъч отметна наум няколко имена на заподозрени, но ги отхвърли всичките. Кой извън ЦРУ би се интересувал от досието на Франк Белами? Изключвайки ФБР и роднините на стария директор, не оставаха много варианти. Изведнъж му просветна.

— Томас Нороня?

Подчиненият му се усмихна.

— Бинго.

— Нороня… Как можеш да си сигурен?

— Не съм — призна Снайдър. — Но забележете хронологията на събитията. В девет и половина снощи нашият приятел Нороня — убиецът на мистър Белами, току-що пристигнал във Вашингтон, използва кредитна карта, за да изтегли пари от банкомат, намираш се близо до магазин за техника в Джорджтаун. Проверих регистрите на магазина и открих, че десетина минути по-късно са продали два лаптопа, платени в брой, което е необичайно. След два часа някой влиза тайно в системата ни, използвайки чия парола? Точно на мистър Белами. И за какво? Търсене на информация за, забележете, нашия покоен директор на "Наука и технологии". Нима всичко това е съвпадение?

— Но ако е искал да проникне в мрежата ни със закупените лаптопи, нима не би било по-логично да избегне ползването на кредитната си карта на банкомата?

— Може би — съгласи се Снайдър. — Все пак може да е проявил непредпазливост или да не знае, че следим трансакциите от банкомат. Или пък просто не е съобразил, знам ли. Факт е, че съвпаденията будят съмнение. Хората с нашата професия знаят, че съвпадението също е следа, нали?

Вече убеден, шефът на Националната служба за тайни операции промърмори нещо в знак на съгласие.

Отпрати служителя си и когато остана сам, се завъртя на креслото към прозореца и се взря в река Потомак в далечината. Синята повърхност на водата приличаше на огледало, отразяващо облаците. Спокойствието, което вдъхваше раззеленяващият се Вашингтон, особено в района на централата на ЦРУ, му помагаше да мисли. Фъч спокойно прецени ситуацията и след пет минути взе решение.

Завъртя се на креслото и включи интеркома, за да се свърже със секретарката си.

— Тиш, свържи ме с майор Фуентес.

Щеше да прати един от най-добрите си хора по петите на Томаш Нороня.


XLV

По това време на нощта вече не бе толкова оживено. Трафикът на "Дюпон Съркъл" бе намалял и над града се стелеше спокойствие. Седнали на масата до прозореца в едно полутъмно кафене, Томаш и Мария Флор наблюдаваха сградата от другата страна на улицата, като внимателно следяха портиера, който седеше във фоайето и четеше вестник. Американското кафе нямаше добър вкус, но двамата разсеяно отпиваха от чашите си, докато изчакваха развоя на събитията.

— Колко време остава?

Историкът погледна часовника си.

— Шест минути.

Денят бе дълъг и ползотворен. Събудиха се в шест заради часовата разлика. Тя се бе наспала, той — не толкова; все пак си бе легнал късно. По това време обаче в Лисабон вече бе единадесет сутринта и будилникът в главата му не му позволи да спи повече.

Излязоха рано от университетския кампус в Джорджтаун и още преди сутрешния час пик се намираха на "Дюпон Съркъл", за да огледат сградата, където бе апартаментът на Белами.

Не им отне много време, за да разберат, че главният проблем се намираше във фоайето. Когато се опитаха да се качат на третия етаж, портиерът ги спря и им обясни, че могат да влязат само с изрично позволение на наемателя, когото желаеха да посетят. Измърмориха някакво скалъпено извинение, обяснявайки, че са сбъркали сградата, и си тръгнаха. Стори им се някак унизително да се върнат назад, но важното бе, че добиха представа за пречката, която представлява портиерът, и главната им задача тази вечер бе да го заобиколят.

Седнал до прозореца, Томаш отпиваше от кафето си. Не можа да не се усмихне, като си спомни плана, който бе измислил, за справяне с проблема. Докато Мария Флор се обаждаше по телефон в кампуса, за да се увери, че в апартамента на Белами няма никого, той купи някакъв жълт вестник, отгърна на страниците с обяви, за да потърси…

— Внимание! — възкликна Мария Флор, изтръгвайки го от мислите му. — Идва!

Видяха таксито, от което излезе една наконтена блондинка с прилепнала червена рокля, която подчертаваше тясната талия и едрите й гърди. Черните лачени обувки на висок ток още повече засилваха ефекта от съблазнителната й външност.

Новодошлата плати на шофьора и се спусна по тротоара към входа на сградата.

— Хайде.

Без да губят време, двамата португалци напуснаха кафенето, пресякоха улицата и се спряха близо до вратата, така че портиерът да не може да ги вижда от мястото си.

Провокативната блондинка мина покрай тях, оставяйки във въздуха след себе си сладникав силен аромат на парфюм. Освен красивото тяло и меката златиста коса до раменете, които привличаха мъжките погледи, тя имаше живи сини очи и чувствени устни — същински модел на "Плейбой".

Видяха я да влиза в сградата с предизвикателна походка и да изчезва във фоайето. Стояха достатъчно близо, за да чуват какво става вътре.

— Hi, big boy![44] — поздрави тя с прелъстителен глас и се засмя непринудено. — Нов си тук, нали?

— Ъ… не — отвърна объркано портиерът. — Всъщност работя в сградата от няколко години… Мога ли да ви помогна?

Блондинката се засмя.

— И още как! — възкликна тя. — Но… това май не е моята сграда. Не е ли тук ротондата на Род Айлънд авеню?

— Опасявам се, че не, госпожо. Намираме се на "Дюпон Съркъл". Ротондата на Род Айлънд авеню е в другата посока.

— По дяволите! — изруга тя. — Винаги става така, когато пия шампанско. Започвам да се обърквам. Колко досадно!

— Ако искате, ще извикам такси, за да ви закара вкъщи.

— О, колко сте мил! Ама не се безпокойте. — Тя отново се изсмя. — Вижте, изглеждате ми симпатичен и… приятен младеж. Да ви кажа ли една тайна?

— Ами… добре.

— Знаете ли, шампанското ми действа силно по два начина. Първият е, че загубвам ориентация. Така се обърквам, че дори не знам къде се намирам. А вторият е, че ме… възбужда. — Тя отново се засмя. — Разбирате ли какво ви казвам?

— Хм…

— Ето защо сега не мога да се прибера вкъщи, разбирате ли? Съпругът ми е старец. — Изпусна дълга въздишка. — Ах, имам нужда от някого, който да ме задоволи. — А вие… вие изглеждате толкова… смел, мъжествен, толкова силен…

— Но…

— Вижте, не издържам повече! Това е истинско мъчение. Искам мъж! Сега! Тялото ми копнее за докосване… Няма ли… няма ли тук някое местенце, където може да разрешите проблема ми?

— Но аз съм на работа, уважаема госпожо, не мога да напускам поста си. Приключвам след два часа и тогава, ако искате…

— Сега, голямо момче! Нуждая се от теб сега! Заведи ме някъде и ми дай онова, за което така жадувам… Само пет минути, а? Пет минути, през които ще ти се отдам с гърдите си… суета… и ще…

— Значи… — заекна портиерът, който вече се задъхваше. — Да отидем… да отидем… в кабинета ми. Пет минути ли казвате?

— Пет горещи минути, през които ще те подлудя, мой див жребецо… ти си моят настървен тигър, силен бик…

— Елате… елате… Там ще ни е по-удобно…

Гласовете се отдалечиха и се чу хлопване на врата. Томаш надникна във фоайето, обърна се и погледна към изчервилата се Мария Флор.

— Пътят е чист — обяви той. Хайде.

Влязоха с тихи стъпки и пресякоха малкото фоайе. Имаше два асансьора, но те предпочетоха стълбището, стори им се по-дискретно. Минаха покрай стаичката на портиера, откъдето се чуваха стенания и въздишки.

Тогава Мария Флор не каза нищо, тъй като трябваше да бъдат тихи, но когато стигнаха до стълбището, не се сдържа.

— Слушай, къде намери тази… тази уличница?

Въпросът разсмя Томаш. Бе очаквал този разпит, откакто блондинката се бе появила.

— Във вестника.

— Във вестника ли?

— В обявите се предлагат и услуги от проститутки, както знаеш. Обадих се, взех името и адреса на елитен бордей, от онези, които предоставят момичета на конгресмените в Капитолия. Отидох там, огледах ги всички и избрах тази. Струваше ми цяло състояние, дори няма да казвам колко.

Мария Флор се спря на стъпалата преди последната площадка и го изгледа настойчиво, сякаш искаше да му изтръгне душата.

— Ходил си в бордея?

— Разбира се — отвърна той. — Исках да се уверя, че наетото момиче ще може да разкара портиера от пътя ни. — Той махна с ръка към партера. — И съм направил сполучлив избор, не мислиш ли? Тя успя, нали? Какъв е проблемът?

Приятелката му не отговори. Отново се заизкачва нагоре, мърморейки тихо нещо, от което се чуваха само тиради като "пффф, каква безсрамна мръсница", "всички мъже са еднакви" и "но какво намират в тези гнусни уличници". Стигнаха до третия етаж и тръгнаха по коридора да намерят вратата на апартамента на Франк Белами.

— Ти си на ход — каза Томаш и я подкани да се приближи. — Мислиш ли, че ще успееш да я отвориш?

Мария Флор се поколеба.

— Слушай, сигурен ли си, че няма аларма?

— Не мога да бъда сигурен, но не забравяй, че собственикът на апартамента е вече мъртъв. След като не е тук, кой би дошъл, за да включи алармата?

— И все пак…

— Слушай, трябва да рискуваме — каза историкът, сочейки вратата. — Нямаме избор.

Приятелката му примирено въздъхна, приклекна на мокета на коридора и разгледа ключалката.

— Тази е от сложните — отбеляза тя. — Но не се тревожи, няма да се дам.

Извади тел от дамската си чанта и я пъхна в ключалката, като я завъртя, за да добие представа от структурата на механизма.

Къде се научи да отключваш врати така?

В полицията — отвърна тя, без да отделя поглед от ключалката. — Настанените в дома понякога се заключват в стаите си и е голяма разправия да ги изкараш оттам, нямаш представа. Обикновено имаме резервни ключове, разбира се, но се случва да изчезнат и настъпва истински хаос. За да разреша този проблем веднъж завинаги, отидох в полицията и те ме обучиха да отварям заключени врати отвън.

— Много полезно наистина.

Прехапала език в ъгъла на устните си, Мария Флор се съсредоточи върху задачата си и в коридора се възцари тишина. Доближи ухо до ключалката и се заслуша в звуците на механизма, докато оперираше с телта. Работата се проточи без видим резултат и Томаш започна да се тревожи.

Ако някой се появеше в коридора и ги видеше така, несъмнено щеше да ги помисли за крадци. Трябваше да ускори нещата, но това не зависеше от него, а ако я притиснеше, тя нямаше да работи по-бързо или по-ефективно.

Затова се запаси с търпение и изчака с надеждата никой да не се появи.

Внезапно се чу изщракване.

— Готово.

Томаш се взря неспокойно в ключалката и видя, че приятелката му наистина е успяла.

Вратата бе открехната.


XLVI

Русият мъж се сепна. Аларменият сигнал се размига на компютърния екран с нервозно жужене точно когато Питър подготвяше изискания му снощи доклад, който трябваше да предаде на прекия си началник на следващата сутрин. Кристалносините му очи се взряха в монитора и той веднага кликна на иконата на защитното устройство.

Мигащите букви на екрана разсеяха съмненията му.


Breakin in progress

Main door[45]


Fuck[46]!


Звукът на главната аларма бе изключен, но вътрешната система за сигурност работеше и компютърният сигнал го информира, че някой е разбил входната врата и в този момент влиза в апартамента.

Без да губи време и с препускащо сърце в гърдите си, той набързо изключи компютъра от мрежата, грабна документите и хукна към паник стаята, която, за късмет, се намираше до кухнята. Втурна се вътре, задъхан, натисна паникбутона и металната врата се затвори, изолирайки го от външния свят.

Облегна се на стената, заслушан в бесните удари на сърцето си, и затвори очи. Плъзна се бавно надолу, сви се на пода и си пое дълбоко дъх.

— Уф! — въздъхна той. — За малко.

Спаси се.

Това бе второто влизане с взлом в апартамента само за два дни. Първия път не беше вкъщи; бяха го задържали на работа заради глупавия доклад, който шефът му бе решил да му възложи. Когато се прибра вечерта, дребни признаци му подсказаха, че някой е влизал. Оттогава живееше в страх инцидентът да не се повтори. Тази история засягаше интересите на влиятелни хора.

Най-доброто му оръжие бе преструването. Вече не отговаряше на телефона, така бе постъпил и днес. Знаеше, че тези хора обикновено се обаждат, преди да посетят обекта, за да се уверят, че на мястото няма никого, и бе решил да ги хване на местопрестъплението.

Моментът бе настъпил.

Изчака известно време, докато успокои дишането си; причината не бе в тичането, а в страха. Стана и включи монитора. Целият апартамент бе осеян с видеокамери, скрити зад огледала, между вазите и дори в противопожарните устройства на тавана. Огромният екран светна и Питър, вече по-овладян, наблюдаваше картината, разделена на девет секции, като всяка съответстваше на отделните камери, монтирани в стаите и коридорите.

Картината от антрето показваше двама души, които крадешком се промъкваха в апартамента. Мъжът взе дистанционното и натисна бутона за увеличаване на образа. Изображението от камерата в антрето изпълни екрана, което позволи на Питър да разгледа натрапниците отблизо. Не ги разпозна, но разбра, че единият беше жена.

— Боже! — прошепна изненадано той. — Вече дори вземат мацки на тези операции.

Изведнъж в ръцете на мъжа, който сякаш бе водачът на дуото, просветна някакъв лъч. Изглежда, бе запалил фенерче. Непознатите се движеха внимателно, оглеждайки толкова бавно апартамента, че им отне цели пет секунди да пресекат малкото антре и да минат в коридора.

Затворен в паник стаята, Питър обмисли най-добрия начин за действие. Можеше да се обади в полицията, разбира се. Имаше телефон и бе лесно да се свърже с най-близкото управление. Но ако неканените гости бяха тези, за които ги смяташе, това нямаше да помогне. По-добре да следва първоначалния план. Щеше да ги наблюдава и да изчака развоя на събитията. Но най-важното бе, че всичко се записваше. Никога не се знаеше как може да му послужи, но бе хубаво да има запис, в случай че му потрябва.

Отвори панела на системата за видеонаблюдение и сложи празно DVD в записващото устройство. Натисна червения бутон за запис, изчака малко, за да се увери, че машината работи, и потърси бутона за аудиосистемата, която бе инсталирана до камерите. Завъртя го и думите на непознатите изпълниха високоговорителите в блиндираната стая: "Първо трябва да претърсим целия апартамент — каза натрапникът, който вървеше отпред с фенерчето. — Трябва да се уверим, че няма никого".


XLVII

Историкът вървеше напред с фенерчето.

— Първо трябва да претърсим целия апартамент. Трябва да се уверим, че няма никого.

Апартаментът тънеше в мрак, а двамата португалци не се осмеляваха да запалят светлините. Единственият им ориентир бе лъчът на фенерчето, който пронизваше тъмнината, танцувайки по стените и мебелите, проправяйки пътя им. Чувството да претърсваш тайно апартамента на чужд човек, не беше приятно и двамата бяха под непрестанно напрежение, изпитваха дълбоко безпокойство и имаха усещането, че всеки момент някой ще се появи и ще ги хване на местопрестъплението. Изпитаха желание да побегнат. Томаш разтърси глава, сякаш така можеше да изхвърли оттам мислите, които го тормозеха. Що за абсурд, помисли си той: собственикът на апартамента — Франк Белами, бе мъртъв, беше нощ, Мария Флор преди малко се бе обадила по телефона и се бе уверила, че никой не отговаря. Определено жилището бе празно. Никой не би дошъл тук по това време, всичко щеше да е наред. Историкът се хвана за тази мисъл, за това свое желание и убедеността, че е прав, и така успя да прогони безкрайния страх, че някой внезапно появил се ще ги залови. Въпреки това импулсът да побегне, не отстъпваше и той трудно го потискаше.

Обиколиха апартамента предпазливо, в случай че се натъкнат на някого, но всички помещения, в които влязоха, бяха празни.

— Тук няма никого — прошепна облекчено Мария Флор, но все още изпитваше безпокойство. Не се чувстваше добре в тази роля. — Какво ще правим сега?

— Ако има нещо важно, със сигурност ще го открием в кабинета — отвърна той също шепнешком. — Забеляза ли, че тази стая бе истинска златна мина?

Приятелката му си бе дала сметка за това, но не отговори. Минаха по големия коридор, движейки се по-спокойно, тъй като вече познаваха обстановката, и влязоха в стаята, където очевидно собственикът бе работил, когато си е бил вкъщи.

— Да светнем лампата? — попита Мария Флор. — Сега знаем, че няма никого.

— Много добре — съгласи се историкът. — Но първо пусни завесите. Да не предизвикваме съдбата.

След като тя пусна завесите, историкът запали светлините. Кабинетът сякаш се бе разкрил пред тях и им показваше своите тайни. Стените бяха облицовани в дъбово дърво, същото като на дюшемето под персийските килими, по-голямата част от пространството заемаше махагоновото бюро. По стените имаше окачени фотографии в рамки.

Те привлякоха вниманието на Томаш и той ги разгледа, като се опитваше да отгатне историята, която разказваха. Някои бяха черно-бели — очевидно правени отдавна, а други — цветни, по-скорошни. Взря се в първата снимка вдясно и в черно-бялото изображение разпозна Франк Белами като млад, седнал в някаква лаборатория. В ъгъла имаше надпис Лос Аламос[47], 1944, което означаваше, че е правена по времето, когато покойният шеф на дирекция "Наука и технологии" бе работил по проекта "Манхатън" за създаване на атомната бомба. Следващата снимка го потвърждаваше. Тук Белами бе до Робърт Опенхаймер в епицентъра на "Тринити"[48] — мястото на детонацията на първата атомна бомба в Аламогордо, Ню Мексико.

— Това ли е Белами? — попита Мария Флор, разглеждайки друга снимка. — Хубав мъж! Прилича на Клинт Истууд като млад.

— Значи, ми се цупиш заради Мерилин Монро, която пуснах на портиера, а после идваш тук и въздишаш по Белами — запротестира Томаш, преструвайки се на обиден. Направи гримаса, подобна на изражението й, докато се качваха по стълбите само преди няколко минути. — Всички жени са еднакви!

— Така, така — съгласи се весело тя, гледайки го с крайчеца на окото си. — Много знаеш ти…

Вниманието на двамата натрапници отново се насочи към снимките в рамки по стените. Томаш разгледа фотография на Белами в стрелбище на ЦРУ, отново като млад, но очевидно правена след закриването на проекта "Манхатън", и друга, цветна снимка с русата му годеница пред някаква църква.

— Я, виж — повика приятелката си той. — Тази със сигурност е от деня на сватбата.

Заинтригувана, Мария Флор веднага се приближи и надникна зад рамото му.

— Дай да видя — помоли тя и я разгледа. — Много е красива. Знаеш ли дали е жива?

— Нямам представа. — Той махна с ръка във въздуха. — Съдейки по спартанското обзавеждане на апартамента, бих казал, че не е.

Останалите снимки в рамки по стените също показваха моменти от живота на покойния директор на ЦРУ. На една от тях той бе в кабинета си в Лангли. На друга бе заедно с Вернер Хайзенберг и Ервин Шрьодингер пред черна дъска, изпълнена от математически уравнения, надраскани с тебешир, а на следващата разговаряше с президента Дуайт Айзенхауер в Овалния кабинет.

С всяка следваща снимка Франк Белами остаряваше; и макар на всички фотографии да беше слаб и сух, започваха да се появяват първите бръчици около очите и русолявата му коса посивяваше. Вече на средна възраст, стоеше на рецепцията на "Кемп Дейвид"[49] и поздравяваше президента Джон Кенеди. Жаклин стоеше до съпруга си и се усмихваше очевидно пресилено. Друга снимка го показваше пред ракета "Сатурн" на Кейп Канаверал заедно с Нийл Армстронг и Бъз Олдрин, на фотографията по-горе вечеряше с Ричард Файнман и Джон Бел, тримата имаха весели изражения и държаха преливащи от шампанско чаши. Последните две снимки бяха правени скоро — вече поостарял, той се намираше в градината на Белия дом, където президентът Бил Клинтън му връчваше орден. На следващата фотография Белами бе заедно с Барак Обама и Хилари Клинтън в Ситуационната стая[50], подготвяйки операция за убийството на Осама бин Ладен.

След като разгледа и последната снимка, Мария Флор подсвирна, впечатлена от фотографската поредица.

— Този тип наистина е бил важна клечка, а?

— Оглавявал е дирекция "Наука и технологии" в ЦРУ в продължение на десетки години — отвърна Томаш. — Никой не се задържа на подобна позиция толкова време, ако не е истински колос. — Той махна с ръка към рамките по стените. — Този мъж беше жива легенда. — Внезапно се натъжи и въздъхна: — Вероятно предполагаш сериозността на подозренията за убийството му, които падат върху мен. Ако в ЦРУ наистина вярват, че аз съм убил Белами, те не искат да ме пратят в затвора. Искат да ме ликвидират.

Мрачната перспектива ги мотивира да продължат с търсенето, докато намерят отговори на загадките, оставени от Белами в последното му послание и в големия пентаграм, който бе изпратил от Женева. Затова двамата португалци насочиха вниманието си към онова, което им се струваше от първостепенно значение и несъмнено представляваше сърцето на кабинета — голямото махагоново бюро.

Зад бюрото имаше друга фотография в рамка — на церемония по награждаване. Официално посвещение показваше, че Белами бе награден от президента Клинтън. Въпреки това двамата неканени гости се съсредоточиха върху нещата, поставени върху бюрото. Имаше три книги — класическият труд на Клод Шанън за теорията на информацията и две творби на Сет Лоид и Фрийман Дайсън, свързани с изчисления.

— Човекът е бил запален на тема физика — отбеляза Мария Флор с известно разочарование. — Главата му сигурно е била пълна с уравнения и формули. — Тя се намръщи и завъртя очи.

— Каква скука!

— Не забравяй, че Белами беше преди всичко физик. Снимките по стената показват, че е бил съвременник на най-видните физици на XX век като Хайзенберг, Шрьодингер, Бел и Файнман. И тези книги доказват, че е продължавал да следи най-новите открития в науката.

В единия край на бюрото имаше две пластмасови папки с документи, които двамата прегледаха. Томаш взе синята папка и намери в нея документ, озаглавен Mind Wave, с червен печат "top secret". Разлисти го и разбра, че става дума за проучване на квантовите ефекти във функционирането на мозъка.

Мария Флор се зае с втората прозрачна папка. Тя съдържаше медицинска епикриза, изготвена от клиника в Бостън.

— Видя ли това? — попита тя, прекъсвайки анализа, който историкът правеше на документа в синята папка. — Горкият Деър. Остават му само два месеца живот.

— Кой?

— Някакъв тип на име Даниъл Деър. Лекарите са му поставили диагноза рак на панкреаса. — Тя въздъхна. — Наистина ужасно!

— Дай да видя.

Приятелката му му подаде епикризата и той я разгледа. Съдържаше няколко фонограми от компютърна томография и клинични изследвания с туморни маркери на името на Даниъл Деър. В заключителните бележки лекарите от бостънската клиника поставяха диагноза рак на панкреаса и предвиждаха най-много шест месеца живот.

Историкът провери датата и установи, че епикризата е изготвена преди четири месеца, което означаваше, че на пациента наистина му оставаха най-много два месеца.

— Кой е той? — попита съчувствено Мария Флор. — Дали е роднина?

Томаш сви рамене и върна документа на мястото му. Вече бяха прегледали всичко върху бюрото и той насочи вниманието си към чекмеджетата. Отвори ги едно по едно и се разрови в тях в търсене на някаква следа. В първото чекмедже имаше няколко писма и много пощенски картички, които той прегледи. Една от тях бе на Гранд Каньон, а на гърба й се виждаха думите With love[51], подписана от жена на име Хелън.

— Колко романтично! — отбеляза превзето директорката на дома, като видя картичката. — Сигурно е от съпругата му.

— Или любовницата.

— О, я се чуй само! — възкликна тя и цъкна ядосано с език. — Всички мъже мислите само за едно!

Томаш се разсмя и се зае с второто чекмедже. В него имаше различни тефтери, всички изписани с неразбираеми математически уравнения. Намери и няколко снимки от работното място на Белами, включително и една, на която се виждаха мъже, застанали пред стълбището на някаква сграда. Историкът разпозна покойния директор, застанал в левия край. Третото чекмедже съдържаше фактури, данъчни декларации, договори и регистри за собственост. Историкът разбра, че освен апартамента във Вашингтон, Белами притежава ранчо в Савана, Джорджия, и вила в околностите на Клиъруотър, Флорида. Откриха и плик, натъпкан със зелени банкноти. Преброиха две хиляди и двеста долара.

— Това е всичко — каза Томаш, когато затвори третото чекмедже. — Опасявам се, че тук, в бюрото, няма да намерим нищо повече.

— Какво ще правим?

Историкът се огледа наоколо и забеляза малката библиотека, която се състоеше от две лавици.

— Да погледнем там.

Първият рафт бе пълен с книги с научна фантастика. Неканените гости разгледаха гръбчетата на книгите и забелязаха заглавия от най-добрите автори в жанра, преди всичко Робърт А. Хайнлайн, Артър Ч. Кларк, Айзък Азимов, Рей Бредбъри и Филип К. Дик.

— Не харесвам много научна фантастика — сподели Мария Флор. — Предпочитам детективските романи. Спомняш ли си поредицата "Вампир"? Когато бях тийнейджър, обожавах Агата Кристи, Ърл Стенли Гарднър, Едгар Уолъс… — Тя носталгично въздъхна. — Това се казват истории.

Томаш посочи към томовете в библиотеката на Белами.

— Е, аз винаги съм предпочитал поредицата "Аргонавт" каза историкът. — Спомням си, че в гимназията четях всички тези автори. Любимият ми роман бе "Среща с Рама" на Артър Кларк. Истински шедьовър.

Отдолу бяха наредени стари списания за научна фантастика, предимно броеве на Astounding, Amazing и Tales of Wonder. Имаше и научнофантастични комикси като "Флаш Гордън", "Орела" и "Нечиста наука", които историкът също разлисти.

Разгледаха втория рафт и се натъкнаха на класическите физици. Белами пазеше трудове на Макс Планк, Вернер Хайзенберг, Луи дьо Бройл, Ервин Шрьодингер, Ричард Файнман, Джон фон Нойман, Джон Уилър, Джон Бел и други именити учени. На видно място обаче бяха поставени книгите на Алберт Айнщайн и Нилс Бор — на централната лавица, до снимката на автора на теориите на относителността заедно с друг мъж с намръщено лице и невзрачен вид, вървящи по някаква улица.

— Я виж, Айнщайн — възкликна Мария Флор с умилително изражение, докато разглеждаше черно-бялата фотография. — Знаеш ли, винаги ми е бил слабост. Не мислиш ли, че е симпатичен?

— Прилича малко на плюшена играчка — разсмя се Томаш, развеселен от коментарите на приятелката си. — Особено когато е рошав…

Мария Флор посочи мъжа до Айнщайн.

— Кой е този?

Нилс Бор — отговори историкът. — Известен датски физик. Снимката е правена по време на конгрес, организиран от компанията "Солвей" в Брюксел — арена на прочутите дуели между двамата.

— Дуели ли? — разсмя се Мария Флор. — С пистолет и…

Историкът махна с ръка.

Словесни дуели — поправи я той. — Айнщайн и Бор водели напрегнати дебати относно природата на реалността и основно за истинското значение на вълновата функция, обозначена с пси. Дали действителността съществува, независимо от нас, или е създадена от акта на наблюдение? На тези конференции спорели именно по този въпрос.

— И естествено, Айнщайн спечелил…

— Това не знам… — отвърна разсеяно Томаш, докато внимателно разглеждаше снимката. След събитията в Брюксел науката вече не била същата.

— Но защо? Какво толкова особено се е случило на тази конференция?

— Там се зародила идеята, че всички различни неща, които съществуват, всъщност са едно и също нещо.

— Как така едно и също? Какво искаш да кажеш?

Томаш взе снимката на двамата физици, вървящи един до друг по улицата, и двамата с шапки; Айнщайн носеше палто и се усмихваше на фотоапарата с черния си мустак, а Бор, със запретнат ляв ръкав на палтото, обясняваше нещо, очевидно погълнат от разговора. Фотографията всъщност бе направена от Еренфест по време на шестия Солвеевски конгрес през 1930 г., но чудесно пресъздаваше легендарния дуел, започнал три години по-рано, между двамата титани.

Томаш отстъпи крачка назад, за да я разгледа по-добре. Наблюдаваше фотографията със смесица от възхищение и меланхолия, сякаш самото вглеждане в снимката му позволяваше да пътува в пространството и времето до онези магични дни през октомври 1927 г., когато се е провел петият Солвеевски конгрес и е започнал големият спор между двамата учени. Всичко това пред очите на шестнадесет Нобелови лауреати, събрани в Института по физиология в парка "Леополд" в Брюксел. Присъствали всички големи имена. Всички. Макс Планк, Алберт Айнщайн, Мария Кюри, Луи дьо Броил, Ервин Шрьодингер, Вернер Хайзенберг, Макс Борн, Пол Дирак, Волфганг Паули. Най-добрите физици на XX век. Никой не липсвал.

Със зареян в пространството поглед и отнесено изражение, сякаш изпаднат в транс, Томаш описа започналите на петия Солвеевски конгрес събития с три думи.

— Вселената е едно цяло.


XLVIII

Тръпнещ е очакване нещо да се случи, Питър се взираше в мониторите в паник стаята и следеше случващото се в апартамента с нарастващо изумление. Наблюдаваше как двамата неканени гости претърсиха апартамента, за да се уверят, че няма никого, и накрая се спряха на кабинета. Видя как разглеждат снимките, претърсват бюрото, ровят в чекмеджетата и надничат в книгите по рафтовете, но онова, което най-много го изуми, бе разговорът им.

"Кои са тези хора? — запита се смаяно той, като търсеше отговора в образите на екрана. — Кой ги е изпратил?"

Когато ги чу да говорят, страхът определено отстъпи място на изненадата. В началото му се стори, че говорят на руски, и се запита дали се е сблъскал с отряд на Служба внешней разведки[52], или СВР — руската разузнавателна агенция, наследник на КГБ. След като послуша по-внимателно, реши, че натрапниците не говорят на руски. Дали не е друг славянски език с подобно звучене, като български или полски например? В това няма смисъл, помисли си той, дори само защото тези страни в момента бяха съюзници на Съединените щати.

Ами ако не бяха славяни? Това предположение го изправи пред множество възможности. Заслуша се още по-внимателно в думите, идващи от високоговорителите, и внезапно се сети, че е чувал подобен език преди години, по време на мисия в Рио де Жанейро. Изведнъж му просветна — те говореха на португалски!

— Боже! — промърмори той. — Нима в тази история са замесени и бразилци?

Събитията поемаха в абсолютно неочаквана посока. След дълъг момент на вцепенение пред монитора, докато се опитваше да разбере какво всъщност става и да прецени възможностите си, Питър взе решение. Трябваше да изясни нещата.

Първото, което стори, бе да грабне телефона, за да се обади в полицията. Набра две цифри и постави слушалката на мястото й. Най-добре, реши той, бе сам да се заеме със случая. Въпреки че това не беше негова работа, все пак имаше необходимата подготовка за действие в такива ситуации и двама престъпници, дошли от гетото, нямаше да го уплашат.

Отиде до шкафа и отвори вратичките. Вътре имаше две автоматични пушки и няколко пистолета с различен калибър. Избра Смит енд Уесън M & Р-40, зареди го и го пъхна в кобура, който сложи на кръста си. След това закачи два чифта метални белезници на колана си. Накрая взе автоматична пушка M16 и зареди пълнителя й, готов за стрелба.

И така, добре въоръжен, Питър се отправи към вратата на паник стаята и натисна зеления бутон на стената. Врата се отвори с жужене; Питър пресече прага, озова се в коридора и стисна зъби.

— Мой ред е.


XLIX

Ето че старата фотография, на която Айнщайн и Бор вървяха рамо до рамо, бе върната на полицата, но неканените гости продължиха да я съзерцават с възхищение, сякаш този малък къс хартия всъщност представляваше портал във времето и им позволяваше да надникнат в 1927 г. и случилото се на прочутия пети Солвеевски конгрес.

Последните думи на Томаш заинтригуваха Мария Флор преди всичко, защото бе свикнала със здравия му разум, а не с мистични фантазии.

— Вселената е едно цяло? — учуди се тя. — Какво искаш да кажеш?

Историкът направи жест във въздуха, сякаш за да обхване пространството в кабинета и извън него.

— Всичко, което виждаме наоколо, е просто илюзия — отвърна той. — Частиците са свързани помежду си, макар и да изглеждат разделени от пространството и времето. Това е илюзорно, всички неща са едно цяло, въпреки че ние ги виждаме различни. Петият Солвеевски конгрес поставя началото на това велико научно откритие, което все още остава неизвестно за широката публика.

Мария Флор се бореше да възприеме идеята. Подобно обяснение й се струваше толкова шокиращо, че ако го бе чула от някой друг, нямаше да повярва.

— Това има ли нещо общо с разкриването на загадките, оставени от мъртвия директор на ЦРУ?

— Така мисля.

— Тогава какво толкова важно се е случило на тази конференция?

Томаш бавно протегна ръка и взе една от книгите на лавицата. Творбата бе на немски, със заглавие Die Ableitung der Strahlungsgesetze, с автор Макс Планк.

— Както вече ти разказах в Лисабон, квантовата теория възниква през 1900 г. от едно странно изявление на Макс Планк, свързано с излъчването на енергия от черните тела — припомни той. — Онова, което ученият по-късно нарича "отчаян акт" да се опита да обясни необяснимото, е допускането на възможността светлинните източници да излъчват енергия на "порции", или кванти. Идеята била толкова екстравагантна, че никой не я взел на сериозно. — Томаш посочи друга книга на рафта, тази на Айнщайн. — С изключение на този господин. При проучванията си върху фотоелектричния ефект, проведени през 1905 г., Айнщайн развива идеята на Планк и установява, че светлината не съществува в цялостна форма, а се излъчва на "порции" частици — т. нар. кванти.

— Всичко това ми го обясни онзи ден в лабораторията на "Гулбенкян".

— Така е — съгласи се той. — Но е важно да припомня тези две първи открития, за да разбереш онова, което ще ти кажа. Забележи, че като говорели за енергия и "порции", или кванти, Планк и Айнщайн изненадващо създали квантовата теория. Това е голяма ирония, тъй като до смъртта си и двамата вярвали, че реалността е различна от описаната в теорията, която двамата установили.

Мария Флор поклати глава.

— Какво означава това? Нима не вярвали в откритието си?

Историкът посочи снимката на Айнщайн и Бор.

— Истинските последствия от тези две открития стават ясни едва през 1927 г. по време на петия Солвеевски конгрес — обясни той. — Все пак Айнщайн и Планк били класически учени, убедени, че действителността съществува извън нас, че съществува, независимо от присъствието ни и за всичко случващо се има някаква причина и предопределена цел, сякаш Вселената е гигантски механизъм, при който всяко събитие има своя произход и универсална причинно-следствена връзка. В началото те предположили, че квантовата хипотеза ще се окаже предизвикателство за класическите възгледи, но не подозирали, че тя ще предизвика революция.

— Тогава кога е настъпила пълната промяна?

— Нека не бързаме. — Томаш посочи дребничкия мъж, който се разхождаше по брюкселската улица с Айнщайн. — След като Планк и Айнщайн дали началния изстрел, на сцената излязъл този симпатяга. Датчанинът Нилс Бор заминава през 1912 г. за Манчестър, за да работи с Ърнест Ръдърфорд — физика, който година по-рано бил открил планетарната структура на атомите. Обаче имало проблем, който Ръдърфорд не успявал да разреши. Състои се във факта, че според уравненията на Нютон и Масуел, след като изразходват енергията си, електроните, които орбитират около атомното ядро, трябвало непременно да паднат в него за една милиардна част от секундата. Само че това не се случвало в реалния свят. Как да си обяснят тази мистерия? Бор се заел с въпроса и смело пренебрегнал уравненията на Нютон и Максуел — нещо немислимо по онова време. Той се вдъхновил от идеята за квантите, за да установи, че съществуват ограничен брой орбитали, които електроните могат да заемат, и когато губят енергия, те преминават чрез квантови скокове от по-голяма към по-малка орбитала, докато стигнат до минимална такава и не могат да продължават повече, което означавало, че не изпадат в ядрото на атома. Датският физик направил изчисления и прогнози, които последователните експерименти изцяло потвърдили, доказвайки, че моделът е истински.

— Това ли е обяснението за стабилността на атомите?

— Точно това. Проблемът е, че като разнищил тази загадка, Бор повдигнал други, по-важни въпроси.

След като върна книгата на Макс Планк на мястото й, историкът взе от лавицата други две книги на немски — Quantentheorie und Philosophic: Vorlesungen und Aufsatze[53] на Вернер Хайзенберг, и Geist und Materie[54] на Ервин Шрьодингер.

— Последствията от откритията на Бор внесли смут сред физиците. Нищо от това не се връзвало с познатата теория и учените осъзнали, че е нужно да се развие нова теория, която да обясни експерименталните наблюдения. Предизвикателството било прието от ученик на Бор през 1925 г. Младият немски физик Вернер Хайзенберг се усамотил на германския остров Хелголанд и се заел с изучаването на спектралните линии[55], породени от квантовите скокове на електроните. След няколко дни той съставил числова матрица, основаваща се единствено на връзките между наблюдаваните признаци. По този начин Хайзенберг, който по-късно разчитал на помощта на Макс Борн и Паскуал Йордан, за да завърши тази задача, се превръща в основоположник на квантовата механика, способна да прави прогнози, които съответствали с проведените наблюдения и до момента нямали задоволително обяснение. Така започнала втората квантова революция.

Директорката на старческия дом посочи втората книга.

— Каква била ролята на Шрьодингер?

— Той се включил почти по същото време. Луи дьо Броил бил вдъхновен от двойствената природа частица — вълна на светлината и предположил, че материята също би могла да бъде вълна. Идеята първо се харесала на Айнщайн и след това на Шрьодингер, който смятал, че понятието за вълната щяло да елиминира смущаващите квантови скокове, предположени от Бор, тъй като вълните представляват непрекъснати потоци. По време на конференция относно предположението на Дьо Броил физик на име Питър Деби отбелязал, че вълновата физика по принцип разполага с вълново уравнение, което я описва. Като чул това, Шрьодингер си помислил, че е възможно да създаде уравнение, което да обясни квантовите вълни, и запретнал ръкави. Той развил механиката на квантовите вълни в края на 1925 г. и публикувал своето прочуто уравнение през 1926 г.

Мария Флор разлисти бележника на приятеля си и посочи символа , който той бе нарисувал в Лисабон.

— Това ли е уравнението, отнасящо се до вълновата функция?

— Именно — потвърди Томаш. — Шрьодингер изобразил вълновата функция с буквата пси. Айнщайн го поздравил и се запалил по вълновата механика на вълновата функция. Шрьодингер осъзнал, че неговото уравнение описва същата действителност на механиката на матриците, съставена от Хайзенберг. Истински шок.

— Значи, ставало въпрос за една и съща механика.

— Не. Били различни механики, които обаче описвали една и съща действителност. Объркващото било, че засягали очевидно противоположни нейни аспекти. Механиката на Хайзенберг си служела с матрична алгебра и се занимавала с частици, представяйки квантови скокове, нарушената причинност и непостоянството в атомния свят, докато механиката на Шрьодингер използвала вълнова механика и описвала вълни, като показвала цялостно развитие, причинност и постоянство. Формата и съдържанието им изглеждали различно, но и двете давали правилни отговори на едни и същи въпроси. Били технически еднакви, макар и да представяли по различен начин физическата действителност.

— Странно е — отбеляза тя. — Как е възможно и двете да са точни, щом представят реалността по толкова различни начини? Реалността или е последователна, или не, причинна или не, или има последователно движение, или квантови скокове…

— Вълна или частица.

Думите на Томаш, изречени с усмивка, прозвучаха познато на Мария Флор.

— Нима отговорът е в експеримента с двата процепа?

— В този експеримент се съдържа цялата загадка на квантовия свят — потвърди той. — Шрьодингер някак си разбрал, че неговата вълнова функция има сериозен проблем. Къде точно е вълната? Известно е, че вълните не се намират на едно и също място, най-общо казано, те са загадка, която пренася енергия. Той предположил, че вълновата функция например е свързана с разпределение на електричен заряд — нещо като облак, който се носи в пространството. Според него в действителност съществували само вълни. Само че това описание нарушавало границите на скоростта на светлината. Освен това то не обяснявало феномени като закона за излъчването на енергия на Планк, фотоелектричния ефект и ефекта на Комптън[56], кои го могат да бъдат изведени само при съществуването на частици. Затова бързо станало ясно, че тази теория не била вярна.

— Тогава кой е верният отговор? От какво в крайна сметка е направена квантовата вълна?

— Както вече ти обясних в Лисабон, това е голяма загадка. Щом вълновата функция не представлява реални вълни в триизмерното пространство, тогава какво е тя? Дори днес тази тема поражда объркване. Най-приемливият отговор е даден от Макс Борн, вдъхновен от понятието за призрачното вълново поле, въведено от Айнщайн. Той казва, че уравнението на Шрьодингер се занимава с вероятностни вълни. Това означава, че уравнението само предлага вероятност материята да се появи в която и да е част от вълната. Цената на това решение очевидно е поставянето под съмнение на истинското съществуване на вълната и детерминистичните причинно-следствени връзки. Дори по-лошо — веднага след това се намесва и Нилс Бор, който намеква, че до момента на наблюдението електронът не съществува. Между отделните измервания един електрон не съществува извън абстрактните възможности, предоставени от вълновата функция. Тоест не само уравнението на Шрьодингер не отрича непоносимите квантови скокове, с които неговият създател смятал, че се е справил, но и вълната не съществува!

Мария Флор се разсмя.

— Предполагам, че Шрьодингер не е останал никак доволен…

— Доволен ли? По дяволите, тези заключения били същинска бомба! — възкликна историкът. — Те напълно противоречали на Нютоновата класическа физика и здравия разум. Няколко месеца по-късно, през 1927 г., Хайзенберг усложнява нещата, като установява принципа на неопределеността, според който точното определяне едновременно на позицията и скоростта на една частица не е възможно. Когато се посочи точната скорост, позицията буквално не съществува и обратното. Не е възможно да се предвиди изминатият и бъдещият път на една частица, тъй като, по думите на Хайзенберг, "пътят е налице единствено когато го наблюдаваме".

— Отказвам да повярвам в това. Той просто е искал да каже изминатият път на частицата е неизвестен…

— Не, Флор. Нещо повече. Този път наистина не съществува. Разбираш ли какво всъщност е обявил Хайзенберг? Наблюдението кара позицията на частицата да съществува!

Мария Флор зяпна.

— За бога!

— През същата година Бор формулира принципа на допълнителността, според който електронът, светлината или всеки един квантов обект е частица или вълна в зависимост от провеждания експеримент, но никога не с двете неща едновременно. С други думи, действителността се създава според типа експеримент. "Квантовият свят не съществува — заявява Бор. — Има само едно абстрактно описание на квантовата механика". Както се досещаш, подобно твърдение шокирало учените, свикнали да вярват в съществуването на действителността, независимо от наблюдението и в детерминистичните причинно-следствени връзки. Уравнението на Шрьодингер, принципът на неопределеността на Хайзенберг, принципът на допълнителността и квантовите скокове на електроните в атомния модел на Бор докарали физиците до нервна криза.

Мария Флор посочи снимката на Айнщайн и Бор, крачещи рамо до рамо по улицата.

— Значи, тогава започнал този дуел…

— През октомври 1927 г., на петия Солвеевски конгрес, се събрали най-великите физици в света, за да обсъдят тези смущаващи открития и философското им значение. Шрьодингер се чувствал съкрушен от неочакваните последствия, породени от неговото уравнение, и вече се разкайвал, че го е съставил. Планк и Дьо Бройл клатели невярващо глави, а Айнщайн… о, Айнщайн бил сразен! В началото той одобрил идеята за вълната и дори предположил съществуването на т. нар. "призрачно поле", служещо като вълна, но се съмнявал в хипотезата, че природата е вероятностна, и преди всичко отказвал да повярва, че реалността не съществува обективно. Айнщайн обвинил Бор и неговите поддръжници в избягване на физическата реалност и написал: "Не мога да понеса мисълта, че един електрон, изложен на лъч светлина, избира по своя собствена воля момента и посоката на своя скок".

— Ами идеята, че един електрон има свое мнение, наистина е странна…

— Свободната воля на електрона е просто израз, разбира се. Айнщайн оспорвал твърдението, че нещата се случват без предопределена причинност, и по-специално, че реалността няма обективно съществуване и зависи от акта на наблюдение. Но е факт, че експериментите, принципът на неопределеността и уравнението на Шрьодингер показват, че нещата имат вероятностна природа с променлива същност, която зависи от формата на наблюдението й. Ето така тези две позиции — класическата и квантовата — се сблъскали на петия Солвеевски конгрес, предизвиквайки сериозно и необратимо разцепление в света на физиката.

— Аха, трябва да е било епична война — усмихна се тя. — Кои били силите на фронта?

— От едната страна застанали класическите физици — доказали се учени, които вярвали, че действителността съществува, независимо от акта на наблюдение и всичко е предопределено от причинно-следствените връзки. Тази група, оглавявана от Айнщайн, включвала Планк, Шрьодингер и Дьо Бройл. От другата страна на барикадата застанало новото поколение квантови физици — младежи, които защитавали тезата, че наблюдението създава частично реалността и поведението на материята не е детерминистично, а напълно вероятностно. В лагера на тази необикновена идея се откроявали млади революционери като Хайзенберг и Паули, водени от Бор и подкрепяни от един от най-възрастните физици — Борн.

Мария Флор посочи към фотографията на Айнщайн и Бор, крачещи един до друг.

— Значи, тогава се е състоял дуелът, за който спомена преди малко.

— Точно така — кимна Томаш, докато връщаше извадените от лавицата книги по местата им. — Двамата се впуснали в дълга дискусия относно природата на реалността. Началото на този сблъсък в Брюксел било поставено, когато Борн и Хайзенберг се представили официално, като накрая открито и предизвикателно заявили, че квантовата механика е завършена теория. Това означава, че била пълна и според тях никое бъдещо откритие не би променило нейните основни характеристики. Като чул това, Айнщайн се разсмял. Запитан от Еренфест за причината, той споделил: "Смея се на тяхната наивност". Ръкавицата била хвърлена. Айнщайн не говорил по време на официалните сесии. Нарушил мълчанието си само за да отиде до дъската и да нарисува схема на експеримента с двата процепа, привличайки вниманието върху факта, че ако вълновата функция се разпространява в пространството и нейният колапс е мигновен, това означава, че когато са наблюдавани, появяващите се на екрана частици нарушават границите на скоростта на светлината. След това отново мълчал по време на сесиите. През следващите дни обаче Айнщайн се присъединявал към колегите си на закуска в хотел "Метропол" и изтъкнал проблеми, които показвали, че освен непълна, квантовата теория била противоречива и следователно — грешна. Бор го слушал внимателно и след като през деня разговарял насаме с Хайзенберг, Борн и Паули, на вечеря той предложил подробно обмислено решение на тези проблеми. Този дебат започнал на конференцията в Брюксел и продължил няколко години.

— Но за какво точно спорили те?

— Основната теза на Айнщайн се заключавала в това, че светът съществува, независимо от нас и всичко има своите причинно-следствени връзки. Щом принципът на неопределеността и експериментите показват, че реалността не съществува обективно, то не е, защото е непременно създадена от наблюдението, а поради факта че инструментите за наблюдение влияят на самото наблюдение, или защото има все още неоткрити променливи величини, които обясняват странното поведение на материята. Колкото до вероятностната вълна от уравнението на Шрьодингер, тя е резултат от нашите ограничени познания. Материята не се появява внезапно и случайно в произволна точка на вълната; някаква сила я е накарала да се позиционира там и фактът, че не знаем каква е причината, не означава, че всъщност не съществува причина. Вероятностното поведение е просто илюзия, създадена от неспособността ни да видим причинно-следствените връзки на микрониво. Само че реалността не е вероятностна, а определена, защото Господ не играе на зарове.

— Има логика…

— Да, но подчертавам, че уравнението на Шрьодингер и принципът на неопределеността всъщност не твърдят това, нито пък опитите го доказват, както сама видя в Лисабон с експеримента с двата процепа. Смятам, че когато експериментите и математическите изчисления противоречат на здравия разум и интуицията, опитите и математиката винаги печелят. Затова, като чул думите на Айнщайн, че Господ не играе на зарове, Бор отвърнал: "Айнщайн, не казвай на Господ какво трябва или не трябва да прави". Бор имал предвид, че реалността е такава, каквато е, а не каквато ние си я представяме. Всички необясними явления не се случват заради ограниченията на нашето наблюдение, а защото реалността наистина е произволна. Ако не виждаме определена причина за някои квантови събития, то не е, защото не ни е известна, а защото тя всъщност не съществува. Частиците могат да правят квантови скокове без определена причина, която да ги задължава. Още по-лошо — нашата действителност не съществува, ако не бъде наблюдавана. Така както Бор заявил, че "квантовият свят не съществува" и че "една независима действителност в общоприетия физичен смисъл не може да бъде приписана на феномен или на акта на наблюдение", Хайзенберг обяснил, че "атомите или елементарните частици не са реални; те формират свят на потенциални възможности", а Паскуал Йордан изяснил, че актът на наблюдение не просто "смущава" измервания квантов обект — той създава този обект. Тогава Бор заключил, че щом квантовата физика не шокира човек истински, то значи, той всъщност не я е разбрал. Този, който я проумява, не може да не остане смаян.

— Тези две перспективи наистина не могат да се спогодят — призна Мария Флор. — Как завършил дебатът?

Погледът на Томаш отново попадна върху снимката на Айнщайн и Бор.

— Познай кой от двамата спечелил.


L

Жертвата се бе превърнал в ловец. Страхувайки се от най-лошото, Питър остави вратата на паник стаята отворена, макар да знаеше, че няма връщане назад. С насочена напред пушка той бавно прекоси коридора. Придвижваше се внимателно, взираше се в сенките, а слухът му се напрягаше и за най-малкия шум. След като зави зад първия ъгъл, лъчът светлина, идващ от паник стаята, изчезна и той изгуби видимост. Питър спря. Всичко наоколо тънеше в дълбок мрак, затова той изчака очите му да свикнат с тъмнината.

След минута започна да различава очертанията на мебелите. Събра кураж и бавно продължи напред. Апартаментът беше голям и коридорът представляваше неговият гръбначен стълб, пресичайки го от край до край. Вече бе минал повече от половината път и знаеше, че зад следващия ъгъл е вратата на кабинета. Стигна до ъгъла и надникна иззад него. Както очакваше, зад отворената врата светеше. Някакво движение по пода привлече вниманието му. Питър сведе поглед към светлия правоъгълник, който тръгваше от кабинета и се разстилаше по мокета, и съзря черните очертания на призрачна сянка да се движат в светлината. Очевидно някой от неканените гости.

Сърцето му подскочи. Да наблюдава натрапниците на монитора в паник стаята като далечни герои в телевизионно шоу, беше едно, но съвсем различно бе да стои там, да види запалената лампа в стаята, да дебне сянката на един от бандитите и да знае, че непознатите се намират само на някакви си четири-пет метра от него. Онова, срещу което трябваше да се изправи, вече не беше някакъв образ на екрана, а самата действителност. Зави зад ъгъла, все така долепен до стената, и се приближи до вратата. Чу шумовете, идващи отвътре — същото бърборене на непознат език, който в началото бе сметнал за руски, а сега знаеше, че е португалски. Искаше му се да разбира разговора; това би му позволило да узнае кои са натрапниците и какво искаха, но всъщност не схващаше нито дума.

Реши да атакува след три секунди. Започна да отброява наум.

"Три…"

Първо щеше да се залови с мъжа; струваше му се по-опасен и трябваше да го ликвидира веднага.

"Две…"

Ако някой от тях окажеше съпротива, Питър нямаше да се колебае. Незабавно щеше да му изпрати един куршум в главата.

"Едно…"

Той вдигна предпазителя на автоматичната M16 и постави пръст на спусъка. И най-важното — остави бойната подготовка да го води.

Сега!


LI

Айнщайн и Бор се разхождат заедно по една брюкселска улица — докато разглеждаше снимката на лавицата в кабинета, Томаш си помисли, че нищо в нея не предполага разпаления спор за дълбоката същност на действителността, който по онова време двамата са водили. Едър и с внушителен черен мустак, Айнщайн изглеждаше весел и спокоен, докато дребничкият датчанин, напрегнат и погълнат от разговора, сякаш подтичваше, за да изравни крачка със своя приятел и опонент.

— Кой спечелил дуела?

Томаш знаеше, че въпросът на Мария Флор има ясен отговор, но предпочете да го остави за по-късно, когато тя щеше да го разбере.

— За повечето физици въпросът бил разрешен много лесно — каза той. — Квантовата теория не изглежда много смислена, а абсурдна и шокираща, но истината е, че всичките изчисления съответстват на действителността. Всички. Много физици разсъждавали така: по-добре да извършим изчисленията и да игнорираме значението им. Дадена формула доказва, че една частица се намира на много места едновременно? Принципът на допълнителността демонстрира, че един електрон може да бъде частица или вълна в зависимост от начина, по който наблюдателят е решил да го измери? Квантовата механика предполага, че частиците не съществуват, освен ако не бъдат наблюдавани? Просто лош късмет. Ще пренебрегнем тези невероятни открития и пак ще си правим изчисленията. Да се преструваме, че няма проблем. Ако някой млад физик ни каже "този резултат е невъзможен, защото означава, че електронът изминава всички пътища едновременно, и т. н.", ние ще отвърнем: "Мълчи и смятай!". Щом всичко излиза точно, няма да се притесняваме за странните последствия, породени от изчисленията и експериментите.

— Айнщайн също ли се е присъединил към тези схващания?

Томаш поклати глава.

— Също като Шрьодингер Айнщайн не можел да пренебрегне дълбоките философски прозрения, предизвикани от квантовата теория. Онова, което най-много го смущавало в квантовата физика, била идеята, че реалността не съществува, ако не е наблюдавана. Той чисто и просто отказвал да го приеме. Вярвал, че тази теория била непълна и един ден учените щели да открият нещо, което ще докаже, че микровселената съществува, независимо от наблюдението и че реалността е ръководена от причинно-следствените връзки. Аргументът на Бор обаче бил, че квантовата теория е кохерентна, а Хайзенберг и Борн стигнали дотам, че я обявили за пълна и завършена. Бор обяснил, че тези вероятности не се дължат на ограничените ни знания, а на дълбоката същност на реалността. Дуелът между двамата започнал на този пети Солвеевски конгрес и продължил дълги години. Опитвайки се да се измъкне от сложната ситуация, Айнщайн представил редица проблеми и примери, които според него доказвали, че квантовата теория греши или — за да се изрази по-меко — не е пълна, но Бор ги оборил до един.

— Достигнали ли са до някакво заключение?

— Накрая Бор убедил Айнщайн, че в квантовата теория всъщност има логика, поради което от 1930 г. авторът на теориите за относителността признат новата теория за вярна. — Историкът вдигна пръст, за да поясни. — Но само отчасти. По-точно Айнщайн започнал да смята, че квантовата теория, макар вярна и последователна, си оставала непълна, тъй като липсвали променливи, които да обяснят нейните странности. Решаващият довод идва през 1935-а — годината, когато Айнщайн изпратил на Бор последната и най-важна задача. В сътрудничество с други двама физици — Подолски и Розен — той провел експеримент, който днес познаваме като парадокса АПР — първите букви на неговите създатели. Идеята за тази задача, чиято цел в крайна сметка била да докаже, че е възможно дадена частица да съществува и без да бъде наблюдавана, тръгва от една дотогава малко известна особеност на квантовата физика, а именно фактът, че една частица въздейства мигновено на друга частица, с която е свързана, независимо на какво разстояние се намират една от друга.

— Мигновено ли? — учуди се Мария Флор. — Не може да бъде! Ако едната от тях се намира тук на Земята, а другата е на отсрещната страна на Млечния път например, те не могат да си въздействат мигновено. Дори със скоростта на светлината пътуването на информацията отнема хиляди години, за да стигне до целта, поради което въздействието не може да бъде мигновено. Както знаеш, трябва да се имат предвид границите на скоростта на светлината.

— Това бил и аргументът на Айнщайн. Оказва се, че едно от следствията на квантовата теория е, че свързаните частици взаимодействат мигновено, независимо от разстоянието помежду им, като така очевидно нарушават ограниченията на скоростта на светлината. Айнщайн поставил Бор пред дилема: или частиците са породени от наблюдението и поведението им противоречи на светлинната скорост и локалната причинност, или са съществували преди акта на наблюдение и следователно квантовата теория е непълна. Той смятал, че този парадокс обозначава втората възможност, защото в първата нямало никаква логика; била толкова невероятна, че я нарекъл spukhafte Fernwirkung или "призрачно действие на разстояние".

— И разбира се, бил прав.

— Само че не така отвърнал неговият противник. Провокиран от този парадокс, Бор накрая признал, че наблюдението определя онтологично една частица и че взаимодействието между частиците наистина е мигновено. Измерването на една частица предизвиквало колапс не само на нейната вълнова функция, но същевременно и на вълновата функция на другата частица, свързана с нея, независимо от разстоянието, което ги разделя, след като споменатите квантови обекти били неделими. Така квантовата теория била пълна.

— Не е възможно! — възкликна директорката на старческия дом. — Щом квантовата теория предвижда подобно нещо, очевидно е непълна! Айнщайн е бил прав!

Убедителният тон, с който тя говореше, породи леко колебание у Томаш. Трябваше ли да й обясни всичко докрай? Той си пое дълбоко дъх. Защо не?

— Парадоксът АПР представлявал наистина сериозен аргумент и Айнщайн се пошегувал с отговора на Бор, като казал, че мигновената комуникация между частиците трябва да е "телепатична". Мислел си, че накрая научната общност ще заеме неговата позиция в дебата. Само че това не се случило. След петия Солвеевски конгрес физиците стигнали до заключението, че правото е на страната на Бор и неговите поддръжници, които до един били привърженици на т. нар. интерпретация от Копенхаген[57] преди всичко, защото била потвърдена от редица експерименти.

— Ами квантовите странности? Нима не смущавали никого?

— Разбира се, че смущавали. Както вече обясних, много физици игнорирали философските последствия, породени от тези странности. И така, квантовата теория предполагала, че материята не съществува истински преди и след акта на наблюдение, поради което именно съзнанието създава частично реалността и един електрон може да бъде на няколко места едновременно. Много учени решили да пренебрегнат тези неща с аргумента, че съзнанието не е предмет на физиката, и се задоволили да използват уравнението на Шрьодингер за своите изчисления. Сякаш за да преодолеят проблема, тъй като не можели да го отстранят, те просто го замели под килима. Понеже така не го виждали, те се престрували, че не съществува. Всеки физик, който дръзнел да повдигне въпроса и искал да научи повече за странностите на квантовия свят, рискувал неодобрението на колегите си и дори по-лошо — на по-висшестоящите. Колкото по-малко се мисли за скритите под килима мистерии, по-добре.

Мария Флор се намръщи.

— Подобно поведение не ми се струва много "научно"…

Историкът направи няколко крачки и се приближи до фотографията в рамка, която бе забелязал преди половин час на стената — на снимката Франк Белами се веселеше на маса в компанията на Ричард Файнман и Джон Бел, и тримата с чаша шампанско в ръка.

— Физиците били объркани от философските последици от квантовите странности и ролята на наблюдението в създаването на реалността, затова решили да се съсредоточат върху изчисленията и да игнорират всичко останало. — Той посочи един от физиците на масата с Белами. Този ирландец бил изключение. Джон Бел работел в ЦЕРН и един ден на 1965 г., докато се наслаждавал на едногодишен творчески отпуск далеч от потискащото напрежение и цензурата на колегите си, започнал да изучава основите на квантовата теория. Вярвал в правотата на Айнщайн и че реалността съществува, независимо от наблюдението, но все пак знаел, че нямало никакви подкрепящи го доказателства, колкото и странно да изглеждало това. Макар според него парадоксът АПР да доказвал непълнотата на квантовата теория, той бил просто проверено твърдение. Бел извършил този тест — истински експеримент, който може да се проведе в лаборатория и бил теоретизиран, познат днес като неравенствата на Бел.

— Да разбирам ли, че този експеримент е проведен?

— Естествено, и то многократно. Основавайки се на една идея на Дейвид Бом, свързана със съществуването на "скрити променливи", които биха обяснили квантовите странности, Бел измислил начин да провери парадокса АПР. Ако експериментите докажели наличието на тези скрити променливи, то реалността би съществувала, независимо от наблюдението и не би могло да има мигновени взаимодействия, които да противоречат на скоростта на светлината. В такъв случай Айнщайн щял да бъде прав, а Бор — не. От друга страна, ако скритите променливи не съществували, квантовата теория щяла да се окаже точна, а Айнщайн да загуби спора. Първият експеримент бил проведен от Джон Клаузер през 1972 г. и подобрен през 1974 и 1976 г. През 1982 г. Ален Аспе от университета "Париж — юг", или "Париж 11", провежда още по-модернизиран и напълно категоричен вариант на същия експеримент. През следващите години резултатите от него са потвърдени в различни лаборатории.

— И?

Любопитството на Мария Флор бе огромно. Томаш разбра това и направи драматична пауза. Като я видя толкова нетърпелива и тръпнеща в очакване, той се усмихна и най-сетне произнесе присъдата.

— Експериментите доказали, че няма скрити променливи — разкри той. — Бор бил прав, а Айнщайн грешал.

Приятелката му закри уста с ръка.

— Мили боже!

— Както сигурно предполагаш, последствията от тези експерименти били много сериозни, тъй като те поставяли под съмнение две основни предпоставки: реалността съществува, независимо от акта на наблюдение и няма мигновени взаимодействия, които надвишават скоростта на светлината. Експериментите доказали, че една от тях, или дори двете, са грешни. Тъй като по философски причини повечето физици всъщност вярват, че реалността съществува извън акта на наблюдение, и въпреки всичко, което квантовата теория доказва, те избрали по-малкото зло и решили, че другата предпоставка трябва да е грешна. Това означавало, че независимо от разстоянието помежду им, дори да се намират в двата края на Вселената, две свързани частици си взаимодействат мигновено.

— Ами… ами… скоростта на светлината?

— Прието е, че се запазва.

— Как така се запазва? Добре знаеш, че според теориите на относителността нищо не се движи по-бързо от светлината, иначе масата ще стане безкрайна, което е невъзможно. Това означава, че информацията от една частица не може да стигне мигновено до друга, защото отнема време. Обаче ти току-що каза, че тези частици си взаимодействат мигновено, независимо от разстоянието между тях. Как това се връзва с ограничението, наложено от скоростта на светлината?

Историкът безпомощно сви рамене.

— Това остава загадка — призна той. — Но е факт, че експериментите на Аспе доказват, че реалността не съществува без акта на наблюдение, или както повечето физици предпочитат да казват — всяка частица, която си взаимодейства с друга, остава завинаги свързана с нея, като двете си въздействат взаимно и мигновено, независимо колко далеч са една от друга.

Мария Флор бе объркана. Онова, което току-що бе чула, противоречеше на всичко, което знаеше от училище за Вселената и начина, по който тя функционираше.

— Но как е възможно?

— Очевидно двете частици не си комуникират в смисъла на обмен на информация. Онова, което се случва, е много по-деликатно и объркващо: те не се считат за отделни обекти.

— Но са две частици…

— Може би по-скоро са една и съща частица в две различни позиции. Шрьодингер нарича тази загадъчна особеност на квантовия свят entanglement, или сплитане. Тъй като в момента на Големия взрив всички частици били свързани помежду си, това означава, че Вселената е вплетена в мрежа от невидими връзки между всички нейни съставни части. — Историкът се взря в Мария Флор, сякаш следващият въпрос бе най-важният. — Разбираш ли значението на това грандиозно откритие?

Със смаяно изражение, Мария Флор сякаш бе изпаднала в транс. Разкритията относно доказателствата за взаимовръзките във Вселената не се осмисляха лесно и бързо. Отне й няколко секунди да кимне леко и да отговори.

— Вселената е едно цяло.

— Изглежда съставена от безброй различни елементи, но всъщност те са част от едно и също — потвърди Томаш. — Живеем с усещането, че сме независими един от друг и от всичко, което ни заобикаля — от тревата в градината до най-далечните звезди, но това е просто илюзия. Всичко е свързано, сплетено; всичко е едно под различна форма. Истината е, че Вселената е едно; разнообразието крие еднородност, многообразието обвива неделимостта.

Приятелката му разтърси глава, опитвайки се да се освободи от вцепенение го, което я бе завладяло.

— Тези разкрития наистина са… потресаващи — заекна тя. — Най-важното е, че поставят под съмнение не само природата на действителността, но и факта кои всъщност сме ние. Щом атомите са свързани помежду си, независимо от разстоянието между тях, и щом телата ни са съставени от атоми, това значи, че ние също сме свързани. Но не се чувстваме така, пали? Ако мен ме заболи стомахът тук във Вашингтон, майка ми, която се намира в Сернаше ду Бонжардим, няма да усети веднага тази болка. Как да си го обясня?

— Това е огромна загадка — призна историкът. — На самия Айнщайн му омръзнало да насочва вниманието към проблема, че Вселената не може да функционира съгласно различни закони — тези на произволната недетерминистична и квантова физика на микросвета и на обективната класическа детерминистична физика в макросвета. Унифицирането на тези теории и извеждането на т. нар. теория на всичко се превърнало в мечта на много физици. Не е ясно как е възможно поведението на атомите да се дължи на едни закони, а ние, които сме съставени от атоми, да живеем според други. Теорията на всичко, която би обединила макровселената с квантовата вселена, е светият граал във физиката. Обаче до момента никой не е успял да изведе тази теория.

— О, разбирам. Тази теория на всичко би сложила край на квантовата теория и така би разрешила всички странни неща, които…

— Грешиш — прекъсна я Томаш. — Ако има нещо, в което днешните физици са сигурни, то е, че квантовата теория, колкото и невероятна да изглежда, е най-твърдата и здрава скала във физиката. Ако теорията на всичко изключи друга теория, това несъмнено няма да е квантовата, а класическата. Счита се за абсолютно сигурно. Проведени са хиляди експерименти, които проверяват прогнозите на квантовата теория, и всички те са успешни. Освен това учените открили, че…

— Hands up! — провикна се ненадейно мъжки глас, заповядвайки им да вдигнат ръцете си. — Никой да не мърда!

Двамата неканени гости подскочиха от страх и се обърнаха към вратата на кабинета, където слаб мъж с права русолява коса и рядка брада бе насочил автоматичната си пушка към тях.

Бяха заловени.


LII

В момента, в който вечерната среща с разследващата атентата в Триполи работна група приключи, Хари Фъч извади от чекмеджето на бюрото си досието на Томаш Нороня и веднага напусна кабинета си. Мина забързано по коридора и се отправи към стаичката, където го чакаше най-добрият му агент.

— Майор Мануел Фуентес — поздрави той на влизане. — Забавихте се…

Като видя шефа на дирекцията да влиза в стаята, агентът скочи на крака и тропна с пети като военен, преди да се протегне да стисне ръката на Фъч.

— Имаше задръстване, сър — обясни той. — Бях на мисия в Йемен и тъкмо се връщах, когато…

— Знам, знам — прекъсна го шефът на Националната служба за тайни операции в желанието си да се покаже прекалено зает, за да губи време в празни приказки. — Седнете. Трябва да поговорим.

Директорът посочи едно канапе до прозореца. Навън бе тъмно, но до огромния прозорец се чувстваха сякаш бяха на открито. За човек като Фъч, прекарал целия ден затворен в сградата, това бе важно.

Шефът на Националната служба за тайни операции отдавна не се беше срещал с този агент, на когото даваше заповеди по телефона и чрез трети лица, затова използва случая, за да го разгледа отблизо. Майорът бе четиридесетгодишен мъж, с тъмна кожа и кръгло индианско лице, което бе наследил от ацтекските си прадеди. Косата му бе подстригана късо и имаше характерния мрачен поглед на човек, който ежедневно убиваше хора. Фъч знаеше, че психологическите тестове определяха неговия подчинен като психопат, което го правеше идеален за онези операции на ЦРУ, които изискваха елиминирането на врага. Същият този майор Фуентес само преди месец бе нахлул в дома на някакъв вожд в Кандахар и бе избил всичко живо вътре, включително и бебетата. Предвид текущата задача, директорът имаше крайна нужда от таланта на този мъж.

— Предполагам, че ме потърсихте заради случая в Триполи — заговори агентът, смутен от изучаващия поглед на шефа си и настъпилата неловка тишина. — Успяхте ли да идентифицирате извършителите?

Фъч поклати глава.

— Следващата ви мисия няма нищо общо с Триполи — поясни той, а с Женева. — Кръстоса крака и се настани удобно. — Предполагам, знаете, че директорът на "Наука и технологии" бе убит в комплекса ЦЕРН.

— Да, сър.

Фъч му подаде папката, която бе извадил от чекмеджето след срещата.

— Всичко за убиеца на Белами е тук. Името му е Томас Нороня — португалски историк, който работи като консултант за една фондация в Лисабон.

Майорът погледна часовника си.

— Полетите до Европа са през нощта — отбеляза той. — Ще изпратя някого да ми купи билет и ако е възможно, още тази нощ ще тръгна за Лисабон.

— Убиецът на Белами се намира тук, във Вашингтон.

Химикалката на майор Фуентес, който бе извадил бележник, за да си води записки, внезапно увисна във въздуха и той изненадано се взря в събеседника си.

— Тук ли?

— Точно така.

— Но, нима вече е задържан?

— Не. Човекът се разхожда на свобода, за жалост. Трябва да го намерите възможно най-скоро и да го…

— Нямаме право да действаме на родна земя, сър — напомни агентът със съзнанието, че има известни ограничения за изявите си, които бе препоръчително да не нарушава. — Това не е ли работа на ФБР?

Фъч внезапно удари с юмрук по масичката, която се намираше между двамата.

— По дяволите ФБР! — изкрещя той, изпаднал в поредния си прословут пристъп на гняв. — Това копеле уби един от нашите директори, а вие ми казвате, че трябва да предадем случая на федералните женички? Откога ФБР пере мръсните дрехи на Агенцията? Копелето уби Белами и трябва да си плати затова, разбрахте ли? Ние пазим гърбовете си и онзи, който стори зло на някого от нас, трябва скъпо да си плати и хич не ме е грижа дали е в Америка, или в чужбина! Нещо неясно по въпроса?

— Не, сър.

Директорът си пое дълбоко дъх и вече поуспокоен, посочи към папката, която бе предал на агента си.

— Прочетете внимателно тези материали. Отбелязано е влизането на копелето в Щатите през летище "Дълес" заедно с една мацка, която му помага, теглене на пари от банкомат и касова бележка за покупка на два лаптопа от магазин за техника в Джорджтаун. Има и доклад за тайно проникване в информационната ни система, което считаме, че е извършено от кучия син. Претърсихме всички хотели, къщи за гости и мотели в околността и имената им не фигурират никъде като гости. — Фъч вдигна ръка към събеседника си. — На вас се пада задачата да ги намерите. Ако имате нужда от помощ, мога да ви зачисля Дон Снайдър. Само че, тъй като става дума за мисия на американска територия, където нямаме юрисдикция, ми се струва по-разумно да не намесваме и други в бъркотията. Колкото по-малко хора участват, толкова по-малко вероятно е изтичането на информация, което да доведе до проблеми с федералните и Конгреса.

— Разбирам.

Фъч вдигна пръст, за да подчертае значението на следващите си думи.

— Много е важно Агенцията да не бъде свързана по никакъв начин с тази операция, ясно ли е? Направете всичко възможно да изглежда като обикновено престъпление, разбирате ли? Например представете така нещата, сякаш копелето случайно се е удавило в река Потомак или е пречукано от наркотрафикант, или нещо подобно.

— Значи, просто трябва да го изтрия от лицето на земята…

— Не точно. Нека кучият син първо да разкаже всичко, което знае за "Квантово око" — секретен проект на покойния директор на "Наука и технологии". Подробности за него ще намерите в досието, което ви дадох. Прочетете го внимателно. Съдържанието му е поверително.

Мрачният поглед на Фуентес за момент се спря върху папката, преди отново да се обърне към шефа си.

— Тогава какви са заповедите?

Хари Фъч бавно и тежко се надигна от мястото си и оправи панталона си, приготвяйки се да сложи край на срещата.

— Намерете го и го измъчвайте безмилостно, докато получите сведенията — нареди той. — След това го убийте. — Директорът се канеше да си тръгва, но се спря, за да даде последни инструкции. — И не искам неприятности, разбрахме ли се? Подчертавам: всеки свидетел от страна на Агенцията трябва да бъде ликвидиран. По никакъв повод не трябва да ни свързват със случая.

Агентът се изправи с бързо и решително движение. Допря пръсти до челото си, отдавайки чест.

— Тъй вярно, сър — заяви той. — Считайте го за изпълнено.


LIII

Автоматичната пушка на нахлулия в кабинета мъж бе насочена към гърдите на Томаш. Непознатият дишаше тежко и не изпускаше от поглед Мария Флор.

— Кои сте вие?

Двамата неканени гости стояха с вдигнати ръце, изплашени и поразени от факта, че бяха хванати от човек, чиито стъпки дори не бяха чули. Те знаеха, че рискуват, като проникваха тайно в чуждо жилище, особено когато то принадлежи на ръководителя на дирекция на ЦРУ, но все си мислеха, че ако някой се появи, първо щяха да чуят шум откъм входната врата — може би стържене на ключ или удар от разбиването й, все нещо, което да им даде време поне да се скрият. Само че въоръженият мъж се появи внезапно от нищото, без никакво предупреждение.

— Кои сте вие? — повтори непознатият и замахна заплашително с пушката. — Какво правите тук?

— Ние… ние търсим доказателства… — заекна историкът, докато се опитваше да измисли как да се защити. — Не искаме да вземаме нищо, не сме крадци.

— Доказателства за какво?

Не е лесно да измислиш план, когато не знаеш нищо за човека срещу теб, осъзна Томаш. Кой беше този, който ги заплашваше с оръжие? Къде се намираше той в целия пъзел от събития, случили се през последните четиридесет и осем часа? Какво правеше в апартамента и какви бяха намеренията му? Без тази информация историкът нямаше представа какво да предприеме.

— Опитваме се да съберем сведения, които да ни помогнат да разкрием убиеца или убийците на собственика на това жилище — отвърна накрая той, избрал да признае истината. — А вие кой сте?

Мъжът отново замахна застрашително с пушката.

— Тук аз задавам въпросите — изръмжа ядосано непознатият.

— За последен път ви питам: кои сте вие? Искам имена и професии, без празни приказки.

— Името ми е Томаш Нороня от Лисабон, историк съм.

— Аз съм Мария Флор Секейра, директор съм на един… — Тя се поколеба при мисълта колко абсурдно звучи заявяването на професията й при такива необичайни обстоятелства. — Всъщност работя като управител.

Въоръженият мъж бе вперил поглед в Томаш, като че ли го изучаваше.

— Томаш Нороня? — промърмори той, сякаш размишляваше върху новите сведения. — Виж ти. — Той подсвирна, впечатлен.

— Убиецът сам се пъхна в ръчичките ми!

Тези думи изненадаха историка. Как бе възможно мъжът пред него да знае името му?

— Не съм убиец.

— В доклада на ЦРУ за убийството в Женева пише друго. Името ви е записано там като физическия убиец. Сега ме интересува кой ви нае.

Следа номер едно, помисли си Томаш. Мъжът имаше достъп до доклада на ЦРУ за смъртта на Белами. Този човек вероятно бе агент, който американската агенция за разузнаване бе пратила тук, за да чака някой да дойде в апартамента, каза си унило той. Ако това бе така, бяха загубени. В Америка ЦРУ нямаше да направи грешен ход, както се бе случило в Лисабон.

— Никого не съм убил — настоя историкът. — Замесването ми в този случай е просто тъжно недоразумение.

— Bullshit[58]!

— Уверявам ви, че нямам нищо общо със смъртта на Белами!

— Така ли? Тогава мога ли да знам какво търсите в апартамента му?

— Тук съм, за да докажа невинността си. ЦРУ се опита да ме ликвидира в Португалия и разбрах, че мога да се измъкна жив от тази история само ако успея да изясня случилото се в Женева. Затова дойдох… дойдохме тук, в апартамента на Франк Белами във Вашингтон. Търсим някакви следи, които да ни помогнат да разрешим случая…

Мъжът е автоматичната пушка M16 се обърна към Мария Флор.

— А вие коя сте?

— Аз я въвлякох в тази история — намеси се Томаш, за да я защити. — Тя няма нищо общо, разбирате ли?

— Млъкнете! — прекъсна го грубо непознатият. — Пъхна ръка в колана си и извади белезници, които хвърли на Томаш. — Сложи това на дясната си китка и я заключи на онази решетка на прозореца.

Историкът се подчини. Закопча едната халка на китката си, а другата — на решетката. Въоръженият се приближи и провери дали всичко е наред.

Сетне се обърна към Мария Флор и посочи към тайна врата до кабинета.

— Да вървим там — заповяда той. — Имам да ви задам някои въпроси.

Без да посмее да противоречи, Мария Флор се отправи в указаната посока и отвори вратата. Малкото помещение бе претъпкано с прашни хартии и вехтории, смърдящи на мухъл. Приличаше на килер. Усети дулото на автоматичната пушка да я побутва напред по гърба.

Непознатият затвори вратата и остана насаме с нея.

Разпитът не продължи дълго. От страх ръцете на Мария Флор така трепереха, че тя не можеше да ги спре. От ужас и срам едва успя да погледне в очите своя похитител. Отговори на въпросите почти механично, с къси изречения и дори не й хрумна да излъже. Изпитваше странно чувство за нереалност, сякаш съзнанието бе напуснало тялото й и я наблюдаваше отстрани как говори. Всичко бе като насън, подобно на преживяването на дона Граса отпреди няколко дни, когато бе получила сърдечен удар.

— Това е всичко — чу тя гласа на непознатия, сякаш точно в този момент се бе събудила. — Сега остава да проверим информацията.

— Всичко ли? — учуди се тя. Разпитът бе приключил бързо и тя притеснено си даде сметка, че имаше само бегла представа за разговора, който бяха провели. Мъжът, насочил оръжие срещу нея, й бе задал няколко въпроса за нея самата и връзката й с Томаш и после я бе попитал какво знае за смъртта на Белами. Накрая разговаряха за обстоятелствата, които я бяха довели в Америка. Мъжът от ЦРУ изглеждаше доволен от отговорите й. Личеше си, че бе обучен да преценява хората и знаеше кога някой лъже или казва истината.

— Ами сега? — попита тя, задъхвайки се от напрежение. — Какво ще стане с нас?

Мъжът от ЦРУ извади други белезници от колана си и ги размаха.

— Искам да стоите мирно и тихо.

Той закопча едната халка на белезниците за китката й и потърси къде да заключи другата. Най-подходящото място, което откри, бе бравата на вратата, която водеше към кабинета. Бутна португалката натам и закопча белезниците за дръжката на вратата. Провери здравината на белезниците и доволен, отвори вратата и махна с ръка.

— Bye-bye.

Непознатият излезе от килера и остави Мария Флор сама. Нямаше стол, на който да седне, не можеше и да легне на пода, защото ръката й бе заключена за бравата. Тъй като нямаше друг избор, с опънати нерви, тя застана на колене пред вратата и усети как нещо трепва в гърдите й и се излива в очите й, мокрейки лицето й.

Не плака дълго. Овладя се бързо и дори почувства облекчение; бе измила страха със солени сълзи, усещаше лекота, сякаш се бе пречистила. Огледа се наоколо и се запита какво да прави. Нищо, каза си тя и подсмръкна. Бе заключена с белезници за вратата и не можеше да се измъкне. В този миг чу шум от кабинета и разтревожена, долепи ухо до ключалката.

Поне щеше да чуе разговора между Томаш и похитителя.

Историкът остана дълго време заключен за решетката на прозореца. През този половин час, който мъжът от ЦРУ прекара насаме с Мария Флор, той се чувстваше ужасно притеснен и едва тогава осъзна напълно що за лудост бе свършил, като я замеси в това приключение. Не трябваше да й позволява да остава с него, независимо от думите й. Трябваше да постави на първо място нейната сигурност.

Като се замисли, идеята, че може да разреши случая с идването си във Вашингтон, му се стори безкрайно наивна. Как му бе хрумнало да позволи на Мария Флор да го придружи? Вярно, тогава нямаше избор — другият вариант бе да живее като преследвано животно, в очакване един ден убиецът от ЦРУ да го намери. В онзи момент, а и сега, пътуването до Америка му се струваше единствената реалистична възможност, с която разполагаше. И все пак той нямаше право да я въвлича в това безумно приключение, неизбежно обречено на провал. Не можеше да си го прости.

Когато похитителят се върна в кабинета, Томаш се опита да прочете в очите му какво се бе случило в килера, дали тя е добре, дали я бе измъчвал. Лицето на непознатия обаче не издаваше нищо, като играч на покер. Вероятно обучението в школата на ЦРУ го бе направило толкова непроницаем. В такъв случай неговият противник несъмнено щеше да използва връзката му с Мария Флор, за да го направи още по-уязвим и да получи от него онова, което иска.

В подобна ситуация му оставаше само една възможност. Трябваше да принизи връзката си с нея, да се престори, че Мария Флор не означава нищо за него и затова няма смисъл врагът му да я използва като оръжие.

— Е? — подхвърли той, прикривайки притеснението си под маската на безразличието. — Как ви се стори момичето? Страшно парче е, нали?

Мъжът от ЦРУ се взря в Томаш, за да разбере какво се крие зад този коментар.

— Какви са отношенията ви с нея?

Томаш сви рамене, правейки се на незаинтересован.

— Нищо особено. Тя е красива жена, приятна компания, нищо повече. Обаче няма нищо в главата си, милата. Тъпа се е родила и тъпа ще си остане. Вие, американците, наричате такива жени bimbo, нали? Ами тя е такава. Хубава и тъпа. Позволих й да дойде с мен, за да ме разсейва, това е.

— Стори ми се, че тя ви харесва.

"Опитваш се да ме подхлъзнеш" — помисли си заложникът. Трябваше да внимава с въпросите на похитителя си.

— Сигурно е заради зелените ми очи — отвърна той с престорено презрение. — Аз пък си падам по балконите й. — Той се насили да се усмихне. — И по невероятните неща, които прави с устата си, разбира се. Има вълшебен език.

Мъжът от ЦРУ не каза нищо, за момент остана загледан в заложника, сякаш все още го преценяваше. След това се приближи, спря на метър от него със свиреп поглед, оголени зъби и танцуващата в ръцете му M16.

— Сега ми разкажи цялата история от самото начало, ясно? — нареди той с напрегнат и заплашителен глас. — Видях доклада за убийството в Женева и искам да знам какво си търсил в ЦЕРН и как името ти се е озовало в загадката, намерена в ръцете на жертвата, посочвайки го като ключ към смъртта и. Искам да ми обясниш всичко много подробно.

Историята, която Томаш имаше да разкаже, не бе никак кратка, но в този момент разполагаше единственото с времето. Фактът, че не познаваше похитителя си, неговите позиция и мотиви, го караше да се чувства така, сякаш се движеше пипнешком в тъмното. Този мъж беше от ЦРУ и със сигурност не беше приятел. Или казано по-точно — той бе негов враг. Освен това очевидно добре познаваше подробностите около смъртта на Белами в ЦЕРН. Най-вероятно бе част от екипа по залавянето на убиеца, който според ЦРУ бе Томаш. Все пак още не му беше пуснал куршум в главата, но при тези обстоятелства историкът не считаше това за много окуражаващо.

Останал без избор и знаейки, че похитителят вече бе разпитал Мария Флор, Томаш разказа за всичко, което се бе случило от самото начало — пътуването до Женева, антикварния търговец, посещението в ЦЕРН, връщането в Португалия, големия пентаграм, изпратен от непознат от Женева, срещата с агента от ЦРУ в Коимбра, престрелката и преследването, разкритията, които бе направил за загадката на Белами, връзката между препратката към Томаш Нороня като Ключа и ръкописа Ключът на Соломон, появата на големия пентаграм и посланията, закодирани от едната страна на магическия амулет, който бе получил от Женева.

— Нося големия пентаграм със себе си — каза той. — В джоба ми е. Ако искате да го видите, ще ви го покажа.

Мъжът от ЦРУ извади магическия амулет от джоба на Томаш и го разгледа. Зададе няколко въпроса за печата на Соломон, а заложникът насочи вниманието му към географските координати, издълбани в краищата на пентаграма, указващи местоположението на Лангли. Похитителят прекъсваше разказа от време на време, за да изясни някои детайли или за да зададе въпрос.

Когато Томаш приключи историята, мъжът изглеждаше доволен. След кратка пауза, за да обмисли онова, което току-що бе чул, той извади от колана си малко ключе, приближи се до заложника и отключи белезниците. Този развой на събитията изненада Томаш. Очакваше всичко, но не и да го освободи.

Непознатият му се усмихна.

— Казвам се Питър — представи се той. — Приятелите ме наричат Пит.

— Приятно ми е — отвърна Томаш, докато разтриваше охлузената си китка и се опитваше да прикрие подозрителността си. Тази внезапна любезност му се струваше съмнителна. — Но кой всъщност сте вие?

След като постави белезниците на колана си, откъдето по-рано ги бе свалил, Питър протегна ръка и се здрависа с историка със силно, почти възторжено ръкостискане.

— Аз съм синът на Франк Белами.


LIV

Тематичната голяма карта на Вашингтон заемаше цяла стена в тесния кабинет, който майор Фуентес използваше малкото пъти, когато ходеше в централата на ЦРУ в Лангли, и беше толкова подробна, че на нея бяха отбелязани дори дърветата. Майорът се гордееше, че е методичен и способен мъж, следващ добрата традиция на мексиканските си баби и дядовци, които, макар да бяха емигрирали в Тексас в началото на XX век, не забравиха ацтекския език. Поради тази методичност той бе окачил на стената план на града. Вярваше, че така по-бързо ще открие обектите.

— Първа точка на засичане — прошепна той, докато вземаше едно зелено кабарче. — Летище "Дълес".

Заби кабарчето върху картата, където се намираше международното летище на Вашингтон, което впрочем не се намираше далеч от Лангли и южния бряг на Потомак.

Взе друго кабарче, този път жълто, и погледна доклада в досието на Томаш Нороня.

— Втора точка на засичане — обяви той, отправяйки се към картата. — Банкоматът до един магазин "Уолмарт" в Джорджтаун.

Постави кабарчето на картата. Отстъпи две крачки назад и се опита да анализира разположението на двете точки. Зелената не му говореше нищо повече, освен че обектът е пристигнал в града, тъй като всеки, който влизаше в страната, минаваше задължително през летище "Дълес". Жълтата обаче го заинтригува. Нищо не принуждаваше Томаш Нороня да посети точно този магазин в Джорджтаун.

— Щом тогава си отишъл в "Уолмарт" — отбеляза той, размишлявайки на глас, докато потъркваше брадичката си, — значи, си отседнал някъде в района…

Но къде? Прегледа списъка на близките хотели, къщи за гости и мотели. Всички те вече бяха проверени и имената на заподозрените не фигурираха в списъците на гостите. Възможно бе да са ползвали фалшиви имена, помисли той, но в такъв случай биха сторили същото при преминаването си през Бюрото по митнически контрол и имиграция на летище "Дълес". Освен това се изискваха средства и умения за фалшифициране на паспорти, което, предвид профилите и на двамата, му се струваше малко вероятно. Имаше си работа с бегълци аматьори, а не с професионалисти. За да ги залови, трябваше да се постави на тяхно място и да мисли като тях.

Фуентес присви очи, докато разглеждаше картата.

— Не, вие се укривате в Джорджтаун…

"Трябва да подредя мислите си", реши майор Фуентес. Предвид часа, в който бяха купени лаптопите, каза си той, обектът със сигурност се бе установил някъде наблизо. Взе пергел и очерта окръжност около магазина на "Уолмарт" в Джорджтаун. Отново отстъпи назад и разгледа местата, които се намираха в кръга.

— Ред Скуеър, Международният културен център, стадионът "Харбин Фийлд", университетът Джорджтаун…

Той впери поглед в последната локация. Джорджтаунският университет. Грабна нетърпеливо папката и извади досието на Томаш Нороня. Документът представляваше биография, която той отново прочете внимателно. Според биографичната справка обектът дълги години е бил професор в Нов лисабонски университет. Вдигна поглед и отново се взря в Джорджтаунския университет, указан на картата. Остана така няколко секунди, докато обмисляше идеята си. Подобно нещо не можеше да е съвпадение, реши той. Все пак в неговата работа не съществуваха случайности. Той бавно и решително протегна ръка и взе едно червено кабарче, което постави върху картата на Вашингтон там, където бе отбелязан районът на университета.

— Знам, че си там, cabron[59]!


LV

Рязката промяна в поведението на Питър събуди подозрения у Томаш. Ако мъжът, който го бе разпитал, наистина бе син на Белами, неговите мотиви изглеждаха очевидни — със сигурност искаше да знае кой е убил баща му. Но дали наистина стоеше пред сина на стария агент? Какво му гарантираше, че отново не участваше в игричките на шпионските агенции, в които симулираха различни ситуации, за да манипулират жертвите си? Как можеше да е сигурен, че Питър не е агент на ЦРУ, който се представя за такъв, какъвто не е? И дали това е истинското му име?

Историкът съзнаваше, че може би е замесен в някоя инсценировка, в която никой и нищо не беше това, което изглежда или казва, че е. Той не можеше да различи истината от лъжата и затова прецени да подходи предпазливо и резервирано. И в същото време — незабелязано. Затова, когато Питър го покани да седне зад бюрото и му каза, че отива в килера да освободи Мария Флор, Томаш поклати глава.

— Оставете я там — предложи той, верен на стратегията си да принизи връзката си с нея, за да я защити. — Тя не знае много за тази история и както ви казах, просто ме придружава. Да речем, че силните й черти се изразяват във физическите й атрибути.

Питър се поколеба, но накрая се съгласи и се отправи към стола с възглавници зад бюрото.

— Както предпочитате — отвърна той и се настани удобно. — Знаете ли, мисля, че вие нямате нищо общо със смъртта на баща ми. Прочетох доклада на Агенцията по случая и ми се стори странно как учен би успял да проникне тайно в зоната на детектора на частици в ЦЕРН и да пусне течен хелий, за да задуши някого толкова опитен и обигран като директор на ЦРУ, пък бил той и на възраст. — Поклати глава. — Не, аматьор не може да извърши подобно нещо. Това е дело на професионалист. Освен това липсва и мотив. Защо, по дяволите, ще убивате баща ми?

— Казахте, че сте прочели доклада на Агенцията — отбеляза Томаш. — Имате предвид ЦРУ, нали?

— Разбира се.

— Как получихте достъп до него?

Събеседникът му пъхна ръка в джоба на сакото си.

— Работя там, приятелю — отговори Питър, показвайки му служебната си карта. — Аз съм политически анализатор в отдел "Стратегически анализи" към дирекция "Информация" — една от четирите дирекции в Лангли.

— О, значи, наистина работите в ЦРУ. — Томаш направи жест с ръка във въздуха, показвайки апартамента. — Тук ли живеете?

— Не. Имам малък апартамент във Фоги Ботъм — от другата страна на улицата, където се намира комплексът "Уотъргейт". Наблизо е.

— А как се озовахте в апартамента? Не ви чухме да влизате…

— Вече бях тук, когато пристигнахте. Не забравяйте, че баща ми беше шеф на дирекция на Агенцията. Сред обичайните мерки за сигурност за човек на такава длъжност е наличието на паникстая в дома му — помещение с блиндирани стени, оборудвано с директна комуникация с външната среда, достъп до видеонаблюдението в апартамента, храна, напитки и огромен арсенал от оръжия. Скрих се там и ви наблюдавах.

Томаш пребледня.

— Значи, сте видели и чули всичко, което направихме и казахме?

— Всичко. — Той се разсмя. — Не разбрах нищо, разбира се. Малко съм позабравил португалския. Мога да казвам само caipirinha[60] и tudo legal[61].

Но ние се обадихме по телефона, преди да дойдем, и никой не отговори…

— Чух телефона да звъни — призна Питър и погледна към стационарния апарат на бюрото. — Само че имах причини да не вдигна.

— Какво искате да кажете?

— Знам добре, че крадците използват тази тактика — обясни той. — Звънят по телефона преди удара, за да разберат дали има някой в жилището. Ако никой не отговори, това означава, че домът е празен, и пристигат.

— Добре, но как разбрахте, че се обаждат точно крадци? Нормално е някой да се обади и да пита за баща ви, не съм ли прав? Последното, което човек си мисли, когато звънне телефонът, според мен, е, че се обаждат крадци да проверят дали има някой…

Това бе уместен въпрос, който принуди Питър да обясни по-подробно. Пое си дълбоко дъх, преди да отговори.

— Вижте, вашето влизане с взлом в апартамента на баща ми не е първото, разбирате ли? Когато дойдох тук сутринта, за да прибера пощата, забелязах, че някой е идвал през нощта. Проверих записите от камерите в паник стаята и видях, че са били изключени. Знаете какво означава това, нали?

Събеседникът му го гледаше неразбиращо.

— Нямам ни най-малка представа.

— Натрапниците са били информирани за съществуването на паник стаята и най-важното — знаели са как да изключат системата за видеонаблюдение. Обикновените крадци не разполагат с подобна информация, не мислите ли?

Историкът присви очи, заинтригуван от възможното тълкувание на последните думи на събеседника му.

— Да не намеквате, че… натрапниците, влезли тук, са били от ЦРУ?

— Не намеквам, а го твърдя. Сметнах обстоятелствата за подозрителни и когато отидох на работа в Агенцията тази сутрин, се престорих, че съм открил нови материали за баща си, които вечерта ще донеса в апартамента. Затова реших да пренощувам тук. Исках да видя дали някой ще се появи. Така съмненията ми, че някой в Лангли праща тайно хора тук, ще се потвърдят. Признавам, че тъй като познавам операционните процедури на Агенцията, очаквах, че ще дойдат малко по-късно, някъде рано сутринта. Затова се учудих, че телефонът звънна, докато вечерях, и малко след това пристигнахте вие. Останах още по-изненадан, когато чух, че разговаряте на език, различен от английски.

По лицето на Томаш се четеше изумление и той се опитваше да осмисли току-що чутото.

— ЦРУ влиза с взлом в апартамента на баща ви? — попита той. — Но защо? Каква е целта им?

— Не е Агенцията — поправи го Питър. — Някой от Агенцията, което е доста по-различно.

— Кой?

Събеседникът му замълча, сякаш обмисляше дали да отговори на въпроса.

— Човекът, наредил убийството на баща ми.

Историкът зяпна.

— Франк Белами е убит от самото ЦРУ? — смая се той. — Какво ви навежда на това абсурдно твърдение?

— Преди баща ми да замине за Женева, се случи нещо странно — започна Питър. — Стори ми се много развълнуван, което не беше типично за него. Знам, че беше подложен на напрежение и че в Агенцията има хора, които искат да го разкарат оттам, ако е възможно с добро, но ако се налага — с лошо. За него работата беше дълг към обществото и често повтаряше, че само смъртта може да го уволни. — Той въздъхна дълбоко. — Съмнявам се, че точно така е станало.

— Подозирате ли някого?

Питър се наведе наляво, отвори второто чекмедже на бюрото и извади една снимка.

— Вижте това — каза той, като показа фотографията на събеседника си. Това са петимата директори на Агенцията и техните заместници. В средата е директорът, до него — заместникът, следват другите ръководители на дирекции и помощниците им. Баща ми е в левия край, както виждате.

Томаш разгледа снимката на десетимата мъже, сред които Белами в края, които позираха пред стълбището на някаква сграда. Беше забелязал фотографията, докато претърсваше чекмеджетата.

— Тази снимка в Лангли ли е правена?

Точно така.

— И вие подозирате всички тези хора?

Питър се наведе през бюрото и посочи мъжа, застанал до Белами.

— Подозирам двама — уточни той. — Един от тях е този човек. Казва се Уолтър Халдерман и беше заместник на баща ми. Неприятен тип, способен на всичко, за да се издигне в Агенцията. Идва от петролния бизнес и са го назначили по времето на Никсън. Вероятно заради връзките му с големите петролни компании, които финансират президентските кампании, администрацията го е покривала.

— Защо той ще иска смъртта на баща ви?

— За да заеме мястото му, разбира се! Уолт Халдерман е безскрупулен кариерист, интригант и манипулатор, който не подбира средства, за да се издигне, в която и да е организация. Щом баща ми е вън от играта, логично той ще поеме ръководството на "Наука и технологии". Подозирам обаче, че крайната му цел е да стане директор на самото ЦРУ. Толкова е коварен, че има огромни шансове да успее.

— Наистина ми се струва доста опасен — съгласи се Томаш. — А кой е вторият заподозрян?

Пръстът на Питър се плъзна към намръщеното лице вдясно от директора на ЦРУ.

— Хенри Фъч — представи го той. — Познат още като Проклетия Фъч или Мръсния Хари. Той завежда Националната служба за тайни операции — дирекцията, която се занимава със секретните мисии на Агенцията. Отговаря за агентите, които работят на терен, а това прави Проклетия Фъч вторият най-влиятелен човек в организацията след самия директор. Своенравен и жесток тип. Със сигурност той е изпратил хората, които влязоха тук миналата нощ. — Питър посочи Томаш. — Както и онези, които са се опитали да ви убият в Португалия. Хари Фъч ръководи всички операции на терен.

— Защо го подозирате?

— Както вече ви обясних, баща ми е убит от професионалист. Не всеки прониква в детектора на частици на ЦЕРН, убива директор на ЦРУ и се измъква безследно. А щом баща ми е убит от агент, заповедта за това може да бъде издадена само от Фъч или с негово знание. Директорът на Националната служба за тайни операции ръководи всички агенти на ЦРУ.

— Да, но с какъв мотив е наредил убийството на баща ви?

Американецът забарабани с пръсти по полираното махагоново писалище, сякаш обмисляше дали да свали картите си.

— Проект, наречен "Квантово око".


LVI

Едва влязъл в акаунта си в системата на ЦРУ, майор Фуентес вече знаеше, че проникването в сайта на Джорджтаунския университет и сдобиването със списъка на чуждестранните преподаватели и студенти бе лесно като детска игра. Отне му по-малко от десет минути да открие имената и адресите и да разпечата списъка. Взе листа от принтера и потърси имена, които изглеждаха португалски. Откри двама с фамилия Силва, един Ферейра, един Коутиньо, двама Соуза, един Маркеш, един Агиар и още десетина подобни имена. Имаше и някои двусмислени като Сантуш, Тореш и други, които можеха да бъдат както португалски, така и испански.[62]

Верен на стриктните си работни методи, майор Фуентес се върна към страницата на университета и провери имената едно по едно. Започна с двусмислените и се увери, че само две от тях бяха португалски. Останалите преподаватели и студенти бяха от Мексико, Пуерто Рико, Перу и други испаноезични страни. Разполагаше с общо двадесет португалски имена. Следващата стъпка бе да ги провери. Бързо откри, че четиринадесет от тях бяха бразилски и по едно от Кабо Верде, Мозамбик и Ангола. Изключи всички.

Взря се в останалите три.

— Някой от вас е приютил клиента ми…

Разгледа профилите на тримата португалци, които посещаваха университета в Джорджтаун. Двама от тях бяха студенти — единият от Порто, другият — от Авейро. Третият бе професор по математика, дошъл на специализация. Сред тримата този му се стори най-обещаващ. Казваше се Жорже де Соуза Маркеш и специализираше модерни информационни системи.

— Хм, потенциален хакер — усмихна се майорът, предусещайки как скоро ще пипне жертвата. — Ако не греша, ти си този, който ровеше в системата ни…

Кликна върху реда с биографията на Жорже де Соуза Маркеш и страницата изпълни екрана. Според биографичната справка заподозреният бе роден във Вила Нова ди Гая и в момента бе професор по математика в Нов лисабонски университет.

Тази информация накара майор Фуентес да прегледа отново досието на Томаш Нороня, което Фъч му бе дал. Ето ти я връзката. Нороня преподаваше в същия университет.

— Бинго!

Разпечата страницата с биографията на Жорже и огради адреса. Професорът по математика, изглежда, живееше в кампуса на Джорджтаунския университет. Прибра листа в папката, изправи се и се отправи към работния си шкаф.

По рафтовете имаше различни оръжия, всяко от които предназначено за определена мисия. В този случай Фуентес търсеше дискретност и затова избра полуавтоматичен пистолет "Зиг Про". Провери пълнителите и заглушителя и го пъхна в кобура, закопчавайки го отпред. След това облече сакото си, взе куфарчето с инструментите за разпит и палтото от закачалката до прозореца и го облече, докато вървеше към вратата.

Обръчът се затягаше.


LVII

— Аха! Интересно име.

При споменаването на проекта "Квантово око" Томаш едва забележимо повдигна вежди. Португалският учен знаеше, че квантовата теория има безброй приложения във всекидневния живот — от лазера до транзистора, през магнитния резонанс и още много съвременни технологии, които функционираха на базата на квантовата механика, затова разбираше интересите на ЦРУ.

— Не ми казвайте, че сте чували за проекта…

— Не, но познавам добре възможностите на квантовата физика — обясни историкът. — Представям си ползата, която странният свят на частиците би могъл да донесе на шпионската дейност. Уверявам ви, че никак не е малка.

— Точно по това работеше баща ми — каза Питър, все още седнал зад бюрото. — Като шеф на дирекция "Наука и технологии", той ръководеше развитието на нови инструменти и технологии, които биха били полезни за шпионската работа на Агенцията. Най-амбициозният от тези проекти бе "Квантово око". Затова баща ми се опитваше да го държи в тайна и въпреки напредъка, реши да не го споделя с никого. "Едва когато е готов", казваше често той. Той имаше специално отношение към "Квантово око". Това наистина вбесяваше Проклетия Фъч. Направо го изкарваше от кожата му.

— Но защо? Закъде е бързал?

— Знаете ли, през последните години Националната служба за тайни операции често търпи критика заради поредицата от провали. Агентите на Фъч не успяваха да съберат информация, с която Агенцията да предвиди атентат срещу американските интереси, кога ще се случи и къде. Дори вчера избухна бомба пред посолство на Съединените щати, рухна цяло едно крило на сградата и все още вадят загиналите от руините, а ЦРУ нямаше ни най-малка представа за планирането му. Пълен срам.

— Имате предвид атентата в Триполи? — попита Томаш. — Тази сутрин видях снимка на ямата пред посолството по първите страници на вестниците. Истински кратер.

— Триполи е просто поредният от серията провали на Агенцията. Истината е, че откакто престанахме да използваме силови методи при разпитите на затворниците в Гуантанамо и други секретни затвори, вече не можем да измъкваме информация от радикалните ислямисти. Новият президент упражнява огромен натиск върху Агенцията и особено върху Фъч. Обвинява го в некомпетентност относно методите му на ръководство. Проклетия Фъч направо място не може да си намери и съзнава, че без коренна промяна и при липсата на действителни резултати ще изгуби мястото си. Ето защо смята, че само "Квантово око" може да го спаси. Проблемът е, че баща ми, който беше доста напреднал с проекта, държеше да не го споделя с Националната служба за тайни операции, докато не го завърши. Фъч не се примири.

— Нима смятате, че той е убил баща ви, за да се докопа до проекта?

— Смятам, че това е много вероятно и го превръща в главен заподозрян — потвърди Питър. — Проблемът е, че нещата не се развиват така, както Фъч иска. Въпреки че баща ми вече с мъртъв, никой не знае къде е скрит въпросният проект. Всички усилия да го намерят, бяха напразни. — Той махна с ръка във въздуха. — Затова онези мъже са били тук снощи, разбирате ли? Искали са да претърсят апартамента, за да намерят документацията на "Квантово око". Затова пуснах слух в Агенцията, че съм открил нещо за баща си и ще го донеса в апартамента му, защото съм убеден, че хората от Националната служба за тайни операции ще се върнат тук тази нощ. Фъч се нуждае от проекта на всяка цена, за да спаси кожата си, и нищо и никой няма да го спре.

— Какво точно представлява "Квантово око"? — попита заинтригувано историкът. — Баща ви някога говорил ли ви е за него?

— Спомена за него, преди да тръгне за Женева. Стори ми се много напрегнат, прегърна ме силно и… всъщност признавам, че не обърнах особено внимание на думите му. Освен това, както вече ви обясних, моята специалност са геостратегиите, затова и работя като анализатор в отдел "Стратегически анализи" към дирекция "Информация".

— Опитайте се да си спомните — помоли Томаш, осъзнавайки, че това е изключително важно. — Какво точно каза баща ви във връзка с "Квантово око"?

Питър присви очи в опит да си припомни думите, които бе чул преди седмица.

— Беше нещо за Хигс и новите тестове, провеждани в ЦЕРН.

— Вярно е. През 2012 г. ЦЕРН обяви засичането на Хигс бозона, известен още като "божията частица". Прочетох във вестниците, че ще се проведат още експерименти в Големия адронен ускорител, които отново да възпроизведат тази частица, за да се проучи по-добре поведението й. Дори ми се струва, че тестовете се провеждаха, докато бях в Женева…

— Именно на тези нови експерименти в ЦЕРН искаше да присъства баща ми — кимна американецът. — Но да си призная, все още не разбирам добре значението на този бозон. — Той тихо се засмя. — Всъщност дори не знам какво е бозон…

— Елементарна частица, която пренася фундаментални взаимодействия — обясни историкът. Фотоните например са бозони — преносители на електромагнитна енергия като слънчевата. — Той почука с пръсти по махагоновото бюро. — Частиците, които съставят материята обаче, като тази маса, се наричат фермиони. Следователно електроните, протоните и неутроните са фермиони.

— Разбирам. Хигс е вид бозон. И какво? Защо това е толкова важно?

Въпросът накара Томаш да си поеме дълбоко дъх, сякаш да събере кураж за тази толкова трудна задача. Не беше лесно да обясниш Хигс на човек, който не познава материята.

— Предполагам, знаете, че Вселената е възникнала в резултат на огромна концентрация на енергия. Този енергиен сбор внезапно се разпръснал и създал пространството, времето, енергията и материята.

— Говорите за Големия взрив?

— Точно така — потвърди историкът, съобразявайки, че не е нужно да обяснява всичко от самото начало. — Вселената възникнала от Големия взрив преди близо 14 милиарда години. В началото температурата била изключително висока, тъй като имало много енергия, концентрирана в малко пространство. Единствената сила, съществуваща във Вселената, била суперсилата. С възникването си Вселената била симетрична, което означава, че била абсолютно еднаква във всички посоки, с геометричен модел, който се повтарял ad infinitum[63] като калейдоскопско изображение, без никаква разлика. Само че след секунди и докато пространството се разширявало, а температурата падала, симетрията се нарушила. Ако сега излезете навън и погледнете небето, ще видите, че съзвездията не си приличат едно с друго и всичко е различно, прав ли съм?

— Разбира се, но аз още не разбирам какво е Хигс и какво означава…

— Ще стигнем и дотам, имайте търпение — помоли Томаш. — Важно е да разберете, че нещо нарушило вселенската симетрия и принудило суперсилата да отстъпи място на други сили, създавайки първо гравитационното взаимодействие, после силното ядрено взаимодействие и след това електро слабото взаимодействие, а от него по-късно възникват слабото ядрено взаимодействие и електромагнитното взаимодействие. Тогава започнали да се появяват първите частици, след тях и първите атоми — основно по-простите като водорода и хелия. Нещо сътворило цялата тази комплексност и илюзия за разнородност, която виждаме наоколо, скривайки факта, че Вселената е едно цяло.

— И какво е това нещо?

— Отговорът бил даден от шотландския физик Питър Хигс и му донесъл Нобелова награда за физика. Той обявил съществуването на специално поле, което по-късно става известно като поле на Хигс и обяснява първото нарушаване на симетрията във Вселената. Хигс предвидил, че когато се достигнат достатъчно високи енергийни стойности, това поле се разклаща и освобождава частица, наречена Хигс бозон, или "божия частица". Експериментите, проведени в ЦЕРН, представлявали опит за възбуждане на полето на Хигс, за да видят дали този бозон ще се появи. Предизвикали се грандиозни сблъсъци на частици, които позволили пресъздаване на условия, близки до тези на Големия взрив. Кулминацията на тези усилия идва през 2012 г. с обявяването, че Хигс бозонът наистина е открит.

Обяснението, изглежда, не оправда очакванията на Питър.

— Само това ли е? — попита разочарован той. — Толкова шум за нещо толкова маловажно?

— Вселената е едно цяло, а полето на Хигс е създало илюзията за разнородност — повтори Томаш. — Подобно нещо не ми се струва маловажно.

— Но как се е създала тази илюзия? Какво точно прави това поле?

— Придава маса на елементарните частици. Полето на Хигс изпълва цялото пространство и всички частици се движат чрез него. Забележете, Вселената е била еднакво симетрична, защото се е разпространявала във всички посоки със скоростта на светлината, нали така? Само че, когато в резултат от взаимодействието с полето на Хигс повечето частици придобили маса, те автоматично загубили скоростта си. Това нарушило симетрията и създало илюзията за разнородност. Елементарните частици престанали да се движат с еднаква скорост, защото изведнъж получили маса.

Анализаторът от ЦРУ махна с ръка във въздуха и придоби скептично изражение.

— Нима това поле изпълва цялото пространство? — попита той. — Къде е? Никога не съм чувал за него. — Питър театрално се обърна във всички посоки. — Оглеждам се и не виждам, нито усещам някакво поле. Вие виждате ли го?

— Слушайте, ние не усещаме полето на Хигс, така както не усещаме и електромагнитното и гравитационното поле, но осъзнаваме ефекта от тях. Например оглеждаме се наоколо и виждаме разни неща, защото съществува светлина, която не е нищо друго, освен трептящо електромагнитно поле. Ходим по пода, защото гравитационното поле ни дърпа към центъра на Земята. — Томаш почука по бюрото с кокалчетата на пръстите си. — По същия начин знаем, че това писалище притежава маса, защото полето на Хигс е придало маса на частиците, които го изграждат. Частиците, които най-много взаимодействат с полето на Хигс, имат по-голяма маса, докато онези с по-слабо взаимодействие придобиват по-малка маса. Фотоните например не взаимодействат с полето на Хигс, затова нямат маса. — Историкът описа дъга във въздуха, за да покаже всичко, което ги заобикаля. — Забележете, че при всеки твърд предмет, включително и собственото ви тяло, се наблюдава поле на Хигс. Ето защо знаем, че то изпълва пространството, независимо че не можем да го видим или усетим.

Питър се облегна на стола с възглавници.

— Разбирам — каза той. — Но това не обяснява причините, поради които баща ми толкова се интересуваше от експериментите на ЦЕРН за засичане на "божията частица".

— Зависи от същността на проекта, по който е работел. Спомняте ли си нещо друго, което да е споменал за "Квантово око", преди да замине за Женева?

Събеседникът му се замисли.

— Каза, че е на път да открие най-големия квантов компютър, който можем да си представим — част от макросвета, но разбра, че аз не познавам материята, за да вникна в думите му, и замълча.

— Да открие ли? — изненада се Томаш. — Може би искате да кажете "да създаде".

— Спомням си, че каза "да открия"…

— Невъзможно. Компютърът е машина, която не е съществувала преди, тя е произведена от човека. Не е нещо, което го е имало преди и трябва да бъде открито…

— Прав сте — отстъпи американецът. — Вероятно не съм чул добре. Сигурно е казал "да създам".

— Значи, баща ви е споделил, че работи по създаването на най-големия квантов компютър, който можем да си представим? И че е част от макросвета? Това ли бяха думите му?

<